Лъв III (717-741)

 

В негово лице Византия наистина бе намерила човека, който победоносно щеше да отрази последния и най-страшен напор на арабите и която с това щеше да си осигури възможността да продължи своята история още цели 7 века.

В историята Лъв е известен с прозвището Исавриец¹, като се счита, че той произхожда от провинция Исаврия. Съобразно с това и основаната от него династия, която в продължение почти на цял век управляваше Византия, се нарича Исаврийска. В това наименование има недоразумение. Може би родителите на Лъв да са били от исаврийско потекло - това не е известно - но сам той бил роден в град Германикия в Северна Сирия. Когато градът бил превзет от арабите, семейството на Лъв, който бил още дете, било преселено заедно с много други бежанци и заселено при гр. Месемврия на Черно море. Предполага се (Schenk, 9), че на колонистите били раздадени земи с условие те да изпълняват военна служба и пазят границата от българите, които скоро преди това бяха вече заели областта северно от Балкана. Тук Лъв израснал на свобода и навярно се закалил в пограничните схватки с немирните византийски съседи.

 

Преданието разказва, че когато в 705 г. в края на изгнанието си Юстиниан Ринотмет с българска помощ потеглил за Цариград, за да отвоюва загубения си престол, Лъв го посрещнал и му подарил стадото си от 500 овце. В положението, в което Юстиниан се намирал, този подарък бил за него извънредно ценен и той взел Лъв със себе си, като го назначил за императорски спатарий (σπαθάριος) (тъй се наричали членовете на гвардията - телохранители). Доверието, което с тази си постъпка и с личните си качества Лъв спечелил при Юстиниан, не траело дълго. По някакъв донос възведения на престола тиранин почнал да се отнася подозрително към него и за да го отдалечи от себе си му поверил началството над едно предприятие, което по всички изгледи не могло да разчита на успех, а е излагало на явна опасност участниците в него. Това било наказанието на немирните абзаги, един буен и неспокоен кавказки народ, които вече не искали да признаят върховенството на императора. Лъв получил заповед да се съедини с аланите, едно също тъй кавказко племе, чиито потомци са днешните осети, и заедно с тях да нападне абзагите в земите им. Предприятието представлявало редица от непреодолими трудности. Трябвало да се навлезе дълбоко в една непроходима планинска страна, дето засадите дебнели на всяка стъпка и то без да могат да се поддържат връзки с тила, без да се разчита на една близка и сигурна база за действията. Опасностите се увеличавали още повече поради малобройността на силите, които били дадени на Лъв и поради явната безнадеждност на аланите, на които той трябвало да разчита. Явно било, че Юстиниан искал да се освободи от Лъв, чиито способности будели съмнения и затова го пращал на сигурна гибел. Храбростта и военния талант на Лъв обаче му помогнали да излезе с успех от всички трудности. Самите алани били тъй увлечени от дарбите му, с които той съумял да събуди тяхното учудване и привързаност, и те били готови да го следват навсякъде. Проникнал дълбоко навътре в земята на абзагите, Лъв останал там отрязан от отечеството си и от всяка вест от него повече от две години. И когато след успешно изпълнение на задачата си той се върнал на Кавказкия черноморски бряг и оттам с кораби слязъл в Трапезунд, научил, че империята вече била преживяла две династични революции - тази, която за втори път бе свалила Юстиниан II от престола, а след това последвалата я, в която неговият наследник Филипик също бе принуден да слезе от трона на византийските самодържци.

Новият император, умният и предвидлив Анастасий II, който търсил способните и деловити хора, за да им повери важните и отговорни длъжности в държавата, не могъл да остави без внимание Лъв, чието име вече се намирало на всички уста. Нему бива поверено началството на Анатолската тема, срещу която били насочени нападенията на арабите, и която имала да издържа най-буйния им натиск. Зает с отбраната и укрепяването на областта си, тук бе го сварила вестта за революцията, която отне короната и от Анастасий.

Някои изследвачи, K. Schenk например, са склонни да подозират измяна у Лъв по отношение на падналия император. Ако Анатолският стратег би му се притекъл навреме с намиращите се на разположение войски, на въстанието би се турили край и Анастасий II би запазил престола си. Положението на провинцията му не било в тоя момент застрашено от арабите, че да не е могъл с част от силите си да се притече на избягалия от столицата император, който напразно цели 6 месеца очаквал тази помощ.

Доверяващ се на своите способности и сили и преизпълнен с предчувствие за голямата си бъдеща мисия, Лъв не считал за нужно да се меси в борбата между двамата съперници. За него те еднакво били неспособни за задачите, които времето поставяло пред представителя на империята и той искал да ги остави на силите им. Че в това предположение има нещо право показват няколко обстоятелства. Едното е, че готвейки се за бъдещето, Лъв побързал да влезе във връзка с Артавазд, началник на Арменската тема, втори по значение и сила сановник в империята, като му обещал дъщеря си за жена. Второто, че Лъв бе отказал да признае новият император Теодосий III и с това предварително давал да се разбере не само бъдещото му поведение, но и плановете, които кроял.

От чисто човешко гледище двуличието на Лъв и вероломството спрямо падналия му господар, комуто той трябвало да помогне, заслужава да бъдат осъдени. Историята обаче, и хората отделно, не съдят победителите, още повече, когато те идват да изпълнят една мисия, която не е по силите на други. А в дадения момент, както това ясно било съзнавано от всички хора с положение и ум, Лъв бил единственият човек, които би могъл да се справи с опасностите, тъй страшно надвиснали над Византия.

Едва отминал деня на тържествената му коронация в "Св.София" (17 март 717 г.) и Лъв развил всичката си енергия, за да посрещне очакваната нова обсада на столицата от арабите. Започналите още от Анастасий II поправки на стените били засилени, струпани били различни количества хранителни припаси както за самото население тъй и за гарнизона, приведена била в изправност флотата и приготвени машините и приспособленията на корабите за действие с гръцки огън.

Неприятелите не оставили дълго време да бъдат чакани. Разярен от погазването на сключения договор с Лъв, арабският пълководец Маслама, който още през есента на 716 г. бил превзел Пергамон и там презимувал, потегля на запад през Хелеспонт, минава в Тракия и през лятото на 717 г. с 80-хилядна армия се явява пред стените на Цариград. В същото време многочислената арабска флота минала през Хелеспонт и Пропонтида, хвърля котва в Босфора. Могъщата източна столица, напълно блокирана и отрязана от останалите земи, имаше вече да се бори не само за своето спасение. От изхода на борбата зависеше бъдещето на християнската цивилизация, защото тук трябваше да се реши ще бъде ли ислямът господар на света или пък ще се върне в Азия, неговата люлка и огнище.

Маслама, арабският пълководец, разбрал още в първият момент безполезността на открития пристъп и затова решава да действа чрез стегната блокада. Около стените на столицата откъм материка бил изкопан голям окоп, зад който бил издигнат с каменна стена вал. Тук арабската войска заела позиции, закрита от изстрелите на обсадените и осигурена от ненадейните им излази. Силите, с които Лъв разполагал, обаче не му позволявали да предприеме никакви действия към сушата и той се ограничил със зорко наблюдение и охрана на стените. По море обаче, въпреки числения превес на арабите, византийците, благодарение на страшния гръцки огън чувствали, че инициативата им принадлежи. Наскоро след започване на блокадата техните дромони - веслови кораби - въоръжени с това силно действащо средство нападат част от арабската флота и я унищожават. Разярен от неуспеха, арабският адмирал заповядал на следващия ден да се предприеме общо нападение върху града откъм морето, но гръцкият огън и сега действал тъй опустошително срещу арабските кораби, че след като дали големи жертви арабите били принудени да отстъпят от стените и тоя път вече не смеели да се приближат до тях. За да спаси остатъка от флотата си, Сюлейман, арабският адмирал, бил принуден да я групира в по-далечните заливи из Босфора, дето би била запазена от ненадейните атаки на византийците.

Положението на сухопътната армия било не по-малко безнадеждно. Осъден да стои пред непристъпните стени на Цариград, Маслама виждал как настъпващите студове действали гибелно на неприготвените за тях и привикнали на топлия климат араби. Армията му се топяла без бой. Едничкото спасение било да се вдигне и отстъпи, но заповедта на халифа била ясна и определена - да се прекара цялата зима под цариградските стени; непристъпната крепост могла да бъде взета само с глад и арабите се надявали, че тя не ще може да издържи дълговременната обсада. За нещастие обаче те не предполагали, че предвидливостта и енергията на Лъв са я снабдили с всичко необходимо да устои на лишенията тъй дълго време.

На другата година две нови ескадри от 400 кораба, събрани и екипирани по африканските и сирийски крайбрежия, се явяват да усилят арабската флота. По-голямата част от матросите им обаче били християни. На тях не могло особено много да се разчита преди всичко затова, че предшестващият халиф Абдалмелиκ бе утежнил положението на християнските си поданици чрез въвеждането на специално от тях събирания поголовен данък - харач. Сега, научили за действието на гръцкият огън и видели окаяното положение на намиращата се пред Цариград арабска флота, тяхното настроение паднало още повече и една нощ те отвързват лодките от военните кораби и на тълпи се явяват като бегълци пред Цариградските стени. За да използва създаденото поради това униние и тревога всред противниците си Лъв заповядал ново морско нападение. Голямата част от новодошлата ескадра бива потопена, а не малко кораби падат в плен. Сюлейман бил принуден да се скрие във витинските пристанища, дето и дебаркирал екипажите им. С морската блокада бива свършено.

Затова толкова по-тежко става положението на сухопътната арабска армия. Гладът бил стигнал до такива размери, че арабите били принудени да употребяват за храна, според съобщението на тогавашен летописец, дори и труповете на умрелите си другари. Страната била опустошена и не могла да им доставя никакъв провиант. Някаква страшна епидемия, вероятно чума, отнасяла с хиляди от войниците им. В добавка на всичко Лъв чрез специален пратеник уговорил българския хан Тервел да му се притече на помощ. Българите се явили според съобщението на Теофан и нападнали арабите в тила, като избили повече от 20 хиляди души. Всяко продължение на обсадата при тия обстоятелства означавало пълна гибел на арабската армия и новият халиф Омар, който бе наследил Сюлейман, дава заповед на Маслама да се завърне назад. "На 15 август 718 г., точно една година след деня, когато знамената на пророка с такъв голям ентусиазъм бяха развени под стените на Византия, Маслама разтуря палатките си и заповядал на войската си да се натовари на останалите му кораби." (Schenk, 26).

На връщане буря още в Мраморно море потопява голямата част от арабската флота, заедно с натоварените в нея войници; византийците, които се впущат да я преследват, довършват останалото, тъй че до сирийските брегове сполучват да пристигнат едва пет кораба. Съвременните византийски хронисти, свидетели на това страшно поражение, го обясняват с гнева на Богородица, която се считала за покровителка на столичния град и която арабите бяха предизвикали с оскверняването на нейните черкви.

Новите историци сравняват тази военна катастрофа на арабите с тая на Наполеон в 1813 г. И в двата случая предприятието бе започнато с ентусиазъм и увереност, и в двата случая от стотиците хиляди потеглили на поход се върнаха само отделни единици.

Сравнението би могло да се проведе и по-нататък. Както в ново време Европа си отдъхна след 1813 г. от диктатурата на Наполеон, също тъй и в 718 г. тя бе окончателно спасена от по-нататъшното наводнение на Исляма. Той бе довел силите си до последно напрежение, бе достигнал върховния предел на своята експанзия и вече започваше отливът, който трае и до наши дни. Не минали и две десетилетия от катастрофата под Цариград, когато при Поатие бе сложена границата на разширението на запад и той трябваше да прехвърли Пиринеите, отдето никога вече не бе му съдено да мине².

На изток обаче, дето бе неговата главна сила, тя не можеше тъй лесно да се изчерпи. Седем години след обсадата на Цариград една нова стохилядна арабска армия опустошава Мала Азия и като разорява някои от цветущите ѝ градове (Кесария) достига дори до Никея, която успява обаче да устои на предприетите срещу нея атаки.

Лъв успява чрез съюза си с аланите и хазарите, които предприемат нападения в съседните до Кавказ арабски области, да отвлече за известно време вниманието и силите на противника си, но не за дълго. Две години след това арабските походи по суша и море отново започват и даже един път прославеният арабски пълководец Ал Батал достига до гр. Пергамон. Тук той залавя един неизвестен пленник, който се препоръчвал за син на Юстиниан Ринотмет. Опитът на арабите да си послужат с него обаче като претендент за престола срещу Лъв напълно пропадна, тъй като било на всички известно, че навремето Тиберий³  бе споделил участта на баща си.

Новите нападения на арабите след това още по-малко могли да разчитат на някакъв краен резултат. В 740 г. те предприемат още един грандиозен поход. Армията им, разделена на три големи клони, минала границата, се втурва в три различни посоки из Мала Азия, но тоя път щастието напълно изоставило арабите. Сам Лъв заедно със сина си се притекъл срещу Ал Батал, който с главните сили обсаждал една от тамошните крепости Акроин и в кървавото сражение го разбил съвсем. Близо 7000 араби паднали на бойното поле, а между тях и прославеният им военачалник.

С това в едновековната борба византийците бяха успели да изнесат на открито поле и първата си значителна победа над своя противник. А с това последният преставаше вече да бъде тъй страшен както по-рано.

В 24-годишното царуване на Лъв III не беше само опасността от арабите, с която той имаше да се справя. Още в първите години на неговото управление трябваше да бъдат преодолени две събития, едното от които заплашваше единството на империята, а другото можеше да доведе нова промяна на престола.

Когато в 717 г. арабите блокираха столицата, стратегът на Сицилия, разчитащ че при тежкото си положение Лъв не ще може да му окаже никакво противодействие, решава да отдели острова от империята и да го направи независим от нея. Вестта за арабското нападение срещу Цариград, която била разпространена по целия Запад, била достатъчна да отстрани и у самото население на острова всяка мисъл за съпротива срещу плановете на стратега. Той заповядал под името Тиберий да бъде коронясан за император една негова креатура, обаче сам продължавал да бъде разпоредител в новата държава. Това положение продължило докато арабската флота държала столицата откъсната от всичките ѝ провинции. Когато арабската обсада била разкъсана достатъчен бил един кораб да се яви пред Сицилия, за да възстанови положението. Водителите на бунта, а в това число и избраният император, били обезглавени и редът в острова - възстановен.

Много по-опасно лично за Лъв било движението, което се подготвяло срещу него в Солун. Ние знаем, че там бе се настанил като монах сваленият император Анастасий II. Необезпокоен от никого, той бе преживял царуването на Теодосий и възцаряването на своя някогашен пълководец Лъв. Сега той имал основание да се счита за законен владетел на престола, който бе изгубил именно поради недостатъчната подкрепа на своя подчинен. Спасението на столицата, чието укрепяване бе предприел с такава голяма предвидливост, той имал основание да тълкува предимно като своя заслуга. И когато видял, че Лъв е далеч от всяка мисъл да сподели с когото и да било върховната власт, а още по-малко да я отстъпи някому, той почва да крои план за възвръщането на загубения си престол. На негова страна бил Солунският митрополит, който не забравил, че Анастасий бе възстановил православието срещу монотелитското направление, възтържествувало при Филипик. Той имал на страната си при това и някои от най-високопоставените чиновници в столицата, някои от които дължали нему своите високи постове. Той влиза във връзка с тях и с тяхна помощ завързва преговори с българския хан Тервел. В плана на съзаклятието бил посветен Сисиний Рендакий, който като пратеник на Лъв заминал при Тервел, за да го убеди да нападне арабите намиращи се още пред Цариградските стени. Сисиний имал задача да настои щото Тервел да вземе страната на екс императора срещу Лъв. Мерките били вече взети; Анастасий успял да събере малка флота от леки кораби в Солунското пристанище. И едва арабите отпътували от Цариград, от Солун потеглил срещу него Анастасий с малката си флотилия, в която като екипаж войници имало навярно твърде многο от съседните на Солун славяни. В Ираклия (Перинт) той се съединил с българите и потеглил за Цариград. Лъв обаче успял да открие навреме опасността. Съмишлениците на Анастасий в Цариград били арестувани, едни от тях наказани със смърт, други изпратени в изгнание. Знаейки при това, че главната сила, с която Анастасий разполагал, са българите, Лъв го пренебрегнал и влязъл в преки преговори с тях. Те от своя страна съзнавайки, че цялото предприятие е пропаднало, се съгласяват да отстъпят и спазят съществуващият дотогава мир, като за потвърждение на добрите си намерение дори вързали Анастасий и го предали на Лъв. Тоя последният заповядал да го посекат публично заедно с главния му съучастник, а българите сами обезглавили Сисиний и изпращайки главата му в Цариград се върнали през Балкана.

При дадените след това надбягвания в хиподрома главите на наказаните, забодени на копия били разнасяни по арената за назидание и страх на всички, които биха се изкусили в бъдеще от подобни опити.

Един път отстранена арабската опасност, Лъв могъл вече да се предаде спокойно на работа по възстановяване вътрешните сили на империята и нейното уреждане. И тук той развил енергия и проявил способности, които съперничили с неговия военен талант.

Нуждата от една умна и предвидлива вътрешна политика по това време била за Византия извънредно силно чувствувана. Почти едновековната борба, водена от Ираклий и приемниците му с перси и араби, не им позволяваше да посветят никакво внимание на въпросите от вътрешното устройство. Настъпилото с царуването на Юстиниан Ринотмет време на своеволие и последвалите го революции бяха съвсем забъркали вътрешното положение, разклатили бяха правното съзнание у народа и бяха довели държавните финанси в едно наистина плачевно състояние.

Лъв видял всичко това и решил с всички средства да въздейства за премахване на злото.

Обстоятелствата не били особено благоприятни. Освен че арабите на няколко пъти подновявали походите си в Мала Азия, но и чумата, която се явила при последната обсада на Цариград и бе отнесла голяма част от арабската армия, не бе пощадила населението на империята. Летописците разказват, че в самия Цариград по това време нейните жертви достигали до 300 хиляди души. (Schenk, Byz.Z., V, 283). Може това число да е твърде преувеличено, но то показва във всеки случай величието на напастта, която постигнала империята не само от жертвите на войната и грабежите на неприятелите.

Първата задача на Лъв била да закрепи положението на държавата си във външно отношение. След потушения бунт на Анастасий, българите се оттеглили като запазили за в бъдеще мира, сключен в 716 г.

За да спечели съюзници срещу арабите Лъв влязъл в преговори с хазарите, като взел за жена на сина си една хазарска принцеса Ирина⁴. Навярно с хазарите бил сключен съюз защото в 728 г. синът на хагана предприел поход срещу арабите и през Армения достигнал подчинените на арабите персийски земи.

Особено важни и с големи последици за заздравяването на империята били финансовите мероприятия на Лъв. На първо място той окончателно унищожил финансовите функции на курията. Ние знаем, че тя бе съставена от най-видните и заможни граждани на общините, които били длъжни с имотите си да отговорят за несъбраните данъци от местното население. Опитите на Анастасий да премахне това положение, както знаем, бяха останали без траен резултат, тъй като то бе възстановено отново от Юстиниан. Сега след страшните опустошения след войните да се изисква една такава отговорност от куриалите, значело да се разсипят без държавата да добие нещо от това и по тази причина Лъв съвсем унищожава техния институт, като ги освобождава от всякакви отговорности. Работите по събирането на данъците били възложени на държавни чиновници.

Въпреки голямата финансова нужда, в която се намирал, Лъв се пазел от общо увеличение на данъците. Сега, когато поради религиозните борби Средна Италия се отделила от империята, той увеличил поголовния данък на жителите на Калабрия и Сицилия с 1/3. Тъй, мислел той, ще покрие загубата. Едва в края на царуването си Лъв прибягнал до нова мярка, която твърде тежко била почувствана, но която била наложителна от гледище на отбраната на империята. Едно страшно земетресение бе повредило силно стените, на Цариград и на много други крепости и за да намери средства за тяхното възстановяване той наложил специален данък, които образувал 1/12 от това що плащал обикновено всеки поданик. От новото облагане били освободени само жителите на столицата. Поради конфликта с Рим Лъв конфискувал папските земи в Сицилия и прибрал в държавното съкровище и техните приходи, които възлизали годишно на 35 хиляди иперпери. С всички тия мерки и разумната си пестеливост Лъв сполучил да доведе финансовото положение на висота, каквато то много отдавна не бе имало. И доколко бил проникнат от съзнанието, че здравите държавни финанси са първото условие на силата, се вижда от обстоятелството, че той лично взел контрола над тях. Докато по-рано всички византийски императори предоставяха тази длъжност на специални лица - един вид финансови министри, - сега при него великият логотет бил просто секретар на неговия кабинет.

Не по-малко внимание обърнал Лъв и върху правните отношения на своето време. Още при Юстиниан кодифицираното римско право бе авторитетът, по който се ръководеха съдии и юристи. Редкостта и голямата цена, която имаха тези обемисти сборници (не трябва да се забравя, че тогава още нямаше книгопечатане) ги правеха недостъпни за голяма част от юридическия свят. Ето защо още твърде рано бяха се явили къси и сбити извлечения и съкращения, които обслужваха съдийската практика. Разнообразието на тия частни сборници обаче създавало недоразумения и било предмет на много противоречия. И Лъв решил да ги отстрани. През втората половина на управлението си, когато имал за съуправител сина си Константин, той издава един официален законник, който представлявал извлечение от най-важните постановления на Юстиниановото право. Тоя сборник, който наскоро изместил всички частни работи от тоя характер, бил наречен с името Еклога - Εκλογή и е запазен до днес. Заслугата на Лъв обаче не се състояла само в преиздаването на старото законодателство в една по-достъпна форма. В Еклогата били внесени и някои нови правни постановления, съобразно с новите възгледи и понятия, наложени от времето и християнството. Особено много било подобрено чрез тях положението на жената като човек и като майка. Докато в римското право тя се намирала в пълна зависимост от мъжа, сега тя печелела значителни права като юридическа личност. (Ekloga Leonis et Constantini ed. Zach. v. Lingenthal, Lipsiae 1852).

Една от не най-маловажните реформи на Лъв била, че той отменил съдебните такси, които се събирали от нуждаещите се от правосъдие и служели за издръжка на съдиите. За в бъдеще съдиите и въобще съдебните чиновници били заплащани от държавата. (Schenk, В.Ζ., 264)

Освен Еклогата на Лъв се приписват още два законодателни сборника - Родоският морски закон ('Ροδίων ναυτικός) и Земеделският закон (Νόμος γεωργικός). Първият от тях представя наредби, регулиращи корабоплаването и морската търговия, и изобщо мореплаването. Задачата на Лъв била да се помогне за развитието на търговията и мореплаването, тъй много западнали в епохата на войните през VII в.

Що се отнася до Νόμος γεωργικός, макар повечето от учените да са наклонни да считат Лъв за негов автор, аз съм на мнение, че той не е акт на официалното византийско законодателство. Много съображения, които аз не мога тук да развивам, ме убеждават, че той представлява запис на обичайното право тъй както то било създадено при отношенията, господстващи през VIII в. (Вж. моята работа, Селското земевладение във Византия според Νόμος γεωργικός, СбНУНК XXV, 1909).

Лъв обаче бил по специалност и интереси преди всичко войник. И затова той не могъл да остави без внимание въпросите за военната организация на империята. Някои учени (Schenk) са склонни да припишат нему едно обемисто военно съчинение, което било много разпространено във Византия и днес е известно под заглавието Тактика на император Лъв. Руският учен Кулаковский обаче доказа, че за неин автор ще трябва да бъде считан Лъв философ, края на X в.

Несьмнено е обаче, че Лъв направил твърде много за по-нататъшното затвърждаване на темното устройство. В негово време то се явява напълно развито. Някой от предишните теми, които били твърде големи, за да могат да бъдат управлявани и началствани от един стратег, били разделени. Причината за разделянето била и опасността, която могли да представляват стратезите на големите теми с армиите, над които началствали. По тоя начин темата Опсикион била разделена на две части. На западната ѝ половина било оставено името Опискион, а източната образувала нова тема с името Βουκελλάριον за пръв път в 766 г. Анатолската тема също била разделена на две, като западната ѝ част образувала темата Θρακήσιον. В негово време било извършено разделянето на Карависианската тема на два друнгариата - Кивериотски и Беломорски, както вече по-рано се спомена.

Заедно с това темното устройство било разпространено и над европейските земи на империята. Освен темата Тракия, която обхващала и част от днешна Южна България, явяват се по това време темите Македония, Елада с Пелопонес и Сицилия с Калабрия.

Събитието обаче, което създаде тъй шумно име на Лъв III в историята не е нито неговата хероична борба с арабите, нито пък реформите от вътрешен характер, чрез които той искаше да заздрави империята. То бе неговата борба против иконопочитането и против иконите.

Известно е, че християнството се създаде в средата на един семитски народ, който по религиозни схващания бе непримирим противник на всяко материално изображение на божеството. От еврейската религия същото отрицателно отношение към материализирането на религиозните представи бе минало и у християнството. И неговата борба срещу старото езичество бе толкова борба срещу многобожието, колкото и срещу материалните форми, в които то се изразяваше. И именно, за да подчертае тази своя особеност и различие от езичеството, древното християнство бе изключили всякакво изображение на божеството. В християнските храмове от тази епоха не се виждаха никакви картини, никакви статуи. Самата черковна служба се е състояла от четене на евангелието, проповеди и пеене на религиозни химни от всички верующи.

Художествените влечения на времето обаче не можеха да не се отразят върху членовете на новата религиозна общност. Най-напред изкуството се явява, за да одухотвори и оживи местата, дето се погребвали верующите - старохристиянските гробници. От разкритията на много такива гробници в Рим се вижда, че това изкуство имало един наивен характер, преплетено със символи и изображения, които отразявали надеждите и упованията на тогавашните християни. Освен растителния елемент, който е главният мотив на това изкуство, то представя много сюжети и от животинското царство и то предимно символи. В него се среща например паунът, като символ на безсмъртието; гълъбът, като олицетворение на невинността и надеждата. Вярата в спасението се явява там, изразена чрез картината на Ноевия ковчег или на тримата младежи в Новохудоносоровата огнена пещ. Никога древният християнин не се осмеляваше да изобрази своя Бог - това той считаше за светотатство и отстъпление от същността на религията. За него Иисус бе син на безтелесния Бог, слязъл на земята да спаси заблудените си овци, и ако те поискали да си го представят, то тяхната смелост в това отношение не отивала по далеч от алегорията. Те изписвали по своите гробници млад пастир с едно агне на плещите си. Друго едно също тъй алегорично изображение представяше едно агне с кръст до него. То символизираше както Божия Син, тъй и неговата мъченическа смърт. Кръстът обаче не бе успял да стане тоя отличителен белег на новата религия, какъвто той е днес. За такъв символ служеше рибата и то не по силата на някакви вътрешни асоциации или пък аналогии а поради гръцкото ѝ име ίχθύς. Отделните букви от това име се тълкуваха като начало на думите в един и израз съдържащ цялата религия на християнството⁵.

Това отношение към чувствените религиозни представи в по-голяма или по-малка степен се запазва, докато християнството е преследвана религия. От времето на Константин положението на църквата стана съвсем друго. На мястото на някогашните прости и често пъти скрити молитвени домове се явиха, вече издигнати от самите императори, блестящи храмове, чиято окраса трябваше да съперничи с техните размери и богатството на употребените при постройката им материали. Постепенно в тях почнаха да се явяват статуи, мозайки или фрески, изобразяващи било отделни личности, било пък събития от Свещеното писание. Особено силно се развива това течение, когато след Константин в новата религия почват масово да минават привържениците на езичеството. Черквата не е имала възможност от дълго време да въздейства на религиозното им съзнание и те влизали в новата религия със старите си представи и със свързаните с тях суеверия и обичаи. Много от тях били безкнижни, проповедите вече не били в състояние да ги запознаят с историческата страна на новата религия и това поражда нуждата от картини, които повече и по-разбрано от всичко друго са могли да говорят върху съзнанието на масата. Но както старите езичници виждаха в изображението на божеството самото божество и бяха свикнали да отдават на образа и статуята същите почести и поклонения, които се дължаха на неговият прототип, тъй и сега тия християни, поддавайки се на наследените си от езичеството разбирания и представи, бяха готови да видят в изображението на божеството самото него и да им отдават всички съответни почести. По такъв начин спечелило несъмнено твърде много в своето разширение, християнството постепенно бе изгубило от духовната си същност и се сближаваше в представите си със събореното езичество. Принципът за единия Бог, които тъй много го отличаваше от последното, също бе взел да потъмнява. Независимо от развитието на християнската догма, която предполагаше вече три лица в божеството, учение, което в простия ум на масите не можеше да се схване освен като такова за три различни божества, независимо от това бяха въведени в религията цяла редица светци от най-различен ранг и значение. Те бяха спечелили святост със своето богоугодничество, праведен живот и мъченичество и християнската черква ги считаше като застъпници пред божеството за грешното човечество, застъпници, чието внимание и милост можеше да се постигне също с молитва. И както такива молитви и почитания се дължаха на образите на самия Бог, за такива претендираха и тия безчислени светии. Почитаха се и техните мощи.

Създала се бе по тоя начин от християнството религия с един Бог и безбройно множество малки и големи полубожества, както бе с езичеството. Създала се бе заедно с това и форма на богопочитане, при която предмети на човешката ръка - картини, фрески, статуи заместваха отвлечените сили, които те само символизираха. Това материализиране на религията, която ставаше вече предмет не на прочистеното съзнание, а на чувственото възприятие почна през IV в. и неспирно се засилваше през V и VI. В края на VI и началото на VII в. иконопочитането бе вече изразено иконопоклонство и най-груб фетишизъм. Тогава бе се създала вярата в чудотворни икони, в чудотворното действие на мощите и на разни видове реликви и вярващите почитаха вече не Бога и светиите му, а самите предмети, които ги представяха.

Постепенното развитие на култа на иконите бе предизвикало още твърде рано неудоволствието и съпротивата на някои представители на черквата, също и на мнозина други последователи на християнството, които търсели в него само духовната му същност.

За епископа на Марсилия Веренус се разказва, че заповядал да премахнат и строшат иконите, поставени в неговата черква, тъй като верующите от общината им отдавали божи почести. Папа Григорий Велики (590-604 г.), до когото стигнало известието за случката, похвалил усърдието на епископа и желанието му да запази паството си от идолопоклонство, макар и да намерил, че пълното премахване на всякакви икони от черквите не е желателно: те могли да служат като поучително средство за простия народ, давайки му чрез картина това, което той не може да научи от книгите (Schwarzlose, 22 сл.).

Именно това внимателно отношение на западното духовенство към духовната същност на религията бе попречило щото тя на Запад да се изроди в такова грубо суеверие, както то бе на Изток. И понеже тук, на Изток, духовенството в своята маса споделяше грубите представи на тълпите, то реакцията срещу материализирането на религията се беше изразила в опозиция срещу официалната черква. Създали се бяха секти, които отхвърляха всяко материално изображение не само като образ, но и като символ. Най-важните от тия секти бяха павликяните в Армения и монтанистите в Средна Мала Азия. Те бяха решителни противници и на всякакъв култ, който си служи с въплъщения, достъпни за чувствата.

Тия секти критикуваха силно християнската черква и я обвиняваха, че, поддавайки се на влияния, чужди на духа на истинското християнство, бе паднала в най-грубо идолопоклонство. Естествено е, че в тая критика имаше нещо много вярно и по тази причина мнозина видни представители на православието вътрешно трябвало да признаят, какво то е загубило твърде много от своята първоначална чистота. В първите десетилетия на VIII в., когато почитанието на иконите вече бе взело най-груба форма, между тия православни бил епископът на гр. Наколия Константин.

При дългото си пребиваване в Мала Азия като стратег на Анатолийската тема Лъв имал възможност да се опознае с това течение против иконопочитанието и да чуе възраженията на видните му представители. Той бил несъмнено повлиян от него.

В ония времена на силна набожност, смесена със суеверие, на християните се обяснявали всички нещастия, които ги постигали, с Божия гняв. Противниците на официалното вероизповедание обяснявали тия напасти и нещастия с отклонението на черквата от правото богослужение. Естествено било и за Лъв, който нито по образование, нито по поглед се издигал над съвременната му среда, да дойде до заключението, че Бог мъсти на ромеите и изпраща арабите да ги наказват именно заради отстъплението от правото богопочитание. За него било несъмнено, че конкретната причина за Божията ненавист е идолопоклонството, в което неговите поданици изпаднали с доведеното до парадокси иконопочитание. Затова може да се счита като твърде вероятно, че идеята да се очисти черквата от това идолопоклонство се явила в него, ако не по-рано, то още при заемането на престола. Едно ново събитие, което също тъй било изтълкувано като проявление на Божия гняв било страшното земетресение, което в 726 г. разтърсило островите Тера и Терасес в Бяло море и се почувствало далеч по всички източни крайбрежия. Лъв, който дотогава все още се колебаел, най-сетне под влиянието на това произшествие решил че е време да действа. И още през същата година, 726-та, той излязъл с един едикт, с който забранявал покланянето на иконите.

Самият едикт не е запазен и за неговото съдържание узнаваме от едно съвременно житие. (Schenk, В.Ζ., 291). Лъв не заповядвал в него пълното унищожение на иконите. Предписвало се само те да бъдат окачени по-високо, та с това да се попречи на вярващите да ги целуват и изобщо да им оказват божи почести.

Макар тоя едикт и да бил тъй умерен, той възбудил буря от негодувание. Веднага почнали да се разнасят слухове, че за тази си мярка Лъв бил подучен от евреите и арабите. Както едните, тъй и другите бяха пълни отрицатели на всякакъв вид религиозни изображения. Една легенда, запазена от Теофан, разказва например, че тогавашният халиф Язит бил писал на Лъв писмо, с което го увещавал да премахне иконопочитанието. Друга една легенда, предадена в "Хрониката" на Георги Монах (Амартол), разказва, че с борбата си против иконопочитанието Лъв изпълнил един обект, даден на двама евреи астролози, които    някога му предсказали, че ще стане император.

Едиктът на Лъв засягал тъй много страсти и интереси, че веднага след публикуването му не само византийското общество, но и целият християнски свят се разделил на два лагера - за и против иконите. Тия, които отхвърляли иконопочитането, били наречени от противниците си икономахи (εἰκονομάχαι - иконоборци) или иконокласти (είκονοκλάσται - иконотрошители, от κλάω - троша, чупя), докато самите те наричали противниците си είκονοδοῦλοι (слуги или роби на иконите). Самите имена показват колко силно било ожесточението на двете тия партии една срещу друга.

В ново време въпросът за иконоборството не един път е занимавал историците на Византия и литературата по него е значителна.

Трудностите, с които има да се справя историкът на иконоборството, се състоят главно в това, че известията, които имаме за него, произхождат само от лагера на иконопочитателите. Иконоборците минавали в по-късната епоха за еретици и всички книги или документи, съставени от тях били напълно унищожени. А лесно е да си представим при ожесточените страсти в оная епоха колко много пристрастия и несправедливи обвинения са могли да бъдат изсипани върху тия иконоборци от авторите, по чиито писания ние днес сме принудени едничко да изучаваме историята и същността на това движение, което запълва цял век и половина от византийската история.

Подведени от съобщението на противниците на иконоборството, някои от съвременните учени са склонни да приемат, че за похода на Лъв III срещу иконите не малко влияние имал стремежът му да примири арабите с християнството и със самата Византия като негова представителка. Това гледище защитава Schwarzlose, а отчасти и Bréhier, но неговата неоснователност твърде сполучливо, струва ми се, се доказва от Schenk.

Що се отнася пък до предположението, че Лъв III имал предвид нападките на тогавашните евреи против християнството, което те представяли като религия идолопоклоническа, това предположение отпада от само себе си, като се знае, че сам Лъв бил отявлен враг на евреите и по примера на Фока и Ираклий ги преследвал и няколко години преди да издаде едикта си бе заповядал на евреите да приемат християнството (722, Schenk, В.Ζ., 268).

Относно първите нареждания на Лъв против иконите известията също не се съгласуват. Докато едни учени въз основа на Теофан считат, че още с първия си едикт Лъв почнал безогледна борба срещу иконите, които били изхвърлени от черквите, други са склонни да приемат известието на споменато житие, според което отначало било заповядано тяхното окачване високо по стените на черквите, за да не могат да бъдат досягани от верующите и да им се отдават божи почести.

Както споменах, появяването на императорският едикт предизвикало в империята страшно вълнение. С разпоредбата на Лъв били засегнати вярвания и предразсъдъци, които бяха се изработили през течение на вековете. На страната на иконопочитателите се оказало грамадното мнозинство от обикновения народ, живеещ винаги в суеверие и способен да разбере от религията само това, което говорело на неговите чувства. Особена привързаност към иконите и иконопочитанието проявили жените. Както във всички времена, тъй и тогава за тях религията била смес от суеверие и чувствени представи. Начело на защитниците на иконите обаче стояла многочислена тълпа монаси. Необразовани и груби, те също тъй в своето мнозинство малко били подготвени да отделят духовната същност на религията от материалното изражение на религиозни представи. От друга страна манастирите били тъй да се каже и изворите на това грубо суеверие, което се разпространявало в тогавашния свят. И това не ставало без сметка. Много манастири имали своите почитани икони, на които приписвали чудотворна сила и за които създавали легенди, че те не били работени от човешка ръка, но създадени или донесени по някакъв тайнствен начин. Тълпите, разбира се, в своето непросветено суеверие се стичали да се молят на  такива неръкотворни икони, да просят от тях изцеление или облекчение и това било особен и немаловажен източник за приходи на съответните манастири. Премахването на иконите и унищожението на иконопочитанието било поради това и едно посегателство върху тоя източник на манастирски или черковни богатства и не могло да остави равнодушни многобройните монаси. Не трябва освен това да се забравя и друго. Изписването на иконите, както и изработването на всевъзможни други предмети за култа или задоволяване на разните религиозни потреби образувало в онази епоха на широко разпространено благочестие цяла индустрия, с която се занимавали или живеели само монасите. Както и днес в Св. Гора и Йерусалим хиляди монаси живеят от изработване на разни видове иконки, кръстове и други свещени предмети за най-различно употребление и от най-различни материали, в много по-голяма степен това било в онази далечна епоха, когато християнското чувство било несравнимо по-силно и по-дълбоко. Унищожаването на иконопочитанието и забраната на тези предмети, свързани с него, било удар върху препитанието на голяма част от монашеството.

Срещу това противниците на иконите се набирали главно измежду образованите слоеве на обществото; сред тях имало и много от членовете на висшето духовенство, особено от епископите на Мала Азия и изобщо Византийския изток. Освен споменатия Константин, митрополит на Наколия, като водители на иконоборската партия и до известна степен вдъхновители на Лъв се считали още епископът на Квадриопол Тома и тоя на Ефес - Теодосий, син на детронирания император Апсимар (Тиберий III). Но между висшето духовенство имало и решителни защитници на иконопочитанието. Начело им стоял тогавашният патриарх Герман (715-730).

Не еднакво били разпределени силите на двете срещуположни партии в различните земи на империята. Римските папи бяха отстъпили от гледището на великия си предшественик Григорий I и бяха се обявили в решителна опозиция срещу едикта на Лъв. Тяхното поведение било повлияно от много странични съображения. На първо място в римската черква бе се сложила теорията, че светската власт не може да се меси в живота на черквата и да решава въпросите, отнасящи се до вярата. На второ място в римските първосвещеници бе се създало стремлението да се освободят от тягостната политическа зависимост спрямо императора и облегнати върху новите политически фактори на Запад, да си създадат положение и като независими светски владелци. На страната на папството в това отношение стоеше и голямата част от населението в Италия, на което поданството спрямо империята, без да носи особени облаги или закрила, се чувстваше само в тежките данъци, що тя събираше от него. В борбата си срещу иконоборството Римската черква и папството защищаваха прочее един принцип, който все повече ставаше основа и ръководна идея на папската политика през Средновековието.

Независимо от Латинския запад твърде много бяха привържениците на иконопочитанието и в старите гръцки земи - островите и Елада. Тяхното население, доколкото бе оцеляло след славянските нахлувания и колонизация, бе приспособило християнството към антропоморфичните представи на древното езичество. Иисус, Мария и разните светци там бяха заели мястото на старите детронирани божества и техните образи също тъй запълваха нуждата от чувствени представи за божеството.

За древния грък не бе съвсем лесно да остави Аполон заради Иисус, но да се откаже от вкорененото през стечение на вековете влечение да види въплъщението на своя Бог - това бе изискване, на което той не можеше да се подчини. И при завещаната от древността представа, която идентифицираше изображението на божеството със самото божество, борбата срещу тия изображения се представяше като борба срещу самия Бог.

Тъкмо противното бе в земите, дето влиянието на гръко-римската култура и на антропоморфичните религиозни понятия бе слабо. Там, в дълбините на Мала Азия, както и по-рано споменах, още отдавна имаше секти, които бяха решителни противници на всякакви изображения и затова иконоборството не само че не срещна значителна и масова съпротива, но намери и най-голямата си опора. Споменатите по-горе черковни първенци и сътрудници на Лъв в борбата му срещу иконите произхождаха и управляваха в Мала Азия. С това отношение на Мала Азия към въпроса за иконопочитанието се обяснява и друго едно обстоятелство. Армията през целия 150-годишен период, в който проблемът за иконите не престана да вълнува умовете, оставяше главната сила, на която иконоборците се опираха. То бе именно заради това, защото през тази епоха, когато Балканският полуостров бе наводнен от славяните, Мала Азия оставаше единствената област, от която Византия набираше своите войници.
Борбата между двете партии иконоборци и иконопочитатели се водеше на теоретическа почва и със средствата на материалната сила.

Иконоборците имали несъмнено своите идеолози, които с цитати от Свещеното писание, с места от съчиненията на старите черковни отци и по пътя на умозаключенията въз основа на духа и същността на християнската религия доказвали, че иконопочитанието във формите, с които то бе се изразило, е идолопоклонство и че противоречи на основните положения на Христовото учение. Почти всички тия съчинения на теоретиците на иконоборството са били унищожени обаче по-късно и за тяхното съдържание ние днес знаем от писанията на техните противници -иконопочитателите.

Най-видният теоретик на иконопочитанието по това време бил и днес многопочитаният от източната черква Св. Йоан Дамаскин. Родом от гр. Дамаск, който тогава бил във владение на арабите, Йоан произхождал от видно семейство, заемащо наследствена видна служба при арабския двор. Някакъв пленен сицилийски монах въвел Йоан в светските и духовни науки. Отначало Йоан заел длъжността на баща си, но скоро се оттеглил в йерусалимския манастир "Св.Сава", дето останал до смъртта си -     около 750 г. Известни са три негови речи против иконоборците. В тях той излага цялата система на иконопочитанието. Трябва според него да се прави разлика между служба (λατρεία) и поклонение (προσκΰνησις). На иконите се отдава почитание, на тях се покланят, защото те представят лицата, на които собствено се дължи службата - λατρεία. Силата обаче, присъща на тия лица, може да бъде предавана от тях на самите им изображения и оттам особеното чудодейно свойство на някои икони. Иконоборците, със самото преследване на светите изображения, кръста и други свещени предмети нанасяли според него оскърбление на самите лица, изобразени на тях.

Ако ние бихме искали да преценим аргументите и идейната издръжливост на двете противни групи, то несъмнено правото би трябвало да бъде признато на страната на иконоборците. Упорството обаче, с което иконопочитателите се придържали ο своето вярване правело невъзможно всякакво разбирателство и Лъв бил принуден да прибегне към средствата на силата, за да прокара своите разбирания. На протеста, с който папата посрещнал едикта срещу иконите, Лъв отговорил с едно писмо, в което заявявал, че счита себе си за "император и свещеник" (βασιλεύς και ιερεύς) (Schwarzlose, 49; Schenk, Β.Ζ., V, 266) и че следователно е в правото си да законодателства в делата на черквата и религията, също както и в светските работи. Това бе идеята, легнала в основите на византийския цезаропапизъм и в нейното приложение Лъв бе останал верен на традицията на своите предшественици.

Подбуждано от духовенството, населението в Италия се вдига срещу византийската власт, прогласява дори свой император. Папата обаче схванал, че един император в Италия, макар и най-правоверен католик е много по-опасен от еретика в Цариград и се противопоставил на новоизбрания, който бил разбит с негова помощ нейде из Южна Етрурия. За известно време била загубена и Равена, но византийците скоро сполучили да си я възвърнат. Отказът пък на италианците да плащат данъците бил наказан с това, че капитацията била удвоена. (Bréhier, 16).

В същинско гръцките земи също не било спокойно. Жителите на Цикладските острови обявили открито въстание, към което се присъединили и гърците от Елинското побрежие. Избран бил и нов император, някой си Козма. Водителите на въстанието събират значителна флота от леки и недостатъчно въоръжени кораби и потеглят с нея срещу Цариград. Под самите стени на столицата тя била пресрещната от императорската ескадра и с помощта на гръцкия огън унищожена. Новоизбраният император бил заловен и обезглавен.

Всички тия отделни проявления на съпротива убедили Лъв, че трябва да поеме борбата по-решително и да си осигури съдействието на предстоятеля на Цариградската черква. Тогавашният патриарх Герман продължавал да се съпротивлява на императорския едикт. Затова Лъв в 730 г. свикал силенциума, надявайки се да принуди чрез него патриарха на отстъпки. Упоритият Герман обаче заявявал, че осъждането на иконите може да бъде решено само от вселенски събор. Накрай той се видял принуден да се откаже от длъжността и на негово място бил избран синкелът му (началник на патриаршеската канцелария) Анастасий (750-754), който бил готов да одобри всички решения на императора. С негово съгласие Лъв издал втори едикт още същата 730 г., в който било вече заповядано унищожението на иконите. (Schenk, 294). Съдържанието на тоя едикт също не е напълно известно. Навярно в него срещу иконопочитателите са били предвидени наказания, но съобщението на Теофан, че много верующи въз основа на тоя едикт свършили с мъченичество, едва ли ще трябва да се приема. Липсват известия за конкретни случаи на преследвания поради неподчинение на едикта (Schenk, 294). Папа Григорий III, наследник на Григорий II (от 18 март 731 г.), обаче изпитал по друг, не по-малко чувствителен начин последиците от своята опозиция. Била изпратена морска експедиция срещу Италия, но когато бурята пръска флотата, Лъв се решил на друга мярка - конфискувал патримониите на римския престол в Сицилия и Южна Италия и заедно с това отнел цялата бивша провинция Илирик, която дотогава се намирала под черковното върховенство на Рим и я подчинил на цариградския патриарх. Григорий отвърнал на тази мярка със свикването на събор в 731 г., дето Лъв бил обявен за неприятел на черквата и отлъчен заедно с всички иконоборци.

Разривът с Рим бил пълен. Отначало лангобардите поискали да се възползват от създаденото в Италия настроение срещу византийците и техният крал Луитпранд превзел Равена и отнел много от италианските владения на империята. Издигането на една нова власт в Полуострова далеч не била в интерес на римския престол и папите направили всичко, за да осуетят лангобардския успех. Пред техните очи вече витаеше блянът на светското могъщество и конфликтът с Византия бе първият акт, който развързваше ръцете на римските първосвещеници да заработят за неговото постигане. Не минаха пълни 70 години и един едноименник на императора иконоборец - папа Лъв III  пренесе императорската корона върху Карл Велики, чиито предшественици вече бяха успели да направят от папството първата политическа сила в Италия.

На 18 юни 741 г. Лъв III слиза в гроба (годината на смъртта на Лъв по Lombard, 22), като оставя на Цариградския престол своя син Константин.

 

¹K.Schenk (Byz. Zeitschr., SS. 296 ff.) доказа, че Лъв е роден в Германикия (Сирия), поради което династическото име "Исаврийска" трябва да се замени със "Сирийска".
²Разгромът на Абдурахман при Поатие през 732 г.
³Син на Юстиниан II, убит заедно с баща си през 711 г.
⁴Ирина е християнското име на покръстената принцеса.
⁵В превод на български развръзката на думата означава: "Иисус Христос Син Божи Спасител".

 

Константин V (741-775)

 

Роден в 718 г. Константин още двегодишен (в 720 г.) бил провъзгласен от баща си за съимператор и тържествено коронясан. Във Византия не съществуваше установен ред за престолонаследието, династическият принцип не беше развит и императорите считаха, че едничкото средство да осигурят трона за своите наследници е още приживе да ги направят, макар и малолетни, съучастници във властта.

Под ръководството и примера на своя баща Константин бе минал отлична школа по държавничество и военна подготовка и наред с него бе участвал в решителното сражение при Акроинон, дето бе разгромена арабската мощ. С право характеризира Константин един от новите историци, казвайки, че в него били изразени в още по-силна форма всичките черти на Лъв III.

Макар и 22-годишен Константин все пак не се почувствал безпомощен, когато остава самовластен разпоредител със съдбините на Византия. А времето му приготвило много изпитания. В многобройната партия на иконопочитателите, които знаеха, че той ще продължи черковната политика на баща си, Константин намери само врагове. Те били готови да подкрепят всеки претендент, който би дал надеждата да възстанови иконопочитанието. От това настроение поискал да се възползва арменецът Артавазд.

Ние знаем, че той като стратег на Арменската тема бе съдействал на Лъв III да заеме престола и че в отплата за неговата вярност той бе му дал дъщеря си за жена. След смъртта на стария император честолюбивите желания у Артавазд се събудили. Младостта на Константин, както и опозицията на иконопочитателите, усилвали увереността в благоприятния изход на един преврат, който би го довел на престола. Сам Артавазд считал, че има над него не по-малко право, отколкото Константин.

Назначен от Лъв за куропалат - нещо като дворцов маршал - и в същото време стратег на темата Опискион, Артавазд имал възможност да влезе във връзки с висшите сановници на столицата и да спечели някои от тях за замисления преврат. Най-главният от неговите сподвижници бил Теофан Манутис, едно от най-близките и доверени лица на Константин.

Цяла година младият император не забелязал опасността, която зреела около него. През лятото на 742 г. той напуснал столицата си, за да организира в темата Опсикион поход срещу арабите. Артавазд, начело на войските си, също бил там, считайки момента благоприятен за действие. Константин с незначителния отряд, който се намирал около него го повикал при себе си, за да уговорят плана за бъдещия поход. Артавазд тогава се провъзгласява за император и потегля срещу Константин. В станалото сражение малките сили на Константин биват пръснати и сам той бил принуден да избяга в темата Антоликон, чийто стратег Лонгинус му останал верен. Към неговите войски се присъединил и стратегът на Тракезийската тема Сисиний. Вярна на императора останала и темата на Кивериотите. В Цариград при известието за събитията Теофан Манутис, който бил оставен за заместник на Константин, обявява, че той е убит и със съгласието на патриарха и одобрението на тълпата провъзгласява за император Артавазд. Началникът на Тракизийската тема, който също тъй бил посветен в заговора, побързал с войските си да заеме Цариград. Тук се явява и самият Артавазд с голяма част от войските на Опсикион.

Силите на двамата противници се очертавали вече достатъчно ясно. На страната на Константин се намирали главните темми ма Мала Азия - Тракизийска, Анатолска, Кивериотска и всичкото почти население на Опсикийската тема, макар войниците от последната да бяха последвали Артавазд. Самият Артавазд пък разчитал освен на арменците, чиято племенна привързаност той имал поради произхода си, главно на населението и войската на западните провинции Тракия и Гърция. Мала Азия беше иконоборческа, а Западът бе против иконоборците. Това и обяснява първият акт на Артавазд като император. Едва влязъл в Цариград, той побързал да възстанови иконите. Патриархът, който скрито клонял към иконопочитанието, короновал единия от Артаваздовите синове Никифор за съимператор. Другият - Никита бил изпратен в Арменската тема, за да поеме началството над нейните войски. Сам Константин през това време оставал в Мала Азия, дето се подготвял за решителната борба.

На следващата 743 г. Артавазд оставил Цариград и навлязъл в темата Опсикион, която предал на грабеж като неприятелсκа страна, поради верността й към Константин. Неговият син Никита с войските от Арменската тема настъпвал също на запад.. Планът бил да се нападне Константин от две страни. Последният разбрал опасността и решил да я изпревари. Най-напред той налетял на Артавазд. При града Сарди станал боя, в който Артавазд бил съвсем разбит и през Кизик едва успял да достиге столицата, оставяйки по-голямата част от армията си. Свършил тъй с едната страна, Константин бързо се отправил срещу Никита. При Модрина става решително сражение, което свършило с пълния разгром на последния.

Двадесет и четири годишният син на Лъв вече бил господар на цялата Мала Азия. Без да даде на противника си време да се опомни, той се запътва срещу столицата и я обсажда. Артавазд не взел мерки да я снабди с припаси и още в началото на обсадата нуждата и гладът се почувствали твърде остро. Артавазд решил да нареди морска експедиция, за да достави храна за града като една малка флота заминала за тази цел, но Константин изпратил срещу нея флотата на Кивериотите. Целият транспорт бил заловен. Гладът ставал тъй голям в столицата, че Артавазд бил принуден да позволи на тия от жителите ѝ, които не били способни да носят оръжие, да я напуснат.

Никита през това време опитал нова диверсия, за да помогне на баща си и да деблокира Цариград. Той успял да набере нова армия в Армения и стига с нея при азиатския бряг на Босфора. Без обаче да напусне обсадата, Константин потеглил срещу него с част от войските си. При отстъплението си Никита бил настигнат до гр. Никомедия и заедно с цялата си армия бил взет в плен. Някои от първите му помощници били обезглавени веднага, а сам той, окован във вериги, бил доведен пред Царирад. Тук в това положение бил разхождан пред стените, очевидно за да се убеди Артавазд, че е загубена и последната му надежда. Изтощеният и обезверен гарнизон на обсадените вече бил готов да го напусне. Най-сетне с част от войските си Константин сполучил да проникне в града. Артавазд успял да избяга, но по-късно бил заловен и заедно с двамата си сина ослепен.

След 18-месечни борби младият Константин става пълен господар на положението. Някои от близките сподвижници на Артавазд също били наказани със смърт. И патриархът Анастасий бил длъжен да изкупи престъплението, което извършил с минаването си на страната на бунтовника. Той бил качен на едно магаре с лице към задницата на животното и тъй разхождан из хиподрома под шумния присмех на цариградската тълпа.

Съвременниците на събитията византийски хронисти пишат за масови екзекуции, предприети от Константин след потушаване на въстанието. По-близкото изследване на тия обвинения показва, че те са неоснователни. Ако си спомним беснеенето на Юстиниан II след реставрацията му в 705 г., ще трябва да признаем, че Константин V в случая проявил не съвсем обикновено великодушие за времето си.

Разглеждайки външната политика на Константин V, ние ще се спрем първо на неговите отношения с арабите, които от VII в. оставаха най-страшният неприятел на Източната империя. Битката при Акроинос бе създала повратния момент в развитието на отношенията между двете страни; впечатлението, което тя бе оставила у арабите, бе тъй силно, че те не се опитаха да използуват византийските междуособици през 741-742 г. При това и в самия халифат от 743 г. бяха започнали вътрешни борби, които траеха цели седем години и свършиха с унищожението на старата династия на Омейадите и заместването ѝ от тая на Абасидите.

Константин не оставил неизползвано положението. В 745 г. той навлиза в Северна Сирия, отнел от арабите Германикия, родния град на Лъв III, и проникнал още по на изток към Ефрат. Населението от тия земи преселил в Тракия, дето българските опустошения бяха произвели значителни празнини. Следващата година византийската флота на Кивериотите изненадала арабските морски сили, събрани в главното пристанище на о-в Кипър Керамея и я унищожили. Навярно тогава островът, които принадлежал на арабите, отново бива отвоюван от византийците. (Lombard, 34).

В 750 г. новата династия на Абасидите застава начело на Халифата. Вторият неин представител Абдул Абас оставя Дамаск и основава града Багдад, който станал столица на халифите. Центърът на арабската държава с това бил изместен на югоизток и далеч от границите на Империята. Това обстоятелство от една страна и от друга още нестихналите вълнения сред арабите, позволили на Константин да продължи започнатата офанзива. Тоя път тя била насочена срещу арабска Армения. Завладени били градовете Мелитена и Теодосиопол, укрепленията им били сринати и жителите им, арменци и сирийци, също преселени в Тракия, която била обезлюдена от чума (751 г.). Това обстоятелство показва, че Константин не мислел и не считал за възможно запазването на тия далечни области в границите на Византия, но чрез унищожаването на техните военни съоръжения и опостушаването им имал за цел да лиши арабите от тяхната база за нападение и по този начин за известно време да осигури от нападенията им пограничните византийски области.

Новият халиф и наследник на Абдул Абас - Абдуллах ал Мансур - няколко години по-късно успял да си възвърне превзетите градове и да ги укрепи, но действията на арабите срещу империята вече изгубили по-раншния си характер на големи завоевателни предприятия. Това били бързи грабителски походи, предприемани почти редовно всяко лято; те принасяли значителна вреда на пограничните византийски области, но за политическата граница на Мала Азия били без всякакво значение. За тяхното отблъскване при това били достатъчни военните сили на местните теми и рядко ставало нужда централното правителство да им противопоставя съединените сили на империята или сам императорът да застава начело на войските си, за да ги отбива.

Не малко полезни били в случая и приятелските отношения на Византия с хазарите, които владееха земите зад Кавказ. Константин бил женен за дъщерята на хазарския хаган, покръстена и приела името Ирина, и през неговото царуване научаваме не един път хазарите да минават Кавказ и да опустошават арабска Армения или Горна Месопотамия. Именно това вярно съюзничество на хазарите позволило на Константин, въпреки състоянието на война с арабите, да отдели значително внимание и сили за осигуряване на имперските интереси на запад - срещу българите.

През цялото царуване на Константин мирът с арабите бил установен само за късо време, от 757 до 759 г. На арабските нападения били изложени обаче не само азиатските земи на Византия. В 764 г. арабите дебаркират и в Сицилия, но населението ѝ макар заради привързаността си към иконите и да имало доста основания да бъде зле настроено срещу цариградското правителство, със собствени сили успяло да се справи с арабите и да ги изгони от острова.

Завоевателната сила на исляма вече бе изчерпана и трябваше да минат няколко века, докато един нов народ щеше да поеме знамето на Пророка и под него да изпълни задачата, за която арабските халифи се бяха показали неспособни.

Арабите бяха едничкия неприятел на Византия през цялото дълго царуване на Лъв III. При Константин V те оставаха също тъй най-могъщият ѝ съсед, но същинска опасност за империята вече бяха нейните съседи на северозапад - българите.

Нам е известно, че те бяха сключили мирен договор с империята по времето на Теодосий III Адрамитеца и че при голямата обсада на Цариград през 717-718 г. тяхното нападение на арабския лагер бе ускорило оттеглянето на арабите. Наистина българският хан Тервел веднага след това бе дал съдействие на Анастасий II в опита му да си възвърне престола, но с това той не бе се опълчил срещу империята, а бе поискал да използва борбата срещу двамата претенденти. След като бе видял обаче, че предприятието е осъдено на несполука, той не бе се подвоумил да предаде Анастасий и с това да запази еднаж сключения мир. Той бил изгоден и за двете страни и затова ние виждаме в продължение на 38 години между тях да владее дълбок мир. Византия се нуждаела от него поради непрестанните си стълкновения с арабите, когато пък за българите той бил полезен поради ежегодния трибут, който им плащала империята.

И отказът на Константин V да плаща тоя трибут бил причина неприятелските действия отново да започнат.

Известно е, че в 755 г. Константин заповядал да настанят в Тракия в съседство с българската граница многобройните сирийци и арменци от Теодосиопол и Мелитена. Повечето били заселени в крепостите, които за тази цел били издигнати по границата. Колонистите получили достатъчно земи за обработване и трябвало да образуват погранична войска, със задача да възпира българските нахлувания.

Българите счели тази мярка като предизвикателство на византийската политика спрямо себе си. Защото ако Византия вземала мерки да обезпечи границите си, това значело, че тя разчитала на подновяване на неприятелството. Навярно за да се уверят в предположенията си, българите поискали да им се плати дължимият данък. Техният пратеник в Цариград бил посрещнат зле и Константин решително отказал да изпълни задължението си.

Явно било, че ликвидирал с арабската опасност, той вече искал да се справи с неудобните си балкански съседи.

Както и трябвало да се очаква, българите не оставили да бъдат първи нападнати. Още същата 755 г. те нахлули в Тракия, като с опустошения стигнали чак до Анастасиевата стена. Императорът обаче очаквал опасността и затова не останал изненадан. Начело на сухопътната си армия той пресрещнал българските отреди из Тракия, разбил ги и потеглил на север по дирите им, докато пък византийската флота получила заповед по море да съдействува на похода. При крепостта Маркелли (до върха Бакаджик, при с. Войник, Ямболско; Златарски, 304) бил завързан нов бой, при който българите претърпели поражение и побързали да сключат мир, като се съгласили да изпратят в Цариград заложници. Флотата не постигнала никакви особени успехи и след като опустошила някои места от крайбрежието, се завърнала в Босфора.

Осигурил тъй положението на север, Константин решил да затвърди авторитета на империята и сред южномакедонските славяни. Ние знаем вече, че те населяваха тамошните области и оставаха независими под управлението на собствените си племенни князе. През времето на Ираклий и неговите наследници, както и по-късно, през първата половина на VIII в., империята бе твърде заета с борби против перси и араби, за да бъде в състояние да се загрижи за властта си в Балканския полуостров. Това бе позволило на славяните да затвърдят своето положение там и да станат пълни господари на земите около Егейското крайбрежие.

Аз вече споменах за техните опити да завладеят и Солун и за походите, които отделни императори, като например Юстиниан II, бяха предприемали на запад в славянските области и които не можеха да имат траен резултат. Славяните бързо възстановиха силите си, а заедно с това и прежното си положение.

Солун и през VIII в. оставаше център на техните стремежи. Той ги привличал не само с богатството си; той оставал опора на византийската власт и те добре съзнавали, че само с неговото завладяване могат да се считат запазени от бъдещите удари на империята. И затова VIII в. видя още едно голямо нападение на съединените славянски племена срещу града на Св. Димитър. Това бе няколко години преди възшествието на Константин V. Повод за нападението било измамническото залавяне и убийството на Пребънд - княз на славянското племе ринхини. За да отмъстят за неговата смърт съединените племена ринхини, струмци, сагудати и драговичи държали почти две години в блокада града, който се спасил само благодарение на транспортите с продоволствия, които на няколко пъти му били изпращани от Цариград по море, а и освен това и на храната, получавана все по море от славянското племе велегостичи, което тоя път останало вън от съюза.

Сега, след като Константин V, вече освободен от арабската опасност, обезвредил и българите, той решил, че е време да укроти и македонските славяни, които при подновяване на неприятелствата с българите вероятно започнали отново да стават неспокойни. Походът срещу тях бил предприет в 758 г., когато, разказва летописецът Теофан, императорът "оплени славяните, а останалите направи свои поданици". (Златарски, 206). Самото съдържание на известието показва, че предприятието на Константин не постигнало трайни резултати. Македонските славяни били опленени, но за пълното им подчинение оставало много да се желае.

С право предполагат някои историци, че тия македонски славяни по това време се намирали във връзки с българите на север и съгласували действията си срещу Византия. Това може да се заключи и от обстоятелствата, че на следващата година подир споменатата експедиция, Константин V нарушил сключения мир с българите и без всякакъв повод потеглил с войските си срещу тях. Тоя път обаче предприятието му свършило с пълна катастрофа. Българите го причакали във Верегавската клисура (дн. Чолякавашки или Ришки проход), дето му нанесли голямо поражение. Голяма част от ромейската войска останала на полесражението, а сам императорът безславно трябвало да се върне назад (Златарски, 206; Lombard, 44-45).

По това време в България избухнали смутове и междуособни борби, в резултат на които царстващият дотогава род Вокил бил свален и издигнат за хан Телец от рода Угаин. Последица от тия борби било изселването на 208 хиляди славяни от България. Константин V, към когото те се отнесли, се показал твърде предпазлив. На византийски кораби те били пренесени в Мала Азия и поселени в областта Витиния около Черноморското крайбрежие. По тоя начин славянският елемент в Мала Азия, пренесен за първи път от Юстиниан II, бил значително засилен.

Константин не смятал да остави неотмъстено поражението във Верегавския проход. Превратът в България, който означавал засилване на войнствената партия, му дал да разбере, че опасността от северния съсед била нараснала. Още с получаване на властта Телец възобновил нападенията срещу Тракия. В отговор на това предизвикателство Константин, през лятото на 769 г., организирал нов и тоя път грандиозен поход срещу България. Лично той потеглил през Тракия на север, начело на сухопътната си армия, когато флотата от 800 кораба и около 10 000 конника трябвало да дебаркира към устията на Дунава и да нападне българите в тила.

Научил за движението на неприятелите, Телец събрал значителна сила, според византийските летописци до 20 000 души, и побързал да ги посрещне. Двете армии спрели една срещу друга в равнината при гр. Анхиало. Тук се завързал решителният бой, който траел от зазоряване чак до късна вечер. Победата останала на страната на византийците, но колко скъпо им струвала тя се вижда от думите на византийския летописец, който разказва, че почти цялата византийска войска била унищожена (Hamart., 950; Lombard, 47). Още петдесет години след битката Анхиалското поле било осеяно с купища кости на падналите воини.

Както и да е, Константин бил победител. Да продължи обаче похода в България при претърпените грамадни загуби той не се решил и предпочел да се върне в Цариград, дето му устроили триумфално посрещане.

Историкът на Константин V, Alfr. Lombard счита битката при Анхиало за едно от най-важните събития във византийската история. Това било също тъй най-важният военен подвиг на тоя император, подвиг, който според признанието и на неговите най-ожесточени врагове го издигнал като спасител на империята (Lombard, 48). Пленените българи били предадени на цариградската тълпа, която за свое удоволствие ги избила.

Поражението при Анхиало струвало живота на Телец. Недоволните българи го убиват. Избраният на негово място Сабин не бил по-щастлив от предшественика си. Окуражен от впечатлението, което анхиалската победа произвела над българите и от смутовете около убийството на Телец, императорът намислил да свърши окончателно с България. Затова през 765 г. той подготвил нов поход. Грамадна флота от около 2600 кораба трябвало да дебаркира войски по българския бряг северно от Балкана, докато сам императорът с останалата част от армията се бил спрял при изхода на Верегавския проход, готов да започне нападението от юг. Съдбата и тоя път поискала да спаси съществуванието на младата държава. Флотата била унищожена от силна буря при българските брегове, при което почти всичката натоварена на нея византийска войска загинала. Ударът бил тъй страшен за ромеите, че Константин и не помислил да продължи предприятието и бърже се върнал с остатъка от армията си към Цариград.

Преживяното безпокойство от Сабин и страхът му за съдбата на държавата били тъй силни, че той изгубил всякаква надежда за съпротива срещу неумолимия си могъщ противник. Затова в 766 г. ханът поискал да сключи мир с империята. Постъпката му обаче била изтълкувана зле от неговите поданици, между които, под впечатлението на морската катастрофа на византийците, военната партия отново се засилила. Сабин бил обвинен, че иска да предаде българите на ромеите и страхувайки се от участта на Телец, тайно през Месемврия избягал в Цариград. Оставеният от него на ханския престол Умар не царувал и 40 дни и бил свален от войнствените боляри, които издигнали на мястото му нов хан на име Токту. Това означава поражение за византийската политика, чийто привърженик бил сваления Умар; ето защо императорът изпратил срещу новия хан една армия, която да навлезе в България. Нейното появяване дало сигнал за въстание, Токту с брат си трябвало да бяга към Дунава, дето и бил убит.

Новият хан Паган се опитал да се примири с Византия, за тази цел дори сам се явил в Цариград, но Константин не забравил, че българите са враг, който трябва да се унищожи. Затова в 768 г. той внезапно нахлул в България, без обаче да постигне целта си. Наистина хан Паган в бягството си бил убит от собствените си слуги, но византийците се побояли да останат в земите северно от Балкана и бързо се върнали назад.

С всичко това обаче намеренията на Константин V да смаже българите не били изчерпани. След пауза от 5 години отново бил организиран двоен поход, при който императорът сам на кораби стигнал до Варна. И тоя път обаче походът не постигнал никакъв успех, сключен бил само привиден мир, с който и двете страни се задължавали да не си вредят.

Това не попречило на новия български хан Телериг още същата година да подготви експедиция към Македония с цел, както разказват летописците, да пресели племето бързаци в пределите на държавата си. Научил за тия приготовления от шпионите, които имал в България, Константин скрито потеглил срещу изпратения на югозапад български отряд и чрез ненадейно нападение го разпръснал и взел много пленници, без да даде каквито и да било жертви.

Тоя акт накарал българския хан да се замисли. Той разбрал, че цариградското правителство е навреме уведомявано за всичките негови намерения и решил да се освободи от невидимите очи, които го следели. За употребената от него хитрост вие знаете от българската история.

След това събитие престарелият¹  вече император не мирясал. В 755 г. той предприел последния си поход срещу България, от който не се върнал жив. Какви били резултатите от тоя поход не се знае, но след завършването му, по обратния път императорът заболял от сибирска язва и докато бъде пренесен в столицата, починал на 14 септември 775 г.

От основаването на българската държава бяха минали цели сто години и никога, с изключение на времето на Василий II в XI в., тя не видя противник по-упорит и опасен, отколкото синът на Лъв III. Сега, в средата на VIII в., Византия бе развила всичките си сили, за да може да смаже своя северен съсед и веднъж завинаги да се освободи от него. Въпреки вътрешните междуособици в България, въпреки военния гений на Константин V, всички тия усилия останаха напразни. От изпитанията младата държава бе излязла още по-силна и трябваше да минат само четири десетилетия, за да бъдат разбити ромеите и страшните български войни да се явят под самите стени на Цариград. Летописецът разказва, че когато в 813 г. ромейската армия бе унищожена при Версиникия от Крум и нейните остатъци преследвани от българите в безумна паника бягаха към Цариград, населението в столицата, научило за катастрофата и виждащо от височината на крепостните ѝ стени вече горящите предградия, се втурва към черквата "12 апостоли", дето Константин V бил погребан, с виковете: "Стани Цезаре и спаси града, който загива."

Настъпили били други времена. И въпреки халюцинациите на цариградската тълпа, която бе видяла умрелия император да се изправя от гроба на бойния си кон и въоръжен, на цариградския престол седяха други хора, а българите, излезли от своята детска възраст като народ, вече се бореха не за съществуванието на своята държава, а за владението на Полуострова.

Императорът обаче, за когото тъй живо бяха си спомнили в 813 г., през времето на своето царуване бе ненавиждан от една значителна част от своите поданици. И това бе, защото той въпреки всичките си заслуги бе останал непримирим иконоборец.

Той бил възпитан от баща си в духа на иконоборството, съобразно с това е могъл още твърде рано да прецени по-дълбоко и по-основно да се запознае с всичката неоснователност на иконопочитанието и израждането, което то бе предизвикало в религиозните представи. Образованието, което той като наследник на престола бе успял да получи и по което се различавал от своя баща - израснал като прост войник -това образование му позволило да прецени от едно по-широко гледище значението на черковната реформа и да изведе всички политически последици, които започнатата борба налагала. Въпреки това цели 12 години, след като останал безспорен владетел на престола, той се задоволил мълчаливо да следва извършеното от предшественика си, без да предприема никакви нови мерки от своя страна. Съпротивата, която срещнали едиктите на Лъв обаче и тяхното неизпълнение го убедило, че за затвърждаване на реформата е необходимо тя да бъде санкционирана от самата черква в лицето на най-висшето ѝ учреждение - Съборът. Затова в 753 г.²  бил свикан Вселенски събор, който се открил през февруари в двореца Хиерия, на азиатския бряг на Босфора срещу Цариград. Присъствували 338 черковни сановници, но от източните патриарси не се явил на него никакъв представител. Не присъствували делегати и от папата. На събора едиктите на Лъв III намерили пълно одобрение, иконопочитанието било обявено за отстъпление от същността на християнството. "В името на Светата Троица, заявявали в решението си съборните представители, всички ние, облечени в свещеническо достойнство, единодушно декларираме, щото да бъде отстранен от християнските черкви всеки материален образ на всяка живопис, като нещо нечестиво и престъпно. Никой в бъдеще да не се осмелява да извършва едно деяние тъй неблагочестиво и гибелно, каквото е изработването на едно свещено изображение. Който за в бъдеще се осмели да направи такова или да го почита, или пък да го постави в една черква, или да го държи в частно жилище, такъв, ако е епископ или свещеник да бъде лишен от сана си, и да бъде анатемосан, ако е калугер или светско лице. Такъв да бъде наказан освен това и от царските закони като бунтовник срещу божиите заповеди и неприятел на установените от отците догми". (Lombard, 136).

Липсата на каквато и да било опозиция в събора показва, че висшето духовенство, което ги съставяло, в течение на 30-годишния период, изтекъл от издаването на първия иконоборски едикт, било напълно спечелено за реформата и, че непокорните прелати са били сменени.

Задачата на императора след събора била вече опростена - да приложи решенията, които той бил взел. И затова от тази година преследването на иконите и техните почитатели започнало с все по-нарастваща сила. Летописците разказват, че от поданиците на империята била изисквана клетва, че се отказват от почитането на иконите. Че такава клетва била взета от жителите на столицата има много указания, но не е известно дали същата мярка била разпространена и в провинциите. Въпреки всичко това обаче изглежда, че не всички свещени изображения са били унищожени. Има сведения, че в патриаршеския дворец били запазени чак до 767 г. някакви фрески. Преследването било насочено само срещу изображения, които представлявали лица или събития от Свещеното писание и следователно тъй или инак могли да бъдат предмет на поклонение. Профанното и светско изкуство изобщо не било преследвано, напротив ползвало се с насърчението на иконоборците. За да не изглеждат черквите съвсем пусти след отстраняването на фреските или мозайките в тях, Константин V заповядал на тяхно място да се нарисуват различни орнаменти. Развитието на орнаменталната живопис с мотиви от животинското и растително царство идва да замести празнината в художествения живот. И затова съвсем неправилен е възгледът, който обвинява иконоборчеството в отрицателно отношение към изкуството и счита периодът, през който то владееше в Източната империя, за време на пълен художествен упадък. Не само орнаменталната живопис обаче била на почит. Незасегнато от мерките на иконоборците остава и светското изкуство в широкия смисъл на думата. Галериите на императорския дворец още от времето на Юстиниан били украсени с мозайки, представящи събитията от съвременните му войни. Те не само че не били покътнати, но сам Константин украсил столицата си с нови статуи, а върху стените на много обществени постройки заповядал да нарисуват сцени от водените от самия него войни, дето той увековечавал собствените си военни подвизи. (Lombard, 144). Ако иконоборството бе успяло да унищожи във Византия черковната живопис завинаги, то византийското изкуство несъмнено би представлявало нещо по-друго, отколкото ние днес го знаем, с неговите закостенели типове и сакрална маниерност.

Усиленото преследване на иконите, настъпило след събора в 753 г.³, безспорно трябвало да доведе до ексцесии, които по-рано не били познати. Преди всичко унищожени били много от старите паметници на черковната живопис - фрески и мозайки, с които тогавашните черкви били богати. Унищожени били и извънредно много ръкописи, украсени с миниатюри с религиозно съдържание.

По времето на Константин числото на иконопочитателите било твърде намаляло в сравнение с това преди времето на Лъв. Голямата част от столичното население била на страната на иконоборците. В Тракия колонизацията на много сирийци и арменци също тъй бе отслабила опозицията срещу реформата. Държала се тя главно в западните земи - Гърция и италианските владения. И сега, както и при Лъв III водачи на тая опозиция били монасите. Надъхани с огромен фанатизъм, а при това използващи идолопоклонническите привички у вярващите, те били непримирими противници на решението на събора, а заедно с това и на самото правителство. Със своите проповеди те подбуждали към неподчинение на императорските разпоредби, а в дивия си екстаз достигали до явни и безсмислени предизвикателства. Естествено е поради това, че правителството на Константин било принудено да започне с тях ожесточена борба. Известията от това време изобилстват от разкази за преследвания, на които били подложени непокорните монаси. Ако им се вярва, ще излезе че случаите на мъчения са били извънредно много. В тия известия обаче има нещо много преувеличено. Примери, дето непокорни монаси били наказвани със смърт, се изброяват на пръсти. И в повечето случаи с тях се разправяла самата тълпа, особено солдатите, които си оставали непримирими иконоборци. По-чести били случаите, когато необузданите фанатици били изпращани на заточение или пък били наказвани с отрязване на носовете, или обръсване на брадите, но това са били наказания, които при тогавашния морал и правни понятия не били нещо необикновено.

Във всеки случай непримиримостта на монасите и безсилието на правителството чрез екзекуции да сломи тяхната съпротива става причина Константин да се реши на една по-радикална мярка. Почва се преследването вече не само на монасите като идолопоклонници, а на монашеството като съсловие. Императорът разбрал без съмнение, че успехът на реформата ще остане невъзможен докато монасите заемат едно тъй важно място в обществото и черквата. И той решил да унищожи монашеството. Той вече не искал от монасите да се откажат от иконопочитанието, но да се върнат към мирския живот. Преследвал вече не само тия, които пазели своето убеждение, но и тия, които носели своето монашеско облекло. "Той ги заставяше, говори един съвременник, да нарушават дадените пред Бога обети, да хвърлят расото и да се обличат светски; принуждаваше ги да се женят и в цирка караше да маршируват двама по двама монаси и монахини." (Lombard, 160). Тия процеси на монасите в цирка, дето всеки от тях трябвало да води под ръка по една жена, ги излагали на присмеха на тълпата и с това компрометирали самото монашеско звание.

Чиновниците, които изпълнявали нарежданията на Константин в провинциите в усърдието си надминавали и самия император. За стратега на Тракезийската тема например, Михаил Лаханодракон, се разказва, че събрал в Ефес всички монаси и монахини от своята провинция и им предложил веднага да си направи всеки един избора измежду присъстващите и да се ожени, като ги предупредил, че в противен случай ще бъдат обезобразени и изпратени в изгнание.

Всички тия мерки не останали напълно безрезултатни. Твърде много монаси се отказали от своите обети и звание, за да се върнат към светския живот. Но за значителна маса от монашеството преследванията имали обратно въздействие. Те увеличили само неговия фанатизъм и ожесточението му срещу еретиците властници. Пръснати по всички краища на империята, избягващи окото на властта, те действали на съзнанието на суеверната маса, като я настройвали срещу правителството. Естествено, че Константин V не можел да се церемони със своите противници и почва срещу тях изтребителна борба. Разбрал, че манастирите са огнища и разсадници на съпротивата, той не се подвоумил да посегне и върху самото тяхно съществуване. Много манастири били конфискувани, като едни от тях били превърнати в казарми, други били продадени и използвани за жилища или гостилници и въобще за светски нужди. (Lombard, 164 сл.). Унищожението обаче не засегнало всички манастири. Тия от тях, чиито монаси не изразявали опозиционното си настроение срещу властта, били оставени. Не били засегнати и манастирите, които поради положението си в отдалечените имперски провинции, не били опасни. От друга страна приложението на нарежданията срещу тях напълно зависело от усърдието на местните управители. (Lombard, 166 сл.).

Естествено, че всички тия мерки, взети изцяло, можеха да имат едно твърде осезателно последствие - да намалят значението на черквата като духовна сила и като социален фактор. Защото ограничението на числото на монасите лишаваше черквата от нейната армия черни войници, с която тя владееше напълно съзнанията. Секуларизацията на манастирите пък от друга страна възвръщаше на обществото неговите имоти и отнемаше от черквата богатства, с които тя можеше неограничено да разполага. От това гледище иконоборската реформа имаше последиците, каквито бяха предизвикани от Реформацията през XVI и революцията в XVIII в. И от същата гледна точка може да се обясни непримиримата вражда на днешните ултрамонтани към иконоборското движение. Но тия резултати не бяха цел на иконоборската реформа, а бяха се явили като странични последици, предизвикани от съпротивата, която тя бе срещнала в служителите на черквата. Ако монашеството не бе се явило тъй фанатизиран защитник на иконопочитанието, сигурно е, че властта не би насочила срещу него преследването си, не би прибягнала до унищожението на манастирите и секуларизацията на техните богатства.

Същността на иконоборството, както споменах, било стремлението за очистване на християнската религия от представите, които я бяха довели до грубо идолопоклонничество и многобожество. А от тоя основен елемент на иконоборските стремежи произтекоха по един логичен и естествен път заключения, явно несъответни на официалната догматика.

Отците на събора в 745 г. бяха решили премахването на иконите не само защото тълпите отдаваха на последните почитание, което се дължеше на самия Бог, но и защото в самото съществуване на иконите те виждаха едно нарушение на религиозната догма. Бог според последната се състоеше от две природи - божествена и човешка и чрез неговото изображение тия две природи се разделят, тъй както очевидно е, че иконописецът е в състояние да предаде не божествената, а само човешката природа. Иконопочитателите следователно са диофизити, които считат, че двете природи у божеството могат да бъдат отделени една от друга. Разбира се, че иконопочитателите от своя страна са могли да намерят аргументи, за да защитят своето гледище. Но независимо от това, даже и да би се приело напълно схващането на иконоборците за недопустимостта на изображение на божеството, все пак с това иконопочитанието не би се премахнало. Защото това гледище не можеше да намери догматична основа, за да отрече изобразяването на Богородица и светиите. Те сами са били човеци, само с една, човешка природа, и следователно тяхното изобразяване от догматично гледище не би представлявало нищо осъдително. А това би значело да се допусне в християнската религия същото служене на иконите, както и по-рано.

Константин V схващал, че при такова заключение целта на иконоборската реформа съвсем не била постигната. Напротив християнството би се изродило още повече в смисъл на суеверен политеизъм. За да се унищожи напълно поклонението на иконите, представящи Богородица и светиите, трябвало на самите тях да бъдат отнети всички атрибути, които ги доближават до божеството. Затова Константин, преследвайки с неутолима енергия крайната цел на реформата си, не се спрял, както изглежда, от логичните изводи на своето предприятие. Теофан разказва, че патриарх Анастасий, който бе взел страната на Артавазд при династичния бунт в 741 г., заявил публично, какво императорът (Константин) бил му казал някога, че Мария не била и не могла да се счита за Майка Божия. Неговият наследник патриарх Константин II , също тъй според едно съобщение на Теофан, един път чул Константин да пита дали наистина Мария трябва да се нарече Майка Божия или е по-правилно да бъде считана за майка на Иисус. (Lombard, 116, 118). Ако тия съобщения са верни, това показва, че Константин сам достигнал до заключенията на несторианството.

Че тия твърдения не са били основателни, има много доказателства. Сам Теофан съобщава, че императорът в 766 г. заповядал да бъдат премахнати молитвите към Богородица и светците и заплашвал с наказания тия, които не биха се подчинили на заповедта му. Това говори, че той действително искал да очисти християнството от всички елементи, затъмняващи чистия монотеизъм и да премахне всякакви посредници между човека и невидимия Бог.

Тия крайни изводи на Константин, при които той влизал в противоречие с умерените иконоборци, били причината, задето той си навлякъл неугасимата ненавист, що и до ден-днешен тежи на паметта му. Иконоборството заема във византийската история период по-дълъг от сто години. Няколко императори се стремяха да осигурят окончателна победа на делото, предприето от Лъв III. Но никой измежду тях не бил тъй страшно мразен, както Константин V. Неговите заслуги бяха забравяни, помнеше се само, че той бе гонител на черквата и отстъпник от завета на отците. И представителите на тогавашната книжовност му се отплатиха с това, че направиха името му предмет на ужас за потомството. За тях той е олицетворение на дявола, те му приписват всичките пороци, които някога човек е могъл да има. На тяхното усърдие се дължи най-сетне и обстоятелството, дето той е познат на историята не е толкова със собственото си име Константин, а с прозвището Копроним (от κόπρος - тор) или Кавалин (от κάβαλλον - кон).

Тази омраза към Константин не бе се ограничила само в литературата. В 765 г. бил разкрит против императора заговор, в който били замесени видни дворцови сановници, а освен тях и стратезите на Тракия, Сицилия и Опсикион. Едни от съучастниците били наказани със смърт, други ослепени и изпратени на заточение. Патриархът Константин II, който бе заместил Анастасий след събора в 754 г., изглежда че също тъй не бил чужд на заговора. И затова той бил свален от престола и заточен, а на негово място бил назначен иконоборецът Никита , свещеник в черквата "12 апостоли", евнух и славянин по произход. (Lombard, 146 сл.).

Вътрешната политика на Константин V не е ознаменувана с особени реформи и законодателни актове, както това било с царуването на неговия предшественик Лъв III. Нему оставало само да затвърди постигнатото, като го допълни и усъвършенства.

Особено внимание през периода 740-775 г. заслужават етнографските промени по византийските земи. През 746 г. в Калабрия и Сицилия се явява пренесена от арабите бубоническа чума, която скоро минава в самата Гърция, островите, а оттам - в Тракия и в столицата, дето върлувала повече от една година. Жертвите, които тя взела, били грамадни. Цариград загубил по-голямата част от своето население. За да го попълни, императорът преселил мнозина гърци островитяни и от древна Елада. На мястото им в обезлюдените земи се явили славяните от съседните области на север. Към тази епоха се отнасят думите на Константин Багренородни за пълното славянизиране на Пелопонес ἐσθλαβώθη πᾶσα ἡ χώρα καὶ γέγονε βάρβαρος (De tem., 2, 6).

Обезлюдяването на тракийските области от чумата, а от друга страна и нуждата да се създаде една преграда срещу българите, накарали Копроним да предприеме заселването на тия земи с колонисти от Сирия и Армения. Аз вече споменах по-рано за тия поселници, които били взети от пограничните области след превземането на Германикия, Теодосиопол и Милитена. С помощта на тия колонисти Константин се надявал да създаде в построените по българската граница крепости едно войнишко население, което ще му служи вярно срещу българите. Вдъхновяван все от същото желание да заздрави положението на империята в балканските земи, той предприел редица мерки срещу македонските славяни. Откъслечните известия на византийските летописци говорят, че дейността му в това направление не останала без успех, но изглежда че и след него тия славяни не били напълно подчинени и, че византийската власт тук останала само номинална.

Неприятелски настроените спрямо Константин V летописци го обвиняват заради неговата сурова финансова политика. Според думите им той притеснявал населението, за да получи нужните му парични средства. "Този неприятел на Христа бе голям приятел на златото", говори за него патриарх Никифор в своята Хроника. Данъците се събрали, разказва по-нататък той, в пари и за да се снабдят с такива, селяните били принудени да продават на безценица своите произведения. (Lombard 99).

Навярно Константин, както и Лъв III, употребявали тъй получаваните средства главно за издръжката на армията, която в тяхно време била издигната до завидна висота. Не малко разходи във времето на Константин били направени и за други нужди. Лятото на 766 г. било забележително с настъпилата суша, Цариград останал съвсем без вода, тъй като каналите и цистерните пресъхнали. Тогава Константин решил да поправи изоставения водопровод, построен някога от император Валент и след това по време на цариградската обсада при Ираклий разрушен от аварите. Това голямо предприятие, което, осигурявало на столицата обилна и чиста вода, било довършено още през живота на самия император. (Lombard, 100).

Иконоборството на Константин V не му попречило да се погрижи за поправката на много черкви, които били полуразрушени, а при това той украсил Цариград с нови паметници на изкуството. Патриарх Никифор разказва, че на разни места в столицата той заповядал да издигнат статуите му от злато или сребро, а по стените на видни постройки били изрисувани сцени от военните му подвизи и победи над неприятелите.

Когато се говори за финансовата и строителна политика на Константин V, не може да не се вземе предвид едно твърде характерно обстоятелство. Въпреки явната неприязън на летописците към императора иконоборец, никой от тях не се осмелява да го обвини в разточителство. И въпреки многото клевети, с които те го обсипват, нийде не се среща обвинението, че той е пръскал държавните средства. Там, дето нуждата налагала разходи, той знаел да пести и през цялото му царуване византийските финанси се намирали в цветущо състояние, каквото рядко други път знаели. Неговият приемник намерил в държавното съкровище грамадни суми и то въпреки разходите, които Константин трябвало да прави за своите дълголетни войни срещу българи и араби.

Царуването на Константин V е забележително в международно отношение и поради две други събития, които имаха голямо значение. Те спомогнаха за пълното обособяване на Византия от Запада и заедно с това чрез тях се положи основа на новата политическа сила, която бе тъй съдбоносна за европейската история. Това бяха загубването на Равенския екзархат и създаването на папската държава в Италия.

Една година след смъртта на император Лъв III бе последвала смяна и на папския престол, на който бе избран папа Захарий. Въпреки създаденото неприятелство поради иконоборството, папата, сам грък по произход, счел за нужно да извести в Цариград за своето възшествие. За това го задължавала и самата традиция. Папските пратеници стигат в Източната столица, когато тя била заета от Артавазд. Изглежда обаче, че те не се съгласили да го признаят за легитимен император. В самата папска хроника, Liber Pontificalis, той е представен като бунтовник срещу законния господар.

Когато Константин V завладял столицата, папските пратеници още се намирали там и той имал възможност да се убеди в тяхната лоялност.

Това обстоятелство значително повлияло да се поправят отношенията между Византия и Рим. За помирението съдействали и други причини от по-дълбок характер. Константин навярно съзнал, че в далечната Италия му е невъзможно да поддържа авторитета на властта си в пълната му сила. За това били потребни средства, които той в момента считал, че може да използува с по-голям успех и другаде. Ето защо не настоявал да се прилагат неговите разпореждания против иконите в италианските области. Чрез това той до известна степен примирил италианското население и римското духовенство спрямо империята. Признак на подобрените отношения е и фактът, дето той се съгласил да възвърне част от домените на папския престол, конфискувани от Лъв III.

С тия отстъпки Константин V навярно разчитал да запази византийската власт в далечните италиански земи. При своите разчети обаче той не бе взел под внимание фактори, които трябваше окончателно да разделят съдбините на Изтока и Запада.

Вие знаете, че в Северна Италия бе се затвърдило кралството на лангобардите. Техните крале имаха естествения стремеж да разширят властта си над целия Апенински полуостров. И затова те трябваше да влязат в конфликт с Византия, която владееше областта на Равена, Римската област и част от Южна Италия - Калабрия. Империята нямаше възможност да окаже енергична съпротива на лангобардските стремежи, тъй като предприемането на военна експедиция в Италия бе задача, която би отвлякла нейните сили оттам, дето те бяха много по-нужни. Оставен сам на себе си обаче равенският екзарх не бил в състояние да се бори с лангобардския крал. Нарастващото могъщество на последния от друга страна било неудобно и за самия римски първосвещеник. При пълната безпомощност на византийците папата се погрижил сам да създаде нужната военна сила, с която би могъл да се съпротивлява на лангобардите. Поради недостатъчността на своите средства, той трябвало да потърси другаде помощта, която империята не била в състояние да му даде.

В 752 г. лангобардският крал Аустулф превзел Равена заедно с цялата ѝ област и почнал да заплашва самия Рим. Равенският екзарх трябвало да бяга и папа Стефан I⁴ бива признат от Константин като преставител на императорската власт в Римската област. Той се погрижил да огранизира защитата на последната, но недостатъчните му сили го карат да изпрати посолство в Цариград, за да иска бърза и значителна помощ. Това, което Константин могъл да му даде в случая, било да изпрати един свой виден сановник в Италия, за да преговаря с лангобардите. Папата разбрал, че действителна помощ от империята, на която се считал поданик и представител, не може да очаква и затова обърнал очите си другаде.

Вам е известно, че тъкмо тогава, в 752 г., синът на Карл Мартел Пипин бе свалил сетния меровингски владетел и се бе провъзгласил за крал на франките. Извършеният преврат бе станал с благословията на папата. Захарий, към когото франските пратеници бяха се обърнали за съвет по проектирания преврат, бе заявил, че трябва да бъде крал не тоя, който носи името, но който има фактическото могъщество. Възшествието на новата Каролингска династия бе извършено в съюз с папството и с неговата духовна санкция и затова папата основателно очаквал да намери у франкския крал помощта, която очаквал от императора. В началото на 754 г. Стефан III отпътувал за Франция и в Понтион става срещата му с Пипин. Постигнатото съглашение било утвърдено на събранието на франкските първенци в Киерзи. С него кралят на франките признавал папата за владетел на територията на Св. Петър (Римската област) и правото му да я управлява от свое собствено име, а не от това на византийския император. От своя страна папата дарил на Пипин титлата римски патриций, което значело, че го обявява за началник на въоръжените сили в своята област и за върховен защитник на Св. Петровия наместник.

Във основа на това съглашение Пипин предприема в периода 754-756 г. два похода срещу лангобардите, отнема им Равенската област и я подарява на папския престол. С това Равенският екзархат и Римската област биват окончателно загубени за Византия и бива поставено началото на светското могъщество на папите.

Константин V, който не очаквал тоя край, направил всичко възможно, за да поправи положението. Той изпращал няколко посолства във Франция, предлагал дори и брак на сина си Лъв, посетнешния император, с Гизела, дъщеря на Пипин, но папската дипломация винаги стояла будна, за да осуети всички опити на цариградското правителство да възстанови предишния ред.

Най-сетне Константин трябвало да прибегне и до последното средство - съюз с лангобардите срещу франките и римския престол. В 760 г. една византийска флота се явява в италиански води. Нейните действия обаче били водени съвсем не енергично, вследствие на което стратегът на Сицилия, който имал главното началство над военните операции, бил арестуван и ослепен. Лангобардската опасност обаче, която при тази готовност на Византия се била отново повдигнала, става причина щото наследникът на Пипин, Карл Велики, да предприеме нов поход срещу Италия. През 773 г. той преминава Алпите. Лангобардското кралство бива унищожено, последният му крал бил принуден да облече монашеското расо и цяла Лангобардия (Северна Италия) била присъединена като провинция към франкската държава. Римският първосвещеник с това остава вече всепризнат светски владетел на Римската област.

Както знаем Константин бил женен за дъщерята на хазарския хан, която с покръстването си била наречена Ирина. От нея той имал син Лъв, който по произхода на майка си е известен в историята под името Лъв Хазарски. Освен него Константин имал още пет сина.

Роден в 749 г., Лъв още през следната 750 г., според познатия ни вече византийски обичай, бил коронован за съимператор на баща си. По-късно в 768 г., двама от по-младите му синове били издигнати в достойнството цезари⁵. През същата година Лъв Хазарски отпразнувал брака си. За наследница на Цариградския престол била избрана една красива атинянка - Ирина. Както всички свои съотечественици тя била привърженица на иконопочитанието, но Константин взел от нея тържествена клетва, че тя се отрича от иконите. Още приживе на Константин се родил ( 770 г.) далечния престолонаследник, наречен също с името Константин⁶. Династията на императорите иконоборци изглеждала вече напълно закрепена и престарелият император на смъртния си одър можел да счита осигурено делото, за което през целия си живот бе се борил.

Той не знаеше, че красивата атинянка, на чиято клетва бе се доверил и която сам бе избрал за жена на своя син, бе една властна интригантка, която щеше не само да превърне в нищо плодовете на полувековните усилия на двамата първи иконоборци, но щеше да доведе империята над самия праг на гибелта и да погуби цялата му династия.

 

¹“Престарелият“ император умира на 57 години
²Съборът бил свикан на 10.II.754 г.
³754 г. П. Мутафчиев е сбъркал годината на събора, поради което по-нататък в текста тя ще бъде коригирана.
⁴Става дума за папа Стефан III (752 – 757)
⁵Всъщност кесари, титла втора след императорската
⁶Бъдещият император Константин VI (780 – 797)

 

Лъв IV Хазарски (775-780)

 

Овдовелият цариградски престол след смъртта на Копроним бива зает от 25-годишния Лъв IV. По негово време войната с арабите била подновена от византийците с по-голямо напрежение на силите и в 778 г. те успели да нанесат на неприятелите си значително поражение при гр. Германикия. Последици обаче за бъдещите отношения между двете страни тая победа не могла да има. Нещо повече. Тя накарала арабите да бъдат по-внимателни към противника си и да организират по-добре своите действия.

В религиозната си политика Лъв IV следвал завета на двамата предшестващи го императори, но намалил строгостите в преследването на иконопочитателите. В самото начало на управлението му, се почуствало влиянието на Ирина. Лъв скоро имал възможността да се убеди, че преследваното иконопочитание намирало горещи привърженици в самия императорски двор. Едно тогавашно известие разказва, че една от дъщерите на Константин V, Антуза, имала в апартаментите си запретени изображения. Нейното увлечение било поддържано от самата императрица. В 780 г. по заповед на Лъв IV много лица от антуража на императрицата били арестувани и наказани като иконопочитатели. (Diehl, Figures, 81). Самата императрица била компрометирана в тая афера, защото мъжът ѝ открил в стаята ѝ грижливо скътани изображения. Тя се клела, че били поставени там без нейно знание, но това не могло да убеди императора. Августата изпаднала в немилост, но за нейно щастие през септември 780 г. Лъв IV неочаквано умира.

Законният наследник на престола оставал неговият малолетен, едва 10-годишен син Константин, който и бил провъзгласен за император под името Константин VI.

 

Константин VI (780 - 797)

 

В управлението на малолетния император фактическата власт останала всецяло в ръцете на неговата майка Ирина. Малко исторически лица има над които е тъй мъчно да се произнесе една присъда, както това е с тази жена, говори един от новите историци (Diehl, Figures, 81). "Във византийската история, която ни дава толкова невероятни събития, царуването на Ирина е може би най-удивително", говори друг. (Цит. по Diehl, idem, 86).

И действително няма нищо по-странно от тая издигната до трона атинянка, която в продължение на 20 години се разпорежда със съдбините на империята, неотстъпвайки пред никакво престъпление, само за да задържи властта.

Нейното вътрешно положение било несигурно. Симпатиите ѝ към иконопочитанието, макар тя старателно да го криела, били добре известни. Армията и голямата част от Цариградското население се намирали още под пълното обаяние към личностите на двамата велики иконоборски императори и били готови да се противопоставят на всеки опит да се изменят техните завети. Тази силна партия имала и всепризнати водители. Това били петимата синове на Копроним, а заедно с тях били висшите чиновници, военоначалниците и първите представители на черквата.

Срещу всички тия фактори Ирина разполагала с една малка група от предани лица, предимно дворцови евнуси и калугери, а срещу реалната сила на противниците си могла да противопостави само гениалната си интригантска способност. Едни от тях незабелязано и под благовидни предлози отстранява, а други унищожава със сила.

Синовете на Константин бяха готови да оспорят трона на брат си, докато той още бе жив. Затова най-възрастния от тях, кесарят Никифор, бе изпратен на заточение в Херсонес. Сега Ирина открива нов комплот, в който те били замесени, и ги заставя да се покалугерят.

Приемането на духовен чин във Византия винаги бе обстоятелство, при което дадено лице скъсваше всички светски стремежи и което правеше невъзможно всяко по-нататъшно участие в гражданския и политически живот. То бе равносилно на невъзвратимо оттегляне от света и в цялата дълга история на империята, въпреки опортюнистичния и гъвкав византийски морал, няма нито един случай духовно лице да е скъсвало със своите задължения и да се е връщало към светския живот.

За да покаже на поданиците си по един фрапантен и тържествен начин своята победа, Ирина заставила помонашените синове на Константин да служат литургия в "Св. София" през коледните празници на 780 г.

Малко по малко бива сменен и преданият на иконоборските традиции персонал в двореца, който можел да представлява непрекъсната заплаха за императрицата. Уволнени били и повечето от военоначалниците и темните стратези на Копроним, а между тях прочутият Михаил Лаханодракон, който бе ужаса за иконопочитателите и монасите. На тяхно място били настанени всевъзможни фаворити, лица без значение и способности, но затова безусловно предани на императрицата и готови, да запазят нейното благоволение, а следователно и положението си, на най-отчаяни и безогледни постъпки.

По този начин Ирина успява да осигури положението си от вътрешна опасност, но затова пък лишена от лицата, които бяха израсли и възпитани в държавническата и военна школа на първите двама иконоборци, империята трябва да почувства твърде силно опасностите, които идеха отвън.

Още през живота на Лъв Хазарски хроническите погранични войни с арабите бяха взели опасно направление. Опасността нараства през 780 г., когато начело на мюсюлманските войски, действащи срещу Византия, бил поставен младият и енергичен Алмади Мохамед. Новоназначените стратези на азиатските теми се оказали далеч неспособни, за да се справят със задачите по защитата на областта и командваните от тях войски трябвало навсякъде позорно да отстъпват пред неприятелите.

Хаосът се изразил в 781 г. в един комплот, начело на който стоял стратегът на Сицилия - Елпидиос. След потушаването на заговора, Елпидий намерил прибежище при арабите.

През следната 782 г. Харун успял да пръсне всички войски, които се стараели да сдържат арабския напор над имперските граници и проникнал чак до гр. Хризопол на азиатския бряг на Босфора срещу Цариград.

През тия две години Ирина била принудена да извлече всичките военни сили, с които разполага в останалите европейски провинции.

Разбира се, че трайни резултати и завоевания това арабско нашествие не могло да има, но сполетените от него земи трябвало да изпитат всичките му ужаси. Мала Азия била основно опустошена и многобройни пленници отведени по робските пазари на Арабския изток.

Безсилно да се справи с арабите по друг начин, правителството на Ирина било принудено да сключи мир на унизителни условия като им плаща годишен данък 70 хиляди жълтици (783 г.).

Войната на Изток, както и потушаването на въстанието в Сицилия, предизвикали намалението на военните сили в европейските провинции, от които били изтеглени повечето от техните гарнизони. С това славяните, населяващи южните земи на Балканския полуостров, се почувствали съвсем нестеснявани от византийската власт. Те започнали дори да нападат съседните градове и да се опитват да ги подчинят. Особено тежко в това отношение било положението в древногръцките земи, където славяните се заселили както знаем извънредно много в числено отношение след голямата чумна епидемия през 746 - 747 г., когато остатъците от старото гръцко население бяха отведени¹ да попълнят опустошенията от болестта.

Императорите иконоборци, сами произхождащи от Азия, твърде малко внимание отделяха на европейските си земи. Опозицията, която там срещаше тяхната черковна политика, още по-малко бе в състояние да направи тия провинции скъпи за тях. И затова те бяха останали безучастни към тяхната славянизация и към постепенното им обособяване от империята. При това сами те имаха задачи много по-важни и належащи от тия да запазят авторитета на властта си в едни земи, които и в политическо, и във военно, и в стопанско отношение бяха загубили всякакво значение за империята.

Ирина обаче бе атинянка и не можеше само поради тази причина да се отнесе спокойно към положението, създадено в нейната родина. Освен това усмирението на славяните и тяхното подчинение бе задача много по-лесна, отколкото войната с арабите. И управлението на Ирина започнало с военни поражения на Изток, се нуждаеше от някакъв успех, който би го повдигал в очите на съвременниците и би закрепил разколебания му авторитет.

По тази причина едва сключен мирът с арабите в 783 г. и Ирина изпраща една армия за Гърция, която да усмири и подчини тамошните славяни. За началник на експедицията бил назначен един от най-доверените хора на императрицата евнухът патриций Ставракий, който бил логотет на дрома и най-влиятелното лице в империята.

Летописците съобщават, че с армията си Ставракий минал през Солунската тема и оттам навлязъл в Северна Гърция. Предприятието не представлявало никакви трудности, защото зле въоръжени, разпокъсани между племенните си владетели и изненадани славяни не били в състояние да окажат никаква що-годе значителна съпротива на императорските войски. Ставракий достигнал Коринтския провлак. Ако се вярва буквално на тогавашните извори славянските племена из Тесалия и Епир били подчинени. Събитията обаче, за които след малко ще говоря, показват, че за пълно подчинение не може и дума да става.

Ставракий, както казах, стигнал до Коринтския провлак. Да отиде по-нататък и да влезе в борба с непримиримите и буйни славяни в планинския Пелопонес, той не се решил. Императрицата въпреки това обаче счела, че постигнатото от него е голям подвиг и затова заповядала на връщане в Цариград да му бъде устроен блестящ триумф. Тъй тя смятала, че ще предаде на своето царуване блясъка на военната слава, който основателно ѝ липсвал.

Заздравила по този начин вътрешното си положение тя вече решила, че е настъпил моментът да ликвидира с цялата черковна реформа и с всички мероприятия на Константин Копроним за нейното заздравяване и да възстанови напълно иконопочитанието.

За целта трябвало най-напред да бъде отстранен патриарх Павел². Той бил принуден да си даде оставката и да се оттегли в манастир под предлог, че иска да се покае в мир и уединение за тежките си грехове, които извършил в борбата с иконопочитанието.

За наследник на патриарх Павел Ирина избрала своя секретар Тарасий, светско лице, твърде начетен и ползващ се с добро име сред населението на Цариград. Повече политик и дипломат, Тарасий с голямо изкуство играел ролята, която неговата господарка му отредила. В няколко дена той бил посветен в духовно звание, минал всички степени на духовната йерархия и възведен в патриаршеско достойнство. Монасите отново се явяват в столицата, затворените манастири отново почват да се отварят и Ирина с всичкото усърдие на суеверно религиозна жена почва фактически да поправя греховете, които според нейното убеждение били извършени от предшествениците ѝ.

Да възстанови сама и със собствения си авторитет иконопочитанието обаче Ирина не се решавала. На нея й била нужна една по-висока санкция и затова тя решава да свика вселенски събор. За тая цел влязла в преговори и с Рим, който естествено се отзовал с пълна готовност на намерението ѝ.

През пролетта на 786 г. в Цариград се стичат за събора черковните първенци от цялата империя. Имало представители на папата, а двама палестински монаси трябвало да минават като представители и на източните патриарси.

Но изглежда въпреки всичката си съобразителност Ирина не бе взела предвид главния фактор в Цариград - войската от столичния гарнизон, която бе останала привързана към черковната политика на Константин. Когато достопочтените отци били събрани вече в черквата "12 апостоли" и един от най-фанатичните партизани на иконопочитанието Платон, игумен на манастира Сокудион във Витинския Олимп, държал в случая своята реч, солдатите нахлуват в черквата въоръжени. Прелатите иконопочитатели биват малтретирани и пръснати и то пред очите на самата императрица, която от своята трибуна в галериите на черквата трябвало да присъства на заседанията на събора.

Тоя неочакван край обаче далеч не отчаял Ирина, а я направил само по-внимателна и предпазлива. Тя имало да благодари, че цялата работа се свършила с разгонването на духовниците и движението не поставило в опасност самият ѝ трон.

С пари и обещания тя успяла да спечели по-сговорчивата част от гарнизона за своите планове, а от другата се избавила по един твърде ловък начин. Било обявено, че се подготвя експедиция срещу арабите и столичните войски били прехвърлени в Азия. Изпратени из вътрешността на областта те били разпуснати. За да се осигури от тяхното повторно възбунтуване Ирина заповядала да се държат като заложници семействата им.

Сега вече тя имала в Цариград войски, на чиято преданост могла да разчита. Но въпреки това не се решила да свика отново разгонения събор в Цариград. За място на събирането му бил определен град Никея. В началото на есента на 787 г. се явили 367 духовници, от които около 130 били монаси. В разстояние на един месец съборът имал седем заседания, в които решил пълното възобновяване на иконопочитанието. Решенията на Иконоборческия събор в 754 г. били осъдени и предадени на анатема заедно с всички ония, които отказвали да отдават на иконите нужното поклонение. Не задоволявайки се с общото осъждане на иконоборството, съборът подложил на обстойна критика иконоборските доктрини и догми, тъй както били формулирани в съчиненията на техните теоретици и в постановленията на събора от 754 г., като им дал и подробно опровержение. Едно от решенията било да се унищожат всички иконоборски съчинения. Изгорени били и актовете на събора от 754 г. Всички решения на тоя Никейски събор са запазени и вписаните в тях опровержения днес представляват главният източник, от който черпим материал за възстановяване на иконоборските доктрини.

Последното си заседание съборът държал в Цариград през ноември 787 г. в императорския дворец Магнаура в присъствието на папски делегати. Императрицата, която също присъствала на него, подписала изработените канони, с които се възстановявало иконопочитанието и се приключва първата фаза на борбата, траяла повече от 60 години.

Но за тази жена тържеството на православието, тъй както тя го разбирала, далеч не било цел сама по себе си. Нейната страст, стояща над всичко, над нейните влечения като жена, над нейния майчински инстинкт, над нейния морал като човек - нейната върховна страст била властта.

И тъкмо тогава, когато чрез унищожение на делото на Лъв и Константин, тя виждала как нейното влияние расте, тъкмо тогава тя трябвало да очаква края на пълновластието си. Нейният син, в чието име управлявала, се приближавал към пълнолетието си (роден 770 г.), а това значело, че вече се приближавало времето, когато той ще вземе всецяло управлението в ръцете си. Въпрос над всичко за Ирина било да не допусне това.

Младият Константин VI отдавна бил сгоден за дъщерята на Карл Велики - Ротруда. Бракът им бил уговорен от самата Ирина, която чрез него се надявала да стегне връзките между двете империи. Един евнух бил изпратен от Цариград в Аахен, столицата на Карл Велики, за да учи на гръцки език бъдещата византийска августа. Сега, след като мирът с Рим бил възстановен и вътрешният черковен спор изведен до благополучен край, Ирина не чувствала тъй силно нуждата от съюза на двете империи. И не само това. Тя имала основание да се бои, че с проектирания брак нейния син би добил силна опора в могъщия господар на франките, а това значело край на нейното собствено влияние. И затова тя разстройва сключеното съгласие. За жена на Константин му била наложена една арменка от темата Пафлагония. Поради простия ѝ произход Ирина се надявала да намери в нея едно същество, което не ще се реши да ѝ съперничи за влияние в управлението.

Константин продължавал да стои отстранен от всякакво участие във властта и далеч от държавните работи, дето се разпореждала Ирина заедно с всевластния си министър Ставракий. Тоя последният имал всичките качества на един парвеню. Надменен, дързък, капризен, жесток, а в същото време лукав, страхлив и раболепен пред своята господарка, той успял да настрои срещу себе си мнозина от членовете на придворното общество. Между другарите на Константин, който макар и 18-годишен продължавал да бъде третиран като малолетно момче, най-сетне съзрял заговор за събарянето на евнуха.

Заговорът обаче бил разкрит. Ирина съзнала, че той косвено е насочен срещу нея и яростта ѝ нямала граници. Заговорниците били подложени на мъчения, осакатени и изпратени в изгнание, а самият Константин бил подложен на бой с пръчки и на арест като обикновено лошо дете. Подплашена и неспокойна за бъдещето си обаче, тя поискала да се осигури по-добре и изискала от армията нова клетва за вярност. Формулата на тая клетва била дори и за тогавашното време удивителна: "ние няма да признаем сина ти за император, докато ти си жива", трябвало да обещаят войниците.

Напразно обаче заслепената жена считала, че с такова средство ще се затвърди. Унижението, на което малтретираният принц бил подложен и отвращението от режима на евнусите не могли да бъдат подтиснати от никакви насилствени задължения. В 790 г. войските в Армения под началството на стратега си Алексий Музулон обявили открито въстание срещу правителството на Ирина и на тяхна страна скоро се отзовали и останалите малоазийски теми. Тяхното искане било младият император да бъде пуснат на свобода и да бъде признат като едничък господар.

На Ирина липсвали всякакви средства да се съпротивлява и тя била принудена да абдикира. Ставракий бива изпратен на заточение в Мала Азия, Аеций, един от видните негови сътрудници, споделил участта му, а Ирина се оттеглила в двореца Елевтерион в околностите на столицата.

С възшествието на Константин в 790 г. реакцията възвръща начело на управлението всички лица, преследвани при сваления режим, а заедно с тях и мнозина от видните представители на иконоборството. Между тях бил и престарелия вече Лаханодракон, който получил длъжността куропалат.

Константин VI изглежда наследил от баща си качествата на войник, защото развенчаното оръжие на империята през негово време бе поискало да върне миналата си слава. За нещастие десетгодишното управление на Ирина не останало без последици върху състоянието на армията, доведена до пълна дезорганизация.

Още в 789 г. българите бяха предприели разширение към македонските земи на югозапад и през същата година научаваме, че те стигнали до р. Струма, дето в едно сблъскване бил убит и самият тракийски стратег.

Навярно затова и от друга страна може би въодушевен от желанието да ознаменува началото на управлението си с успехи от военен характер и за да затвърди привързаността на войската, Константин още в 791 г. предприел поход срещу България. Не се знае защо, но след едно незначително сблъскване при Проват византийците се върнали обратно. Походът бил възобновен през следната 792 г., но тоя път свършил катастрофално. В сражението при Маркели, дето някога Копроним бе удържал бляскава победа, неговият внук бил разбит от българите на Кардам. Жертвите, които византийците оставили на бойното поле, били много и скъпи. Между многото стратези паднал и прославеният Лаханодракон.

На Изток арабите през цялото царуване на Харун ал Рашид (786-809) не прекъсвали неприятелските действия, но благодарение на взетите мерки за отбрана, арабските войски не успели нито еднаж да добият що-годе значителен успех.

Във вътрешната си политика Константин не успял да се прояви, защото неговото еднолично управление не продължило и две години. В 792 г., отстъпвайки на молбите на майка си, я възвръща отново и ѝ дава титлата императрица. Заедно с нея към управлението бива възвърнат и Ставракий.

Тоя път страшната жена вече била решена да постигне своята необуздана амбиция. И тя сега се явява по-страшна, защото имала на страната си опита на миналото и страшното чувство на мъст в нараненото си сърце.

При многото си добри качества, Константин VI имал и твърде много недостатъци, произтичащи от занемареното му детство. Буен, невъздържан и склонен към излишества, неспособен спокойно да преценява хората и обстоятелствата, той действал обикновено под силата на първите си впечатления и затова оставал винаги особено податлив на внушенията на по-силните от него.

Ирина използвала тия недостатъци, за да го изолира от всички, на чиято преданост и подкрепа можел да разчита, а заедно с това да настрои срещу него самите му поданици.

Първа нейна жертва паднал Алексий Музулон, пълководецът, който със своята тема бе извършил преврата в 790 г. и комуто Константин дължал престола си. Тя убедила императора, че той конспирира срещу него, поради което Музулон бил деградиран, а след това затворен и най-сетне ослепен. Верните му войници, възмутени от поведението на императора се възбунтували. Все под влиянието на майка си Константин усмирява въстанието с крайна свирепост. Това било достатъчно, за да му отнеме всички симпатии сред войската. По това време, не се знае дали и в тая афера не действала ръката на Ирина, се проявява едно движение в полза на обезнаследените синове на Копроним, които самата императрица бе заставила да наметнат расото. По съветите на Ирина императорът заповядал най-възрастният измежду тях - Никифор да бъде ослепен, а на останалите четирима да бъдат отрязани езиците.

Константин не обичал натрапената му жена. След като Ирина се връща в двореца той се увлякъл по една от нейните придворни дами - младата и красива Теодота, произхождаща от една от най-видните столични фамилии и роднина на известния Платон, игумен на Сакудион и на неговия прочут племенник Теодор, по-късно игумен на Студитския манастир.

Ирина, с пълно съзнание за скандала, към който тласкала своя син, покровителствала тая негова страст, докато той най-сетне прогонва своята жена. Патриархът Тарасий, въпреки волята си, трябвало да обяви развода и да благослови брака между Константин и Теодота. Трябва да се познава добре морала на тогавашното византийско общество, за да си представи човек вълнението, което предизвикала тая постъпка на императора. Най-голямо било възмущението разбира се сред духовенството, което виждало в цялата тая история една съблазън и осквернение за тайнството на брака. Усърдието на проповедниците излагало императора като развратник и прелюбодеец и това било достатъчно, за да го компрометира в очите на простата и суеверна маса. На нападките на фанатизираните калугери Константин не се сдържал да не отговори с репресии, което още повече засилило ожесточението срещу него.

Всичко това Ирина знаела да използва с несравнима ловкост и вече си създала около своя млад и безпечен син кръжока, с чиято помощ очаквала да предприеме решителния удар. Случаят не закъснял да се яви. Когато на 17 юли 797 г. императорът се връщал от хиподрома в своята лятна резиденция (Св. Мамас) на брега на Златния рог, съзаклятниците се опитали да го арестуват. Той сполучил да се метне на един кораб и да достигне до азиатския бряг, но преследван, бил хванат, доведен в Цариград и затворен в двореца. Тук, в стаята дето бил роден³, го заварва палачът, който, по заповед на майка му, му извадил очите.

 

¹В Константинопол
²Патриарх Павел IV (780-784)
³Това е известната зала Порфира

 

Ирина (797 - 802)

 

Тъй много била сполучила Ирина да компрометира своя син и тъй усърдна била работата на нейните агенти сред населението, че трагичната съдба на нещастника не трогнала ничие сърце.

С цената на едно престъпление, което историята до това време не бе познала, Ирина бе осъществила своя блян. Тя станала еднолична разпоредителка с ромейските съдбини. И макар жена, тя приема титлата "император и самодържец на ромеите". Осакатените синове на Копроним биват за по-голяма сигурност изпратени на заточение в Атина, дето един неин близък роднина бил назначен за комендант на града.

Тълпата винаги уважава тоя, който разполага със силата; тя е готова да прости всяко престъпление на властелините, стига те да знаят да гъделичкат нейното настроение и да предугаждат желанията ѝ. В това отношение Ирина не оставяла нищо какво повече да се желае. За да угоди на монасите тя не жалила средствата: строяла нови манастири, поправяла западналите, надарявала ги със скъпоценности и земи. Цариградската тълпа умеела да привърже с раздаване на пари и съестни припаси. Били декретирани при това опрощавания на данъците, намалено било митото на вносните предмети, особено на тия от първа необходимост.

Изглеждало, че всяко недоволство било отстранено. Но за съвременниците бъдещето било пълно с безпокойство. Какво трябвало да стане с трона след смъртта на вече доста старата императрица. Хипнотизирана от постижението на своето величие, самозабравена и самодоволстваща в него, тя изглежда никак не се замисляла над тоя въпрос.

Но за нейните фаворити и сподвижници това бил въпрос над въпросите. И дворецът се превръща в поле на най-отчаяни интриги. Съперничещите евнуси почват помежду си глуха борба за влияние, надяващи се всеки един да сполучи да издигне за бъдещ император и наследник на престола някой от своите близки. Главните съперници били Ставракий и Аеций. Първият от тях умира, без да може да спечели императрицата за своите планове, но и неговият противник не бил по-щастлив. Има неясни известия, че Ирина замисляла някаква комбинация, която, ако би се осъществила, би обединила тогавашния свят в едно цяло, много по-обширно от това, що Юстиниан бе се опитал да създаде. Тя предлагала ръката си на Карл Велики и заедно с това съединението на Източната и Западната империи. Посланици от франките били в Цариград, когато се разиграва последният акт от драмата, на която самата Ирина трябваше да падне жертва.

Преди това обаче тя имаше да преживее една последна тревога. Заточените в Атина синове на Копроним, разказват летописците, влезли във връзки с княза на славянското племе велегостичи в Тесалия Акемир, който трябвало да вдигне въстание в областта си и да предизвика с това преврат в империята. Заговорът бил открит и слепците отведени в Цариград, дето тяхната пo-нататъшна участ остава неизвестна.

Ударът идва оттам, дето Ирина най-малко очаквала.

Управлението на фаворитите вече ставало непоносимо; интригите в управлението правели живота съвсем несигурен. В самия кръг около императрицата съзрява нов заговор. И еднаж, когато тя се намирала в своя летен дворец Елевтерион, през нощта срещу 31 октомври 802 г., заговорниците с измама подвеждат цариградския гарнизон и провъзгласяват за император дотогавашния велик логотет Никифор.

Изненаданата и арестувана на сутринта Ирина, трябвало да се примири със свършения факт. Тъй в една нощ тя се видя съборена от величието, което бе едничката цел на живота ѝ и за постигането на което бе опетнила душата си с най-страшното престъпление.

По заповед на Никифор тя била изпратена на заточение на о-в Принкипо в Мраморно море, отдето по-късно била отведена на о-в Лесбос. Тук, на 9 август 803 г., Ирина свършва дните си, изоставена и забравена от всички, изолирана от света и в мизерия.

Още като императрица тя имаше да понесе и един особен удар на амбицията си. Тя трябваше да чуе, че в 800 г. Карл Велики е получил от папата короната на римски император. Всички отстъпки, които тя бе направила или бе готова да направи на Рим, бяха останали безполезни. Светът се бе разделил на две големи половини и Западът не искаше и да знае за амбициите на тия, които владееха бреговете на Златния рог. Той имаше свой император. Оттогава Рим стана олицетворение на едно начало - латинизма, който през цялото течение на Средните векове, беше антиподът на византийската цивилизация.

За едни Ирина била необикновена жена, която заради интересите на империята и въодушевена от отвлечената идея за властта и дълга си като императрица, бе стъпкала своите чувства като жена и майка. Други обръщат изключително внимание на обстоятелството, че тя бе унищожила собствения си син, това което никоя майка не би се решила да извърши. Имайки предвид, че у жената майчиното чувство е над всичко, те считат Ирина за истинско чудовище.

Интересно е отношението на черквата към нея. Тогавашните писатели монаси виждали в императрицата само властницата, която бе възстановила истинското богопочитание и бе турила край на иконоборското богохулство. И забравяйки нейното страшно престъпление те в своите писания я сравняват с известната Елена, майка на Константин Велики. За тях тя винаги оставала благочестивейша (εύσέβηστάτη) и с това качество те бяха завещали нейната памет на потомството. Теофан не престава да хвали нейното "чисто сърце и свята душа" и нейните дела, "блестящи като звездите". За нас това отношение е наистина странно. Но когато искаме да си го обясним не трябва да забравяме, че не моралът бе същината на византийското християнство. И затова Източната църква бе приела в реда на своите светии императрицата, чийто цял живот бе едно безогледно интриганство, майката, която бе избола очите на собствения си син.

 

Никифор I (802 - 811)

 

Минал дългогодишна чиновническа кариера, Никифор имал нужната подготовка да бъде добър администратор финансист - превратът бе го заварил велик логотет, нещо като финансов министър. От бойно и военно изкуство обаче не разбирал нищо. И тук било нещастието не само на империята, чиито съдбини поел, но и неговото лично нещастие.

Той имал азиатски произход. Семейството му водело своя род от арабския град Газан, а сам той бил роден в гр. Селевкия, Пизадия в Южна Мала Азия.

Частният му живот изглежда според сведенията на съвременниците не бил безукорен. Те ни го представят като един престорен благочестивец и скрит развратник. Тия обвинения обаче едва ли ще трябва да се приемат безрезервно. Авторите, от които черпим сведения за неговото царуване, са по положение духовни лица, а тогавашното духовенство имало всички основания да бъде недоволно от новия император, който бе наследил благочестивата и безкрайно щедра към черквата Ирина.

Главната причина тук била финансовата политика на императора. Византийските финанси след безконтролното хазяйничество на евнусите се намирали в не особено добро състояние, а поради международните заплитания и войните, що сега трябвало да води, държавата имала постоянна нужда от все нови парични средства. Податните сили на населението били доведени до значително напрежение, но най-силно била почувствана финансовата система на правителството от висшите съсловия - черквата и земевладелците.

Данъчната тежест дотогава падала почти изключително върху обикновения народ. И тъй като главният данък бил поземленият, то от него най-вече теглели дребните стопани. Черквата, едрите земевладелци и служебната аристокрация се ползвали с данъчен имунитет или пък с разни облекчения. Дори и манастирските арендатори били свободни от данъци. Никифор обложил с данък черковните и манастирски земи и владенията на едрите собственици.

Аз ви говорих миналия семестър за системата, известна под името ἐπιβολή, според която дребните стопани били групирани в данъчно отношение. Всички членове на една такава група били солидарно отговорни за данъците на всеки един. Големите собственици обаче, с които владеели части от селските земи, били изключени от тоя род отговорност. Тя тежала и разорявала следователно само дребните владения. Никифор преобръща цялата тая система. Той заповядал за в бъдеще данъкът на неизправните дребни стопани да се събира от съседите им едри собственици. Тази нова система добила названието алиленгий (άλληλέγγυον) Неизправният данъкоплатец бил привличан на военна служба, но затова пък всички разноски по екипирането му трябвало да носят съседите му заможни стопани. Естествено това ново устройство, което лягало тъй тежко над всички видове едри земевладения, предизвикало голямо недоволство сред висшите съсловия и силна омраза срещу императора. Колко изострена по това време била социалната борба в империята се вижда от обстоятелството, че алиленгият през течение на следващите три века бил на няколко пъти отменяван и отново възстановяван.

Но финансово-стопанските реформи на Никифор не се изчерпвали само с това. Черквата по онова време била най-големият собственик в империята и владеела най-плодородните земи. Особено много било нараснало манастирското земевладение. Още Ирина бе върнала всички конфискувани черковни земи, а нейната щедрост след това ги бе значително увеличила.

Това било особено неизгодно за държавата на първо място, защото всички тия грамадни владения не плащали никакви данъци. На второ място тяхното съществувание и постоянно увеличение довеждало до все по-чувствителното обедняване на населението.

Никифор се решил да отстрани злото по един съвсем радикален начин. Голямата част от земите на богатите манастири били просто отнети и присъединени към държавните домени.

Срещу тях манастирите получили откуп, определен от самата държава. Това било следователно една прикрита конфискация, тъй като тия откупи били съвсем незначителни.

Много е естествено, че черквата и нейните малки и големи представители не са могли да хранят добри чувства към императора, който тъй безцеремонно посегнал на техните приходи и това обяснява в значителна степен зложелателното им и не съвсем безстрастно отношение към Никифор и неговото царуване.

Но черквата имала и други причини да бъде недоволна от Никифор. Той се отличавал с вероизповедната си търпимост, като се показвал особено коректен към павликяните. При обяснението на тоя факт навярно ще трябва да се има предвид източният произход на императора. Известно ви е, че Мала Азия и Изтокът изобщо не бяха твърде добре разположени към византийската ортодоксия.

Във външната си политика Никифор не могъл да бъде тъй щастлив. Защото нему, както казах, липсваха дарбите и опитността на пълководец, а в онези времена въпросите на международните отношения се решаваха на бойните полета. Във всеки случай не може да се откаже, че той и тук честно бе се помъчил да издигне престижа на империята, тъй много паднал във времето на Ирина.

Осуетяването на брачния съюз между Константин VI и Ротруда от Ирина бе довело до война между двете монархии. Франките, които след разгромяването на аварската държава владееха вече голямата част от Панония, бяха минали първи в настъпление и още веднага след 788 г. в техни ръце бе паднала не само Истрия, но една част от Далмация, земи, над които от векове Източната империя господарстваше.

Никифор в 803 г. сключил с Карл мир. Според него Византия се отказвала окончателно от претенциите си над Рим и Средна Италия, но срещу това запазвала Далмация, Истрия и Венеция. Мирът не бил дълготраен и в 806 г. военните действия между двете страни били подновени. Франките пак завладели Венеция и далматинските побрежия. Византия, поради отдалечеността на военния театър, трябвало да действа само с флотата си. Войната от двете страни се водела без достатъчно средства, докато най-сетне Карл Велики решил да се откаже от византийските си завоевания. Тоя път бил сключен траен мир, при който Византия освен връщането на далматинските си владения си запазила и върховенството над Венеция. Венецианците обаче, срещу правото си да търгуват в широката империя на Карл, се задължили да му плащат определен данък.

Не тъй щастлива била Византия в отношенията си с арабите. Никифор отказал да плаща на Харун ал Рашид данъка, с който Византия бе се задължила в мира от времето на Рашид. С право говори Herzberg (123), че тая решителност на Никифор далеч не съответствала на неговите военни способности. При започналата война византийските войски търпели поражение след поражение. Няколко от важните им крепости в Мала Азия паднали в ръцете на арабите, арабската флота опустошила Кипър и Родос. След всички тия несполуки Никифор трябвало да признае безполезността на всеки по-нататъшен опит за продължение на неприятелствата. При сключения мир, с който арабите възвърнали завоюваните крепости, империята отново се задължила да им плаща тежък годишен данък.

След всички тия несполуки византийското оръжие потърсило друг случай да се реабилитира. И както във времето на Ирина, тъй и сега, тоя случай бил представен от славяните.

Ние си спомняме, че походът на Ставракий (783 г.) бе успял да реабилитира властта на Византия в Северна и Средна Гърция, но че Пелопонес бе останал напълно незасегнат. Пелопонеските славяни бяха израснали до такова самосъзнание и сила, че се чувстваха съвсем независими от цариградското правителство. Византинизмът се крепеше там само в отделните градове по крайбрежията, дето се бе запазил и остатъкът от старото гръцко население. Сега, във времето на Никифор, пелопонеските славяни бяха се раздвижили с явното намерение да станат господари и на тия последни гръцки гнезда. Най-страшно било нападението на славяните над гр. Патрас върху северозападния бряг на Пелопонес в 807 г. Обсадата, в която те включили града, била улеснена и от действията на арабската флота по море. Градът едва се държал, когато пристигналата византийска помощ принудила славяните да свалят обсадата. Пристигналите нови подкрепления били достатъчни, за да се почне контраофанзивата срещу славяните. Оттогава започнало тяхното постепенно подчинение. Дотогава те били в своята маса езичници. Сега вече по мирен начин и със сила християнството почва бърже да се разпространява сред тях. Влиянието на черквата заедно с това съдействало и за асимилацията на тия славяни от гърцизма. Въпреки това обаче те запазвали своите племенни особености чак до късното Средновековие.

Съдбоносни за Никифор били неговите отношения с България. В какво се изразили те през първите две-три години на царуването му нямаме известия. Знае се само, че в 807 г. той предприел поход срещу северните си съседи. Достигнал до Одрин, той научил, че в Цариград се появил бунт против него и затова побързал да се върне обратно в столицата си. Тоя недовършен поход имал обаче тежки последици. Той развързал ръцете на българите. В края на 808 г. българите нахълтали на югозапад, достигнали както в 789 г. долината на Струма и дори ограбили 1100 фунта злато, които били предназначени за заплатите на войниците от оная област. Поради ненадейното им нападение паднали жертва много византийски войници. Следната 809 г. донесла още по-тежки изпитания. Крум тоя път обсадил Сердика, градът, който владеел пътищата към югозапад. Обсадената крепост, която не могла да разчита на помощ отвън, се предала при условие намиращите се в нея войници да бъдат освободени. Крум не сдържал обещанието си и целият гарнизон, на брой 6000 души, бил избит. Погинала и не малка част от населението.

Това било през пролетта на 809 г. Впечатлението от нещастието било тъй голямо и тъй силно негодуванието от императора за неговото бездействие, че той веднага заповядал наличните войски да се приготвят за поход и сам поел ръководството на последния. Походът бил насочен срещу Сердика, която императорът искал да изтръгне от българите. Целта била ненужна, тъй като Крум разорил града, сринал стените му и се оттеглил. Византийците заели отново крепостта и почнали да я възобновяват. Видът на опустошената страна обаче тъй въздействал на войниците, че сред тях избухнал страшен бунт лично срещу императора. С големи обещания и други отстъпки Никифор едва успял да укроти движението. След това бързо отпътувал за Цариград, но военачалниците му по негова поръка постепенно издирили водителите на бунта и жестоко ги наказали.

Все през същата година Никифор направил един непосилен опит да осигури земите си по продължение на цялата българска граница. Начинът, по който постъпил, бил странен дори и за тогавашните времена. Той заповядал от всички области на империята да бъдат изселени известно количество жители и да се настанят в славянските области. Новите колонисти трябвало да поемат службата по защита на границата от българите. Ние знаем, че същата мярка някога бе предприета от Константин V Копроним. Само че тогава бе преселено населението от арабските покрайнини на Сирия, чиито огнища бяха постоянно разорявани от вечната война между араби и византийци. Сега преселението засегнало мирното население на вътрешните области, което живеело доволно на своите земи и за което войната, в която го поставяли, било същинска напаст. Преселението при това го разорявало. Поради всичко това новите граничари далеч не са могли да бъдат войнствената сила, която би могло да сдържи нападателния устрем на българите.

Но с привидното укрепяване на границата Никифор не се задоволил. В 811 г. той предприел грандиозен поход, тоя път срещу сърцето на самата България. С едно наистина детинско лекомислие той се решил на предприятие, от което дори и каленият и отличен военачалник Константин Копроним бе се въздържал. Със значителна армия той достига до пограничната крепост Маркели и оттам се запътил през Източния Балкан към самото сърце на България. Научил за големите сили, които византийците водили и разтревожен за съдбата на държавата си, Крум побързал да поиска мир, като изявявал готовност за най-тежки отстъпки. Увлеченият от съзнанието за силата си Никифор обаче отказвал да влезе в каквито и да било преговори. Балканът бил минат, византийската армия достигнала дори до Плиска, която разграбила и опожарила. Населението по пътя на движението си той избивал и пленявал.

Убеден, че всички опити за помирение са напразни, за Крум оставало само последното средство. Той решил да използва византийското неблагоразумие. Пътят, по който армията на Никифор трябвало да се върне, бил зает. Останалото вие знаете. На 26 юли 811 г. почти цялата византийска войска била изтребена и сам Никифор паднал убит. Малцина само успели да се спасят и между тях неговият син Ставракий, който бил тежко ранен. Достигайки Цариград, Ставракий донесъл вестта за катастрофата и сам бил провъзгласен за император. Царуването му не продължило и два месеца. Финансовата политика на Никифор му била спечелила тъй много врагове между висшите съсловия на империята, че Ставракий  бил принуден да абдикира.

За император бил избран неговият зет Михаил, женен за дъщерята на Никифор.

 

Михаил I Рангаве (811 - 813)

 

Той бил принуден да направи на тия, които го издигнали на престола, множество отстъпки. Отменени били едно след друго всички фискални мероприятия на Никифор, насочени срещу едрата собственост и особено срещу черковното земевладение. На първо място, разбира се, било посегнато върху алиленгия. До каква степен Михаил паднал под влиянието на черквата се вижда от обстоятелството, че по настояване на фанатизирания Теодор Студит дори започнал преследване срещу иконоборците.

Срещу българите обаче, които при Крум бяха се превърнали в най-опасни неприятели на империята, той се оказал напълно безпомощен. Възползван от настъпилото във Византия смущение, Крум едно след друго превзел Девелт, Верея, Анхиало. Михаил решил да потегли за нов поход срещу него, но не успял да стигне по-далеч от Цурулон, днешното Чорлу. Войската му, научила за падането на тракийските крепости, се разбунтувала и Михаил едва я усмирил. От Цариград при това дошло съобщение за разкрит заговор и това принудило Михаил да побърза и се върне в столицата.

Почувствал своята сила, Крум поискал да наложи на Византия мира, който бе сключен по времето на Тервел и Теодосий Адрамитец.  В Цариград обаче отказали да приемат тоя мир, главно защото задължавал Византия да връща бегълците от България. Противници на мира били главно монасите начело с фанатичния Теодор Студит.

Отговорът на тоя отказ бил подновяването на войната и тоя път с още по-голям размах. Вече късно през есента българите превземат Месемврия, дето намерили значителен запас морски огън.

На следната 813 г. императорът съзнал, че по-нататъшното бездействие е опасно за самия него и решил да предприеме нов поход срещу българите. Били направени големи приготовления и той започнал с необикновени церемонии, при което императрицата придружавала мъжа си чак до Ираклея, дето недоволството и роптаенето на войниците я принудило да се върне.

Срещата между византийци и българи станала при Версиникия, на един ден път от Одрин. Макар императорската армия да била много по-многобройна, тя и тоя път претърпяла страшно поражение. Михаил навреме успял да се измъкне от полесражението, загрижен едничко да запази престола от възможните сътресения, които вестта за неговото поражение би предизвикала. Остатъкът от армията обаче, научила за бягството на императора, възмутена провъзгласила за император Лъв - стратег на темата Анатоликон. Когато новината за бунта стигнала в столицата, патриарх Никифор успял да убеди Михаил, че заради интересите на империята трябва да се откаже от всякакъв опит да запази престола. В замяна на това била обещана пълна сигурност за живота му. Малодушният Михаил и без това не бил в състояние да мисли за съпротива и решил да се оттегли в манастир. На 11 юли 813 г. новият император тържествено влязъл в Цариград.

 

Лъв V (813-820)

Наречен още поради произхода си Лъв Арменец имал тежката задача да събере силите на империята за отрязване на българската опасност. По петите на бързо отстъпващите части на разбитата при Версиникия армия, Крум вече се приближавал до Цариград и към средата на юли се явил под нейните стени. Населението от стените ѝ с ужас гледало на варварите, които правели приготовления за обсадата и извършвали странните си религиозни церемонии.

Видът на цариградските укрепления обаче убедил Крум, че предприятието му не може да разчита на успех и той поискал лично свиждане с императора, за да преговаря с него. Лъв решил да използва това свиждане, за да се отърве от енергичния си противник. За място на срещата бил избран брегът на Златния рог, вън от цариградските стени. Резултатът ви е известен. Опитът за покушение срещу Крум разпалил неговата ярост до крайни предели. Околностите на Цариград били опустошени по най-жесток начин. Сринати били не само всички дворци, жилища и черкви, но били изравнени със земята и всички крепости между Одрин и Цариград, като тия от жителите им, които не успявали да се укрият, били избивани или отвличани в плен. Колонистите, които Никифор бе настанил в Тракия, още преди това, в 812 г., при първото появяване на Крум в Тракия се пръснали и отчасти завърнали по родните си места.

Докато Крум се намирал пред Цариград, неговият брат обсадил Одрин. При връщането си Крум засилил обсадата и изтощеният от лишението град трябвало да капитулира. Около 10 хиляди от жителите му били преселени отвъд Дунавска България. Между пленниците бил и по-сетнешният император Василий.

Кой знае още какви изпитания щяла да преживее империята, ако страшният български хан не бе умрял през пролетта на 814 г.

При неговия наследник Омуртаг между двете страни бил сключен 30-годишен мир, чийто текст, значително повреден, четем в т. нар. Сюлейманкьойски надпис. Според тоя мир Византия направила на българите някои териториални отстъпки в Тракия. От този момент между двете страни настъпил продължителен и пълен мир.

Царуването на Лъв V във вътрешно отношение е забележително с това, че тогава за втори път се повдига въпросът за иконопочитанието. Армията, набирана предимно от азиатските провинции, в голямото си мнозинство се държала отрицателно към иконите. Мнозина черковни сановници споделяли същото отношение. Навярно тази била причината, поради която императорът Никифор бе усвоил един вид религиозна и вероизповедна търпимост. В годините след неговата смърт иконоборското течение се бе засилило още повече. В много умове засяда убеждението, че нещастията, които се бяха струпали над ромейската империя, се дължат на отстъплението от истинската вяра. Бог закрилял ромеите, разсъждавали те, през времето на първите трима императори, които бяха унищожили идолопоклонството и изпратил нови беди след като Ирина въвела почитанието на иконите. За да се тури край на нещастията, необходимо е царството да се възвърне към политиката на исаврийците и иконопочитанието да бъде отменено.

Лъв бил принуден да отстъпи под натиска на Иконоборската партия, чиито възгледи впрочем и сам споделял. Но опозицията, която имал да преодолее, не била малка. На цариградския престол след смъртта на Тарасий в 806 г. бил издигнат патриархът Никифор, който до момента на издигането си бил също светско лице. Високо образован и нравствен човек, Никифор бил ревностен привърженик на православието, тъй както то бе установено на събора от  787 г. Това е същият патриарх Никифор, автор на Хрониката, която е един от най-важните извори за историята на VIII в. Наред с него партията на иконопочитателите брояла в редовете си и друг един образован монах, именно Теофан Изповедник, един от най-известните летописци на Византия, чието съчинение свършва със събитията през 813 г. Най-яркият представител на иконопочитанието обаче бил прочутият игумен на Студитския манастир при Цариград Теодор. Човек със силен темперамент, фанатик, аскет и даровит оратор, той се ползвал с извънредно голямо влияние между тогавашното монашество и простата маса. Неговият манастир бил образцов по строгите си правила и по суровата си дисциплина.

Теодор Студит е представлявал крайното и непримиримо направление сред иконопочитателите. Във Византия, дето императорът бе съединил правата на върховен светски началник с тия на пръв черковен авторитет, Теодор Студит се явява първият човек, който заговорва решително и открито за независимостта на черквата от светската власт и за необходимостта от разграничение на двете начала. В развитието на това свое гледище Теодор Студит идва до схващанията, които по-късно станаха същността на папството и негова средновековна идеология.

В 814 г., когато Лъв вече почувствал положението си затвърдено, открито поизстъпил като противник на иконопочитанието. По негова поръка било изработено въз основа на разни цитати от Библията изложение против употребата на иконите. След това той намислил да свика общ синод, в който двете партии би се съгласили с отменянето на постановленията, приети в Никея. Когато при слуха за това партията на иконопочитателите почнала да се вълнува, императорът повикал нейните представители в двореца си. Както самият патриарх Никифор, тъй и съмишлениците му категорично отхвърлили искането за отстъпки от това, което те считали за православие. Най-смел от всички се показал Теодор Студит. "Законодателството в черковните дела, заявил той в лицето на императора, принадлежи на свещениците и вероучителите; императорът може да се разпорежда само в светските дела. Те са, които могат да решават по въпросите за вярата и догмата и ти имаш дълга да ги следваш и да не посягаш над съществуващия ред."

Резултатът от тази среща бил, че патриархът бил обявен за лишен от сана си и заточен в Хризопол, на азиатския бряг на Босфора, а скоро след него бил изпратен в Азия и самият Теодор заедно с някои от най-фанатизираните си привърженици.

За патриарх бил избран императорският спатарий Теодот Каштерит.

По настояването на Лъв в 815 г. бил свикан събор, на който присъствали и някои от игумените на столичните манастири. Както всякога, тъй и сега голямата част от византийското духовенство се показало доста сговорчиво и внимателно към височайшата воля. Решенията на събора от 787 г. били отменени, и вместо това се признал за законен VII вселенски събор, тоя от 754 г., чиито решения против иконопочитанието били признати за задължителни.

По-голямата част от столичното духовенство приела решението на събора, а непокорните били разпратени на заточение. И понеже тия последните и от местата, дето били настанени, не преставали да проповядват срещу иконоборството, то бил нареден над тях строг надзор и провинените били подлагани на телесни наказания. Твърде много пострадал в това отношение неукротимият и фанатизиран Теодор Студит, който неуморно, с писма и послания поддържал съпротивата на съмишлениците си и ги укрепвал във вярата им. Изобщо строгостта, с която правителството действало, се увеличавала съразмерно с упорството на противното течение. Тия, които притежавали каквото и да било свещено изображение, книга, в която се защищавали иконите, тия, които криели бегълци или преследвани иконопочитатели, или пък изпущали дума в защита на иконопочитанието, били преследвани и обикновено подлагани на физически наказания - най-често на бой. Ако се вярва на запазените писания на иконопочитателите, предателството и доносничеството се развили до необикновени размери; никой не бил сигурен, че всяка казана от него дума не ще дойде до ушите на властта.

За да осигури бъдещето на иконоборството и да затвърди неговите възрения в съзнанието на масите, Лъв заповядал на учителите да възпитават децата в отвращение към иконите.

Заслугите на Лъв V, който бе заел престола в едно тъй критично време, с енергия и способност бе извел империята от опасностите, навлечени ѝ от предните царувания, не могат да се отрекат. Но времето от смъртта на Константин Копроним не бе минало безследно. Чувството на законност твърде много бе разклатено и анархията бе направила вече византийското общество да гледа на короната като плячка, на която всеки честолюбец може да посегне. Отново разбуденият черковен разкол и омразата, която разпалил, съдействала за притъпяването на обществения морал. В тази атмосфера срещу Лъв съзрява съзаклятие, което трябвало да издигне на престола един от бойните другари на императора, стратегът Михаил от Аморион. Заговорът бил открит и Михаил арестуван. Това станало в навечерието на Коледа 820 г. По молбите на императрицата, която не искала да опетни с кръв големия празник, екзекуцията на Михаил била отложена. Това милосърдие обаче било съдбоносно за Лъв. Когато през нощта срещу Рождество той се намирал в дворцовата черква, останалите на свобода съзаклятници, преоблечени като певци, влизат в олтара и там го убиват.

Михаил бива освободен и на другия ден провъзгласен за император.

 

Михаил II (820 - 829)

 

Известен е поради един недостатък в говора си и с прякора Балба (пелтек), а и като основател на нова династия - Аморейската, - която близо половин век напътва византийските съдбини.

От твърде низко произхождение, полуобразован, но добър войник, Михаил се отнасял твърде равнодушно към черковните спорове и се стремял да държи средно място между двете партии. Теодор Студит и патриарх Никифор получили разрешение да се върнат от заточението си, правителството се обявило неутрално в борбите между двете черковни направления, но все пак, макар преследванията и притесненията да били премахнати, макар и почитанието на иконите мълком да било допуснато, все пак за столицата било направено изключение. Тук иконопочитателите и за в бъдеще не смеели да си служат с тях.

Разклатеният ред на империята, поради честите династични преврати през последното десетилетие, не могъл тъй лесно и скоро да бъде възстановен. Примерът на Михаил II, който чрез съзаклятие бе издигнат до трона, не можеше да не разбуди и други апетити. Затова още на следната 821 г. един от византийските пълководци, другар по оръжие на Лъв и на самия Михаил, направил опит на свой ред да завладее престола. Това бил стратегът Тома, за който има сведения, че бил от славянски произход, навярно от тия славяни, които във времето на Константин Копроним бяха заселени във Витиния. Въстанието избухнало на източната граница, при което Тома влязъл в съюз с арабите и с тяхно разрешение бил коронясан от антиохийския патриарх. Въстанието бърже се разпространило из цяла Мала Азия, която отпаднала от цариградското правителство. То носело не само политически, но социален и религиозен характер.

На страната на претендента минала част от егейската флота, а освен това от гръцките острови успял да събере значително число други кораби. С тях блокирал столицата откъм море, и със сухопътната си армия я обсадил откъм сушата. Борбата траяла цели две години. Опитът на Тома на два пъти, през 822 и 823 г., да превземе града с атака откъм морето пропаднал и флотата му била разбита. През 823 г. българският хан Омуртаг в съгласие с Михаил II потеглил, за да му помогне срещу бунтовника и доближил Цариград. Научил за приближаването на българите, Тома бързо снел обсадата и се запътил срещу тях. В кръвопролитното сражение, станало недалеч от Ираклея, Тома бил разбит, войската му пръсната и той само с част от нея успял за достигне до Аркадиопол, дето се и затворил. Омуртаг, изпълнил тъй бляскаво задачата си, се върнал в България. А Тома след пет месечна обсада бил предаден на императорската войска от гладуващото население на Аркадиопол, октомври 824 г.

Резултатът от гражданската война бил опустошението на Мала Азия и на цариградската област. Продължителната междуособица изтощила силите на империята до такава степен, че тя не била в състояние да посрещне новата опасност от арабите. Тоя път тя идела не от багдадския халиф. Междуособиците, настъпили там след смъртта на Харун ал Рашид (809 г.), разнебитили толкова много сирийските араби, че секнал и последният остатък от настъпателна им сила. След свалянето на династията на Омеядите, освен това бе настъпило пълно разчленение на някогашния единен арабски халифат. Във Фец и Мароко се бе затвърдила местната династия на Едризидите, а династията на Аглобитите бе обявила независимостта на Тунис и Каирван. Един от представителите на свалената в Дамаск династия на Омеядите Абд ар Рахман бе сполучил да избегне участта на членовете на своята фамилия и намерил прибежище в Испания; страната бе вече завоювана от арабите и го признала за свой халиф, като по този начин се бе отделила в самостойна държава.

При един от наследниците на Абд ар Рахман, халифът Хакам, бе избухнало въстание, което било жестоко потушено. Въстаниците, под началството на някой си Абу Хафс Омар, напущат родината си и се предават на морско разбойничество. Бреговете на Средиземно море дълго време треперели от техните бързи и жестоки набези. Към 814-815 г. те успяват да завладеят гр. Александрия в Египет, който станал база на пиратските им подвизи. От тях почнало да страда и населението по византийските брегове. Особено при въстанието на Тома, което откъснало столицата от Егейския юг, последният останал съвсем безпомощен и беззащитен срещу техните грабежи. И когато багдадският халиф Мамун най-сетне изпратил значителна армия към Египет, за да го очисти от разбойниците, техният шеф Абу Хафс Омар налита с цялата си тълпа срещу Крит. В късо време целият остров бил покорен и превърнат в самостоятелна държава. Християнското население на острова се запазило и получило правото да изповядва религията си, но господстващ слой останали арабите. На северния бряг на острова Омар основал новия главен град на княжеството си. Дадено му било името Хандак (окоп, замък), от което по-късно, във венецианско време произлязло и името Кандия за целия остров. Нови преселници от Египет и Сирия засилили завоевателите андалузци, които се превръщат вече в постоянна опасност за южните егейски земи на Византия. Първите опити на византийците да си възвърнат острова останали безуспешни и те трябвало да се считат доволни, задето успели да запазят поне останалите егейски острови. Чак до X в. империята трябвало да се ограничава само с отбрана.

Не по-слабо била почувствана арабската опасност и в западните средиземно морски владения на империята. Тамошните брегове отдавна страдали от арабските корсари. При безредиците около възцаряването на Лъв III Сардиния бе отнета от арабите, без да се знае при какви обстоятелства станало покоряването ѝ. Балеарските острови, последната останка от Юстиниановите завоевания, също бяха загубени към края на VIII в. Същата съдба при царуването на Михаил II се подготвяше и за Сицилия. Гарнизонът на Сиракуза под влиянието на един от местните офицери се разбунтувал и убива тамошния стратег. Когато от Цариград пристигнали значителни сили, за да потушат въстанието, неговите водители влизат във връзки с аглабитите, владелци на Каирван. Последните дебаркират на острова и захващат ожесточена борба за неговото покоряване. Когато на помощ на арабите се явява и флота от Испания, те засядат здраво на сицилианска земя.

Въпросът за владението на Сицилия обаче още не бил решен и Михаил завещал на своя син Теофил задачата да спаси тая византийска земя от исляма.

 

Теофил (829 - 842)

 

За управлението му се дават различни оценки. Докато някои (Herzberg, 130) го считат за един от най-интересните фигури във византийската история, високо даровит и с всестранни способности и интереси, други (Гелцер, Очерки) виждат в него "едно от безотрадните явления на източноримския престол", като считат за отличителни признаци на тоя "силно надценяван, а всъщност незначителен владетел" "неговата мания за величие и неговото самохвалство и всезнание, което го подбуждало към самостоятелно и лично разрешаване на всички военни, черковни и административни въпроси."

В тая характеристика на Гелцер има нещо вярно. Истина е, че Теофил получил възможно най-доброто образование за времето си. За наставник Михаил му избрал прочутия тогавашен граматик Йоан Хилилас, който после, от 832 до 842 г., заемал цариградския патриаршески престол¹. Изглежда обаче, че във всички области на управлението той се е проявявал като повърхностен дилетант. Тоя дилетантизъм бил помрачаван от голямото му самомнение, с което той се считал призван за всичко. В това отношение може да бъде сравнен с просветените деспоти от новото време, които действат под натиска на фанатичните си убеждения, без да обръщат внимание или да се опитват да разберат духа на своето време. Неговата природна суровост ни най-малко не била смекчена от полученото образование и колкото тя да му помагала да обуздава развратеното византийско чиновничество, най-често се проявявал като необуздан източен тиранин. Манията за справедливост изглежда е била едно от изразените му качества. Под нейно влияние той наистина успял да укроти висшите съсловия в империята и да обуздае техните апетити. Притесняваният народ му бил благодарен за неговата закрила. Но същата черта го навеждала на решения, които изглеждат странни и показват у Теофил известни прояви на ненормалност. Тъй напр. веднъж в пристъп на правосъдна ревност заповядал да екзекутират лицата, които бяха извършили дворцовия преврат в 820 г. и издигнали на престола баща му Михаил.

Като всеки деспот с преувеличена представа за властта си, Теофил имал слабост към блясъка и церемониите и в негово време Византия заела твърде много от етикецията на багдадския двор. Не по-малка била страстта му към строителство. На азиатския бряг на Босфора той заповядал да построят дворец (Βρυάς) по образеца на един багдадски палат. Разбира се, че в това си увлечение създал и полезни работи. Той засилил морските стени на столицата, като издигнал по тях здрави кули, а освен това основно поправил и заякчил и сухопътните укрепления. По негово време в Мала Азия била устроена и един вид телеграфна служба със сигнални огньове, чрез която в Цариград за няколко часа могли да научат за всяко арабско нападение през границите на Киликия.

По черковния спор видяхме, че император Михаил бе заел едно средно и примирително гледище. При това чрез отношенията си с Рим и франките той се стараел да изолира иконопочитателите и им отнема опората, която те търсили на Запад. Деспотичната натура на Теофил не му позволявала да продължи тая неутрална политика. Той поискал и тук да прояви своето знание и власт. В 832 г. издал един едикт, с който строго забранявал всяко богослужение с употребата на икони и заповядвал за в бъдеще думата "свят" пред имената на светците изобщо да бъде заличена от византийската черква.

Склонността му към блясък увеличила зрелищата и празненствата за забавление на цариградската тълпа. Той не забравял обаче и длъжността си на човек, който трябвало да използва властта за облекчение съдбата на нещастните. В негово време била построена императорска болница в столицата, едно заведение наистина едничко по рода си в Средните векове, което се запазва до последните години от съществуването на Византия.

Величието, с което Теофил тъй обичал да парадира, далеч не съответствало на събитията, които Византия през негово време имала да преживее в отношенията си със своите съседи.

С българите Византия спазвала сключения в 814 г. мир. Също тъй били добри нейните отношения и с хазарите, които владееха земите по северните крайбрежия на Черно и Азовско морета. По това време те бяха заплашени от един нов тюркски народ - печенезите и затова по молбата на хазарския хаган Теофил изпратил византийски инженери, които построили на Дон известната в по-късно време крепост Саркел близо до днешния Новочеркаск. С испанските араби, както и с франките, Теофил се намирал също в добри отношения.

Борбата с арабите в Сицилия обаче продължавала. В 831 — 832 г. те завладяват едно след друго Месина и Палермо, но усилията им да се настанят здраво в центъра на острова останали напразни. Византийците успели да си възвърнат Месина и навярно действията им биха получили един благоприятен обрат, ако техните сили не бяха тъй много ангажирани срещу Багдадския халифат.

Причината за войната била, че в 831 г. Теофил приел и дал убежище на около 30 хиляди християни перси, които начело с княза на Хорасан Теофов бягали от арабите. Една значителна част от тия перси била заселена от Теофил в Македония около р. Вардар като войнишко население. Има предположения, че името на р. Вардар било дадено от тях, а и самите те под името турци вардариоти се срещат във византийската императорска гвардия до най-късната епоха.

От начало войната с арабите вървяла с променлив успех, но когато на халифския престол бил избран Мутасим (833-842) и всред арабите по тоя повод започнали отново безредици, византийците минали в решително настъпление. Армията им, под началството на емигранта Теофов, навлиза в арабските земи по Среден Ефрат и опустошава старата област Комагена. Разрушен бил между другото и гр. Созапетра (Запетра), дето бил роден самият Мутасим. На армията, която се връщала от източната граница в Цариград, бил устроен блестящ триумф, но преди Теофил да се зарадва на победите си, Мутасим пламнал от гняв и жажда за отмъщение. Той събрал всичките си сили и привлякъл на арабска служба големи маси от тюркски наемници. Те били от племето хоайе, което около средата на VIII в., идещо от Източна Азия, бе се разпростряло из земите около Аралско и Каспийско море. Тук то заварило също тюркското племе уйгури, което му дава цивилизацията и името си. От тая тюркска маса в по-късно време се образуват клоновете на огузите, селджуците и османските турци.

Теофил, който застанал лично начело на армията си и се опитал да възпре настъпващите тюркско-арабски маси, претърпял кърваво поражение при Дозимон, Източна Мала Азия. Мутасим насочил своите войски срещу Аморион, една от най-важните крепости на Централна Мала Азия, славен град на темата Анатоликон и родина на династията, от която произхождал сам Теофил. Обхванат от пламтящо чувство на мъст, той искал да подложи на същата участ тоя град, каквато Теофил бе наложил на родното му място Запетра.

Близо два месеца стратегът Аеций бранил храбро Аморион, докато най-сетне градът паднал чрез предателство (23 септември 838 г.). Разправата, която Мутасим устроил, била ужасна. Повече от трийсет хиляди души били избити, остатъкът от населението отвлечен в робство, а самият град изравнен със земята. Повече от това жестоко удовлетворение на чувството си на мъст Мутасим обаче не постигнал. След превземането на Аморион арабите се оттеглили назад и през следните години войната се изродила отново в дребни действия из пограничните области, дето успехът оставал предимно на страната на византийците.

Трудностите на военните походи, понесените силни преживявания и особено тъгата от катастрофата на Аморион подкосили преждевременно силите на Теофил и в началото на 842 г. той почувствал края си. Наследникът на престола, син му Михаил, бил едва 4-годишен. Теофил назначил жена си Теодора за регентка на малолетния, като устроил един вид съвет, образуван от логотета на дрома Теоктист и двама роднини на императрицата- брат ѝ Варда и чичо ѝ Мануил.

В последния момент на живота си обаче Теофил останал верен на своя деспотичен нрав и на вродената си жестокост. Той заповядал да убият многозаслужилия пълководец Теофов, от чието влияние над персийските шахове се страхувал, и на смъртното си легло "с радост разглеждал донесената му окървавена глава".

Между населението в Цариград по това време се носел слухът, че в последните си часове Теофил взел от жена си клетва да следва черковната му политика и да продължава иконоборството. Тя трябвало да обещае освен това да запази на патриаршеския престол патриарха Йоан, енергичен и образован човек, непримирим противник на иконопочитанието.

Поела веднъж управлението обаче, Теодора разбрала, че е нужно да ликвидира с черковния разкол. Още през живота на мъжа си тя си оставала тайна почитателка на иконите. Сега, като регентка на царството, тя нямала вече защо да крие своите убеждения. Двама от нейните съветници - Варда и Теоктист - споделяли възгледите ѝ, а изглежда, че и голямата част от населението на столицата клоняло на страната на иконопочитателите. След известни колебания тя тържествено декретирала прекратяването на разкола и завръщането на иконопочитателите, изгонени за своите схващания. Декретът бил посрещнат спокойно и безпорядъците, от които се бояла, не станали. Тогава тя се решила на втора стъпка. Патриарх Йоан бил отстранен и за глава на цариградската черква бил провъзгласен един от видните представители на партията на иконопочитателите – Методий (843-847).

Новият патриарх свикал събор, на който се явяват представители на черквата от всички провинции. Разискванията не траели дълго, защото сговорчивото византийско духовенство в своето мнозинство вече виждало, че духа нов вятър и затова не направило нищо, за да се съпротивлява на монаршата воля. Отделните представители на иконоборчеството измежду епископите били анатемосани и лишени от длъжностите си. На анатема и вечно проклятие били подложени и всички бивши гонители на иконите. Теодора поискала да спаси паметта на Теофил от това наказание и заявила в събора, че той в предсмъртните си минути се бил разкаял за греховете си. Нейното заявление било уважено от угодливите отци и макар в своята дейност Теофил и да бил един от най-върлите гонители на иконите и техните почитатели, той бил изключен от общата анатема.

Денят 11 март 843 г., когато иконопочитанието за втори и сетен път възтържествувало над иконоборческата ерес, бил обявен за тържествен празник и било постановено да се празнува за вечни времена. Оттогава и до днес Източната черква споменава това събитие през третата седмица на Великия пост.

В догматично отношение съборът в 843 г. не създал нищо ново, а се задоволил само да възстанови постановленията на събора от 787 г.

Тъй след 120-годишен разкол черковното единство на Изток било възстановено. На пръв поглед изглеждало, че победила черквата и духовното начало против опитите на светската власт да законодателства в делата на вярата. Всъщност възтържествуването на православието било резултат на намесата все на същата светска власт. Именно на нея трябвало да благодари черквата за възстановяването на своя вътрешен мир и за признанието на своята догма. И това обстоятелство идва още повече да затвърди подчинението на черквата от държавата на Изток. Черквата става орган на светската власт, патриархът и епископите - чиновници на императора, които не смеят да се противят на неговата воля. На тях той гледа като на оръдия за достижението на държавните си дела. Естествено, че тъй установената хармония не всякога могла да се запази. Не еднаж между императорската и духовна власт изниквали конфликти, но те са носели инцидентен характер и не са засягали вече установения принцип, който лежал в съзнанието на византийското общество. А той бил, че императорът е върховен божи представител на земята и че в това отношение той е повикан да се грижи както за материалното благоденствие, тъй и за духовното спасение на своите поданици.

Течението, чийто изразител бе Теодор Студит, и което отричало всякакво намеса на светската власт в черковния живот, остава на Изток без всякакво значение.

И това обстоятелство създаде една от големите разлики между средновековния живот на Изток и Запад. Докато в романогерманския свят папството и католическата черква се създадоха като сила, която бе подчинила светската власт и заплашваше да подчини тамошното човечество под една могъща теокрация, на Изток във Византия и земите, които се намираха под знака на нейната култура, черквата никога не извоюва вътрешна и външна свобода и остана зависима от държавата, на която трябваше да служи. Докато на Запад папата, всевластен разпоредител с черковните съдбини и едничък авторитет по въпросите на вярата, бе успял в значителна степен да подчини светските владетели и сам да си присвои политическа сила, тук, на Изток, императорът, светски владетел, бе станал върховен арбитър и в делата на самата черква. И на Изток и на Запад през течение на средните векове процесът бе един и същ и с еднаква цел - съединението на двете власти в едно лице. Само че, докато на Запад силата, която се стремеше към това обединение, бе от духовен характер и изхождаше от интересите на черквата и религията, тук, на Изток, тази сила бе от светски произход и имаше предвид предимно интересите на светското общежитие. Пълното тържество на византийския цезаропапизъм би превърнало държавите на Европейския изток в източни сатрапии, но това не би било едно тъй голямо нещастие за бъдещето на европейската цивилизация, както успехът на папските стремежи, които би поставили романогерманския свят в пълната власт на една тъмна теокрация.

Увлечена от своето благочестие и от ревността до възстанови православието, Теодора бе се решила и на друга стъпка, която трябваше да има тежки последици за империята. Тя заповядала да се почне преследването на павликяните. Ние знаем, че те образуваха значително число измежду населението на източните, съседни на арабите, провинции и че мнозина от прежните императори, иконоборци или не, бяха твърде внимателни към тях, оставяйки ги свободно да изповядат своята религия. Сега те трябвало чрез убеждение или насилствено да се отказват от нея и да минат в официалното православие. Изпълнението на тая задача било поверено на трима императорски чиновници. Хора груби и жадни, те се явяват в павликянските области и пристъпват към работа с най-голяма бруталност и насилия. Тия, които не искали да се откажат от вероизповеданието си, били подлагани на мъки, конфискувани им били имотите и най-често свършвали със смърт. В разстояние на няколко месеца били наказани със смърт повече от 10 хиляди души. Доведени до крайност, нещастниците обявяват открито въстание. Голямата им част след това вдига всичко, което могла, и се изселва през границата, дето по политически съображения им оказали благосклонен прием. Това погранично население от сурови планинци дотогава било най-добрата защита на империята от непрекъснатите набези на мохамеданите. Сега, въодушевени от жаждата за мъст и подкрепяни от самите араби, техните нападения стават непрекъснат извор на безпокойства за Византия.

Православието във Византия дължеше и своето повторно възстановяване на една жена. Това никак не е чудно, когато се знае, че освен калугерите, жените бяха тая част от византийското общество, която най-усърдно държеше за иконопочитанието.

Но възстановителка на нарушената от иконоборците традиция и провъзгласена от иконоборците за светица, Теодора далеч на приличаше на своята някогашна предшественица Ирина. В морално отношение никой от нейните съвременници не се е осмелявал да ѝ хвърли що-годе обоснован упрек. А трудностите и влиянията, с които тя като жена и регентка имала да се бори, били твърде големи.

Един от тримата нейни съветници, магистърът на армията Мануил, бил способен, честен и коректен човек. Но неговата привързаност към иконоборството, от една страна и затвореността му от друга, скоро го направили неудобен за Теодора и той още в началото на регентството бил принуден фактически да се отстрани от дейно участие в управлението. Вторият от съветниците, братът на императрицата Варда, човек извънредно даровит, бил личност, за която въпросите на морал и чест не са съществували. Поради това той също тъй наскоро бил отстранен от двора. С едно непостижимо изкуство обаче, Варда успява да добие влияние над малолетния Михаил и по този начин отново да заеме видно положение в управлението.

С най-голямо доверие на императрицата се ползвал третият от нейните съветници великият логотет Теоктист. Сам по себе си един твърде посредствен човек, Теоктист предано служил на Теофил и Теодора видяла в него един послушен и удобен помощник. Сама тя се е чувствала твърде умна и подготвена за управлението и се е нуждаела от хора, какъвто бил великият логотет. Поради доверието, което му било дадено, той в скоро време става най-видното и влиятелно лице в управлението.

В грижите си като императрица-августа и регентка обаче Теодора твърде много занемарила възпитанието на своя син Михаил. Оставен под влиянието на лица с низки страсти и наклонности, слаб по природа и лишен от всякакви добри естествени заложби, бъдещият император израства като човек, склонен към всички пороци и излишества. Обществото, в което се движел, подбуждало неговите лоши склонности дотам, че той загубил най-сетне всяка мярка и съзнание за своето положение като наследник на престола. За тая насока на неговия живот може би най-голяма вина носел Варда, който считал, че по тоя начин осигурява бъдещото си положение като разпоредител с държавата. За да обуздае порочните му склонности, Теодора още твърде млад решила да го ожени. Бракът обаче съвсем не ограничил развратения младеж и той по цели нощи прекарвал в оргии и пиянство със своите другари. Сутрин, след тъй прекараните часове, той обличал другарите си, които наричал свои епископи и митрополити, с черковни одежди и заедно с тях се разхождал из улиците, препречвал пътя на религиозните процесии и тъй скандализирал религиозното чувство на набожното и суеверно цариградско население.

Тоя начин на живот несъмнено изисквал много средства и оттук произлязъл конфликтът между принца и неговата майка, конфликт, който трябваше по-късно да има съдбоносни последици за Михаил и цялата династия.

Теодора бе заварила държавните финанси в цветущо състояние. Въпреки страстта си към блясък и строителство, Теофил не бе прахосвал средствата на държавата и при смъртта му в хазната били намерени повече от 100 кентинария злато. Със своята пестеливост Теодора искала да увеличи тая нaличнocт. Хронистите даже разказват, че тя сама влагала своите средства в търговски предприятия. На тая тема имаше един разказ, може би легендарен, но доста характерен за самата нея. Тя, още приживе на Теофил имала, разказва се, търговски кораби, които за нейна сметка кръстосвали моретата. Веднъж Теофил забелязал в пристанището да влиза великолепен кораб, за който научил, че е собственост на императрицата. На другия ден сам той отишъл в пристанището, заповядал да го разтоварят и да го изгорят. "Досега, казал той, никога един римски император не се е унижавал дотам, че да се предаде на занятие на обикновен търговец."

Общото спокойствие, на което империята през времето на Теодора и изобщо царуването на Михаил III се радвала, било нарушено само от въстанието на славяните в Пелопонес, начело на което застанали известните тамошни две племена на милингите и езерците. За омиротворението на областта била изпратена значителна армия в разположение на местния стратег, който успял да обуздае и укроти славяните от долините. Буйните милинги и езерци обаче, които обитавали стръмнините на Тайгет и сега, както и по-рано, запазили своята независимост.

Външното положение на империята обаче далеч не било тъй спокойно и сигурно. Арабите от Африка и Крит непрекъснато нападали и тревожели егейските острови и побрежия.

В Сицилия арабите непрекъснато разширявали завоеванията си и през регентството на Теодора цяла редица от тамошните градове и крепости по крайбрежието и вътрешността паднали в техни ръце. В VII в. на острова бяха намерили убежище много християни от Сирия и Африка. Сега, преди новата арабска опасност, техните потомци били принудени да се преселват в Калабрия и Пелопонес.

Теодора се опитала да тури край на тия безпокойства на арабите и решила да насочи удара срещу Крит, който бил най-близко. За началник на експедицията бил назначен Теоктист, комуто липсвали всякакви военни качества и способности. Едва стигнал до острова, до ушите му дошли разпространяваните нарочно от арабите слухове, че в Цариград избухнал метеж и Теоктист, който се боял, че някой негов съперник би могъл да заграби властта в столицата, бързо се върнал назад преди дори да бил започнал задачата, с която се наел.

Не била по-щастлива империята и на изток. В 842 г. багдадският халиф приготвил голяма флота, за да нападне Цариград. Това предприятие могло да докара за Византия нови нещастия, ако в похода си на запад арабската флота не била сполетяна от буря и унищожена около южните брегове на Мала Азия. Не тъй благополучно за империята обаче свършил походът, който арабите предприели по суша. Емирът на Малитена, навярно подкрепен от павликяните, навлязъл дълбоко във византийските земи. Нещастният Теоктист, който и тоя път имал амбицията да се окичи с военна слава, бил разбит в едно сражение при Мавропотамос и сарацините след това имали пълната възможност да разграбят малоазийските провинции.

Все през 40-те години на IX в. бил нарушен и мирът с българите. В това време над тях, както знаем, князувал Пресиян. Хронистите съобщават, че българските отреди нахлули в Тракия и че след това византийците в отговор предприели поход срещу България, но за развитието на военните действия и за техните резултати нямаме никакви сведения. Навярно неприятелствата са се ограничили в незначителни сблъсквания, без едната или другата страна да са предприели нещо по-сериозно.

А отношенията между личностите, образуващи централното правителство, се изостряли все повече. Неспособният Теоктист, въпреки всички несполуки като генерал, имал една заслуга - грижел се твърде много за доброто състояние на държавните финанси. Неговата политика тук намирала пълното одобрение на императрицата.

Младият Михаил обаче се нуждаел винаги от средства за разгулния си живот. Неговият вдъхновител и ментор Варда нарочно раздухвал апетитите му, като от друга страна го настройвал срещу императрицата майка, особено срещу Теоктист, който не се съгласявал да задоволява неговите прищевки. Подбуждан от Варда, Михаил заповядал да арестуват Теоктист, а след това в затвора да го убият. Теодора се почувствала безсилна срещу влиянията, жертва на които бил нейният син, и скоро след това в 856 г. сложила регентството и се оттеглила далеч от двореца.

 

¹Всъщност Йоан VII Граматик заема катедрата от 837 до 843 г.

 

IV. ВЪЗХОД НА СРЕДНОВЕКОВНА ВИЗАНТИЯ (843-963)