Лекции по история на Византия. IV. Възход на средновековна Византия (843-863)

Посещения: 17680

Индекс на статията

 

Михаил III (856 - 867)

 

Coronation of Emperor Michael IIIПрез 856 г. Михаил III станал пълноправен император. Влиянието, което сега добил над него Варда, било неограничено и без съперници. Самият Варда, при разпуснатостта и абсолютната несериозност на императора, събрал в ръцете си всички нишки на управлението. Той бил издигнат в достойнството куропалат, а наскоро след това и провъзгласен за кесар - ранг, който го издигал непосредствено до самия император. Михаил вече имал пълната възможност да се отдаде на своите порочни склонности и да пилее с пълни шепи съкровищата, събирани през дългото управление на Теофил и Теодора. Неговата страст към удоволствия не се задоволявала само с жените и виното. Цирковите забавления в Цариград добиват необикновено значение; дори и сам императорът, който се числял към партията на "сините", почнал да участва в хиподрома при надбягванията с колесници в ролята на кочияш.


 

640px MichaelIIIBeforeTheChurchStMamasДокато гражданското управление било всецяло съсредоточено в ръцете на Варда, началството на войските и ръководството на военните действия срещу арабите било поверено на неговия брат Петронас. Сам Михаил обаче, в периоди на опомняне се сещал за своите длъжности като император и заставал начело на походите. Тъй напр. в 860 г. той предприел морска експедиция срещу о-в Крит. Това предприятие е известно не поради постигнатите резултати, а с това, че при отсъствието на императора във водите на Босфора и Мраморно море се явява един неизвестен дотогава неприятел. Това били киевските руси. Те минали Черно море и се явяват под столицата с 200 кораба, като плячкосвали крайбрежията чак до Силиврия. Предизвестен за това, Михаил бързо се върнал назад и византийската флота пръснала без всякакво усилие храбрите, но малобройни и лошо въоръжени грабители.

Между това Варда се разпореждал самовластно в държавата. Неговият скандален живот на човек, който не познава никакъв морал, скоро станал предмет на съблазън всред цариградското общество. Поради това патриарх Игнатий  (Никита, син на император Михаил I), човек с извънредно строги нрави и с високо понятие за своите длъжности като черковен глава, в началото на 858 г. отказал да му даде причастие.

За всесилния велможа това бил неочакван удар, който не трябвало да остане неотмъстен. Варда дори успял да го използва, за да се обезопаси от страна на Теодора, от чието възвръщане към властта все още се боял. Патриархът получил от императора заповед да подстриже Теодора и дъщерите й за монахини и когато отказал, сам бил изпратен на заточение. На негово място бил избран Фотий (края на 858 г.). Теодора и дъщерите й не избегнали заключването в манастир.

Поставянето на Фотий за патриарх , както по-нататък ще видим, станало причина за нови черковни смутове, но чрез него Варда вече можел да заповяда и на черквата. Конфликтът му с Игнатий обаче навярно го накарал да бъде по-предпазлив и същевременно по-строг към себе си. Той бил фактическият глава на империята; за да стане и формално такъв като сложи короната на главата си, трябвало да направи само една крачка. Но за да бъде сигурен, че опитът му ще сполучи, той се нуждаел от поддръжката не само на тесния кръг свои приятели и служители, но и от симпатията на широките кръгове на населението. И затова след 858 г. Варда се явява в ролята на съвестен и строг управител. Естествените му дарби му помогнали в разстояние на няколко години да даде на империята истинско благоденствие.

В негово време била създадена прочутата Магнаурска школа, един вид академия, дето се предавали светски науки и за преподаватели в която били назначени най-видните учени на времето. За неин ректор бил избран прочутият философ Лъв, бивш архиепископ на Солун, човек, чиито знания по математика, астрономия и архитектура се считали ненадминати. На деятелността на тая школа се дължи силният подем на науките и литературните стремежи, изобщо ренесансът, който характеризира византийската история през X и XI в.

Особено голям интерес проявил Варда към правосъдното дело, което във Византия било на голяма почит. От съвременните известия научаваме, че той обичал често да отива в хиподрома и там публично да разглежда и решава представените му спорове. Славата на справедлив властник му била нужна за неговите бъдещи планове, за чието осъществяване той подготвял всички пътища. Мечтаещ да разчисти пречките пред престола и да се огради с верни помощници, той раздавал видните длъжности на свои близки и предани лица. Брат си Петронас в 863 г. назначил доместик на схолите, т.е. началник на придворната гвардия, а когато умрял, издигнал на същата длъжност неговия син и свой племенник Антигон. Но по една ирония на съдбата, щастието, към което тъй сигурно вървял, му изменило тъкмо тогава, когато се считал съвсем близо до него. Преди да пристъпим обаче към изложението на събитията, които доведоха една съвсем неочаквана развръзка на въпроса за по-нататъшните съдбини на византийския трон, аз ще се спра на кризата, която бе създадена в черковните отношения с отстранението на патриарха Игнатий (857 г.).

Фотий, който заел неговото място, бил светско лице. Отначало той имал длъжността офицер в придворната гвардия, а след това служил като държавен секретар. Личността на Фотий, поради последиците, които имаше неговата дейност за бъдещите отношения между Източната и Западната черкви, и днес е предмет едновременно на преклонение и непримирима омраза.

Неговите лични качества в много случаи не вдъхват уважение; в отношенията му към силните на деня сервилността не веднъж е основният мотив, но не може да се откаже едно - бил е универсален ум и един от най-учените хора на своето време. Древността е имала в негово лице своя най-добър познавач. И досега е запазен един ръкопис, известен под името Библиотеката на Фотий. Той съдържа кратко резюме и преценка на съдържанието на близо 300 съчинения от най-различен характер, които той чел и разглеждал в тесния кръг на свои ученици и последователи. Някои от тия преценки представляват цели реферати върху съдържанието и ценността на дадените съчинения, придружени с малки или големи извадки от тях. И тук именно е голямото значение на тоя Фотиев труд. От него научаваме за съчинения, които днес са изгубени и чието съдържание е известно само по извадките, дадени от Фотий. Особено ценни са те за историческите съчинения на стари, днес загубени автори. В своята чиновническа кариера Фотий при това минал една школа, която му помогнала да се създаде като държавник с широк ум и усет към реалния живот, качества, които той блестящо проявява като глава на цариградската черква.

Избирането на Фотий не станало съгласно каноните, защото бил светско лице и в няколко дена трябвало да приеме посвещението в духовно звание и да мине всичките степени на свещеническата йерархия. Наистина подобни примери не липсваха в миналото на византийската черква. Ние си спомняме, че по същия начин, от светски лица бяха достигнали патриаршеския престол патриарсите Тарасий и Никифор. Това обаче, което става причина въпросът за неговото издигане да вдигне толкова голям шум, е незаконното и скандално отстраняване на неговия предшественик Игнатий.

Сваленият и заточен на един остров в Мраморно море Игнатий имал силни привърженици всред византийското духовенство, което създава две враждебни партии - Фотианци и Игнатианци. Игнатий и привържениците му обявяват Фотий за отлъчен от черквата, като заедно с това изпращат писма и послания до черковните предстоятели на Изток и Запад, в които излагали насилието, извършено над черквата в лицето на сваления патриарх и престъпното издигане на Фотий. За париране на тяхното влияние по настояване на Фотий Михаил III изпраща в 859 г. посолство до папа Николай I, с което чрез богати подаръци настоявал да се признае станалата промяна на цариградския патриаршески престол. Това обстоятелство показва, че Фотий, който по- късно изстъпва като най-голям противник на папското върховенство в християнството, сега бил готов да го признае заради консолидирането на личното си положение.

Папа Николай I (858-867 г.), една от най-значителните фигури на римския престол, не се поддал на императорското внушение и решил да изпрати в Цариград двама свои представители, които отблизо да изучат положението. За целта бил свикан в Цариград и събор, който открил заседанията си през май 861 г. в присъствието на 361 епископи. Папата искал да се възползва от положението на арбитър, чието благоволение било еднакво желано и от двете страни, и неговите делегати повдигнали отново въпроса за възвръщането на илирийските провинции под римска юрисдикция*. Разбира се, че гръцкото духовенство единодушно отклонило това искане.

По въпроса за изникналия разкол между Фотианци и Игнатианци също се видяло, че византийското духовенство както всякога, тъй и сега било готово да одобри и се подчини на решенията на светската власт. Съборът с грамадно мнозинство решил Игнатий да бъде детрониран и потвърдил избора на Фотий. От своя страна Варда действал с такова изкуство, че папските легати, вместо да изпълнят заповедта на Николай I и да се въздържат от всякакво вземане на страна по въпроса, като се задоволят само да съберат нужните сведения и отнесат решението на спора към папата, сами дали съгласието си за взетото от събора решение.

Игнатианците протестирали против последното и Николай I, недоволен от начина, по който се отнесли в Цариград с неговите претенции относно Илирик, решил да действа сам. В 863 г. бил свикан в Рим събор, който отлъчил Фотий и го обявил за лишен от чина му и счел Игнатий за едничък и законен представител на цариградската черква.

По този начин между Рим и Цариград избухва открита война. И тук именно Фотий развил всичката способност на своя гений. Той съумял да сплете своето лично дело с общите интереси на гръцката черква и да представи конфликта с римския престол като такъв, в който са засегнати най-чувствително интересите на византийския Изток. Борбата под негово влияние от борба за личности се превръща в спор за догмата. В нея най- сетне биват замесени и държавните интереси на Византия.

Вам е известно, че в 865 г. бе извършено покръстването на българите. Приел християнството от Византия, Борис бе се побоял от черковното господство на непосредствените си съседи и затова бе решил да свърже народа си с Рим. Неотстъпчивостта на Николай I по въпроса за самостоятелността на българската черква обаче охладила твърде много римските симпатии у Борис и от това изкусно бе успял да се възползва Фотий.

Той свикал в 867 г. събор в Цариград, на който били поканени и представители на източните патриарси. На тоя събор освен въпросите от черковното право, Фотий поставил и въпроса за отстъплението на латинската черква от християнската догма.

Един местен събор в Толедо, Испания още през VI в. (589 г.) бе формулирал учението за произхода на Св. Дух не само от Отца, както дотогава приемаше изработената от Никейския събор и след това не веднъж потвърждавана догма, но и от Сина - filioque. Това ново схващане, което изменяше същността на отношенията между лицата в Троицата, постепенно и мълчаливо бе се разпространило на Запад, докато в 809 г. бе възприето от един събор на римската черква. Сега Фотий използвал черковния разпад с Рим, за да представи вече, че подчинената на папството черква с приемането на казаната добавка в Никейския символ на вярата (filioque) бе се отделила от общохристиянската догма и следователно бе изпаднала в ерес.

Фактът бил ясен и не могъл да бъде отречен. На Фотий падала заслугата или славата, задето направил от него основен мотив на борбата срещу Рим. Съборът единодушно трябвало да признае ереста, в която католическият Запад бил изпаднал. Разрешението на въпроса за черковното върховенство над новопокръстената България бил вторият момент, в който Рим и Византия трябвало да съзнаят противоречивите си интереси. За цариградското правителство, за цялото източно духовенство, за съзнателната част на византийското общество било недопустимо да се признае папската юрисдикция над земи, които се считаха за византийски по култура и които лежаха тъй близко до сърцето на империята. Затова в решението на българския въпрос източното духовенство е почувствало нуждата да изтъкне своя антагонизъм със Запада, който бе отделил политическите си съдбини от византийския свят.

По такъв начин намесата на папството, която в спора за Игнатий и Фотий имаше един случай от черковното право и от по-широко гледище можеше да се смята като реакция срещу правото на светската власт да се разпорежда с черковното управление, - се разрази в спор, който и трябваше накрая окончателно да раздели Изтока и Запада в черковно отношение.

С тънките си способности на диалектик и дипломат Фотий бе успял да представи, че многопочитаният заместник на Св. Петър е еретик и заедно с това да събуди сред византийското общество омразата срещу латинците, които служещи или пък съюзници на една външна политическа сила, имаха претенцията да затвърдят чрез българите своето влияние на Балканския полуостров.

И едно тържество не само за Фотий, но и за Варда било, дето съборът от 867 г. свършил с анатемосване на папа Николай I като еретик.

Но самият Варда нямал много време да се радва на тая победа, която за него бе последна. Тронът, който той виждаше тъй близко до себе си, вече окончателно му бе избягал.

Император Михаил III, както всички хора с неговите склонности и характер, бе човек податлив на бързи увлечения. Варда бе се старал поради това да отдалечава старателно от него всички, които могли да добият влияние пред императора и със своето честолюбие да станат опасни за всесилния кесар. Неговата предвидливост и предпазливост обаче не били в сила да се борят с влиянието, което бе си завоювал над Михаил III един човек, комуто бъдещето бе предопределило да играе решителна роля в държавата.

Това бил още младият адютант на Михаил III - Василий, който трябваше да наследи под името Василий I цариградския престол и да стане основател на династия, цели 200 години владееща цариградския трон.

По-късно, когато Василий бе вече император, сервилни царедворци бяха му съчинили генеалогия, според която той бил потомък на Арзак - прославен арменски цар. Тази легенда дължала произхода си на патриарх Фотий, който, за да спечели загубеното благоволение на Василий I, бе поискал да погъделичка честолюбието на издигнатия върху престола парвеню.

Всъщност Василий произхождал от най-нисък род, бил син на бедно семейство от земеделци, от едно село из околностите на Одрин. Въпросът за неговата народност може да се счита разрешен едва след изследването на руския проф. А. Василев, Произхожденiе императора Василiя Македонянина, Византийский временник XII, с. 148-165. Господстващото дотогава мнение бе, че Василий бил славянин. То намираше подкрепа в съобщенията на някои стари арабски автори, които говорят за Василий като човек със славянски произход. Това съобщение у арабските автори обаче ще трябва да се обясни по друг начин. Македония през IX в. се наричаше днешна Южна Тракия и целият басейн на Долна Марица. Населението на тия земи в мнозинството си било славянско. Това дало повод на арабските писатели да предполагат, че роденият в тия земи Василий бил също славянин. Един неотдавна открит византийски извор от време съвсем близко до царуването на Василий обаче ясно съобщава, че той бил от арменски произход. И това обстоятелство именно било използвано от по-късните му византийски биографи, за да го представят като потомък на стар арменски царски род. Семейството му вероятно произхождало от тия арменски колонисти, които във времето на Константин Копроним бяха настанени като граничари в Тракия за заслон срещу българите.

Когато Крум бе превзел Одрин в 813 г. и преселил част от населението му в прездунавска България, семейството на Василий и сам той като пеленаче споделил участта на пленниците. Своето юношество и детство той прекарал в България. По-голямата част от това преселено в българските земи население се връща в родината си едва през последните години от царуването на Теофил. Между завърналите се бил и Василий, тогава вече достигнал 25-годишна възраст. След смъртта на баща си, той, като най-възрастен син на семейството, напуща родното си село, за да търси щастие в столицата. Пристигнал тук с тояга и торба на рамо, постъпил като служител у един сановник. Благодарение на физическата си сила, пъргавина и природен ум, той скоро обърнал вниманието на господаря си, който го назначил за свой протостратор, т.е. началник на конюшните си. По-нататъшната кариера на Василий била редица от щастливи случаи, при които той успява да спечели благоволението на Михаил III и да премине на служба в двореца като обикновен служител около царските коне. Малко по малко той успял да спечели доверието на императора и когато в 865 г. всесилният Варда уволнил царския паракимомен (адютант) с намерението да даде тая длъжност на едно свое доверено лице, той с изумление видял Михаил да назначава на вакантното място Василий.

Варда разбрал, че в лицето на смелия и хитър парвеню има най-страшен съперник и че борбата между двамата за влияние над развратения и слабохарактерен самодържец е борба на живот и смърт.

MadridSkylitzesMurderBardasFol80raОт своя страна Василий бил достатъчно прозорлив и хитър, за да разбере сам това. И той почва да работи, за да подготви гибелта на могъщия си противник. По един хитър начин успял да привлече на страната си някои от най-близките хора на Варда и с тяхна помощ да убеди Михаил, че последният замисля покушение на живота му. Императорът не се оставил да бъде дълго убеждаван за това и решил да се освободи от своя кесар. В един привидно скроен поход срещу арабите, в който Варда трябвало да участва заедно с императора, той бил повикан по служба в императорската палатка и там съсечен от заговорниците. Първият удар му бил нанесен от самия Василий (април 866 г.)

Армията, която била привързана към Варда, била готова да се разбунтува при вестта за неговата смърт, но с увещания бунтът бил избегнат. Михаил и Василий се връщат в Цариград и сега смелият авантюрист видял всички пречки по пътя си разчистени. Неспособен да направлява сам царството си и нямащ деца, Михаил решил да издигне Василий до най-високото придворно достойнство като отначало го назначил за магистър и го обявил за осиновен, и след това, около месец подир смъртта на Варда - и за съимператор.

Коронацията била извършена с нужната тържественост в черквата "Св. София" от самия патриарх Фотий.

Michael III proclaims Basilikinos as co emperorИздигнат тъй високо, Василий вече не чувствал нужда да задържи на всяка цена благоволението на своя другар по власт. Той се усещал достатъчно силен, за да действа сам. Той престава да участва в оргиите, в които Михаил губел време и сили, а заедно с това почнал да си позволява бележки върху поведението на своя благодетел. Михаил почувствал веднага подозрение към бившето си протеже. Неговото внимание се спира върху една друга тъмна личност, от също тъй ниско произхождение, някой си бивш лодкар - Василискиан, който става най-близкото му и доверено лице. Василий съзнавал, че не може за дълго време да разчита на приятелството на Михаил и че той всеки момент бил готов да го жертва. От друга страна, бързото въздигане на Василий му създало извънредно много неприятели и Михаил почнал да получава често писма, с които бил предупреждаван да се пази от своя осиновен син. Ако Василий дотогава вярвал, че може да отложи изпълнението на мечтата си да стане едноличен господар, тия обстоятелства му дали да разбере, че е нужно да бърза, защото в противен случай могъл да бъде сам загубен.

И веднъж, когато след пир в един от летните дворци Михаил се оттеглил в спалнята си, Василий със своите приятели влиза в нея и там го убиват през нощта срещу 24 септември 867 г.

Още преди да съмне Василий се завръща в столицата и на другия ден се явява пред столичната тълпа като пълен самодържец на империята.

Никой от многобройните приятели на Михаил в тоя момент не помислил да оспори властта на узурпатора парвеню.


 

Василий I Македонец (867-886)

 

Solidus Basil IБезразличието, с което била посрещната смъртта на Михаил III, наречен заради своя разгулен живот Михаил Пияницата, и бързото признание на Василий I, се обяснява само със силното недоволство, което убитият император бе успял да създаде срещу себе си.

Със своя разсипнически живот той бе успял твърде рано да прахоса богатствата, натрупани от Теофил и Теодора. Когато били изчерпани, Михаил бе посегнал и върху скъпоценностите - изработените от злато и сребро предмети на изкуството, които украсяваха цариградските дворци и служеха за гордост на византийците и за удивление на варварите. По-късно сложил ръка и на богатствата на черквите и манастирите. Конфискациите на частните имоти също било едно добро средство, в което императорът търсел да посрещне своите нужди, като без всякакви причини заповядвал да бъдат екзекутирани лицата, чиито богатства смятал да присвои.

Докато Варда бил още жив, армията представлявала сила, която с успех могла да върши задачата по отбраната на империята. След него обаче тя била тъй занемарена, че на войниците престанали да изплащат нужните средства. И когато тяхното недоволство заплашвало с открит бунт, то, за да им се издължат заплатите, трябвало да стопят и превърнат в пари много скъпоценни предмети и съдове от императорското съкровище.

Докъде достигали безгрижието и крайната несериозност на Михаил се вижда от един случай, който ние нямаме основание да считаме за измислен. Споменах, че във времето на Теофил била уредена сигнална служба между арабската граница в Киликия и самата столица. На високите места по цялата линия от Босфора до границата били наредени постове с приспособления за подаване сигнали чрез големи огньове. Когато арабите минавали границата, най-близките до нея постове запалвали огньовете, които се подемали от следващите и тъй нататък, непрекъснато до самата столица, дето последният пост се намирал при дворцовия фар. По такъв начин в Цариград за няколко часа могли да знаят за всяка опасност, която се появявала на Изток. Според времето на денонощието, когато пристигнали сигналите, се определял и характерът на събитието, за което те се отнасяли. И един ден, когато Михаил в цирка участвал в конните надбягвания, забавлявайки с изкуството си тълпата, един чиновник съобщава полученото известие за нахлуване на арабите в Мала Азия. Настава паника и част от тълпата бърже напуска цирка, а останалата вече далеч не мислела за забавления. Разсърден, задето му бил отнет случаят да покаже изкуството си и задето за една "дребна работа" бил тъй обезпокоен, Михаил заповядал да разрушат сигналната система. По такъв начин, мислел той, в бъдеще не ще могат да му пречат на удоволствията.

Случаят показал убедително, че от един такъв император не може да се очаква нищо и че всеки, който би го заместил, би бил по-добър от него.

И затова вестта за убийството на Михаил и прогласяването на Василий за самодържец било посрещнато не само с облекчение, но и с радост. В коравия селянин всички се надявали да намерят един човек, който поради произхода си ще пести средствата на империята и не ще остави нейната отбранителна сила в същото жалко състояние, в каквото тя бе дошла при неговия предшественик.

При възшествието на Василий I положението на Балканите и в Далечния изток не вдъхнало за Византия особени опасности. Затова пък толкова по-безпокойно ставало то на Запад. Цяла Сицилия, с изключение на Сиракуза и Таормина, се намирала в ръцете на арабите. Градът Бари в Апулия също бил завладян от тях. Флотата им в 866-867 г. превзела град Катаро и същата година нападнала Рагуза, която след 15-месечна обсада била спасена от пристигналата от Цариград византийска флота. През лятото на 870 г. арабите превземат и Малта.

Опасността, която вече заплашвала Апенинския полуостров от страна на исляма, накарала местните владетели да се групират. Неочакващи никаква помощ от страна на Византия, те се обръщат към Лудвиг Немски. След един несполучлив опит Лудвиг най-сетне, в началото на 871 г., сполучил да изгони арабите от Бари, но с това свършват всичките му успехи.

Следните няколко години са забележителни с непрекъснатите нападения на сицилийските араби по италианските крайбрежия, чието население било избивано или отвличано в плен, а самите селища - ограбвани и опожарени. В 878 г., след девет месечна ожесточена борба, пада и гр. Сиракуза. С това арабите стават господари на цяла Сицилия, на Месинския провлак и вече могли да държат под непрекъснат терор всичките южноиталиански крайбрежия.

Много повече неприятности създават на империята през тази епоха павликяните. Ние знаем, че след преследванията, на които бяха изложени по времето на Теодора, те бяха намерили прибежище на арабска територия в Северна Месопотамия, дето арабите ги бяха приели с най-голяма охота. В новото си отечество, те основали много градове и крепости, най-важната от които била крепостта Тефрика. Понесените нещастия бяха ги направили неумолими врагове на империята. Нападенията им оттогава върху пограничните византийски области не преставали. В началото на царуването на Василий техният главатар Хризохир с големи сили нахлува във византийска Мала Азия, достига до Никодимия и Никея, завива на юг към Ефес и се завръща назад с грамадна плячка, оставяйки страшни опустошения след себе си.

Тогава Василий I решил да влезе в преговори с тях и в 869 г. изпраща едно посолство начело с Петър Сицилийски. Опитът останал безрезултатен, защото исканията на павликяните надминавали всяка мярка. Хризохир искал просто да му се отстъпи цяла Мала Азия.

Посолството на Петър Сицилийски има културно-историческо значение. На връщане Петър представил на императора един писмен доклад, в който се излагат нравите и вярванията на павликяните и това съчинение днес е един от главните извори за опознаването на павликянската ерес, от която, както е известно, бе произлязло и нашето богомилство. В изложението си Петър Сицилийски съобщава и за пропагандата, която павликяните водели в България.

Отговорът, който Василий получил на своите опити за помирение, му показал, че враждата с павликяните може да се реши само със сила. Затова в 870 г. той потеглил на поход срещу тях. Резултатът бил катастрофален. Разбит от павликяните, той едва можал да се спаси от плен. Окуражен от успеха си, Хризохир предприема втори голям поход из Мала Азия, като с грабеж и разрушение достига чак до Анкира (дн. Анкара). Смущението в Цариград било толкова голямо, че императорът не можал, без да рискува положението си, да остане равнодушен към бедата, които тия бивши поданици навличали на империята. Била събрана нова армия под началството на доместика на схолите и императорски зет Христофор. Със съедините сили на началниците на малоазиатските теми той най-сетне успял да нанесе решително поражение на павликяните. Тефрика била разрушена до основи, а Хризохир - пленен и обезглавен (есента на 872 г.).

Тоя успех, първи след толкова години, повдигнал необикновено много авторитета на византийското оръжие в Азия. Границата на империята вече се разширила до Горни Ефрат. Войната с арабите била неизбежна и Василий поема отново началството над операциите. Византийците имали известни успехи, няколко малки крепости около Ефрат били превзети, но гр. Мелигена, срещу който били концентрирани ударите на византийците, останал неуязвим за тях. По-щастливо се оказало тяхното оръжие по границите на Киликия, дето пълководците на Василий удържали над арабите редица блестящи победи и сполучили да заемат няколко крепости. При опита обаче да се завладее гр. Tape, главният град на Киликия, византийската армия, брояща около 100 хиляди души, бива почти унищожена и нейните началници убити. С тази катастрофа, която свела до нула всички дотогавашни успехи срещу арабите, се свършва и царуването на Василий.

Преди да слезе в гроба обаче, той можал да преживее едно сетно удовлетворение. Неговият пълководец Никифор Фока успява да изтласка арабите от Калабрия и да възстанови там византийската власт. С това авторитетът на цариградския самодържец в Италия се затвърждава до времето, когато цялата страна попада под върховенството на германските императори.

Delegation of Croats and Serbs to Emperor Basil I SkylitzesПо времето на борбите с арабите бива затвърдена византийската власт и в Далмация, и съседните сръбски земи. Техните жупани трябвало да признаят зависимостта си от империята.

С Венеция, която след франковизантийския мир от времето на Никифор бе успяла да стане независима република, Византия сключила тесен съюз.

Активната намеса на Василий в италианските дела и арабската опасност, която бе станала тъй голяма за тамошните византийски владения, изисквали помирение с папството. И затова Василий не се поколебал да направи първата стъпка. Наскоро след заемането на престола, още през есента на 867 г. той лишил Фотий от патриаршеския престол и върнал на него сваления Игнатий /втори път – 867-877/. С това източната черква признала папското върховенство и правото на папата да бъде арбитър в черковните дела.

Това било голям успех за папския двор, но неумереността на Адриан II (867-872), наследник на Николай I, станала причина да се загуби всичко. В Цариград трябвало да бъде свикан събор, който да се занимае с помирението на двете черкви. В 869 г. той открива заседанията си. Папските легати, въпреки увещанието на императора, настояли за премахване на всички разпореждания и мерки в източната черква, взети по времето на Фотий за свалянето на назначените от него епископи и за тяхното анатемосване. Тия наистина прекомерни искания, макар и да събудили недоволството на византийското духовенство, били приети, тъй като интересите на империята изисквали в тоя момент помирение с папството. Но когато на последното заседание на събора бил сложен открито българският въпрос, конфликтът вече не можел да бъде предотвратен. Тук заговорило във византийското духовенство националното чувство. Папските претенции за върховенство над българската черква били решително отхвърлени и отказът на събора да приеме това папско искане еднакво силно бил изразен от игнатианци и фотианци.

Папските легати напуснали Цариград вече като неприятели и чак тогава сред византийското общество се събужда чувството на огорчение и реакцията за понесените унижения пред Рим. Византийското духовенство, както и мислещата част от обществото, разбират, че направените концесии само увеличавали папската претенциозност. Това от само себе си повдигало отново значението и влиянието на Фотий, който бе се проявил като най-горещ противник на римската супремация. И когато в 878 г. престарелият Игнатий умира, то никой и не помислял, че друг освен Фотий може да заеме патриаршеския престол. В новия събор, чиито заседания траели от ноември 879 до март 880 г., Фотий успява да прокара гледището за отклонението на Западната църква от догмата по въпроса за произхода на Св. Дух. С това се прокламирало вътрешното разделение на двете черкви. Решението на събора следователно, с което на папата се признавало първенство само над Западната черква, се е явило единствено като резултат на вече фактическото разделение. Отсега нататък Източната черква се освобождава от опекунството на Рим, и трябваше да изтече още век и половина, за да стане нейното отделяне съвсем пълно.

Вътрешното управление на Василий I е ознаменувано с едно събитие от грамадна важност за правните отношения в империята. Това е обнародването на един юридически сборник, наречен Прохирон (Πρόχειρον vôμos или Πρόχειρος- νόμος). Спомняте си, че последната акция от тоя характер принадлежеше на Лъв III, който бе издал Еклогата. Оттогава бяха изминали повече от сто години, през които правото отново бе дошло в упадък. Самата Еклога пък, като дело на един иконоборец, бе престанала да се ползва с авторитет във византийското общество. Поради това в съдебната практика отново настъпили несъгласия при разглеждане на отделни случаи, а заедно с това нуждата от един авторитетен и пълен законник, който би дал израз на едно общо право, все повече се чувствала. На тая именно нужда искал да отговори Василий с издаването на Прохирона. Последният не представлявал нищо друго, освен сбито изложение на най-съществените положения в Юстиниановото право, тъй както било изложено в "Институциите" на тоя император. В самото предисловие на новия сборник е изразено отрицателното отношение към иконоборческата Еклога. Тя, казва се там, била извращение на добрите закони. Това обаче не попречило на Василий II да усвои и приеме една голяма част от нейното съдържание в състава на Прохирона.

Изобщо, новият юридически сборник представлявал едно по-пълно възпроизвеждане на принципите на Юстиниановото право и в него били отстранени в значителна степен тия нововъведения, които иконоборците бяха допуснали като концесия на времето и на християнските мировъзрения.

Emperor Basil I hosts a banquet for the senatorsИздаването на Прохирона е епоха в историята на византийското право, защото той става основния законник, чийто авторитет се запазва във Византия чак до края на нейното съществувание. Прохиронът е бил издаден в 878 или 879 г., когато Василий имал за съуправители двамата си синове Лъв и Константин. По-късно, навярно към 886 г., Василий приготвил едно ново издание на Прохирона, което в някои отношения се отличавало от първото, както по известни добавки, отнасящи се до императоpa, патриарха, магистратите, тъй и по новото групиране на материала. Това ново издание трябвало да служи като въведение на пълното и ревизирано издание на всички закони, което Василий проектирал да направи под името Άνακάθαρσις τῶν παλαιῶν νόμων. От тоя тъй преработен Прохирон са запазени много ръкописи в големите европейски библиотеки и той бил озаглавен Епанагога - Έπαναγωγή - Въведение. Днес учените са съгласни в заключението, че Епанагогата не е била публикувана официално. Това се обяснява с обстоятелството, че самият Анакатарсис останал в проект. Материалите, събрани за него, били систематизирани и обработени по-късно и послужили при изданието на другия голям сборник на византийското право - Василиките, които се явяват при наследника на Василий - Лъв VI Философ.

Преодоляването на иконоборството бе предизвикало засилване на религиозната ревност във Византия и заедно с това развитие на мисионерската дейност.

Самото иконоборство бе принудено не само да търпи, но и до известна степен да менажира сектите и вероизповеданията, които по своята същност бяха реакция или противоположност на изпадналата в идолопоклонство черква. И естествено сега, когато последната бе възтържествувала, тя не можеше да не продължи борбата с тия явни или скрити съюзници на своя неприятел. Самото иконоборство освен това след 843 г. вече бе престанало да бъде обществена сила. Неговите последователи постепенно минаваха към официалното вероизповедание, докато пък по-фанатизираните измежду тях прегръщаха ученията на враждебните на православието секти. Това бе една от причините последните да бъдат изложени на преследване от властта. На първо място, както вече ни е известно, ударите бяха насочени срещу павликянството. Насилията от времето на Теодора бяха принудили част от павликяните да се изселят на арабска територия, но с това империята далеч не бе очистена от привържениците на тая ерес. Такива имаше пръснати по всички области, не били малко и в самата столица. След формената война, която павликяните в съюз с арабите бяха обявили на Византия, всички техни съмишленици вече били гледани като врагове на империята, които трябвало с всички средства да се изтребват. Това гледище намерило израз и в общото законодателство на Василий I. В Прохирона се срещат напр. няколко постановления срещу тях. Павликяните нямали право, четем там, да завещават имотите си. Дори и техните деца са получавали право на родителско наследство само ако минавали в православието. Павликянин, който след покръстването си отново се връщал към старото вероизповедание, се наказвал със смърт. На същото наказание подлежали и тия, които общували със старите си единоверци и не ги предавали на властите.

Заедно с тия законодателни мерки срещу еретиците, против тяхното учение почва да се създава цяла догматична и полемична литература, чийто представител е вече споменатото съчинение на Петър Сицилийски.

В религиозната си ревност Василий не забравил и евреите. На тях също тежеше обвинението, че са съдействали на иконоборството. Преследванията обаче срещу тях далеч не са имали тоя строг характер, както тия срещу павликяните. На миналите към християнството евреи се давали всевъзможни облекчения и привилегии. За наказания срещу евреите, които се възвръщали към старата си религия, в Прохирона не се говори. Напротив под страх от смърт на тях се забранявало да привличат към своята религия християни.

С особена ревност, след възстановяване на иконопочитанието, започнало проповядването и разширението на християнството между съседните народи езичници. Покръстването на българите наистина бе извършено още във времето на Михаил III. Но заздравяване на източното православие в България бе постигнато по времето на Василий I, когато на мястото на изгоненото латинско духовенство, бяха настанени гръцки проповедници и свещеници. Все същото време спада и мисионерската дейност на Кирил и Методий, които преди да заминат за Моравия, бяха ходили в страната на хазарите. Самият Кирил пък бе изпращан да проповядва християнството в земите на багдадския халиф. Естествено, опитът да се повлияе на арабите, бе останал безуспешен. Никакви особени резултати не дала и религиозната мисия, която между 860-868 г. била изпратена в земята на русите. Там обаче, дето властта на императора се е чувствала по-действително, византийската черква скоро успявала да наложи своето християнство. Такъв бил случаят със славяните в Далмация. Заселени още през времето на Ираклий с условие да приемат християнството, през настъпилите подир това сътресения се почувствали независими от империята и заедно с това се възвърнали към старото си езичество. Сега, когато с отбиването на арабските нападения над далматинските брегове Византия бе заздравила своята власт, християнството отново започва бърже да се разпространява не само сред крайбрежното население, но и из вътрешността, в сръбските земи на Илирик. По времето на Василий научаваме за заминаването от Цариград на една християнска мисия със задачата да покръсти сръбското племе неретляни в днешната Херцеговина. Изобщо царуването на Василий I се счита за време, през което християнството се разпространява между сърбите. База за това разпространение били византийските центрове по Адриатическо море.

Но с всичко това не се изчерпвали успехите на християнизирането. Езичеството до средата на IX в. още не било изкоренено в земите на самата древна Гърция. Едва във времето на Василий I били покръстени майнотите, остатък от древногръцкото население, което се било запазило по южните склонове на планината Тайгет и което дотогава продължавало да почита олимпийските богове. Заедно с майнотите християнството успяло да подчини и известните милинги и езерци, които също живеели из планините на Южен Пелопонес.

Манастирите и монашеският живот, които бяха преживели едно тъй тежко време през иконоборческия период, при Василий I, добили извънредно благоприятни условия. Затова неговото време е епоха, когато се слагат основите на големите манастирски общежития, някои от които са запазени и до днес. От царуването на Василий I датира и началото на монашеската република в Света гора - Атон.


 

Лъв VI Философ (886 - 912)

 

1024px Byzantinischer Mosaizist des 9. Jahrhunderts 002Тъй като първият син на Василий Константин умрял още приживе на баща си (879 г.), то след смъртта на императора престолът останал на втория му син Лъв. Още твърде млад, в 870 г., Лъв бил провъзгласен заедно с Константин за съуправител на Василий, а после за съимператор бил обявен и третият от Василиевите синове - Александър. Формално последният при възшествието на Лъв се считал за император и съуправител. Фактически обаче той бил отстранен от властта и предаден на удоволствия, никак не мислел да се ползва от нея.

Лъв през детството си получил най-солидното образование, каквото за тогавашното време било възможно. Той посещавал прочутата Магнаурска школа, дето за известно време имал за учител самия Фотий.

Още твърде млад, по волята на баща си Лъв бил оженен за 16-годишната Теофано, дъщеря на видно патрицианско семейство. Младата императрица далеч не била родена за бляскавия живот на цариградския двор. Набожна, кротка и скромна, тя живеела като монахиня. Нейният ригоризъм не се нравел на Лъв и въпреки своето прозвище философ, не се стеснявал да търси развлечения другаде. Наскоро след брака си дори завързал интимни отношения със Зоя - дъщеря на дворцовия чиновник Стилиан Зауца. Научил за това, Василий заповядал да я омъжат за друго лице.

Навярно от това обстоятелство се възползвали дворцовите интриганти, за да възбудят взаимно недоверие между бащата и сина. В някои по-късни известия дори вината се приписва на патриарх Фотий и на неговия кръжок. В това може би има известна истина, защото както по-нататък ще видим, Лъв като император проявил към Фотий истинска неприязън.

Както и да е, но отношенията между Василий и престолонаследника му тъй се изострили, че той поставил сина си в арест, дето престоял около три месеца. След това, макар и освободен, отношенията между него и бащата вече никога не станали близки.

Зает твърде много в държавните работи, Василий нямал време да следи или направлява възпитанието на синовете си. Жена му, бивша фаворитка на Михаил III, далеч не била в състояние да бъде добра възпитателка. Лъв VI следователно бил оставен всецяло под влиянието на дворцовата сбирщина от интриганти и алчни кариеристи, чиято среда била малко пригодна за развитие на добродетелта. Поради това той в нравствено отношение твърде малко приличал на баща си, както малко му приличал и физически. Цариградската мълва дори обяснявала тази разлика между баща и син с предположението, че Лъв бил син на Михаил III, чиито отношения към Евдокия Ингерина, жена на Василий, били добре известни.

По възпитание, образование, физически качества и темперамент Лъв VI не е бил от тия императори, които лично предвождаха византийските армии във войните срещу неприятелите. Неговият живот протекъл между стените на цариградския дворец, дето той се предавал на литературни занятия. Съобразно с господстващото тогава енциклопедическо течение, той се проявявал с най-разнообразни интереси. Писал богословски трактати, съчинения по възпитанието, поетични произведения, занимавал се освен това с музика, математика и астрология. Особената му склонност към последната наука и честите му допитвания до звездите допринесли извънредно много за неговата слава сред византийското общество като безкрайно учен човек. Оттук и името "философ" или "мъдрец", с което бил наречен още приживе. От него е останало и едно съчинение по тактика (военна), в което са събрани всички знания на тогавашна Византия по военно изкуство. Обстоятелството, че Лъв в царуването си на дело проявявал тъй малък интерес към армията и тъй малко грижи за развитието и закрепването на военното могъщество на империята, бе причина, задето спорът относно авторството на това съчинение не бе решен. Историческата критика едва в последните години доказа, че негов автор е не Лъв III Исавър, че то е дело на Лъв VI. Ще трябва да се съгласим следователно, че, неспособен чрез активна дейност и непосредствено творчество да издигне военната мощ на империята си, Лъв имал амбицията да бъде военен теоретик и от тишината на своя дворцов кабинет да предписва организацията на византийската армия и методите за водене на войната, която той никога не бе видял.

В отношенията си към околните, Лъв VI проявявал общо взето недоверчивост. Той подозирал всички и затова никой не се чувствал сигурен в трайността на неговото благоволение. Именно заради това обаче той бил осъден вечно да се намира под влиянието на едни или други лица, които успявали в даден момент да използват неговата недоверчивост и да насочат императорската подозрителност срещу своите съперници или неприятели. Поради това дворецът в негово време представлявал гнездо на постоянни интриги и доносничество.

Наред с тая подозрителност у Лъв VI било извънредно развито и тщеславието. Най-лесното средство да се завоюва неговото доверие било да се превъзнасят личните му качества, способности и да се славослови неговата мъдрост и държавна предвидливост.

С всичко това Лъв VI се е създал като тип на фалшив и извратен характер. Неговата престорена набожност и благочестие не могат да избегнат от вниманието на историка. В амбицията си да се покаже истински философ и мъдрец той в своите писания проповядвал истини, които сам в своя личен живот най-арогантно нарушавал. Т. напр., говорейки за морала и семейството, той на едно място най-енергично осъжда тия, които - това са негови думи - "вместо да пият от чистите струи на брачния живот, потъват в блатото на незаконните отношения". Заставащ на гледището за светостта и моралните основи на брака, на друго място императорът осъжда повторния брак. "Много измежду животните, пише той в един свой едикт, се самообричат на вечно вдовство, когато тяхната самка е умряла. Човешката природа, напротив, като не иска да види срама от една такава слабост, не се задоволява с първото брачно съединение, но без всякакъв свян си позволява втори брак и без да спре на него, стига дори и до трети."

Върху подобно гледище един съвременен човек би могъл да спори. Важното обаче е, че Лъв VI, който писал горните заключения срещу аморалността на незаконните връзки и срещу повторното встъпване в брак, сам се женил четири пъти, като в промеждутъците на тия си женитби не си е забранявал интимни и незаконни връзки.

Философстващ непрестанно, но безкрайно слаб и неподготвен за действителния живот и за практическото ръководство на имперските дела, Лъв VI по необходимост е трябвало да предостави цялото управление на честолюбците и парвенютата, които го ограждали, които непрестанно се борели за влияние пред него и използвали това влияние да злоупотребяват с властта си и които се показвали толкова по-алчни, колкото по-несигурно чувствали положението си пред капризния и непостоянен самодържец.

Философстващ над правото и законността, Лъв VI оставял произвола и злоупотребленията безконечно да се ширят в държавата. На това се дължи и първата война, която по негово време Византия трябвало да води с българите. Двама търговци от Атика - Ставракий и Козма, закупили правото да събират митото от българските стоки, внасяни във Византия. И за да могат да се скрият от непосредствения контрол на властта, със съдействието на евнуха Мусик, който в момента се ползвал с неограничено влияние над императора, те сполучили да пренесат от Цариград в Солун тържището на българските вносни произведения. Това отдалечаване на пристанището за българския внос от една страна, а от друга - явните обири, на които били изложени българските търговци в Солун от двамата закупвачи на митото, се отразили извънредно зле върху българската износна търговия. Помощта на маджарите, които сега за пръв път се явяват на историческата сцена, не бе в състояние да спаси Византия от ударите на българите. Вие знаете, че след като с печенежко съдействие Симеон бе разгромил маджарските селища в областта между Днестър, Дунав и Серет, той бе насочил всичките си сили на юг и при Булгарофигон, в 895 г. станала битката, в която византийците бяха напълно разбити и принудени да просят мир. След тъй неразумно предизвиканата война отношенията между двете съседни държави се бяха основно променили и Византия е трябвало да се задължи с годишен данък, който тя в Месемврия предавала на българските чиновници.

BoulgarofygonТая война, начало на униженията, които Византия щеше да търпи отстрана на българите през първите три десетилетия на X в., имаше последици и от по-широко значение. Отхвърлените от Симеон из областите по Долни Дунав маджари бяха принудени да потърсят нови селища на Запад и там, в равнините на някогашната Панония, да създадат своя държава, която, попаднала под културното влияние на Германокатолическия запад, стана съдбоносна за историята на западното, а отчасти и за южното славянство.

Но през царуването на Лъв VI българите не бяха единствените неприятели, с които Византия имаше да се справя. Страшно бедствие по това време за нея бяха станали арабите от Крит. Техните опустошения се простирали над всички острови на Архипелага, а в самото начало на управлението на Лъв пиратските им пътища се явяват и по бреговете на Пелопонес. В 889 г. начело на арабската критска флота застава един смел пират, ренегатът Лъв Триполитански, родом от Аталия (Памфилия). Съперничел му и друг един ренегат на арабска служба, някой си Дамян от Тир, във Финикия. Още през 889 г. Лъв Триполитански завладял о-в Самос, като пленил тамошния стратег, а неговите кораби се явили дори под самите стени на Цариград. Цялото Егейско море било изложено на непрекъснатия терор на арабите и южните му острови се намирали под тяхна власт.

В 896 г. бил нападнат от Дамян гр. Деметриада в Погазийския залив (Тесалия) и ограбен, а населението му - избито или отвлечено. Четири години по-късно (900 г.) е завладян от арабите и о-в Лемнос. Лъв VI подготвил значителна флота, която трябвало да насочи действията си срещу Крит, като били наети и руски варяги, но предприятието не сполучило поради неспособността на началника му някой си Химериос. Появяването на византийската флота пред Крит (902 г.) само раздразнило арабите и усилило тяхното ожесточение. В 904 г., докато Химерий, който трябвало да следи действията на арабските корсари, стоял с голямата си флота при о-в Лемнос, Лъв Триполитански с 54 големи кораба, на всеки от които, според едно съвременно известие, имало по 200 войници, се явява пред Солун. Планът на арабите да опитат щастието си срещу тоя втори по големина и значение град в империята (200 хиляди жители), изглежда бил известен на византийското правителство и то побързало да изпрати един стратег, който да се погрижи за организиране на защитата му. Адмирал Химерий обаче, който трябвало да прикрива града откъм морето, въпреки многочисленото превъзходство на своята флота и екипажа ѝ, не се решил да влезе в открито морско сражение с арабите и останал при Лемнос. Страшната слава, която си били създали арабските корсари, набирани предимно из африканските крайбрежия, била достатъчна да държи на почетно разстояние прочутите византийски моряци, някога господари на цялото Средиземно море.

Гарнизонът на Солун бил незначителен и крайно недостатъчен, за да поеме защитата на града. Стените, особено откъм морето, отдето дотогава никога сериозно не бил заплашван, били. в твърде лошо състояние. Самите жители пък, изнежени от богатствата, на които се радвали, не могли да дадат нужния за опасността военен материал. Както и по-рано, през VII в., когато Солун бе обсаждан от славяните, тъй и сега, те чакали помощ от своя покровител Св. Димитрий. Солунският стратег се обърнал към струмските славяни, които били отлични стрелци, с молба да му се притекат на помощ, но техните първенци прибрали изпратените им пари, без да се погрижат да изпълнят задълженията си. Само от съседните драговичи и сагудати се явили, за да усилят защитата и през първия ден на обсадата удържали арабите със своите стрели, но в решителния момент оставили постовете си и напуснали града под предлог да повикат на помощ съплеменниците си струмяни.

Градът, атакуван от арабите откъм източната част на морските стени, паднал на третия ден от обсадата. Клането, което извършили арабите, било ужасно. И едва след като наситили своята жажда за кръв, те се предали на плен и грабеж. Повече от 20 хиляди пленници били натоварени от тях на корабите и отведени в Крит. Това бил цветът на солунското население. Една част от пленниците били пуснати по-късно срещу откуп, други били разменени срещу арабите, които се намирали във византийски плен, а трети били продадени по робските пазари на Африка и Азия. Между пленниците солунчани се намирал и един духовник, служещ при солунския митрополит. Това бил Йоан Камениат, който, като свидетел на превземането и опустошението на Солун, е оставил едно подробно описание на това събитие.

С това арабските опустошения из егейската зона не спрели и дезорганизираната и зле командвана византийска флота не била в състояние да им попречи. В 911 г. при о-в Самос тя претърпяла страшно поражение от двамата корсарски капитани и остатъците ѝ били преследвани чак до Лезбос. Арабите станали пълни господари на Егейско море и повече от едно десетилетие държали в страх всичките му крайбрежия.

A06 Oleg shield Tsargrad by BruniНо не само на юг положението било тежко и моретата несигурни. В лицето на русите още през IX в. Черно море също бе видяло своите пирати и ние знаем за руския поход в 860 г. до Цариград, който не останал последен. Руската летопис съобщава, че в 907 г. княз Олег с флот от 2000 кораба - отново се явил при Златния рог. За да се избави от страшните гости, Лъв VI трябвало да се съгласи да им плаща тежък годишен данък и да остави руския княз да окачи като победен знак щита си на Златните врати. Мирният договор уреждал и търговските отношения с империята. Русите, които идвали в Цариград, трябвало да носят от княза си грамота, в която да бъде означено колко души идат и на колко кораба. В противен случай те могли да бъдат задържани от византийската власт, докато тя получи по-подробни сведения. За пребиваване на дошлите руси било определено предградието Св. Мамас през Златния рог и в града не могли да влизат повече от 54 човека. Както изглежда, всичко това са били мерки, които предпазливото византийско правителство считало за нужно да вземе, за да се осигури от всякакви ненадейни нападения на русите, които под формата на търговци могли да изненадат столицата. Руският квартал се намирал под надзора на специален чиновник, който уреждал отношенията с властите. Русите се задължавали да улесняват византийската търговия в своите страни и да не разграбват корабите, претърпели крушение при техните брегове.

С източните араби Византия и през даденото време не могла да установи мирни отношения. Големи военни предприятия нямало, но източната граница била в постоянно състояние на война и арабите непрекъснато безпокоели византийските провинции, съседни на Сирия и Месопотамия.

По-щастлива била империята на Запад. В Италия за известно време византийците заели Беневент, а Венеция отново била длъжна да признае върховенството на императора.

Всички тия войни разстроили извънредно много държавните финанси, които Василий бе оставил в завидно състояние. Нуждата, в която се намирал Лъв, била тъй голяма, че той отново бил принуден да предприеме под различни предлози конфискации на църковни богатства и на частни лица и дори да преобърне в пари златните и сребърни украшения, които се намирали по саркофазите на бившите императори. Тежкото състояние на византийските финанси било резултат и на безконтролното хазяйничене на бързо сменящите се императорски любимци. Колко много се засилила корупцията в управлението може да се съди от обстоятелството, че те чрез подставени лица вземали подкупи дори от пълководците и офицерите.

Всички тия недъзи в управлението, военните несполуки и тежките данъци, които трябвало да се събират за посрещане на големите разходи, създали всред народа голямо недоволство от управлението. То не останало скрито за Лъв и може би това било причината за неговата подозрителност към всички.

Покрай тия отрицателни страни в управлението на Лъв VI, все пак имало и благотворни последици за културното развитие на Византия. Неговата страст към научни занятия спомогнала твърде много за общото повдигане на науките, доведени до значителен упадък през суровото иконоборско време. Сам Лъв, въпреки шумното си прозвище философ, не е оставил нищо трайно в никоя област на знанието. Неговите трудове издават една посредствена натура. Но поради положението си, той въздействал на своите съвременници, направил от своя дворец място, дето учените се стичали и в образуваните кръжоци подтикът към умствените занятия добил могъща сила. Благодарение именно на това високо покровителство, във Византия през средата на X в. се разраства духовното движение, известно под името Македонски ренесанс, което създава цяла редица от учени и хора на културната дейност, в центъра на които ние по-късно ще намерим и самия Константин Багренородни.

Това, обаче, с което Лъв VI е оставил име в историята, не са външните събития на неговото царуване, не е и неговата дейност като литератор или посредствен учен, а дейността му по кодифицирането на византийското право. Вие си спомняте, че първите стъпки в това отношение бяха извършени от Василий I, който възнамеряваше след издаването на Прохирона да приготви и едно обширно и ревизирано издание на всички закони. Мечтаният от него кодекс наистина не бе успял да излезе през царуването му, но събирането на материалите по заповед на Лъв продължило, не спряла работата и по тяхното систематизиране, докато най-сетне към 893 г. новият юридически Кодекс бил публикуван под името Василики - царски законници - Τὰ βασιλικὰ. Те представлявали пълно възвръщане към Юстиниановото право. Поради своя обем, Василиките нямали голямо практическо значение във всекидневния правен живот на империята, не навсякъде и всички съдии могли да разполагат с тях, но те останали като един върховен авторитет, към който в крайни случаи византийските юристи прибягвали. За да се улесни ползването им, още през средата на X в. от тях било направено съкратено извлечение, един вид нов наръчник, предназначен за обикновените съдии. Той бил известен под името Σύνοψις τῶν βασιλικῶν (Synopsis Basilicorum).

Царуването на Лъв VI в културната история на Византия е забележително и в друго отношение. От това време византийският абсолютизъм решително се превръща в деспотизъм. Сенатът изгубва и сетните остатъци от дотогавашното си значение, централизацията се засилва и остатъците от старите муниципиални свободи, които римското наследство бе съхранило във Византия, изчезват и черквата се превръща изцяло в орган на държавата. Особено характерен за тоя нов дух на деспотизъм, който е търсел всичко да регламентира и на всичко да наложи контрола на властта, е един декрет на Лъв, отнасящ се до цариградските занаятчийски корпорации. В тоя декрет се урежда техният вътрешен живот, процесите на покупката и продажбата, отношенията на техните членове, надниците на заетите в тях лица, като в същото време производствената дейност се поставя под пълния надзор на цариградския епарх или градоначалник.

Отношението на Лъв VI към черквата и нейното управление били повлияни до голяма степен от неговия личен и семеен живот. С възшествието си на престола той счел за своя първа длъжност да отстрани патриарх Фотий и го изпрати на заточение, дето след не дълго време умрял. На патриаршеския престол бил издигнат най-младият от синовете на Василий I, братът на самия Лъв, Стефан , който още при баща си приел духовно звание. Той се задържал едва шест години и умрял, а на патриаршеския трон бил избран монахът аскет Антоний. Патриаршеството на Стефан е характерно за новото положение на черквата във Византия. Покалугереният императорски принц нямал ни най-малкото желание да управлява подчинената му черква и оставил тая грижа всецяло на светските чиновници, които действали според заповедите на императора, а той назначавал или разгонвал черковните служители. Самият патриарх се задоволявал само да участва в черковните празненства и церемонии. Отношението на Лъв VI към Фотий остава и днес недостатъчно изяснено. Фотий бил дългогодишен учител на императора и затова неговото отстраняване изглежда твърде странно. Но отношенията между ученик и учител се развалили още приживе на Василий I, за които има сведения, че лошото отношение на императора към сина му било в значителна степен предизвикано от внушенията на Фотий, който не одобрявал направлението, в което се развивал престолонаследникът. Приемникът на Стефан Антоний е известен с това, че се опитал отново да се примири с Рим и в негово време отношенията на източната черква с папството били значително подобрени. По-нататъшното сближение било предизвикано от някои обстоятелства от семейния живот на Лъв VI.

С първата си жена Теофано той бил в твърде лоши отношения и дори явно я пренебрегвал заради една своя метреса, Зоя, дъщеря на придворен чиновник - арменеца Стилиан Зауца. Заради нея имал неприятности докато Василий бил още жив. Вече като самодържавен император нямало от що да се притеснява. Теофано, следвайки своите лични склонности, решава да се оттегли в манастир, дето наскоро умира и Лъв се оженил за Зоя Зауца. Нейният баща, за когото била създадена придворната титла василеопатор, става най-влиятелното лице в империята, а на неговата алчност се дължала корупцията, която проникнала във всички области на управлението. Но Зоя също не живяла дълго и след нейната ранна смърт Стилиан Зауца най-вярно изразил характера на императорското управление чрез думите: "Василевсът ще си намери друга жена и всички ние ще бъдем отстранени."

Каноните на източната черква по онова време изрично забранявали третия брак, но за Лъв това нямало значение и в 899 г., въпреки опозицията на черквата, той се оженва за трети път. Нещастието обаче го преследвало. Новата императрица умира едва след година, без да остави наследник на престола. Четвъртият брак според византийските обичаи бил нещо нечувано и въпреки това Лъв съзнавал, че на всяка цена трябвало да се ожени.

Инак престолът би останал без пряк наследник и би се паднал на Александър, императорският брат, който в това време със своя развратен живот си създал твърде непочетна слава. Боейки се да престъпи открито завещаните традиции, Лъв си намерил една метреса Зоя Карбонопсина - "чернооката Зоя", която произхождала от висшата столична аристокрация. За да узакони брака си с нея, Лъв поставил на патриаршеския трон един роднина на Фотий - Николай Мистик. (Мистици се наричали императорските секретари.) Но в разчетите си на отстъпчивостта и съдействието на новия йерарх Лъв се излъгал. Николай бил от тоя тип византийци, които рядко се срещат. Гъвкав и изкусен дипломат от една страна, той бил крайно амбициозен човек, чиято мечта била властта, а на своето патриаршеско служение, което закривало за него светската кариера, гледал само като на средство за постигане на по-далечни цели. И когато Лъв му открил своите интимни намерения относно бъдещия си брак със Зоя, Николай решително отказал да съдейства за изпълнението им. Императорът и целият двор били възмутени от неблагодарността на патриарха и той почувствал положението си разклатено. Но да отстъпи това би значело да скандализира благочестието на византийското общество. Единствен изход бил да влезе във връзка с Андроник Дука, който в 904 г. вдигнал бунт с намерението сам да завладее престола. През юли 904 г. Андроник получил заповед заедно с адмирал Химерий да преследва сарацинската флота в Егейско море. Но имайки предвид интригите, които се плетели против него в двореца и страхувайки се да не бъде ослепен, със своя отред напуснал Химерий и се скрил в крепостта Икония, Мала Азия, дето прекарал 6 месеца. Когато Лъв изпратил срещу него войски, той избягал при сарацините. Бунтът бил потушен, но в ръцете на Лъв попаднали документи, които доказвали съучастничеството на патриарха в заговора. В 905 г. непризнатата императрица ражда син - бъдещия Константин Порфирогенет (Багренородни). Чувстващ бедата над главата си, Николай се съгласил да кръсти детето като бъдещ наследник на престола, но продължавал да отказва да венчае майката за императора. Лъв решава да отреже накъсо цялата история. Той не е могъл да търпи да се счита за незаконна жената, която била и майка на престолонаследника. При отказа на патриарха да изпълни венчалния обред, намерил се един духовник, който извършил обреда. Тогава Николай забранил временно църковното общение с Лъв. Вие ще се попитате, как може да се обясни това непреодолимо упорство на патриарха, когато се знае, че черквата и нейните представители във Византия не бяха нищо друго, освен послушни оръдия на императора и светската власт. В случая обаче борбата не бе между императора и патриарха. Лъв VI се изправяше пред една догма, чието нарушение означаваше светотатство и най-велико престъпление за цялото византийско общество. Не само Николай, но и най-сговорчивият човек на патриаршеския престол, не би се осмелил чрез такава отстъпка да отиде срещу предразсъдъците на своето време.

За да успокои възбунтуваната съвест на своите съвременници, Лъв VI потърсил посредничеството на папата. В Рим, след несполуката на събора от 869 г., това и чакали. Папата веднага обявява, че четвъртият брак не представлява от християнско гледище нищо осъдително. Николай разбрал, че неговото падане е неизбежно и решил да падне поне с чест, като защитник на византийската ортодоксия срещу новия опит на Римската курия да се меси и решава делата на източната черква. По Коледа на 906 г. той забранил на императора да влезе в черква. Два месеца след това Лъв свиква в Цариград събор, на който Николай бил обвинен в държавна измяна заради връзките си с Андроник Дука и принуден да се откаже от длъжността си.

На негово място бил избран монахът Евтимий , който като изповедник на императора, се ползвал с голямо влияние над него. При Евтимий се проявил най-бляскаво прочутият византийски опортюнизъм, който знаеше да прави концесии в същността, но винаги се стремеше да прикрива това чрез спазване на външната форма. Той снел от Лъв VI черковната забрана, но отказал да споменава Зоя като императрица в молитвите си.

Тази история ви излагам, не защото искам да ви занимавам с пикантности, а за да ви дам един пример, който за лишен път ще ви убеди, че волята на императора във Византия бе сила, която можеше да посяга дори над непоколебимите правила на черквата и над свързания с тях обществен морал.

Лъв Философ не доживял деня, когато би могъл да предаде пълната власт на своя син. Той умрял на 11 май 912 г., като оставил брат си Александър  за настойник на малолетния Константин. С това настъпила пълна разруха в управлението.

Във Византия и по-рано се носела мълвата, че Лъв не е син на Василий I, а на Михаил III. Поради това Александър имал основание да се счита за едничкия законен наследник на престола, несправедливо отстранен от него. Обстоятелството, че четвъртият брак на Лъв VI не бил признат напълно, също тъй поставяло под въпрос правото на малолетния Константин като престолонаследник. Александър съзнавал всичко това много добре и се готвел да се освободи напълно от сина на Лъв. И ако въпреки това последният не бил премахнат, то се дължало на убеждението, че младият престолонаследник поради разклатеното си здраве нямало да бъде пречка за своя чичо.

Поемайки регентството, Александър отстранил веднага от двора и управлението всички личности, които се ползвали с някакво влияние по времето на Лъв. Прочутият Химерий, велик логотет и адмирал, който си бе създал лоша слава в морската война с арабите, бил принуден да облече расото и потърси спасение в манастир; Зоя, жената на Лъв VI, била изгонена от двореца. Патриарх Евтимий, който мълчаливо бе признал четвъртия брак на Лъв и бе кръстил Константин като престолонаследник, в присъствието на Александър бил подложен на най-голямото унижение. Били го, скубали му брадата и го лишили от сана му. Всичко това станало с дейното участие на бившия патриарх Николай Мистик, който сега отново бил възвърнат на престола.

Едни любимци били заменени с други. Най-силно било влиянието на двама генерали от славянско потекло - Василиск и Гаврилопул, които произхождали от склависианите, като се наричали славяните, заселени в Мала Азия. Първият от тях, Василиск, дори бил готвен от Александър за наследник на престола.

BulgarianEnvoysAndAlexandrosЕдничкият държавен акт, с който Александър ознаменувал управлението си, било нарушението на мира с българите. Когато се научил за смъртта на Лъв VI, Симеон изпратил в Цариград посолство за утвърждаване на съществуващия договор. Безразсъдният и нетрезвен Александър наругал българския господар и отпратил посланиците му.

С това новата война станала неизбежна и Симеон почнал усилено да се готви. Александър обаче не доживял нейното начало. След 14-месечно управление, той се поминал на 6 юни 913 г.

За 8-годишния Константин било назначено ново регентство. Негов глава станал патриархът Николай Мистик. Но споровете около правата на Константин над престола и наситената с интригантство атмосфера на цариградския дворец бяха разбудили апетита на много честолюбци. Един от тях, Константин Дука, доместик на схолите, вдига въстание в столицата и увлича след себе си населението и войската. Навярно с царуването на Константин би било свършено, ако при нападението на императорския дворец Дука не бил убит. Страшните наказания, които последвали потушаването на обезглавения бунт, накарали да замлъкне всяка опозиция.

При все това несъгласията в самото регентство се увеличавали. Патриархът имал против себе си двама от военните му членове, които, за да се избавят от него му противопоставили императрица Зоя. От 912 г. тя все още живеела в изгнание. По настояването на Константин (7-годишен), който не преставал да плаче за майка си, нейните привърженици решават да я върнат в столицата. Появяването ѝ в двора предизвиква бърза промяна.

Патриархът получил заповед занапред  да си гледа черквата и да не се бърка в държавните работи; приятелите на Александър били лишени от длъжностите си и прогонени от столицата. На тяхно място на видните военни и административни постове били     назначени нови, доверени на Зоя лица.

Повторното въздигане на императрицата бе предшествано от събития, които имаха голямо значение за близкото бъдеще на Византия.

През август 913 г., три месеца след смъртта на Александър, Симеон, почти без да срещне съпротива, се явява с голяма армия пред цариградските стени. От името на регентството, патриархът влязъл в преговори с българския господар и войната била прекратена с условието младият император да бъде сгоден за една от дъщерите на Симеон.

Това положение било заварено от Зоя и първото нейно дело било да отхвърли поетото от Николай Мистик задължение за     сродяването между двата двора. М. Дринов предполага, че именно това задължение било причина за падането на старото регентство и възвръщането на императрицата. Войната между двете страни станала неизбежна. Тя започнала през есента на 914 г. и още през септември Симеон превзел Одрин, след което българските войски потеглили на югозапад, за да довършат покоряването на Драч и Солун.

Bulgarians defeat the Byzantines at AnchialosИмперията побързала да сключи мир със сарацините и прехвърлила всичките си войски в Тракия. Били събрани най- добрите ѝ военни сили, началствани от най-известните пълководци, с които разполагала. За главнокомандващ на сухопътната армия бил назначен Лъв Фока, докато флотата под началството на Роман Лакапин потеглила към устията на Дунав. Византийският стратег на Херсон получил заповед да спечели печенезите за поход срещу България, а флотът трябвало да пренесе техните пълчища през Дунав. България трябвало да бъде нападната от две страни, както бе станало през 893 г., когато на помощ бяха повикани маджарите. Съперничеството, а оттук и омразата между византийските пълководци обаче провалили целия план. Лъв Фока ненавиждал Лакапин, а от своя страна Лакапин и стратегът Вагас, началник на Херсонес, също питаели взаимна неприязън. Когато печенезите били на Дунав, между двамата избухнала такава свада, че печенезите, загубили вяра в предприятието, решили да се върнат назад. Между това армията на Лъв Фока достигнала до р. Ахелой, недалеч от Месемврия, дето станал и решителният бой (17 август 917 г.). За византийците той бил катастрофален: голяма част от армията била унищожена а остатъците ѝ трябвало да търсят спасение към Цариград. Лъв Дякон и Лиутпранд Кремонски, писали повече от полустолетие след тая дата, съобщават, че около Ахелой още стояли купищата кости на падналите ромейски войници.

Вината за поражението падала върху Лакапин, който не изпълнил възложената му задача. Глухото съперничество между двамата военачалници трябвало да се реши в открита борба при която единият трябвало да отстъпи. И Фока, и Лакапин имали при двора свои привърженици; с единия била флотата с другия - армията. Но предимството било на Фока. Той произхождал от видна фамилия, която се славела със своите заслуги към империята и с връзките си сред византийската аристокрация и духовенството. Лакапин бил по-скоро едно парвеню, по произход арменец от темата Армениакон, с тъмно минало и започнал кариерата си от най-ниските придворни длъжности. Но той бе служил като вярно оръдие на Лъв VI и това било най-голямото му достойнство в очите на Константин. С флотата си, след безцелния поход до Дунав, Лакапин се намирал пред столицата и по съветите на своя наставник, Константин го повиква и му поверява себе си и империята. Малко преди това Лъв Фока, в опита си да спре българите, претърпял ново поражение при Катасирти, недалеч от Цариград. Това обстоятелство значително бе подровило неговия престиж и Роман Лакапин успява без всякакви пречки да заеме властта (25.III.919 г.). Веднага след това той сменя целия персонал на висшето управление и на военното командване, като настанява на тъй освободените длъжности свои привърженици и роднини. Синът си Христофор назначил за началник на придворната гвардия и, за да затвърди положението си, оженил младия Константин за дъщеря си Елена. След това приел титлата βασιλεοπάτωρ, която бе създадена от Лъв VI и, която за пръв път бе дарувана на Стилиан Зауца, баща на втората Лъвова жена.

Лъв Фока видял, че всичко за него е загубено и знаейки какво го очаква, щом като Лакапин си закрепи положението, се решава на последна отчаяна стъпка. Той се прехвърлил в Азия и увлича в бунт срещу правителството и Лакапин източните теми. На това Лакапин отговорил с прокламация към войските, в която с подписа на Константин VII Фока се обявявал за метежник, изричала се анатема срещу него и се канели войниците да го напуснат и се подчинят на законния император. Тоя акт изиграл ролята си. Скоро Фока бил изоставен от всички и паднал в ръцете на противниците си. За наказание му изболи очите. Но това се видяло недостатъчно за безчовечния му противник. Лакапин заповядал да го подложат на опозоряване, с което всесилните властници във Византия обичаха да развеселяват цариградската тълпа. Ослепеният Фока бил поставен на едно магаре с лице към опашката и тъй разхождан из столичния хиподром.

640px Blinding of Leo PhokasРоман Лакапин почувствал, че всички прегради за неговата амбиция са свалени. През есента на 920 г. той се прокламирал за кесар и три месеца по-късно заставил Константин да го коронува за съимператор. След една година в императорско достойнство бил издигнат и най-големият му син Христофор, а в разстояние на три години за съимператори били провъзгласени и останалите двама Лакапинови синове - Стефан и Константин, също и внукът му, син на Христофор Роман. Най-младият от синовете на Лакапин - Теофилакт бил ръкоположен за патриарх (933 г.), а внучката му Мария в 927 г. била дадена за жена на Петър Български и станала българска царица. В разстояние на няколко години смелият парвеню бе овладял светската и черковна власт в империята, като бе я осигурил за две поколения след себе си. Младият Константин Порфирогенет, който трябваше да бъде първият сред тази армия от императори, бил изтласкан на последно място. В тържествата и процесиите той трябвало да върви след Роман и синовете му, а за жилище му било определено едно странично помещение на двореца. В тържествените зали живеели новите императори. Лиутпранд, епископ Кремонски, който като пратеник на германския император идвал по това време в Цариград, съобщава, че законният император нямал достатъчно средства да се издържа и затова трябвало да рисува и по такъв начин да изкарва прехраната си.

Малцината верни привърженици на Македонската династия и приятели на Константин Порфирогенет не били в състояние спокойно да понесат тия унижения, чрез които законният император фактически бил отстранен от властта. Против Лакапин се създала опозиция. Но неговото всемогъщество не позволявало никакво открито противодействие. Заговорите против него се явявали едничкия начин за борба и те бивали устройвани след всяко ново посегателство на Лакапин срещу правата на Порфирогенет. Чрез многобройните си агенти обаче Лакапин винаги навреме успявал да открие застрашаващата го опасност и един след друг приятелите на Константин бивали жестоко наказвани. Зоя още твърде рано била отстранена от двореца и затворена в манастир, възпитателят на императора Теодор, комуто Лакапин дължал издигането си и победата над Фока, бил изпратен на заточение.

Изглеждало, че нямало вече сила, която би изместила Лакапин и би възвърнала на Порфирогенет загубеното положение. Ударът обаче дошъл оттам, отдето най-малко бил очакван - от синовете му. Те арестували баща си и го изпратили в един манастир на о-в Проти, за да философства с монасите, както остроумно забелязва Лиутпранд Кремонски. Това било в края на 944 г. Но тържеството на разюзданите Романови синове не траело повече от месец. През януари 945 г. те от своя страна били арестувани и изпратени да споделят участта на баща си, а на престола остава законният император Константин Багренородни.


 
Константин VII Багренородни (945-959)

 

MadridSkylitzesCoronationKonstantinosVIIFol114vИзвършеният преврат, който възвърнал престола и властта на законния наследник, бил последван от редица промени в управлението. Всички лица, заемащи видни постове при Роман Лакапин и лично свързани с него, били отстранени или изпратени на заточение и на тяхно място настанени противници на узурпатора и неговата фамилия. Противникът, победата над който бе разчистила пътя на Лакапин към престола, бе ослепеният Никифор Фока. Неговият брат Варда Фока бил назначен на най-високия военен пост в империята - доместик на схолите. Тримата му сина, между които и бъдещият император Никифор, получават длъжностите стратези на важните малоазийски теми.

От синовете на Лакапин запазил положението си само Теофилакт, който от 933 г. заемаше патриаршеския престол. Константин не се боял от него, не само защото бил духовно лице, но главно, защото със своето скандално поведение Теофилакт унищожил всички симпатии към Лакапиновото семейство. Посветен, въпреки волята си в духовно звание, Теофилакт не се грижел за авторитета на религията и интересите на управляваната от него черква. Той дори продавал епископските места. В богослужението въвел обреди, които го превръщали във вакханалия. Във Византия, по примера на Иисус, духовните лица яздели на мулета или катъри. Теофилакт напротив имал необикновена страст към конете и разполагал с повече от хиляда такива. Оборите, в които те живеели, били същински дворци. Вместо сено и овес те били хранени с бадеми, фурми и смокини и патриархът не еднаж претупвал набърже литургията, когато му съобщавали, че се е добило малко конче. В редицата представители на цариградската черква, които с достойнство заемаха патриаршеския престол през X в., Лакапиновият син е наистина едно странно явление, напомнящо твърде много на някои от пропитите със светски наклонности папи през късното средновековие.

Дали Порфирогенет нарочно търпял тия скандални склонности на своя пръв духовен министър, за да компрометира окончателно фамилията на Лакапин, ние не знаем. Във всички случаи обаче съвременниците му са го държали отговорен за това толериране на развалата в черковното управление.

За самата личност на Константин Багренородни, както и за неговото управление, във византийските извори съобщенията не са еднакви. Един негов неизвестен съвременник, навярно придворен историк, го обсипва с похвали. Според него императорът неуморно се занимавал с държавните работи, грижел се за облекчението на данъците на своите поданици, за откупване на пленниците, основавал болници и старопиталища, лично раздавал правосъдие на онеправданите, зорко следял действията на своите чиновници, разкривал и преследвал злоупотребленията и т.н. По-късните византийски историци Кедрин и Иликас обаче се задоволяват да отбележат, че Константин бил по-скоро един ленивец, който оставял ръководството на държавните работи на своите близки и любимци, а сам предпочитал спокойствието на своя кабинет, предаден на книжните си занятия, които напущал охотно само когато почувствал нуждата добре да похапне и сръбне.

Всеки случай несъмнено е, че дълголетното опекунство, на което Порфирогенет бил подложен, и фактическото му отстраняване от управлението по времето на Роман Лакапин, оставили недоразвити наклонностите и способностите му на държавник и пълководец.

Нехаен изобщо към монархическите си задължения, Константин Багренородни същевременно бил с твърде високи представи за императорската власт и за величието на императорския сан. Според неговите схващания византийският самодържец нямал равен на себе си по власт и по произход. Варварските царе и крале били прости парвенюта, стоящи неизмеримо по-ниско от богоизбрания цариградски василевс. Когато по негово време представители на Западната империя искали ръката на една императорска принцеса, като се основавали на прецедента с внучката на Лакапин, омъжена за българския цар Петър, Константин Багренородни гордо отговорил: "Император Роман бе човек без възпитание и образование, той не бе възпитан в императорския дворец, не познаваше ромейските обичаи и закони и не бе от благороден произход."

Почти едновековното господство на Македонската династия бе създало във византийското общество съзнание за легитимитета на властта и издигнало значението на династическия принцип, дотогава твърде малко зачитан. Във Византия и по-рано имаше императорски династии. Такива бяха основавани от Ираклий и от Лъв Исавър. Римската традиция обаче там винаги оставаше жива и според нея не произхода и наследството даваха право на императорския престол. Той трябваше да принадлежи на силния и способния. Тая бе причината, задето както в Рим, тъй и във Византия до X в., династичните революции и цареубийствата бяха тъй чести и дето императорската корона бе плячка, очакваща тогова, който бе в състояние да я грабне. И след X в. военните бунтове и придворни метежи във Византия си оставаха едно твърде местно явление, но вече бе се сложила представата за приемствеността на властта и за законността при нейното получаване. Узурпаторът вече се порицаваше само затова, че бе получил или се стремеше да получи короната, която не му принадлежеше. Общественото мнение свикваше да отделя въпроса за правото от тоя за заслугата и считаше, че правото на престола съществува, независимо от качествата на личността, която по законен начин го има. Тоя принцип на легитимитета, който за пръв път се бе затвърдил при Македонската династия, бе причината за едно своеобразно явление. При някои явно некадърни представители на тая династия, видни пълководци заграбваха властта в ръцете си, но те не се решаваха да отстранят от нея законните ѝ наследници, макар да им определяха положението на обикновени фигуранти. Обществото от своя страна винаги считаше тия тъй отдалечени от управлението носители на короната за истински императори и даваше на техните съперници да чувстват, че са временни обладатели на властта и в случай на конфликти винаги бе готово да застане на страната на законните императори срещу узурпаторите. Такъв бе случаят с Роман Лакапин, а ще видим по-нататък той да се повтаря при още по-характерни обстоятелства. Константин Багренородни чувстваше, че неговата сила почива на тоя принцип на легитимитета и династичността. И затова именно той държеше тъй много за него.

Константин Багренородни е известен в историята повече като литератор, отколкото като управник. Предоставил държавите дела на свои любимци, които оставени без контрол често злоупотребявали със своето положение, той живеел затворен в своя кабинет, обкръжен с книги от които черпел древната мъдрост. Той е автор на няколко съчинения, които най-ясно го характеризират. Едно носи заглавието "За церемониите на византийския двор" (Έκθεσις τῆς βασιλείου τάξεως) (De cerimoniis aulae byzantinae); друго, цитирано в новата литература с латинското му название "De thematibus", разглежда провинциите, от които се състояла ромейската държава. Едно трето съчинение, предназначено за образованието на неговия син, престолонаследника Роман, се занимава с описанието на страните и народите, съседни на империята и с които тя тъй или инак имала да се справя. Най-сетне Константин бил автор и на една биография на своя дядо Василий I Македонец.

В своите съчинения Багренородни се проявява като ограничен педант и сух книжник, който черпи всичките си знания за света и хората от книгите, без да обръща внимание, че времето отдавна е заличило старите отношения и е създало на тяхно място нови. При използването на изворите нему липсва критичността на живия ум. Когато говори за ромейските провинции, той не иска да знае, че много от тях в даденото време отдавна са изгубени от империята и не са нейна съставна част. По-ценно е съчинението му за страните и народите, чието познаване трябвало да се използва за целите на византийската политика. Тук наистина срещаме важни географски и етнографски сведения, но липсата на критичност е позволила на автора да предава и съобщения, чийто легендарен характер не подлежи на никакво съмнение. Що се отнася пък до неговото съчинение върху живота на Василий I, то носи явно печата на тенденциозността. Багренородни не е пощадил усилия да представи своя знаменит дядо в най-привлекателна светлина.

Голямо културноисторическо значение има първото от гореспоменатите съчинения на Константин VII "За церемониите". В него е описан целият съвременен му живот на византийския двор с всичките обредности и тържества, с формулите и реда, спазвани при най-различни случаи и празненства, с цялата му сложна йерархия от сановници и длъжностни лица. Същинският характер обаче на автора проличава в това, че неговото съчинение било предназначено да служи за справочна книга, от която потомството трябвало да черпи сведения за традициите, които били изработени от дедите и трябвало да се спазват неизменно. В това свято придържане ο формите и обредностите сам Багренородни виждал най-важния залог за поддържане на императорското и държавното величие.

В интересите си към книжовно събирателна работа Багренородни търсел сътрудничеството и на учените в съвременното му византийското общество, от което създал в двореца един кръжок от учени педанти, които се задоволявали да ровят старите книги и съчинения, да правят къси резюмета от тях или да преписват характерни откъслеци, предназначени за енциклопедични сборници или пък наръчници за широката публика. Така голямото издание на Василикиите било преработено и се явява в съкратен вид под името Σύνοψις τῶν βασιλικών.

От старите военни съчинения били извадени отделни характерни пасажи и била съставена една компилация под името Στρατηγικόν, в която се привеждали съобщения за начините на водене война от различните народи.

Най-знаменитото дело на тоя учен кръжок около Константин Багренородни обаче са т. нар. днес в науката константиновски Excerpta, една голяма енциклопедия, съдържаща извлечения от старите автори върху отделни въпроси и подредена според естеството на разглежданата материя. От тая енциклопедия са запазени значителни части и ние знаем, че е имало раздели - За посолствата, За добродетелта, За заговорите срещу царете, За речите, които могат да възбудят храбростта на войниците, За престолонаследието и т.н.

Всичко в тая енциклопедия са откъслеци от стари, древни съчинения и автори и ако тя няма никакво значение за изучаването на византийската епоха, ценността ѝ за историята на древността е несъмнена, защото в нея се намират приведени пасажи или части от съчиненията на древни автори, които са загубени и за които днес почти нищо не бихме знали.

Между отношенията на византийците към външния свят през царуването на Лакапин и Багренородни първо място заемат отношенията им към българите.

След битката при Ахелой и нещастното сражение при Катасирти, византийската армия бе унищожена и империята нямаше какво да противопостави на българите. Симеон бил пълен господар на целия полуостров - от предградията на Цариград и Дарданелите до Адриатическо море и Атика. Това, което усилило яростта на българския господар, било обстоятелството, че с възшествието на Роман Лакапин на престола, той окончателно губел надеждата по мирен начин да затвърди влиянието си върху бреговете на Босфора. Затова нему не оставало друго, освен да продължи войната с още по-голяма енергия и ожесточение, разчитайки със силата на оръжието да постигне това, което не бе му се удало по пътя на мирните преговори. Опитите на патриарх Николай Мистик чрез писма да смекчи гнева на българския господар и да го отклони от бляновете му за пълното завоюване на империята останали напразни. В 921 и 922 г. българските отреди бродели из околностите на Цариград и опитите на Лакапин с помощта на наличните си войски от цариградския гарнизон да ги принуди да отстъпят, свършвали с поражения. На българската мъст станали жертва дворците на византийската аристокрация вън от цариградските стени и по Златния рог. За да отвлече вниманието на Симеон, Византия потърсила съюзници. Тя намерила такива в лицето на сърбите. Последните още от 912 г. се намирали под фактическата зависимост от българите, но непрестанно търсели възможност да се освободят от нея. Симеон, достатъчно силен, внимателно следял поведението на сръбските жупани. Непокорните бивали бързо сменявани и на тяхно място поставяни други, на чиято преданост Симеон считал, че може да се осланя. Българската власт обаче тежала на сърбите и Византия не се нуждаела от особени усилия, за да подбуди техните жупани срещу Симеон. В 917 г. последният бе поверил властта над сръбските земи на Павел Бранович. В 921 или 922 г. същият се сближил с Византия. Известен за това, Симеон побързал да го смени и поставил на негово място Захарий. И той в скоро време се поддал на внушенията на византийците, и в 923 г. открито въстанал срещу Симеон. Българският цар тоя път обаче не се оставил да бъде отвлечен от сръбската диверсия и насочил силите си срещу Византия. В по-късните византийски летописци (Кедрин) намираме съобщението, че българско посолство се явило при халифа на африканските араби Фатлум с предложение за общи действия срещу Цариград. Арабите трябвало да блокират греда откъм морето, а българите трябвало да го нападнат откъм сушата. След превземането му плячката щяла да се раздели по равно между българи и араби, а самият град щял да остане на българите. Симеоновото посолство свършило благополучно мисията си, но по обратния път било заловено от калабрийски морски разбойници и отведено в Цариград. Научило по тоя начин за приготвяния съюз, византийското правителство чрез щедри подаръци на арабите успяло да го разстрои. Симеон обаче бил довършил приготовленията за големия си поход против Византия и в есента на 924 г. се явява пред цариградските стени, където приготвил на византийския самодържец най-голямото унижение, каквото някога империята бе виждала. Цели четири дена Роман Лакапин трябвало да чака Симеон на определеното място извън цариградските стени, докато последният благоволил да се яви. Мир с българите не бил сключен: Симеон настоявал на искането си да бъде признат за владетел на византийските земи в Европа. При все това веднага след срещата обсадата била вдигната и българите се оттеглили. Осуетяването на арабското съдействие по море вече само по себе си обезсмисляло блокада откъм сушата, а при това въстанието в Сърбия, поддържано дейно от византийския стратег на Драч, правело присъствието на самия Симеон на запад необходимо.

Цариградският поход през 924 г. бил върхът на българската опасност за империята. Три години след това страшният ѝ враг влязъл в гроба и както е известно, при Петър между двете държави се създали отношения на близко приятелство. Резултатът от 20-годишната война за Византия бе, че тя трябваше да се откаже от някои свои владения на полуострова и българската граница вече достигаше на двадесетина километра от Солун.

Но примирието със северния съсед през дългия период на Петровото царуване не бе донесло за империята очакваното спокойствие. За да обуздае Симеон, Лъв Философ бе повикал едно време маджарите. Сега те бяха се настанили в степите по Средния Дунав и отслабналата България не бе в състояние да спре техните набези, чиято цел бяха богатите византийски области в Тракия. Те вече знаеха за богатствата, с които империята разполага, и не можеха да се откажат от изкушението да вземат нещо от тях. Те бяха запазили и в новото си отечество бита на степен народ и многобройните им конни пълчища се явяваха със светкавична бързина в най-отдалечените земи, помитаха всякаква съпротива, опустошаваха полетата и селищата, отвличаха тълпи пленници. От унгарската равнина те бяха прострели своите нападения чак до Южна Италия, а отделни техни набези бяха ги завели до земите на Франция и Белгия.

В 934 г. маджарите се явяват в България, прегазват я и достигат Източна византийска Тракия. Арабският писател Масуди разказва, че армията им брояла до 60 хиляди конници, между които имало и мнозина печенези. След като императорските войски, изпратени срещу тях, претърпели тежко поражение, Лакапин побързал да ги предразположи с щедри подаръци. Няколко години по-късно, в 943 г., те се явяват отново в Тракия и принудили византийското правителство и тоя път да откупи мира с тях. Средата на X в. обаче донася прелома на маджарската опасност. В 955 г. нахлулите в Германия грамадни маджарски пълчища бяха претърпели страшното поражение при Аугсбург, дето според известията на западни летописци бяха оставили на бойното поле повече от 100 хиляди убити. След това колосално кръвопролитие, те не можеха да бъдат тъй страшни и за Византия. Въпреки това през 958 г. те, все през България, отново се явяват във византийските земи, но вече намират империята готова за отпор. Потос Аргир, един способен военачалник на Порфирогенет, начело с войските от малоазийските теми им нанася в едно нощно нападение решително поражение, което принуждава оцелелите им останки бърже да потърсят спасение в отечеството си. Наскоро след това, в 961 или 962 г., те се връщат, но били отново разбити и принудени към бързо отстъпление. Последното става вече след смъртта на Константин Багренородни.

Освен българи и маджари, европейският север бе пратил срещу Византия през X в. още един неприятел, макар и не така опасен, но пък не по-малко кръвожаден и див от степните хищници по Средния Дунав. Това бяха русите. За техните нападения срещу Цариград по времето на Михаил II към средата на IX в. и в царуването на Лъв VI през началото на X, аз вече имах случай да говоря.

По времето на Лакапин през лятото на 941 г. те се явяват за трети път при Босфора. Причините за нападението са неизвестни. Между Византия и киевските князе още от началото на X в. имаше сключен търговски договор и в цариградското предградие Св. Мамас се намираше значителна руска колония. Може би нарушението на някои постановки от тоя договор предизвикали русите за ново нападение, ако разбира се причината не била желанието им да поживеят от плячкосването на легендарния Цариград. Лакапин, въпреки че бил предизвестен от българите, около чиито крайбрежия руската флота минала, и от стратега на Херсон, останал изненадан от появяването на многобройните руски сили. Византийските историци (Георги Монах, Лъв Граматик и Симеон Магистър), писали късно след събитието, съобщават, че русите  на корабите достигали до 10 хиляди души, докато кремонският епископ Лиутпранд, който посетил Цариград наскоро след това и имал възможност да знае истината от очевидци, съобщава, че те не надминавали хиляда. Стигнали бреговете на Босфора, русите се пръснали в съседните малоазийски земи из Витиния и Пафлагония на плен, грабеж и опустошение. Това дало възможност на Лакапин да привлече към столицата силите си. Азиатските войски, под началството на Йоан Куркуас, разбили руските пълчища във Витиния и ги принудили да търсят убежище на корабите си. Тук малобройната, но добре снабдена със страшния гръцки огън византийска флота, им нанесла окончателно поражение. Княз Игор, според разказа на Лъв Дякон, едва успял да се спаси с десет кораба, еднички оцелели от голямата руска флота.

В руската летопис се разказва, че в 944 г. Игор приготвил нова експедиция, за да отмъсти за поражението си. До ново нападение на Цариград или околностите му обаче не се стигало, защото Лакапин побързал навреме с богати подаръци да укроти русите и главно, техните съюзници - печенезите. Навярно това обстоятелство е причината, задето византийските историци не знаят нищо за това последно руско предприятие. С него било свършено преди руските кораби да се явят във водите на Босфора.

Царуването на Багренородни е ознаменувано с още едно събитие в отношенията между Киевска Русия и Византия. Това било пътуването на руската княгиня Олга до Цариград през 956 или 957 г.

Руският летописец Нестор, както и някои византийски автори, писали няколко десетилетия след това, съобщават, че тогава Олга била покръстена. Самият Багренородни, който в съчинението си "За церемониите" съобщава за тая визита, не споменава нищо за кръщението на Олга. Навярно то е измислица от по-късно време. Византийците се задоволили да разгърнат пред варварката цялото великолепие на своя придворен церемониал, да ѝ внушат обаяние от величието, силата и богатството на империята, но особено внимание към нея те не показали. Тя дори не била допусната на трапезата на царското семейство и трябвало да обядва заедно с придворните дами на императрицата, т. нар. πατρικίαι ζωσταί.

Във всеки случай, както чрез походите си, тъй и чрез търговските си отношения с Цариград, русите бяха станали достатъчно известни на византийския свят и вече в началото на X в. ги намираме на служба като наемници във византийските армии. По-късно техните сродници, скандинавските варяги, бяха оказали значителни услуги на империята, и дори през XIV в. ги намираме като войници от придворната императорска гвардия.

Между народите на европейския север, които през X в. влизаха в кръгозора на византийската политика, бяха още хазарите и печенезите. Първите от тях, хазарите, народ от тюркски произход, още в началото на VII в. бяха образували силно военно-племенно обединение в югоизточната част на днешна Русия и през времето на Ираклий бяха оказали значителни услуги на империята в борбата ѝ с персите. Те бяха запазили към империята ценното си приятелство и по-късно, когато на изток тя имаше да устоява на напорите на новия си неприятел - арабите. Не еднаж, с походи, предприети през Кавказ срещу арабските земи, те бяха облекчавали положението на Лъв III, а сам Константин Копроним бе женен за една хазарска принцеса. Империята ценеше това приятелство със задморския си съсед и се стараеше да се отплаща. Спомняте си, че във времето на император Теофил бяха изпратени в Хазария византийски инженери, които бяха построили крепостта Саркел на Дон, за защита на хазарските граници от печенезите. Тия мирни и добросъседски отношения се основаваха преди всичко на обстоятелството, че хазарите с течение на времето се бяха превърнали в един уседнал народ със значителна култура, който служеше като посредник между Изтока и Запада, Азиатския юг и Славяноваряжкия север. Град Итил при устието на Волга бе не само главна резиденция на хазарския хан, но и един голям търговски център. Това, което е особено характерно за тоя даровит народ, е неговият интерес към въпросите на религията и странната му за средновековието търпимост към различните религиозни системи. Като всички турански народи, хазарите отначало имали примитивна езическа религия. С усядането им в областта между Черно и Каспийско морета те попадат под влияние на християнството от гръцките културни центрове по северното понтийско крайбрежие. Сложната християнска теология обаче останала чужда на тоя народ, поради което християнското мисионерство сред него не успява да намери много последователи.

Учението, с най-голям успех сред хазарите, е юдаизмът, еврейската религия. Еврейски колонии имало по бреговете на Азовско море, особено в Керч и Фанагория още през древността. Преследванията, на които евреите били подложени във Византия, умножавали числото на тия колонисти и те стават първите мисионери на юдаизма между хазарите. Ханското семейство, както и по-голямата част от хазарската аристокрация били спечелени още през VII или VIII в. за еврейската религия. Вестта за "еврейското царство" по северните брегове на Черно море се разпространила далеч из тогавашния свят и един еврейски учен Хасдай, който в X в. живеел при двора на кордовския халиф, дори се обърнал към хазарския хан с писмо, с което искал да се осведоми относно произхода на хазарската държава и потеклото на самите хазари, които той считал потомци на Израил. От Хазария юдейски мисионери правели опити да разпространят своята религия и между съседните народи - русите и дунавските българи. Наред с юдейството голямо разпространение между хазарите намерило и мохамеданството, проникнало тук през Кавказ и бреговете на Каспийско море. Интересна особеност на хазарското общество бе, че тия иначе враждуващи религии съжителствали в мирно състезание. Самите хазарски владетели дори, макар и привърженици на юдейството, викали от чужбина видни представители на други религии, за да устройват публични диспути. Известно е напр., че Св. Кирил получил покана за една такава мисия и, че в Хазария диспутирал с еврейските богослови върху тълкуванието на Стария и Новия завет.

През X в. хазарската държава бе изгубила много от предишната си сила и международно значение. Заразени от продуктите на тогавашната култура и увлечени от търговията и мирния стопански живот, хазарите бяха загубили някогашния си войнствен темперамент. Ханът им имал постоянна армия от 12 хиляди души, но тя била съставена от наемни чужденци. При все това доброто разположение на хазарите било ценено достатъчно от византийците през X в., защото те могли да бъдат използвани за възпиране на печенезите, които в това време вече бяха се разпрострели до устието на Дунава. В такъв смисъл са и наставленията, които Багренородни дава на своя син в прочутата си книга "De Administrando imperio". Що се отнася пък до опасността от самите хазари за Византия, тя не е могла да бъде особено голяма. Хазарите са могли да застрашават само херсонските крайбрежия на Черно море, намиращи се под властта на Византия; но срещу това империята могла винаги да си послужи с волжските българи и особено с печенезите.

За печенежкото появяване върху историческата сцена известията са доста неопределени. Багренородни съобщава, че до началото на X в. те живеели по бреговете на Яик и Волга, когато една коалиция на хазарите и узите ги принудила да отстъпят на запад. Тук те се сблъскали с маджарите, заседнали северно от дунавските устия и източно от Карпатите, отхвърлили ги към Панония и заели сами равнината на Югоизточна Русия. Главната им маса била групирана в земите по двата бряга на Днепър. Четири от техните племена били настанени източно от тая река, останалите четири - западно от нея. По войнственост и организация, както по дивите си нрави, те надминавали всички народи, които византийците по онова време наричаха с общото име скити. Тяхното име предизвикало ужас у съседите им маджари, руси и българи. Русите им плащали данък, за да получат свободен достъп до Днепър за Черно море. Хазарите също тъй скоро изпитали тяхната мощ и техните владения на запад били ограничени до течението на Дон. Крепостта Саркел била предназначена именно за защитата на хазарските земи в тая област от печенежките нападения. Поради централното си положение в скитската степ, както и поради дивата войнственост на своята раса, печенезите се явили през тази епоха една желана и ценена външна сила, която могла да бъде хвърлена против всеки опасен за империята съсед. В края на IX в. те бяха послужили на Симеон да се избави от маджарите, но 20 години по-късно Византия ги бе насочила срещу самата България и ако очакванията, които тя бе им възложила, не бяха се оправдали, то бе защото тяхното предприятие бе осуетено от самите византийски пълководци.

През X в. Византия поддържала връзки с печенежките орди, като се стараела да запази тяхното добро разположение и да ги има в услугите си. Вероломството на тоя див и необуздан народ обаче било тъй голямо, че Константин Багренородни в съчинението си "De administrando imperio" съветва какви предпазни мерки трябвало да вземат византийските посланици, когато навлизали в печенежките земи. Културата на печенезите, както преди X в., тъй и по-късно, се намирала на най-ниско стъпало. Градове в тяхната земя нямало; освен скотовъдството, едничкото средство за живот бил грабежът на съседните народи. Опитите да се християнизират оставали напразни и те живеели със своята стара религия, най-пригодна за техния бит и морал. През X в. печенезите бяха още безвредни за империята. Тя дори считаше, че може да ги използва срещу маджарите, които й създаваха толкова много безпокойства. Един век по-късно обаче, те бяха за нея най-страшните неприятели.

През X в. голямата някогашна империя на арабите бе се разпаднала на много отделни емирства, които тежнееха или зависеха от три големи политически центъра - Багдат, Кайро и Кордова.

С Кордовския фарлифат през времето на Багренородни Византия се намирала в мирни, дори приятелски отношения. Няколко византийски посолства били изпратени в Кордова до могъщия халиф Абдерахман. Целта на тия посолства не е известна. Някои предполагат, че Багренородни искал да постигне съгласие с испанските араби относно общата опасност от маджарите или пък че търсил да си осигури техния неутралитет за борбата срещу критския емир.

Голяма грижа на Византия създавали арабите в Сицилия. Островът бе завладян през IX в. от войските на Кайроанския халифат, но емирът на Сицилия в скоро време бе успял да намали своята зависимост от халифа до такава степен, че по времето на Багренородни островът образувал една отделна държава. Византия се бе примирила със загубата на Сицилия, но нещастието идеше оттам, че сицилийските араби не стояли мирни и на техните походи и опустошения били подложени крайбрежията на цяла Италия и главно Калабрия, която още се намирала под византийско върховенство. В започнатата борба, в която арабите имали срещу себе си коалицията на Византия, папството и лангобардските херцози, те били принудени да потърсят отново покровителството и помощта на африканския халиф. Военните действия продължили няколко години, докато през третото десетилетие на X в. византийците изгубили почти цяла Калабрия и заедно с това голяма част от владенията си в Апенинския полуостров. Сега те намерили един нов съюзник срещу империята - славяните по Адриатическото крайбрежие и Пелопонес. Техните корсарски флоти в съюз с арабите почват да държат в постоянен страх останалите византийски владения в Адриатика. Йонийските острови били държани в постоянна обсада. Към това време именно се отнася и опитът на Симеон да потърси морската помощ на Фатимидите за превземането на Цариград. Армиите на африканските араби през тоя период били пълни със славянски наемници.

По времето на Лакапин Византия сполучила със съдействието на лангобардските херцози да възстанови положението си в Калабрия, но за добитите си назад земи тя било принудена да плаща на африканския халиф определен годишен данък. Константин Багренородни счел за унизително плащането на тоя данък и войната в Калабрия през 951 г. била подновена. Нейните резултати не изменили положението и чак до възцаряването на Никифор II Фока (963 г.) империята продължавала да плаща на арабите споменатия трибут.

С източните араби Византия от времето на Василий I се намираше в постоянна война. Щастието в нея през началото на X в., както вече видяхме, бе на арабска страна и имаше време, когато византийското господство в Егейско море почти не съществуваше: то всецяло бе във властта на арабските пиратски флоти. В Мала Азия, след големите успехи на Василий I, положението също бе се променило. За войните си срещу Симеон империята бе принудена да привлече на запад всички военни сили и това бе позволило на сирийските араби безнаказано да опустошават нейните източни области.

След смъртта на Симеон (927 г.) положението претърпяло коренна промяна. Византия, освободена на запад, можеше вече да разполага с всичките си средства за борба на изток. От друга страна за Багдадския халифат бяха настъпили тежки дни. Неспирно вътрешно разложение бе обхванало тъй страшната империя на халифите. Местните емири един след друг се освобождавали от зависимост към централната власт. Самият халиф не разполагаше с реална власт вън от областта непосредствено около Багдад. Но и тук той бе играчка в ръцете на своите наемни войници и техните началници. По времето, когато във Византия монархическото начало закрепваше и растеше уважението към императорския институт и личността на самодържеца, сред арабите обаянието на халифа, божи наместник и наследник на Пророка, намаляваше. През царуването на Порфирогенет шест халифи се сменят на багдадския престол. От тях само един умира на трона: останалите биват убити, ослепени или удушени в затвора.

В пълно разложение се намираше и военната мощ на Халифата. Надъханите от религиозен фанатизъм мюсюлмански пълчища от предидущите векове бяха изчезнали. Религиозният екстаз вече не бе движещата сила, която хвърляше правоверните в кървавите схватки с неверниците. Той значително изстинал и последователите на Мохамед бяха се превърнали в мирни люде, предпочитащи удобствата на земния живот пред себепожертвуванието заради благата на небето. Арабските армии вече бяха образувани в голямата си част от наемници или от освободени роби, мнозина от които не били мохамедани. Евнуси и бивши роби били и мнозина от най-видните арабски военачалници. Срещу това Византия имаше една армия, чието устройство бе усъвършенствано чрез реформите на Василий I и чиито началници имаха зад себе си опита от големите войни срещу Симеон. Наред с видния генерал Куркуас, за който се говорело, че бил превзел повече от 1000 арабски крепости и чиито подвизи били описани от един негов съвременник в специално съчинение - изгубено за нас - в тия войни с арабите през времето на Лакапин и Багренородни спечелват първите си лаври и Никифор Фока, и Йоан Цимисхи, чието щастие по-късно ги доведе на цариградския престол.

Военните действия на византийско-арабската граница през царуването на Лакапин и Багренородни представляват цяла редица от походи на едната и другата страна ту в земите на Иберия и Горна Армения, ту в областите по Ефрат, Сирия и Киликия. Щастието в тия войни не веднъж минавало от едната страна на другата, но общо взето успехът клонял явно към византийците. Императорските войски превземат Теодосиопол, Едеса, Мелитена и проникват дори до Низибис в Персия. Византийската власт бива закрепена по източния бряг на Ефрат и византийските армии вече преследвали задачата да изхвърлят арабите от земите към Тигър. Разложението на Халифата се изразявало и в друг един факт, немислим в предидущата епоха, много от арабските емири в пограничните области, виждайки невъзможността да се съпротивляват на византийското оръжие и неочакващи никаква помощ от Халифата, побързали да признаят сюзеренитета на императора. В края на царуването на Порфирогенет империята бе си осигурила на Изток позиции, от които по-късно император Никифор II Фока щеше да продължи с още по-голям размах реванша срещу исляма.

Не тъй щастливо обаче бе византийското оръжие по море срещу Крит. Някогашните андалузки пирати бяха превърнали острова в могъща морска сила и гнездо на пиратите, които разоряваха имперските крайбрежия по целия източен басейн на Средиземно море. Дори и тогава, когато морските грабежи срещу византийските брегове из Азия, Тракия и Гърция бяха предприемани от араби из Сирия или Африка, Крит им служеше винаги за приятелска база на действията и там те намираха най-добрия пазар, който поглъщаше награбената плячка и дето те се освобождаваха от своите пленници. Хандикс, главният град на острова бе се превърнал в център на търговията с християнски роби. Тук бе продадена и голямата част от плененото население на Солун през 904 г., за да бъде оттам отведено по всичките краища на мюсюлманския свят.

Представящо тъй една отворена рана за Византия, владеенето на Крит от арабите й създаваше постоянни грижи. Преди Константин Багренородни срещу острова бяха вече предприемани пет експедиции. Нито една от тях обаче не бе сполучила в задачата си и островът оставаше в ръцете на неверните, все тъй застрашителен за морската сигурност на империята.

Постигнатите успехи на изток бяха повишили самочувствието на византийците и Константин VII се решил да свърши с предприятието, което неговите предшественици не бяха успели да доведат до добър край.

През 949 г. една голяма флота била приготвена, за да пренесе експедиционната армия, която брояла около 15 хиляди войници. В книгата си "За церемониите" Константин описва подробно големите приготовления, направени за организирането на експедицията, материалите за обсада на крепости, запасите от оръжия и най-сетне сумите, които били раздадени за заплати на войниците. Само за тая цел били изхарчени, според точните цифри, които намираме в казаното съчинение, 3706 литри, 5 номизми и 4 милиарисия. Експедиционният корпус се състоял от елита на всички теми, а моряците били комплектувани измежду най-опитните в корабоплаването племена. Освен кивириотите между тях имало много мардаити и руси. За началник на целия поход бил назначен Константин Гонгил, един неспособник, издигнат само поради личното благоволение на императора. Това обстоятелство решава участта на цялата тъй скъпо подготвена експедиция. Гонгил дебаркирал с 15 хиляди души в Крит, без обаче да вземе мерки да укрепи лагера си и да нареди охраняването му. Възползвани от това безгрижие на противника, арабите нападнали неочаквано византийския стан. Голямата част от византийската армия била унищожена или пленена и само останки от нея успели да се спасят на корабите и да донесат в столицата вестта за страшното поражение. Между тях бил и самият Гонгил. Тази катастрофа повдигнала смелостта на критските араби и до времето, когато Никифор Фока отмъщава за поражението в Крит, техните набези непрекъснато разнасяли ужас по византийските крайбрежия.

Херсон. Въпреки всичките загуби, които бе понесла в териториално отношение, наследницата на Рим още представяше цял един свят и нейното могъщество се простираше и над земи, които лежаха далеч от компактната маса на нейните владения. Под византийска зависимост до X в. се намираше част от Италия, голяма част от Армения. На север през Черно море тя владееше в Кримския полуостров важния град Херсон. Тукашните земи бяха проникнати от старата градска култура. Преди Римската империя да простре своето влияние над понтийските земи, бе се образувало Боспорското царство, една полуварварска формация, която постепенно бе обхванала по-голямата част от Кримския полуостров. Херсон обаче бе запазил своята независимост и бе я бранил усърдно срещу всичките варвари, които в течение на последващите векове се сменяха по Северните черноморски крайбрежия. При Юстин I Херсон бе получил силен византийски гарнизон и това бе го спасило от господството отначало на българи, а след това на узи, хазари и печенези. Въпреки това градът запазвал своята относителна самостоятелност, имал самоуправление, начело на което стоял изборен магистрат (протевон), който се ползвал със значителни права и власт. Началникът на византийския гарнизон не се месел в управлението и по отношение на гражданството бил само един представител на императора.

Още твърде рано градът служел като място за заточение на видни личности, които централното правителство на империята считало за неудобно да държи близко около себе си. Един такъв заточеник, спомняме си, бе и Юстиниан II Ринотмет.

Във времето на Диоклетиан херсонци получили правото да се самоуправляват и да не плащат на империята никакви данъци. Това въздигало града в една малка република по подобие на древногръцките πόλεις. След това Константин Велики освободил херсонските кораби от задължението да плащат такси във всички пристанища.

Това положение на малката кримска република било значително изменено от император Теофил. Той изпраща в Херсон свой стратег, който занапред трябвало да бъде началник на града и да си присвои голяма част от правата, които дотогава имали местните управители. Отдалечеността на града от центъра на империята обаче, от една страна и трудността да се поддържат в него значителни военни сили, не позволили замисленото нововъведение да бъде проведено напълно и Херсон да бъде превърнат заедно с околността си в обикновена византийска провинция. Властта на императора там оставала номинална и за своята защита срещу варварите херсонци били предоставени главно на собствените си сили. Императорското правителство било доволно, ако гражданите на малката република уважават неговия суверенитет и не действат срещу интересите на империята. В противен случай то имало само едно средство срещу тях - търговските репресии. Херсонските кораби, намиращи се във византийски води, били залавяни и екипажите им арестувани. Градът живеел главно от търговията и като посредник в размяната между скитските степи и византийския юг, поради което подобна мярка била най-сигурното средство, за да се принуди към подчинение. Впрочем и самите херсонци нямали интерес да скъсват връзките си на васалитет към Византия. Тя им отваряла своите пазари, а в решителни моменти, когато трябвало да отстояват независимостта си срещу варварите от север, от нея единствено могли да очакват помощ. Поради положението си в непосредствените окрайнини на варварския свят на север, както и поради живите си търговски връзки с разните народи и племена, които го населявали, херсонци били в състояние да имат най-точни сведения за отношенията сред него и да познават силите, които във всеки момент са ги предизвикали. Тази осведоменост била от голяма полза за Византия и нейната политика. Херсон за нея бил крайният преден пост във варварския север, отдето тя наблюдавала с най-голямо внимание какво се върши там, използвала създадените вражди или вземала бързи мерки, за да предотврати готвещите се сред него акции срещу й. През Херсон са минавали всички нейни мисии до хазари, печенези и руси, там спирали всички нейни посланици, за да се запасят и с необходимите сведения и средства, преди да поемат трудните си и отговорни пътешествия във варварските земи. Чрез Херсон Византия в край на IX в. бе изпратила маджарите срещу Симеон; пак оттук през 916 г. тя бе вдигнала печенезите против него, а херсонци бяха предупредили Роман Лакапин в 941 г. за руския поход срещу Цариград.

Взаимните услуги и съдействие между васал и сюзерен били високо ценени от едната и другата страна и за Византия през X в. грижата да запази своето кримско владение не веднъж занимавала нейното правителство. Главната опасност тук идела от хазарите, които владеели източната по-голяма част на Крим. В книгата си "De administrando imperio" Багренородни препоръчва, в случай че хазарите биха се опитали да предприемат нещо против Херсон, да се привлекат срещу тях печенезите, узите и волжските българи.

По един особен начин били сложени през X в. отношенията на империята към Армения. Във времето на Михаил III цялата страна бе изложена на арабското нашествие и завоювана от арабите. Политическият успех на последните бе улеснен извънредно много и от разединението, на което страната бе жертва.

Отделните нейни области се намираха под властта на свои князе. Първата владелска фамилия била тая на Багратидите, но нейният суверенитет бил само номинален. Местните князе се държали и действали съвсем независимо. Сега те един по един падат в арабски плен, от който били освободени като васали на халифа. Един от представителите на Багратидската династия получава от халифа титлата "княз на князете", която му осигурявала първенството в Армения.

Цялата страна след това остава зависима от арабите, на които плащала данък. Когато през X в. Халифатът почва да упада и далечните емирства да добиват все повече независимост в действията си, арменските земи били изложени на техните нападения. От Багдад не само че не могли да окажат никаква подкрепа на арменските васали, но сам халифът не веднъж се нуждаел от тяхната помощ срещу своите непокорни емири. По тоя начин връзките на зависимост по отношение към Багдадския халифат постепенно отслабвали. В борбата срещу враждебните емири Багратидите все повече засилвали властта и разширявали влиянието си, докато най-сетне получават от Багдад кралска титла.

Това означавало фактическо освобождение на Армения от арабско върховенство. Тъкмо по това време бяха започнали и големите успехи на Василий I срещу арабите, при което последните бяха загубили много от важните си градове и крепости по Ефрат и в Сирия. От това обстоятелство се възползвал арменският крал Ашод I, за да добие признание на създаденото си положение и от Византия. Цариградското правителство с готовност се отзовало на арменските постъпки, тъй като за него не било безразлично да има на страната си един приятел и съюзник срещу арабите. Тъй бива реставрирана монархията в Армения.

Както едно време през древността и началото на средновековието съществуваше една арменска държава-бариера между двете големи империи - Персийска и Римска, също тъй и сега на път бе да се създаде и затвърди такава между Византия и Халифата.

Събитията на Балканския полуостров през първата половина на X в. обаче не позволиха затвърждаването на арменската държава. Заета в големите си войни със Симеон, Византия не бе в състояние да окаже на своето протеже арменския крал Семпад никаква ефикасна поддръжка и той скоро става жертва на междуособиците на своите васали и на нападенията на съседните арабски емири, главно на тоя от Азербайджан. Едва към края на третото десетилетие от X в. на наследника на Семпад се удава да възстанови положението си в Армения и да възвърне своите владения. За това той бил задължен преди всичко на средствата и въоръжената помощ, която получил от Роман Лакапин.

Независимо от династията на Багратидите, из планинските кантони на Армения се мъчели да задържат властта си в постоянни съперничества и междуособни борби, редица арменски князе. Нуждаещи се от външна подкрепа или търсещи признание на положението си от една по-висша власт, те намират търсената опора във Византия. По такъв начин империята през X в. си създава едно изгодно положение в Малоазиатския изток. Без усилия и войни, тя спечелва неоспоримо върховенство в Армения, чиито князе се считали васали на императора и до известна степен дължащи властта си изключително нему. След Армения Византия се помъчила да настани по същия начин влиянието си в съседна Иберия.

Израз на тия отношения на сюзеренството и васалите били титлите, които цариградският двор раздавал на кавказките и арменски владетели. Кралят на Иберия носел почетното звание "куропалат", (дворцов маршал), което, както и самата му кралска титла, било наследствено в неговата фамилия. Арменските крале били почетени със званието "магистър", докато по-дребните тамошни владетели, според значението и връзките си с империята, носели званията "патриции", "протоспатари", хипати и т.н.

Планинска Армения винаги била една бедна страна. И затова нейните князе били не толкова жадни за византийските титли, колкото за византийското злато. Във Византия всеки сановник, носещ някакво почетно звание, получаваше отговарящо нему годишно възнаграждение, което се наричаше рога. Такива рога били плащани във вид на годишни субсидии и на арменските владетели. Чрез тях византийското правителство естествено държало в още по-голяма обвързаност Армения.

Сближението между Византия и арменците през първата половина на X в. имало важни последици и за събуждането на търговските отношения в Азия, дошли в пълен упадък през вековните войни между Християнството и Исляма. Армения става посредник в търговията между двете страни. Заедно с това византийската индустрия намира тук в изобилие суровини, от които тъй много се нуждаела.

Заедно със засилването на политическите връзки между арменските княжества и Византия, растяло и влиянието на византийската култура в арменските земи и главно в средите на арменската аристокрация. Арменци и византийци бяха разединени в религиозно отношение. Докато православието се бе окончателно затвърдило във византийското общество, по-голямата част от арменския народ беше силно привързана към монофизитизма. Въпреки това Византия оставаше за арменците осенена със светлината на едно мистично величие. Много столетия бяха изминали от времето, когато римските знамена бяха се явили по бреговете на Ефрат. Оттогава различни народи и много царства бяха се издигали и падали. Едничка, устояла на бурите на времето, оставаше ромейската държава. И въпреки религиозното различие, арменците не можеха да не видят в нея едно учреждение, чиято стабилност черпи сили от божеството. За тях тя винаги оставаше една свещена империя и нейният представител - божи пълномощник на земята. За тях личността на цариградския император бе свята. И затова у арменските писатели от средновековието не веднъж бунтовете срещу законните византийски самодържци се квалифицират като светотатство.

С това обаяние, с което империята се ползваше сред арменците, се обяснява и големия приток на арменски сили, които тя постоянно получаваше. В хилядагодишния живот на Византия безбройни бяха пълководците от арменски и кавказки произход, които посвещаваха способностите си в нейна служба; нейните най-големи императори бяха също тъй арменци. Величието на византийската държавност, дълбоката традиция, на която тя се крепеше и могъщата култура, на която тя бе дала убежище, всичко това бе тъй силно, че тия чеда на християнска Азия забравяха своя произход и безрезервно съдействаха за потисничеството дори на своите собствени народи.


 

Роман Лакапин (920-944)

 

След битката при Ахелой (20 август 917 г.) бе очевидно, че империята се намира пред държавен преврат. Две лица във Византия се бореха за властта: адмиралът Роман Лакапин и нещастният в битките със Симеон Лъв Фока. Най-сетне на хитрия Лакапин се удаде да измести противника си във влиянието пред императора и да заеме длъжността хетериарх - началник на гвардията от чужденци в двореца.

Оттук нататък кариерата на тоя незнаен арменец започва с необикновена бързина. Година по-късно Константин Багренородни бил обявен за пълнолетен и Роман го оженил за дъщеря си Елена. След това получил титлата "василеопатор" (баща на императора), а длъжността хетериарх предал на сина си Христофор. Безволният и слаб Константин вече тъй много изпаднал под влиянието на тъста си, че още същата година го провъзгласил за кесар, а няколко месеца по-късно - за император и съуправител.

Увлечен от склонността си към тихи занятия и кабинетен труд Константин VII предоставил управлението и грижите изцяло на своя роднина. Честолюбивият парвеню това и чакал. За да намали византийското обществено недоволство от изместването на законния император от управлението, той изкусно съдействал за подронването на неговия легалитет. Константин VII бе роден от четвъртия брак на Лъв Философ, което бе станало причина за големи неуредици в черквата. Патриархът Николай бе отказал да го признае и макар да бе склонен да венчае Константин, дете още, за съимператор на баща си, той минаваше като незаконороден. За да осигури наследството на престола Лъв бе принуден да потърси съдействието на папата, който бе признал брака му, а следователно и правото на наследство на Константин Багренородни.

Лъв VI обаче бе умрял твърде рано и регентството на империята и над малолетния принц бе поето от брат му Александър. Отстранен преди това от управлението, последният се считал едничък законен наследник на престола и вече сериозно възнамерявал да се освободи от Константин. Смъртта обаче бе му попречила за изпълнението на този престъпен план.

Но разколът, предизвикан между Рим и Цариград поради намесата на папата в черковната компетентност на патриарха, не беше още премахнат. Помирението било постигнато едва в 920 г. и то не без хитрото посредничество на Лакапин. Патриархът Николай се съгласил да влезе в общение с папата, обаче с условие да се признае недопустимостта на четвъртия брак. По такъв начин този, който се считаше от византийското общество за законен император, бил мълчаливо обявен за незаконороден и предимството, което можел да има пред Лакапин, само по себе си било отстранено. Честолюбивият и фанатичен патриарх не разбирал, че с това съдействал на узурпатора. С благочестиви подаръци на черкви, монаси и манастири Лакапин бе сполучил при това да спечели привързаността на духовенството. А неговото влияние за формирането на общественото мнение във Византия бе огромно.

Подготвил тъй условията за тържеството на своите намерения, Роман вече открито асоциирал към империята цялата си фамилия. В 921 г. той обявил за съимператор най-големия си син Христофор, три години по-късно били възведени в императорско достойнство другите му двама синове Стефан и Константин. Даже внука си Роман, син на Христофор, бил увенчан с императорската корона. Лакапин считал вече империята осигурена за своето семейство в продължение на три поколения. Но и това сметнал за недостатъчно; той се бе погрижил да направи и черквата служителка на своите династични интереси и затова бе поставил, след смъртта на Николай Мистик, сина си Теофилакт за цариградски патриарх. Това бе същият този Теофилакт, за чиито далеч не черковни склонности, аз вече имах случай да говоря.

Така Византия имаше шест императори. Главното бе, че този между тях, който по право трябваше да има предимството, бе изтласкан съвсем настрана. Не само че Константин бил фактически отстранен от всички въпроси на управлението и, че всичко се решавало без него, но дори и в тържествените церемонии и процесии, с които цариградския двор бе тъй богат, нему било отреждано последно място сред неговите колеги.

Трябва да се признае обаче, че в лицето на Роман Лакапин Византия бе намерила един император от какъвто отдавна се нуждаеше. Чрез мира, сключен с българите веднага след Симеоновата смърт, той бе освободил империята от една опасност, която повече от 30 години висеше над нея. Чрез брака на внучката си Мария с цар Петър Български Роман създаваше опора за новата династия и извън границите на царството си. Близките отношения, настъпили между двете страни след тоя брак, отваряха за византийското културно завоевание България и подготвяха нейното разложение. Откъм северозапад Византия вече нямаше защо да се бои. Тя можеше отново да обърне внимание и съсредоточи силите си на изток и юг срещу арабите.

Известно е, каква страшна опасност бяха станали арабските пирати за Средиземно море. От базите си по африканския бряг, от Кипър, Родос и Крит те не се задоволяваха само с нападенията над търговските кораби или с опустошение на крайбрежията. Техните флоти нападаха дори най-здраво укрепените градове, както бе случаят със Солун в 904 г. Императорските ескадри след няколко страшни поражения вече се бояха да излязат в открито море срещу пиратите и се задоволяваха да нападат само по-слабите им части. Това траеше цели две десетилетия.

При Роман Лакапин на флотата бе обърнато голямо внимание и тя бе издигната до състоянието, когато осигуряваше на Източната империя господството над източните морета. Роман бе й намерил и един достоен началник - друнгария Йоан Радин. Стегнал силите, намиращи се на разположение, Радин най-сетне бе решил да премери мощта си с бича на морето Лъв Триполитанец, опустошителя на Солун. В една голяма морска битка при о-в Лемнос през 924 г. Лъв бил съвсем разбит и от този момент морската опасност от арабите отстранена. Византия отново бе заела положението на първа морска сила.

Малко по-късно се възобновяват военните действия срещу арабите на Изток. Знайно е, колко тежко бе тук положението при Василий I. Поради преследванията, на които бяха подложени павликяните, те бяха принудени да напуснат пограничните си земи в Мала Азия, да потърсят помощ и закрила у арабите и с тяхно съдействия да започнат една безконечна и опустошителна война срещу империята. Едва убийството на техния вожд Хризохир бе отстранило опасността от тях.

По-късно Василий I бе въвлечен в една дълга погранична война със самите араби, която бе продължена и от неговите приемници без всякакъв решителен резултат, ако се не вземе предвид опустошението, на което бяха подложени граничните провинции и на двете страни.

При Роман Лакапин бе намерен пълководецът, който бе в състояние да се справи с голямата задача на тая война. Това бе знаменитият Йоан Куркуас. В продължение на 20 години (920- 942), след непрестанни борби, той тъй бе изтощил арабите, че византийските граници бяха стигнали Месопотамия към горното течение на р.Ефрат. Арабският халифат в Багдад бе вече обхванат от неспирно разложение. Отделните емири действаха на своя глава и византийската политика бе успяла да привлече на страната си емира на Мелитена Абу Хафс. Неговите войски заедно с тия на императора се сражаваха със своите едноверци и сам той след удържаните победи участвал в триумфите в Цариград, водещ пленените агаряни.

Дългите успехи на византийското оръжие бяха увенчани към 942 г., когато Куркуас бе успял да превземе прочутата още от персийската епоха крепост Низибис в Горна Месопотамия и когато застрашеният град Едеса бил принуден за спасението си да даде на победителите своята светиня - неръкотворния образ на Христос, който се ползвал с тъй голяма слава всред целия християнски свят. С тържествено шествие християнската светиня била отнесена в Цариград, за да увеличи съкровищницата от реликви, която векове подред бе събирана там. Много време Византия не бе изпитвала подобно въодушевление, както сега, и в умовете на цялото византийско общество вече си пробиваха път вярата и убеждението, че е дошъл моментът, когато Християнството от защита ще мине в нападение срещу Исляма, за да го изтласка от земите, що бе векове наред владял.

Благоприятното за империята положение на Изток бе спечелило твърде много и поради друго едно събитие в историята на източните земи. Още в края на IX в., при царуването на Василий I, част от Армения бе сполучила да отхвърли арабското иго и в нейната северна част се бе създало независимо царство под династията на Багратидите. Един от представителите на тая династия, Ашот II, бе успял да изчисти цяла Армения от арабите и да добие признание за независимостта си от халифа, който му бе дал титлата "цар на царете" (шах ан шах). В борбата си за независимост арменците имаха не само косвеното съдействие на Византия, но действаха във формален съюз с нея. За самата империя създаването на една независима арменска държава в планинската област над Месопотамия имаше извънредно важно стратегическо значение. Тя защитаваше византийския фланг откъм север и позволяваше на византийците свободно и безопасно да оперират срещу арабите в Месопотамската равнина.

Роман Лакапин бе човек от нисък произход. Това обстоятелство бе достатъчно неговото издигане на трона да бъде погледнато зле от византийската аристокрация. Съставена от едри земевладелци и от лица, чиито родове в миналото бяха играли значителна роля в държавния живот на империята й бяха и принесли големи услуги, тази аристокрация не можеше да понесе спокойно един неизвестен парвеню да носи короната на василевсите. Тя бе готова да вземе участие във всяко движение, което би си поставило за цел един династичен преврат. Опити от такъв род действително имало, но всичките те бивали потушавани жестоко от този "гениален, но безпринципен злодей", както Гелцер се отзовава за него. За да ограничи социалните привилегии на аристокрацията, Роман бе предприел срещу й редица мерки. На първо място той се надяваше да спре растежа на нейната икономическа мощ. И в това отношение императорът съгласува интересите на своята династия с тия на държавата.

Императорите иконоборци бяха повели политика, която покровителстваше дребната селска собственост. През иконоборческия период старите форми на едрата поземлена собственост с колоната и крепостничеството бяха изчезнали и на тяхно място се бяха създали нови отношения, при които господстваща форма на земевладението бе дребната собственост. Със своето законодателство иконоборците санкционираха тая промяна.

След ликвидирането обаче на иконоборството започна всеобща реакция срещу порядките, които бяха установени по негово време. Василий Македонец бе заменил цялото иконоборско законодателство с ново, което почиваше на принципите на Юстиниановото право. В него бяха отразени и старите имотноправни възгледи. Извършената промяна в правото се отрази гибелно върху новите социални отношения. Покровителството на дребното земевладение бе изоставени за интересите на едрата собственост, която почна бързо да се развива. Последиците от това развитие, отначало скрити, се проявиха с пълна сила през второто десетилетие на X в. Бе почнал всеобщ, бърз и неспирен процес на обезземяване на дребните стопани, при който земите им минаваха в ръцете на едрите земевладелци. За да добият земите на бедните си съседи последните си служеха със средствата на икономическата принуда, с политическото си влияние, с широките си връзки. Обезземяването на широките селски слоеве, само по себе си една значителна беда, ставаше още по-голяма затова, че същите тия селяни се превръщаха в политически обезправено население. Създаваха се в нова форма крепостничеството и колоната, които бяха довели в значителна степен белите на Римската империя. Едрите земевладелци, светски или черковни, се стремяха по разни начини да се освободят от плащането на данъци и това носеше обедняването на държавата. Добили веднъж значителна икономическа мощ, същите едри земевладелци от друга страна аспирираха за политически правомощия. Това от своя страна значеше ограничение суверенитета на държавната власт, която досега бе устоявала на всички външни изпитания, само защото почиваше върху принципа на централизма и разполагаше безрезервно с всички сили и средства на византийското население.

Превръщането на свободното селячество в маса от крепостници, най-сетне лишаваше Византия и от нейната военна мощ, защото угнетения социално човек не може да бъде добър войник и надежден защитник на държавата.

С няколко думи казано, ръстът на едрото земевладение, чийто представител бе византийската аристокрация, съдържаше в себе си страшна опасност за бъдещето на държавата.

Прозорливият Роман Лакапин не можеше да не разбере това и той реши да се противопостави на злото. Спасявайки държавата, Лакапин спасяваше собствената си династия.

През 922 г. той издаде прочутата си новела за протимезиса. Протимезис (предпочитание) се наричаше една стара обичайна наредба във Византия, чийто произход навярно трябва да се търси в иконоборската епоха. Според нея продавачът на даден селски поземлен участък бе длъжен да го предложи първом на своите роднини, след това - на съседите си и подред на членовете на данъчната група, към която сам принадлежеше, на съселяните си и т.н. Понеже всички тия личности бяха обикновени селяни, един селски имот можеше да бъде продаден само на селянин. Това указание обаче не бе достатъчно и в новелата си Лакапин изрично бе издал забраната, щото един властелин по никой начин, нито чрез дарение, нито чрез завещание да няма право да завладява имот, който е принадлежал на селяни.

Със законодателство от тоя характер Лакапин спечелваше на страната си селското население, отслабвайки своите противници аристократи.

В стремежа да заздрави положението си и бъдещето на своята династия, Лакапин не забравил и значението на византийското монашество. След иконоборческата епоха то, като борец за православието, бе станало действително една сила, с която държавата трябваше да се съобразява. С щедростите си към черквата, монасите и техните общини той бе си създал между тях името на най-верен и най-предан син на черквата.

Цялото управление на Лакапин било вдъхновено от един стремеж - да отстрани фактически от управлението Константин Багренородни и тъй да осигури престола на своите преки наследници.

С насилия и хитрости той бе успял да отстрани всяка опозиция срещу своите намерения. Но когато считаше, че целта му вече почти е достигната, той бе съборен от един удар оттам, отдето никой не бе очаквал - от собствените си синове. Най-старият от тях, Христофор, бе умрял преди това. Другите двама, Стефан и Константин, които бяха съимператори на баща си, чувстваха неговата ръка да тежи на тяхната самостоятелност. Те бяха решили да се освободят от него. През декември 944 г. Роман бил арестуван от тях и пратен на заточение на един от Принцовите острови.

Двамата неблагодарници не бяха разбрали какво дължат на своя баща; но те не разбираха и друго - че неговият гений не само бе ги издигнал на престола, но той единствено бе в състояние да ги запази от всички сили, които искаха да ги катурнат и, които изчаквайки далеч не бяха унищожени.

Падането на Лакапин бе сигнал за недоволниците да се вдигнат и съединят срещу двамата нови, но неспособни узурпатори. Начело на заговора застанал Варда Фока, брат на този Никифор Фока, когото Лакапин тъй брутално бе отстранил от своя път. Един месец след свалянето на Лакапин подобна участ постига и синовете му. Те биват заточени в същия манастир, дето бил изпратен и баща им. Летописецът разказва, че Роман Лакапин имал това последно удовлетворение да посрещне свалените величия и с горчив сарказъм да им даде да почувстват великата неблагодарност към този, комуто дължаха почест и величие.

На престола, сред ликуванията на цариградската тълпа, отново бе останал като едничък император внукът на Василий Македонец - Константин Багренородни.


 
Самостоятелно управление на Константин VII Багренородни (945-959)

 

PorphyrogenetusПървите му действия, както можело да се очаква, били да се освободи от всички личности, които бяха направили кариера по времето на Лакапин. Всички те били отстранени от длъжностите си. Естествено между тях имало хора с големи заслуги към империята, но това не ги спасило. Между отстранените бил друнгарият на флотата Йоан Радин, който с победата си при Лемнос бе турил край на морските грабежи на арабите. Всички членове на фамилията на Лакапин били прогонени от двора, мнозина от тях принудени да приемат монашеството, а останалите били сломени и лишени от всяка възможност за могъщество. Между последните бил и един незаконороден син на Лакапин на име Васил, а също и Лакапиновия внук Роман, син на Христофор. По-късно, заради предаността си към новото правителство, двамата успели да достигнат до високи постове в управлението.

Дворцовия преврат от януари 945 г. обаче бе сменил само декорациите на властта. Константин Багренородни, през дългите години на отстранението си от властта, не бе променил нито вкусовете, нито наклонностите си. Той бе останал все същият кабинетен учен, който предпочиташе книжовните занятия и обществото на учените литератори пред всички грижи на властта и суровия живот на военните лагери. Той останал и сега фигурант в управлението, а истинското ръководство поемат лицата, сменили Лакапин и неговия антураж. Най-високи постове бяха получили подготвилите падането на Лакапин. Между тях на първо място бил Варда Фока, брат на Никифор Фока, някогашен съперник на Лакапин в стремежа му към властта. Той бил назначен за доместик на схолите, най-високата военна длъжност в империята: в мирно време началник на първия отред на императорската гвардия, доместикът на схолите по време на война се явяваше началник на всичките въоръжени сили. Синовете на Варда получили длъжностите стратези на някои от най-важните малоазийски теми: Никифор - на Анатоликон, Лъв - на Кападокия и Константин - на Селевкия.

На Варда Фока бе поверено началството на византийските войски във войната срещу арабите. Той се оказа обаче неспособен пълководец и в скоро време щастието минава на страната на мохамеданите. Положението било поправено едва в края на Порфирогенетовото царуване, когато началството над войските било поето от енергичния и способен син на Варда - Никифор Фока. Византийците, прекрачили вече Ефрат чрез превземането на гр. Самосата, в 957 г. превземат и силно укрепената Амида, която в старовизантийската епоха бе предмет на толкова спорове между перси и византийци. Сега Византия вече бе разпростряла офанзивата си към земите отвъд Тигър, в старата персийска територия.

Започнал щастливо войната с арабите в началото на самостоятелното си царуване, Порфирогенет счел, че е дошъл най-сетне моментът да им отнеме и най-важната твърдина в Средиземно море - о-в Крит, отдето те в продължение на повече от един век заплашваха сигурността не само на цялото Егейско море, но дори и околностите на самата столица. Още в 949 г. била организирана голяма експедиция. Екипажът на флотата, състоящ се от 137 кораба, също както и експедиционната армия, били съставени от елита на всички теми. Общото число на войските, които трябвало да вземат участие в похода, не надминавало 15 хиляди души, защото пред количеството било предпочетено качеството. Специални кораби носели огромни обсадни оръдия. Начело на експедицията бил поставен Константин Гонгил - стратег на морската тема Самос - бивш фаворит на императрица Зоя и човек, който нямал никакви способности на пълководец. Затова експедицията свършва с истинска катастрофа. Едва дебаркирала на острова, византийската армия, в която не били взети и най-обикновените мерки на предпазливост, била нападната неочаквано от арабите и почти цялата унищожена. Нещастният й пълководец едва успял да се спаси.

С тази катастрофа бяха изгубени плодовете на морската победа при Лемнос и арабските пирати отново добиха смелостта за опустошителните си набези по егейските крайбрежия.

В бедното откъм вътрешни събития управление на Константин Багренородни заслужава да се отбележи един факт, с който отношенията на Византия с русите влязоха в нова фаза. Досега русите бяха известни на византийците само по морските нападения, които бяха предприемали срещу Цариград. Последното от тях бе в 941 г., когато княз Игор се бе явил под стените на столицата с 1000 кораба и 40 хиляди войници.

Сега, при Константин Багренородни, в Цариград бе дошла с многочислена свита руската княгиня Олга и след продължително гостуване бе решила да приеме християнството. Покръстването бе извършено в Цариград и тя се завърнала в Русия, придружена от много духовници и черковни книги за просветата на народа й, който още живееше със старите си богове. Моментът за обръщането на русите обаче още не бе дошъл.

Макар царуването на Багренородни да означаваше една реакция срещу това на Лакапин, тя не отиде по-дълбоко от смяната на личностите на управлението. Видяхме, че във външната политика Багренородни или по право новите личности, които сега водеха вместо него държавните работи, следваха пътищата, осветени от Лакапин. Продължена бе борбата с арабите също тъй, както мирните и приятелски отношения с българите. В едно отношение само се отличаваше управлението на Константин VII от това на предшественика му - спрямо чужденците, спрямо които византийците демонстрираха своето превъзходство. Багренородни в своите литературни занятия бе изучил основно миналото на Източната империя и традиционното самосъзнание на византийците, че те водят произхода си от старите римляни, бе у Константин Багренородни достигнало връхната си точка. Всичките останали народи считаше за варвари, между които не виждаше различия, и затова ги поставяше по-долу от цивилизованите византийци. Към императорския институт Багренородни изпитваше истинско благоговение, а оттам и към всички церемонии и обреди, които бяха се създали във византийския двор.

Книгата му "За церемониите" е израз на това негово съзнание и настроение. Най-малките подробности в церемониала са описани с педантични подробности. Съзнанието за византийското величие и за несравнимо високото положение на императора бе най-добре изразено в отговора, който бяха получи пратениците на германския император Отон I, начело с Лиутпранд, когато бяха се явили да искат ръката на една византийска принцеса за сина на Отон. На тях направо бе отказано. И когато те бяха отвърнали, че съществува вече такъв прецедент с внучката на Роман Лакапин, омъжена за Петър Български, Константин бе възразил: Роман не бе от царски род, той не знаеше ромейските обичаи и неговата грешка не може да бъде задължителна за един византийски император.

Както във външната, тъй и във вътрешната си политика Порфирогенет следвал направлението, начертано от Лакапин. Видяхме каква особена грижа бе проявил Лакапин към селското население и как се стараеше да запази дребната поземлена собственост от разпадане. Практически мерки за целта бяха насочени срещу едрите собственици или с други думи казано - срещу византийската аристокрация. Багренородни бе извадил последната от угнетеното положение, в което се намираше при Лакапин. Интересите на държавата обаче му налагаха да вземе спрямо необузданите й апетити мерки от същия характер, каквито бе приложил и Лакапин. Между византийските дребни земеделски стопани се отделяше особеното съсловие на войниците. Те обработваха малки стопанства, дадени им от държавата, и срещу това бяха длъжни да си набавят сами въоръжение, и да се явяват във войската при всяко повикване. Социалният натиск, на който бе изложена дребната собственост от страна на големите земевладелци, засягаше и селяните войници. Процесът на обезимотяването бе започнал твърде бързо сред тях и ако продължеше, Византия щеше да остане без армия. Колкото и да бе отдалечен от практическото управление на държавата, Багренородни не можеше да не забележи опасността и да вземе мерки срещу нея. В една дълга новела той забранява отчуждаването на подобни войнишки имоти по какъвто и да било начин и веднъж отчуждените заповядва да се възвърнат на старите им стопани. Един войнишки имот можеше да се предаде по наследство, но само със задължението за военна служба. Величината на войнишките имоти била установена съобразно с нуждите на войнишкото семейство и средствата, необходими на един войник за самоекипиране.

Мъчно е да се повярва, че нарежданията на тая новела били инициатива на самия Константин. Навярно тя му била внушена от някои измежду лицата, които винаги трябваше да управляват вместо него. След смъртта му престола заел синът му Роман.


 
Роман II (959-963)

 

640px Romanos II tries to expel his mother and sisters from the palaceЗа негова характеристика могат да се приведат думите на Ал.Рамбо: той бе най-лошият император в цялата Македонска династия. Първият път той бил женен за незаконната дъщеря на провансалския владетел Хуго. Лакапин, който едно време бе устроил този брак, считал навярно, че синът на Порфирогенет не заслужава по-добра партия. Женитбата, поради порочните наклонности на Роман, не била щастлива. Той скоро овдовял и се увлякъл по една жена с необикновена красота, но от извънредно ниско произхождение - родителите й, според някои съвременни известия, били някакви непочетни кръчмари. Мекият Константин, който не всякога знаеше да бъде добър император, но винаги се чувствал нежен баща, допуснал необикновения брак на сина си с неговата избраница. Вероятно, за да се укрие произхода й, името й Анастасия било заменено с друго - Теофано. Две години след този брак Багренородни умира. Някои византийски летописци направо заявяват, че той бил отровен от Роман, тласнат към това престъпление от самата Теофано.

Амбициозна, жестока и без всякакви скрупули, тя упражнявала върху слабия си и безхарактерен мъж неограничено влияние. За да го държи постоянно под него, тя отстранила от двореца всички лица, които считала че могли да й бъдат съперници - вдовицата на Багренородни Елена и нейните пет дъщери, сестри на императора. Последните бяха получили от баща си едно широко образование и дори опитност в държавните работи. Една от тях, най-възрастната Агата бе служила като секретарка на баща си и твърде добре била запозната с управлението. Въпреки техните протести Константиновите дъщери биват покалугерени и по такъв начин напълно отделени от света.

Константин Багренородни бе употребил големи усилия за възпитанието на своя син и за неговата подготовка за бъдещ ръководител на византийските държавни съдбини. За учението му той бе написал двете си съчинения - "За темите" и за "Управлението на империята". Роман обаче бе останал невъзприемчив за никаква мъдрост и всичките грижи на баща му отишли напразно. Младият император имал една страст - удоволствията и лекият живот. Към управлението и задачите си като император той бил неспособен и на най-малък интерес. Вътрешните дела на империята се направлявали от един любимец и доверено лице на Теофано - паракимомена Йосиф Врингас. Началството на армията пък било възложено на талантливия пълководец Никифор Фока, сина на известния Варда.

Никифор Фока бе продължил с необикновена енергия войната срещу арабите на изток и щастието продължаваше да съпътства византийските знамена. Те вече се развяваха на юг от планината Тавър и тук Никифор пожъна най-големия си успех. Градът Алепо, най-важният арабски град в Северна Сирия, бе превзет с пристъп и опустошен. Съсредоточението на големи арабски сили бе направило невъзможно задържането на града, но принуден да отстъпи, Никифор бе оставил след себе си огромното впечатление от този страшен удар срещу арабската мощ.

Събитието обаче, което издигна по това време необикновено високо престижа на византийското оръжие и същевременно създаде необикновената популярност на Никифор бе завоюването на о-в Крит. През 961 г. столицата на острова била превзета и сравнена със земята, мохамеданското население на острова прогонено или принудено да приеме християнството.

Две години по-късно император Роман умира, оставяйки двама малолетни синове Василий и Константин, по-големият от които бил едва пет годишен. "Повечето от хората мислят, пише един тогавашен автор. Лъв Дякон, че императорът е отровен от жена си". Известният историк Шарл Дил (Figures byz. I 223 сл.) отхвърля възможността за подобно престъпление, за което във византийското общество ходели упорити слухове. Съществуването им показва на какво византийците считали способна своята императрица, която както по-нататък ще видим бе устроила убийството на втория си мъж.

Невероятността на каквото и да било престъпление, извършено от Теофано спрямо живота на Роман, изпъква от самото положение, в което императрицата сега се беше озовала. Твърде млада и лишена от всякакви връзки сред висшето общество, тя се бе почувствала безпомощна срещу отговорностите, които имаше като императрица и срещу опасностите, на които бе изложена както самата тя, тъй и бъдещето на нейните деца. При честите и обикновени придворни метежи във Византия всеки влиятелен и силен честолюбец можеше да поиска да тури ръка на македонското наследство. Опасностите, в които смъртта на Роман поставяше Теофано и малолетните й синове, говорят за нейната невинност в приписваното и престъпление.

Вече като регентка на империята, пред нея стоял един главен въпрос - да намери опора за себе си и децата си. През това време в държавата имаше две видни личности: паракимоменът Йосиф Врингас, който по Романово време бе управлявал самовластно във вътрешната политика на държавата и пълководецът Никифор Фока, чиято популярност сред населението и особено сред войската била огромна. И единият и другият можеха да бъдат опасни за династията. За да бъде спасена, тя трябваше да свърже съдбата си с едного от тях.

Това било разбрано скоро от Теофано и тя без всякакво колебание сторила решителната стъпка. Никифор Фока бил извикан в Цариград и императрицата му предлага ръката си, асоциирайки го по такъв начин към властта и издигайки го за император.

Разбира се, че Никифор Фока не се нуждаел от никакви уговаряния, за да приеме неочакваното предложение. Хитрият Йосиф Врингас обаче, от когото императрицата пазела в тайна намерението си, успял да подуши опасността и решил да свърши с Фока. Последният трябвало да бяга в "Св. София" и оттам да търси спасение при войските си в Мала Азия. Един път стигнал при тях, той вече се почувствал господар на положението.

В Цезарея  Фока се провъзгласил за император и начело на армията си потегля за Цариград.

Населението в столицата, което нямало причини да бъде доволно от строгото управление на Врингас, се разбунтувало и отваря вратите на новия император, съпровождайки го до "Св.София", дето патриархът тържествено му възложил короната. Един месец по-късно (септември 963 г.) Никифор отпразнувал брака си с Теофано.

 


 

V. ВИЗАНТИЯ В АПОГЕЯ НА СВОЯТА МОЩ (963-1025)
 

 

X

Right Click

No right click