Индекс на статията
Михаил II (820 - 829)
Известен е поради един недостатък в говора си и с прякора Балба (пелтек), а и като основател на нова династия - Аморейската, - която близо половин век напътва византийските съдбини.
От твърде низко произхождение, полуобразован, но добър войник, Михаил се отнасял твърде равнодушно към черковните спорове и се стремял да държи средно място между двете партии. Теодор Студит и патриарх Никифор получили разрешение да се върнат от заточението си, правителството се обявило неутрално в борбите между двете черковни направления, но все пак, макар преследванията и притесненията да били премахнати, макар и почитанието на иконите мълком да било допуснато, все пак за столицата било направено изключение. Тук иконопочитателите и за в бъдеще не смеели да си служат с тях.
Разклатеният ред на империята, поради честите династични преврати през последното десетилетие, не могъл тъй лесно и скоро да бъде възстановен. Примерът на Михаил II, който чрез съзаклятие бе издигнат до трона, не можеше да не разбуди и други апетити. Затова още на следната 821 г. един от византийските пълководци, другар по оръжие на Лъв и на самия Михаил, направил опит на свой ред да завладее престола. Това бил стратегът Тома, за който има сведения, че бил от славянски произход, навярно от тия славяни, които във времето на Константин Копроним бяха заселени във Витиния. Въстанието избухнало на източната граница, при което Тома влязъл в съюз с арабите и с тяхно разрешение бил коронясан от антиохийския патриарх. Въстанието бърже се разпространило из цяла Мала Азия, която отпаднала от цариградското правителство. То носело не само политически, но социален и религиозен характер.
На страната на претендента минала част от егейската флота, а освен това от гръцките острови успял да събере значително число други кораби. С тях блокирал столицата откъм море, и със сухопътната си армия я обсадил откъм сушата. Борбата траяла цели две години. Опитът на Тома на два пъти, през 822 и 823 г., да превземе града с атака откъм морето пропаднал и флотата му била разбита. През 823 г. българският хан Омуртаг в съгласие с Михаил II потеглил, за да му помогне срещу бунтовника и доближил Цариград. Научил за приближаването на българите, Тома бързо снел обсадата и се запътил срещу тях. В кръвопролитното сражение, станало недалеч от Ираклея, Тома бил разбит, войската му пръсната и той само с част от нея успял за достигне до Аркадиопол, дето се и затворил. Омуртаг, изпълнил тъй бляскаво задачата си, се върнал в България. А Тома след пет месечна обсада бил предаден на императорската войска от гладуващото население на Аркадиопол, октомври 824 г.
Резултатът от гражданската война бил опустошението на Мала Азия и на цариградската област. Продължителната междуособица изтощила силите на империята до такава степен, че тя не била в състояние да посрещне новата опасност от арабите. Тоя път тя идела не от багдадския халиф. Междуособиците, настъпили там след смъртта на Харун ал Рашид (809 г.), разнебитили толкова много сирийските араби, че секнал и последният остатък от настъпателна им сила. След свалянето на династията на Омеядите, освен това бе настъпило пълно разчленение на някогашния единен арабски халифат. Във Фец и Мароко се бе затвърдила местната династия на Едризидите, а династията на Аглобитите бе обявила независимостта на Тунис и Каирван. Един от представителите на свалената в Дамаск династия на Омеядите Абд ар Рахман бе сполучил да избегне участта на членовете на своята фамилия и намерил прибежище в Испания; страната бе вече завоювана от арабите и го признала за свой халиф, като по този начин се бе отделила в самостойна държава.
При един от наследниците на Абд ар Рахман, халифът Хакам, бе избухнало въстание, което било жестоко потушено. Въстаниците, под началството на някой си Абу Хафс Омар, напущат родината си и се предават на морско разбойничество. Бреговете на Средиземно море дълго време треперели от техните бързи и жестоки набези. Към 814-815 г. те успяват да завладеят гр. Александрия в Египет, който станал база на пиратските им подвизи. От тях почнало да страда и населението по византийските брегове. Особено при въстанието на Тома, което откъснало столицата от Егейския юг, последният останал съвсем безпомощен и беззащитен срещу техните грабежи. И когато багдадският халиф Мамун най-сетне изпратил значителна армия към Египет, за да го очисти от разбойниците, техният шеф Абу Хафс Омар налита с цялата си тълпа срещу Крит. В късо време целият остров бил покорен и превърнат в самостоятелна държава. Християнското население на острова се запазило и получило правото да изповядва религията си, но господстващ слой останали арабите. На северния бряг на острова Омар основал новия главен град на княжеството си. Дадено му било името Хандак (окоп, замък), от което по-късно, във венецианско време произлязло и името Кандия за целия остров. Нови преселници от Египет и Сирия засилили завоевателите андалузци, които се превръщат вече в постоянна опасност за южните егейски земи на Византия. Първите опити на византийците да си възвърнат острова останали безуспешни и те трябвало да се считат доволни, задето успели да запазят поне останалите егейски острови. Чак до X в. империята трябвало да се ограничава само с отбрана.
Не по-слабо била почувствана арабската опасност и в западните средиземно морски владения на империята. Тамошните брегове отдавна страдали от арабските корсари. При безредиците около възцаряването на Лъв III Сардиния бе отнета от арабите, без да се знае при какви обстоятелства станало покоряването ѝ. Балеарските острови, последната останка от Юстиниановите завоевания, също бяха загубени към края на VIII в. Същата съдба при царуването на Михаил II се подготвяше и за Сицилия. Гарнизонът на Сиракуза под влиянието на един от местните офицери се разбунтувал и убива тамошния стратег. Когато от Цариград пристигнали значителни сили, за да потушат въстанието, неговите водители влизат във връзки с аглабитите, владелци на Каирван. Последните дебаркират на острова и захващат ожесточена борба за неговото покоряване. Когато на помощ на арабите се явява и флота от Испания, те засядат здраво на сицилианска земя.
Въпросът за владението на Сицилия обаче още не бил решен и Михаил завещал на своя син Теофил задачата да спаси тая византийска земя от исляма.
