Лекции по история на Византия. II. Грецизация на Източната Римска империя (610-717) - Юстиниан II (685 - 695; 705 - 711)

Посещения: 23659

Индекс на статията

 
Юстиниан II (685 - 695; 705 - 711)

 

Iustinianus II solidus 691840В негово време във Византия започнаха вътрешните сътресения и революции, които не само че туриха неочакван край на многозаслужилата династия на Ираклий, но заплашиха да направят от империята плячка на неприятелите, на които тя досега, макар и с големи усилия, но все пак победоносно се бе съпротивлявала. Много от историците обясняват смутовете, които настъпиха тук в края на VII и началото на VIII в., с личните качества на Юстиниан II. Те обаче не можеха да бъдат причината за всичко. Византийското общество бе твърде изтощено от напрежението в борбите за съхранението си срещу исляма, славянската колонизация на Балканския полуостров бе предизвикала широка миграция на старото му население, животът бе излязъл от основните си пътища, социалните форми бяха разклатени, моралът и традицията бяха загубили своята здравина и в настъпилия хаос, политическа и социална несигурност бе унищожена всяка дисциплина, здрав смисъл и чувство на отговорност за утрешния ден. Развалата бе проникнала най-силно и, разбира се, в най-опасна форма сред армията. Размествани непрекъснато по бойните полета из трите материка, у войниците се бе създала психологията на хора, от чиято издръжливост и воля зависи съдбата на империята и те бяха стигнали до там да считат за изпълним всеки свой каприз. И това доведе Византия в началото на VIII в. до състоянието, в което се намираше Рим през трети век. Както тогава войнишките революции, идещи една след друга, издигаха и сваляха императорите, тъй и сега тук, в един период от 22 години, на престола се изредиха шест императори.

Не може да се отрече, че началото на тоя период бе благоприятствано от личните качества и недостатъци на последния представител от династията на Ираклий. Юстиниан II бе верен син на своята фамилия в това отношение - той бе надарен с трескавата способност за дейност. Нему обаче липсваше далновидността на управителя, спокойствието да обмисля решенията си и методично да ги изпълнява. В замяна на всичко това, той бе наследил всички отрицателни качества на своите деди. Високата представа за значението на своята власт, самомнението, склонността към прахосничество и най-сетне оная необикновена жестокост, която бе позволила на Констанс да екзекутира собствения си брат и на Погонат - да подложи на позорно наказание своите двама братя. И може би са прави историците, които в тия наследници на Ираклий съзират една постоянна черта на анормалност и липса на душевно равновесие, черта, която трябваше да добие сгъстен израз у Юстиниан II и да доведе края на тази тъй заслужила за империята династия.

Първото дело на Юстиниан II било да наруши мира с арабите, сключен през последната година от царуването на Константин Погонат. Той се надявал на леки успехи при подновяването на войната, тъй като тъкмо тогава смяната на лицата върху престола на халифите била причина за нови смутове в Сирия. Способният византийски пълководец  Леонтий повел военните действия твърде успешно и притесненият халиф бил принуден да поиска твърде неизгоден за себе си мир. Освен предишния трибут, който арабите плащали на Византия, те се съгласили да считат един вид като общо владение о-в Кипър, Армения и Иберия, които арабите по- рано бяха завладели. Като израз на това съгласие било установено арабите да отстъпват половината от данъците, получавани от тия провинции. В замяна на тая отстъпка обаче късогледството на Юстиниан II лишило Византия от най-надеждните ѝ защитници по югоизточните граници на Мала Азия. Юстиниан се задължил именно да изсели мардаитите от Ливан, дето те бяха се загнездили и в продължение на няколко десетилетия бяха ужасът на сирийските араби. Неговите съвременници спомнят с негодувание премахването на "желязната стена", както те наричат мардаитите, която пазела ромейските предели от нашествието на агаряните. За Юстиниан II навярно не са били чужди съображенията от вероизповеден характер. Мардаитите били монотелити и за едностранчивия и тесногръд император това било достатъчно, за да бъде неразположен към тях. Част от тях били поселени в Армения, други в Памфилия по южното крайбрежие на Мала Азия, а трети били колонизирани в Тракия.

Тия размествания на населението за тогавашната епоха на външни нашествия и варварски преселения не били нещо необикновено, а сам Юстиниан II, при свойствените си разбирания за императорското всемогъщество и крайно деспотичния си нрав, се считал за призван свободно да ги извършва. В 689-690 г. например били изселени насилствено много гърци от о-в Кипър и настанени по бреговете на Мраморно море.

Най-голямото мероприятие от тоя характер обаче засегнало славяните. В 688 г. Юстиниан II потеглил срещу славяните, които населявали Тракия, минал през земите им, като ги разорил и пленил и стигнал до Солун. Голямата част от славянското население в тия земи той заповядал да преселят насилствено в Мала Азия. Славяните били пренесени на азиатския бряг на Дарданелите при Абидос и поселени в областта Опсикион и крайбрежието на Мраморно море. На връщане за Цариград обаче, както за това съобщава един византийски летописец, той бил нападнат от българите в планинските теснини навярно при Южните Родопи и след като оставил много убити и ранени, едва се изплъзнал от тях.

Преселените в Мала Азия славяни били организирани военно и Юстиниан ги използвал във войната си срещу арабите, която той в 692 г. подновил без всякаква видима причина. Под предводителството на своя племенен началник, когото византийците означават със странното име Невул, славяните образували един корпус от 30 хиляди души. Решителният бой с арабите станал в Киликия, при гр. Севастопол. Арабите обаче подкупили Невул и той заедно с 20 хиляди души от своя отред по време на сражението минал на тяхна страна. Поражението на Юстиниан II било пълно и цяла Южна Армения била загубена за ромеите. Арабите поселили миналите на тяхна страна славяни на о-в Кипър, но Юстиниан жестоко си отмъстил на техните семейства и останалите им съплеменници: той, според съвременните му летописци, заповядал да ги избият и да хвърлят труповете им в морето (при нос Левката, Никомедийски залив).

Тоя военен неуспех окончателно подровил почвата под Юстиниановия трон. Недоволството от неговия жесток и сприхав нрав, от неговата надменност и разточителство, от корупцията на неговите доверени министри, отдавна бяха създали силно настроение във войската и цариградското население срещу него. В 695 г. това недоволство се изразява в стихиен бунт, начело на който застанал известният ни вече, популярен пълководец Леонтий. Омразните на народа императорски фаворити били избити, но животът на Юстиниан II бил пощаден. Отрязан му бил само носът (поради което получил прякорът Ринотмет и бил изпратен на заточение в гр.Херсон, главен град на тогавашния Кримски полуостров (695 г.).

Въпреки способностите си като пълководец и добрите си намерения да облекчи положението на държавата, новият император Леонтий не можал да се закрепи на трона.

В негово време арабите започнали с нова сила преустановената офанзива в Африка и в късо време гр. Картаген, който бе освободен някога от Констанс, отново, и тоя път завинаги, паднал в техни ръце. Те го изгорили и недалеч от него основават и днес съществуващия гр.Тунис. Изпратената от Леонтий флотска експедиция да изтръгне от арабите новите им завоевания не могла да се справи със задачата си и трябвало да потегли назад. Арабите завладели и последните византийски укрепени места по крайбрежието и под суровия войнишки режим и ориенталска безпечност на новите си мохамедански повелители някога цветущата римска провинция падна в запустението, което векове подред покриваше с пясъци нейните полета и с развалини градовете ѝ.

Тоя изход на африканския поход не бил победоносен за Леонтий. Отегчените и зле настроени войници според стария и вечно нов навик - да се стоварва вината за неуспехите на небрежността на правителството, спират на връщане от африканските брегове на о-в Крит и вдигат знамето на въстанието. Началникът на армията патрицият Йоан бил убит и за император под името Тиберий III бил провъзгласен началникът на войските в Югозападна Мала Азия, Апсимар.

Не разполагащият с верни войски Леонтий не направил никакъв опит да се противопостави на метежниците. С отрязан нос той бил заточен в един манастир в Далмация. Неговото царуване траело едва три години (695-698).

Между това Юстиниан Ринотмет далеч не се помирил с положението си на забравен изгнаник в Херсон и не губел надежда, въпреки отрязания си нос, да си възвърне престола. Той говорил тъй открито за своите претенции, че жителите на града от страх да не бъдат заподозрени в съчувствие на плановете му, решили да го изпратят арестуван в Цариград или да го убият. Предупреден за опасността, Юстиниан II потърсил убежище при хазарите, които от времето на Ираклий бяха се настанили в южноруските земи и владееха част от Кримския полуостров. Хазарският хаган, разбрал че покровителството, което би указал на ексимператора, би му позволило да се намеси във вътрешния живот на Византия, показал към Юстиниан II най-голяма загриженост. Той му дал сестра си за жена и му предоставил за местожителство гр. Фанагория.

Машинациите на Юстиниан обаче били узнати в Цариград, дето основателно почнали да се боят, че с хазарска помощ сваленият император би могъл да стане твърде опасен. Затова Тиберий побързал от своя страна да влезе в преговори с хагана, като поискал от него да премахне Юстиниан или пък да му го предаде. Обещанията и даровете, с които императорското посолство се явило пред хазарския владетел оказали очакваното въздействие и той дал заповед Юстиниан II да бъде убит. Научил чрез жена си за готвеното покушение срещу него, Юстиниан имал само едничък изход: да бяга от земите, дето се простирала хазарската власт. С малцина привърженици той се качил на един кораб и потеглил край северните брегове на Черно море. Стигнал до устието на Дунав, той поискал гостоприемство при българския хан Тервел, наследник на Аспарух. Преди да се яви сам при него, Юстиниан чрез специален посланик му разкрил целта на пристигането си, като го помолил да му помогне да си възвърне изгубения престол. На Тервел била обещана за жена Юстиниановата дъщеря от първия му брак, обещани му били също тъй териториални отстъпки и богати подаръци. Тервел и сам твърде добре разбирал, че предприятието на Юстиниан във всеки случай било изгодно и решил да се намеси в негова полза.

Тиберий по това време бил зает в борби срещу арабите, които отново бяха почнали офанзива в Мала Азия. Там се намирали и най-добрите му и предани войски, начело на които стоял неговият брат, изпитаният пълководец Ираклий. При това положение ненадейната поява на Юстиниан с 15 хилядна българска армия пред самите стени на столицата било за Тиберий пълна изненада. Българите останали пред Цариград три дни, готови за нападение, но за него не станало нужда. Юстиниан II влязъл във връзка със свои привърженици в столицата, промъкнал се една нощ по някакъв таен вход и разколебаните ѝ малцина защитници трябвало да се откажат от всякаква съпротива. Тиберий избягал от столицата, но бил заловен и доведен обратно, а не забравил Юстиниан и Леонтий, който също бил извлечен от неговия манастир. Двамата бивши императори трябвало на хиподрума да претърпят най-голямото унижение, на каквото някога хора от тяхното положение били излагани. Тук, под злорадните викове на цариградската тълпа те били заставени да лежат под краката на опития от своята мъст Ринотмет. След това били обезглавени.

Отмъщението на възстановения император не било удовлетворено. Патриархът Калиник, който някога благословил деня на Юстиниановото детрониране и бе короновал двамата негови наследници, бил ослепен и изпратен в Рим. Всички военоначалници от противната на Юстиниан II партия били избити или осакатени, а същата участ постигнала мнозина войници и граждани. Всички тия преследвания и екзекуции имали един съществен резултат. Армията била окончателно дезорганизирана и лишена от най-надеждните си елементи. За да я попълни, Юстиниан прибрал в нея необучени селяни и въобще лица, на чиято военна подготовка и бойна издръжливост не могло да се разчита.

Дължащ своето въстановление на престола единствено на помощта, оказана му от Тервел, Юстиниан, въпреки своето вероломство, не могъл да откаже изпълнението на направените обещания. Летописците описват тържествената церемония, при която сам Юстиниан дал на българския хан достойнството кесар и даровете, с които го обсипал. Титлата кесар узаконявала окончателно положението на хана като независим владетел и била равнозначеща с признание на завоеванията, които до тогава българите бяха извършили. Значението на българската държава било с това необикновено издигнато. Нейният втори владетел бе в състояние да се намесва във вътрешните борби на империята, да сваля и качва византийските императори.

Най-реална и съществена придобивка за българите било това, че като възнаграждение за получената от тях помощ Юстиниан им отстъпил областта Загоре, на юг между Източна Стара планина и морето.

Не изминали обаче и две години от неговото възстановяване и Юстиниан навярно се разкаял за щедростта си. В 708 г. с флотата си потеглил към Анхиало с намерение да си отвоюва отстъпените на Тервел земи. Българите обаче взели мерки да посрещнат вероломния си противник и той бил принуден безславно да завърши своя поход и се завърне в Цариград.

Между това, със своята неуравновесеност и жестокост, Юстиниан неудържимо противопоставял всички срещу себе си. Той не можел да забрави обидата, която някога му бяха нанесли херсонци, когато като изгнаник бил осъден да живее при тях. От Цариград била изпратена флота, за да ги накаже, като избие по-видните измежду тях. Предприятието не сполучило и Юстиниан изпратил втора наказателна експедиция. Тогава пред новата опасност гражданите на Херсон заедно с местния гарнизон провъзгласяват за император един виден офицер от арменски произход - Филипик Вардан, и се обърнали за помощ към аварския хаган. Тъкмо в това време пристигнала и флотата, изпратена от Цариград, но в решителния момент тя минава на страната на метежниците. Заедно с нея Филипик потегля към Цариград и го заема, без да срещне съпротивление. Юстиниан бил заминал в Мала Азия и в гр. Синоп на морето очаквал известие за изхода на херсонската експедиция. Вместо това той научава, че за втори път е загубил престола. Опитът му да избяга вече не му се удал и той бил убит. Неговият син Тиберий, който се намирал в Цариград и потърсил убежище в една църква, бил също убит.

Тъй след 95-годишно царуване бе прекратена династията на Ираклий, при която Византия преживя една от най-тежките епохи в борбата си за съществувание.

Изпитанията за нея обаче още не бяха се свършили. Вътрешното ѝ положение претърпяло основни промени: през последния сто годишен период то не бе се достатъчно избистрило, а въпросите за владението на Изтока имаше тепърва да се решават.

По какъв начин и с какви средства Византия се справи с проблемите от вътрешен и външен характер, които бъдещето имаше да ѝ постави, с това аз ще се занимая в лекциите си през следния семестър.

X

Right Click

No right click