Константин V (741-775)

 

Роден в 718 г. Константин още двегодишен (в 720 г.) бил провъзгласен от баща си за съимператор и тържествено коронясан. Във Византия не съществуваше установен ред за престолонаследието, династическият принцип не беше развит и императорите считаха, че едничкото средство да осигурят трона за своите наследници е още приживе да ги направят, макар и малолетни, съучастници във властта.

Под ръководството и примера на своя баща Константин бе минал отлична школа по държавничество и военна подготовка и наред с него бе участвал в решителното сражение при Акроинон, дето бе разгромена арабската мощ. С право характеризира Константин един от новите историци, казвайки, че в него били изразени в още по-силна форма всичките черти на Лъв III.

Макар и 22-годишен Константин все пак не се почувствал безпомощен, когато остава самовластен разпоредител със съдбините на Византия. А времето му приготвило много изпитания. В многобройната партия на иконопочитателите, които знаеха, че той ще продължи черковната политика на баща си, Константин намери само врагове. Те били готови да подкрепят всеки претендент, който би дал надеждата да възстанови иконопочитанието. От това настроение поискал да се възползва арменецът Артавазд.

Ние знаем, че той като стратег на Арменската тема бе съдействал на Лъв III да заеме престола и че в отплата за неговата вярност той бе му дал дъщеря си за жена. След смъртта на стария император честолюбивите желания у Артавазд се събудили. Младостта на Константин, както и опозицията на иконопочитателите, усилвали увереността в благоприятния изход на един преврат, който би го довел на престола. Сам Артавазд считал, че има над него не по-малко право, отколкото Константин.

Назначен от Лъв за куропалат - нещо като дворцов маршал - и в същото време стратег на темата Опискион, Артавазд имал възможност да влезе във връзки с висшите сановници на столицата и да спечели някои от тях за замисления преврат. Най-главният от неговите сподвижници бил Теофан Манутис, едно от най-близките и доверени лица на Константин.

Цяла година младият император не забелязал опасността, която зреела около него. През лятото на 742 г. той напуснал столицата си, за да организира в темата Опсикион поход срещу арабите. Артавазд, начело на войските си, също бил там, считайки момента благоприятен за действие. Константин с незначителния отряд, който се намирал около него го повикал при себе си, за да уговорят плана за бъдещия поход. Артавазд тогава се провъзгласява за император и потегля срещу Константин. В станалото сражение малките сили на Константин биват пръснати и сам той бил принуден да избяга в темата Антоликон, чийто стратег Лонгинус му останал верен. Към неговите войски се присъединил и стратегът на Тракезийската тема Сисиний. Вярна на императора останала и темата на Кивериотите. В Цариград при известието за събитията Теофан Манутис, който бил оставен за заместник на Константин, обявява, че той е убит и със съгласието на патриарха и одобрението на тълпата провъзгласява за император Артавазд. Началникът на Тракизийската тема, който също тъй бил посветен в заговора, побързал с войските си да заеме Цариград. Тук се явява и самият Артавазд с голяма част от войските на Опсикион.

Силите на двамата противници се очертавали вече достатъчно ясно. На страната на Константин се намирали главните темми ма Мала Азия - Тракизийска, Анатолска, Кивериотска и всичкото почти население на Опсикийската тема, макар войниците от последната да бяха последвали Артавазд. Самият Артавазд пък разчитал освен на арменците, чиято племенна привързаност той имал поради произхода си, главно на населението и войската на западните провинции Тракия и Гърция. Мала Азия беше иконоборческа, а Западът бе против иконоборците. Това и обяснява първият акт на Артавазд като император. Едва влязъл в Цариград, той побързал да възстанови иконите. Патриархът, който скрито клонял към иконопочитанието, короновал единия от Артаваздовите синове Никифор за съимператор. Другият - Никита бил изпратен в Арменската тема, за да поеме началството над нейните войски. Сам Константин през това време оставал в Мала Азия, дето се подготвял за решителната борба.

На следващата 743 г. Артавазд оставил Цариград и навлязъл в темата Опсикион, която предал на грабеж като неприятелсκа страна, поради верността й към Константин. Неговият син Никита с войските от Арменската тема настъпвал също на запад.. Планът бил да се нападне Константин от две страни. Последният разбрал опасността и решил да я изпревари. Най-напред той налетял на Артавазд. При града Сарди станал боя, в който Артавазд бил съвсем разбит и през Кизик едва успял да достиге столицата, оставяйки по-голямата част от армията си. Свършил тъй с едната страна, Константин бързо се отправил срещу Никита. При Модрина става решително сражение, което свършило с пълния разгром на последния.

Двадесет и четири годишният син на Лъв вече бил господар на цялата Мала Азия. Без да даде на противника си време да се опомни, той се запътва срещу столицата и я обсажда. Артавазд не взел мерки да я снабди с припаси и още в началото на обсадата нуждата и гладът се почувствали твърде остро. Артавазд решил да нареди морска експедиция, за да достави храна за града като една малка флота заминала за тази цел, но Константин изпратил срещу нея флотата на Кивериотите. Целият транспорт бил заловен. Гладът ставал тъй голям в столицата, че Артавазд бил принуден да позволи на тия от жителите ѝ, които не били способни да носят оръжие, да я напуснат.

Никита през това време опитал нова диверсия, за да помогне на баща си и да деблокира Цариград. Той успял да набере нова армия в Армения и стига с нея при азиатския бряг на Босфора. Без обаче да напусне обсадата, Константин потеглил срещу него с част от войските си. При отстъплението си Никита бил настигнат до гр. Никомедия и заедно с цялата си армия бил взет в плен. Някои от първите му помощници били обезглавени веднага, а сам той, окован във вериги, бил доведен пред Царирад. Тук в това положение бил разхождан пред стените, очевидно за да се убеди Артавазд, че е загубена и последната му надежда. Изтощеният и обезверен гарнизон на обсадените вече бил готов да го напусне. Най-сетне с част от войските си Константин сполучил да проникне в града. Артавазд успял да избяга, но по-късно бил заловен и заедно с двамата си сина ослепен.

След 18-месечни борби младият Константин става пълен господар на положението. Някои от близките сподвижници на Артавазд също били наказани със смърт. И патриархът Анастасий бил длъжен да изкупи престъплението, което извършил с минаването си на страната на бунтовника. Той бил качен на едно магаре с лице към задницата на животното и тъй разхождан из хиподрома под шумния присмех на цариградската тълпа.

Съвременниците на събитията византийски хронисти пишат за масови екзекуции, предприети от Константин след потушаване на въстанието. По-близкото изследване на тия обвинения показва, че те са неоснователни. Ако си спомним беснеенето на Юстиниан II след реставрацията му в 705 г., ще трябва да признаем, че Константин V в случая проявил не съвсем обикновено великодушие за времето си.

Разглеждайки външната политика на Константин V, ние ще се спрем първо на неговите отношения с арабите, които от VII в. оставаха най-страшният неприятел на Източната империя. Битката при Акроинос бе създала повратния момент в развитието на отношенията между двете страни; впечатлението, което тя бе оставила у арабите, бе тъй силно, че те не се опитаха да използуват византийските междуособици през 741-742 г. При това и в самия халифат от 743 г. бяха започнали вътрешни борби, които траеха цели седем години и свършиха с унищожението на старата династия на Омейадите и заместването ѝ от тая на Абасидите.

Константин не оставил неизползвано положението. В 745 г. той навлиза в Северна Сирия, отнел от арабите Германикия, родния град на Лъв III, и проникнал още по на изток към Ефрат. Населението от тия земи преселил в Тракия, дето българските опустошения бяха произвели значителни празнини. Следващата година византийската флота на Кивериотите изненадала арабските морски сили, събрани в главното пристанище на о-в Кипър Керамея и я унищожили. Навярно тогава островът, които принадлежал на арабите, отново бива отвоюван от византийците. (Lombard, 34).

В 750 г. новата династия на Абасидите застава начело на Халифата. Вторият неин представител Абдул Абас оставя Дамаск и основава града Багдад, който станал столица на халифите. Центърът на арабската държава с това бил изместен на югоизток и далеч от границите на Империята. Това обстоятелство от една страна и от друга още нестихналите вълнения сред арабите, позволили на Константин да продължи започнатата офанзива. Тоя път тя била насочена срещу арабска Армения. Завладени били градовете Мелитена и Теодосиопол, укрепленията им били сринати и жителите им, арменци и сирийци, също преселени в Тракия, която била обезлюдена от чума (751 г.). Това обстоятелство показва, че Константин не мислел и не считал за възможно запазването на тия далечни области в границите на Византия, но чрез унищожаването на техните военни съоръжения и опостушаването им имал за цел да лиши арабите от тяхната база за нападение и по този начин за известно време да осигури от нападенията им пограничните византийски области.

Новият халиф и наследник на Абдул Абас - Абдуллах ал Мансур - няколко години по-късно успял да си възвърне превзетите градове и да ги укрепи, но действията на арабите срещу империята вече изгубили по-раншния си характер на големи завоевателни предприятия. Това били бързи грабителски походи, предприемани почти редовно всяко лято; те принасяли значителна вреда на пограничните византийски области, но за политическата граница на Мала Азия били без всякакво значение. За тяхното отблъскване при това били достатъчни военните сили на местните теми и рядко ставало нужда централното правителство да им противопоставя съединените сили на империята или сам императорът да застава начело на войските си, за да ги отбива.

Не малко полезни били в случая и приятелските отношения на Византия с хазарите, които владееха земите зад Кавказ. Константин бил женен за дъщерята на хазарския хаган, покръстена и приела името Ирина, и през неговото царуване научаваме не един път хазарите да минават Кавказ и да опустошават арабска Армения или Горна Месопотамия. Именно това вярно съюзничество на хазарите позволило на Константин, въпреки състоянието на война с арабите, да отдели значително внимание и сили за осигуряване на имперските интереси на запад - срещу българите.

През цялото царуване на Константин мирът с арабите бил установен само за късо време, от 757 до 759 г. На арабските нападения били изложени обаче не само азиатските земи на Византия. В 764 г. арабите дебаркират и в Сицилия, но населението ѝ макар заради привързаността си към иконите и да имало доста основания да бъде зле настроено срещу цариградското правителство, със собствени сили успяло да се справи с арабите и да ги изгони от острова.

Завоевателната сила на исляма вече бе изчерпана и трябваше да минат няколко века, докато един нов народ щеше да поеме знамето на Пророка и под него да изпълни задачата, за която арабските халифи се бяха показали неспособни.

Арабите бяха едничкия неприятел на Византия през цялото дълго царуване на Лъв III. При Константин V те оставаха също тъй най-могъщият ѝ съсед, но същинска опасност за империята вече бяха нейните съседи на северозапад - българите.

Нам е известно, че те бяха сключили мирен договор с империята по времето на Теодосий III Адрамитеца и че при голямата обсада на Цариград през 717-718 г. тяхното нападение на арабския лагер бе ускорило оттеглянето на арабите. Наистина българският хан Тервел веднага след това бе дал съдействие на Анастасий II в опита му да си възвърне престола, но с това той не бе се опълчил срещу империята, а бе поискал да използва борбата срещу двамата претенденти. След като бе видял обаче, че предприятието е осъдено на несполука, той не бе се подвоумил да предаде Анастасий и с това да запази еднаж сключения мир. Той бил изгоден и за двете страни и затова ние виждаме в продължение на 38 години между тях да владее дълбок мир. Византия се нуждаела от него поради непрестанните си стълкновения с арабите, когато пък за българите той бил полезен поради ежегодния трибут, който им плащала империята.

И отказът на Константин V да плаща тоя трибут бил причина неприятелските действия отново да започнат.

Известно е, че в 755 г. Константин заповядал да настанят в Тракия в съседство с българската граница многобройните сирийци и арменци от Теодосиопол и Мелитена. Повечето били заселени в крепостите, които за тази цел били издигнати по границата. Колонистите получили достатъчно земи за обработване и трябвало да образуват погранична войска, със задача да възпира българските нахлувания.

Българите счели тази мярка като предизвикателство на византийската политика спрямо себе си. Защото ако Византия вземала мерки да обезпечи границите си, това значело, че тя разчитала на подновяване на неприятелството. Навярно за да се уверят в предположенията си, българите поискали да им се плати дължимият данък. Техният пратеник в Цариград бил посрещнат зле и Константин решително отказал да изпълни задължението си.

Явно било, че ликвидирал с арабската опасност, той вече искал да се справи с неудобните си балкански съседи.

Както и трябвало да се очаква, българите не оставили да бъдат първи нападнати. Още същата 755 г. те нахлули в Тракия, като с опустошения стигнали чак до Анастасиевата стена. Императорът обаче очаквал опасността и затова не останал изненадан. Начело на сухопътната си армия той пресрещнал българските отреди из Тракия, разбил ги и потеглил на север по дирите им, докато пък византийската флота получила заповед по море да съдействува на похода. При крепостта Маркелли (до върха Бакаджик, при с. Войник, Ямболско; Златарски, 304) бил завързан нов бой, при който българите претърпели поражение и побързали да сключат мир, като се съгласили да изпратят в Цариград заложници. Флотата не постигнала никакви особени успехи и след като опустошила някои места от крайбрежието, се завърнала в Босфора.

Осигурил тъй положението на север, Константин решил да затвърди авторитета на империята и сред южномакедонските славяни. Ние знаем вече, че те населяваха тамошните области и оставаха независими под управлението на собствените си племенни князе. През времето на Ираклий и неговите наследници, както и по-късно, през първата половина на VIII в., империята бе твърде заета с борби против перси и араби, за да бъде в състояние да се загрижи за властта си в Балканския полуостров. Това бе позволило на славяните да затвърдят своето положение там и да станат пълни господари на земите около Егейското крайбрежие.

Аз вече споменах за техните опити да завладеят и Солун и за походите, които отделни императори, като например Юстиниан II, бяха предприемали на запад в славянските области и които не можеха да имат траен резултат. Славяните бързо възстановиха силите си, а заедно с това и прежното си положение.

Солун и през VIII в. оставаше център на техните стремежи. Той ги привличал не само с богатството си; той оставал опора на византийската власт и те добре съзнавали, че само с неговото завладяване могат да се считат запазени от бъдещите удари на империята. И затова VIII в. видя още едно голямо нападение на съединените славянски племена срещу града на Св. Димитър. Това бе няколко години преди възшествието на Константин V. Повод за нападението било измамническото залавяне и убийството на Пребънд - княз на славянското племе ринхини. За да отмъстят за неговата смърт съединените племена ринхини, струмци, сагудати и драговичи държали почти две години в блокада града, който се спасил само благодарение на транспортите с продоволствия, които на няколко пъти му били изпращани от Цариград по море, а и освен това и на храната, получавана все по море от славянското племе велегостичи, което тоя път останало вън от съюза.

Сега, след като Константин V, вече освободен от арабската опасност, обезвредил и българите, той решил, че е време да укроти и македонските славяни, които при подновяване на неприятелствата с българите вероятно започнали отново да стават неспокойни. Походът срещу тях бил предприет в 758 г., когато, разказва летописецът Теофан, императорът "оплени славяните, а останалите направи свои поданици". (Златарски, 206). Самото съдържание на известието показва, че предприятието на Константин не постигнало трайни резултати. Македонските славяни били опленени, но за пълното им подчинение оставало много да се желае.

С право предполагат някои историци, че тия македонски славяни по това време се намирали във връзки с българите на север и съгласували действията си срещу Византия. Това може да се заключи и от обстоятелствата, че на следващата година подир споменатата експедиция, Константин V нарушил сключения мир с българите и без всякакъв повод потеглил с войските си срещу тях. Тоя път обаче предприятието му свършило с пълна катастрофа. Българите го причакали във Верегавската клисура (дн. Чолякавашки или Ришки проход), дето му нанесли голямо поражение. Голяма част от ромейската войска останала на полесражението, а сам императорът безславно трябвало да се върне назад (Златарски, 206; Lombard, 44-45).

По това време в България избухнали смутове и междуособни борби, в резултат на които царстващият дотогава род Вокил бил свален и издигнат за хан Телец от рода Угаин. Последица от тия борби било изселването на 208 хиляди славяни от България. Константин V, към когото те се отнесли, се показал твърде предпазлив. На византийски кораби те били пренесени в Мала Азия и поселени в областта Витиния около Черноморското крайбрежие. По тоя начин славянският елемент в Мала Азия, пренесен за първи път от Юстиниан II, бил значително засилен.

Константин не смятал да остави неотмъстено поражението във Верегавския проход. Превратът в България, който означавал засилване на войнствената партия, му дал да разбере, че опасността от северния съсед била нараснала. Още с получаване на властта Телец възобновил нападенията срещу Тракия. В отговор на това предизвикателство Константин, през лятото на 769 г., организирал нов и тоя път грандиозен поход срещу България. Лично той потеглил през Тракия на север, начело на сухопътната си армия, когато флотата от 800 кораба и около 10 000 конника трябвало да дебаркира към устията на Дунава и да нападне българите в тила.

Научил за движението на неприятелите, Телец събрал значителна сила, според византийските летописци до 20 000 души, и побързал да ги посрещне. Двете армии спрели една срещу друга в равнината при гр. Анхиало. Тук се завързал решителният бой, който траел от зазоряване чак до късна вечер. Победата останала на страната на византийците, но колко скъпо им струвала тя се вижда от думите на византийския летописец, който разказва, че почти цялата византийска войска била унищожена (Hamart., 950; Lombard, 47). Още петдесет години след битката Анхиалското поле било осеяно с купища кости на падналите воини.

Както и да е, Константин бил победител. Да продължи обаче похода в България при претърпените грамадни загуби той не се решил и предпочел да се върне в Цариград, дето му устроили триумфално посрещане.

Историкът на Константин V, Alfr. Lombard счита битката при Анхиало за едно от най-важните събития във византийската история. Това било също тъй най-важният военен подвиг на тоя император, подвиг, който според признанието и на неговите най-ожесточени врагове го издигнал като спасител на империята (Lombard, 48). Пленените българи били предадени на цариградската тълпа, която за свое удоволствие ги избила.

Поражението при Анхиало струвало живота на Телец. Недоволните българи го убиват. Избраният на негово място Сабин не бил по-щастлив от предшественика си. Окуражен от впечатлението, което анхиалската победа произвела над българите и от смутовете около убийството на Телец, императорът намислил да свърши окончателно с България. Затова през 765 г. той подготвил нов поход. Грамадна флота от около 2600 кораба трябвало да дебаркира войски по българския бряг северно от Балкана, докато сам императорът с останалата част от армията се бил спрял при изхода на Верегавския проход, готов да започне нападението от юг. Съдбата и тоя път поискала да спаси съществуванието на младата държава. Флотата била унищожена от силна буря при българските брегове, при което почти всичката натоварена на нея византийска войска загинала. Ударът бил тъй страшен за ромеите, че Константин и не помислил да продължи предприятието и бърже се върнал с остатъка от армията си към Цариград.

Преживяното безпокойство от Сабин и страхът му за съдбата на държавата били тъй силни, че той изгубил всякаква надежда за съпротива срещу неумолимия си могъщ противник. Затова в 766 г. ханът поискал да сключи мир с империята. Постъпката му обаче била изтълкувана зле от неговите поданици, между които, под впечатлението на морската катастрофа на византийците, военната партия отново се засилила. Сабин бил обвинен, че иска да предаде българите на ромеите и страхувайки се от участта на Телец, тайно през Месемврия избягал в Цариград. Оставеният от него на ханския престол Умар не царувал и 40 дни и бил свален от войнствените боляри, които издигнали на мястото му нов хан на име Токту. Това означава поражение за византийската политика, чийто привърженик бил сваления Умар; ето защо императорът изпратил срещу новия хан една армия, която да навлезе в България. Нейното появяване дало сигнал за въстание, Токту с брат си трябвало да бяга към Дунава, дето и бил убит.

Новият хан Паган се опитал да се примири с Византия, за тази цел дори сам се явил в Цариград, но Константин не забравил, че българите са враг, който трябва да се унищожи. Затова в 768 г. той внезапно нахлул в България, без обаче да постигне целта си. Наистина хан Паган в бягството си бил убит от собствените си слуги, но византийците се побояли да останат в земите северно от Балкана и бързо се върнали назад.

С всичко това обаче намеренията на Константин V да смаже българите не били изчерпани. След пауза от 5 години отново бил организиран двоен поход, при който императорът сам на кораби стигнал до Варна. И тоя път обаче походът не постигнал никакъв успех, сключен бил само привиден мир, с който и двете страни се задължавали да не си вредят.

Това не попречило на новия български хан Телериг още същата година да подготви експедиция към Македония с цел, както разказват летописците, да пресели племето бързаци в пределите на държавата си. Научил за тия приготовления от шпионите, които имал в България, Константин скрито потеглил срещу изпратения на югозапад български отряд и чрез ненадейно нападение го разпръснал и взел много пленници, без да даде каквито и да било жертви.

Тоя акт накарал българския хан да се замисли. Той разбрал, че цариградското правителство е навреме уведомявано за всичките негови намерения и решил да се освободи от невидимите очи, които го следели. За употребената от него хитрост вие знаете от българската история.

След това събитие престарелият¹  вече император не мирясал. В 755 г. той предприел последния си поход срещу България, от който не се върнал жив. Какви били резултатите от тоя поход не се знае, но след завършването му, по обратния път императорът заболял от сибирска язва и докато бъде пренесен в столицата, починал на 14 септември 775 г.

От основаването на българската държава бяха минали цели сто години и никога, с изключение на времето на Василий II в XI в., тя не видя противник по-упорит и опасен, отколкото синът на Лъв III. Сега, в средата на VIII в., Византия бе развила всичките си сили, за да може да смаже своя северен съсед и веднъж завинаги да се освободи от него. Въпреки вътрешните междуособици в България, въпреки военния гений на Константин V, всички тия усилия останаха напразни. От изпитанията младата държава бе излязла още по-силна и трябваше да минат само четири десетилетия, за да бъдат разбити ромеите и страшните български войни да се явят под самите стени на Цариград. Летописецът разказва, че когато в 813 г. ромейската армия бе унищожена при Версиникия от Крум и нейните остатъци преследвани от българите в безумна паника бягаха към Цариград, населението в столицата, научило за катастрофата и виждащо от височината на крепостните ѝ стени вече горящите предградия, се втурва към черквата "12 апостоли", дето Константин V бил погребан, с виковете: "Стани Цезаре и спаси града, който загива."

Настъпили били други времена. И въпреки халюцинациите на цариградската тълпа, която бе видяла умрелия император да се изправя от гроба на бойния си кон и въоръжен, на цариградския престол седяха други хора, а българите, излезли от своята детска възраст като народ, вече се бореха не за съществуванието на своята държава, а за владението на Полуострова.

Императорът обаче, за когото тъй живо бяха си спомнили в 813 г., през времето на своето царуване бе ненавиждан от една значителна част от своите поданици. И това бе, защото той въпреки всичките си заслуги бе останал непримирим иконоборец.

Той бил възпитан от баща си в духа на иконоборството, съобразно с това е могъл още твърде рано да прецени по-дълбоко и по-основно да се запознае с всичката неоснователност на иконопочитанието и израждането, което то бе предизвикало в религиозните представи. Образованието, което той като наследник на престола бе успял да получи и по което се различавал от своя баща - израснал като прост войник -това образование му позволило да прецени от едно по-широко гледище значението на черковната реформа и да изведе всички политически последици, които започнатата борба налагала. Въпреки това цели 12 години, след като останал безспорен владетел на престола, той се задоволил мълчаливо да следва извършеното от предшественика си, без да предприема никакви нови мерки от своя страна. Съпротивата, която срещнали едиктите на Лъв обаче и тяхното неизпълнение го убедило, че за затвърждаване на реформата е необходимо тя да бъде санкционирана от самата черква в лицето на най-висшето ѝ учреждение - Съборът. Затова в 753 г.²  бил свикан Вселенски събор, който се открил през февруари в двореца Хиерия, на азиатския бряг на Босфора срещу Цариград. Присъствували 338 черковни сановници, но от източните патриарси не се явил на него никакъв представител. Не присъствували делегати и от папата. На събора едиктите на Лъв III намерили пълно одобрение, иконопочитанието било обявено за отстъпление от същността на християнството. "В името на Светата Троица, заявявали в решението си съборните представители, всички ние, облечени в свещеническо достойнство, единодушно декларираме, щото да бъде отстранен от християнските черкви всеки материален образ на всяка живопис, като нещо нечестиво и престъпно. Никой в бъдеще да не се осмелява да извършва едно деяние тъй неблагочестиво и гибелно, каквото е изработването на едно свещено изображение. Който за в бъдеще се осмели да направи такова или да го почита, или пък да го постави в една черква, или да го държи в частно жилище, такъв, ако е епископ или свещеник да бъде лишен от сана си, и да бъде анатемосан, ако е калугер или светско лице. Такъв да бъде наказан освен това и от царските закони като бунтовник срещу божиите заповеди и неприятел на установените от отците догми". (Lombard, 136).

Липсата на каквато и да било опозиция в събора показва, че висшето духовенство, което ги съставяло, в течение на 30-годишния период, изтекъл от издаването на първия иконоборски едикт, било напълно спечелено за реформата и, че непокорните прелати са били сменени.

Задачата на императора след събора била вече опростена - да приложи решенията, които той бил взел. И затова от тази година преследването на иконите и техните почитатели започнало с все по-нарастваща сила. Летописците разказват, че от поданиците на империята била изисквана клетва, че се отказват от почитането на иконите. Че такава клетва била взета от жителите на столицата има много указания, но не е известно дали същата мярка била разпространена и в провинциите. Въпреки всичко това обаче изглежда, че не всички свещени изображения са били унищожени. Има сведения, че в патриаршеския дворец били запазени чак до 767 г. някакви фрески. Преследването било насочено само срещу изображения, които представлявали лица или събития от Свещеното писание и следователно тъй или инак могли да бъдат предмет на поклонение. Профанното и светско изкуство изобщо не било преследвано, напротив ползвало се с насърчението на иконоборците. За да не изглеждат черквите съвсем пусти след отстраняването на фреските или мозайките в тях, Константин V заповядал на тяхно място да се нарисуват различни орнаменти. Развитието на орнаменталната живопис с мотиви от животинското и растително царство идва да замести празнината в художествения живот. И затова съвсем неправилен е възгледът, който обвинява иконоборчеството в отрицателно отношение към изкуството и счита периодът, през който то владееше в Източната империя, за време на пълен художествен упадък. Не само орнаменталната живопис обаче била на почит. Незасегнато от мерките на иконоборците остава и светското изкуство в широкия смисъл на думата. Галериите на императорския дворец още от времето на Юстиниан били украсени с мозайки, представящи събитията от съвременните му войни. Те не само че не били покътнати, но сам Константин украсил столицата си с нови статуи, а върху стените на много обществени постройки заповядал да нарисуват сцени от водените от самия него войни, дето той увековечавал собствените си военни подвизи. (Lombard, 144). Ако иконоборството бе успяло да унищожи във Византия черковната живопис завинаги, то византийското изкуство несъмнено би представлявало нещо по-друго, отколкото ние днес го знаем, с неговите закостенели типове и сакрална маниерност.

Усиленото преследване на иконите, настъпило след събора в 753 г.³, безспорно трябвало да доведе до ексцесии, които по-рано не били познати. Преди всичко унищожени били много от старите паметници на черковната живопис - фрески и мозайки, с които тогавашните черкви били богати. Унищожени били и извънредно много ръкописи, украсени с миниатюри с религиозно съдържание.

По времето на Константин числото на иконопочитателите било твърде намаляло в сравнение с това преди времето на Лъв. Голямата част от столичното население била на страната на иконоборците. В Тракия колонизацията на много сирийци и арменци също тъй бе отслабила опозицията срещу реформата. Държала се тя главно в западните земи - Гърция и италианските владения. И сега, както и при Лъв III водачи на тая опозиция били монасите. Надъхани с огромен фанатизъм, а при това използващи идолопоклонническите привички у вярващите, те били непримирими противници на решението на събора, а заедно с това и на самото правителство. Със своите проповеди те подбуждали към неподчинение на императорските разпоредби, а в дивия си екстаз достигали до явни и безсмислени предизвикателства. Естествено е поради това, че правителството на Константин било принудено да започне с тях ожесточена борба. Известията от това време изобилстват от разкази за преследвания, на които били подложени непокорните монаси. Ако им се вярва, ще излезе че случаите на мъчения са били извънредно много. В тия известия обаче има нещо много преувеличено. Примери, дето непокорни монаси били наказвани със смърт, се изброяват на пръсти. И в повечето случаи с тях се разправяла самата тълпа, особено солдатите, които си оставали непримирими иконоборци. По-чести били случаите, когато необузданите фанатици били изпращани на заточение или пък били наказвани с отрязване на носовете, или обръсване на брадите, но това са били наказания, които при тогавашния морал и правни понятия не били нещо необикновено.

Във всеки случай непримиримостта на монасите и безсилието на правителството чрез екзекуции да сломи тяхната съпротива става причина Константин да се реши на една по-радикална мярка. Почва се преследването вече не само на монасите като идолопоклонници, а на монашеството като съсловие. Императорът разбрал без съмнение, че успехът на реформата ще остане невъзможен докато монасите заемат едно тъй важно място в обществото и черквата. И той решил да унищожи монашеството. Той вече не искал от монасите да се откажат от иконопочитанието, но да се върнат към мирския живот. Преследвал вече не само тия, които пазели своето убеждение, но и тия, които носели своето монашеско облекло. "Той ги заставяше, говори един съвременник, да нарушават дадените пред Бога обети, да хвърлят расото и да се обличат светски; принуждаваше ги да се женят и в цирка караше да маршируват двама по двама монаси и монахини." (Lombard, 160). Тия процеси на монасите в цирка, дето всеки от тях трябвало да води под ръка по една жена, ги излагали на присмеха на тълпата и с това компрометирали самото монашеско звание.

Чиновниците, които изпълнявали нарежданията на Константин в провинциите в усърдието си надминавали и самия император. За стратега на Тракезийската тема например, Михаил Лаханодракон, се разказва, че събрал в Ефес всички монаси и монахини от своята провинция и им предложил веднага да си направи всеки един избора измежду присъстващите и да се ожени, като ги предупредил, че в противен случай ще бъдат обезобразени и изпратени в изгнание.

Всички тия мерки не останали напълно безрезултатни. Твърде много монаси се отказали от своите обети и звание, за да се върнат към светския живот. Но за значителна маса от монашеството преследванията имали обратно въздействие. Те увеличили само неговия фанатизъм и ожесточението му срещу еретиците властници. Пръснати по всички краища на империята, избягващи окото на властта, те действали на съзнанието на суеверната маса, като я настройвали срещу правителството. Естествено, че Константин V не можел да се церемони със своите противници и почва срещу тях изтребителна борба. Разбрал, че манастирите са огнища и разсадници на съпротивата, той не се подвоумил да посегне и върху самото тяхно съществуване. Много манастири били конфискувани, като едни от тях били превърнати в казарми, други били продадени и използвани за жилища или гостилници и въобще за светски нужди. (Lombard, 164 сл.). Унищожението обаче не засегнало всички манастири. Тия от тях, чиито монаси не изразявали опозиционното си настроение срещу властта, били оставени. Не били засегнати и манастирите, които поради положението си в отдалечените имперски провинции, не били опасни. От друга страна приложението на нарежданията срещу тях напълно зависело от усърдието на местните управители. (Lombard, 166 сл.).

Естествено, че всички тия мерки, взети изцяло, можеха да имат едно твърде осезателно последствие - да намалят значението на черквата като духовна сила и като социален фактор. Защото ограничението на числото на монасите лишаваше черквата от нейната армия черни войници, с която тя владееше напълно съзнанията. Секуларизацията на манастирите пък от друга страна възвръщаше на обществото неговите имоти и отнемаше от черквата богатства, с които тя можеше неограничено да разполага. От това гледище иконоборската реформа имаше последиците, каквито бяха предизвикани от Реформацията през XVI и революцията в XVIII в. И от същата гледна точка може да се обясни непримиримата вражда на днешните ултрамонтани към иконоборското движение. Но тия резултати не бяха цел на иконоборската реформа, а бяха се явили като странични последици, предизвикани от съпротивата, която тя бе срещнала в служителите на черквата. Ако монашеството не бе се явило тъй фанатизиран защитник на иконопочитанието, сигурно е, че властта не би насочила срещу него преследването си, не би прибягнала до унищожението на манастирите и секуларизацията на техните богатства.

Същността на иконоборството, както споменах, било стремлението за очистване на християнската религия от представите, които я бяха довели до грубо идолопоклонничество и многобожество. А от тоя основен елемент на иконоборските стремежи произтекоха по един логичен и естествен път заключения, явно несъответни на официалната догматика.

Отците на събора в 745 г. бяха решили премахването на иконите не само защото тълпите отдаваха на последните почитание, което се дължеше на самия Бог, но и защото в самото съществуване на иконите те виждаха едно нарушение на религиозната догма. Бог според последната се състоеше от две природи - божествена и човешка и чрез неговото изображение тия две природи се разделят, тъй както очевидно е, че иконописецът е в състояние да предаде не божествената, а само човешката природа. Иконопочитателите следователно са диофизити, които считат, че двете природи у божеството могат да бъдат отделени една от друга. Разбира се, че иконопочитателите от своя страна са могли да намерят аргументи, за да защитят своето гледище. Но независимо от това, даже и да би се приело напълно схващането на иконоборците за недопустимостта на изображение на божеството, все пак с това иконопочитанието не би се премахнало. Защото това гледище не можеше да намери догматична основа, за да отрече изобразяването на Богородица и светиите. Те сами са били човеци, само с една, човешка природа, и следователно тяхното изобразяване от догматично гледище не би представлявало нищо осъдително. А това би значело да се допусне в християнската религия същото служене на иконите, както и по-рано.

Константин V схващал, че при такова заключение целта на иконоборската реформа съвсем не била постигната. Напротив християнството би се изродило още повече в смисъл на суеверен политеизъм. За да се унищожи напълно поклонението на иконите, представящи Богородица и светиите, трябвало на самите тях да бъдат отнети всички атрибути, които ги доближават до божеството. Затова Константин, преследвайки с неутолима енергия крайната цел на реформата си, не се спрял, както изглежда, от логичните изводи на своето предприятие. Теофан разказва, че патриарх Анастасий, който бе взел страната на Артавазд при династичния бунт в 741 г., заявил публично, какво императорът (Константин) бил му казал някога, че Мария не била и не могла да се счита за Майка Божия. Неговият наследник патриарх Константин II , също тъй според едно съобщение на Теофан, един път чул Константин да пита дали наистина Мария трябва да се нарече Майка Божия или е по-правилно да бъде считана за майка на Иисус. (Lombard, 116, 118). Ако тия съобщения са верни, това показва, че Константин сам достигнал до заключенията на несторианството.

Че тия твърдения не са били основателни, има много доказателства. Сам Теофан съобщава, че императорът в 766 г. заповядал да бъдат премахнати молитвите към Богородица и светците и заплашвал с наказания тия, които не биха се подчинили на заповедта му. Това говори, че той действително искал да очисти християнството от всички елементи, затъмняващи чистия монотеизъм и да премахне всякакви посредници между човека и невидимия Бог.

Тия крайни изводи на Константин, при които той влизал в противоречие с умерените иконоборци, били причината, задето той си навлякъл неугасимата ненавист, що и до ден-днешен тежи на паметта му. Иконоборството заема във византийската история период по-дълъг от сто години. Няколко императори се стремяха да осигурят окончателна победа на делото, предприето от Лъв III. Но никой измежду тях не бил тъй страшно мразен, както Константин V. Неговите заслуги бяха забравяни, помнеше се само, че той бе гонител на черквата и отстъпник от завета на отците. И представителите на тогавашната книжовност му се отплатиха с това, че направиха името му предмет на ужас за потомството. За тях той е олицетворение на дявола, те му приписват всичките пороци, които някога човек е могъл да има. На тяхното усърдие се дължи най-сетне и обстоятелството, дето той е познат на историята не е толкова със собственото си име Константин, а с прозвището Копроним (от κόπρος - тор) или Кавалин (от κάβαλλον - кон).

Тази омраза към Константин не бе се ограничила само в литературата. В 765 г. бил разкрит против императора заговор, в който били замесени видни дворцови сановници, а освен тях и стратезите на Тракия, Сицилия и Опсикион. Едни от съучастниците били наказани със смърт, други ослепени и изпратени на заточение. Патриархът Константин II, който бе заместил Анастасий след събора в 754 г., изглежда че също тъй не бил чужд на заговора. И затова той бил свален от престола и заточен, а на негово място бил назначен иконоборецът Никита , свещеник в черквата "12 апостоли", евнух и славянин по произход. (Lombard, 146 сл.).

Вътрешната политика на Константин V не е ознаменувана с особени реформи и законодателни актове, както това било с царуването на неговия предшественик Лъв III. Нему оставало само да затвърди постигнатото, като го допълни и усъвършенства.

Особено внимание през периода 740-775 г. заслужават етнографските промени по византийските земи. През 746 г. в Калабрия и Сицилия се явява пренесена от арабите бубоническа чума, която скоро минава в самата Гърция, островите, а оттам - в Тракия и в столицата, дето върлувала повече от една година. Жертвите, които тя взела, били грамадни. Цариград загубил по-голямата част от своето население. За да го попълни, императорът преселил мнозина гърци островитяни и от древна Елада. На мястото им в обезлюдените земи се явили славяните от съседните области на север. Към тази епоха се отнасят думите на Константин Багренородни за пълното славянизиране на Пелопонес ἐσθλαβώθη πᾶσα ἡ χώρα καὶ γέγονε βάρβαρος (De tem., 2, 6).

Обезлюдяването на тракийските области от чумата, а от друга страна и нуждата да се създаде една преграда срещу българите, накарали Копроним да предприеме заселването на тия земи с колонисти от Сирия и Армения. Аз вече споменах по-рано за тия поселници, които били взети от пограничните области след превземането на Германикия, Теодосиопол и Милитена. С помощта на тия колонисти Константин се надявал да създаде в построените по българската граница крепости едно войнишко население, което ще му служи вярно срещу българите. Вдъхновяван все от същото желание да заздрави положението на империята в балканските земи, той предприел редица мерки срещу македонските славяни. Откъслечните известия на византийските летописци говорят, че дейността му в това направление не останала без успех, но изглежда че и след него тия славяни не били напълно подчинени и, че византийската власт тук останала само номинална.

Неприятелски настроените спрямо Константин V летописци го обвиняват заради неговата сурова финансова политика. Според думите им той притеснявал населението, за да получи нужните му парични средства. "Този неприятел на Христа бе голям приятел на златото", говори за него патриарх Никифор в своята Хроника. Данъците се събрали, разказва по-нататък той, в пари и за да се снабдят с такива, селяните били принудени да продават на безценица своите произведения. (Lombard 99).

Навярно Константин, както и Лъв III, употребявали тъй получаваните средства главно за издръжката на армията, която в тяхно време била издигната до завидна висота. Не малко разходи във времето на Константин били направени и за други нужди. Лятото на 766 г. било забележително с настъпилата суша, Цариград останал съвсем без вода, тъй като каналите и цистерните пресъхнали. Тогава Константин решил да поправи изоставения водопровод, построен някога от император Валент и след това по време на цариградската обсада при Ираклий разрушен от аварите. Това голямо предприятие, което, осигурявало на столицата обилна и чиста вода, било довършено още през живота на самия император. (Lombard, 100).

Иконоборството на Константин V не му попречило да се погрижи за поправката на много черкви, които били полуразрушени, а при това той украсил Цариград с нови паметници на изкуството. Патриарх Никифор разказва, че на разни места в столицата той заповядал да издигнат статуите му от злато или сребро, а по стените на видни постройки били изрисувани сцени от военните му подвизи и победи над неприятелите.

Когато се говори за финансовата и строителна политика на Константин V, не може да не се вземе предвид едно твърде характерно обстоятелство. Въпреки явната неприязън на летописците към императора иконоборец, никой от тях не се осмелява да го обвини в разточителство. И въпреки многото клевети, с които те го обсипват, нийде не се среща обвинението, че той е пръскал държавните средства. Там, дето нуждата налагала разходи, той знаел да пести и през цялото му царуване византийските финанси се намирали в цветущо състояние, каквото рядко други път знаели. Неговият приемник намерил в държавното съкровище грамадни суми и то въпреки разходите, които Константин трябвало да прави за своите дълголетни войни срещу българи и араби.

Царуването на Константин V е забележително в международно отношение и поради две други събития, които имаха голямо значение. Те спомогнаха за пълното обособяване на Византия от Запада и заедно с това чрез тях се положи основа на новата политическа сила, която бе тъй съдбоносна за европейската история. Това бяха загубването на Равенския екзархат и създаването на папската държава в Италия.

Една година след смъртта на император Лъв III бе последвала смяна и на папския престол, на който бе избран папа Захарий. Въпреки създаденото неприятелство поради иконоборството, папата, сам грък по произход, счел за нужно да извести в Цариград за своето възшествие. За това го задължавала и самата традиция. Папските пратеници стигат в Източната столица, когато тя била заета от Артавазд. Изглежда обаче, че те не се съгласили да го признаят за легитимен император. В самата папска хроника, Liber Pontificalis, той е представен като бунтовник срещу законния господар.

Когато Константин V завладял столицата, папските пратеници още се намирали там и той имал възможност да се убеди в тяхната лоялност.

Това обстоятелство значително повлияло да се поправят отношенията между Византия и Рим. За помирението съдействали и други причини от по-дълбок характер. Константин навярно съзнал, че в далечната Италия му е невъзможно да поддържа авторитета на властта си в пълната му сила. За това били потребни средства, които той в момента считал, че може да използува с по-голям успех и другаде. Ето защо не настоявал да се прилагат неговите разпореждания против иконите в италианските области. Чрез това той до известна степен примирил италианското население и римското духовенство спрямо империята. Признак на подобрените отношения е и фактът, дето той се съгласил да възвърне част от домените на папския престол, конфискувани от Лъв III.

С тия отстъпки Константин V навярно разчитал да запази византийската власт в далечните италиански земи. При своите разчети обаче той не бе взел под внимание фактори, които трябваше окончателно да разделят съдбините на Изтока и Запада.

Вие знаете, че в Северна Италия бе се затвърдило кралството на лангобардите. Техните крале имаха естествения стремеж да разширят властта си над целия Апенински полуостров. И затова те трябваше да влязат в конфликт с Византия, която владееше областта на Равена, Римската област и част от Южна Италия - Калабрия. Империята нямаше възможност да окаже енергична съпротива на лангобардските стремежи, тъй като предприемането на военна експедиция в Италия бе задача, която би отвлякла нейните сили оттам, дето те бяха много по-нужни. Оставен сам на себе си обаче равенският екзарх не бил в състояние да се бори с лангобардския крал. Нарастващото могъщество на последния от друга страна било неудобно и за самия римски първосвещеник. При пълната безпомощност на византийците папата се погрижил сам да създаде нужната военна сила, с която би могъл да се съпротивлява на лангобардите. Поради недостатъчността на своите средства, той трябвало да потърси другаде помощта, която империята не била в състояние да му даде.

В 752 г. лангобардският крал Аустулф превзел Равена заедно с цялата ѝ област и почнал да заплашва самия Рим. Равенският екзарх трябвало да бяга и папа Стефан I⁴ бива признат от Константин като преставител на императорската власт в Римската област. Той се погрижил да огранизира защитата на последната, но недостатъчните му сили го карат да изпрати посолство в Цариград, за да иска бърза и значителна помощ. Това, което Константин могъл да му даде в случая, било да изпрати един свой виден сановник в Италия, за да преговаря с лангобардите. Папата разбрал, че действителна помощ от империята, на която се считал поданик и представител, не може да очаква и затова обърнал очите си другаде.

Вам е известно, че тъкмо тогава, в 752 г., синът на Карл Мартел Пипин бе свалил сетния меровингски владетел и се бе провъзгласил за крал на франките. Извършеният преврат бе станал с благословията на папата. Захарий, към когото франските пратеници бяха се обърнали за съвет по проектирания преврат, бе заявил, че трябва да бъде крал не тоя, който носи името, но който има фактическото могъщество. Възшествието на новата Каролингска династия бе извършено в съюз с папството и с неговата духовна санкция и затова папата основателно очаквал да намери у франкския крал помощта, която очаквал от императора. В началото на 754 г. Стефан III отпътувал за Франция и в Понтион става срещата му с Пипин. Постигнатото съглашение било утвърдено на събранието на франкските първенци в Киерзи. С него кралят на франките признавал папата за владетел на територията на Св. Петър (Римската област) и правото му да я управлява от свое собствено име, а не от това на византийския император. От своя страна папата дарил на Пипин титлата римски патриций, което значело, че го обявява за началник на въоръжените сили в своята област и за върховен защитник на Св. Петровия наместник.

Във основа на това съглашение Пипин предприема в периода 754-756 г. два похода срещу лангобардите, отнема им Равенската област и я подарява на папския престол. С това Равенският екзархат и Римската област биват окончателно загубени за Византия и бива поставено началото на светското могъщество на папите.

Константин V, който не очаквал тоя край, направил всичко възможно, за да поправи положението. Той изпращал няколко посолства във Франция, предлагал дори и брак на сина си Лъв, посетнешния император, с Гизела, дъщеря на Пипин, но папската дипломация винаги стояла будна, за да осуети всички опити на цариградското правителство да възстанови предишния ред.

Най-сетне Константин трябвало да прибегне и до последното средство - съюз с лангобардите срещу франките и римския престол. В 760 г. една византийска флота се явява в италиански води. Нейните действия обаче били водени съвсем не енергично, вследствие на което стратегът на Сицилия, който имал главното началство над военните операции, бил арестуван и ослепен. Лангобардската опасност обаче, която при тази готовност на Византия се била отново повдигнала, става причина щото наследникът на Пипин, Карл Велики, да предприеме нов поход срещу Италия. През 773 г. той преминава Алпите. Лангобардското кралство бива унищожено, последният му крал бил принуден да облече монашеското расо и цяла Лангобардия (Северна Италия) била присъединена като провинция към франкската държава. Римският първосвещеник с това остава вече всепризнат светски владетел на Римската област.

Както знаем Константин бил женен за дъщерята на хазарския хан, която с покръстването си била наречена Ирина. От нея той имал син Лъв, който по произхода на майка си е известен в историята под името Лъв Хазарски. Освен него Константин имал още пет сина.

Роден в 749 г., Лъв още през следната 750 г., според познатия ни вече византийски обичай, бил коронован за съимператор на баща си. По-късно в 768 г., двама от по-младите му синове били издигнати в достойнството цезари⁵. През същата година Лъв Хазарски отпразнувал брака си. За наследница на Цариградския престол била избрана една красива атинянка - Ирина. Както всички свои съотечественици тя била привърженица на иконопочитанието, но Константин взел от нея тържествена клетва, че тя се отрича от иконите. Още приживе на Константин се родил ( 770 г.) далечния престолонаследник, наречен също с името Константин⁶. Династията на императорите иконоборци изглеждала вече напълно закрепена и престарелият император на смъртния си одър можел да счита осигурено делото, за което през целия си живот бе се борил.

Той не знаеше, че красивата атинянка, на чиято клетва бе се доверил и която сам бе избрал за жена на своя син, бе една властна интригантка, която щеше не само да превърне в нищо плодовете на полувековните усилия на двамата първи иконоборци, но щеше да доведе империята над самия праг на гибелта и да погуби цялата му династия.

 

¹“Престарелият“ император умира на 57 години
²Съборът бил свикан на 10.II.754 г.
³754 г. П. Мутафчиев е сбъркал годината на събора, поради което по-нататък в текста тя ще бъде коригирана.
⁴Става дума за папа Стефан III (752 – 757)
⁵Всъщност кесари, титла втора след императорската
⁶Бъдещият император Константин VI (780 – 797)