Лекции по история на Византия. II. Грецизация на Източната Римска империя (610-717) - Културно състояние на Византия след Юстиниан I

Посещения: 23658

Индекс на статията

 

Културно състояние на Византия след Юстиниан I

 

През миналия семестър разгледахме историята на Византия от времето, когато почна нейното отделно съществувание като източна половина на разпадналата се на две Римска империя, и стигнахме до началото на VIII в.

Тогава имах случая да ви покажа какво бе държавното наследство, което Византия получи от Рим, а заедно с това да ви дам известна представа за общото културно състояние на епохата, след която историческите съдбини на Изтока и Запада се разделиха.

Знаем, че Източната империя продължаваше да пази старата римска традиция и отчасти старите, завещани от Рим учреждения и че един от нейните представители през VI в., а именно Юстиниан, направи грандиозния опит да възстанови отново политическото единство на стария римски свят. Тоя опит струваше много сили и средства, но свърши с неуспех. Наскоро след Юстиниан бяха загубени почти всички завоевания, които той бе извършил на запад. Вестготите в Испания постепенно изтикваха византийците от крепостите, в които те бяха успели там да се настанят. Три десетилетия след Юстиниан империята загуби срещу лангобардите по-голямата част и от италианските си владения, като запази под върховенството си само южната част на Полуострова, областта около Рим и тая около Равена, град, който бе останал столица и на византийския наместник там.

Царуването на Юстиниан може да се разгледа като кулминационен пункт, до който бе достигнало източноримското могъщество. След него то вече почва бърже да упада. Със състоянието, вътрешно и външно, по времето на Юстиниан ние имахме възможност обстоятелствено да се запознаем. И преди да минем върху събитията във византийската история от VII в. нататък, аз бих искал да направя един къс преглед на нейното състояние - държавно и културно, - което настъпи след Юстиниановата епоха и трая през периода на VII в. - период на Юстиниановите наследници и на династията на Ираклий.

Както забелязах, завоеванията на запад бяха в голямата си част загубени още при непосредствените наследници на Юстиниан - Юстин II, Тиберий и Маврикий. Но загубите в Италия и Испания не бяха всичко и не бяха най-важните, от които империята имаше да пострада. Ираклий след двадесет годишна упорита борба успя да се справи с персите, които бяха изтикали империята от целия Изток, но едва върнати в старите си граници и опасността от тях отстранена, яви се новата сила, която трябваше да преобрази Изтока и да изиграе една съдбоносна роля не само в неговите съдбини, но и да окаже значително влияние върху общата история на човечеството. Това бяха арабите. В разстояние на три десетилетия при неудържимия си напор те успяха да отнемат на империята всички ония земи, които бяха огнище на най-старата й култура и които й даваха най-голямата част от богатствата. Това бяха Египет и Сирия. Египет от векове бе нейната житница. Сирия пък бе индустриално най-развитата й област. Заедно с Месопотамия, Сирия беше страната, през която вървяха търговските пътища за Далечния изток - Индия и Китай. Владеейки тия пътища, Византия до средата на VII в. оставаше едничък посредник между Запада и Изтока. Това бе издигнало нейното международно стопанско значение извънредно много. Точно казано, в тази област тя оставаше без съперник.

Като посредник между двата свята Византия бе не само първата, но и единствената морска сила през тая епоха. Черно море и Средиземно бяха византийски езера, както по-рано те бяха римски. Сега, след отпадането на казаните две провинции, заедно със загубата си в търговското си значение Византия трябваше да почувства разклатено и значението си като морска сила. Сирийските и египетски кораби вече пътуваха под арабско знаме, а опитното в корабостроенето и мореплаването население по тия земи даде на арабите възможността да си създадат военна флота, която се разви до могъщ съперник на византийската. А когато арабите завладяха Картагенската област и цялото африканско крайбрежие чак до Гибралтар, а след това и самата Испания, с византийската хегемония в Средиземно море бе завинаги свършено. На мястото пък на техните търговци, морското посредничество със Запада мина по-късно у морските републики - Амалфи, Пиза, Генуа и Венеция. С арабското завоевание Византия бе изгубила вече мястото си като едничка и меродавна стопанска сила в света.

Това бе главното последствие, но имаше и много други.

Ние знаем, че нарасналата значително столица на империята се хранеше с египетско жито. Сега, когато неговият подвоз бе спрян, правителството бе принудено да се откаже от безплатното раздаване хляб на бедните столични жители. Тая изнудена мярка отначало бе се почувствала като истинско бедствие, но по-късно тя се отрази благотворно върху цариградското население. Лишено от безплатната издръжка, която му позволяваше да живее в безделие и да се превърне в една неспокойна маса, която и за най-малки поводи създаваше безредици, то сега бе принудено да се предаде на истинска производителна дейност. С това не само че столицата вече сама се превръщаше в значителен производителен център, но и нейното население преставаше да бъде лекомислена тълпа, играчка в ръцете на демагозите.

Затрудненията пък, предизвикани от загубата на плодородния Египет, византийското правителство бе принудено да компенсира с подвоза на хранителни продукти от Мала Азия, а във времето, когато тя бе опустошавана от перси и араби - с произведенията от Крим, който тогава оставаше византийски, или от съседните области на днешна Южна Русия.

Епохата след Юстиниан до началото на VIII в. донесе важни последици и за останалите области на империята в етническо и политическо отношение. Балканският полуостров бе заселен от един нов народ - славяните, чиито селища бяха покрили вече цялото пространство от Дунава до най-южните окрайнини на Пелопонес и от черноморските брегове до Далмация и Истрия. Разделени на отделни малки племена, тукашните славяни заживяха независимо от самото начало и трябваше да минат десетилетия, докато Византия успее поне номинално да възстанови своето върховенство над някои от тях. Повечето обаче оставаха независими от нея, а други тя никога не успя да подчини. Втората половина на VII в. освен това видя и едно друго събитие, чието значение за бъдещия живот на Византия бе извънредно голямо. Това бе създаването на Българската държава.

Социалното състояние на византийските земи през казаната епоха също тъй бе подложено на големи промени. Въпреки твърде развитата си индустрия и търговия през това време Византия си оставаше по мнозинство на своето население една земеделска страна. Земеделието бе главният поминък на населението й, както в балканските, тъй и в азиатските й провинции. Тук, в областта на земевладението Византия бе наследила формите на Рим. Земята бе групирана в ръцете на големите владелци, те бяха нейните собственици, докато селската маса, която я работеше, бе подчинена на тях в социално и правно отношение. Тия зависими селяни в Юстинианово време се наричат с латинското име adscriptitii или на гръцки έναπόγραφοι. Те бяха произлезли от римските колони, но развитието бе ги свело към едно по-ниско състояние.

Когато славяните заселиха Полуострова, те произведоха цял преврат в по-раншните му отношения. Византийската власт бе съборена там, а пометени бяха и старите социално-стопански форми. Славяните бяха свободен народ и разбира се не можеха да се примирят със земевладелските отношения, които почиваха върху закрепостяването на земята. То бе отстранено и върху Балканския полуостров се създаде едно общество, в което земята принадлежеше на тия, които я работеха - на общините от свободните селяни. При сътресенията, предизвикани от преселението, тази нова форма се разпространи и в земите, които пряко не бяха засегнати от преселническата вълна. От своя страна обаче чисто общинската земевладелска форма с течение на времето трябваше да направи концесии на старите възрения за собственост, тъй че накрай, към началото на VIII в. се появи едно състояние, което бе твърде далеч от ранновизантийските владелски отношения, но което заедно с това не представяше напълно и възгледите, и стопанствено-битовите форми, донесени от славяните. Тоя преходен стадий е изразен в един правен паметник, запазен до наше време под името Νόμος γεωργικòς (Земеделски закон), който несъмнено произхожда от VIII в., епоха, която ние ще имаме наскоро възможност да разглеждаме. Обществото, което ни предоставя този закон, се състои вече от напълно свободни селяни, неограничени владетели на своите земни участъци. Общинската собственост е запазена само върху неразделената земя, но правото на селяните да се ползват от нея е извънредно широко. При това и навярно с увеличението на населението части от тази общинска земя също са се подлагали на разделяне, при което селяните ставали пълни собственици на получените дялове. От тази епоха във Византия изчезват закрепостените селяни и големите латифундии и няколко века подред тя запазва тия си социални отношения, докато едва към XII в. едрата поземлена собственост отново се въззема, за да доведе селячеството в това положение, което ви е известно от историята на Западна Европа.

На съществуванието на тая класа от свободни и имотни независими селяни, които бяха и отлични войници, Византия дължеше своята голяма военна мощ през всичкото време до XII в.

Изгубването на големите територии на изток и запад имаше за Източната империя обаче и значителни добри последици. Преди всичко от нея се отделиха провинциите, които поради особената си култура и расови особености на своето население, не можеха да бъдат никога инкорпорирани тъй, че да образуват едно цяло с нея. Те винаги тегнеха към обособление и населението им - семити и копти - непрестанно търсеше случаи да се постави в опозиция, културна и политическа, спрямо останалите части на империята. Тази бе и причината за привързаността, която оказваха Сирия и Египет към всевъзможните ереси и ние вече знаем колко много затруднения създаваше това еретичество на централното правителство. Сега, след като тия две страни бяха завоювани от арабите, премахнат бе културният и религиозен дуализъм. Империята представяше в териториално отношение едно по-малко цяло, в стопанско отношение тя също тъй загуби много, но затова пък се яви вътрешно по-обединена и по-сплотена.

След обособлението на сирийско-египетските области в империята остана като едничък културен елемент гръцкият. Оттука и неговото бързо засилване, докато той най-сетне зае там такова положение, че тя, започнала съществуването си като римска, се превърна в гръцка.

Вие знаете, че отначало господстващ и официален език в нея бе римският. Кодификацията на правото при Юстиниан бе извършена на латински език, а латински бяха и названията на институциите й, както и на длъжностите. До Юстиниан и Маврикий Източноримската империя във всяко отношение носи тъй много римски характер, че с изключение на собствена Елада, гръцкият език бил познат само на образованите, в по-големите градове, именно по крайбрежията, както и в двореца; едно преобладание на гръцкия елемент може да се констатира от времето на Ираклий, а пълното изчезване на римския - от времето на [...]. Сполучливо пише папа Николай I (865 г.) на император Михаил III, който нарекъл латинския варварски език: iam vero, si ideo linguam barbaram dicitis, quoniam illam non intelligitis, vos considerate, quiam ridiculum est, vos appelari Romanorum imperatores et tarmen linguam non nosse Romanam - quiescita igitur vos nuncupare Romanos imperatores (Mansi, XV, 187).

След Юстиниан, който по стремежи и държавен мироглед бе последен римски император, силата на римската традиция почна бърже да пада и това се изрази най-напред в упадъка на латинския език. И по-рано във всекидневния живот на Източната империя той бе престанал да бъде средство на взаимоотношенията. Жителите на източните земи говореха на своите родни езици - сирийски (арабски), коптски, арменски и т.н., а като общ, тъй да се каже междуплеменен език, служеше гръцкият, който бе разпространен тук от времето на Александър Македонски. Латинският език оставаше както през римската, тъй и през ранновизантийската епоха само език на управлението. Сега, след Юстиниан, той и като такъв почна да упада и вече от времето на Маврикий като официален на негово място се яви гръцкият. Засилването на тоя последния и заедно с това грецизирането на империята бе благоприятсвано, както казах, и с отделянето на Сирия и Египет. В тия две страни населението бе дошло до един вид национално самосъзнание и заедно с това бе поискало да извоюва правото на арабския и коптски езици. Ето защо именно около епохата преди арабското завоевание бяха турени наченките на сирийско-християнската и на коптската литератури. Гръцкият език значи в империята бе се изправил пред сериозни съперници, които му оспорваха ако не първенството, то поне абсолютното преобладание. Сега, след арабското завоевание, когато Византия бе останала главно в Мала Азия и Балканския полуостров, гръцкият език не можеше да има вече в това отношение съперници. Сицилия също бе грецизирана с новата гръцка колонизация от изток. Арменците и тракофригийските племена в Мала Азия се намираха отдавна под влиянието на гръцката култура, а доколкото пък живееха като обособени етнически маси, не бяха успели да си създадат сериозна книжовност. Известно изключение в това отношение съставяха арменците, а що се отнасяше до другите, те нямаха даже и своя писменост. Казаното за тях разбира се важи и за славяните, които едва-що се бяха настанили в балканските земи като пълни варвари.

Заедно с грецизирането си Византия се поддаваше все повече на влиянието на азиатския Изток. Тъй като славянизацията на Балканския полуостров фактически бе унищожила нейното господство там, а Западът постепенно се изплъзваше от него, тя бе принудена все повече да търси опора в Мала Азия и да черпи оттам духовните и материалните средства на своята държавност. Докато по-рано почти всички императори произхождаха от западните й земи и главно от Балканския полуостров, отсега нататък те почти всички бяха от азиатски произход. Тази сигурна азиатизация на Византия се отрази върху много страни от нейния материален и духовен бит. Тази перфидност на византийците - която правеше тъй голямо впечатление на съвременниците им и дори до днес отвращава от тяхната памет културния свят, - съдържаше голяма доза азиатщина. В лекциите си последния семестър аз ви съобщих и няколко случая из историята на Ираклиевата династия, от които вие можете да видите и друга една проява на азиатщината. Това бе жестокостта, която все повече си пробиваше път във византийските нрави. Свикнали с нея, по-късните византийски императори не се колебаеха да подлагат на най-жестоки наказания своите противници и лицата, които по един или друг начин можеха да бъдат опасни. Вие знаете например, че император Констанс бе предал на смърт собствения си брат по подозрения, които остават твърде неясни. Неговият наследник Константин Погонат бе заповядал да отрежат носовете на братята му. На Юстиниан II след детронацията също бе отрязан носът, а когато той успя повторно да завладее престола, двамата му предшественици трябваше с главите си да удовлетворят мъстта на кръвожадния деспот. Ние и по-нататък ще се срещнем с други още по-отвратителни примери на тая истински азиатска жестокост, която по-рано бе непозната. Тя бе си пробила път и в общото углавно законодателство, дето членовредителните наказания - отсичане на ръце, крака, език и т.н. бяха станали най-обикновено явление. Влиянието на Азия бе се отразило и в много други наглед дребни случаи.

Ако разгледате византийските монети до Ираклий, ще видите лицата на императорите в римски тип - с избръснати лица и ниско остригани коси. От Ираклий нататък обаче те се явяват по азиатски образец - с дълги бради и коси. Върху формата на облеклото също източното влияние взема връх. В дрехите, които са носили византийските императори и които след тях бяха усвоени от нашите царе, е видно влиянието на Персия. Старата императорска титулатура също тъй бе изоставена и заместена постепенно с нова, в която бяха отразени възгледите на християнството и на азиатския Изток. Юстиниан още се наричаше по стара традиция Август (Augustus). Ираклий вече се титулува èv Χριστώ πιστός βασιλεύς - (в Христа благоверен цар). Изменяха се постепенно и имената на длъжностните лица. Старите префекти, президи, магистри и т.н. вече изчезват и на тяхно място се явяват нови длъжностни лица с нови имена. За тях обаче, както и за устройството на централната власт аз ще говоря по-късно, когато разглеждам времето, в което тя бе се оформила напълно като византийска. Достатъчно е да спомена, че сега изпъква като началник на финансовото ведомство логотетът (λογοθέτης) - един вид финансов министър. Паралелно с него се явява обаче и т.н. логотет на дрома (λογοθέτης τοῦ δρόμου) - началник на пощите и императорските куриери, а оттук се развива и компетентността му като министър на външните дела. От по-дребните чиновници, които правят впечатление с вече гръцките си имена, са практорите, служещи във финансовото ведомство като бирници.

Седмият век, както видяхме, е епоха, в която Византия се бори за съществуването си. В такива времена държавите нямат възможност да развиват гражданските си институции, вътрешният им живот поради това до известна степен остава в сянка. Но затова толкова по-голямо е вниманието, което те отделят за развитието и усъвършенстването на своята отбранителна сила. Ангажирани напълно в борба срещу перси и араби, Ираклий, както и неговите приемници трябваше да дирят начините, чрез които военната сила на империята би нараснала и освен това - организацията, която би дала възможност тая сила да бъде използвана  най-целесъобразно. И заслугата на Ираклий се състои не само в това, че той бе се справил с персите, но и - доколкото военното изтощение му позволяваше - бе се помъчил да сложи преграда на арабското разширение. Той се прояви и като реформатор във военно-административната организация на империята и благодарение на устройството, което й бе дадено тогава, тя по-късно можеше да излиза с чест от най-големите военни изпитания. Собствено реформата, за която аз искам да ви говоря, се приписва на Ираклий само въз основа на косвени данни, тъй като пряко съобщение, че той е неин автор, няма.

За да разберете в какво се е състояла нейната същност, ще трябва да си спомните преобразованията на Диоклециан. Знаете, че той, за да осигури вътрешния мир, заплашван от честите бунтове на провинциалните военоначалници, които се обявяваха за претенденти на престола, бе отделил военната власт в тия провинции от гражданската. Нововъведението бе затвърдено от Константин. Началниците на войските вече загубваха с това значителна част от средствата, с които разполагаха, покрай тях - и често като техни съперници - се издигаха и гражданските управители на провинциите. От гледище на вътрешния мир реформата се бе оказала наистина твърде полезна, но относно сигурността на провинциите тя имаше тоя важен недостатък, че разпокъсваше властта в тях и в случай на външна опасност силите на тия провинции не можеха достатъчно да бъдат използвани за тяхната защита. Затова знаем, че още в VI в. новозавоюваните Африка (Картагенската област) и Италия бяха обединени в две големи провинции. На тях начело стоеше по един императорски наместник с името екзарх, който бе върховен началник на военните сили в дадена област, а същевременно и глава на гражданското й управление. Причините, които бяха предизвикали това особено устройство на казаните две големи провинции, аз ви посочих на времето си. Те едва-що бяха завоювани, трябваше авторитетът на империята в тях да бъде закрепен, а освен това владението им трябваше да се осигури срещу възможните опасности отвън. Самите те лежаха доста далеч от центъра на империята, за да не могат техните началници да получават бързи инструкции от централното правителство. По тази причина необходимо бе те да бъдат снабдени с широки права, за да могат да действат по-самостоятелно, когато би се явила нужда. Тази особена форма на провинциална организация не спаси Италия от лангобардите, но тя се оказа като най-пригодна за отбраната на империята и когато последната през VII в. бе нападната на изток от перси, а след това и от араби, казаното устройство бе въведено и там. Казах, положителни и определени известия, че това било извършено от Ираклий няма, но 30 години след неговата смърт тоя нов вид организация се явява напълно завършена. Вам вече ви е известно, че в тежкото време на войната срещу персите Ираклий бе заминал на изток и че тук той бе принуден да остане няколко години в Армения и съседните погранични земи. Там той трябваше да събира армиите си за действие срещу неприятеля и навярно е използувал затишията на действията, за да организира отбраната и управлението на тия провинции.

Както изглежда Мала Азия била разделена териториално на 4 големи области, всяка една от които се наричала тема τὸ θέμα - от τίθημι. Начело на всяка една от тях бил поставен един стратег, който бил началник на военните й сили, но нему същевременно били подчинени представителите на гражданското управление. Четирите азиатски теми били: Армениакон (Άρμενιακόν), която обхващала планинската област на Армения, спущала се на юг до планината Тавър (Taurus), а на север се простирала доста нашироко по югоизточното крайбрежие на Черно море. Западно от Армениакон се намирала темата Опсикион (Όψίκιον), която обхващала старите области Пафлагония, Витиния и областите около древната Троя и достигала до Бяло море, Хелеспонта, Мраморно море и Босфора. Южно от темата Опсикион се намирала третата тема Анатоликон (Άνατολικόν), която започвала от беломорското крайбрежие с градовете Ефес, Смирна и Пергамон и се простирала на изток като обхващала старите провинции Лидия, Кария, Фригия, по-голямата част от Кападокия и при Киликия граничела с арабските владения. На юг от тая тема се намирала темата на Карависианците (Καραβισιάνων), която се простирала като тясна ивица по южното крайбрежие на Мала Азия, а обхващала също тъй и островите на Бяло море.

В Европа, на Балканския полуостров, тяхното устройство било въведено по-късно: западните му части бяха завзети от славяните и напълно отделени. Първата тема тук е Тракия, създадена след завладяването на Мизия от българите, а втората - Македония, по на запад с всички земи, върху които след славянското поселение империята била сполучила да запази или възстанови властта си. По-късно и с течение на времето тия големи военноадминистративни единици постоянно били разчленявани на по-малки, тъй че там, дето в VII в. имаме една тема, в следващите епохи се явяват вече няколко, образувани от нея.

Характерното е, че всяка тема при мобилизация е извеждала отделен военен корпус, който носел също името тема. Числеността на тия корпуси била различна - според пространността на областта и нейната населеност. По-късно към IX в., когато числото на темите окръзи било увеличено и, съобразно с това, обширността им намалена, обикновената численост на казаните корпуси била около 10 хиляди души. Начело на темата и като военоначалник оставал стратегът – στρατηγός. Понеже не всички теми имали еднакво значение, то съобразно с това през по-късната епоха в положението на стратезите била въведена известна йерархия. По-видните измежду тях запазили титлата стратег, докато останалите се наричали дуксове (δούξ) и катепани (κατεπάνω). На първо място между тях и най-почетно било положението на арменската и анатолийската теми. Това се обяснява с обстоятелството, че те най-вече имали да издържат нападенията на арабите и на техните длъжности се назначавали обикновено способни и заслужили пълководци. Всяка тема в административно отношение се деляла на две турми и всяка една от тях давала във военно отношение една боева единица от по 50 хиляди души. Началниците на турмите се наричали турмарси (τουρμάρχης). Турмата се разпадала във военно отношение на пет банди (βάνδα или δροῦγγοι) начело с друнгарии (δρουγγάριοι). Друнгата като военна единица следователно имала численост 1000 души и в една тема имало 10 друнги или банди. След това разчленението отивало по-нататък, като всяка друнга се разпадала на пентаконтархии с по 200 души всяка една, докато всяка пентаконтархия се е разпадала на декархии. Начело на пентаконтархиите са стояли комитите (κόμης - от лат. komes). По-късно от темите се отделят някои погранични земи и образуват малки военноадминистративни единици, организирани по подобие на темите и под началството на клисурарси (κλεισουράρχαι). Както и от самото име се вижда, областите, над които били поставени клисурарсите, са обхващали важните погранични проходи, които изисквали особено наблюдение и охрана.

Вие знаете, че в най-критичните моменти на борбата с арабите, Византия дължеше победата, а заедно с това и спасението си на своята флота. Благодарение на нея арабският щурм срещу Цариград през VII в. бе отблъснат, а и през VIII в. тя имаше да изпълни при още по-тежки обстоятелства същата задача. За военната си флотска служба Византия използваше смелото население на южните малоазийски побрежни области. Неговите пиратски подвизи бяха известни много на широко из стария свят, но на Рим бе се удало да го укроти и да превърне страшните морски разбойници в отлични морски войници. От тяхната помощ се бе възползвала и Византия. През VII в. от тия земи, които обгръщаха старите области Памфилия и Ликия с части от Пизидия и Южна Кария, след това Цикладските острови до Хиос и Лесбос бе образувана провинция под названието тема на Карависианците (θέμα τῶν Καραβισιάνων – от κάραβος - кораб, καραβισιάνος - корабник). Войниците, които тя даваше, трябваше да служат във флотата. Самата имперска флота, за която и горите по южномалоазийското крайбрежие даваха изобилен строителен материал, стационирала постоянно около това крайбрежие, тъй като оттам винаги могла да наблюдава отблизо движенията на арабската флота и да предупреждава за тях. Тази област била организирана граждански и военно както останалите теми и през VII в. се управлявала също от стратег. Матросите бяха обаче един твърде немирен елемент. Спомняте си, че в 698 г. те бяха се разбунтували и прогласили началника си Апсимар за император. По-късно изпратената от Юстиниан II флота срещу Херсон също се бе съединила с метежниците и обяви Юстиниан за свален от престола. От друга страна през VIII в морската опасност от арабите бе вече почти окончателно изчезнала, поради което и самата флота във Византия преставаше да има това голямо значение, както в предшестващия период. Ето защо морската тема още в първите десетилетия на VIII бе разделена на две по-малки области: тема на Кивиреотите (τῶν Κιβυραιωτῶν от малкия градец Κιβύρρα), която обхващаше южните крайбрежни земи на Мала Азия и Беломорската тема (θέμα Αἰγαῖον) със Спорадските острови, Лесбос и Хиос. Упадъкът в значението на тия две морски провинции се вижда от това, дето те вече не се управлявали от стратези, а от друнгарии. Едва по-късно - към X в., когато отново почнали големите морски предприятия, флотското командване било обединено, като се създала длъжността велик друнгарий на флота (μέγας δρουγγάριος τοῦ πλοῖου).

Уредбата на Африка и Италия била запазена и те образували особени провинции както и по-рано. Техните началници продължавали да носят специално название екзарси.

Когато говоря за вътрешното устройство на Византия след Юстиниановата епоха, не мога да не спра вниманието ви на упадъка на сената, тази централна държавна институция, която бе играла тъй важна роля в миналото. Сега с гръцкото си име синклит (σύγκλητος βουλή) тя изгубва всякакво значение. Името или ранга сенатори (συγκλητικοί) почват да получават почти всички висши държавни чиновници. От VI в. всеки такъв държавен чиновник с получаването на длъжността си минавал в тоя ранг, но за правото на сената да се намесва в управлението, вече нийде не се говори. На негово място се явява едно своеобразно учреждение - един вид държавен съвет без всякакви компетенции, който се свиквал, за да изслуша решението на императора по един или друг важен въпрос. Тия решения се изслушвали мълчаливо и накрай били изпращани с акламации или славословия на императорската мъдрост. Оттам и новото име, което това учреждение добило през византийската епоха - σιλέντιον (от лат. silentium - мълчание).

От една грамота от края на VII в узнаваме състава на силенциума, който се свиквал в извънредно важни и тържествени случаи и имал значението на държавен събор. В него присъствали: 1). Цариградският патриарх и представители на папата и на останалите римски патриарси; 2). Сенаторите, т.е. най-висшите чиновници на централното правителство; 3). Епископите и митрополитите, които образували патриаршеския синод, създаден през VI в.; 4). Командирите на придворната гвардия - схоларии и екскубитори; 5) Димократите и димарсите, т.е. военните началници и гражданските представители на цариградските дими; 6). Най-сетне представителите на армията, т.е. началниците и гражданските управители на темите: стратезите на Анатолия, на Армения, Опсикион, Тракия, на карависианците и най-сетне екзарсите на Африка и Италия.

Естествено, че при тоя свой състав, Силенциумът не могъл да има никакво значение на административен, законодателен и контролен орган и е оставал само едно украшение на императорската власт. Негово пълно събиране при това е било почти винаги невъзможно и в него в един или в друг случай участвали само тия измежду членовете му, които било възможно да се свикат. Вместо да бъде орган на съсловното или народно представителство, той и по състав, и по процедура бил само едно средство за възвеличаване на императорската личност. Византия бе запазила традициите на Късноримската империя, при която императорът бе едничкият фактор в управлението и извор на всички власти. Нямаше сила, която на законна почва да се съпротиви на неговата воля и аристокрацията, която в древния Рим бе решаващата политическа сила, сега, доколкото за нея би могло да се говори, дължеше своето видно място в обществото не на положението или рода, а на служебната кариера и следователно бе в пълна зависимост от главата на държавата: той раздаваше почестите, титлите и ранговете.

Разглеждайки културното състояние на империята през YII и началото на VIII в. не е излишно да спомена и за неговото отражение в литературата.

Християнството като религия и мироглед твърде малко благоприятстваше на художествените склонности и в областта на духовното творчество се отнасяше отрицателно към всичко, което не служеше нему или пък на държавата, с която то бе свързало своите съдбини. Затова във Византия, както и изобщо навсякъде през средните векове, художествената литература не бе намерила почти никаква среда за развитието си. Поезията бе застъпена в черковните химни и през началния византийски период като пръв черковен певец бе известен Роман ὁ Μελοδὸς-, съвременник на Анастасий I (началото на VI в.). За него и неговите химни аз вече ви говорих. Освен тоя род поезия друга не съществуваше. Умовете бяха потънали във философско-богословски спекулации и литературата, създадена при тоя род дейност, бе грамадна, особено при вероизповедните разпри и ереси, които през първите векове след възтържествуването на християнството, не преставаха. Периодът от IV до VIII векове бе време, когато се формираше религиозната догма и естествено е, че нейните въпроси занимаваха най-големите и сериозни умове на обществото.

Нас тоя вид литература не ни интересува. Но тя не бе едничката. Независимо от теолозите и многобройните софисти - философи от разни направления и граматици, Изтокът бе родил през първоначалния византийски период редица добре подготвени хора, които пишеха историята на своето време. Още във времето на Константин Велики Εвсевий от Кесария бе написал черковна история, в която преплиташе разкази за съвременните си събития и от светски характер. След него Евнапий от Сарди, живял през втората половината на IV в., също бил автор на историческо съчинение, което е запазено само в малки откъслеци у по-късните автори.

Във времето на Теодосий II работил Олимпиадор, чието съчинение, запазено също само в откъслеци, било продължение на Евнапий. Съвременник на Олимпиадор бил и историкът Зосим, автор на едно съчинение в шест книги, от които последните 5 съдържат историята на Източната империя от Диоклециан до 410 г. Сам той бил езичник и причината за упадъка на Римската империя намира в разрушителната сила на Християнството. След това идва Приск, който ни е вече известен от описанието на посолството си до двора на Атила, но чиито съчинения са, с изключение на малки части, изгубени; същата съдба имало и съчинението на Малх, съдържащо историята на Византийската империя от 474 до 480 г.

Най-бележитата епоха в историята на Византия до VII в. бе тая на Юстиниан и тя бе си намерила достоен историк. Това бе Прокопий от гр. Кесария в Палестина. Още твърде рано дошъл в Цариград, дето изпълнявал всякаква служба във военното ведомство, а след това постъпил като частен секретар у Велизарий, знаменитият пълководец на Юстиниан, той го придружавал във всичките му походи на изток и на запад и написал голямото си съчинение за войните, в което излага с голяма яснота и точност военните събития през тая епоха. За образец на изложението Прокопий имал "Историята" на Тукидид и затова казаното му съчинение минава за един от най-хубавите паметници на византийската историография. От Прокопий са останали още две съчинения, чийто предмет е вътрешната история на империята. Едното разказва за историческата дейност на Юстиниан, а другото е прочутата му "Тайна история", която е написана в тона на истински памфлет и представлява, според израза на един учен, скандална хроника на византийския двор. Като един вид продължение на Прокопий се явява съчинението на неговия по-млад съвременник Агатий, което обхваща последните години от царуването на Юстиниан, но останало недовършено поради преждевременната смърт на автора. Шестият век в историографско отношение бил достойно приключен от Менандър, чието съчинение (от което са запазени само откъслеци) е най-важният извор на историята на империята до възцаряването на Маврикий. Последният сериозен историограф на VI в. остава Теофилакт Симоката, по произход от Египет, който живял в Цариград по времето на Ираклий; неговата история разказва събитията от времето на Маврикий (582- 602 г.).

С Теофилакт развитието на историографията във Византия спира за около век и половина. Тежките времена, които настъпиха с нашествията на перси и славяни и с арабското завоевание, малко благоприятстваха на духовния живот и на развитието на литературните интереси. Обществото бе загрижено само от мисълта за спасението си и умовете бяха изморени от впечатленията на тежките борби и на преживените ужаси.

И когато тоя тъмен период свършва, обществото, значително загрубяло, вече е забравило старите литературни вкусове и цели векове трябваше да минат, докато станеха възможни историческите съчинения, които биха издържали даже и едно далечно сравнение с тия, които VI век бе създал.

Като господстващ тип през тая епоха се явяват монашеските или манастирски хроники, които започват с легендарни разкази за сътворението на света и за събитията от Стария завет и в къси изложения, често пъти в съвсем сухи и недостатъчни информации, съобщават за по-новите събития.

Тоя род исторически съчинения бе започнал във Византия с "Хрониката" на Йоан Малала. По произход сириец и по положение монах, Малала живял в VI в. Съчинението му представлява светска хроника, която свършва с последните години от царуването на Юстиниан. Написана от човек, който не притежавал нито особен поглед, нито пък имал литературна подготовка, хрониката имала предвид нуждите и интересите на простия народ, за който била и написана. И затова, докато всички досега споменати исторически съчинения са издържани в език високолитературен, който по чистота не изостава от атическия, в Хрониката на Малала преобладава езикът на обикновения народ, тъй както той е говорел по онова време. Хрониката на Малала послужила за образец на няколко подобни исторически съчинения, които се явяват през VIII и IX в. и които днес представят най-главните извори за историята на тая епоха. Между тях по време на появяване на първо място иде анонимното съчинение, известно днес под името Пасхална хроника или Александрийска хроника (до 629 г.), след това Хрониката на Теофан Изповедник, цариградски монах, която завършва със събитията в 813 г., и най-сетне Съкратената хроника на цариградския патриарх Никифор, която описва събитията от смъртта на Маврикий до 769 г. Като по-късни представители на тоя род историческа литература са Хрониката на Георги Монах Амартолос, която започва със сътворението на света и достига до 842 г. и най-сетне тая на Симеон Магистъра, която е издадена досега само в старославянския си превод и произхожда откъм средата на X в., до чието време и достига.

X

Right Click

No right click