Лекции по история на Византия. IV. Възход на средновековна Византия (843-863) - Лъв VI Философ (886 - 912)

Посещения: 17770

Индекс на статията

 

Лъв VI Философ (886 - 912)

 

1024px Byzantinischer Mosaizist des 9. Jahrhunderts 002Тъй като първият син на Василий Константин умрял още приживе на баща си (879 г.), то след смъртта на императора престолът останал на втория му син Лъв. Още твърде млад, в 870 г., Лъв бил провъзгласен заедно с Константин за съуправител на Василий, а после за съимператор бил обявен и третият от Василиевите синове - Александър. Формално последният при възшествието на Лъв се считал за император и съуправител. Фактически обаче той бил отстранен от властта и предаден на удоволствия, никак не мислел да се ползва от нея.

Лъв през детството си получил най-солидното образование, каквото за тогавашното време било възможно. Той посещавал прочутата Магнаурска школа, дето за известно време имал за учител самия Фотий.

Още твърде млад, по волята на баща си Лъв бил оженен за 16-годишната Теофано, дъщеря на видно патрицианско семейство. Младата императрица далеч не била родена за бляскавия живот на цариградския двор. Набожна, кротка и скромна, тя живеела като монахиня. Нейният ригоризъм не се нравел на Лъв и въпреки своето прозвище философ, не се стеснявал да търси развлечения другаде. Наскоро след брака си дори завързал интимни отношения със Зоя - дъщеря на дворцовия чиновник Стилиан Зауца. Научил за това, Василий заповядал да я омъжат за друго лице.

Навярно от това обстоятелство се възползвали дворцовите интриганти, за да възбудят взаимно недоверие между бащата и сина. В някои по-късни известия дори вината се приписва на патриарх Фотий и на неговия кръжок. В това може би има известна истина, защото както по-нататък ще видим, Лъв като император проявил към Фотий истинска неприязън.

Както и да е, но отношенията между Василий и престолонаследника му тъй се изострили, че той поставил сина си в арест, дето престоял около три месеца. След това, макар и освободен, отношенията между него и бащата вече никога не станали близки.

Зает твърде много в държавните работи, Василий нямал време да следи или направлява възпитанието на синовете си. Жена му, бивша фаворитка на Михаил III, далеч не била в състояние да бъде добра възпитателка. Лъв VI следователно бил оставен всецяло под влиянието на дворцовата сбирщина от интриганти и алчни кариеристи, чиято среда била малко пригодна за развитие на добродетелта. Поради това той в нравствено отношение твърде малко приличал на баща си, както малко му приличал и физически. Цариградската мълва дори обяснявала тази разлика между баща и син с предположението, че Лъв бил син на Михаил III, чиито отношения към Евдокия Ингерина, жена на Василий, били добре известни.

По възпитание, образование, физически качества и темперамент Лъв VI не е бил от тия императори, които лично предвождаха византийските армии във войните срещу неприятелите. Неговият живот протекъл между стените на цариградския дворец, дето той се предавал на литературни занятия. Съобразно с господстващото тогава енциклопедическо течение, той се проявявал с най-разнообразни интереси. Писал богословски трактати, съчинения по възпитанието, поетични произведения, занимавал се освен това с музика, математика и астрология. Особената му склонност към последната наука и честите му допитвания до звездите допринесли извънредно много за неговата слава сред византийското общество като безкрайно учен човек. Оттук и името "философ" или "мъдрец", с което бил наречен още приживе. От него е останало и едно съчинение по тактика (военна), в което са събрани всички знания на тогавашна Византия по военно изкуство. Обстоятелството, че Лъв в царуването си на дело проявявал тъй малък интерес към армията и тъй малко грижи за развитието и закрепването на военното могъщество на империята, бе причина, задето спорът относно авторството на това съчинение не бе решен. Историческата критика едва в последните години доказа, че негов автор е не Лъв III Исавър, че то е дело на Лъв VI. Ще трябва да се съгласим следователно, че, неспособен чрез активна дейност и непосредствено творчество да издигне военната мощ на империята си, Лъв имал амбицията да бъде военен теоретик и от тишината на своя дворцов кабинет да предписва организацията на византийската армия и методите за водене на войната, която той никога не бе видял.

В отношенията си към околните, Лъв VI проявявал общо взето недоверчивост. Той подозирал всички и затова никой не се чувствал сигурен в трайността на неговото благоволение. Именно заради това обаче той бил осъден вечно да се намира под влиянието на едни или други лица, които успявали в даден момент да използват неговата недоверчивост и да насочат императорската подозрителност срещу своите съперници или неприятели. Поради това дворецът в негово време представлявал гнездо на постоянни интриги и доносничество.

Наред с тая подозрителност у Лъв VI било извънредно развито и тщеславието. Най-лесното средство да се завоюва неговото доверие било да се превъзнасят личните му качества, способности и да се славослови неговата мъдрост и държавна предвидливост.

С всичко това Лъв VI се е създал като тип на фалшив и извратен характер. Неговата престорена набожност и благочестие не могат да избегнат от вниманието на историка. В амбицията си да се покаже истински философ и мъдрец той в своите писания проповядвал истини, които сам в своя личен живот най-арогантно нарушавал. Т. напр., говорейки за морала и семейството, той на едно място най-енергично осъжда тия, които - това са негови думи - "вместо да пият от чистите струи на брачния живот, потъват в блатото на незаконните отношения". Заставащ на гледището за светостта и моралните основи на брака, на друго място императорът осъжда повторния брак. "Много измежду животните, пише той в един свой едикт, се самообричат на вечно вдовство, когато тяхната самка е умряла. Човешката природа, напротив, като не иска да види срама от една такава слабост, не се задоволява с първото брачно съединение, но без всякакъв свян си позволява втори брак и без да спре на него, стига дори и до трети."

Върху подобно гледище един съвременен човек би могъл да спори. Важното обаче е, че Лъв VI, който писал горните заключения срещу аморалността на незаконните връзки и срещу повторното встъпване в брак, сам се женил четири пъти, като в промеждутъците на тия си женитби не си е забранявал интимни и незаконни връзки.

Философстващ непрестанно, но безкрайно слаб и неподготвен за действителния живот и за практическото ръководство на имперските дела, Лъв VI по необходимост е трябвало да предостави цялото управление на честолюбците и парвенютата, които го ограждали, които непрестанно се борели за влияние пред него и използвали това влияние да злоупотребяват с властта си и които се показвали толкова по-алчни, колкото по-несигурно чувствали положението си пред капризния и непостоянен самодържец.

Философстващ над правото и законността, Лъв VI оставял произвола и злоупотребленията безконечно да се ширят в държавата. На това се дължи и първата война, която по негово време Византия трябвало да води с българите. Двама търговци от Атика - Ставракий и Козма, закупили правото да събират митото от българските стоки, внасяни във Византия. И за да могат да се скрият от непосредствения контрол на властта, със съдействието на евнуха Мусик, който в момента се ползвал с неограничено влияние над императора, те сполучили да пренесат от Цариград в Солун тържището на българските вносни произведения. Това отдалечаване на пристанището за българския внос от една страна, а от друга - явните обири, на които били изложени българските търговци в Солун от двамата закупвачи на митото, се отразили извънредно зле върху българската износна търговия. Помощта на маджарите, които сега за пръв път се явяват на историческата сцена, не бе в състояние да спаси Византия от ударите на българите. Вие знаете, че след като с печенежко съдействие Симеон бе разгромил маджарските селища в областта между Днестър, Дунав и Серет, той бе насочил всичките си сили на юг и при Булгарофигон, в 895 г. станала битката, в която византийците бяха напълно разбити и принудени да просят мир. След тъй неразумно предизвиканата война отношенията между двете съседни държави се бяха основно променили и Византия е трябвало да се задължи с годишен данък, който тя в Месемврия предавала на българските чиновници.

BoulgarofygonТая война, начало на униженията, които Византия щеше да търпи отстрана на българите през първите три десетилетия на X в., имаше последици и от по-широко значение. Отхвърлените от Симеон из областите по Долни Дунав маджари бяха принудени да потърсят нови селища на Запад и там, в равнините на някогашната Панония, да създадат своя държава, която, попаднала под културното влияние на Германокатолическия запад, стана съдбоносна за историята на западното, а отчасти и за южното славянство.

Но през царуването на Лъв VI българите не бяха единствените неприятели, с които Византия имаше да се справя. Страшно бедствие по това време за нея бяха станали арабите от Крит. Техните опустошения се простирали над всички острови на Архипелага, а в самото начало на управлението на Лъв пиратските им пътища се явяват и по бреговете на Пелопонес. В 889 г. начело на арабската критска флота застава един смел пират, ренегатът Лъв Триполитански, родом от Аталия (Памфилия). Съперничел му и друг един ренегат на арабска служба, някой си Дамян от Тир, във Финикия. Още през 889 г. Лъв Триполитански завладял о-в Самос, като пленил тамошния стратег, а неговите кораби се явили дори под самите стени на Цариград. Цялото Егейско море било изложено на непрекъснатия терор на арабите и южните му острови се намирали под тяхна власт.

В 896 г. бил нападнат от Дамян гр. Деметриада в Погазийския залив (Тесалия) и ограбен, а населението му - избито или отвлечено. Четири години по-късно (900 г.) е завладян от арабите и о-в Лемнос. Лъв VI подготвил значителна флота, която трябвало да насочи действията си срещу Крит, като били наети и руски варяги, но предприятието не сполучило поради неспособността на началника му някой си Химериос. Появяването на византийската флота пред Крит (902 г.) само раздразнило арабите и усилило тяхното ожесточение. В 904 г., докато Химерий, който трябвало да следи действията на арабските корсари, стоял с голямата си флота при о-в Лемнос, Лъв Триполитански с 54 големи кораба, на всеки от които, според едно съвременно известие, имало по 200 войници, се явява пред Солун. Планът на арабите да опитат щастието си срещу тоя втори по големина и значение град в империята (200 хиляди жители), изглежда бил известен на византийското правителство и то побързало да изпрати един стратег, който да се погрижи за организиране на защитата му. Адмирал Химерий обаче, който трябвало да прикрива града откъм морето, въпреки многочисленото превъзходство на своята флота и екипажа ѝ, не се решил да влезе в открито морско сражение с арабите и останал при Лемнос. Страшната слава, която си били създали арабските корсари, набирани предимно из африканските крайбрежия, била достатъчна да държи на почетно разстояние прочутите византийски моряци, някога господари на цялото Средиземно море.

Гарнизонът на Солун бил незначителен и крайно недостатъчен, за да поеме защитата на града. Стените, особено откъм морето, отдето дотогава никога сериозно не бил заплашван, били. в твърде лошо състояние. Самите жители пък, изнежени от богатствата, на които се радвали, не могли да дадат нужния за опасността военен материал. Както и по-рано, през VII в., когато Солун бе обсаждан от славяните, тъй и сега, те чакали помощ от своя покровител Св. Димитрий. Солунският стратег се обърнал към струмските славяни, които били отлични стрелци, с молба да му се притекат на помощ, но техните първенци прибрали изпратените им пари, без да се погрижат да изпълнят задълженията си. Само от съседните драговичи и сагудати се явили, за да усилят защитата и през първия ден на обсадата удържали арабите със своите стрели, но в решителния момент оставили постовете си и напуснали града под предлог да повикат на помощ съплеменниците си струмяни.

Градът, атакуван от арабите откъм източната част на морските стени, паднал на третия ден от обсадата. Клането, което извършили арабите, било ужасно. И едва след като наситили своята жажда за кръв, те се предали на плен и грабеж. Повече от 20 хиляди пленници били натоварени от тях на корабите и отведени в Крит. Това бил цветът на солунското население. Една част от пленниците били пуснати по-късно срещу откуп, други били разменени срещу арабите, които се намирали във византийски плен, а трети били продадени по робските пазари на Африка и Азия. Между пленниците солунчани се намирал и един духовник, служещ при солунския митрополит. Това бил Йоан Камениат, който, като свидетел на превземането и опустошението на Солун, е оставил едно подробно описание на това събитие.

С това арабските опустошения из егейската зона не спрели и дезорганизираната и зле командвана византийска флота не била в състояние да им попречи. В 911 г. при о-в Самос тя претърпяла страшно поражение от двамата корсарски капитани и остатъците ѝ били преследвани чак до Лезбос. Арабите станали пълни господари на Егейско море и повече от едно десетилетие държали в страх всичките му крайбрежия.

A06 Oleg shield Tsargrad by BruniНо не само на юг положението било тежко и моретата несигурни. В лицето на русите още през IX в. Черно море също бе видяло своите пирати и ние знаем за руския поход в 860 г. до Цариград, който не останал последен. Руската летопис съобщава, че в 907 г. княз Олег с флот от 2000 кораба - отново се явил при Златния рог. За да се избави от страшните гости, Лъв VI трябвало да се съгласи да им плаща тежък годишен данък и да остави руския княз да окачи като победен знак щита си на Златните врати. Мирният договор уреждал и търговските отношения с империята. Русите, които идвали в Цариград, трябвало да носят от княза си грамота, в която да бъде означено колко души идат и на колко кораба. В противен случай те могли да бъдат задържани от византийската власт, докато тя получи по-подробни сведения. За пребиваване на дошлите руси било определено предградието Св. Мамас през Златния рог и в града не могли да влизат повече от 54 човека. Както изглежда, всичко това са били мерки, които предпазливото византийско правителство считало за нужно да вземе, за да се осигури от всякакви ненадейни нападения на русите, които под формата на търговци могли да изненадат столицата. Руският квартал се намирал под надзора на специален чиновник, който уреждал отношенията с властите. Русите се задължавали да улесняват византийската търговия в своите страни и да не разграбват корабите, претърпели крушение при техните брегове.

С източните араби Византия и през даденото време не могла да установи мирни отношения. Големи военни предприятия нямало, но източната граница била в постоянно състояние на война и арабите непрекъснато безпокоели византийските провинции, съседни на Сирия и Месопотамия.

По-щастлива била империята на Запад. В Италия за известно време византийците заели Беневент, а Венеция отново била длъжна да признае върховенството на императора.

Всички тия войни разстроили извънредно много държавните финанси, които Василий бе оставил в завидно състояние. Нуждата, в която се намирал Лъв, била тъй голяма, че той отново бил принуден да предприеме под различни предлози конфискации на църковни богатства и на частни лица и дори да преобърне в пари златните и сребърни украшения, които се намирали по саркофазите на бившите императори. Тежкото състояние на византийските финанси било резултат и на безконтролното хазяйничене на бързо сменящите се императорски любимци. Колко много се засилила корупцията в управлението може да се съди от обстоятелството, че те чрез подставени лица вземали подкупи дори от пълководците и офицерите.

Всички тия недъзи в управлението, военните несполуки и тежките данъци, които трябвало да се събират за посрещане на големите разходи, създали всред народа голямо недоволство от управлението. То не останало скрито за Лъв и може би това било причината за неговата подозрителност към всички.

Покрай тия отрицателни страни в управлението на Лъв VI, все пак имало и благотворни последици за културното развитие на Византия. Неговата страст към научни занятия спомогнала твърде много за общото повдигане на науките, доведени до значителен упадък през суровото иконоборско време. Сам Лъв, въпреки шумното си прозвище философ, не е оставил нищо трайно в никоя област на знанието. Неговите трудове издават една посредствена натура. Но поради положението си, той въздействал на своите съвременници, направил от своя дворец място, дето учените се стичали и в образуваните кръжоци подтикът към умствените занятия добил могъща сила. Благодарение именно на това високо покровителство, във Византия през средата на X в. се разраства духовното движение, известно под името Македонски ренесанс, което създава цяла редица от учени и хора на културната дейност, в центъра на които ние по-късно ще намерим и самия Константин Багренородни.

Това, обаче, с което Лъв VI е оставил име в историята, не са външните събития на неговото царуване, не е и неговата дейност като литератор или посредствен учен, а дейността му по кодифицирането на византийското право. Вие си спомняте, че първите стъпки в това отношение бяха извършени от Василий I, който възнамеряваше след издаването на Прохирона да приготви и едно обширно и ревизирано издание на всички закони. Мечтаният от него кодекс наистина не бе успял да излезе през царуването му, но събирането на материалите по заповед на Лъв продължило, не спряла работата и по тяхното систематизиране, докато най-сетне към 893 г. новият юридически Кодекс бил публикуван под името Василики - царски законници - Τὰ βασιλικὰ. Те представлявали пълно възвръщане към Юстиниановото право. Поради своя обем, Василиките нямали голямо практическо значение във всекидневния правен живот на империята, не навсякъде и всички съдии могли да разполагат с тях, но те останали като един върховен авторитет, към който в крайни случаи византийските юристи прибягвали. За да се улесни ползването им, още през средата на X в. от тях било направено съкратено извлечение, един вид нов наръчник, предназначен за обикновените съдии. Той бил известен под името Σύνοψις τῶν βασιλικῶν (Synopsis Basilicorum).

Царуването на Лъв VI в културната история на Византия е забележително и в друго отношение. От това време византийският абсолютизъм решително се превръща в деспотизъм. Сенатът изгубва и сетните остатъци от дотогавашното си значение, централизацията се засилва и остатъците от старите муниципиални свободи, които римското наследство бе съхранило във Византия, изчезват и черквата се превръща изцяло в орган на държавата. Особено характерен за тоя нов дух на деспотизъм, който е търсел всичко да регламентира и на всичко да наложи контрола на властта, е един декрет на Лъв, отнасящ се до цариградските занаятчийски корпорации. В тоя декрет се урежда техният вътрешен живот, процесите на покупката и продажбата, отношенията на техните членове, надниците на заетите в тях лица, като в същото време производствената дейност се поставя под пълния надзор на цариградския епарх или градоначалник.

Отношението на Лъв VI към черквата и нейното управление били повлияни до голяма степен от неговия личен и семеен живот. С възшествието си на престола той счел за своя първа длъжност да отстрани патриарх Фотий и го изпрати на заточение, дето след не дълго време умрял. На патриаршеския престол бил издигнат най-младият от синовете на Василий I, братът на самия Лъв, Стефан , който още при баща си приел духовно звание. Той се задържал едва шест години и умрял, а на патриаршеския трон бил избран монахът аскет Антоний. Патриаршеството на Стефан е характерно за новото положение на черквата във Византия. Покалугереният императорски принц нямал ни най-малкото желание да управлява подчинената му черква и оставил тая грижа всецяло на светските чиновници, които действали според заповедите на императора, а той назначавал или разгонвал черковните служители. Самият патриарх се задоволявал само да участва в черковните празненства и церемонии. Отношението на Лъв VI към Фотий остава и днес недостатъчно изяснено. Фотий бил дългогодишен учител на императора и затова неговото отстраняване изглежда твърде странно. Но отношенията между ученик и учител се развалили още приживе на Василий I, за които има сведения, че лошото отношение на императора към сина му било в значителна степен предизвикано от внушенията на Фотий, който не одобрявал направлението, в което се развивал престолонаследникът. Приемникът на Стефан Антоний е известен с това, че се опитал отново да се примири с Рим и в негово време отношенията на източната черква с папството били значително подобрени. По-нататъшното сближение било предизвикано от някои обстоятелства от семейния живот на Лъв VI.

С първата си жена Теофано той бил в твърде лоши отношения и дори явно я пренебрегвал заради една своя метреса, Зоя, дъщеря на придворен чиновник - арменеца Стилиан Зауца. Заради нея имал неприятности докато Василий бил още жив. Вече като самодържавен император нямало от що да се притеснява. Теофано, следвайки своите лични склонности, решава да се оттегли в манастир, дето наскоро умира и Лъв се оженил за Зоя Зауца. Нейният баща, за когото била създадена придворната титла василеопатор, става най-влиятелното лице в империята, а на неговата алчност се дължала корупцията, която проникнала във всички области на управлението. Но Зоя също не живяла дълго и след нейната ранна смърт Стилиан Зауца най-вярно изразил характера на императорското управление чрез думите: "Василевсът ще си намери друга жена и всички ние ще бъдем отстранени."

Каноните на източната черква по онова време изрично забранявали третия брак, но за Лъв това нямало значение и в 899 г., въпреки опозицията на черквата, той се оженва за трети път. Нещастието обаче го преследвало. Новата императрица умира едва след година, без да остави наследник на престола. Четвъртият брак според византийските обичаи бил нещо нечувано и въпреки това Лъв съзнавал, че на всяка цена трябвало да се ожени.

Инак престолът би останал без пряк наследник и би се паднал на Александър, императорският брат, който в това време със своя развратен живот си създал твърде непочетна слава. Боейки се да престъпи открито завещаните традиции, Лъв си намерил една метреса Зоя Карбонопсина - "чернооката Зоя", която произхождала от висшата столична аристокрация. За да узакони брака си с нея, Лъв поставил на патриаршеския трон един роднина на Фотий - Николай Мистик. (Мистици се наричали императорските секретари.) Но в разчетите си на отстъпчивостта и съдействието на новия йерарх Лъв се излъгал. Николай бил от тоя тип византийци, които рядко се срещат. Гъвкав и изкусен дипломат от една страна, той бил крайно амбициозен човек, чиято мечта била властта, а на своето патриаршеско служение, което закривало за него светската кариера, гледал само като на средство за постигане на по-далечни цели. И когато Лъв му открил своите интимни намерения относно бъдещия си брак със Зоя, Николай решително отказал да съдейства за изпълнението им. Императорът и целият двор били възмутени от неблагодарността на патриарха и той почувствал положението си разклатено. Но да отстъпи това би значело да скандализира благочестието на византийското общество. Единствен изход бил да влезе във връзка с Андроник Дука, който в 904 г. вдигнал бунт с намерението сам да завладее престола. През юли 904 г. Андроник получил заповед заедно с адмирал Химерий да преследва сарацинската флота в Егейско море. Но имайки предвид интригите, които се плетели против него в двореца и страхувайки се да не бъде ослепен, със своя отред напуснал Химерий и се скрил в крепостта Икония, Мала Азия, дето прекарал 6 месеца. Когато Лъв изпратил срещу него войски, той избягал при сарацините. Бунтът бил потушен, но в ръцете на Лъв попаднали документи, които доказвали съучастничеството на патриарха в заговора. В 905 г. непризнатата императрица ражда син - бъдещия Константин Порфирогенет (Багренородни). Чувстващ бедата над главата си, Николай се съгласил да кръсти детето като бъдещ наследник на престола, но продължавал да отказва да венчае майката за императора. Лъв решава да отреже накъсо цялата история. Той не е могъл да търпи да се счита за незаконна жената, която била и майка на престолонаследника. При отказа на патриарха да изпълни венчалния обред, намерил се един духовник, който извършил обреда. Тогава Николай забранил временно църковното общение с Лъв. Вие ще се попитате, как може да се обясни това непреодолимо упорство на патриарха, когато се знае, че черквата и нейните представители във Византия не бяха нищо друго, освен послушни оръдия на императора и светската власт. В случая обаче борбата не бе между императора и патриарха. Лъв VI се изправяше пред една догма, чието нарушение означаваше светотатство и най-велико престъпление за цялото византийско общество. Не само Николай, но и най-сговорчивият човек на патриаршеския престол, не би се осмелил чрез такава отстъпка да отиде срещу предразсъдъците на своето време.

За да успокои възбунтуваната съвест на своите съвременници, Лъв VI потърсил посредничеството на папата. В Рим, след несполуката на събора от 869 г., това и чакали. Папата веднага обявява, че четвъртият брак не представлява от християнско гледище нищо осъдително. Николай разбрал, че неговото падане е неизбежно и решил да падне поне с чест, като защитник на византийската ортодоксия срещу новия опит на Римската курия да се меси и решава делата на източната черква. По Коледа на 906 г. той забранил на императора да влезе в черква. Два месеца след това Лъв свиква в Цариград събор, на който Николай бил обвинен в държавна измяна заради връзките си с Андроник Дука и принуден да се откаже от длъжността си.

На негово място бил избран монахът Евтимий , който като изповедник на императора, се ползвал с голямо влияние над него. При Евтимий се проявил най-бляскаво прочутият византийски опортюнизъм, който знаеше да прави концесии в същността, но винаги се стремеше да прикрива това чрез спазване на външната форма. Той снел от Лъв VI черковната забрана, но отказал да споменава Зоя като императрица в молитвите си.

Тази история ви излагам, не защото искам да ви занимавам с пикантности, а за да ви дам един пример, който за лишен път ще ви убеди, че волята на императора във Византия бе сила, която можеше да посяга дори над непоколебимите правила на черквата и над свързания с тях обществен морал.

Лъв Философ не доживял деня, когато би могъл да предаде пълната власт на своя син. Той умрял на 11 май 912 г., като оставил брат си Александър  за настойник на малолетния Константин. С това настъпила пълна разруха в управлението.

Във Византия и по-рано се носела мълвата, че Лъв не е син на Василий I, а на Михаил III. Поради това Александър имал основание да се счита за едничкия законен наследник на престола, несправедливо отстранен от него. Обстоятелството, че четвъртият брак на Лъв VI не бил признат напълно, също тъй поставяло под въпрос правото на малолетния Константин като престолонаследник. Александър съзнавал всичко това много добре и се готвел да се освободи напълно от сина на Лъв. И ако въпреки това последният не бил премахнат, то се дължало на убеждението, че младият престолонаследник поради разклатеното си здраве нямало да бъде пречка за своя чичо.

Поемайки регентството, Александър отстранил веднага от двора и управлението всички личности, които се ползвали с някакво влияние по времето на Лъв. Прочутият Химерий, велик логотет и адмирал, който си бе създал лоша слава в морската война с арабите, бил принуден да облече расото и потърси спасение в манастир; Зоя, жената на Лъв VI, била изгонена от двореца. Патриарх Евтимий, който мълчаливо бе признал четвъртия брак на Лъв и бе кръстил Константин като престолонаследник, в присъствието на Александър бил подложен на най-голямото унижение. Били го, скубали му брадата и го лишили от сана му. Всичко това станало с дейното участие на бившия патриарх Николай Мистик, който сега отново бил възвърнат на престола.

Едни любимци били заменени с други. Най-силно било влиянието на двама генерали от славянско потекло - Василиск и Гаврилопул, които произхождали от склависианите, като се наричали славяните, заселени в Мала Азия. Първият от тях, Василиск, дори бил готвен от Александър за наследник на престола.

BulgarianEnvoysAndAlexandrosЕдничкият държавен акт, с който Александър ознаменувал управлението си, било нарушението на мира с българите. Когато се научил за смъртта на Лъв VI, Симеон изпратил в Цариград посолство за утвърждаване на съществуващия договор. Безразсъдният и нетрезвен Александър наругал българския господар и отпратил посланиците му.

С това новата война станала неизбежна и Симеон почнал усилено да се готви. Александър обаче не доживял нейното начало. След 14-месечно управление, той се поминал на 6 юни 913 г.

За 8-годишния Константин било назначено ново регентство. Негов глава станал патриархът Николай Мистик. Но споровете около правата на Константин над престола и наситената с интригантство атмосфера на цариградския дворец бяха разбудили апетита на много честолюбци. Един от тях, Константин Дука, доместик на схолите, вдига въстание в столицата и увлича след себе си населението и войската. Навярно с царуването на Константин би било свършено, ако при нападението на императорския дворец Дука не бил убит. Страшните наказания, които последвали потушаването на обезглавения бунт, накарали да замлъкне всяка опозиция.

При все това несъгласията в самото регентство се увеличавали. Патриархът имал против себе си двама от военните му членове, които, за да се избавят от него му противопоставили императрица Зоя. От 912 г. тя все още живеела в изгнание. По настояването на Константин (7-годишен), който не преставал да плаче за майка си, нейните привърженици решават да я върнат в столицата. Появяването ѝ в двора предизвиква бърза промяна.

Патриархът получил заповед занапред  да си гледа черквата и да не се бърка в държавните работи; приятелите на Александър били лишени от длъжностите си и прогонени от столицата. На тяхно място на видните военни и административни постове били     назначени нови, доверени на Зоя лица.

Повторното въздигане на императрицата бе предшествано от събития, които имаха голямо значение за близкото бъдеще на Византия.

През август 913 г., три месеца след смъртта на Александър, Симеон, почти без да срещне съпротива, се явява с голяма армия пред цариградските стени. От името на регентството, патриархът влязъл в преговори с българския господар и войната била прекратена с условието младият император да бъде сгоден за една от дъщерите на Симеон.

Това положение било заварено от Зоя и първото нейно дело било да отхвърли поетото от Николай Мистик задължение за     сродяването между двата двора. М. Дринов предполага, че именно това задължение било причина за падането на старото регентство и възвръщането на императрицата. Войната между двете страни станала неизбежна. Тя започнала през есента на 914 г. и още през септември Симеон превзел Одрин, след което българските войски потеглили на югозапад, за да довършат покоряването на Драч и Солун.

Bulgarians defeat the Byzantines at AnchialosИмперията побързала да сключи мир със сарацините и прехвърлила всичките си войски в Тракия. Били събрани най- добрите ѝ военни сили, началствани от най-известните пълководци, с които разполагала. За главнокомандващ на сухопътната армия бил назначен Лъв Фока, докато флотата под началството на Роман Лакапин потеглила към устията на Дунав. Византийският стратег на Херсон получил заповед да спечели печенезите за поход срещу България, а флотът трябвало да пренесе техните пълчища през Дунав. България трябвало да бъде нападната от две страни, както бе станало през 893 г., когато на помощ бяха повикани маджарите. Съперничеството, а оттук и омразата между византийските пълководци обаче провалили целия план. Лъв Фока ненавиждал Лакапин, а от своя страна Лакапин и стратегът Вагас, началник на Херсонес, също питаели взаимна неприязън. Когато печенезите били на Дунав, между двамата избухнала такава свада, че печенезите, загубили вяра в предприятието, решили да се върнат назад. Между това армията на Лъв Фока достигнала до р. Ахелой, недалеч от Месемврия, дето станал и решителният бой (17 август 917 г.). За византийците той бил катастрофален: голяма част от армията била унищожена а остатъците ѝ трябвало да търсят спасение към Цариград. Лъв Дякон и Лиутпранд Кремонски, писали повече от полустолетие след тая дата, съобщават, че около Ахелой още стояли купищата кости на падналите ромейски войници.

Вината за поражението падала върху Лакапин, който не изпълнил възложената му задача. Глухото съперничество между двамата военачалници трябвало да се реши в открита борба при която единият трябвало да отстъпи. И Фока, и Лакапин имали при двора свои привърженици; с единия била флотата с другия - армията. Но предимството било на Фока. Той произхождал от видна фамилия, която се славела със своите заслуги към империята и с връзките си сред византийската аристокрация и духовенството. Лакапин бил по-скоро едно парвеню, по произход арменец от темата Армениакон, с тъмно минало и започнал кариерата си от най-ниските придворни длъжности. Но той бе служил като вярно оръдие на Лъв VI и това било най-голямото му достойнство в очите на Константин. С флотата си, след безцелния поход до Дунав, Лакапин се намирал пред столицата и по съветите на своя наставник, Константин го повиква и му поверява себе си и империята. Малко преди това Лъв Фока, в опита си да спре българите, претърпял ново поражение при Катасирти, недалеч от Цариград. Това обстоятелство значително бе подровило неговия престиж и Роман Лакапин успява без всякакви пречки да заеме властта (25.III.919 г.). Веднага след това той сменя целия персонал на висшето управление и на военното командване, като настанява на тъй освободените длъжности свои привърженици и роднини. Синът си Христофор назначил за началник на придворната гвардия и, за да затвърди положението си, оженил младия Константин за дъщеря си Елена. След това приел титлата βασιλεοπάτωρ, която бе създадена от Лъв VI и, която за пръв път бе дарувана на Стилиан Зауца, баща на втората Лъвова жена.

Лъв Фока видял, че всичко за него е загубено и знаейки какво го очаква, щом като Лакапин си закрепи положението, се решава на последна отчаяна стъпка. Той се прехвърлил в Азия и увлича в бунт срещу правителството и Лакапин източните теми. На това Лакапин отговорил с прокламация към войските, в която с подписа на Константин VII Фока се обявявал за метежник, изричала се анатема срещу него и се канели войниците да го напуснат и се подчинят на законния император. Тоя акт изиграл ролята си. Скоро Фока бил изоставен от всички и паднал в ръцете на противниците си. За наказание му изболи очите. Но това се видяло недостатъчно за безчовечния му противник. Лакапин заповядал да го подложат на опозоряване, с което всесилните властници във Византия обичаха да развеселяват цариградската тълпа. Ослепеният Фока бил поставен на едно магаре с лице към опашката и тъй разхождан из столичния хиподром.

640px Blinding of Leo PhokasРоман Лакапин почувствал, че всички прегради за неговата амбиция са свалени. През есента на 920 г. той се прокламирал за кесар и три месеца по-късно заставил Константин да го коронува за съимператор. След една година в императорско достойнство бил издигнат и най-големият му син Христофор, а в разстояние на три години за съимператори били провъзгласени и останалите двама Лакапинови синове - Стефан и Константин, също и внукът му, син на Христофор Роман. Най-младият от синовете на Лакапин - Теофилакт бил ръкоположен за патриарх (933 г.), а внучката му Мария в 927 г. била дадена за жена на Петър Български и станала българска царица. В разстояние на няколко години смелият парвеню бе овладял светската и черковна власт в империята, като бе я осигурил за две поколения след себе си. Младият Константин Порфирогенет, който трябваше да бъде първият сред тази армия от императори, бил изтласкан на последно място. В тържествата и процесиите той трябвало да върви след Роман и синовете му, а за жилище му било определено едно странично помещение на двореца. В тържествените зали живеели новите императори. Лиутпранд, епископ Кремонски, който като пратеник на германския император идвал по това време в Цариград, съобщава, че законният император нямал достатъчно средства да се издържа и затова трябвало да рисува и по такъв начин да изкарва прехраната си.

Малцината верни привърженици на Македонската династия и приятели на Константин Порфирогенет не били в състояние спокойно да понесат тия унижения, чрез които законният император фактически бил отстранен от властта. Против Лакапин се създала опозиция. Но неговото всемогъщество не позволявало никакво открито противодействие. Заговорите против него се явявали едничкия начин за борба и те бивали устройвани след всяко ново посегателство на Лакапин срещу правата на Порфирогенет. Чрез многобройните си агенти обаче Лакапин винаги навреме успявал да открие застрашаващата го опасност и един след друг приятелите на Константин бивали жестоко наказвани. Зоя още твърде рано била отстранена от двореца и затворена в манастир, възпитателят на императора Теодор, комуто Лакапин дължал издигането си и победата над Фока, бил изпратен на заточение.

Изглеждало, че нямало вече сила, която би изместила Лакапин и би възвърнала на Порфирогенет загубеното положение. Ударът обаче дошъл оттам, отдето най-малко бил очакван - от синовете му. Те арестували баща си и го изпратили в един манастир на о-в Проти, за да философства с монасите, както остроумно забелязва Лиутпранд Кремонски. Това било в края на 944 г. Но тържеството на разюзданите Романови синове не траело повече от месец. През януари 945 г. те от своя страна били арестувани и изпратени да споделят участта на баща си, а на престола остава законният император Константин Багренородни.

X

Right Click

No right click