Лекции по история на Византия. II. Грецизация на Източната Римска империя (610-717) - Константин IV Погонат (668 - 685)

Посещения: 23660

Индекс на статията

 

Константин IV Погонат (668 - 685)

 

Solidus Constantine IV sb1161 obverseСедемнадесет годишният период на неговото царуване е непрекъсната върволица от стълкновения, при които Византия трябваше да прави върховни усилия за самосъхранението си. Опасностите за нея през това време идели от всички страни - от запад и изток, от север и юг. И ние днес, които през далечината на времето можем да обхванем с един поглед тогавашните събития, изпитваме неволно удивление пред тази жизнена сила, с която Източната империя бе надарена, и пред тази нейна упоритост - наистина единствена в историята на всички времена и народи. Защото много държави в древността и Средновековието бяха събаряни с един удар, много не можеха да издържат едно по-усилено напрежение, но никоя от тях със средствата и възможностите, с които разполагаше Византия, не бе успявала да се бори едновременно или едно след друго с толкова много неприятели и - което е още по-характерно - никоя не се издигаше, дори и след пораженията си, тъй жилава и мощна, никоя не намираше в себе си толкова сила дори и тогава, когато по всички признаци тя бе обречена на окончателна гибел.

Докато в началото на VII в. Византия имаше да води борба на живот и смърт с персите, следните десетилетия хвърлиха върху ѝ всезаливащата вълна на исляма, без заедно с това да намалят опасността от славяните. Тия последните бяха станали вече господари на Балканите, когато арабите господаруваха на изток и над морето.

Колонизирали еднаж Полуострова, славяните бяха се умирили, техният войнствен ентусиазъм бе спаднал и те се задоволяваха да живеят независими в своите земи, тук-там в съседство със самите византийци, които бяха запазили някои по-значителни и укрепени градове из вътрешността или крайбрежията. И ако Византия бе принудена да търпи това положение, при което нейният суверенитет бе тъй много стеснен, то бе защото голямата опасност все още бе на изток. Войнственият ислям далеч не бе изчерпал още своята експанзивна сила и след неговото разширение на изток и из африканските пустини, едничката сила, която му се изпречваше и само с чието унищожение той можеше да залее света, бе Византия. И няма нищо чудно, че халифите бяха разбрали задачите, които времето и историческата обстановка бяха им поставили. Тук, на изток, трябваше да се реши съдбата на цивилизацията и да се определят пътищата на нейното развитие. Византия бе осъдена да поеме първите и най-силни удари и нейните земи и морета трябваше да станат театъра на стълкновенията, от които зависеше бъдещето. И едно щастие за човечеството и за християнската култура, която тепърва имаше да създаде тъй много и велики ценности бе, дето то имаше за аванпост една тъй могъща и жилава сила, каквато бе тогавашна Византия. В обикновените учебници по история нашироко се разисква въпросът, какво би станало с европейския свят, ако арабите бяха успели да насадят сред него исляма, тъй както сториха това върху земите в Предна Азия и Северна Африка. И съзнавайки, че Европа би била обречена в такъв случай на същия упадък или застой, на който са жертва днес всичките ислямски страни, те подчертават заслугата на Карл Мартел, който на бойното поле при Поатие в 732 г. бе сломил офанзивата на арабите от Испания и турил преграда на тяхното разширение в Европа.

Това заблуждение още намира широк прием в умовете. А между това времето на Поатие бе епоха, когато завоевателната сила на исляма вече преживяваше сетните си конвулсии. Маврите, завоеватели на Испания, бяха при това отломка от грамадната арабска лавина, която бе се разсипала върху земите около източния басейн на Средиземно море. И не франките на Карл Мартел, а византийците на Ираклий и неговите приемници имаха да издържат страшния натиск на фанатизираните, многобройни и неудържими при бесния си религиозен прозелитизъм арабски маси.

Като модерна наука историята се разви на Запад. Нейните първи стъпки бяха съпроводени от вниманието на католическата черква, франкските крале от династията на Каролингите бяха най-верните съюзници на папския престол и католицизмът правеше една апология на самия себе си, като в лицето на Карл Мартел възвеличи победата на Европа над Азия. Че тая победа обаче бе извоювана на Изток в "схизматична" Византия, че за да се постигне тя трябваше да минат десетилетия на свръхчовешки напрежения и кървави борби, това католическа Европа не искаше или не можеше да види. И тъй се създаде легендата, която се разпространява и до днес, и която издига до световна заслуга и всемирно историческо събитие това, което всъщност не беше повече от един най-обикновен исторически инцидент.

Неуспял още да се завърне в столицата си, Константин Погонат трябвало да види Сицилия, от която неговият предшественик цели 6 години бе ръководил борбата срещу арабите, нападната и опустошена от тях. Това било само един прост набег, който още нямал сериозно значение за бъдещето на византийското господство там. Кризисът настъпил след това.

Новият халиф Моавия замислял вече плана, според който решителният удар на империята трябвало да ѝ бъде нанесен в самото ѝ сърце - столицата. След като арабите бяха оставили пясъците на пустинята и извършили първите завоевания на островите Кипър, Родос и Кос, морето вече бе престанало да бъде чуждо и страшно за тях и те бяха станали също тъй добри моряци, както бяха отлични конници из пустинята. Още в първата година след възцаряването на Погонат една сухопътна арабска армия пребродила Мала Азия и се спира пред Босфора, когато в същото време голяма арабска флота се явява пред столицата със задача да съдейства на нападението срещу града. Нямащи представа за величината на замисленото предприятие, арабите не били достатъчно подготвени за него и трябвало тоя път да се оттеглят без всякакъв успех. Това първо тяхно появяване пред Цариград имало, както изглежда, повече характера на едно разузнаване. То обаче показало на Константин IV какво има да чака в бъдещето и нуждата да се приготви за него. Столицата била приведена в отбранително положение и взети мерки за осигуряване продоволствието на населението. Арабите не заставили да бъдат чакани дълго. В 672 г. през пролетта грамадната им флота отново се явява в Босфора и блокира Цариград откъм морето. Опитите ѝ да го щурмува обаче останали напразни. Фанатичната храброст на арабите се разбивала във военното изкуство на византийците. За пръв път сега бил употребен и по море прочутият "гръцки огън", с който византийците предавали на пламъците арабските кораби. Византийският летописец Теофан съобщава, че изобретател на тоя огън бил един сириец на име Калиник. Узнали еднаж неговото действие, византийците запазили приготовлението му като строга държавна тайна. Затова ние днес не знаем от какво и как е бил приготвян. Някои считат, че се получавал от смес на нефт и сяра, други път предполагат, че се употребявала сместа от селитра и негасена вар. Сместа се поставяла в затворени глинени съдове, които се хвърляли върху неприятелските кораби или пък се изстрелвали от медни тръби, поставени върху предните части на самите гръцки кораби. Страшното за тогавашно време свойство на тайно приготвяната смес се състояло в това, че тя горяла и във водата. Оттам и голямото употребление на тоя вид оръжие от византийците при морските боеве. Еднаж хвърлен върху неприятелския кораб - а тогавашните военни кораби били строени само от дърво, - той ставал неизбежна жертва на пламъците.

640px Greekfire madridskylitzes1Тъй, въпреки безумната си храброст, арабите трябвало да отстъпят от цариградските стени. Това обаче не отчаяло непреклонния Моавия и цели шест години подред арабската флота всяко лято се явявала пред Цариград и го държала блокиран до късна есен. Особено тежко се почувствала тази блокада, когато арабите превзели важния град Кизик на Мраморно море и го превърнали в морска и сухопътна база за действията си. Редовно в помощ на флотата се отправяла през Мала Азия и арабска сухопътна армия, която се прехвърляла през Босфора, за да обсади цариградските стени и откъм сушата. Особено отчаяни били атаките през лятото на 673 г. Тази през 678 г. обаче била най-кървавата и последната. Разказват, че арабите дали при нея повече от 30 хиляди мъртви.

След тоя решителен неуспех арабите, омаломощени от понесените напрежения и дадените жертви, трябвало окончателно да се оттеглят. На връщане за Сирия обаче флотата им била сполетяна от буря и нейните остатъци били унищожени от византийската провинциална флота, която била съсредоточена при южния малоазийски бряг.

По този начин вторият голям двубой между тържествуващия ислям и християнска Византия свърши в полза на последната. Войната обаче още не била прекратена. И тоя път неин театър станали самите владения на арабите. Мардаитите, едно войнствено християнско племе, което населявало планинските области на Киликия (Югоизточна Мала Азия), нахлува в Северна Сирия и, възползвано от изтощението на арабите, не само че се затвърдило в земите около пл. Ливан, но с набезите си, които стигали чак до Йерусалим, не престанало да безпокои цяла Сирия и Палестина. За да получи тъй нужното му вече спокойствие Моавия бил принуден сам да иска мир от Византия и получил такъв само след задължението да ѝ плаща годишен данък.

Докато военната буря вилнеела във византийския Изток, Западът през това време също не оставал спокоен.

Походът на Констанс в 657 г. срещу славяните, вече заселени в Балканския полуостров, далеч не успял да ги усмири и направи мирни поданици на Византия. Те запазили своето племенно устройство и признавали властта само на отделните си князе. Към тази епоха се отнасят и първите известия, които ни дават имената на тукашните славянски племена и определят приблизително областите, които те заемали. Мизия, страната между Балкана, Дунава и морето, била заселена от седем славянски племена, от които е известно името само на едно - северите или северяните. На запад от тях областта около р. Тимок била заета от тимочаните. Моравяните или моравците, заемали земите около българска и сръбска Морава и се простирали далеко на север по течението на съединената или велика Морава. На юг от тях се било настанило племето бързаци, което във византийските паметници се явява под формата Βερζῆται. Това племенно име е запазено и до днес. Бързаци се наричат сега жителите на Западна Македония - около градовете Велес, Прилеп, Битоля чак до Тиквеш. На изток от бързаците живеели стримонците или струмците, по течението на р.Струма.

Драговичите, едно друго славянско племе, населявало земите на юг от бързаците - планинската област около Костур и Острово и западната част на Солунското поле. Поддържаното доскоро в науката мнение, че освен драговичите в Югозападна Македония имало и друго славянско племе със същото име в днешна Северна Тракия, около Пловдив и Чепино, днес е опровергано. На Балканския полуостров живеело само едно племе с това име. (Племе драговичи се среща през средните векове в Русия, между реките Припет и Двина. Известно е също тъй и друго с името северци, североизточно от Киев. Обстоятелството, че тия две племенни имена намираме и у балканските славяни показва, че тия последните били в близко родство със славяните, намиращи се в Русия и са произхождали от източния клон на славянската маса.)

На изток от македонските драговичи в околностите на Солун били заселени славяните сагудати, а още по на изток от тях по Халкидическия полуостров и Орфанския залив, Круша планина, до езерото Тахино и устието на Струма били населени ринхините ('Ρυγχίνοι). Днес цялата тази област с изключение на най-северната ѝ част е погърчена, но нейното славянско население е пазило своя език дори до XVI-XVII в. За него там спомнят сега само славянските имена на местности и села. Заслужава да се отбележи, че от гр. Нерос в областта на ринхините произхожда и един от най-старите паметници с глаголическо писмо - от 982 г. Това е подписът с глаголица на някой си поп на име Георги. Североизточно от ринхините и източно от струмците, по Южните Родопи и около Места били разсеяни селищата на славянското племе смоляни. Тяхното племенно название се запазило дори до края на XII в.

Имената на славянските племена, които били заседнали в Тракия, не са известни. Изглежда, че поради близостта си до Цариград и морето те били силно изложени на влиянието на византинизма и се денационализирали. През разглежданата епоха обаче, те още съхранявали своята независимост спрямо империята.

Измежду славянските племена, настанени западно от бързаци и драговичи е известно името само на едно. Това били тъй наречените Βαιουνήται , което филолозите считат, че на славянски вероятно е звучало войничи. Те заемали Южна Албания и Епир. Дори и до XI в. Епир бил известен у италианците като българска земя и жителите му - българи.

В Тесалия, около залива Димитриада и далеч из равнината към вътрешността живеели Βελεγεζήται - на славянски вероятно велегостичи. Споменът за тях е запазен и до днес в името на града Велестино. Известията за тия велегостичи достигат чак до XV в., времето, когато Тесалия била подчинена от турците.

За славяните още по на юг, за които аз вече имах случай да говоря, сведенията са по-оскъдни. Имената на тия от тях, които населявали Средна Гърция, не са известни, а измежду настанените в Пелопонес по-отблизо са познати само миленците и езерните (Μιληγγοὶ, Ἑζερίται) (Дринов, I, 305 сл.).

Това са племената, част от източния клон на старото славянство. На запад от тях Балканският полуостров бил заселен от други славянски племена, част от западния дял на славянството, които слезли в новите си местожителства не през Долния Дунав, а през Панония и Унгарската равнина.

На първо място между тях били сърбите, чиито земи обхващали областта по горното течение на р. Лим, Ибър и Дрина, около гр. Нови Пазар и Рашка. След това босненци, западно от р. Босна до р. Врбас, захлумяни или захълмяни, на югозапад от босненците до Дубровник, травуняни и коновляни, на юг от последните, между Дубровник и Катарския залив, дукляне в старата област Диоклея, родина на Диоклетиан, около черногорския град Подгорица и в по-късната област Зета, наречане (погане) между р. Неретва и Цетина и най-сетне хърватите, на северозапад от босненците и по Далматинското крайбрежие (Дринов, I, 299).

Колко много се обособил Балканският полуостров в това време в политическо и етнографско отношение свидетелства обстоятелството, че общото име на неговите земи, западно от Марица, вече от средата на VII в. било Славиния (Σκλαβηνίαι).

Когато арабската флота стояла при Цариград и Византия трябвало да вложи всички сили в борбата за самозапазването си и спасението на своята столица, славяните насочили своите удари срещу втория по значение град в империята, именно Солун. Разположен на морския бряг, той представлявал със своите здрави стени едничкият пункт, в който властта на Византия здраво се крепяла и едничкото място, дето бягащите пред славянското наводнение стари жители на страната още могли да намерят сигурно убежище. Ако живеещите заседнал живот славянски племена биха били обединени под една обща и стегната власт, Солун би бил естественият център на политическия им живот. Но и разпръснати, както били, те чувствали неприятното съседство на големия град, който им въздействал и ги разлагал чрез своята култура, който можел да бъде широка база за византийското правителство в случай че то би подело офанзивата срещу тях и който ги съблазнявал с грамадните богатства, струпани в него. И затова, макар обикновено разединени, те именно през тая епоха съединяват силите си, за да сломят тази заплашителна крепост на византинизма.

Първото тяхно голямо нападение срещу Солун било предприето в 675 г., когато Цариград издържал вече третата си обсада от арабите. Докато славянските пълчища налитали върху стените му откъм сушата, тяхната флота, състояща се от малки веслови кораби, блокирала пристанището. В чудесата на Св. Димитър, за които вече аз говорих, се разказва, че славяните били придружени от жените и децата си и възнамерявали след превземането на града да се настанят в него. Преодоляването на неговите стени обаче било дело, за което военната подготовка на славяните още не била дорасла.

Една година след това все същите македонски славяни на леките си кораби почват в широк стил морско разбойничество като стигат дори до островите и крайбрежията на Мраморно море, дето станало и запознаването им с арабите. Някои историци по тая причина смятат, че техните действия след това били предприети в съгласие с арабите. Най-важното между тях е второто голямо нападение на Солун, в 678 г., когато бил предприет и последният натиск на арабите срещу Цариград през царуването на Погонат. Славяните отново стегнали обръча си около града на Св. Димитър, но въпреки че цялата тяхна акция била добре организирана и продоволствието на обсадителите било извършвано от съседните драговичи, тя и тоя път се разбила в здравите солунски стени. След това македонските славяни се оттеглили назад и дълго време Солун не видял техните пълчища да шумят из неговите околности.

Царуването на Константин Погонат е забележително и в друго отношение. В негово време Византия видя на Балканския полуостров да се настани една нова сила, чието по-нататъшно развитие бе пълно с последици за византийските съдбини. Това бяха българите.

Началото на българската история и идването на Аспарух с неговата орда отсам Дунава са ви добре известни. Едва успял да се освободи от арабите и в 679 г. императорът бил принуден да потегли на север срещу тоя нов неприятел, чиято военна организация и стегнато държавно устройство го правели много по-опасен от несравнимо по-многобройните, но живеещи в постоянна анархия славяни. Резултатите от тоя поход също са ви познати, за да има тук нужда да се спирам на тях. След претърпяното поражение византийската армия трябвало в безпорядък да отстъпи назад и през същата 679 г. бе положено началото на първото българско царство на полуострова. Уморен от толкова много и тъй упорити борби Константин вече нямал сили за по-нататъшно продължение на войната с Аспарух и още в същата 679 г. бил сключен мир, по който Византия се отказвала от всякакви права върху Долна Мизия и се задължила да плаща годишен данък на новите си и войнствени съседи.

Privil classeЗалисан толкова много със задачите за отбиване на външни опасности и неприятели, Константин Погонат нямал ни време, ни възможност да обърне по-голямо внимание върху вътрешния живот на византийското общество. Неговото време в това отношение видяло само две по-значителни събития. Първото било бунтът на войниците от Мала Азия още в първата година след като Погонат заел престола. Войниците настоявали той да короняса за съимператори двамата си братя Ираклий и Тиберий. Характерна за теологичната епидемия на тази епоха бил и начинът, по който бунтовниците аргументирали искането си. Както божествената Троица, казвали те, владее на небето, тъй и на земята ней трябва да съответства една владетелска троица. Незакрепнал още на престола, Погонат бил принуден да се подчини на тая логика. Скоро след това обаче той успял да стане господар на положението. Участващите в бунта били наказани твърде строго, а на братята си, които считал за подстрекатели, заповядал да им отрежат носовете. Тъй обезобразени, считал той, те никога не ще помислят да му оспорват короната. От това именно време във Византия се създава страшният обичай - чрез членовредителни наказания (изваждане на очи, отрязване на нос, отнемане на възможност да се произвежда потомство) да се обезвредяват лицата, които би могли да бъдат опасни претенденти за престола. Вие си спомняте, че за пръв път подобно наказание бе приложено няколко години по-рано спрямо младия Ираклеон, син на Ираклий.

640px 45 manasses chronicleДругото, несравнено по-важно в културно-историческо отношение събитие от това време било свикването на Шестия вселенски събор в Цариград през 680 г. На тоя събор при участието на папски делегати било тържествено отстранено и обявено за ерес монотелитското учение и провъзгласено православието. Изтокът се бе отделил политически, опитите за духовно примирение с него бяха загубили всякакъв практически смисъл и Византия нямаше следователно кому и защо да прави концесии за своето православие. Епохата на големите ереси бе приключена и в източния свят, към който не след много бе приобщено духовно и славянството, се установи неизменната и до днес догма на православието.

В нашата, българска история Константин Погонат е оставил име на бездеен и некадърен господар. Това е, защото той бе оставил българите без особени усилия да завоюват част от новата си родина. От по-широкото гледище на византийската история нему трябва да бъде дадена тъкмо противоположна оценка. Страшният неприятел на Византия тогава бяха арабите и в отбраната на империята от тях той, според силите и средствата, с които разполагаше, бе се помъчил честно да изпълни своята задача. Отблъснатите с грамадни загуби от цариградските стени араби бяха принудени за повече от две десетилетия не само да оставят намира империята, но да ѝ плащат и значителен трибут.

След смъртта на Константин Погонат цариградският престол останал на сина му, 16-годишния Юстиниан.

X

Right Click

No right click