Лекции по история на Византия. IV. Възход на средновековна Византия (843-863) - Константин VII Багренородни (945-959)

Посещения: 17767

Индекс на статията

 
Константин VII Багренородни (945-959)

 

MadridSkylitzesCoronationKonstantinosVIIFol114vИзвършеният преврат, който възвърнал престола и властта на законния наследник, бил последван от редица промени в управлението. Всички лица, заемащи видни постове при Роман Лакапин и лично свързани с него, били отстранени или изпратени на заточение и на тяхно място настанени противници на узурпатора и неговата фамилия. Противникът, победата над който бе разчистила пътя на Лакапин към престола, бе ослепеният Никифор Фока. Неговият брат Варда Фока бил назначен на най-високия военен пост в империята - доместик на схолите. Тримата му сина, между които и бъдещият император Никифор, получават длъжностите стратези на важните малоазийски теми.

От синовете на Лакапин запазил положението си само Теофилакт, който от 933 г. заемаше патриаршеския престол. Константин не се боял от него, не само защото бил духовно лице, но главно, защото със своето скандално поведение Теофилакт унищожил всички симпатии към Лакапиновото семейство. Посветен, въпреки волята си в духовно звание, Теофилакт не се грижел за авторитета на религията и интересите на управляваната от него черква. Той дори продавал епископските места. В богослужението въвел обреди, които го превръщали във вакханалия. Във Византия, по примера на Иисус, духовните лица яздели на мулета или катъри. Теофилакт напротив имал необикновена страст към конете и разполагал с повече от хиляда такива. Оборите, в които те живеели, били същински дворци. Вместо сено и овес те били хранени с бадеми, фурми и смокини и патриархът не еднаж претупвал набърже литургията, когато му съобщавали, че се е добило малко конче. В редицата представители на цариградската черква, които с достойнство заемаха патриаршеския престол през X в., Лакапиновият син е наистина едно странно явление, напомнящо твърде много на някои от пропитите със светски наклонности папи през късното средновековие.

Дали Порфирогенет нарочно търпял тия скандални склонности на своя пръв духовен министър, за да компрометира окончателно фамилията на Лакапин, ние не знаем. Във всички случаи обаче съвременниците му са го държали отговорен за това толериране на развалата в черковното управление.

За самата личност на Константин Багренородни, както и за неговото управление, във византийските извори съобщенията не са еднакви. Един негов неизвестен съвременник, навярно придворен историк, го обсипва с похвали. Според него императорът неуморно се занимавал с държавните работи, грижел се за облекчението на данъците на своите поданици, за откупване на пленниците, основавал болници и старопиталища, лично раздавал правосъдие на онеправданите, зорко следял действията на своите чиновници, разкривал и преследвал злоупотребленията и т.н. По-късните византийски историци Кедрин и Иликас обаче се задоволяват да отбележат, че Константин бил по-скоро един ленивец, който оставял ръководството на държавните работи на своите близки и любимци, а сам предпочитал спокойствието на своя кабинет, предаден на книжните си занятия, които напущал охотно само когато почувствал нуждата добре да похапне и сръбне.

Всеки случай несъмнено е, че дълголетното опекунство, на което Порфирогенет бил подложен, и фактическото му отстраняване от управлението по времето на Роман Лакапин, оставили недоразвити наклонностите и способностите му на държавник и пълководец.

Нехаен изобщо към монархическите си задължения, Константин Багренородни същевременно бил с твърде високи представи за императорската власт и за величието на императорския сан. Според неговите схващания византийският самодържец нямал равен на себе си по власт и по произход. Варварските царе и крале били прости парвенюта, стоящи неизмеримо по-ниско от богоизбрания цариградски василевс. Когато по негово време представители на Западната империя искали ръката на една императорска принцеса, като се основавали на прецедента с внучката на Лакапин, омъжена за българския цар Петър, Константин Багренородни гордо отговорил: "Император Роман бе човек без възпитание и образование, той не бе възпитан в императорския дворец, не познаваше ромейските обичаи и закони и не бе от благороден произход."

Почти едновековното господство на Македонската династия бе създало във византийското общество съзнание за легитимитета на властта и издигнало значението на династическия принцип, дотогава твърде малко зачитан. Във Византия и по-рано имаше императорски династии. Такива бяха основавани от Ираклий и от Лъв Исавър. Римската традиция обаче там винаги оставаше жива и според нея не произхода и наследството даваха право на императорския престол. Той трябваше да принадлежи на силния и способния. Тая бе причината, задето както в Рим, тъй и във Византия до X в., династичните революции и цареубийствата бяха тъй чести и дето императорската корона бе плячка, очакваща тогова, който бе в състояние да я грабне. И след X в. военните бунтове и придворни метежи във Византия си оставаха едно твърде местно явление, но вече бе се сложила представата за приемствеността на властта и за законността при нейното получаване. Узурпаторът вече се порицаваше само затова, че бе получил или се стремеше да получи короната, която не му принадлежеше. Общественото мнение свикваше да отделя въпроса за правото от тоя за заслугата и считаше, че правото на престола съществува, независимо от качествата на личността, която по законен начин го има. Тоя принцип на легитимитета, който за пръв път се бе затвърдил при Македонската династия, бе причината за едно своеобразно явление. При някои явно некадърни представители на тая династия, видни пълководци заграбваха властта в ръцете си, но те не се решаваха да отстранят от нея законните ѝ наследници, макар да им определяха положението на обикновени фигуранти. Обществото от своя страна винаги считаше тия тъй отдалечени от управлението носители на короната за истински императори и даваше на техните съперници да чувстват, че са временни обладатели на властта и в случай на конфликти винаги бе готово да застане на страната на законните императори срещу узурпаторите. Такъв бе случаят с Роман Лакапин, а ще видим по-нататък той да се повтаря при още по-характерни обстоятелства. Константин Багренородни чувстваше, че неговата сила почива на тоя принцип на легитимитета и династичността. И затова именно той държеше тъй много за него.

Константин Багренородни е известен в историята повече като литератор, отколкото като управник. Предоставил държавите дела на свои любимци, които оставени без контрол често злоупотребявали със своето положение, той живеел затворен в своя кабинет, обкръжен с книги от които черпел древната мъдрост. Той е автор на няколко съчинения, които най-ясно го характеризират. Едно носи заглавието "За церемониите на византийския двор" (Έκθεσις τῆς βασιλείου τάξεως) (De cerimoniis aulae byzantinae); друго, цитирано в новата литература с латинското му название "De thematibus", разглежда провинциите, от които се състояла ромейската държава. Едно трето съчинение, предназначено за образованието на неговия син, престолонаследника Роман, се занимава с описанието на страните и народите, съседни на империята и с които тя тъй или инак имала да се справя. Най-сетне Константин бил автор и на една биография на своя дядо Василий I Македонец.

В своите съчинения Багренородни се проявява като ограничен педант и сух книжник, който черпи всичките си знания за света и хората от книгите, без да обръща внимание, че времето отдавна е заличило старите отношения и е създало на тяхно място нови. При използването на изворите нему липсва критичността на живия ум. Когато говори за ромейските провинции, той не иска да знае, че много от тях в даденото време отдавна са изгубени от империята и не са нейна съставна част. По-ценно е съчинението му за страните и народите, чието познаване трябвало да се използва за целите на византийската политика. Тук наистина срещаме важни географски и етнографски сведения, но липсата на критичност е позволила на автора да предава и съобщения, чийто легендарен характер не подлежи на никакво съмнение. Що се отнася пък до неговото съчинение върху живота на Василий I, то носи явно печата на тенденциозността. Багренородни не е пощадил усилия да представи своя знаменит дядо в най-привлекателна светлина.

Голямо културноисторическо значение има първото от гореспоменатите съчинения на Константин VII "За церемониите". В него е описан целият съвременен му живот на византийския двор с всичките обредности и тържества, с формулите и реда, спазвани при най-различни случаи и празненства, с цялата му сложна йерархия от сановници и длъжностни лица. Същинският характер обаче на автора проличава в това, че неговото съчинение било предназначено да служи за справочна книга, от която потомството трябвало да черпи сведения за традициите, които били изработени от дедите и трябвало да се спазват неизменно. В това свято придържане ο формите и обредностите сам Багренородни виждал най-важния залог за поддържане на императорското и държавното величие.

В интересите си към книжовно събирателна работа Багренородни търсел сътрудничеството и на учените в съвременното му византийското общество, от което създал в двореца един кръжок от учени педанти, които се задоволявали да ровят старите книги и съчинения, да правят къси резюмета от тях или да преписват характерни откъслеци, предназначени за енциклопедични сборници или пък наръчници за широката публика. Така голямото издание на Василикиите било преработено и се явява в съкратен вид под името Σύνοψις τῶν βασιλικών.

От старите военни съчинения били извадени отделни характерни пасажи и била съставена една компилация под името Στρατηγικόν, в която се привеждали съобщения за начините на водене война от различните народи.

Най-знаменитото дело на тоя учен кръжок около Константин Багренородни обаче са т. нар. днес в науката константиновски Excerpta, една голяма енциклопедия, съдържаща извлечения от старите автори върху отделни въпроси и подредена според естеството на разглежданата материя. От тая енциклопедия са запазени значителни части и ние знаем, че е имало раздели - За посолствата, За добродетелта, За заговорите срещу царете, За речите, които могат да възбудят храбростта на войниците, За престолонаследието и т.н.

Всичко в тая енциклопедия са откъслеци от стари, древни съчинения и автори и ако тя няма никакво значение за изучаването на византийската епоха, ценността ѝ за историята на древността е несъмнена, защото в нея се намират приведени пасажи или части от съчиненията на древни автори, които са загубени и за които днес почти нищо не бихме знали.

Между отношенията на византийците към външния свят през царуването на Лакапин и Багренородни първо място заемат отношенията им към българите.

След битката при Ахелой и нещастното сражение при Катасирти, византийската армия бе унищожена и империята нямаше какво да противопостави на българите. Симеон бил пълен господар на целия полуостров - от предградията на Цариград и Дарданелите до Адриатическо море и Атика. Това, което усилило яростта на българския господар, било обстоятелството, че с възшествието на Роман Лакапин на престола, той окончателно губел надеждата по мирен начин да затвърди влиянието си върху бреговете на Босфора. Затова нему не оставало друго, освен да продължи войната с още по-голяма енергия и ожесточение, разчитайки със силата на оръжието да постигне това, което не бе му се удало по пътя на мирните преговори. Опитите на патриарх Николай Мистик чрез писма да смекчи гнева на българския господар и да го отклони от бляновете му за пълното завоюване на империята останали напразни. В 921 и 922 г. българските отреди бродели из околностите на Цариград и опитите на Лакапин с помощта на наличните си войски от цариградския гарнизон да ги принуди да отстъпят, свършвали с поражения. На българската мъст станали жертва дворците на византийската аристокрация вън от цариградските стени и по Златния рог. За да отвлече вниманието на Симеон, Византия потърсила съюзници. Тя намерила такива в лицето на сърбите. Последните още от 912 г. се намирали под фактическата зависимост от българите, но непрестанно търсели възможност да се освободят от нея. Симеон, достатъчно силен, внимателно следял поведението на сръбските жупани. Непокорните бивали бързо сменявани и на тяхно място поставяни други, на чиято преданост Симеон считал, че може да се осланя. Българската власт обаче тежала на сърбите и Византия не се нуждаела от особени усилия, за да подбуди техните жупани срещу Симеон. В 917 г. последният бе поверил властта над сръбските земи на Павел Бранович. В 921 или 922 г. същият се сближил с Византия. Известен за това, Симеон побързал да го смени и поставил на негово място Захарий. И той в скоро време се поддал на внушенията на византийците, и в 923 г. открито въстанал срещу Симеон. Българският цар тоя път обаче не се оставил да бъде отвлечен от сръбската диверсия и насочил силите си срещу Византия. В по-късните византийски летописци (Кедрин) намираме съобщението, че българско посолство се явило при халифа на африканските араби Фатлум с предложение за общи действия срещу Цариград. Арабите трябвало да блокират греда откъм морето, а българите трябвало да го нападнат откъм сушата. След превземането му плячката щяла да се раздели по равно между българи и араби, а самият град щял да остане на българите. Симеоновото посолство свършило благополучно мисията си, но по обратния път било заловено от калабрийски морски разбойници и отведено в Цариград. Научило по тоя начин за приготвяния съюз, византийското правителство чрез щедри подаръци на арабите успяло да го разстрои. Симеон обаче бил довършил приготовленията за големия си поход против Византия и в есента на 924 г. се явява пред цариградските стени, където приготвил на византийския самодържец най-голямото унижение, каквото някога империята бе виждала. Цели четири дена Роман Лакапин трябвало да чака Симеон на определеното място извън цариградските стени, докато последният благоволил да се яви. Мир с българите не бил сключен: Симеон настоявал на искането си да бъде признат за владетел на византийските земи в Европа. При все това веднага след срещата обсадата била вдигната и българите се оттеглили. Осуетяването на арабското съдействие по море вече само по себе си обезсмисляло блокада откъм сушата, а при това въстанието в Сърбия, поддържано дейно от византийския стратег на Драч, правело присъствието на самия Симеон на запад необходимо.

Цариградският поход през 924 г. бил върхът на българската опасност за империята. Три години след това страшният ѝ враг влязъл в гроба и както е известно, при Петър между двете държави се създали отношения на близко приятелство. Резултатът от 20-годишната война за Византия бе, че тя трябваше да се откаже от някои свои владения на полуострова и българската граница вече достигаше на двадесетина километра от Солун.

Но примирието със северния съсед през дългия период на Петровото царуване не бе донесло за империята очакваното спокойствие. За да обуздае Симеон, Лъв Философ бе повикал едно време маджарите. Сега те бяха се настанили в степите по Средния Дунав и отслабналата България не бе в състояние да спре техните набези, чиято цел бяха богатите византийски области в Тракия. Те вече знаеха за богатствата, с които империята разполага, и не можеха да се откажат от изкушението да вземат нещо от тях. Те бяха запазили и в новото си отечество бита на степен народ и многобройните им конни пълчища се явяваха със светкавична бързина в най-отдалечените земи, помитаха всякаква съпротива, опустошаваха полетата и селищата, отвличаха тълпи пленници. От унгарската равнина те бяха прострели своите нападения чак до Южна Италия, а отделни техни набези бяха ги завели до земите на Франция и Белгия.

В 934 г. маджарите се явяват в България, прегазват я и достигат Източна византийска Тракия. Арабският писател Масуди разказва, че армията им брояла до 60 хиляди конници, между които имало и мнозина печенези. След като императорските войски, изпратени срещу тях, претърпели тежко поражение, Лакапин побързал да ги предразположи с щедри подаръци. Няколко години по-късно, в 943 г., те се явяват отново в Тракия и принудили византийското правителство и тоя път да откупи мира с тях. Средата на X в. обаче донася прелома на маджарската опасност. В 955 г. нахлулите в Германия грамадни маджарски пълчища бяха претърпели страшното поражение при Аугсбург, дето според известията на западни летописци бяха оставили на бойното поле повече от 100 хиляди убити. След това колосално кръвопролитие, те не можеха да бъдат тъй страшни и за Византия. Въпреки това през 958 г. те, все през България, отново се явяват във византийските земи, но вече намират империята готова за отпор. Потос Аргир, един способен военачалник на Порфирогенет, начело с войските от малоазийските теми им нанася в едно нощно нападение решително поражение, което принуждава оцелелите им останки бърже да потърсят спасение в отечеството си. Наскоро след това, в 961 или 962 г., те се връщат, но били отново разбити и принудени към бързо отстъпление. Последното става вече след смъртта на Константин Багренородни.

Освен българи и маджари, европейският север бе пратил срещу Византия през X в. още един неприятел, макар и не така опасен, но пък не по-малко кръвожаден и див от степните хищници по Средния Дунав. Това бяха русите. За техните нападения срещу Цариград по времето на Михаил II към средата на IX в. и в царуването на Лъв VI през началото на X, аз вече имах случай да говоря.

По времето на Лакапин през лятото на 941 г. те се явяват за трети път при Босфора. Причините за нападението са неизвестни. Между Византия и киевските князе още от началото на X в. имаше сключен търговски договор и в цариградското предградие Св. Мамас се намираше значителна руска колония. Може би нарушението на някои постановки от тоя договор предизвикали русите за ново нападение, ако разбира се причината не била желанието им да поживеят от плячкосването на легендарния Цариград. Лакапин, въпреки че бил предизвестен от българите, около чиито крайбрежия руската флота минала, и от стратега на Херсон, останал изненадан от появяването на многобройните руски сили. Византийските историци (Георги Монах, Лъв Граматик и Симеон Магистър), писали късно след събитието, съобщават, че русите  на корабите достигали до 10 хиляди души, докато кремонският епископ Лиутпранд, който посетил Цариград наскоро след това и имал възможност да знае истината от очевидци, съобщава, че те не надминавали хиляда. Стигнали бреговете на Босфора, русите се пръснали в съседните малоазийски земи из Витиния и Пафлагония на плен, грабеж и опустошение. Това дало възможност на Лакапин да привлече към столицата силите си. Азиатските войски, под началството на Йоан Куркуас, разбили руските пълчища във Витиния и ги принудили да търсят убежище на корабите си. Тук малобройната, но добре снабдена със страшния гръцки огън византийска флота, им нанесла окончателно поражение. Княз Игор, според разказа на Лъв Дякон, едва успял да се спаси с десет кораба, еднички оцелели от голямата руска флота.

В руската летопис се разказва, че в 944 г. Игор приготвил нова експедиция, за да отмъсти за поражението си. До ново нападение на Цариград или околностите му обаче не се стигало, защото Лакапин побързал навреме с богати подаръци да укроти русите и главно, техните съюзници - печенезите. Навярно това обстоятелство е причината, задето византийските историци не знаят нищо за това последно руско предприятие. С него било свършено преди руските кораби да се явят във водите на Босфора.

Царуването на Багренородни е ознаменувано с още едно събитие в отношенията между Киевска Русия и Византия. Това било пътуването на руската княгиня Олга до Цариград през 956 или 957 г.

Руският летописец Нестор, както и някои византийски автори, писали няколко десетилетия след това, съобщават, че тогава Олга била покръстена. Самият Багренородни, който в съчинението си "За церемониите" съобщава за тая визита, не споменава нищо за кръщението на Олга. Навярно то е измислица от по-късно време. Византийците се задоволили да разгърнат пред варварката цялото великолепие на своя придворен церемониал, да ѝ внушат обаяние от величието, силата и богатството на империята, но особено внимание към нея те не показали. Тя дори не била допусната на трапезата на царското семейство и трябвало да обядва заедно с придворните дами на императрицата, т. нар. πατρικίαι ζωσταί.

Във всеки случай, както чрез походите си, тъй и чрез търговските си отношения с Цариград, русите бяха станали достатъчно известни на византийския свят и вече в началото на X в. ги намираме на служба като наемници във византийските армии. По-късно техните сродници, скандинавските варяги, бяха оказали значителни услуги на империята, и дори през XIV в. ги намираме като войници от придворната императорска гвардия.

Между народите на европейския север, които през X в. влизаха в кръгозора на византийската политика, бяха още хазарите и печенезите. Първите от тях, хазарите, народ от тюркски произход, още в началото на VII в. бяха образували силно военно-племенно обединение в югоизточната част на днешна Русия и през времето на Ираклий бяха оказали значителни услуги на империята в борбата ѝ с персите. Те бяха запазили към империята ценното си приятелство и по-късно, когато на изток тя имаше да устоява на напорите на новия си неприятел - арабите. Не еднаж, с походи, предприети през Кавказ срещу арабските земи, те бяха облекчавали положението на Лъв III, а сам Константин Копроним бе женен за една хазарска принцеса. Империята ценеше това приятелство със задморския си съсед и се стараеше да се отплаща. Спомняте си, че във времето на император Теофил бяха изпратени в Хазария византийски инженери, които бяха построили крепостта Саркел на Дон, за защита на хазарските граници от печенезите. Тия мирни и добросъседски отношения се основаваха преди всичко на обстоятелството, че хазарите с течение на времето се бяха превърнали в един уседнал народ със значителна култура, който служеше като посредник между Изтока и Запада, Азиатския юг и Славяноваряжкия север. Град Итил при устието на Волга бе не само главна резиденция на хазарския хан, но и един голям търговски център. Това, което е особено характерно за тоя даровит народ, е неговият интерес към въпросите на религията и странната му за средновековието търпимост към различните религиозни системи. Като всички турански народи, хазарите отначало имали примитивна езическа религия. С усядането им в областта между Черно и Каспийско морета те попадат под влияние на християнството от гръцките културни центрове по северното понтийско крайбрежие. Сложната християнска теология обаче останала чужда на тоя народ, поради което християнското мисионерство сред него не успява да намери много последователи.

Учението, с най-голям успех сред хазарите, е юдаизмът, еврейската религия. Еврейски колонии имало по бреговете на Азовско море, особено в Керч и Фанагория още през древността. Преследванията, на които евреите били подложени във Византия, умножавали числото на тия колонисти и те стават първите мисионери на юдаизма между хазарите. Ханското семейство, както и по-голямата част от хазарската аристокрация били спечелени още през VII или VIII в. за еврейската религия. Вестта за "еврейското царство" по северните брегове на Черно море се разпространила далеч из тогавашния свят и един еврейски учен Хасдай, който в X в. живеел при двора на кордовския халиф, дори се обърнал към хазарския хан с писмо, с което искал да се осведоми относно произхода на хазарската държава и потеклото на самите хазари, които той считал потомци на Израил. От Хазария юдейски мисионери правели опити да разпространят своята религия и между съседните народи - русите и дунавските българи. Наред с юдейството голямо разпространение между хазарите намерило и мохамеданството, проникнало тук през Кавказ и бреговете на Каспийско море. Интересна особеност на хазарското общество бе, че тия иначе враждуващи религии съжителствали в мирно състезание. Самите хазарски владетели дори, макар и привърженици на юдейството, викали от чужбина видни представители на други религии, за да устройват публични диспути. Известно е напр., че Св. Кирил получил покана за една такава мисия и, че в Хазария диспутирал с еврейските богослови върху тълкуванието на Стария и Новия завет.

През X в. хазарската държава бе изгубила много от предишната си сила и международно значение. Заразени от продуктите на тогавашната култура и увлечени от търговията и мирния стопански живот, хазарите бяха загубили някогашния си войнствен темперамент. Ханът им имал постоянна армия от 12 хиляди души, но тя била съставена от наемни чужденци. При все това доброто разположение на хазарите било ценено достатъчно от византийците през X в., защото те могли да бъдат използвани за възпиране на печенезите, които в това време вече бяха се разпрострели до устието на Дунава. В такъв смисъл са и наставленията, които Багренородни дава на своя син в прочутата си книга "De Administrando imperio". Що се отнася пък до опасността от самите хазари за Византия, тя не е могла да бъде особено голяма. Хазарите са могли да застрашават само херсонските крайбрежия на Черно море, намиращи се под властта на Византия; но срещу това империята могла винаги да си послужи с волжските българи и особено с печенезите.

За печенежкото появяване върху историческата сцена известията са доста неопределени. Багренородни съобщава, че до началото на X в. те живеели по бреговете на Яик и Волга, когато една коалиция на хазарите и узите ги принудила да отстъпят на запад. Тук те се сблъскали с маджарите, заседнали северно от дунавските устия и източно от Карпатите, отхвърлили ги към Панония и заели сами равнината на Югоизточна Русия. Главната им маса била групирана в земите по двата бряга на Днепър. Четири от техните племена били настанени източно от тая река, останалите четири - западно от нея. По войнственост и организация, както по дивите си нрави, те надминавали всички народи, които византийците по онова време наричаха с общото име скити. Тяхното име предизвикало ужас у съседите им маджари, руси и българи. Русите им плащали данък, за да получат свободен достъп до Днепър за Черно море. Хазарите също тъй скоро изпитали тяхната мощ и техните владения на запад били ограничени до течението на Дон. Крепостта Саркел била предназначена именно за защитата на хазарските земи в тая област от печенежките нападения. Поради централното си положение в скитската степ, както и поради дивата войнственост на своята раса, печенезите се явили през тази епоха една желана и ценена външна сила, която могла да бъде хвърлена против всеки опасен за империята съсед. В края на IX в. те бяха послужили на Симеон да се избави от маджарите, но 20 години по-късно Византия ги бе насочила срещу самата България и ако очакванията, които тя бе им възложила, не бяха се оправдали, то бе защото тяхното предприятие бе осуетено от самите византийски пълководци.

През X в. Византия поддържала връзки с печенежките орди, като се стараела да запази тяхното добро разположение и да ги има в услугите си. Вероломството на тоя див и необуздан народ обаче било тъй голямо, че Константин Багренородни в съчинението си "De administrando imperio" съветва какви предпазни мерки трябвало да вземат византийските посланици, когато навлизали в печенежките земи. Културата на печенезите, както преди X в., тъй и по-късно, се намирала на най-ниско стъпало. Градове в тяхната земя нямало; освен скотовъдството, едничкото средство за живот бил грабежът на съседните народи. Опитите да се християнизират оставали напразни и те живеели със своята стара религия, най-пригодна за техния бит и морал. През X в. печенезите бяха още безвредни за империята. Тя дори считаше, че може да ги използва срещу маджарите, които й създаваха толкова много безпокойства. Един век по-късно обаче, те бяха за нея най-страшните неприятели.

През X в. голямата някогашна империя на арабите бе се разпаднала на много отделни емирства, които тежнееха или зависеха от три големи политически центъра - Багдат, Кайро и Кордова.

С Кордовския фарлифат през времето на Багренородни Византия се намирала в мирни, дори приятелски отношения. Няколко византийски посолства били изпратени в Кордова до могъщия халиф Абдерахман. Целта на тия посолства не е известна. Някои предполагат, че Багренородни искал да постигне съгласие с испанските араби относно общата опасност от маджарите или пък че търсил да си осигури техния неутралитет за борбата срещу критския емир.

Голяма грижа на Византия създавали арабите в Сицилия. Островът бе завладян през IX в. от войските на Кайроанския халифат, но емирът на Сицилия в скоро време бе успял да намали своята зависимост от халифа до такава степен, че по времето на Багренородни островът образувал една отделна държава. Византия се бе примирила със загубата на Сицилия, но нещастието идеше оттам, че сицилийските араби не стояли мирни и на техните походи и опустошения били подложени крайбрежията на цяла Италия и главно Калабрия, която още се намирала под византийско върховенство. В започнатата борба, в която арабите имали срещу себе си коалицията на Византия, папството и лангобардските херцози, те били принудени да потърсят отново покровителството и помощта на африканския халиф. Военните действия продължили няколко години, докато през третото десетилетие на X в. византийците изгубили почти цяла Калабрия и заедно с това голяма част от владенията си в Апенинския полуостров. Сега те намерили един нов съюзник срещу империята - славяните по Адриатическото крайбрежие и Пелопонес. Техните корсарски флоти в съюз с арабите почват да държат в постоянен страх останалите византийски владения в Адриатика. Йонийските острови били държани в постоянна обсада. Към това време именно се отнася и опитът на Симеон да потърси морската помощ на Фатимидите за превземането на Цариград. Армиите на африканските араби през тоя период били пълни със славянски наемници.

По времето на Лакапин Византия сполучила със съдействието на лангобардските херцози да възстанови положението си в Калабрия, но за добитите си назад земи тя било принудена да плаща на африканския халиф определен годишен данък. Константин Багренородни счел за унизително плащането на тоя данък и войната в Калабрия през 951 г. била подновена. Нейните резултати не изменили положението и чак до възцаряването на Никифор II Фока (963 г.) империята продължавала да плаща на арабите споменатия трибут.

С източните араби Византия от времето на Василий I се намираше в постоянна война. Щастието в нея през началото на X в., както вече видяхме, бе на арабска страна и имаше време, когато византийското господство в Егейско море почти не съществуваше: то всецяло бе във властта на арабските пиратски флоти. В Мала Азия, след големите успехи на Василий I, положението също бе се променило. За войните си срещу Симеон империята бе принудена да привлече на запад всички военни сили и това бе позволило на сирийските араби безнаказано да опустошават нейните източни области.

След смъртта на Симеон (927 г.) положението претърпяло коренна промяна. Византия, освободена на запад, можеше вече да разполага с всичките си средства за борба на изток. От друга страна за Багдадския халифат бяха настъпили тежки дни. Неспирно вътрешно разложение бе обхванало тъй страшната империя на халифите. Местните емири един след друг се освобождавали от зависимост към централната власт. Самият халиф не разполагаше с реална власт вън от областта непосредствено около Багдад. Но и тук той бе играчка в ръцете на своите наемни войници и техните началници. По времето, когато във Византия монархическото начало закрепваше и растеше уважението към императорския институт и личността на самодържеца, сред арабите обаянието на халифа, божи наместник и наследник на Пророка, намаляваше. През царуването на Порфирогенет шест халифи се сменят на багдадския престол. От тях само един умира на трона: останалите биват убити, ослепени или удушени в затвора.

В пълно разложение се намираше и военната мощ на Халифата. Надъханите от религиозен фанатизъм мюсюлмански пълчища от предидущите векове бяха изчезнали. Религиозният екстаз вече не бе движещата сила, която хвърляше правоверните в кървавите схватки с неверниците. Той значително изстинал и последователите на Мохамед бяха се превърнали в мирни люде, предпочитащи удобствата на земния живот пред себепожертвуванието заради благата на небето. Арабските армии вече бяха образувани в голямата си част от наемници или от освободени роби, мнозина от които не били мохамедани. Евнуси и бивши роби били и мнозина от най-видните арабски военачалници. Срещу това Византия имаше една армия, чието устройство бе усъвършенствано чрез реформите на Василий I и чиито началници имаха зад себе си опита от големите войни срещу Симеон. Наред с видния генерал Куркуас, за който се говорело, че бил превзел повече от 1000 арабски крепости и чиито подвизи били описани от един негов съвременник в специално съчинение - изгубено за нас - в тия войни с арабите през времето на Лакапин и Багренородни спечелват първите си лаври и Никифор Фока, и Йоан Цимисхи, чието щастие по-късно ги доведе на цариградския престол.

Военните действия на византийско-арабската граница през царуването на Лакапин и Багренородни представляват цяла редица от походи на едната и другата страна ту в земите на Иберия и Горна Армения, ту в областите по Ефрат, Сирия и Киликия. Щастието в тия войни не веднъж минавало от едната страна на другата, но общо взето успехът клонял явно към византийците. Императорските войски превземат Теодосиопол, Едеса, Мелитена и проникват дори до Низибис в Персия. Византийската власт бива закрепена по източния бряг на Ефрат и византийските армии вече преследвали задачата да изхвърлят арабите от земите към Тигър. Разложението на Халифата се изразявало и в друг един факт, немислим в предидущата епоха, много от арабските емири в пограничните области, виждайки невъзможността да се съпротивляват на византийското оръжие и неочакващи никаква помощ от Халифата, побързали да признаят сюзеренитета на императора. В края на царуването на Порфирогенет империята бе си осигурила на Изток позиции, от които по-късно император Никифор II Фока щеше да продължи с още по-голям размах реванша срещу исляма.

Не тъй щастливо обаче бе византийското оръжие по море срещу Крит. Някогашните андалузки пирати бяха превърнали острова в могъща морска сила и гнездо на пиратите, които разоряваха имперските крайбрежия по целия източен басейн на Средиземно море. Дори и тогава, когато морските грабежи срещу византийските брегове из Азия, Тракия и Гърция бяха предприемани от араби из Сирия или Африка, Крит им служеше винаги за приятелска база на действията и там те намираха най-добрия пазар, който поглъщаше награбената плячка и дето те се освобождаваха от своите пленници. Хандикс, главният град на острова бе се превърнал в център на търговията с християнски роби. Тук бе продадена и голямата част от плененото население на Солун през 904 г., за да бъде оттам отведено по всичките краища на мюсюлманския свят.

Представящо тъй една отворена рана за Византия, владеенето на Крит от арабите й създаваше постоянни грижи. Преди Константин Багренородни срещу острова бяха вече предприемани пет експедиции. Нито една от тях обаче не бе сполучила в задачата си и островът оставаше в ръцете на неверните, все тъй застрашителен за морската сигурност на империята.

Постигнатите успехи на изток бяха повишили самочувствието на византийците и Константин VII се решил да свърши с предприятието, което неговите предшественици не бяха успели да доведат до добър край.

През 949 г. една голяма флота била приготвена, за да пренесе експедиционната армия, която брояла около 15 хиляди войници. В книгата си "За церемониите" Константин описва подробно големите приготовления, направени за организирането на експедицията, материалите за обсада на крепости, запасите от оръжия и най-сетне сумите, които били раздадени за заплати на войниците. Само за тая цел били изхарчени, според точните цифри, които намираме в казаното съчинение, 3706 литри, 5 номизми и 4 милиарисия. Експедиционният корпус се състоял от елита на всички теми, а моряците били комплектувани измежду най-опитните в корабоплаването племена. Освен кивириотите между тях имало много мардаити и руси. За началник на целия поход бил назначен Константин Гонгил, един неспособник, издигнат само поради личното благоволение на императора. Това обстоятелство решава участта на цялата тъй скъпо подготвена експедиция. Гонгил дебаркирал с 15 хиляди души в Крит, без обаче да вземе мерки да укрепи лагера си и да нареди охраняването му. Възползвани от това безгрижие на противника, арабите нападнали неочаквано византийския стан. Голямата част от византийската армия била унищожена или пленена и само останки от нея успели да се спасят на корабите и да донесат в столицата вестта за страшното поражение. Между тях бил и самият Гонгил. Тази катастрофа повдигнала смелостта на критските араби и до времето, когато Никифор Фока отмъщава за поражението в Крит, техните набези непрекъснато разнасяли ужас по византийските крайбрежия.

Херсон. Въпреки всичките загуби, които бе понесла в териториално отношение, наследницата на Рим още представяше цял един свят и нейното могъщество се простираше и над земи, които лежаха далеч от компактната маса на нейните владения. Под византийска зависимост до X в. се намираше част от Италия, голяма част от Армения. На север през Черно море тя владееше в Кримския полуостров важния град Херсон. Тукашните земи бяха проникнати от старата градска култура. Преди Римската империя да простре своето влияние над понтийските земи, бе се образувало Боспорското царство, една полуварварска формация, която постепенно бе обхванала по-голямата част от Кримския полуостров. Херсон обаче бе запазил своята независимост и бе я бранил усърдно срещу всичките варвари, които в течение на последващите векове се сменяха по Северните черноморски крайбрежия. При Юстин I Херсон бе получил силен византийски гарнизон и това бе го спасило от господството отначало на българи, а след това на узи, хазари и печенези. Въпреки това градът запазвал своята относителна самостоятелност, имал самоуправление, начело на което стоял изборен магистрат (протевон), който се ползвал със значителни права и власт. Началникът на византийския гарнизон не се месел в управлението и по отношение на гражданството бил само един представител на императора.

Още твърде рано градът служел като място за заточение на видни личности, които централното правителство на империята считало за неудобно да държи близко около себе си. Един такъв заточеник, спомняме си, бе и Юстиниан II Ринотмет.

Във времето на Диоклетиан херсонци получили правото да се самоуправляват и да не плащат на империята никакви данъци. Това въздигало града в една малка република по подобие на древногръцките πόλεις. След това Константин Велики освободил херсонските кораби от задължението да плащат такси във всички пристанища.

Това положение на малката кримска република било значително изменено от император Теофил. Той изпраща в Херсон свой стратег, който занапред трябвало да бъде началник на града и да си присвои голяма част от правата, които дотогава имали местните управители. Отдалечеността на града от центъра на империята обаче, от една страна и трудността да се поддържат в него значителни военни сили, не позволили замисленото нововъведение да бъде проведено напълно и Херсон да бъде превърнат заедно с околността си в обикновена византийска провинция. Властта на императора там оставала номинална и за своята защита срещу варварите херсонци били предоставени главно на собствените си сили. Императорското правителство било доволно, ако гражданите на малката република уважават неговия суверенитет и не действат срещу интересите на империята. В противен случай то имало само едно средство срещу тях - търговските репресии. Херсонските кораби, намиращи се във византийски води, били залавяни и екипажите им арестувани. Градът живеел главно от търговията и като посредник в размяната между скитските степи и византийския юг, поради което подобна мярка била най-сигурното средство, за да се принуди към подчинение. Впрочем и самите херсонци нямали интерес да скъсват връзките си на васалитет към Византия. Тя им отваряла своите пазари, а в решителни моменти, когато трябвало да отстояват независимостта си срещу варварите от север, от нея единствено могли да очакват помощ. Поради положението си в непосредствените окрайнини на варварския свят на север, както и поради живите си търговски връзки с разните народи и племена, които го населявали, херсонци били в състояние да имат най-точни сведения за отношенията сред него и да познават силите, които във всеки момент са ги предизвикали. Тази осведоменост била от голяма полза за Византия и нейната политика. Херсон за нея бил крайният преден пост във варварския север, отдето тя наблюдавала с най-голямо внимание какво се върши там, използвала създадените вражди или вземала бързи мерки, за да предотврати готвещите се сред него акции срещу й. През Херсон са минавали всички нейни мисии до хазари, печенези и руси, там спирали всички нейни посланици, за да се запасят и с необходимите сведения и средства, преди да поемат трудните си и отговорни пътешествия във варварските земи. Чрез Херсон Византия в край на IX в. бе изпратила маджарите срещу Симеон; пак оттук през 916 г. тя бе вдигнала печенезите против него, а херсонци бяха предупредили Роман Лакапин в 941 г. за руския поход срещу Цариград.

Взаимните услуги и съдействие между васал и сюзерен били високо ценени от едната и другата страна и за Византия през X в. грижата да запази своето кримско владение не веднъж занимавала нейното правителство. Главната опасност тук идела от хазарите, които владеели източната по-голяма част на Крим. В книгата си "De administrando imperio" Багренородни препоръчва, в случай че хазарите биха се опитали да предприемат нещо против Херсон, да се привлекат срещу тях печенезите, узите и волжските българи.

По един особен начин били сложени през X в. отношенията на империята към Армения. Във времето на Михаил III цялата страна бе изложена на арабското нашествие и завоювана от арабите. Политическият успех на последните бе улеснен извънредно много и от разединението, на което страната бе жертва.

Отделните нейни области се намираха под властта на свои князе. Първата владелска фамилия била тая на Багратидите, но нейният суверенитет бил само номинален. Местните князе се държали и действали съвсем независимо. Сега те един по един падат в арабски плен, от който били освободени като васали на халифа. Един от представителите на Багратидската династия получава от халифа титлата "княз на князете", която му осигурявала първенството в Армения.

Цялата страна след това остава зависима от арабите, на които плащала данък. Когато през X в. Халифатът почва да упада и далечните емирства да добиват все повече независимост в действията си, арменските земи били изложени на техните нападения. От Багдад не само че не могли да окажат никаква подкрепа на арменските васали, но сам халифът не веднъж се нуждаел от тяхната помощ срещу своите непокорни емири. По тоя начин връзките на зависимост по отношение към Багдадския халифат постепенно отслабвали. В борбата срещу враждебните емири Багратидите все повече засилвали властта и разширявали влиянието си, докато най-сетне получават от Багдад кралска титла.

Това означавало фактическо освобождение на Армения от арабско върховенство. Тъкмо по това време бяха започнали и големите успехи на Василий I срещу арабите, при което последните бяха загубили много от важните си градове и крепости по Ефрат и в Сирия. От това обстоятелство се възползвал арменският крал Ашод I, за да добие признание на създаденото си положение и от Византия. Цариградското правителство с готовност се отзовало на арменските постъпки, тъй като за него не било безразлично да има на страната си един приятел и съюзник срещу арабите. Тъй бива реставрирана монархията в Армения.

Както едно време през древността и началото на средновековието съществуваше една арменска държава-бариера между двете големи империи - Персийска и Римска, също тъй и сега на път бе да се създаде и затвърди такава между Византия и Халифата.

Събитията на Балканския полуостров през първата половина на X в. обаче не позволиха затвърждаването на арменската държава. Заета в големите си войни със Симеон, Византия не бе в състояние да окаже на своето протеже арменския крал Семпад никаква ефикасна поддръжка и той скоро става жертва на междуособиците на своите васали и на нападенията на съседните арабски емири, главно на тоя от Азербайджан. Едва към края на третото десетилетие от X в. на наследника на Семпад се удава да възстанови положението си в Армения и да възвърне своите владения. За това той бил задължен преди всичко на средствата и въоръжената помощ, която получил от Роман Лакапин.

Независимо от династията на Багратидите, из планинските кантони на Армения се мъчели да задържат властта си в постоянни съперничества и междуособни борби, редица арменски князе. Нуждаещи се от външна подкрепа или търсещи признание на положението си от една по-висша власт, те намират търсената опора във Византия. По такъв начин империята през X в. си създава едно изгодно положение в Малоазиатския изток. Без усилия и войни, тя спечелва неоспоримо върховенство в Армения, чиито князе се считали васали на императора и до известна степен дължащи властта си изключително нему. След Армения Византия се помъчила да настани по същия начин влиянието си в съседна Иберия.

Израз на тия отношения на сюзеренството и васалите били титлите, които цариградският двор раздавал на кавказките и арменски владетели. Кралят на Иберия носел почетното звание "куропалат", (дворцов маршал), което, както и самата му кралска титла, било наследствено в неговата фамилия. Арменските крале били почетени със званието "магистър", докато по-дребните тамошни владетели, според значението и връзките си с империята, носели званията "патриции", "протоспатари", хипати и т.н.

Планинска Армения винаги била една бедна страна. И затова нейните князе били не толкова жадни за византийските титли, колкото за византийското злато. Във Византия всеки сановник, носещ някакво почетно звание, получаваше отговарящо нему годишно възнаграждение, което се наричаше рога. Такива рога били плащани във вид на годишни субсидии и на арменските владетели. Чрез тях византийското правителство естествено държало в още по-голяма обвързаност Армения.

Сближението между Византия и арменците през първата половина на X в. имало важни последици и за събуждането на търговските отношения в Азия, дошли в пълен упадък през вековните войни между Християнството и Исляма. Армения става посредник в търговията между двете страни. Заедно с това византийската индустрия намира тук в изобилие суровини, от които тъй много се нуждаела.

Заедно със засилването на политическите връзки между арменските княжества и Византия, растяло и влиянието на византийската култура в арменските земи и главно в средите на арменската аристокрация. Арменци и византийци бяха разединени в религиозно отношение. Докато православието се бе окончателно затвърдило във византийското общество, по-голямата част от арменския народ беше силно привързана към монофизитизма. Въпреки това Византия оставаше за арменците осенена със светлината на едно мистично величие. Много столетия бяха изминали от времето, когато римските знамена бяха се явили по бреговете на Ефрат. Оттогава различни народи и много царства бяха се издигали и падали. Едничка, устояла на бурите на времето, оставаше ромейската държава. И въпреки религиозното различие, арменците не можеха да не видят в нея едно учреждение, чиято стабилност черпи сили от божеството. За тях тя винаги оставаше една свещена империя и нейният представител - божи пълномощник на земята. За тях личността на цариградския император бе свята. И затова у арменските писатели от средновековието не веднъж бунтовете срещу законните византийски самодържци се квалифицират като светотатство.

С това обаяние, с което империята се ползваше сред арменците, се обяснява и големия приток на арменски сили, които тя постоянно получаваше. В хилядагодишния живот на Византия безбройни бяха пълководците от арменски и кавказки произход, които посвещаваха способностите си в нейна служба; нейните най-големи императори бяха също тъй арменци. Величието на византийската държавност, дълбоката традиция, на която тя се крепеше и могъщата култура, на която тя бе дала убежище, всичко това бе тъй силно, че тия чеда на християнска Азия забравяха своя произход и безрезервно съдействаха за потисничеството дори на своите собствени народи.

X

Right Click

No right click