Лекции по история на Византия. III. Епоха на иконоборците (717 - 843) - Никифор I (802 - 811)

Посещения: 20821

Индекс на статията

 

Никифор I (802 - 811)

 

Минал дългогодишна чиновническа кариера, Никифор имал нужната подготовка да бъде добър администратор финансист - превратът бе го заварил велик логотет, нещо като финансов министър. От бойно и военно изкуство обаче не разбирал нищо. И тук било нещастието не само на империята, чиито съдбини поел, но и неговото лично нещастие.

Той имал азиатски произход. Семейството му водело своя род от арабския град Газан, а сам той бил роден в гр. Селевкия, Пизадия в Южна Мала Азия.

Частният му живот изглежда според сведенията на съвременниците не бил безукорен. Те ни го представят като един престорен благочестивец и скрит развратник. Тия обвинения обаче едва ли ще трябва да се приемат безрезервно. Авторите, от които черпим сведения за неговото царуване, са по положение духовни лица, а тогавашното духовенство имало всички основания да бъде недоволно от новия император, който бе наследил благочестивата и безкрайно щедра към черквата Ирина.

Главната причина тук била финансовата политика на императора. Византийските финанси след безконтролното хазяйничество на евнусите се намирали в не особено добро състояние, а поради международните заплитания и войните, що сега трябвало да води, държавата имала постоянна нужда от все нови парични средства. Податните сили на населението били доведени до значително напрежение, но най-силно била почувствана финансовата система на правителството от висшите съсловия - черквата и земевладелците.

Данъчната тежест дотогава падала почти изключително върху обикновения народ. И тъй като главният данък бил поземленият, то от него най-вече теглели дребните стопани. Черквата, едрите земевладелци и служебната аристокрация се ползвали с данъчен имунитет или пък с разни облекчения. Дори и манастирските арендатори били свободни от данъци. Никифор обложил с данък черковните и манастирски земи и владенията на едрите собственици.

Аз ви говорих миналия семестър за системата, известна под името ἐπιβολή, според която дребните стопани били групирани в данъчно отношение. Всички членове на една такава група били солидарно отговорни за данъците на всеки един. Големите собственици обаче, с които владеели части от селските земи, били изключени от тоя род отговорност. Тя тежала и разорявала следователно само дребните владения. Никифор преобръща цялата тая система. Той заповядал за в бъдеще данъкът на неизправните дребни стопани да се събира от съседите им едри собственици. Тази нова система добила названието алиленгий (άλληλέγγυον) Неизправният данъкоплатец бил привличан на военна служба, но затова пък всички разноски по екипирането му трябвало да носят съседите му заможни стопани. Естествено това ново устройство, което лягало тъй тежко над всички видове едри земевладения, предизвикало голямо недоволство сред висшите съсловия и силна омраза срещу императора. Колко изострена по това време била социалната борба в империята се вижда от обстоятелството, че алиленгият през течение на следващите три века бил на няколко пъти отменяван и отново възстановяван.

Но финансово-стопанските реформи на Никифор не се изчерпвали само с това. Черквата по онова време била най-големият собственик в империята и владеела най-плодородните земи. Особено много било нараснало манастирското земевладение. Още Ирина бе върнала всички конфискувани черковни земи, а нейната щедрост след това ги бе значително увеличила.

Това било особено неизгодно за държавата на първо място, защото всички тия грамадни владения не плащали никакви данъци. На второ място тяхното съществувание и постоянно увеличение довеждало до все по-чувствителното обедняване на населението.

Никифор се решил да отстрани злото по един съвсем радикален начин. Голямата част от земите на богатите манастири били просто отнети и присъединени към държавните домени.

Срещу тях манастирите получили откуп, определен от самата държава. Това било следователно една прикрита конфискация, тъй като тия откупи били съвсем незначителни.

Много е естествено, че черквата и нейните малки и големи представители не са могли да хранят добри чувства към императора, който тъй безцеремонно посегнал на техните приходи и това обяснява в значителна степен зложелателното им и не съвсем безстрастно отношение към Никифор и неговото царуване.

Но черквата имала и други причини да бъде недоволна от Никифор. Той се отличавал с вероизповедната си търпимост, като се показвал особено коректен към павликяните. При обяснението на тоя факт навярно ще трябва да се има предвид източният произход на императора. Известно ви е, че Мала Азия и Изтокът изобщо не бяха твърде добре разположени към византийската ортодоксия.

Във външната си политика Никифор не могъл да бъде тъй щастлив. Защото нему, както казах, липсваха дарбите и опитността на пълководец, а в онези времена въпросите на международните отношения се решаваха на бойните полета. Във всеки случай не може да се откаже, че той и тук честно бе се помъчил да издигне престижа на империята, тъй много паднал във времето на Ирина.

Осуетяването на брачния съюз между Константин VI и Ротруда от Ирина бе довело до война между двете монархии. Франките, които след разгромяването на аварската държава владееха вече голямата част от Панония, бяха минали първи в настъпление и още веднага след 788 г. в техни ръце бе паднала не само Истрия, но една част от Далмация, земи, над които от векове Източната империя господарстваше.

Никифор в 803 г. сключил с Карл мир. Според него Византия се отказвала окончателно от претенциите си над Рим и Средна Италия, но срещу това запазвала Далмация, Истрия и Венеция. Мирът не бил дълготраен и в 806 г. военните действия между двете страни били подновени. Франките пак завладели Венеция и далматинските побрежия. Византия, поради отдалечеността на военния театър, трябвало да действа само с флотата си. Войната от двете страни се водела без достатъчно средства, докато най-сетне Карл Велики решил да се откаже от византийските си завоевания. Тоя път бил сключен траен мир, при който Византия освен връщането на далматинските си владения си запазила и върховенството над Венеция. Венецианците обаче, срещу правото си да търгуват в широката империя на Карл, се задължили да му плащат определен данък.

Не тъй щастлива била Византия в отношенията си с арабите. Никифор отказал да плаща на Харун ал Рашид данъка, с който Византия бе се задължила в мира от времето на Рашид. С право говори Herzberg (123), че тая решителност на Никифор далеч не съответствала на неговите военни способности. При започналата война византийските войски търпели поражение след поражение. Няколко от важните им крепости в Мала Азия паднали в ръцете на арабите, арабската флота опустошила Кипър и Родос. След всички тия несполуки Никифор трябвало да признае безполезността на всеки по-нататъшен опит за продължение на неприятелствата. При сключения мир, с който арабите възвърнали завоюваните крепости, империята отново се задължила да им плаща тежък годишен данък.

След всички тия несполуки византийското оръжие потърсило друг случай да се реабилитира. И както във времето на Ирина, тъй и сега, тоя случай бил представен от славяните.

Ние си спомняме, че походът на Ставракий (783 г.) бе успял да реабилитира властта на Византия в Северна и Средна Гърция, но че Пелопонес бе останал напълно незасегнат. Пелопонеските славяни бяха израснали до такова самосъзнание и сила, че се чувстваха съвсем независими от цариградското правителство. Византинизмът се крепеше там само в отделните градове по крайбрежията, дето се бе запазил и остатъкът от старото гръцко население. Сега, във времето на Никифор, пелопонеските славяни бяха се раздвижили с явното намерение да станат господари и на тия последни гръцки гнезда. Най-страшно било нападението на славяните над гр. Патрас върху северозападния бряг на Пелопонес в 807 г. Обсадата, в която те включили града, била улеснена и от действията на арабската флота по море. Градът едва се държал, когато пристигналата византийска помощ принудила славяните да свалят обсадата. Пристигналите нови подкрепления били достатъчни, за да се почне контраофанзивата срещу славяните. Оттогава започнало тяхното постепенно подчинение. Дотогава те били в своята маса езичници. Сега вече по мирен начин и със сила християнството почва бърже да се разпространява сред тях. Влиянието на черквата заедно с това съдействало и за асимилацията на тия славяни от гърцизма. Въпреки това обаче те запазвали своите племенни особености чак до късното Средновековие.

Съдбоносни за Никифор били неговите отношения с България. В какво се изразили те през първите две-три години на царуването му нямаме известия. Знае се само, че в 807 г. той предприел поход срещу северните си съседи. Достигнал до Одрин, той научил, че в Цариград се появил бунт против него и затова побързал да се върне обратно в столицата си. Тоя недовършен поход имал обаче тежки последици. Той развързал ръцете на българите. В края на 808 г. българите нахълтали на югозапад, достигнали както в 789 г. долината на Струма и дори ограбили 1100 фунта злато, които били предназначени за заплатите на войниците от оная област. Поради ненадейното им нападение паднали жертва много византийски войници. Следната 809 г. донесла още по-тежки изпитания. Крум тоя път обсадил Сердика, градът, който владеел пътищата към югозапад. Обсадената крепост, която не могла да разчита на помощ отвън, се предала при условие намиращите се в нея войници да бъдат освободени. Крум не сдържал обещанието си и целият гарнизон, на брой 6000 души, бил избит. Погинала и не малка част от населението.

Това било през пролетта на 809 г. Впечатлението от нещастието било тъй голямо и тъй силно негодуванието от императора за неговото бездействие, че той веднага заповядал наличните войски да се приготвят за поход и сам поел ръководството на последния. Походът бил насочен срещу Сердика, която императорът искал да изтръгне от българите. Целта била ненужна, тъй като Крум разорил града, сринал стените му и се оттеглил. Византийците заели отново крепостта и почнали да я възобновяват. Видът на опустошената страна обаче тъй въздействал на войниците, че сред тях избухнал страшен бунт лично срещу императора. С големи обещания и други отстъпки Никифор едва успял да укроти движението. След това бързо отпътувал за Цариград, но военачалниците му по негова поръка постепенно издирили водителите на бунта и жестоко ги наказали.

Все през същата година Никифор направил един непосилен опит да осигури земите си по продължение на цялата българска граница. Начинът, по който постъпил, бил странен дори и за тогавашните времена. Той заповядал от всички области на империята да бъдат изселени известно количество жители и да се настанят в славянските области. Новите колонисти трябвало да поемат службата по защита на границата от българите. Ние знаем, че същата мярка някога бе предприета от Константин V Копроним. Само че тогава бе преселено населението от арабските покрайнини на Сирия, чиито огнища бяха постоянно разорявани от вечната война между араби и византийци. Сега преселението засегнало мирното население на вътрешните области, което живеело доволно на своите земи и за което войната, в която го поставяли, било същинска напаст. Преселението при това го разорявало. Поради всичко това новите граничари далеч не са могли да бъдат войнствената сила, която би могло да сдържи нападателния устрем на българите.

540px 50 manasses chronicleНо с привидното укрепяване на границата Никифор не се задоволил. В 811 г. той предприел грандиозен поход, тоя път срещу сърцето на самата България. С едно наистина детинско лекомислие той се решил на предприятие, от което дори и каленият и отличен военачалник Константин Копроним бе се въздържал. Със значителна армия той достига до пограничната крепост Маркели и оттам се запътил през Източния Балкан към самото сърце на България. Научил за големите сили, които византийците водили и разтревожен за съдбата на държавата си, Крум побързал да поиска мир, като изявявал готовност за най-тежки отстъпки. Увлеченият от съзнанието за силата си Никифор обаче отказвал да влезе в каквито и да било преговори. Балканът бил минат, византийската армия достигнала дори до Плиска, която разграбила и опожарила. Населението по пътя на движението си той избивал и пленявал.

Убеден, че всички опити за помирение са напразни, за Крум оставало само последното средство. Той решил да използва византийското неблагоразумие. Пътят, по който армията на Никифор трябвало да се върне, бил зает. Останалото вие знаете. На 26 юли 811 г. почти цялата византийска войска била изтребена и сам Никифор паднал убит. Малцина само успели да се спасят и между тях неговият син Ставракий, който бил тежко ранен. Достигайки Цариград, Ставракий донесъл вестта за катастрофата и сам бил провъзгласен за император. Царуването му не продължило и два месеца. Финансовата политика на Никифор му била спечелила тъй много врагове между висшите съсловия на империята, че Ставракий  бил принуден да абдикира.

За император бил избран неговият зет Михаил, женен за дъщерята на Никифор.

X

Right Click

No right click