Индекс на статията
Лъв V (813-820)
Наречен още поради произхода си Лъв Арменец имал тежката задача да събере силите на империята за отрязване на българската опасност. По петите на бързо отстъпващите части на разбитата при Версиникия армия, Крум вече се приближавал до Цариград и към средата на юли се явил под нейните стени. Населението от стените ѝ с ужас гледало на варварите, които правели приготовления за обсадата и извършвали странните си религиозни церемонии.
Видът на цариградските укрепления обаче убедил Крум, че предприятието му не може да разчита на успех и той поискал лично свиждане с императора, за да преговаря с него. Лъв решил да използва това свиждане, за да се отърве от енергичния си противник. За място на срещата бил избран брегът на Златния рог, вън от цариградските стени. Резултатът ви е известен. Опитът за покушение срещу Крум разпалил неговата ярост до крайни предели. Околностите на Цариград били опустошени по най-жесток начин. Сринати били не само всички дворци, жилища и черкви, но били изравнени със земята и всички крепости между Одрин и Цариград, като тия от жителите им, които не успявали да се укрият, били избивани или отвличани в плен. Колонистите, които Никифор бе настанил в Тракия, още преди това, в 812 г., при първото появяване на Крум в Тракия се пръснали и отчасти завърнали по родните си места.
Докато Крум се намирал пред Цариград, неговият брат обсадил Одрин. При връщането си Крум засилил обсадата и изтощеният от лишението град трябвало да капитулира. Около 10 хиляди от жителите му били преселени отвъд Дунавска България. Между пленниците бил и по-сетнешният император Василий.
Кой знае още какви изпитания щяла да преживее империята, ако страшният български хан не бе умрял през пролетта на 814 г.
При неговия наследник Омуртаг между двете страни бил сключен 30-годишен мир, чийто текст, значително повреден, четем в т. нар. Сюлейманкьойски надпис. Според тоя мир Византия направила на българите някои териториални отстъпки в Тракия. От този момент между двете страни настъпил продължителен и пълен мир.
Царуването на Лъв V във вътрешно отношение е забележително с това, че тогава за втори път се повдига въпросът за иконопочитанието. Армията, набирана предимно от азиатските провинции, в голямото си мнозинство се държала отрицателно към иконите. Мнозина черковни сановници споделяли същото отношение. Навярно тази била причината, поради която императорът Никифор бе усвоил един вид религиозна и вероизповедна търпимост. В годините след неговата смърт иконоборското течение се бе засилило още повече. В много умове засяда убеждението, че нещастията, които се бяха струпали над ромейската империя, се дължат на отстъплението от истинската вяра. Бог закрилял ромеите, разсъждавали те, през времето на първите трима императори, които бяха унищожили идолопоклонството и изпратил нови беди след като Ирина въвела почитанието на иконите. За да се тури край на нещастията, необходимо е царството да се възвърне към политиката на исаврийците и иконопочитанието да бъде отменено.
Лъв бил принуден да отстъпи под натиска на Иконоборската партия, чиито възгледи впрочем и сам споделял. Но опозицията, която имал да преодолее, не била малка. На цариградския престол след смъртта на Тарасий в 806 г. бил издигнат патриархът Никифор, който до момента на издигането си бил също светско лице. Високо образован и нравствен човек, Никифор бил ревностен привърженик на православието, тъй както то бе установено на събора от 787 г. Това е същият патриарх Никифор, автор на Хрониката, която е един от най-важните извори за историята на VIII в. Наред с него партията на иконопочитателите брояла в редовете си и друг един образован монах, именно Теофан Изповедник, един от най-известните летописци на Византия, чието съчинение свършва със събитията през 813 г. Най-яркият представител на иконопочитанието обаче бил прочутият игумен на Студитския манастир при Цариград Теодор. Човек със силен темперамент, фанатик, аскет и даровит оратор, той се ползвал с извънредно голямо влияние между тогавашното монашество и простата маса. Неговият манастир бил образцов по строгите си правила и по суровата си дисциплина.
Теодор Студит е представлявал крайното и непримиримо направление сред иконопочитателите. Във Византия, дето императорът бе съединил правата на върховен светски началник с тия на пръв черковен авторитет, Теодор Студит се явява първият човек, който заговорва решително и открито за независимостта на черквата от светската власт и за необходимостта от разграничение на двете начала. В развитието на това свое гледище Теодор Студит идва до схващанията, които по-късно станаха същността на папството и негова средновековна идеология.
В 814 г., когато Лъв вече почувствал положението си затвърдено, открито поизстъпил като противник на иконопочитанието. По негова поръка било изработено въз основа на разни цитати от Библията изложение против употребата на иконите. След това той намислил да свика общ синод, в който двете партии би се съгласили с отменянето на постановленията, приети в Никея. Когато при слуха за това партията на иконопочитателите почнала да се вълнува, императорът повикал нейните представители в двореца си. Както самият патриарх Никифор, тъй и съмишлениците му категорично отхвърлили искането за отстъпки от това, което те считали за православие. Най-смел от всички се показал Теодор Студит. "Законодателството в черковните дела, заявил той в лицето на императора, принадлежи на свещениците и вероучителите; императорът може да се разпорежда само в светските дела. Те са, които могат да решават по въпросите за вярата и догмата и ти имаш дълга да ги следваш и да не посягаш над съществуващия ред."
Резултатът от тази среща бил, че патриархът бил обявен за лишен от сана си и заточен в Хризопол, на азиатския бряг на Босфора, а скоро след него бил изпратен в Азия и самият Теодор заедно с някои от най-фанатизираните си привърженици.
За патриарх бил избран императорският спатарий Теодот Каштерит.
По настояването на Лъв в 815 г. бил свикан събор, на който присъствали и някои от игумените на столичните манастири. Както всякога, тъй и сега голямата част от византийското духовенство се показало доста сговорчиво и внимателно към височайшата воля. Решенията на събора от 787 г. били отменени, и вместо това се признал за законен VII вселенски събор, тоя от 754 г., чиито решения против иконопочитанието били признати за задължителни.
По-голямата част от столичното духовенство приела решението на събора, а непокорните били разпратени на заточение. И понеже тия последните и от местата, дето били настанени, не преставали да проповядват срещу иконоборството, то бил нареден над тях строг надзор и провинените били подлагани на телесни наказания. Твърде много пострадал в това отношение неукротимият и фанатизиран Теодор Студит, който неуморно, с писма и послания поддържал съпротивата на съмишлениците си и ги укрепвал във вярата им. Изобщо строгостта, с която правителството действало, се увеличавала съразмерно с упорството на противното течение. Тия, които притежавали каквото и да било свещено изображение, книга, в която се защищавали иконите, тия, които криели бегълци или преследвани иконопочитатели, или пък изпущали дума в защита на иконопочитанието, били преследвани и обикновено подлагани на физически наказания - най-често на бой. Ако се вярва на запазените писания на иконопочитателите, предателството и доносничеството се развили до необикновени размери; никой не бил сигурен, че всяка казана от него дума не ще дойде до ушите на властта.
За да осигури бъдещето на иконоборството и да затвърди неговите възрения в съзнанието на масите, Лъв заповядал на учителите да възпитават децата в отвращение към иконите.
Заслугите на Лъв V, който бе заел престола в едно тъй критично време, с енергия и способност бе извел империята от опасностите, навлечени ѝ от предните царувания, не могат да се отрекат. Но времето от смъртта на Константин Копроним не бе минало безследно. Чувството на законност твърде много бе разклатено и анархията бе направила вече византийското общество да гледа на короната като плячка, на която всеки честолюбец може да посегне. Отново разбуденият черковен разкол и омразата, която разпалил, съдействала за притъпяването на обществения морал. В тази атмосфера срещу Лъв съзрява съзаклятие, което трябвало да издигне на престола един от бойните другари на императора, стратегът Михаил от Аморион. Заговорът бил открит и Михаил арестуван. Това станало в навечерието на Коледа 820 г. По молбите на императрицата, която не искала да опетни с кръв големия празник, екзекуцията на Михаил била отложена. Това милосърдие обаче било съдбоносно за Лъв. Когато през нощта срещу Рождество той се намирал в дворцовата черква, останалите на свобода съзаклятници, преоблечени като певци, влизат в олтара и там го убиват.
Михаил бива освободен и на другия ден провъзгласен за император.
