Константин VI (780 - 797)

 

В управлението на малолетния император фактическата власт останала всецяло в ръцете на неговата майка Ирина. Малко исторически лица има над които е тъй мъчно да се произнесе една присъда, както това е с тази жена, говори един от новите историци (Diehl, Figures, 81). "Във византийската история, която ни дава толкова невероятни събития, царуването на Ирина е може би най-удивително", говори друг. (Цит. по Diehl, idem, 86).

И действително няма нищо по-странно от тая издигната до трона атинянка, която в продължение на 20 години се разпорежда със съдбините на империята, неотстъпвайки пред никакво престъпление, само за да задържи властта.

Нейното вътрешно положение било несигурно. Симпатиите ѝ към иконопочитанието, макар тя старателно да го криела, били добре известни. Армията и голямата част от Цариградското население се намирали още под пълното обаяние към личностите на двамата велики иконоборски императори и били готови да се противопоставят на всеки опит да се изменят техните завети. Тази силна партия имала и всепризнати водители. Това били петимата синове на Копроним, а заедно с тях били висшите чиновници, военоначалниците и първите представители на черквата.

Срещу всички тия фактори Ирина разполагала с една малка група от предани лица, предимно дворцови евнуси и калугери, а срещу реалната сила на противниците си могла да противопостави само гениалната си интригантска способност. Едни от тях незабелязано и под благовидни предлози отстранява, а други унищожава със сила.

Синовете на Константин бяха готови да оспорят трона на брат си, докато той още бе жив. Затова най-възрастния от тях, кесарят Никифор, бе изпратен на заточение в Херсонес. Сега Ирина открива нов комплот, в който те били замесени, и ги заставя да се покалугерят.

Приемането на духовен чин във Византия винаги бе обстоятелство, при което дадено лице скъсваше всички светски стремежи и което правеше невъзможно всяко по-нататъшно участие в гражданския и политически живот. То бе равносилно на невъзвратимо оттегляне от света и в цялата дълга история на империята, въпреки опортюнистичния и гъвкав византийски морал, няма нито един случай духовно лице да е скъсвало със своите задължения и да се е връщало към светския живот.

За да покаже на поданиците си по един фрапантен и тържествен начин своята победа, Ирина заставила помонашените синове на Константин да служат литургия в "Св. София" през коледните празници на 780 г.

Малко по малко бива сменен и преданият на иконоборските традиции персонал в двореца, който можел да представлява непрекъсната заплаха за императрицата. Уволнени били и повечето от военоначалниците и темните стратези на Копроним, а между тях прочутият Михаил Лаханодракон, който бе ужаса за иконопочитателите и монасите. На тяхно място били настанени всевъзможни фаворити, лица без значение и способности, но затова безусловно предани на императрицата и готови, да запазят нейното благоволение, а следователно и положението си, на най-отчаяни и безогледни постъпки.

По този начин Ирина успява да осигури положението си от вътрешна опасност, но затова пък лишена от лицата, които бяха израсли и възпитани в държавническата и военна школа на първите двама иконоборци, империята трябва да почувства твърде силно опасностите, които идеха отвън.

Още през живота на Лъв Хазарски хроническите погранични войни с арабите бяха взели опасно направление. Опасността нараства през 780 г., когато начело на мюсюлманските войски, действащи срещу Византия, бил поставен младият и енергичен Алмади Мохамед. Новоназначените стратези на азиатските теми се оказали далеч неспособни, за да се справят със задачите по защитата на областта и командваните от тях войски трябвало навсякъде позорно да отстъпват пред неприятелите.

Хаосът се изразил в 781 г. в един комплот, начело на който стоял стратегът на Сицилия - Елпидиос. След потушаването на заговора, Елпидий намерил прибежище при арабите.

През следната 782 г. Харун успял да пръсне всички войски, които се стараели да сдържат арабския напор над имперските граници и проникнал чак до гр. Хризопол на азиатския бряг на Босфора срещу Цариград.

През тия две години Ирина била принудена да извлече всичките военни сили, с които разполага в останалите европейски провинции.

Разбира се, че трайни резултати и завоевания това арабско нашествие не могло да има, но сполетените от него земи трябвало да изпитат всичките му ужаси. Мала Азия била основно опустошена и многобройни пленници отведени по робските пазари на Арабския изток.

Безсилно да се справи с арабите по друг начин, правителството на Ирина било принудено да сключи мир на унизителни условия като им плаща годишен данък 70 хиляди жълтици (783 г.).

Войната на Изток, както и потушаването на въстанието в Сицилия, предизвикали намалението на военните сили в европейските провинции, от които били изтеглени повечето от техните гарнизони. С това славяните, населяващи южните земи на Балканския полуостров, се почувствали съвсем нестеснявани от византийската власт. Те започнали дори да нападат съседните градове и да се опитват да ги подчинят. Особено тежко в това отношение било положението в древногръцките земи, където славяните се заселили както знаем извънредно много в числено отношение след голямата чумна епидемия през 746 - 747 г., когато остатъците от старото гръцко население бяха отведени¹ да попълнят опустошенията от болестта.

Императорите иконоборци, сами произхождащи от Азия, твърде малко внимание отделяха на европейските си земи. Опозицията, която там срещаше тяхната черковна политика, още по-малко бе в състояние да направи тия провинции скъпи за тях. И затова те бяха останали безучастни към тяхната славянизация и към постепенното им обособяване от империята. При това сами те имаха задачи много по-важни и належащи от тия да запазят авторитета на властта си в едни земи, които и в политическо, и във военно, и в стопанско отношение бяха загубили всякакво значение за империята.

Ирина обаче бе атинянка и не можеше само поради тази причина да се отнесе спокойно към положението, създадено в нейната родина. Освен това усмирението на славяните и тяхното подчинение бе задача много по-лесна, отколкото войната с арабите. И управлението на Ирина започнало с военни поражения на Изток, се нуждаеше от някакъв успех, който би го повдигал в очите на съвременниците и би закрепил разколебания му авторитет.

По тази причина едва сключен мирът с арабите в 783 г. и Ирина изпраща една армия за Гърция, която да усмири и подчини тамошните славяни. За началник на експедицията бил назначен един от най-доверените хора на императрицата евнухът патриций Ставракий, който бил логотет на дрома и най-влиятелното лице в империята.

Летописците съобщават, че с армията си Ставракий минал през Солунската тема и оттам навлязъл в Северна Гърция. Предприятието не представлявало никакви трудности, защото зле въоръжени, разпокъсани между племенните си владетели и изненадани славяни не били в състояние да окажат никаква що-годе значителна съпротива на императорските войски. Ставракий достигнал Коринтския провлак. Ако се вярва буквално на тогавашните извори славянските племена из Тесалия и Епир били подчинени. Събитията обаче, за които след малко ще говоря, показват, че за пълно подчинение не може и дума да става.

Ставракий, както казах, стигнал до Коринтския провлак. Да отиде по-нататък и да влезе в борба с непримиримите и буйни славяни в планинския Пелопонес, той не се решил. Императрицата въпреки това обаче счела, че постигнатото от него е голям подвиг и затова заповядала на връщане в Цариград да му бъде устроен блестящ триумф. Тъй тя смятала, че ще предаде на своето царуване блясъка на военната слава, който основателно ѝ липсвал.

Заздравила по този начин вътрешното си положение тя вече решила, че е настъпил моментът да ликвидира с цялата черковна реформа и с всички мероприятия на Константин Копроним за нейното заздравяване и да възстанови напълно иконопочитанието.

За целта трябвало най-напред да бъде отстранен патриарх Павел². Той бил принуден да си даде оставката и да се оттегли в манастир под предлог, че иска да се покае в мир и уединение за тежките си грехове, които извършил в борбата с иконопочитанието.

За наследник на патриарх Павел Ирина избрала своя секретар Тарасий, светско лице, твърде начетен и ползващ се с добро име сред населението на Цариград. Повече политик и дипломат, Тарасий с голямо изкуство играел ролята, която неговата господарка му отредила. В няколко дена той бил посветен в духовно звание, минал всички степени на духовната йерархия и възведен в патриаршеско достойнство. Монасите отново се явяват в столицата, затворените манастири отново почват да се отварят и Ирина с всичкото усърдие на суеверно религиозна жена почва фактически да поправя греховете, които според нейното убеждение били извършени от предшествениците ѝ.

Да възстанови сама и със собствения си авторитет иконопочитанието обаче Ирина не се решавала. На нея й била нужна една по-висока санкция и затова тя решава да свика вселенски събор. За тая цел влязла в преговори и с Рим, който естествено се отзовал с пълна готовност на намерението ѝ.

През пролетта на 786 г. в Цариград се стичат за събора черковните първенци от цялата империя. Имало представители на папата, а двама палестински монаси трябвало да минават като представители и на източните патриарси.

Но изглежда въпреки всичката си съобразителност Ирина не бе взела предвид главния фактор в Цариград - войската от столичния гарнизон, която бе останала привързана към черковната политика на Константин. Когато достопочтените отци били събрани вече в черквата "12 апостоли" и един от най-фанатичните партизани на иконопочитанието Платон, игумен на манастира Сокудион във Витинския Олимп, държал в случая своята реч, солдатите нахлуват в черквата въоръжени. Прелатите иконопочитатели биват малтретирани и пръснати и то пред очите на самата императрица, която от своята трибуна в галериите на черквата трябвало да присъства на заседанията на събора.

Тоя неочакван край обаче далеч не отчаял Ирина, а я направил само по-внимателна и предпазлива. Тя имало да благодари, че цялата работа се свършила с разгонването на духовниците и движението не поставило в опасност самият ѝ трон.

С пари и обещания тя успяла да спечели по-сговорчивата част от гарнизона за своите планове, а от другата се избавила по един твърде ловък начин. Било обявено, че се подготвя експедиция срещу арабите и столичните войски били прехвърлени в Азия. Изпратени из вътрешността на областта те били разпуснати. За да се осигури от тяхното повторно възбунтуване Ирина заповядала да се държат като заложници семействата им.

Сега вече тя имала в Цариград войски, на чиято преданост могла да разчита. Но въпреки това не се решила да свика отново разгонения събор в Цариград. За място на събирането му бил определен град Никея. В началото на есента на 787 г. се явили 367 духовници, от които около 130 били монаси. В разстояние на един месец съборът имал седем заседания, в които решил пълното възобновяване на иконопочитанието. Решенията на Иконоборческия събор в 754 г. били осъдени и предадени на анатема заедно с всички ония, които отказвали да отдават на иконите нужното поклонение. Не задоволявайки се с общото осъждане на иконоборството, съборът подложил на обстойна критика иконоборските доктрини и догми, тъй както били формулирани в съчиненията на техните теоретици и в постановленията на събора от 754 г., като им дал и подробно опровержение. Едно от решенията било да се унищожат всички иконоборски съчинения. Изгорени били и актовете на събора от 754 г. Всички решения на тоя Никейски събор са запазени и вписаните в тях опровержения днес представляват главният източник, от който черпим материал за възстановяване на иконоборските доктрини.

Последното си заседание съборът държал в Цариград през ноември 787 г. в императорския дворец Магнаура в присъствието на папски делегати. Императрицата, която също присъствала на него, подписала изработените канони, с които се възстановявало иконопочитанието и се приключва първата фаза на борбата, траяла повече от 60 години.

Но за тази жена тържеството на православието, тъй както тя го разбирала, далеч не било цел сама по себе си. Нейната страст, стояща над всичко, над нейните влечения като жена, над нейния майчински инстинкт, над нейния морал като човек - нейната върховна страст била властта.

И тъкмо тогава, когато чрез унищожение на делото на Лъв и Константин, тя виждала как нейното влияние расте, тъкмо тогава тя трябвало да очаква края на пълновластието си. Нейният син, в чието име управлявала, се приближавал към пълнолетието си (роден 770 г.), а това значело, че вече се приближавало времето, когато той ще вземе всецяло управлението в ръцете си. Въпрос над всичко за Ирина било да не допусне това.

Младият Константин VI отдавна бил сгоден за дъщерята на Карл Велики - Ротруда. Бракът им бил уговорен от самата Ирина, която чрез него се надявала да стегне връзките между двете империи. Един евнух бил изпратен от Цариград в Аахен, столицата на Карл Велики, за да учи на гръцки език бъдещата византийска августа. Сега, след като мирът с Рим бил възстановен и вътрешният черковен спор изведен до благополучен край, Ирина не чувствала тъй силно нуждата от съюза на двете империи. И не само това. Тя имала основание да се бои, че с проектирания брак нейния син би добил силна опора в могъщия господар на франките, а това значело край на нейното собствено влияние. И затова тя разстройва сключеното съгласие. За жена на Константин му била наложена една арменка от темата Пафлагония. Поради простия ѝ произход Ирина се надявала да намери в нея едно същество, което не ще се реши да ѝ съперничи за влияние в управлението.

Константин продължавал да стои отстранен от всякакво участие във властта и далеч от държавните работи, дето се разпореждала Ирина заедно с всевластния си министър Ставракий. Тоя последният имал всичките качества на един парвеню. Надменен, дързък, капризен, жесток, а в същото време лукав, страхлив и раболепен пред своята господарка, той успял да настрои срещу себе си мнозина от членовете на придворното общество. Между другарите на Константин, който макар и 18-годишен продължавал да бъде третиран като малолетно момче, най-сетне съзрял заговор за събарянето на евнуха.

Заговорът обаче бил разкрит. Ирина съзнала, че той косвено е насочен срещу нея и яростта ѝ нямала граници. Заговорниците били подложени на мъчения, осакатени и изпратени в изгнание, а самият Константин бил подложен на бой с пръчки и на арест като обикновено лошо дете. Подплашена и неспокойна за бъдещето си обаче, тя поискала да се осигури по-добре и изискала от армията нова клетва за вярност. Формулата на тая клетва била дори и за тогавашното време удивителна: "ние няма да признаем сина ти за император, докато ти си жива", трябвало да обещаят войниците.

Напразно обаче заслепената жена считала, че с такова средство ще се затвърди. Унижението, на което малтретираният принц бил подложен и отвращението от режима на евнусите не могли да бъдат подтиснати от никакви насилствени задължения. В 790 г. войските в Армения под началството на стратега си Алексий Музулон обявили открито въстание срещу правителството на Ирина и на тяхна страна скоро се отзовали и останалите малоазийски теми. Тяхното искане било младият император да бъде пуснат на свобода и да бъде признат като едничък господар.

На Ирина липсвали всякакви средства да се съпротивлява и тя била принудена да абдикира. Ставракий бива изпратен на заточение в Мала Азия, Аеций, един от видните негови сътрудници, споделил участта му, а Ирина се оттеглила в двореца Елевтерион в околностите на столицата.

С възшествието на Константин в 790 г. реакцията възвръща начело на управлението всички лица, преследвани при сваления режим, а заедно с тях и мнозина от видните представители на иконоборството. Между тях бил и престарелия вече Лаханодракон, който получил длъжността куропалат.

Константин VI изглежда наследил от баща си качествата на войник, защото развенчаното оръжие на империята през негово време бе поискало да върне миналата си слава. За нещастие десетгодишното управление на Ирина не останало без последици върху състоянието на армията, доведена до пълна дезорганизация.

Още в 789 г. българите бяха предприели разширение към македонските земи на югозапад и през същата година научаваме, че те стигнали до р. Струма, дето в едно сблъскване бил убит и самият тракийски стратег.

Навярно затова и от друга страна може би въодушевен от желанието да ознаменува началото на управлението си с успехи от военен характер и за да затвърди привързаността на войската, Константин още в 791 г. предприел поход срещу България. Не се знае защо, но след едно незначително сблъскване при Проват византийците се върнали обратно. Походът бил възобновен през следната 792 г., но тоя път свършил катастрофално. В сражението при Маркели, дето някога Копроним бе удържал бляскава победа, неговият внук бил разбит от българите на Кардам. Жертвите, които византийците оставили на бойното поле, били много и скъпи. Между многото стратези паднал и прославеният Лаханодракон.

На Изток арабите през цялото царуване на Харун ал Рашид (786-809) не прекъсвали неприятелските действия, но благодарение на взетите мерки за отбрана, арабските войски не успели нито еднаж да добият що-годе значителен успех.

Във вътрешната си политика Константин не успял да се прояви, защото неговото еднолично управление не продължило и две години. В 792 г., отстъпвайки на молбите на майка си, я възвръща отново и ѝ дава титлата императрица. Заедно с нея към управлението бива възвърнат и Ставракий.

Тоя път страшната жена вече била решена да постигне своята необуздана амбиция. И тя сега се явява по-страшна, защото имала на страната си опита на миналото и страшното чувство на мъст в нараненото си сърце.

При многото си добри качества, Константин VI имал и твърде много недостатъци, произтичащи от занемареното му детство. Буен, невъздържан и склонен към излишества, неспособен спокойно да преценява хората и обстоятелствата, той действал обикновено под силата на първите си впечатления и затова оставал винаги особено податлив на внушенията на по-силните от него.

Ирина използвала тия недостатъци, за да го изолира от всички, на чиято преданост и подкрепа можел да разчита, а заедно с това да настрои срещу него самите му поданици.

Първа нейна жертва паднал Алексий Музулон, пълководецът, който със своята тема бе извършил преврата в 790 г. и комуто Константин дължал престола си. Тя убедила императора, че той конспирира срещу него, поради което Музулон бил деградиран, а след това затворен и най-сетне ослепен. Верните му войници, възмутени от поведението на императора се възбунтували. Все под влиянието на майка си Константин усмирява въстанието с крайна свирепост. Това било достатъчно, за да му отнеме всички симпатии сред войската. По това време, не се знае дали и в тая афера не действала ръката на Ирина, се проявява едно движение в полза на обезнаследените синове на Копроним, които самата императрица бе заставила да наметнат расото. По съветите на Ирина императорът заповядал най-възрастният измежду тях - Никифор да бъде ослепен, а на останалите четирима да бъдат отрязани езиците.

Константин не обичал натрапената му жена. След като Ирина се връща в двореца той се увлякъл по една от нейните придворни дами - младата и красива Теодота, произхождаща от една от най-видните столични фамилии и роднина на известния Платон, игумен на Сакудион и на неговия прочут племенник Теодор, по-късно игумен на Студитския манастир.

Ирина, с пълно съзнание за скандала, към който тласкала своя син, покровителствала тая негова страст, докато той най-сетне прогонва своята жена. Патриархът Тарасий, въпреки волята си, трябвало да обяви развода и да благослови брака между Константин и Теодота. Трябва да се познава добре морала на тогавашното византийско общество, за да си представи човек вълнението, което предизвикала тая постъпка на императора. Най-голямо било възмущението разбира се сред духовенството, което виждало в цялата тая история една съблазън и осквернение за тайнството на брака. Усърдието на проповедниците излагало императора като развратник и прелюбодеец и това било достатъчно, за да го компрометира в очите на простата и суеверна маса. На нападките на фанатизираните калугери Константин не се сдържал да не отговори с репресии, което още повече засилило ожесточението срещу него.

Всичко това Ирина знаела да използва с несравнима ловкост и вече си създала около своя млад и безпечен син кръжока, с чиято помощ очаквала да предприеме решителния удар. Случаят не закъснял да се яви. Когато на 17 юли 797 г. императорът се връщал от хиподрома в своята лятна резиденция (Св. Мамас) на брега на Златния рог, съзаклятниците се опитали да го арестуват. Той сполучил да се метне на един кораб и да достигне до азиатския бряг, но преследван, бил хванат, доведен в Цариград и затворен в двореца. Тук, в стаята дето бил роден³, го заварва палачът, който, по заповед на майка му, му извадил очите.

 

¹В Константинопол
²Патриарх Павел IV (780-784)
³Това е известната зала Порфира