Преданието разказва, че когато в 705 г. в края на изгнанието си Юстиниан Ринотмет с българска помощ потеглил за Цариград, за да отвоюва загубения си престол, Лъв го посрещнал и му подарил стадото си от 500 овце. В положението, в което Юстиниан се намирал, този подарък бил за него извънредно ценен и той взел Лъв със себе си, като го назначил за императорски спатарий (σπαθάριος) (тъй се наричали членовете на гвардията - телохранители). Доверието, което с тази си постъпка и с личните си качества Лъв спечелил при Юстиниан, не траело дълго. По някакъв донос възведения на престола тиранин почнал да се отнася подозрително към него и за да го отдалечи от себе си му поверил началството над едно предприятие, което по всички изгледи не могло да разчита на успех, а е излагало на явна опасност участниците в него. Това било наказанието на немирните абзаги, един буен и неспокоен кавказки народ, които вече не искали да признаят върховенството на императора. Лъв получил заповед да се съедини с аланите, едно също тъй кавказко племе, чиито потомци са днешните осети, и заедно с тях да нападне абзагите в земите им. Предприятието представлявало редица от непреодолими трудности. Трябвало да се навлезе дълбоко в една непроходима планинска страна, дето засадите дебнели на всяка стъпка и то без да могат да се поддържат връзки с тила, без да се разчита на една близка и сигурна база за действията. Опасностите се увеличавали още повече поради малобройността на силите, които били дадени на Лъв и поради явната безнадеждност на аланите, на които той трябвало да разчита. Явно било, че Юстиниан искал да се освободи от Лъв, чиито способности будели съмнения и затова го пращал на сигурна гибел. Храбростта и военния талант на Лъв обаче му помогнали да излезе с успех от всички трудности. Самите алани били тъй увлечени от дарбите му, с които той съумял да събуди тяхното учудване и привързаност, и те били готови да го следват навсякъде. Проникнал дълбоко навътре в земята на абзагите, Лъв останал там отрязан от отечеството си и от всяка вест от него повече от две години. И когато след успешно изпълнение на задачата си той се върнал на Кавказкия черноморски бряг и оттам с кораби слязъл в Трапезунд, научил, че империята вече била преживяла две династични революции - тази, която за втори път бе свалила Юстиниан II от престола, а след това последвалата я, в която неговият наследник Филипик също бе принуден да слезе от трона на византийските самодържци.

Новият император, умният и предвидлив Анастасий II, който търсил способните и деловити хора, за да им повери важните и отговорни длъжности в държавата, не могъл да остави без внимание Лъв, чието име вече се намирало на всички уста. Нему бива поверено началството на Анатолската тема, срещу която били насочени нападенията на арабите, и която имала да издържа най-буйния им натиск. Зает с отбраната и укрепяването на областта си, тук бе го сварила вестта за революцията, която отне короната и от Анастасий.

Някои изследвачи, K. Schenk например, са склонни да подозират измяна у Лъв по отношение на падналия император. Ако Анатолският стратег би му се притекъл навреме с намиращите се на разположение войски, на въстанието би се турили край и Анастасий II би запазил престола си. Положението на провинцията му не било в тоя момент застрашено от арабите, че да не е могъл с част от силите си да се притече на избягалия от столицата император, който напразно цели 6 месеца очаквал тази помощ.

Доверяващ се на своите способности и сили и преизпълнен с предчувствие за голямата си бъдеща мисия, Лъв не считал за нужно да се меси в борбата между двамата съперници. За него те еднакво били неспособни за задачите, които времето поставяло пред представителя на империята и той искал да ги остави на силите им. Че в това предположение има нещо право показват няколко обстоятелства. Едното е, че готвейки се за бъдещето, Лъв побързал да влезе във връзка с Артавазд, началник на Арменската тема, втори по значение и сила сановник в империята, като му обещал дъщеря си за жена. Второто, че Лъв бе отказал да признае новият император Теодосий III и с това предварително давал да се разбере не само бъдещото му поведение, но и плановете, които кроял.

От чисто човешко гледище двуличието на Лъв и вероломството спрямо падналия му господар, комуто той трябвало да помогне, заслужава да бъдат осъдени. Историята обаче, и хората отделно, не съдят победителите, още повече, когато те идват да изпълнят една мисия, която не е по силите на други. А в дадения момент, както това ясно било съзнавано от всички хора с положение и ум, Лъв бил единственият човек, които би могъл да се справи с опасностите, тъй страшно надвиснали над Византия.

Едва отминал деня на тържествената му коронация в "Св.София" (17 март 717 г.) и Лъв развил всичката си енергия, за да посрещне очакваната нова обсада на столицата от арабите. Започналите още от Анастасий II поправки на стените били засилени, струпани били различни количества хранителни припаси както за самото население тъй и за гарнизона, приведена била в изправност флотата и приготвени машините и приспособленията на корабите за действие с гръцки огън.

Неприятелите не оставили дълго време да бъдат чакани. Разярен от погазването на сключения договор с Лъв, арабският пълководец Маслама, който още през есента на 716 г. бил превзел Пергамон и там презимувал, потегля на запад през Хелеспонт, минава в Тракия и през лятото на 717 г. с 80-хилядна армия се явява пред стените на Цариград. В същото време многочислената арабска флота минала през Хелеспонт и Пропонтида, хвърля котва в Босфора. Могъщата източна столица, напълно блокирана и отрязана от останалите земи, имаше вече да се бори не само за своето спасение. От изхода на борбата зависеше бъдещето на християнската цивилизация, защото тук трябваше да се реши ще бъде ли ислямът господар на света или пък ще се върне в Азия, неговата люлка и огнище.

Маслама, арабският пълководец, разбрал още в първият момент безполезността на открития пристъп и затова решава да действа чрез стегната блокада. Около стените на столицата откъм материка бил изкопан голям окоп, зад който бил издигнат с каменна стена вал. Тук арабската войска заела позиции, закрита от изстрелите на обсадените и осигурена от ненадейните им излази. Силите, с които Лъв разполагал, обаче не му позволявали да предприеме никакви действия към сушата и той се ограничил със зорко наблюдение и охрана на стените. По море обаче, въпреки числения превес на арабите, византийците, благодарение на страшния гръцки огън чувствали, че инициативата им принадлежи. Наскоро след започване на блокадата техните дромони - веслови кораби - въоръжени с това силно действащо средство нападат част от арабската флота и я унищожават. Разярен от неуспеха, арабският адмирал заповядал на следващия ден да се предприеме общо нападение върху града откъм морето, но гръцкият огън и сега действал тъй опустошително срещу арабските кораби, че след като дали големи жертви арабите били принудени да отстъпят от стените и тоя път вече не смеели да се приближат до тях. За да спаси остатъка от флотата си, Сюлейман, арабският адмирал, бил принуден да я групира в по-далечните заливи из Босфора, дето би била запазена от ненадейните атаки на византийците.

Положението на сухопътната армия било не по-малко безнадеждно. Осъден да стои пред непристъпните стени на Цариград, Маслама виждал как настъпващите студове действали гибелно на неприготвените за тях и привикнали на топлия климат араби. Армията му се топяла без бой. Едничкото спасение било да се вдигне и отстъпи, но заповедта на халифа била ясна и определена - да се прекара цялата зима под цариградските стени; непристъпната крепост могла да бъде взета само с глад и арабите се надявали, че тя не ще може да издържи дълговременната обсада. За нещастие обаче те не предполагали, че предвидливостта и енергията на Лъв са я снабдили с всичко необходимо да устои на лишенията тъй дълго време.

На другата година две нови ескадри от 400 кораба, събрани и екипирани по африканските и сирийски крайбрежия, се явяват да усилят арабската флота. По-голямата част от матросите им обаче били християни. На тях не могло особено много да се разчита преди всичко затова, че предшестващият халиф Абдалмелиκ бе утежнил положението на християнските си поданици чрез въвеждането на специално от тях събирания поголовен данък - харач. Сега, научили за действието на гръцкият огън и видели окаяното положение на намиращата се пред Цариград арабска флота, тяхното настроение паднало още повече и една нощ те отвързват лодките от военните кораби и на тълпи се явяват като бегълци пред Цариградските стени. За да използва създаденото поради това униние и тревога всред противниците си Лъв заповядал ново морско нападение. Голямата част от новодошлата ескадра бива потопена, а не малко кораби падат в плен. Сюлейман бил принуден да се скрие във витинските пристанища, дето и дебаркирал екипажите им. С морската блокада бива свършено.

Затова толкова по-тежко става положението на сухопътната арабска армия. Гладът бил стигнал до такива размери, че арабите били принудени да употребяват за храна, според съобщението на тогавашен летописец, дори и труповете на умрелите си другари. Страната била опустошена и не могла да им доставя никакъв провиант. Някаква страшна епидемия, вероятно чума, отнасяла с хиляди от войниците им. В добавка на всичко Лъв чрез специален пратеник уговорил българския хан Тервел да му се притече на помощ. Българите се явили според съобщението на Теофан и нападнали арабите в тила, като избили повече от 20 хиляди души. Всяко продължение на обсадата при тия обстоятелства означавало пълна гибел на арабската армия и новият халиф Омар, който бе наследил Сюлейман, дава заповед на Маслама да се завърне назад. "На 15 август 718 г., точно една година след деня, когато знамената на пророка с такъв голям ентусиазъм бяха развени под стените на Византия, Маслама разтуря палатките си и заповядал на войската си да се натовари на останалите му кораби." (Schenk, 26).

На връщане буря още в Мраморно море потопява голямата част от арабската флота, заедно с натоварените в нея войници; византийците, които се впущат да я преследват, довършват останалото, тъй че до сирийските брегове сполучват да пристигнат едва пет кораба. Съвременните византийски хронисти, свидетели на това страшно поражение, го обясняват с гнева на Богородица, която се считала за покровителка на столичния град и която арабите бяха предизвикали с оскверняването на нейните черкви.

Новите историци сравняват тази военна катастрофа на арабите с тая на Наполеон в 1813 г. И в двата случая предприятието бе започнато с ентусиазъм и увереност, и в двата случая от стотиците хиляди потеглили на поход се върнаха само отделни единици.

Сравнението би могло да се проведе и по-нататък. Както в ново време Европа си отдъхна след 1813 г. от диктатурата на Наполеон, също тъй и в 718 г. тя бе окончателно спасена от по-нататъшното наводнение на Исляма. Той бе довел силите си до последно напрежение, бе достигнал върховния предел на своята експанзия и вече започваше отливът, който трае и до наши дни. Не минали и две десетилетия от катастрофата под Цариград, когато при Поатие бе сложена границата на разширението на запад и той трябваше да прехвърли Пиринеите, отдето никога вече не бе му съдено да мине².

На изток обаче, дето бе неговата главна сила, тя не можеше тъй лесно да се изчерпи. Седем години след обсадата на Цариград една нова стохилядна арабска армия опустошава Мала Азия и като разорява някои от цветущите ѝ градове (Кесария) достига дори до Никея, която успява обаче да устои на предприетите срещу нея атаки.

Лъв успява чрез съюза си с аланите и хазарите, които предприемат нападения в съседните до Кавказ арабски области, да отвлече за известно време вниманието и силите на противника си, но не за дълго. Две години след това арабските походи по суша и море отново започват и даже един път прославеният арабски пълководец Ал Батал достига до гр. Пергамон. Тук той залавя един неизвестен пленник, който се препоръчвал за син на Юстиниан Ринотмет. Опитът на арабите да си послужат с него обаче като претендент за престола срещу Лъв напълно пропадна, тъй като било на всички известно, че навремето Тиберий³  бе споделил участта на баща си.

Новите нападения на арабите след това още по-малко могли да разчитат на някакъв краен резултат. В 740 г. те предприемат още един грандиозен поход. Армията им, разделена на три големи клони, минала границата, се втурва в три различни посоки из Мала Азия, но тоя път щастието напълно изоставило арабите. Сам Лъв заедно със сина си се притекъл срещу Ал Батал, който с главните сили обсаждал една от тамошните крепости Акроин и в кървавото сражение го разбил съвсем. Близо 7000 араби паднали на бойното поле, а между тях и прославеният им военачалник.

С това в едновековната борба византийците бяха успели да изнесат на открито поле и първата си значителна победа над своя противник. А с това последният преставаше вече да бъде тъй страшен както по-рано.

В 24-годишното царуване на Лъв III не беше само опасността от арабите, с която той имаше да се справя. Още в първите години на неговото управление трябваше да бъдат преодолени две събития, едното от които заплашваше единството на империята, а другото можеше да доведе нова промяна на престола.

Когато в 717 г. арабите блокираха столицата, стратегът на Сицилия, разчитащ че при тежкото си положение Лъв не ще може да му окаже никакво противодействие, решава да отдели острова от империята и да го направи независим от нея. Вестта за арабското нападение срещу Цариград, която била разпространена по целия Запад, била достатъчна да отстрани и у самото население на острова всяка мисъл за съпротива срещу плановете на стратега. Той заповядал под името Тиберий да бъде коронясан за император една негова креатура, обаче сам продължавал да бъде разпоредител в новата държава. Това положение продължило докато арабската флота държала столицата откъсната от всичките ѝ провинции. Когато арабската обсада била разкъсана достатъчен бил един кораб да се яви пред Сицилия, за да възстанови положението. Водителите на бунта, а в това число и избраният император, били обезглавени и редът в острова - възстановен.

Много по-опасно лично за Лъв било движението, което се подготвяло срещу него в Солун. Ние знаем, че там бе се настанил като монах сваленият император Анастасий II. Необезпокоен от никого, той бе преживял царуването на Теодосий и възцаряването на своя някогашен пълководец Лъв. Сега той имал основание да се счита за законен владетел на престола, който бе изгубил именно поради недостатъчната подкрепа на своя подчинен. Спасението на столицата, чието укрепяване бе предприел с такава голяма предвидливост, той имал основание да тълкува предимно като своя заслуга. И когато видял, че Лъв е далеч от всяка мисъл да сподели с когото и да било върховната власт, а още по-малко да я отстъпи някому, той почва да крои план за възвръщането на загубения си престол. На негова страна бил Солунският митрополит, който не забравил, че Анастасий бе възстановил православието срещу монотелитското направление, възтържествувало при Филипик. Той имал на страната си при това и някои от най-високопоставените чиновници в столицата, някои от които дължали нему своите високи постове. Той влиза във връзка с тях и с тяхна помощ завързва преговори с българския хан Тервел. В плана на съзаклятието бил посветен Сисиний Рендакий, който като пратеник на Лъв заминал при Тервел, за да го убеди да нападне арабите намиращи се още пред Цариградските стени. Сисиний имал задача да настои щото Тервел да вземе страната на екс императора срещу Лъв. Мерките били вече взети; Анастасий успял да събере малка флота от леки кораби в Солунското пристанище. И едва арабите отпътували от Цариград, от Солун потеглил срещу него Анастасий с малката си флотилия, в която като екипаж войници имало навярно твърде многο от съседните на Солун славяни. В Ираклия (Перинт) той се съединил с българите и потеглил за Цариград. Лъв обаче успял да открие навреме опасността. Съмишлениците на Анастасий в Цариград били арестувани, едни от тях наказани със смърт, други изпратени в изгнание. Знаейки при това, че главната сила, с която Анастасий разполагал, са българите, Лъв го пренебрегнал и влязъл в преки преговори с тях. Те от своя страна съзнавайки, че цялото предприятие е пропаднало, се съгласяват да отстъпят и спазят съществуващият дотогава мир, като за потвърждение на добрите си намерение дори вързали Анастасий и го предали на Лъв. Тоя последният заповядал да го посекат публично заедно с главния му съучастник, а българите сами обезглавили Сисиний и изпращайки главата му в Цариград се върнали през Балкана.

При дадените след това надбягвания в хиподрома главите на наказаните, забодени на копия били разнасяни по арената за назидание и страх на всички, които биха се изкусили в бъдеще от подобни опити.

Един път отстранена арабската опасност, Лъв могъл вече да се предаде спокойно на работа по възстановяване вътрешните сили на империята и нейното уреждане. И тук той развил енергия и проявил способности, които съперничили с неговия военен талант.

Нуждата от една умна и предвидлива вътрешна политика по това време била за Византия извънредно силно чувствувана. Почти едновековната борба, водена от Ираклий и приемниците му с перси и араби, не им позволяваше да посветят никакво внимание на въпросите от вътрешното устройство. Настъпилото с царуването на Юстиниан Ринотмет време на своеволие и последвалите го революции бяха съвсем забъркали вътрешното положение, разклатили бяха правното съзнание у народа и бяха довели държавните финанси в едно наистина плачевно състояние.

Лъв видял всичко това и решил с всички средства да въздейства за премахване на злото.

Обстоятелствата не били особено благоприятни. Освен че арабите на няколко пъти подновявали походите си в Мала Азия, но и чумата, която се явила при последната обсада на Цариград и бе отнесла голяма част от арабската армия, не бе пощадила населението на империята. Летописците разказват, че в самия Цариград по това време нейните жертви достигали до 300 хиляди души. (Schenk, Byz.Z., V, 283). Може това число да е твърде преувеличено, но то показва във всеки случай величието на напастта, която постигнала империята не само от жертвите на войната и грабежите на неприятелите.

Първата задача на Лъв била да закрепи положението на държавата си във външно отношение. След потушения бунт на Анастасий, българите се оттеглили като запазили за в бъдеще мира, сключен в 716 г.

За да спечели съюзници срещу арабите Лъв влязъл в преговори с хазарите, като взел за жена на сина си една хазарска принцеса Ирина⁴. Навярно с хазарите бил сключен съюз защото в 728 г. синът на хагана предприел поход срещу арабите и през Армения достигнал подчинените на арабите персийски земи.

Особено важни и с големи последици за заздравяването на империята били финансовите мероприятия на Лъв. На първо място той окончателно унищожил финансовите функции на курията. Ние знаем, че тя бе съставена от най-видните и заможни граждани на общините, които били длъжни с имотите си да отговорят за несъбраните данъци от местното население. Опитите на Анастасий да премахне това положение, както знаем, бяха останали без траен резултат, тъй като то бе възстановено отново от Юстиниан. Сега след страшните опустошения след войните да се изисква една такава отговорност от куриалите, значело да се разсипят без държавата да добие нещо от това и по тази причина Лъв съвсем унищожава техния институт, като ги освобождава от всякакви отговорности. Работите по събирането на данъците били възложени на държавни чиновници.

Въпреки голямата финансова нужда, в която се намирал, Лъв се пазел от общо увеличение на данъците. Сега, когато поради религиозните борби Средна Италия се отделила от империята, той увеличил поголовния данък на жителите на Калабрия и Сицилия с 1/3. Тъй, мислел той, ще покрие загубата. Едва в края на царуването си Лъв прибягнал до нова мярка, която твърде тежко била почувствана, но която била наложителна от гледище на отбраната на империята. Едно страшно земетресение бе повредило силно стените, на Цариград и на много други крепости и за да намери средства за тяхното възстановяване той наложил специален данък, които образувал 1/12 от това що плащал обикновено всеки поданик. От новото облагане били освободени само жителите на столицата. Поради конфликта с Рим Лъв конфискувал папските земи в Сицилия и прибрал в държавното съкровище и техните приходи, които възлизали годишно на 35 хиляди иперпери. С всички тия мерки и разумната си пестеливост Лъв сполучил да доведе финансовото положение на висота, каквато то много отдавна не бе имало. И доколко бил проникнат от съзнанието, че здравите държавни финанси са първото условие на силата, се вижда от обстоятелството, че той лично взел контрола над тях. Докато по-рано всички византийски императори предоставяха тази длъжност на специални лица - един вид финансови министри, - сега при него великият логотет бил просто секретар на неговия кабинет.

Не по-малко внимание обърнал Лъв и върху правните отношения на своето време. Още при Юстиниан кодифицираното римско право бе авторитетът, по който се ръководеха съдии и юристи. Редкостта и голямата цена, която имаха тези обемисти сборници (не трябва да се забравя, че тогава още нямаше книгопечатане) ги правеха недостъпни за голяма част от юридическия свят. Ето защо още твърде рано бяха се явили къси и сбити извлечения и съкращения, които обслужваха съдийската практика. Разнообразието на тия частни сборници обаче създавало недоразумения и било предмет на много противоречия. И Лъв решил да ги отстрани. През втората половина на управлението си, когато имал за съуправител сина си Константин, той издава един официален законник, който представлявал извлечение от най-важните постановления на Юстиниановото право. Тоя сборник, който наскоро изместил всички частни работи от тоя характер, бил наречен с името Еклога - Εκλογή и е запазен до днес. Заслугата на Лъв обаче не се състояла само в преиздаването на старото законодателство в една по-достъпна форма. В Еклогата били внесени и някои нови правни постановления, съобразно с новите възгледи и понятия, наложени от времето и християнството. Особено много било подобрено чрез тях положението на жената като човек и като майка. Докато в римското право тя се намирала в пълна зависимост от мъжа, сега тя печелела значителни права като юридическа личност. (Ekloga Leonis et Constantini ed. Zach. v. Lingenthal, Lipsiae 1852).

Една от не най-маловажните реформи на Лъв била, че той отменил съдебните такси, които се събирали от нуждаещите се от правосъдие и служели за издръжка на съдиите. За в бъдеще съдиите и въобще съдебните чиновници били заплащани от държавата. (Schenk, В.Ζ., 264)

Освен Еклогата на Лъв се приписват още два законодателни сборника - Родоският морски закон ('Ροδίων ναυτικός) и Земеделският закон (Νόμος γεωργικός). Първият от тях представя наредби, регулиращи корабоплаването и морската търговия, и изобщо мореплаването. Задачата на Лъв била да се помогне за развитието на търговията и мореплаването, тъй много западнали в епохата на войните през VII в.

Що се отнася до Νόμος γεωργικός, макар повечето от учените да са наклонни да считат Лъв за негов автор, аз съм на мнение, че той не е акт на официалното византийско законодателство. Много съображения, които аз не мога тук да развивам, ме убеждават, че той представлява запис на обичайното право тъй както то било създадено при отношенията, господстващи през VIII в. (Вж. моята работа, Селското земевладение във Византия според Νόμος γεωργικός, СбНУНК XXV, 1909).

Лъв обаче бил по специалност и интереси преди всичко войник. И затова той не могъл да остави без внимание въпросите за военната организация на империята. Някои учени (Schenk) са склонни да припишат нему едно обемисто военно съчинение, което било много разпространено във Византия и днес е известно под заглавието Тактика на император Лъв. Руският учен Кулаковский обаче доказа, че за неин автор ще трябва да бъде считан Лъв философ, края на X в.

Несьмнено е обаче, че Лъв направил твърде много за по-нататъшното затвърждаване на темното устройство. В негово време то се явява напълно развито. Някой от предишните теми, които били твърде големи, за да могат да бъдат управлявани и началствани от един стратег, били разделени. Причината за разделянето била и опасността, която могли да представляват стратезите на големите теми с армиите, над които началствали. По тоя начин темата Опсикион била разделена на две части. На западната ѝ половина било оставено името Опискион, а източната образувала нова тема с името Βουκελλάριον за пръв път в 766 г. Анатолската тема също била разделена на две, като западната ѝ част образувала темата Θρακήσιον. В негово време било извършено разделянето на Карависианската тема на два друнгариата - Кивериотски и Беломорски, както вече по-рано се спомена.

Заедно с това темното устройство било разпространено и над европейските земи на империята. Освен темата Тракия, която обхващала и част от днешна Южна България, явяват се по това време темите Македония, Елада с Пелопонес и Сицилия с Калабрия.

Събитието обаче, което създаде тъй шумно име на Лъв III в историята не е нито неговата хероична борба с арабите, нито пък реформите от вътрешен характер, чрез които той искаше да заздрави империята. То бе неговата борба против иконопочитането и против иконите.

Известно е, че християнството се създаде в средата на един семитски народ, който по религиозни схващания бе непримирим противник на всяко материално изображение на божеството. От еврейската религия същото отрицателно отношение към материализирането на религиозните представи бе минало и у християнството. И неговата борба срещу старото езичество бе толкова борба срещу многобожието, колкото и срещу материалните форми, в които то се изразяваше. И именно, за да подчертае тази своя особеност и различие от езичеството, древното християнство бе изключили всякакво изображение на божеството. В християнските храмове от тази епоха не се виждаха никакви картини, никакви статуи. Самата черковна служба се е състояла от четене на евангелието, проповеди и пеене на религиозни химни от всички верующи.

Художествените влечения на времето обаче не можеха да не се отразят върху членовете на новата религиозна общност. Най-напред изкуството се явява, за да одухотвори и оживи местата, дето се погребвали верующите - старохристиянските гробници. От разкритията на много такива гробници в Рим се вижда, че това изкуство имало един наивен характер, преплетено със символи и изображения, които отразявали надеждите и упованията на тогавашните християни. Освен растителния елемент, който е главният мотив на това изкуство, то представя много сюжети и от животинското царство и то предимно символи. В него се среща например паунът, като символ на безсмъртието; гълъбът, като олицетворение на невинността и надеждата. Вярата в спасението се явява там, изразена чрез картината на Ноевия ковчег или на тримата младежи в Новохудоносоровата огнена пещ. Никога древният християнин не се осмеляваше да изобрази своя Бог - това той считаше за светотатство и отстъпление от същността на религията. За него Иисус бе син на безтелесния Бог, слязъл на земята да спаси заблудените си овци, и ако те поискали да си го представят, то тяхната смелост в това отношение не отивала по далеч от алегорията. Те изписвали по своите гробници млад пастир с едно агне на плещите си. Друго едно също тъй алегорично изображение представяше едно агне с кръст до него. То символизираше както Божия Син, тъй и неговата мъченическа смърт. Кръстът обаче не бе успял да стане тоя отличителен белег на новата религия, какъвто той е днес. За такъв символ служеше рибата и то не по силата на някакви вътрешни асоциации или пък аналогии а поради гръцкото ѝ име ίχθύς. Отделните букви от това име се тълкуваха като начало на думите в един и израз съдържащ цялата религия на християнството⁵.

Това отношение към чувствените религиозни представи в по-голяма или по-малка степен се запазва, докато християнството е преследвана религия. От времето на Константин положението на църквата стана съвсем друго. На мястото на някогашните прости и често пъти скрити молитвени домове се явиха, вече издигнати от самите императори, блестящи храмове, чиято окраса трябваше да съперничи с техните размери и богатството на употребените при постройката им материали. Постепенно в тях почнаха да се явяват статуи, мозайки или фрески, изобразяващи било отделни личности, било пък събития от Свещеното писание. Особено силно се развива това течение, когато след Константин в новата религия почват масово да минават привържениците на езичеството. Черквата не е имала възможност от дълго време да въздейства на религиозното им съзнание и те влизали в новата религия със старите си представи и със свързаните с тях суеверия и обичаи. Много от тях били безкнижни, проповедите вече не били в състояние да ги запознаят с историческата страна на новата религия и това поражда нуждата от картини, които повече и по-разбрано от всичко друго са могли да говорят върху съзнанието на масата. Но както старите езичници виждаха в изображението на божеството самото божество и бяха свикнали да отдават на образа и статуята същите почести и поклонения, които се дължаха на неговият прототип, тъй и сега тия християни, поддавайки се на наследените си от езичеството разбирания и представи, бяха готови да видят в изображението на божеството самото него и да им отдават всички съответни почести. По такъв начин спечелило несъмнено твърде много в своето разширение, християнството постепенно бе изгубило от духовната си същност и се сближаваше в представите си със събореното езичество. Принципът за единия Бог, които тъй много го отличаваше от последното, също бе взел да потъмнява. Независимо от развитието на християнската догма, която предполагаше вече три лица в божеството, учение, което в простия ум на масите не можеше да се схване освен като такова за три различни божества, независимо от това бяха въведени в религията цяла редица светци от най-различен ранг и значение. Те бяха спечелили святост със своето богоугодничество, праведен живот и мъченичество и християнската черква ги считаше като застъпници пред божеството за грешното човечество, застъпници, чието внимание и милост можеше да се постигне също с молитва. И както такива молитви и почитания се дължаха на образите на самия Бог, за такива претендираха и тия безчислени светии. Почитаха се и техните мощи.

Създала се бе по тоя начин от християнството религия с един Бог и безбройно множество малки и големи полубожества, както бе с езичеството. Създала се бе заедно с това и форма на богопочитане, при която предмети на човешката ръка - картини, фрески, статуи заместваха отвлечените сили, които те само символизираха. Това материализиране на религията, която ставаше вече предмет не на прочистеното съзнание, а на чувственото възприятие почна през IV в. и неспирно се засилваше през V и VI. В края на VI и началото на VII в. иконопочитането бе вече изразено иконопоклонство и най-груб фетишизъм. Тогава бе се създала вярата в чудотворни икони, в чудотворното действие на мощите и на разни видове реликви и вярващите почитаха вече не Бога и светиите му, а самите предмети, които ги представяха.

Постепенното развитие на култа на иконите бе предизвикало още твърде рано неудоволствието и съпротивата на някои представители на черквата, също и на мнозина други последователи на християнството, които търсели в него само духовната му същност.

За епископа на Марсилия Веренус се разказва, че заповядал да премахнат и строшат иконите, поставени в неговата черква, тъй като верующите от общината им отдавали божи почести. Папа Григорий Велики (590-604 г.), до когото стигнало известието за случката, похвалил усърдието на епископа и желанието му да запази паството си от идолопоклонство, макар и да намерил, че пълното премахване на всякакви икони от черквите не е желателно: те могли да служат като поучително средство за простия народ, давайки му чрез картина това, което той не може да научи от книгите (Schwarzlose, 22 сл.).

Именно това внимателно отношение на западното духовенство към духовната същност на религията бе попречило щото тя на Запад да се изроди в такова грубо суеверие, както то бе на Изток. И понеже тук, на Изток, духовенството в своята маса споделяше грубите представи на тълпите, то реакцията срещу материализирането на религията се беше изразила в опозиция срещу официалната черква. Създали се бяха секти, които отхвърляха всяко материално изображение не само като образ, но и като символ. Най-важните от тия секти бяха павликяните в Армения и монтанистите в Средна Мала Азия. Те бяха решителни противници и на всякакъв култ, който си служи с въплъщения, достъпни за чувствата.

Тия секти критикуваха силно християнската черква и я обвиняваха, че, поддавайки се на влияния, чужди на духа на истинското християнство, бе паднала в най-грубо идолопоклонство. Естествено е, че в тая критика имаше нещо много вярно и по тази причина мнозина видни представители на православието вътрешно трябвало да признаят, какво то е загубило твърде много от своята първоначална чистота. В първите десетилетия на VIII в., когато почитанието на иконите вече бе взело най-груба форма, между тия православни бил епископът на гр. Наколия Константин.

При дългото си пребиваване в Мала Азия като стратег на Анатолийската тема Лъв имал възможност да се опознае с това течение против иконопочитанието и да чуе възраженията на видните му представители. Той бил несъмнено повлиян от него.

В ония времена на силна набожност, смесена със суеверие, на християните се обяснявали всички нещастия, които ги постигали, с Божия гняв. Противниците на официалното вероизповедание обяснявали тия напасти и нещастия с отклонението на черквата от правото богослужение. Естествено било и за Лъв, който нито по образование, нито по поглед се издигал над съвременната му среда, да дойде до заключението, че Бог мъсти на ромеите и изпраща арабите да ги наказват именно заради отстъплението от правото богопочитание. За него било несъмнено, че конкретната причина за Божията ненавист е идолопоклонството, в което неговите поданици изпаднали с доведеното до парадокси иконопочитание. Затова може да се счита като твърде вероятно, че идеята да се очисти черквата от това идолопоклонство се явила в него, ако не по-рано, то още при заемането на престола. Едно ново събитие, което също тъй било изтълкувано като проявление на Божия гняв било страшното земетресение, което в 726 г. разтърсило островите Тера и Терасес в Бяло море и се почувствало далеч по всички източни крайбрежия. Лъв, който дотогава все още се колебаел, най-сетне под влиянието на това произшествие решил че е време да действа. И още през същата година, 726-та, той излязъл с един едикт, с който забранявал покланянето на иконите.

Самият едикт не е запазен и за неговото съдържание узнаваме от едно съвременно житие. (Schenk, В.Ζ., 291). Лъв не заповядвал в него пълното унищожение на иконите. Предписвало се само те да бъдат окачени по-високо, та с това да се попречи на вярващите да ги целуват и изобщо да им оказват божи почести.

Макар тоя едикт и да бил тъй умерен, той възбудил буря от негодувание. Веднага почнали да се разнасят слухове, че за тази си мярка Лъв бил подучен от евреите и арабите. Както едните, тъй и другите бяха пълни отрицатели на всякакъв вид религиозни изображения. Една легенда, запазена от Теофан, разказва например, че тогавашният халиф Язит бил писал на Лъв писмо, с което го увещавал да премахне иконопочитанието. Друга една легенда, предадена в "Хрониката" на Георги Монах (Амартол), разказва, че с борбата си против иконопочитанието Лъв изпълнил един обект, даден на двама евреи астролози, които    някога му предсказали, че ще стане император.

Едиктът на Лъв засягал тъй много страсти и интереси, че веднага след публикуването му не само византийското общество, но и целият християнски свят се разделил на два лагера - за и против иконите. Тия, които отхвърляли иконопочитането, били наречени от противниците си икономахи (εἰκονομάχαι - иконоборци) или иконокласти (είκονοκλάσται - иконотрошители, от κλάω - троша, чупя), докато самите те наричали противниците си είκονοδοῦλοι (слуги или роби на иконите). Самите имена показват колко силно било ожесточението на двете тия партии една срещу друга.

В ново време въпросът за иконоборството не един път е занимавал историците на Византия и литературата по него е значителна.

Трудностите, с които има да се справя историкът на иконоборството, се състоят главно в това, че известията, които имаме за него, произхождат само от лагера на иконопочитателите. Иконоборците минавали в по-късната епоха за еретици и всички книги или документи, съставени от тях били напълно унищожени. А лесно е да си представим при ожесточените страсти в оная епоха колко много пристрастия и несправедливи обвинения са могли да бъдат изсипани върху тия иконоборци от авторите, по чиито писания ние днес сме принудени едничко да изучаваме историята и същността на това движение, което запълва цял век и половина от византийската история.

Подведени от съобщението на противниците на иконоборството, някои от съвременните учени са склонни да приемат, че за похода на Лъв III срещу иконите не малко влияние имал стремежът му да примири арабите с християнството и със самата Византия като негова представителка. Това гледище защитава Schwarzlose, а отчасти и Bréhier, но неговата неоснователност твърде сполучливо, струва ми се, се доказва от Schenk.

Що се отнася пък до предположението, че Лъв III имал предвид нападките на тогавашните евреи против християнството, което те представяли като религия идолопоклоническа, това предположение отпада от само себе си, като се знае, че сам Лъв бил отявлен враг на евреите и по примера на Фока и Ираклий ги преследвал и няколко години преди да издаде едикта си бе заповядал на евреите да приемат християнството (722, Schenk, В.Ζ., 268).

Относно първите нареждания на Лъв против иконите известията също не се съгласуват. Докато едни учени въз основа на Теофан считат, че още с първия си едикт Лъв почнал безогледна борба срещу иконите, които били изхвърлени от черквите, други са склонни да приемат известието на споменато житие, според което отначало било заповядано тяхното окачване високо по стените на черквите, за да не могат да бъдат досягани от верующите и да им се отдават божи почести.

Както споменах, появяването на императорският едикт предизвикало в империята страшно вълнение. С разпоредбата на Лъв били засегнати вярвания и предразсъдъци, които бяха се изработили през течение на вековете. На страната на иконопочитателите се оказало грамадното мнозинство от обикновения народ, живеещ винаги в суеверие и способен да разбере от религията само това, което говорело на неговите чувства. Особена привързаност към иконите и иконопочитанието проявили жените. Както във всички времена, тъй и тогава за тях религията била смес от суеверие и чувствени представи. Начело на защитниците на иконите обаче стояла многочислена тълпа монаси. Необразовани и груби, те също тъй в своето мнозинство малко били подготвени да отделят духовната същност на религията от материалното изражение на религиозни представи. От друга страна манастирите били тъй да се каже и изворите на това грубо суеверие, което се разпространявало в тогавашния свят. И това не ставало без сметка. Много манастири имали своите почитани икони, на които приписвали чудотворна сила и за които създавали легенди, че те не били работени от човешка ръка, но създадени или донесени по някакъв тайнствен начин. Тълпите, разбира се, в своето непросветено суеверие се стичали да се молят на  такива неръкотворни икони, да просят от тях изцеление или облекчение и това било особен и немаловажен източник за приходи на съответните манастири. Премахването на иконите и унищожението на иконопочитанието било поради това и едно посегателство върху тоя източник на манастирски или черковни богатства и не могло да остави равнодушни многобройните монаси. Не трябва освен това да се забравя и друго. Изписването на иконите, както и изработването на всевъзможни други предмети за култа или задоволяване на разните религиозни потреби образувало в онази епоха на широко разпространено благочестие цяла индустрия, с която се занимавали или живеели само монасите. Както и днес в Св. Гора и Йерусалим хиляди монаси живеят от изработване на разни видове иконки, кръстове и други свещени предмети за най-различно употребление и от най-различни материали, в много по-голяма степен това било в онази далечна епоха, когато християнското чувство било несравнимо по-силно и по-дълбоко. Унищожаването на иконопочитанието и забраната на тези предмети, свързани с него, било удар върху препитанието на голяма част от монашеството.

Срещу това противниците на иконите се набирали главно измежду образованите слоеве на обществото; сред тях имало и много от членовете на висшето духовенство, особено от епископите на Мала Азия и изобщо Византийския изток. Освен споменатия Константин, митрополит на Наколия, като водители на иконоборската партия и до известна степен вдъхновители на Лъв се считали още епископът на Квадриопол Тома и тоя на Ефес - Теодосий, син на детронирания император Апсимар (Тиберий III). Но между висшето духовенство имало и решителни защитници на иконопочитанието. Начело им стоял тогавашният патриарх Герман (715-730).

Не еднакво били разпределени силите на двете срещуположни партии в различните земи на империята. Римските папи бяха отстъпили от гледището на великия си предшественик Григорий I и бяха се обявили в решителна опозиция срещу едикта на Лъв. Тяхното поведение било повлияно от много странични съображения. На първо място в римската черква бе се сложила теорията, че светската власт не може да се меси в живота на черквата и да решава въпросите, отнасящи се до вярата. На второ място в римските първосвещеници бе се създало стремлението да се освободят от тягостната политическа зависимост спрямо императора и облегнати върху новите политически фактори на Запад, да си създадат положение и като независими светски владелци. На страната на папството в това отношение стоеше и голямата част от населението в Италия, на което поданството спрямо империята, без да носи особени облаги или закрила, се чувстваше само в тежките данъци, що тя събираше от него. В борбата си срещу иконоборството Римската черква и папството защищаваха прочее един принцип, който все повече ставаше основа и ръководна идея на папската политика през Средновековието.

Независимо от Латинския запад твърде много бяха привържениците на иконопочитанието и в старите гръцки земи - островите и Елада. Тяхното население, доколкото бе оцеляло след славянските нахлувания и колонизация, бе приспособило християнството към антропоморфичните представи на древното езичество. Иисус, Мария и разните светци там бяха заели мястото на старите детронирани божества и техните образи също тъй запълваха нуждата от чувствени представи за божеството.

За древния грък не бе съвсем лесно да остави Аполон заради Иисус, но да се откаже от вкорененото през стечение на вековете влечение да види въплъщението на своя Бог - това бе изискване, на което той не можеше да се подчини. И при завещаната от древността представа, която идентифицираше изображението на божеството със самото божество, борбата срещу тия изображения се представяше като борба срещу самия Бог.

Тъкмо противното бе в земите, дето влиянието на гръко-римската култура и на антропоморфичните религиозни понятия бе слабо. Там, в дълбините на Мала Азия, както и по-рано споменах, още отдавна имаше секти, които бяха решителни противници на всякакви изображения и затова иконоборството не само че не срещна значителна и масова съпротива, но намери и най-голямата си опора. Споменатите по-горе черковни първенци и сътрудници на Лъв в борбата му срещу иконите произхождаха и управляваха в Мала Азия. С това отношение на Мала Азия към въпроса за иконопочитанието се обяснява и друго едно обстоятелство. Армията през целия 150-годишен период, в който проблемът за иконите не престана да вълнува умовете, оставяше главната сила, на която иконоборците се опираха. То бе именно заради това, защото през тази епоха, когато Балканският полуостров бе наводнен от славяните, Мала Азия оставаше единствената област, от която Византия набираше своите войници.
Борбата между двете партии иконоборци и иконопочитатели се водеше на теоретическа почва и със средствата на материалната сила.

Иконоборците имали несъмнено своите идеолози, които с цитати от Свещеното писание, с места от съчиненията на старите черковни отци и по пътя на умозаключенията въз основа на духа и същността на християнската религия доказвали, че иконопочитанието във формите, с които то бе се изразило, е идолопоклонство и че противоречи на основните положения на Христовото учение. Почти всички тия съчинения на теоретиците на иконоборството са били унищожени обаче по-късно и за тяхното съдържание ние днес знаем от писанията на техните противници -иконопочитателите.

Най-видният теоретик на иконопочитанието по това време бил и днес многопочитаният от източната черква Св. Йоан Дамаскин. Родом от гр. Дамаск, който тогава бил във владение на арабите, Йоан произхождал от видно семейство, заемащо наследствена видна служба при арабския двор. Някакъв пленен сицилийски монах въвел Йоан в светските и духовни науки. Отначало Йоан заел длъжността на баща си, но скоро се оттеглил в йерусалимския манастир "Св.Сава", дето останал до смъртта си -     около 750 г. Известни са три негови речи против иконоборците. В тях той излага цялата система на иконопочитанието. Трябва според него да се прави разлика между служба (λατρεία) и поклонение (προσκΰνησις). На иконите се отдава почитание, на тях се покланят, защото те представят лицата, на които собствено се дължи службата - λατρεία. Силата обаче, присъща на тия лица, може да бъде предавана от тях на самите им изображения и оттам особеното чудодейно свойство на някои икони. Иконоборците, със самото преследване на светите изображения, кръста и други свещени предмети нанасяли според него оскърбление на самите лица, изобразени на тях.

Ако ние бихме искали да преценим аргументите и идейната издръжливост на двете противни групи, то несъмнено правото би трябвало да бъде признато на страната на иконоборците. Упорството обаче, с което иконопочитателите се придържали ο своето вярване правело невъзможно всякакво разбирателство и Лъв бил принуден да прибегне към средствата на силата, за да прокара своите разбирания. На протеста, с който папата посрещнал едикта срещу иконите, Лъв отговорил с едно писмо, в което заявявал, че счита себе си за "император и свещеник" (βασιλεύς και ιερεύς) (Schwarzlose, 49; Schenk, Β.Ζ., V, 266) и че следователно е в правото си да законодателства в делата на черквата и религията, също както и в светските работи. Това бе идеята, легнала в основите на византийския цезаропапизъм и в нейното приложение Лъв бе останал верен на традицията на своите предшественици.

Подбуждано от духовенството, населението в Италия се вдига срещу византийската власт, прогласява дори свой император. Папата обаче схванал, че един император в Италия, макар и най-правоверен католик е много по-опасен от еретика в Цариград и се противопоставил на новоизбрания, който бил разбит с негова помощ нейде из Южна Етрурия. За известно време била загубена и Равена, но византийците скоро сполучили да си я възвърнат. Отказът пък на италианците да плащат данъците бил наказан с това, че капитацията била удвоена. (Bréhier, 16).

В същинско гръцките земи също не било спокойно. Жителите на Цикладските острови обявили открито въстание, към което се присъединили и гърците от Елинското побрежие. Избран бил и нов император, някой си Козма. Водителите на въстанието събират значителна флота от леки и недостатъчно въоръжени кораби и потеглят с нея срещу Цариград. Под самите стени на столицата тя била пресрещната от императорската ескадра и с помощта на гръцкия огън унищожена. Новоизбраният император бил заловен и обезглавен.

Всички тия отделни проявления на съпротива убедили Лъв, че трябва да поеме борбата по-решително и да си осигури съдействието на предстоятеля на Цариградската черква. Тогавашният патриарх Герман продължавал да се съпротивлява на императорския едикт. Затова Лъв в 730 г. свикал силенциума, надявайки се да принуди чрез него патриарха на отстъпки. Упоритият Герман обаче заявявал, че осъждането на иконите може да бъде решено само от вселенски събор. Накрай той се видял принуден да се откаже от длъжността и на негово място бил избран синкелът му (началник на патриаршеската канцелария) Анастасий (750-754), който бил готов да одобри всички решения на императора. С негово съгласие Лъв издал втори едикт още същата 730 г., в който било вече заповядано унищожението на иконите. (Schenk, 294). Съдържанието на тоя едикт също не е напълно известно. Навярно в него срещу иконопочитателите са били предвидени наказания, но съобщението на Теофан, че много верующи въз основа на тоя едикт свършили с мъченичество, едва ли ще трябва да се приема. Липсват известия за конкретни случаи на преследвания поради неподчинение на едикта (Schenk, 294). Папа Григорий III, наследник на Григорий II (от 18 март 731 г.), обаче изпитал по друг, не по-малко чувствителен начин последиците от своята опозиция. Била изпратена морска експедиция срещу Италия, но когато бурята пръска флотата, Лъв се решил на друга мярка - конфискувал патримониите на римския престол в Сицилия и Южна Италия и заедно с това отнел цялата бивша провинция Илирик, която дотогава се намирала под черковното върховенство на Рим и я подчинил на цариградския патриарх. Григорий отвърнал на тази мярка със свикването на събор в 731 г., дето Лъв бил обявен за неприятел на черквата и отлъчен заедно с всички иконоборци.

Разривът с Рим бил пълен. Отначало лангобардите поискали да се възползват от създаденото в Италия настроение срещу византийците и техният крал Луитпранд превзел Равена и отнел много от италианските владения на империята. Издигането на една нова власт в Полуострова далеч не била в интерес на римския престол и папите направили всичко, за да осуетят лангобардския успех. Пред техните очи вече витаеше блянът на светското могъщество и конфликтът с Византия бе първият акт, който развързваше ръцете на римските първосвещеници да заработят за неговото постигане. Не минаха пълни 70 години и един едноименник на императора иконоборец - папа Лъв III  пренесе императорската корона върху Карл Велики, чиито предшественици вече бяха успели да направят от папството първата политическа сила в Италия.

На 18 юни 741 г. Лъв III слиза в гроба (годината на смъртта на Лъв по Lombard, 22), като оставя на Цариградския престол своя син Константин.

 

¹K.Schenk (Byz. Zeitschr., SS. 296 ff.) доказа, че Лъв е роден в Германикия (Сирия), поради което династическото име "Исаврийска" трябва да се замени със "Сирийска".
²Разгромът на Абдурахман при Поатие през 732 г.
³Син на Юстиниан II, убит заедно с баща си през 711 г.
⁴Ирина е християнското име на покръстената принцеса.
⁵В превод на български развръзката на думата означава: "Иисус Христос Син Божи Спасител".