Лекции по история на Византия. IV. Възход на средновековна Византия (843-863) - Василий I Македонец (867-886)

Посещения: 17772

Индекс на статията

 

Василий I Македонец (867-886)

 

Solidus Basil IБезразличието, с което била посрещната смъртта на Михаил III, наречен заради своя разгулен живот Михаил Пияницата, и бързото признание на Василий I, се обяснява само със силното недоволство, което убитият император бе успял да създаде срещу себе си.

Със своя разсипнически живот той бе успял твърде рано да прахоса богатствата, натрупани от Теофил и Теодора. Когато били изчерпани, Михаил бе посегнал и върху скъпоценностите - изработените от злато и сребро предмети на изкуството, които украсяваха цариградските дворци и служеха за гордост на византийците и за удивление на варварите. По-късно сложил ръка и на богатствата на черквите и манастирите. Конфискациите на частните имоти също било едно добро средство, в което императорът търсел да посрещне своите нужди, като без всякакви причини заповядвал да бъдат екзекутирани лицата, чиито богатства смятал да присвои.

Докато Варда бил още жив, армията представлявала сила, която с успех могла да върши задачата по отбраната на империята. След него обаче тя била тъй занемарена, че на войниците престанали да изплащат нужните средства. И когато тяхното недоволство заплашвало с открит бунт, то, за да им се издължат заплатите, трябвало да стопят и превърнат в пари много скъпоценни предмети и съдове от императорското съкровище.

Докъде достигали безгрижието и крайната несериозност на Михаил се вижда от един случай, който ние нямаме основание да считаме за измислен. Споменах, че във времето на Теофил била уредена сигнална служба между арабската граница в Киликия и самата столица. На високите места по цялата линия от Босфора до границата били наредени постове с приспособления за подаване сигнали чрез големи огньове. Когато арабите минавали границата, най-близките до нея постове запалвали огньовете, които се подемали от следващите и тъй нататък, непрекъснато до самата столица, дето последният пост се намирал при дворцовия фар. По такъв начин в Цариград за няколко часа могли да знаят за всяка опасност, която се появявала на Изток. Според времето на денонощието, когато пристигнали сигналите, се определял и характерът на събитието, за което те се отнасяли. И един ден, когато Михаил в цирка участвал в конните надбягвания, забавлявайки с изкуството си тълпата, един чиновник съобщава полученото известие за нахлуване на арабите в Мала Азия. Настава паника и част от тълпата бърже напуска цирка, а останалата вече далеч не мислела за забавления. Разсърден, задето му бил отнет случаят да покаже изкуството си и задето за една "дребна работа" бил тъй обезпокоен, Михаил заповядал да разрушат сигналната система. По такъв начин, мислел той, в бъдеще не ще могат да му пречат на удоволствията.

Случаят показал убедително, че от един такъв император не може да се очаква нищо и че всеки, който би го заместил, би бил по-добър от него.

И затова вестта за убийството на Михаил и прогласяването на Василий за самодържец било посрещнато не само с облекчение, но и с радост. В коравия селянин всички се надявали да намерят един човек, който поради произхода си ще пести средствата на империята и не ще остави нейната отбранителна сила в същото жалко състояние, в каквото тя бе дошла при неговия предшественик.

При възшествието на Василий I положението на Балканите и в Далечния изток не вдъхнало за Византия особени опасности. Затова пък толкова по-безпокойно ставало то на Запад. Цяла Сицилия, с изключение на Сиракуза и Таормина, се намирала в ръцете на арабите. Градът Бари в Апулия също бил завладян от тях. Флотата им в 866-867 г. превзела град Катаро и същата година нападнала Рагуза, която след 15-месечна обсада била спасена от пристигналата от Цариград византийска флота. През лятото на 870 г. арабите превземат и Малта.

Опасността, която вече заплашвала Апенинския полуостров от страна на исляма, накарала местните владетели да се групират. Неочакващи никаква помощ от страна на Византия, те се обръщат към Лудвиг Немски. След един несполучлив опит Лудвиг най-сетне, в началото на 871 г., сполучил да изгони арабите от Бари, но с това свършват всичките му успехи.

Следните няколко години са забележителни с непрекъснатите нападения на сицилийските араби по италианските крайбрежия, чието население било избивано или отвличано в плен, а самите селища - ограбвани и опожарени. В 878 г., след девет месечна ожесточена борба, пада и гр. Сиракуза. С това арабите стават господари на цяла Сицилия, на Месинския провлак и вече могли да държат под непрекъснат терор всичките южноиталиански крайбрежия.

Много повече неприятности създават на империята през тази епоха павликяните. Ние знаем, че след преследванията, на които бяха изложени по времето на Теодора, те бяха намерили прибежище на арабска територия в Северна Месопотамия, дето арабите ги бяха приели с най-голяма охота. В новото си отечество, те основали много градове и крепости, най-важната от които била крепостта Тефрика. Понесените нещастия бяха ги направили неумолими врагове на империята. Нападенията им оттогава върху пограничните византийски области не преставали. В началото на царуването на Василий техният главатар Хризохир с големи сили нахлува във византийска Мала Азия, достига до Никодимия и Никея, завива на юг към Ефес и се завръща назад с грамадна плячка, оставяйки страшни опустошения след себе си.

Тогава Василий I решил да влезе в преговори с тях и в 869 г. изпраща едно посолство начело с Петър Сицилийски. Опитът останал безрезултатен, защото исканията на павликяните надминавали всяка мярка. Хризохир искал просто да му се отстъпи цяла Мала Азия.

Посолството на Петър Сицилийски има културно-историческо значение. На връщане Петър представил на императора един писмен доклад, в който се излагат нравите и вярванията на павликяните и това съчинение днес е един от главните извори за опознаването на павликянската ерес, от която, както е известно, бе произлязло и нашето богомилство. В изложението си Петър Сицилийски съобщава и за пропагандата, която павликяните водели в България.

Отговорът, който Василий получил на своите опити за помирение, му показал, че враждата с павликяните може да се реши само със сила. Затова в 870 г. той потеглил на поход срещу тях. Резултатът бил катастрофален. Разбит от павликяните, той едва можал да се спаси от плен. Окуражен от успеха си, Хризохир предприема втори голям поход из Мала Азия, като с грабеж и разрушение достига чак до Анкира (дн. Анкара). Смущението в Цариград било толкова голямо, че императорът не можал, без да рискува положението си, да остане равнодушен към бедата, които тия бивши поданици навличали на империята. Била събрана нова армия под началството на доместика на схолите и императорски зет Христофор. Със съедините сили на началниците на малоазиатските теми той най-сетне успял да нанесе решително поражение на павликяните. Тефрика била разрушена до основи, а Хризохир - пленен и обезглавен (есента на 872 г.).

Тоя успех, първи след толкова години, повдигнал необикновено много авторитета на византийското оръжие в Азия. Границата на империята вече се разширила до Горни Ефрат. Войната с арабите била неизбежна и Василий поема отново началството над операциите. Византийците имали известни успехи, няколко малки крепости около Ефрат били превзети, но гр. Мелигена, срещу който били концентрирани ударите на византийците, останал неуязвим за тях. По-щастливо се оказало тяхното оръжие по границите на Киликия, дето пълководците на Василий удържали над арабите редица блестящи победи и сполучили да заемат няколко крепости. При опита обаче да се завладее гр. Tape, главният град на Киликия, византийската армия, брояща около 100 хиляди души, бива почти унищожена и нейните началници убити. С тази катастрофа, която свела до нула всички дотогавашни успехи срещу арабите, се свършва и царуването на Василий.

Преди да слезе в гроба обаче, той можал да преживее едно сетно удовлетворение. Неговият пълководец Никифор Фока успява да изтласка арабите от Калабрия и да възстанови там византийската власт. С това авторитетът на цариградския самодържец в Италия се затвърждава до времето, когато цялата страна попада под върховенството на германските императори.

Delegation of Croats and Serbs to Emperor Basil I SkylitzesПо времето на борбите с арабите бива затвърдена византийската власт и в Далмация, и съседните сръбски земи. Техните жупани трябвало да признаят зависимостта си от империята.

С Венеция, която след франковизантийския мир от времето на Никифор бе успяла да стане независима република, Византия сключила тесен съюз.

Активната намеса на Василий в италианските дела и арабската опасност, която бе станала тъй голяма за тамошните византийски владения, изисквали помирение с папството. И затова Василий не се поколебал да направи първата стъпка. Наскоро след заемането на престола, още през есента на 867 г. той лишил Фотий от патриаршеския престол и върнал на него сваления Игнатий /втори път – 867-877/. С това източната черква признала папското върховенство и правото на папата да бъде арбитър в черковните дела.

Това било голям успех за папския двор, но неумереността на Адриан II (867-872), наследник на Николай I, станала причина да се загуби всичко. В Цариград трябвало да бъде свикан събор, който да се занимае с помирението на двете черкви. В 869 г. той открива заседанията си. Папските легати, въпреки увещанието на императора, настояли за премахване на всички разпореждания и мерки в източната черква, взети по времето на Фотий за свалянето на назначените от него епископи и за тяхното анатемосване. Тия наистина прекомерни искания, макар и да събудили недоволството на византийското духовенство, били приети, тъй като интересите на империята изисквали в тоя момент помирение с папството. Но когато на последното заседание на събора бил сложен открито българският въпрос, конфликтът вече не можел да бъде предотвратен. Тук заговорило във византийското духовенство националното чувство. Папските претенции за върховенство над българската черква били решително отхвърлени и отказът на събора да приеме това папско искане еднакво силно бил изразен от игнатианци и фотианци.

Папските легати напуснали Цариград вече като неприятели и чак тогава сред византийското общество се събужда чувството на огорчение и реакцията за понесените унижения пред Рим. Византийското духовенство, както и мислещата част от обществото, разбират, че направените концесии само увеличавали папската претенциозност. Това от само себе си повдигало отново значението и влиянието на Фотий, който бе се проявил като най-горещ противник на римската супремация. И когато в 878 г. престарелият Игнатий умира, то никой и не помислял, че друг освен Фотий може да заеме патриаршеския престол. В новия събор, чиито заседания траели от ноември 879 до март 880 г., Фотий успява да прокара гледището за отклонението на Западната църква от догмата по въпроса за произхода на Св. Дух. С това се прокламирало вътрешното разделение на двете черкви. Решението на събора следователно, с което на папата се признавало първенство само над Западната черква, се е явило единствено като резултат на вече фактическото разделение. Отсега нататък Източната черква се освобождава от опекунството на Рим, и трябваше да изтече още век и половина, за да стане нейното отделяне съвсем пълно.

Вътрешното управление на Василий I е ознаменувано с едно събитие от грамадна важност за правните отношения в империята. Това е обнародването на един юридически сборник, наречен Прохирон (Πρόχειρον vôμos или Πρόχειρος- νόμος). Спомняте си, че последната акция от тоя характер принадлежеше на Лъв III, който бе издал Еклогата. Оттогава бяха изминали повече от сто години, през които правото отново бе дошло в упадък. Самата Еклога пък, като дело на един иконоборец, бе престанала да се ползва с авторитет във византийското общество. Поради това в съдебната практика отново настъпили несъгласия при разглеждане на отделни случаи, а заедно с това нуждата от един авторитетен и пълен законник, който би дал израз на едно общо право, все повече се чувствала. На тая именно нужда искал да отговори Василий с издаването на Прохирона. Последният не представлявал нищо друго, освен сбито изложение на най-съществените положения в Юстиниановото право, тъй както било изложено в "Институциите" на тоя император. В самото предисловие на новия сборник е изразено отрицателното отношение към иконоборческата Еклога. Тя, казва се там, била извращение на добрите закони. Това обаче не попречило на Василий II да усвои и приеме една голяма част от нейното съдържание в състава на Прохирона.

Изобщо, новият юридически сборник представлявал едно по-пълно възпроизвеждане на принципите на Юстиниановото право и в него били отстранени в значителна степен тия нововъведения, които иконоборците бяха допуснали като концесия на времето и на християнските мировъзрения.

Emperor Basil I hosts a banquet for the senatorsИздаването на Прохирона е епоха в историята на византийското право, защото той става основния законник, чийто авторитет се запазва във Византия чак до края на нейното съществувание. Прохиронът е бил издаден в 878 или 879 г., когато Василий имал за съуправители двамата си синове Лъв и Константин. По-късно, навярно към 886 г., Василий приготвил едно ново издание на Прохирона, което в някои отношения се отличавало от първото, както по известни добавки, отнасящи се до императоpa, патриарха, магистратите, тъй и по новото групиране на материала. Това ново издание трябвало да служи като въведение на пълното и ревизирано издание на всички закони, което Василий проектирал да направи под името Άνακάθαρσις τῶν παλαιῶν νόμων. От тоя тъй преработен Прохирон са запазени много ръкописи в големите европейски библиотеки и той бил озаглавен Епанагога - Έπαναγωγή - Въведение. Днес учените са съгласни в заключението, че Епанагогата не е била публикувана официално. Това се обяснява с обстоятелството, че самият Анакатарсис останал в проект. Материалите, събрани за него, били систематизирани и обработени по-късно и послужили при изданието на другия голям сборник на византийското право - Василиките, които се явяват при наследника на Василий - Лъв VI Философ.

Преодоляването на иконоборството бе предизвикало засилване на религиозната ревност във Византия и заедно с това развитие на мисионерската дейност.

Самото иконоборство бе принудено не само да търпи, но и до известна степен да менажира сектите и вероизповеданията, които по своята същност бяха реакция или противоположност на изпадналата в идолопоклонство черква. И естествено сега, когато последната бе възтържествувала, тя не можеше да не продължи борбата с тия явни или скрити съюзници на своя неприятел. Самото иконоборство освен това след 843 г. вече бе престанало да бъде обществена сила. Неговите последователи постепенно минаваха към официалното вероизповедание, докато пък по-фанатизираните измежду тях прегръщаха ученията на враждебните на православието секти. Това бе една от причините последните да бъдат изложени на преследване от властта. На първо място, както вече ни е известно, ударите бяха насочени срещу павликянството. Насилията от времето на Теодора бяха принудили част от павликяните да се изселят на арабска територия, но с това империята далеч не бе очистена от привържениците на тая ерес. Такива имаше пръснати по всички области, не били малко и в самата столица. След формената война, която павликяните в съюз с арабите бяха обявили на Византия, всички техни съмишленици вече били гледани като врагове на империята, които трябвало с всички средства да се изтребват. Това гледище намерило израз и в общото законодателство на Василий I. В Прохирона се срещат напр. няколко постановления срещу тях. Павликяните нямали право, четем там, да завещават имотите си. Дори и техните деца са получавали право на родителско наследство само ако минавали в православието. Павликянин, който след покръстването си отново се връщал към старото вероизповедание, се наказвал със смърт. На същото наказание подлежали и тия, които общували със старите си единоверци и не ги предавали на властите.

Заедно с тия законодателни мерки срещу еретиците, против тяхното учение почва да се създава цяла догматична и полемична литература, чийто представител е вече споменатото съчинение на Петър Сицилийски.

В религиозната си ревност Василий не забравил и евреите. На тях също тежеше обвинението, че са съдействали на иконоборството. Преследванията обаче срещу тях далеч не са имали тоя строг характер, както тия срещу павликяните. На миналите към християнството евреи се давали всевъзможни облекчения и привилегии. За наказания срещу евреите, които се възвръщали към старата си религия, в Прохирона не се говори. Напротив под страх от смърт на тях се забранявало да привличат към своята религия християни.

С особена ревност, след възстановяване на иконопочитанието, започнало проповядването и разширението на християнството между съседните народи езичници. Покръстването на българите наистина бе извършено още във времето на Михаил III. Но заздравяване на източното православие в България бе постигнато по времето на Василий I, когато на мястото на изгоненото латинско духовенство, бяха настанени гръцки проповедници и свещеници. Все същото време спада и мисионерската дейност на Кирил и Методий, които преди да заминат за Моравия, бяха ходили в страната на хазарите. Самият Кирил пък бе изпращан да проповядва християнството в земите на багдадския халиф. Естествено, опитът да се повлияе на арабите, бе останал безуспешен. Никакви особени резултати не дала и религиозната мисия, която между 860-868 г. била изпратена в земята на русите. Там обаче, дето властта на императора се е чувствала по-действително, византийската черква скоро успявала да наложи своето християнство. Такъв бил случаят със славяните в Далмация. Заселени още през времето на Ираклий с условие да приемат християнството, през настъпилите подир това сътресения се почувствали независими от империята и заедно с това се възвърнали към старото си езичество. Сега, когато с отбиването на арабските нападения над далматинските брегове Византия бе заздравила своята власт, християнството отново започва бърже да се разпространява не само сред крайбрежното население, но и из вътрешността, в сръбските земи на Илирик. По времето на Василий научаваме за заминаването от Цариград на една християнска мисия със задачата да покръсти сръбското племе неретляни в днешната Херцеговина. Изобщо царуването на Василий I се счита за време, през което християнството се разпространява между сърбите. База за това разпространение били византийските центрове по Адриатическо море.

Но с всичко това не се изчерпвали успехите на християнизирането. Езичеството до средата на IX в. още не било изкоренено в земите на самата древна Гърция. Едва във времето на Василий I били покръстени майнотите, остатък от древногръцкото население, което се било запазило по южните склонове на планината Тайгет и което дотогава продължавало да почита олимпийските богове. Заедно с майнотите християнството успяло да подчини и известните милинги и езерци, които също живеели из планините на Южен Пелопонес.

Манастирите и монашеският живот, които бяха преживели едно тъй тежко време през иконоборческия период, при Василий I, добили извънредно благоприятни условия. Затова неговото време е епоха, когато се слагат основите на големите манастирски общежития, някои от които са запазени и до днес. От царуването на Василий I датира и началото на монашеската република в Света гора - Атон.

X

Right Click

No right click