Лекции по история на Византия. IV. Възход на средновековна Византия (843-863) - Михаил III (856 - 867)

Посещения: 17679

Индекс на статията

 

640px MichaelIIIBeforeTheChurchStMamasДокато гражданското управление било всецяло съсредоточено в ръцете на Варда, началството на войските и ръководството на военните действия срещу арабите било поверено на неговия брат Петронас. Сам Михаил обаче, в периоди на опомняне се сещал за своите длъжности като император и заставал начело на походите. Тъй напр. в 860 г. той предприел морска експедиция срещу о-в Крит. Това предприятие е известно не поради постигнатите резултати, а с това, че при отсъствието на императора във водите на Босфора и Мраморно море се явява един неизвестен дотогава неприятел. Това били киевските руси. Те минали Черно море и се явяват под столицата с 200 кораба, като плячкосвали крайбрежията чак до Силиврия. Предизвестен за това, Михаил бързо се върнал назад и византийската флота пръснала без всякакво усилие храбрите, но малобройни и лошо въоръжени грабители.

Между това Варда се разпореждал самовластно в държавата. Неговият скандален живот на човек, който не познава никакъв морал, скоро станал предмет на съблазън всред цариградското общество. Поради това патриарх Игнатий  (Никита, син на император Михаил I), човек с извънредно строги нрави и с високо понятие за своите длъжности като черковен глава, в началото на 858 г. отказал да му даде причастие.

За всесилния велможа това бил неочакван удар, който не трябвало да остане неотмъстен. Варда дори успял да го използва, за да се обезопаси от страна на Теодора, от чието възвръщане към властта все още се боял. Патриархът получил от императора заповед да подстриже Теодора и дъщерите й за монахини и когато отказал, сам бил изпратен на заточение. На негово място бил избран Фотий (края на 858 г.). Теодора и дъщерите й не избегнали заключването в манастир.

Поставянето на Фотий за патриарх , както по-нататък ще видим, станало причина за нови черковни смутове, но чрез него Варда вече можел да заповяда и на черквата. Конфликтът му с Игнатий обаче навярно го накарал да бъде по-предпазлив и същевременно по-строг към себе си. Той бил фактическият глава на империята; за да стане и формално такъв като сложи короната на главата си, трябвало да направи само една крачка. Но за да бъде сигурен, че опитът му ще сполучи, той се нуждаел от поддръжката не само на тесния кръг свои приятели и служители, но и от симпатията на широките кръгове на населението. И затова след 858 г. Варда се явява в ролята на съвестен и строг управител. Естествените му дарби му помогнали в разстояние на няколко години да даде на империята истинско благоденствие.

В негово време била създадена прочутата Магнаурска школа, един вид академия, дето се предавали светски науки и за преподаватели в която били назначени най-видните учени на времето. За неин ректор бил избран прочутият философ Лъв, бивш архиепископ на Солун, човек, чиито знания по математика, астрономия и архитектура се считали ненадминати. На деятелността на тая школа се дължи силният подем на науките и литературните стремежи, изобщо ренесансът, който характеризира византийската история през X и XI в.

Особено голям интерес проявил Варда към правосъдното дело, което във Византия било на голяма почит. От съвременните известия научаваме, че той обичал често да отива в хиподрома и там публично да разглежда и решава представените му спорове. Славата на справедлив властник му била нужна за неговите бъдещи планове, за чието осъществяване той подготвял всички пътища. Мечтаещ да разчисти пречките пред престола и да се огради с верни помощници, той раздавал видните длъжности на свои близки и предани лица. Брат си Петронас в 863 г. назначил доместик на схолите, т.е. началник на придворната гвардия, а когато умрял, издигнал на същата длъжност неговия син и свой племенник Антигон. Но по една ирония на съдбата, щастието, към което тъй сигурно вървял, му изменило тъкмо тогава, когато се считал съвсем близо до него. Преди да пристъпим обаче към изложението на събитията, които доведоха една съвсем неочаквана развръзка на въпроса за по-нататъшните съдбини на византийския трон, аз ще се спра на кризата, която бе създадена в черковните отношения с отстранението на патриарха Игнатий (857 г.).

Фотий, който заел неговото място, бил светско лице. Отначало той имал длъжността офицер в придворната гвардия, а след това служил като държавен секретар. Личността на Фотий, поради последиците, които имаше неговата дейност за бъдещите отношения между Източната и Западната черкви, и днес е предмет едновременно на преклонение и непримирима омраза.

Неговите лични качества в много случаи не вдъхват уважение; в отношенията му към силните на деня сервилността не веднъж е основният мотив, но не може да се откаже едно - бил е универсален ум и един от най-учените хора на своето време. Древността е имала в негово лице своя най-добър познавач. И досега е запазен един ръкопис, известен под името Библиотеката на Фотий. Той съдържа кратко резюме и преценка на съдържанието на близо 300 съчинения от най-различен характер, които той чел и разглеждал в тесния кръг на свои ученици и последователи. Някои от тия преценки представляват цели реферати върху съдържанието и ценността на дадените съчинения, придружени с малки или големи извадки от тях. И тук именно е голямото значение на тоя Фотиев труд. От него научаваме за съчинения, които днес са изгубени и чието съдържание е известно само по извадките, дадени от Фотий. Особено ценни са те за историческите съчинения на стари, днес загубени автори. В своята чиновническа кариера Фотий при това минал една школа, която му помогнала да се създаде като държавник с широк ум и усет към реалния живот, качества, които той блестящо проявява като глава на цариградската черква.

Избирането на Фотий не станало съгласно каноните, защото бил светско лице и в няколко дена трябвало да приеме посвещението в духовно звание и да мине всичките степени на свещеническата йерархия. Наистина подобни примери не липсваха в миналото на византийската черква. Ние си спомняме, че по същия начин, от светски лица бяха достигнали патриаршеския престол патриарсите Тарасий и Никифор. Това обаче, което става причина въпросът за неговото издигане да вдигне толкова голям шум, е незаконното и скандално отстраняване на неговия предшественик Игнатий.

Сваленият и заточен на един остров в Мраморно море Игнатий имал силни привърженици всред византийското духовенство, което създава две враждебни партии - Фотианци и Игнатианци. Игнатий и привържениците му обявяват Фотий за отлъчен от черквата, като заедно с това изпращат писма и послания до черковните предстоятели на Изток и Запад, в които излагали насилието, извършено над черквата в лицето на сваления патриарх и престъпното издигане на Фотий. За париране на тяхното влияние по настояване на Фотий Михаил III изпраща в 859 г. посолство до папа Николай I, с което чрез богати подаръци настоявал да се признае станалата промяна на цариградския патриаршески престол. Това обстоятелство показва, че Фотий, който по- късно изстъпва като най-голям противник на папското върховенство в християнството, сега бил готов да го признае заради консолидирането на личното си положение.

Папа Николай I (858-867 г.), една от най-значителните фигури на римския престол, не се поддал на императорското внушение и решил да изпрати в Цариград двама свои представители, които отблизо да изучат положението. За целта бил свикан в Цариград и събор, който открил заседанията си през май 861 г. в присъствието на 361 епископи. Папата искал да се възползва от положението на арбитър, чието благоволение било еднакво желано и от двете страни, и неговите делегати повдигнали отново въпроса за възвръщането на илирийските провинции под римска юрисдикция*. Разбира се, че гръцкото духовенство единодушно отклонило това искане.

По въпроса за изникналия разкол между Фотианци и Игнатианци също се видяло, че византийското духовенство както всякога, тъй и сега било готово да одобри и се подчини на решенията на светската власт. Съборът с грамадно мнозинство решил Игнатий да бъде детрониран и потвърдил избора на Фотий. От своя страна Варда действал с такова изкуство, че папските легати, вместо да изпълнят заповедта на Николай I и да се въздържат от всякакво вземане на страна по въпроса, като се задоволят само да съберат нужните сведения и отнесат решението на спора към папата, сами дали съгласието си за взетото от събора решение.

Игнатианците протестирали против последното и Николай I, недоволен от начина, по който се отнесли в Цариград с неговите претенции относно Илирик, решил да действа сам. В 863 г. бил свикан в Рим събор, който отлъчил Фотий и го обявил за лишен от чина му и счел Игнатий за едничък и законен представител на цариградската черква.

По този начин между Рим и Цариград избухва открита война. И тук именно Фотий развил всичката способност на своя гений. Той съумял да сплете своето лично дело с общите интереси на гръцката черква и да представи конфликта с римския престол като такъв, в който са засегнати най-чувствително интересите на византийския Изток. Борбата под негово влияние от борба за личности се превръща в спор за догмата. В нея най- сетне биват замесени и държавните интереси на Византия.

Вам е известно, че в 865 г. бе извършено покръстването на българите. Приел християнството от Византия, Борис бе се побоял от черковното господство на непосредствените си съседи и затова бе решил да свърже народа си с Рим. Неотстъпчивостта на Николай I по въпроса за самостоятелността на българската черква обаче охладила твърде много римските симпатии у Борис и от това изкусно бе успял да се възползва Фотий.

Той свикал в 867 г. събор в Цариград, на който били поканени и представители на източните патриарси. На тоя събор освен въпросите от черковното право, Фотий поставил и въпроса за отстъплението на латинската черква от християнската догма.

Един местен събор в Толедо, Испания още през VI в. (589 г.) бе формулирал учението за произхода на Св. Дух не само от Отца, както дотогава приемаше изработената от Никейския събор и след това не веднъж потвърждавана догма, но и от Сина - filioque. Това ново схващане, което изменяше същността на отношенията между лицата в Троицата, постепенно и мълчаливо бе се разпространило на Запад, докато в 809 г. бе възприето от един събор на римската черква. Сега Фотий използвал черковния разпад с Рим, за да представи вече, че подчинената на папството черква с приемането на казаната добавка в Никейския символ на вярата (filioque) бе се отделила от общохристиянската догма и следователно бе изпаднала в ерес.

Фактът бил ясен и не могъл да бъде отречен. На Фотий падала заслугата или славата, задето направил от него основен мотив на борбата срещу Рим. Съборът единодушно трябвало да признае ереста, в която католическият Запад бил изпаднал. Разрешението на въпроса за черковното върховенство над новопокръстената България бил вторият момент, в който Рим и Византия трябвало да съзнаят противоречивите си интереси. За цариградското правителство, за цялото източно духовенство, за съзнателната част на византийското общество било недопустимо да се признае папската юрисдикция над земи, които се считаха за византийски по култура и които лежаха тъй близко до сърцето на империята. Затова в решението на българския въпрос източното духовенство е почувствало нуждата да изтъкне своя антагонизъм със Запада, който бе отделил политическите си съдбини от византийския свят.

По такъв начин намесата на папството, която в спора за Игнатий и Фотий имаше един случай от черковното право и от по-широко гледище можеше да се смята като реакция срещу правото на светската власт да се разпорежда с черковното управление, - се разрази в спор, който и трябваше накрая окончателно да раздели Изтока и Запада в черковно отношение.

С тънките си способности на диалектик и дипломат Фотий бе успял да представи, че многопочитаният заместник на Св. Петър е еретик и заедно с това да събуди сред византийското общество омразата срещу латинците, които служещи или пък съюзници на една външна политическа сила, имаха претенцията да затвърдят чрез българите своето влияние на Балканския полуостров.

И едно тържество не само за Фотий, но и за Варда било, дето съборът от 867 г. свършил с анатемосване на папа Николай I като еретик.

Но самият Варда нямал много време да се радва на тая победа, която за него бе последна. Тронът, който той виждаше тъй близко до себе си, вече окончателно му бе избягал.

Император Михаил III, както всички хора с неговите склонности и характер, бе човек податлив на бързи увлечения. Варда бе се старал поради това да отдалечава старателно от него всички, които могли да добият влияние пред императора и със своето честолюбие да станат опасни за всесилния кесар. Неговата предвидливост и предпазливост обаче не били в сила да се борят с влиянието, което бе си завоювал над Михаил III един човек, комуто бъдещето бе предопределило да играе решителна роля в държавата.

Това бил още младият адютант на Михаил III - Василий, който трябваше да наследи под името Василий I цариградския престол и да стане основател на династия, цели 200 години владееща цариградския трон.

По-късно, когато Василий бе вече император, сервилни царедворци бяха му съчинили генеалогия, според която той бил потомък на Арзак - прославен арменски цар. Тази легенда дължала произхода си на патриарх Фотий, който, за да спечели загубеното благоволение на Василий I, бе поискал да погъделичка честолюбието на издигнатия върху престола парвеню.

Всъщност Василий произхождал от най-нисък род, бил син на бедно семейство от земеделци, от едно село из околностите на Одрин. Въпросът за неговата народност може да се счита разрешен едва след изследването на руския проф. А. Василев, Произхожденiе императора Василiя Македонянина, Византийский временник XII, с. 148-165. Господстващото дотогава мнение бе, че Василий бил славянин. То намираше подкрепа в съобщенията на някои стари арабски автори, които говорят за Василий като човек със славянски произход. Това съобщение у арабските автори обаче ще трябва да се обясни по друг начин. Македония през IX в. се наричаше днешна Южна Тракия и целият басейн на Долна Марица. Населението на тия земи в мнозинството си било славянско. Това дало повод на арабските писатели да предполагат, че роденият в тия земи Василий бил също славянин. Един неотдавна открит византийски извор от време съвсем близко до царуването на Василий обаче ясно съобщава, че той бил от арменски произход. И това обстоятелство именно било използвано от по-късните му византийски биографи, за да го представят като потомък на стар арменски царски род. Семейството му вероятно произхождало от тия арменски колонисти, които във времето на Константин Копроним бяха настанени като граничари в Тракия за заслон срещу българите.

Когато Крум бе превзел Одрин в 813 г. и преселил част от населението му в прездунавска България, семейството на Василий и сам той като пеленаче споделил участта на пленниците. Своето юношество и детство той прекарал в България. По-голямата част от това преселено в българските земи население се връща в родината си едва през последните години от царуването на Теофил. Между завърналите се бил и Василий, тогава вече достигнал 25-годишна възраст. След смъртта на баща си, той, като най-възрастен син на семейството, напуща родното си село, за да търси щастие в столицата. Пристигнал тук с тояга и торба на рамо, постъпил като служител у един сановник. Благодарение на физическата си сила, пъргавина и природен ум, той скоро обърнал вниманието на господаря си, който го назначил за свой протостратор, т.е. началник на конюшните си. По-нататъшната кариера на Василий била редица от щастливи случаи, при които той успява да спечели благоволението на Михаил III и да премине на служба в двореца като обикновен служител около царските коне. Малко по малко той успял да спечели доверието на императора и когато в 865 г. всесилният Варда уволнил царския паракимомен (адютант) с намерението да даде тая длъжност на едно свое доверено лице, той с изумление видял Михаил да назначава на вакантното място Василий.

Варда разбрал, че в лицето на смелия и хитър парвеню има най-страшен съперник и че борбата между двамата за влияние над развратения и слабохарактерен самодържец е борба на живот и смърт.

MadridSkylitzesMurderBardasFol80raОт своя страна Василий бил достатъчно прозорлив и хитър, за да разбере сам това. И той почва да работи, за да подготви гибелта на могъщия си противник. По един хитър начин успял да привлече на страната си някои от най-близките хора на Варда и с тяхна помощ да убеди Михаил, че последният замисля покушение на живота му. Императорът не се оставил да бъде дълго убеждаван за това и решил да се освободи от своя кесар. В един привидно скроен поход срещу арабите, в който Варда трябвало да участва заедно с императора, той бил повикан по служба в императорската палатка и там съсечен от заговорниците. Първият удар му бил нанесен от самия Василий (април 866 г.)

Армията, която била привързана към Варда, била готова да се разбунтува при вестта за неговата смърт, но с увещания бунтът бил избегнат. Михаил и Василий се връщат в Цариград и сега смелият авантюрист видял всички пречки по пътя си разчистени. Неспособен да направлява сам царството си и нямащ деца, Михаил решил да издигне Василий до най-високото придворно достойнство като отначало го назначил за магистър и го обявил за осиновен, и след това, около месец подир смъртта на Варда - и за съимператор.

Коронацията била извършена с нужната тържественост в черквата "Св. София" от самия патриарх Фотий.

Michael III proclaims Basilikinos as co emperorИздигнат тъй високо, Василий вече не чувствал нужда да задържи на всяка цена благоволението на своя другар по власт. Той се усещал достатъчно силен, за да действа сам. Той престава да участва в оргиите, в които Михаил губел време и сили, а заедно с това почнал да си позволява бележки върху поведението на своя благодетел. Михаил почувствал веднага подозрение към бившето си протеже. Неговото внимание се спира върху една друга тъмна личност, от също тъй ниско произхождение, някой си бивш лодкар - Василискиан, който става най-близкото му и доверено лице. Василий съзнавал, че не може за дълго време да разчита на приятелството на Михаил и че той всеки момент бил готов да го жертва. От друга страна, бързото въздигане на Василий му създало извънредно много неприятели и Михаил почнал да получава често писма, с които бил предупреждаван да се пази от своя осиновен син. Ако Василий дотогава вярвал, че може да отложи изпълнението на мечтата си да стане едноличен господар, тия обстоятелства му дали да разбере, че е нужно да бърза, защото в противен случай могъл да бъде сам загубен.

И веднъж, когато след пир в един от летните дворци Михаил се оттеглил в спалнята си, Василий със своите приятели влиза в нея и там го убиват през нощта срещу 24 септември 867 г.

Още преди да съмне Василий се завръща в столицата и на другия ден се явява пред столичната тълпа като пълен самодържец на империята.

Никой от многобройните приятели на Михаил в тоя момент не помислил да оспори властта на узурпатора парвеню.

X

Right Click

No right click