Теофил (829 - 842)

 

За управлението му се дават различни оценки. Докато някои (Herzberg, 130) го считат за един от най-интересните фигури във византийската история, високо даровит и с всестранни способности и интереси, други (Гелцер, Очерки) виждат в него "едно от безотрадните явления на източноримския престол", като считат за отличителни признаци на тоя "силно надценяван, а всъщност незначителен владетел" "неговата мания за величие и неговото самохвалство и всезнание, което го подбуждало към самостоятелно и лично разрешаване на всички военни, черковни и административни въпроси."

В тая характеристика на Гелцер има нещо вярно. Истина е, че Теофил получил възможно най-доброто образование за времето си. За наставник Михаил му избрал прочутия тогавашен граматик Йоан Хилилас, който после, от 832 до 842 г., заемал цариградския патриаршески престол¹. Изглежда обаче, че във всички области на управлението той се е проявявал като повърхностен дилетант. Тоя дилетантизъм бил помрачаван от голямото му самомнение, с което той се считал призван за всичко. В това отношение може да бъде сравнен с просветените деспоти от новото време, които действат под натиска на фанатичните си убеждения, без да обръщат внимание или да се опитват да разберат духа на своето време. Неговата природна суровост ни най-малко не била смекчена от полученото образование и колкото тя да му помагала да обуздава развратеното византийско чиновничество, най-често се проявявал като необуздан източен тиранин. Манията за справедливост изглежда е била едно от изразените му качества. Под нейно влияние той наистина успял да укроти висшите съсловия в империята и да обуздае техните апетити. Притесняваният народ му бил благодарен за неговата закрила. Но същата черта го навеждала на решения, които изглеждат странни и показват у Теофил известни прояви на ненормалност. Тъй напр. веднъж в пристъп на правосъдна ревност заповядал да екзекутират лицата, които бяха извършили дворцовия преврат в 820 г. и издигнали на престола баща му Михаил.

Като всеки деспот с преувеличена представа за властта си, Теофил имал слабост към блясъка и церемониите и в негово време Византия заела твърде много от етикецията на багдадския двор. Не по-малка била страстта му към строителство. На азиатския бряг на Босфора той заповядал да построят дворец (Βρυάς) по образеца на един багдадски палат. Разбира се, че в това си увлечение създал и полезни работи. Той засилил морските стени на столицата, като издигнал по тях здрави кули, а освен това основно поправил и заякчил и сухопътните укрепления. По негово време в Мала Азия била устроена и един вид телеграфна служба със сигнални огньове, чрез която в Цариград за няколко часа могли да научат за всяко арабско нападение през границите на Киликия.

По черковния спор видяхме, че император Михаил бе заел едно средно и примирително гледище. При това чрез отношенията си с Рим и франките той се стараел да изолира иконопочитателите и им отнема опората, която те търсили на Запад. Деспотичната натура на Теофил не му позволявала да продължи тая неутрална политика. Той поискал и тук да прояви своето знание и власт. В 832 г. издал един едикт, с който строго забранявал всяко богослужение с употребата на икони и заповядвал за в бъдеще думата "свят" пред имената на светците изобщо да бъде заличена от византийската черква.

Склонността му към блясък увеличила зрелищата и празненствата за забавление на цариградската тълпа. Той не забравял обаче и длъжността си на човек, който трябвало да използва властта за облекчение съдбата на нещастните. В негово време била построена императорска болница в столицата, едно заведение наистина едничко по рода си в Средните векове, което се запазва до последните години от съществуването на Византия.

Величието, с което Теофил тъй обичал да парадира, далеч не съответствало на събитията, които Византия през негово време имала да преживее в отношенията си със своите съседи.

С българите Византия спазвала сключения в 814 г. мир. Също тъй били добри нейните отношения и с хазарите, които владееха земите по северните крайбрежия на Черно и Азовско морета. По това време те бяха заплашени от един нов тюркски народ - печенезите и затова по молбата на хазарския хаган Теофил изпратил византийски инженери, които построили на Дон известната в по-късно време крепост Саркел близо до днешния Новочеркаск. С испанските араби, както и с франките, Теофил се намирал също в добри отношения.

Борбата с арабите в Сицилия обаче продължавала. В 831 — 832 г. те завладяват едно след друго Месина и Палермо, но усилията им да се настанят здраво в центъра на острова останали напразни. Византийците успели да си възвърнат Месина и навярно действията им биха получили един благоприятен обрат, ако техните сили не бяха тъй много ангажирани срещу Багдадския халифат.

Причината за войната била, че в 831 г. Теофил приел и дал убежище на около 30 хиляди християни перси, които начело с княза на Хорасан Теофов бягали от арабите. Една значителна част от тия перси била заселена от Теофил в Македония около р. Вардар като войнишко население. Има предположения, че името на р. Вардар било дадено от тях, а и самите те под името турци вардариоти се срещат във византийската императорска гвардия до най-късната епоха.

От начало войната с арабите вървяла с променлив успех, но когато на халифския престол бил избран Мутасим (833-842) и всред арабите по тоя повод започнали отново безредици, византийците минали в решително настъпление. Армията им, под началството на емигранта Теофов, навлиза в арабските земи по Среден Ефрат и опустошава старата област Комагена. Разрушен бил между другото и гр. Созапетра (Запетра), дето бил роден самият Мутасим. На армията, която се връщала от източната граница в Цариград, бил устроен блестящ триумф, но преди Теофил да се зарадва на победите си, Мутасим пламнал от гняв и жажда за отмъщение. Той събрал всичките си сили и привлякъл на арабска служба големи маси от тюркски наемници. Те били от племето хоайе, което около средата на VIII в., идещо от Източна Азия, бе се разпростряло из земите около Аралско и Каспийско море. Тук то заварило също тюркското племе уйгури, което му дава цивилизацията и името си. От тая тюркска маса в по-късно време се образуват клоновете на огузите, селджуците и османските турци.

Теофил, който застанал лично начело на армията си и се опитал да възпре настъпващите тюркско-арабски маси, претърпял кърваво поражение при Дозимон, Източна Мала Азия. Мутасим насочил своите войски срещу Аморион, една от най-важните крепости на Централна Мала Азия, славен град на темата Анатоликон и родина на династията, от която произхождал сам Теофил. Обхванат от пламтящо чувство на мъст, той искал да подложи на същата участ тоя град, каквато Теофил бе наложил на родното му място Запетра.

Близо два месеца стратегът Аеций бранил храбро Аморион, докато най-сетне градът паднал чрез предателство (23 септември 838 г.). Разправата, която Мутасим устроил, била ужасна. Повече от трийсет хиляди души били избити, остатъкът от населението отвлечен в робство, а самият град изравнен със земята. Повече от това жестоко удовлетворение на чувството си на мъст Мутасим обаче не постигнал. След превземането на Аморион арабите се оттеглили назад и през следните години войната се изродила отново в дребни действия из пограничните области, дето успехът оставал предимно на страната на византийците.

Трудностите на военните походи, понесените силни преживявания и особено тъгата от катастрофата на Аморион подкосили преждевременно силите на Теофил и в началото на 842 г. той почувствал края си. Наследникът на престола, син му Михаил, бил едва 4-годишен. Теофил назначил жена си Теодора за регентка на малолетния, като устроил един вид съвет, образуван от логотета на дрома Теоктист и двама роднини на императрицата- брат ѝ Варда и чичо ѝ Мануил.

В последния момент на живота си обаче Теофил останал верен на своя деспотичен нрав и на вродената си жестокост. Той заповядал да убият многозаслужилия пълководец Теофов, от чието влияние над персийските шахове се страхувал, и на смъртното си легло "с радост разглеждал донесената му окървавена глава".

Между населението в Цариград по това време се носел слухът, че в последните си часове Теофил взел от жена си клетва да следва черковната му политика и да продължава иконоборството. Тя трябвало да обещае освен това да запази на патриаршеския престол патриарха Йоан, енергичен и образован човек, непримирим противник на иконопочитанието.

Поела веднъж управлението обаче, Теодора разбрала, че е нужно да ликвидира с черковния разкол. Още през живота на мъжа си тя си оставала тайна почитателка на иконите. Сега, като регентка на царството, тя нямала вече защо да крие своите убеждения. Двама от нейните съветници - Варда и Теоктист - споделяли възгледите ѝ, а изглежда, че и голямата част от населението на столицата клоняло на страната на иконопочитателите. След известни колебания тя тържествено декретирала прекратяването на разкола и завръщането на иконопочитателите, изгонени за своите схващания. Декретът бил посрещнат спокойно и безпорядъците, от които се бояла, не станали. Тогава тя се решила на втора стъпка. Патриарх Йоан бил отстранен и за глава на цариградската черква бил провъзгласен един от видните представители на партията на иконопочитателите – Методий (843-847).

Новият патриарх свикал събор, на който се явяват представители на черквата от всички провинции. Разискванията не траели дълго, защото сговорчивото византийско духовенство в своето мнозинство вече виждало, че духа нов вятър и затова не направило нищо, за да се съпротивлява на монаршата воля. Отделните представители на иконоборчеството измежду епископите били анатемосани и лишени от длъжностите си. На анатема и вечно проклятие били подложени и всички бивши гонители на иконите. Теодора поискала да спаси паметта на Теофил от това наказание и заявила в събора, че той в предсмъртните си минути се бил разкаял за греховете си. Нейното заявление било уважено от угодливите отци и макар в своята дейност Теофил и да бил един от най-върлите гонители на иконите и техните почитатели, той бил изключен от общата анатема.

Денят 11 март 843 г., когато иконопочитанието за втори и сетен път възтържествувало над иконоборческата ерес, бил обявен за тържествен празник и било постановено да се празнува за вечни времена. Оттогава и до днес Източната черква споменава това събитие през третата седмица на Великия пост.

В догматично отношение съборът в 843 г. не създал нищо ново, а се задоволил само да възстанови постановленията на събора от 787 г.

Тъй след 120-годишен разкол черковното единство на Изток било възстановено. На пръв поглед изглеждало, че победила черквата и духовното начало против опитите на светската власт да законодателства в делата на вярата. Всъщност възтържествуването на православието било резултат на намесата все на същата светска власт. Именно на нея трябвало да благодари черквата за възстановяването на своя вътрешен мир и за признанието на своята догма. И това обстоятелство идва още повече да затвърди подчинението на черквата от държавата на Изток. Черквата става орган на светската власт, патриархът и епископите - чиновници на императора, които не смеят да се противят на неговата воля. На тях той гледа като на оръдия за достижението на държавните си дела. Естествено, че тъй установената хармония не всякога могла да се запази. Не еднаж между императорската и духовна власт изниквали конфликти, но те са носели инцидентен характер и не са засягали вече установения принцип, който лежал в съзнанието на византийското общество. А той бил, че императорът е върховен божи представител на земята и че в това отношение той е повикан да се грижи както за материалното благоденствие, тъй и за духовното спасение на своите поданици.

Течението, чийто изразител бе Теодор Студит, и което отричало всякакво намеса на светската власт в черковния живот, остава на Изток без всякакво значение.

И това обстоятелство създаде една от големите разлики между средновековния живот на Изток и Запад. Докато в романогерманския свят папството и католическата черква се създадоха като сила, която бе подчинила светската власт и заплашваше да подчини тамошното човечество под една могъща теокрация, на Изток във Византия и земите, които се намираха под знака на нейната култура, черквата никога не извоюва вътрешна и външна свобода и остана зависима от държавата, на която трябваше да служи. Докато на Запад папата, всевластен разпоредител с черковните съдбини и едничък авторитет по въпросите на вярата, бе успял в значителна степен да подчини светските владетели и сам да си присвои политическа сила, тук, на Изток, императорът, светски владетел, бе станал върховен арбитър и в делата на самата черква. И на Изток и на Запад през течение на средните векове процесът бе един и същ и с еднаква цел - съединението на двете власти в едно лице. Само че, докато на Запад силата, която се стремеше към това обединение, бе от духовен характер и изхождаше от интересите на черквата и религията, тук, на Изток, тази сила бе от светски произход и имаше предвид предимно интересите на светското общежитие. Пълното тържество на византийския цезаропапизъм би превърнало държавите на Европейския изток в източни сатрапии, но това не би било едно тъй голямо нещастие за бъдещето на европейската цивилизация, както успехът на папските стремежи, които би поставили романогерманския свят в пълната власт на една тъмна теокрация.

Увлечена от своето благочестие и от ревността до възстанови православието, Теодора бе се решила и на друга стъпка, която трябваше да има тежки последици за империята. Тя заповядала да се почне преследването на павликяните. Ние знаем, че те образуваха значително число измежду населението на източните, съседни на арабите, провинции и че мнозина от прежните императори, иконоборци или не, бяха твърде внимателни към тях, оставяйки ги свободно да изповядат своята религия. Сега те трябвало чрез убеждение или насилствено да се отказват от нея и да минат в официалното православие. Изпълнението на тая задача било поверено на трима императорски чиновници. Хора груби и жадни, те се явяват в павликянските области и пристъпват към работа с най-голяма бруталност и насилия. Тия, които не искали да се откажат от вероизповеданието си, били подлагани на мъки, конфискувани им били имотите и най-често свършвали със смърт. В разстояние на няколко месеца били наказани със смърт повече от 10 хиляди души. Доведени до крайност, нещастниците обявяват открито въстание. Голямата им част след това вдига всичко, което могла, и се изселва през границата, дето по политически съображения им оказали благосклонен прием. Това погранично население от сурови планинци дотогава било най-добрата защита на империята от непрекъснатите набези на мохамеданите. Сега, въодушевени от жаждата за мъст и подкрепяни от самите араби, техните нападения стават непрекъснат извор на безпокойства за Византия.

Православието във Византия дължеше и своето повторно възстановяване на една жена. Това никак не е чудно, когато се знае, че освен калугерите, жените бяха тая част от византийското общество, която най-усърдно държеше за иконопочитанието.

Но възстановителка на нарушената от иконоборците традиция и провъзгласена от иконоборците за светица, Теодора далеч на приличаше на своята някогашна предшественица Ирина. В морално отношение никой от нейните съвременници не се е осмелявал да ѝ хвърли що-годе обоснован упрек. А трудностите и влиянията, с които тя като жена и регентка имала да се бори, били твърде големи.

Един от тримата нейни съветници, магистърът на армията Мануил, бил способен, честен и коректен човек. Но неговата привързаност към иконоборството, от една страна и затвореността му от друга, скоро го направили неудобен за Теодора и той още в началото на регентството бил принуден фактически да се отстрани от дейно участие в управлението. Вторият от съветниците, братът на императрицата Варда, човек извънредно даровит, бил личност, за която въпросите на морал и чест не са съществували. Поради това той също тъй наскоро бил отстранен от двора. С едно непостижимо изкуство обаче, Варда успява да добие влияние над малолетния Михаил и по този начин отново да заеме видно положение в управлението.

С най-голямо доверие на императрицата се ползвал третият от нейните съветници великият логотет Теоктист. Сам по себе си един твърде посредствен човек, Теоктист предано служил на Теофил и Теодора видяла в него един послушен и удобен помощник. Сама тя се е чувствала твърде умна и подготвена за управлението и се е нуждаела от хора, какъвто бил великият логотет. Поради доверието, което му било дадено, той в скоро време става най-видното и влиятелно лице в управлението.

В грижите си като императрица-августа и регентка обаче Теодора твърде много занемарила възпитанието на своя син Михаил. Оставен под влиянието на лица с низки страсти и наклонности, слаб по природа и лишен от всякакви добри естествени заложби, бъдещият император израства като човек, склонен към всички пороци и излишества. Обществото, в което се движел, подбуждало неговите лоши склонности дотам, че той загубил най-сетне всяка мярка и съзнание за своето положение като наследник на престола. За тая насока на неговия живот може би най-голяма вина носел Варда, който считал, че по тоя начин осигурява бъдещото си положение като разпоредител с държавата. За да обуздае порочните му склонности, Теодора още твърде млад решила да го ожени. Бракът обаче съвсем не ограничил развратения младеж и той по цели нощи прекарвал в оргии и пиянство със своите другари. Сутрин, след тъй прекараните часове, той обличал другарите си, които наричал свои епископи и митрополити, с черковни одежди и заедно с тях се разхождал из улиците, препречвал пътя на религиозните процесии и тъй скандализирал религиозното чувство на набожното и суеверно цариградско население.

Тоя начин на живот несъмнено изисквал много средства и оттук произлязъл конфликтът между принца и неговата майка, конфликт, който трябваше по-късно да има съдбоносни последици за Михаил и цялата династия.

Теодора бе заварила държавните финанси в цветущо състояние. Въпреки страстта си към блясък и строителство, Теофил не бе прахосвал средствата на държавата и при смъртта му в хазната били намерени повече от 100 кентинария злато. Със своята пестеливост Теодора искала да увеличи тая нaличнocт. Хронистите даже разказват, че тя сама влагала своите средства в търговски предприятия. На тая тема имаше един разказ, може би легендарен, но доста характерен за самата нея. Тя, още приживе на Теофил имала, разказва се, търговски кораби, които за нейна сметка кръстосвали моретата. Веднъж Теофил забелязал в пристанището да влиза великолепен кораб, за който научил, че е собственост на императрицата. На другия ден сам той отишъл в пристанището, заповядал да го разтоварят и да го изгорят. "Досега, казал той, никога един римски император не се е унижавал дотам, че да се предаде на занятие на обикновен търговец."

Общото спокойствие, на което империята през времето на Теодора и изобщо царуването на Михаил III се радвала, било нарушено само от въстанието на славяните в Пелопонес, начело на което застанали известните тамошни две племена на милингите и езерците. За омиротворението на областта била изпратена значителна армия в разположение на местния стратег, който успял да обуздае и укроти славяните от долините. Буйните милинги и езерци обаче, които обитавали стръмнините на Тайгет и сега, както и по-рано, запазили своята независимост.

Външното положение на империята обаче далеч не било тъй спокойно и сигурно. Арабите от Африка и Крит непрекъснато нападали и тревожели егейските острови и побрежия.

В Сицилия арабите непрекъснато разширявали завоеванията си и през регентството на Теодора цяла редица от тамошните градове и крепости по крайбрежието и вътрешността паднали в техни ръце. В VII в. на острова бяха намерили убежище много християни от Сирия и Африка. Сега, преди новата арабска опасност, техните потомци били принудени да се преселват в Калабрия и Пелопонес.

Теодора се опитала да тури край на тия безпокойства на арабите и решила да насочи удара срещу Крит, който бил най-близко. За началник на експедицията бил назначен Теоктист, комуто липсвали всякакви военни качества и способности. Едва стигнал до острова, до ушите му дошли разпространяваните нарочно от арабите слухове, че в Цариград избухнал метеж и Теоктист, който се боял, че някой негов съперник би могъл да заграби властта в столицата, бързо се върнал назад преди дори да бил започнал задачата, с която се наел.

Не била по-щастлива империята и на изток. В 842 г. багдадският халиф приготвил голяма флота, за да нападне Цариград. Това предприятие могло да докара за Византия нови нещастия, ако в похода си на запад арабската флота не била сполетяна от буря и унищожена около южните брегове на Мала Азия. Не тъй благополучно за империята обаче свършил походът, който арабите предприели по суша. Емирът на Малитена, навярно подкрепен от павликяните, навлязъл дълбоко във византийските земи. Нещастният Теоктист, който и тоя път имал амбицията да се окичи с военна слава, бил разбит в едно сражение при Мавропотамос и сарацините след това имали пълната възможност да разграбят малоазийските провинции.

Все през 40-те години на IX в. бил нарушен и мирът с българите. В това време над тях, както знаем, князувал Пресиян. Хронистите съобщават, че българските отреди нахлули в Тракия и че след това византийците в отговор предприели поход срещу България, но за развитието на военните действия и за техните резултати нямаме никакви сведения. Навярно неприятелствата са се ограничили в незначителни сблъсквания, без едната или другата страна да са предприели нещо по-сериозно.

А отношенията между личностите, образуващи централното правителство, се изостряли все повече. Неспособният Теоктист, въпреки всички несполуки като генерал, имал една заслуга - грижел се твърде много за доброто състояние на държавните финанси. Неговата политика тук намирала пълното одобрение на императрицата.

Младият Михаил обаче се нуждаел винаги от средства за разгулния си живот. Неговият вдъхновител и ментор Варда нарочно раздухвал апетитите му, като от друга страна го настройвал срещу императрицата майка, особено срещу Теоктист, който не се съгласявал да задоволява неговите прищевки. Подбуждан от Варда, Михаил заповядал да арестуват Теоктист, а след това в затвора да го убият. Теодора се почувствала безсилна срещу влиянията, жертва на които бил нейният син, и скоро след това в 856 г. сложила регентството и се оттеглила далеч от двореца.

 

¹Всъщност Йоан VII Граматик заема катедрата от 837 до 843 г.