Роман Лакапин (920-944)

 

След битката при Ахелой (20 август 917 г.) бе очевидно, че империята се намира пред държавен преврат. Две лица във Византия се бореха за властта: адмиралът Роман Лакапин и нещастният в битките със Симеон Лъв Фока. Най-сетне на хитрия Лакапин се удаде да измести противника си във влиянието пред императора и да заеме длъжността хетериарх - началник на гвардията от чужденци в двореца.

Оттук нататък кариерата на тоя незнаен арменец започва с необикновена бързина. Година по-късно Константин Багренородни бил обявен за пълнолетен и Роман го оженил за дъщеря си Елена. След това получил титлата "василеопатор" (баща на императора), а длъжността хетериарх предал на сина си Христофор. Безволният и слаб Константин вече тъй много изпаднал под влиянието на тъста си, че още същата година го провъзгласил за кесар, а няколко месеца по-късно - за император и съуправител.

Увлечен от склонността си към тихи занятия и кабинетен труд Константин VII предоставил управлението и грижите изцяло на своя роднина. Честолюбивият парвеню това и чакал. За да намали византийското обществено недоволство от изместването на законния император от управлението, той изкусно съдействал за подронването на неговия легалитет. Константин VII бе роден от четвъртия брак на Лъв Философ, което бе станало причина за големи неуредици в черквата. Патриархът Николай бе отказал да го признае и макар да бе склонен да венчае Константин, дете още, за съимператор на баща си, той минаваше като незаконороден. За да осигури наследството на престола Лъв бе принуден да потърси съдействието на папата, който бе признал брака му, а следователно и правото на наследство на Константин Багренородни.

Лъв VI обаче бе умрял твърде рано и регентството на империята и над малолетния принц бе поето от брат му Александър. Отстранен преди това от управлението, последният се считал едничък законен наследник на престола и вече сериозно възнамерявал да се освободи от Константин. Смъртта обаче бе му попречила за изпълнението на този престъпен план.

Но разколът, предизвикан между Рим и Цариград поради намесата на папата в черковната компетентност на патриарха, не беше още премахнат. Помирението било постигнато едва в 920 г. и то не без хитрото посредничество на Лакапин. Патриархът Николай се съгласил да влезе в общение с папата, обаче с условие да се признае недопустимостта на четвъртия брак. По такъв начин този, който се считаше от византийското общество за законен император, бил мълчаливо обявен за незаконороден и предимството, което можел да има пред Лакапин, само по себе си било отстранено. Честолюбивият и фанатичен патриарх не разбирал, че с това съдействал на узурпатора. С благочестиви подаръци на черкви, монаси и манастири Лакапин бе сполучил при това да спечели привързаността на духовенството. А неговото влияние за формирането на общественото мнение във Византия бе огромно.

Подготвил тъй условията за тържеството на своите намерения, Роман вече открито асоциирал към империята цялата си фамилия. В 921 г. той обявил за съимператор най-големия си син Христофор, три години по-късно били възведени в императорско достойнство другите му двама синове Стефан и Константин. Даже внука си Роман, син на Христофор, бил увенчан с императорската корона. Лакапин считал вече империята осигурена за своето семейство в продължение на три поколения. Но и това сметнал за недостатъчно; той се бе погрижил да направи и черквата служителка на своите династични интереси и затова бе поставил, след смъртта на Николай Мистик, сина си Теофилакт за цариградски патриарх. Това бе същият този Теофилакт, за чиито далеч не черковни склонности, аз вече имах случай да говоря.

Така Византия имаше шест императори. Главното бе, че този между тях, който по право трябваше да има предимството, бе изтласкан съвсем настрана. Не само че Константин бил фактически отстранен от всички въпроси на управлението и, че всичко се решавало без него, но дори и в тържествените церемонии и процесии, с които цариградския двор бе тъй богат, нему било отреждано последно място сред неговите колеги.

Трябва да се признае обаче, че в лицето на Роман Лакапин Византия бе намерила един император от какъвто отдавна се нуждаеше. Чрез мира, сключен с българите веднага след Симеоновата смърт, той бе освободил империята от една опасност, която повече от 30 години висеше над нея. Чрез брака на внучката си Мария с цар Петър Български Роман създаваше опора за новата династия и извън границите на царството си. Близките отношения, настъпили между двете страни след тоя брак, отваряха за византийското културно завоевание България и подготвяха нейното разложение. Откъм северозапад Византия вече нямаше защо да се бои. Тя можеше отново да обърне внимание и съсредоточи силите си на изток и юг срещу арабите.

Известно е, каква страшна опасност бяха станали арабските пирати за Средиземно море. От базите си по африканския бряг, от Кипър, Родос и Крит те не се задоволяваха само с нападенията над търговските кораби или с опустошение на крайбрежията. Техните флоти нападаха дори най-здраво укрепените градове, както бе случаят със Солун в 904 г. Императорските ескадри след няколко страшни поражения вече се бояха да излязат в открито море срещу пиратите и се задоволяваха да нападат само по-слабите им части. Това траеше цели две десетилетия.

При Роман Лакапин на флотата бе обърнато голямо внимание и тя бе издигната до състоянието, когато осигуряваше на Източната империя господството над източните морета. Роман бе й намерил и един достоен началник - друнгария Йоан Радин. Стегнал силите, намиращи се на разположение, Радин най-сетне бе решил да премери мощта си с бича на морето Лъв Триполитанец, опустошителя на Солун. В една голяма морска битка при о-в Лемнос през 924 г. Лъв бил съвсем разбит и от този момент морската опасност от арабите отстранена. Византия отново бе заела положението на първа морска сила.

Малко по-късно се възобновяват военните действия срещу арабите на Изток. Знайно е, колко тежко бе тук положението при Василий I. Поради преследванията, на които бяха подложени павликяните, те бяха принудени да напуснат пограничните си земи в Мала Азия, да потърсят помощ и закрила у арабите и с тяхно съдействия да започнат една безконечна и опустошителна война срещу империята. Едва убийството на техния вожд Хризохир бе отстранило опасността от тях.

По-късно Василий I бе въвлечен в една дълга погранична война със самите араби, която бе продължена и от неговите приемници без всякакъв решителен резултат, ако се не вземе предвид опустошението, на което бяха подложени граничните провинции и на двете страни.

При Роман Лакапин бе намерен пълководецът, който бе в състояние да се справи с голямата задача на тая война. Това бе знаменитият Йоан Куркуас. В продължение на 20 години (920- 942), след непрестанни борби, той тъй бе изтощил арабите, че византийските граници бяха стигнали Месопотамия към горното течение на р.Ефрат. Арабският халифат в Багдад бе вече обхванат от неспирно разложение. Отделните емири действаха на своя глава и византийската политика бе успяла да привлече на страната си емира на Мелитена Абу Хафс. Неговите войски заедно с тия на императора се сражаваха със своите едноверци и сам той след удържаните победи участвал в триумфите в Цариград, водещ пленените агаряни.

Дългите успехи на византийското оръжие бяха увенчани към 942 г., когато Куркуас бе успял да превземе прочутата още от персийската епоха крепост Низибис в Горна Месопотамия и когато застрашеният град Едеса бил принуден за спасението си да даде на победителите своята светиня - неръкотворния образ на Христос, който се ползвал с тъй голяма слава всред целия християнски свят. С тържествено шествие християнската светиня била отнесена в Цариград, за да увеличи съкровищницата от реликви, която векове подред бе събирана там. Много време Византия не бе изпитвала подобно въодушевление, както сега, и в умовете на цялото византийско общество вече си пробиваха път вярата и убеждението, че е дошъл моментът, когато Християнството от защита ще мине в нападение срещу Исляма, за да го изтласка от земите, що бе векове наред владял.

Благоприятното за империята положение на Изток бе спечелило твърде много и поради друго едно събитие в историята на източните земи. Още в края на IX в., при царуването на Василий I, част от Армения бе сполучила да отхвърли арабското иго и в нейната северна част се бе създало независимо царство под династията на Багратидите. Един от представителите на тая династия, Ашот II, бе успял да изчисти цяла Армения от арабите и да добие признание за независимостта си от халифа, който му бе дал титлата "цар на царете" (шах ан шах). В борбата си за независимост арменците имаха не само косвеното съдействие на Византия, но действаха във формален съюз с нея. За самата империя създаването на една независима арменска държава в планинската област над Месопотамия имаше извънредно важно стратегическо значение. Тя защитаваше византийския фланг откъм север и позволяваше на византийците свободно и безопасно да оперират срещу арабите в Месопотамската равнина.

Роман Лакапин бе човек от нисък произход. Това обстоятелство бе достатъчно неговото издигане на трона да бъде погледнато зле от византийската аристокрация. Съставена от едри земевладелци и от лица, чиито родове в миналото бяха играли значителна роля в държавния живот на империята й бяха и принесли големи услуги, тази аристокрация не можеше да понесе спокойно един неизвестен парвеню да носи короната на василевсите. Тя бе готова да вземе участие във всяко движение, което би си поставило за цел един династичен преврат. Опити от такъв род действително имало, но всичките те бивали потушавани жестоко от този "гениален, но безпринципен злодей", както Гелцер се отзовава за него. За да ограничи социалните привилегии на аристокрацията, Роман бе предприел срещу й редица мерки. На първо място той се надяваше да спре растежа на нейната икономическа мощ. И в това отношение императорът съгласува интересите на своята династия с тия на държавата.

Императорите иконоборци бяха повели политика, която покровителстваше дребната селска собственост. През иконоборческия период старите форми на едрата поземлена собственост с колоната и крепостничеството бяха изчезнали и на тяхно място се бяха създали нови отношения, при които господстваща форма на земевладението бе дребната собственост. Със своето законодателство иконоборците санкционираха тая промяна.

След ликвидирането обаче на иконоборството започна всеобща реакция срещу порядките, които бяха установени по негово време. Василий Македонец бе заменил цялото иконоборско законодателство с ново, което почиваше на принципите на Юстиниановото право. В него бяха отразени и старите имотноправни възгледи. Извършената промяна в правото се отрази гибелно върху новите социални отношения. Покровителството на дребното земевладение бе изоставени за интересите на едрата собственост, която почна бързо да се развива. Последиците от това развитие, отначало скрити, се проявиха с пълна сила през второто десетилетие на X в. Бе почнал всеобщ, бърз и неспирен процес на обезземяване на дребните стопани, при който земите им минаваха в ръцете на едрите земевладелци. За да добият земите на бедните си съседи последните си служеха със средствата на икономическата принуда, с политическото си влияние, с широките си връзки. Обезземяването на широките селски слоеве, само по себе си една значителна беда, ставаше още по-голяма затова, че същите тия селяни се превръщаха в политически обезправено население. Създаваха се в нова форма крепостничеството и колоната, които бяха довели в значителна степен белите на Римската империя. Едрите земевладелци, светски или черковни, се стремяха по разни начини да се освободят от плащането на данъци и това носеше обедняването на държавата. Добили веднъж значителна икономическа мощ, същите едри земевладелци от друга страна аспирираха за политически правомощия. Това от своя страна значеше ограничение суверенитета на държавната власт, която досега бе устоявала на всички външни изпитания, само защото почиваше върху принципа на централизма и разполагаше безрезервно с всички сили и средства на византийското население.

Превръщането на свободното селячество в маса от крепостници, най-сетне лишаваше Византия и от нейната военна мощ, защото угнетения социално човек не може да бъде добър войник и надежден защитник на държавата.

С няколко думи казано, ръстът на едрото земевладение, чийто представител бе византийската аристокрация, съдържаше в себе си страшна опасност за бъдещето на държавата.

Прозорливият Роман Лакапин не можеше да не разбере това и той реши да се противопостави на злото. Спасявайки държавата, Лакапин спасяваше собствената си династия.

През 922 г. той издаде прочутата си новела за протимезиса. Протимезис (предпочитание) се наричаше една стара обичайна наредба във Византия, чийто произход навярно трябва да се търси в иконоборската епоха. Според нея продавачът на даден селски поземлен участък бе длъжен да го предложи първом на своите роднини, след това - на съседите си и подред на членовете на данъчната група, към която сам принадлежеше, на съселяните си и т.н. Понеже всички тия личности бяха обикновени селяни, един селски имот можеше да бъде продаден само на селянин. Това указание обаче не бе достатъчно и в новелата си Лакапин изрично бе издал забраната, щото един властелин по никой начин, нито чрез дарение, нито чрез завещание да няма право да завладява имот, който е принадлежал на селяни.

Със законодателство от тоя характер Лакапин спечелваше на страната си селското население, отслабвайки своите противници аристократи.

В стремежа да заздрави положението си и бъдещето на своята династия, Лакапин не забравил и значението на византийското монашество. След иконоборческата епоха то, като борец за православието, бе станало действително една сила, с която държавата трябваше да се съобразява. С щедростите си към черквата, монасите и техните общини той бе си създал между тях името на най-верен и най-предан син на черквата.

Цялото управление на Лакапин било вдъхновено от един стремеж - да отстрани фактически от управлението Константин Багренородни и тъй да осигури престола на своите преки наследници.

С насилия и хитрости той бе успял да отстрани всяка опозиция срещу своите намерения. Но когато считаше, че целта му вече почти е достигната, той бе съборен от един удар оттам, отдето никой не бе очаквал - от собствените си синове. Най-старият от тях, Христофор, бе умрял преди това. Другите двама, Стефан и Константин, които бяха съимператори на баща си, чувстваха неговата ръка да тежи на тяхната самостоятелност. Те бяха решили да се освободят от него. През декември 944 г. Роман бил арестуван от тях и пратен на заточение на един от Принцовите острови.

Двамата неблагодарници не бяха разбрали какво дължат на своя баща; но те не разбираха и друго - че неговият гений не само бе ги издигнал на престола, но той единствено бе в състояние да ги запази от всички сили, които искаха да ги катурнат и, които изчаквайки далеч не бяха унищожени.

Падането на Лакапин бе сигнал за недоволниците да се вдигнат и съединят срещу двамата нови, но неспособни узурпатори. Начело на заговора застанал Варда Фока, брат на този Никифор Фока, когото Лакапин тъй брутално бе отстранил от своя път. Един месец след свалянето на Лакапин подобна участ постига и синовете му. Те биват заточени в същия манастир, дето бил изпратен и баща им. Летописецът разказва, че Роман Лакапин имал това последно удовлетворение да посрещне свалените величия и с горчив сарказъм да им даде да почувстват великата неблагодарност към този, комуто дължаха почест и величие.

На престола, сред ликуванията на цариградската тълпа, отново бе останал като едничък император внукът на Василий Македонец - Константин Багренородни.