Лекции по история на Византия. IV. Възход на средновековна Византия (843-863) - Самостоятелно управление на Константин VII Багренородни (945-959)

Посещения: 17771

Индекс на статията

 
Самостоятелно управление на Константин VII Багренородни (945-959)

 

PorphyrogenetusПървите му действия, както можело да се очаква, били да се освободи от всички личности, които бяха направили кариера по времето на Лакапин. Всички те били отстранени от длъжностите си. Естествено между тях имало хора с големи заслуги към империята, но това не ги спасило. Между отстранените бил друнгарият на флотата Йоан Радин, който с победата си при Лемнос бе турил край на морските грабежи на арабите. Всички членове на фамилията на Лакапин били прогонени от двора, мнозина от тях принудени да приемат монашеството, а останалите били сломени и лишени от всяка възможност за могъщество. Между последните бил и един незаконороден син на Лакапин на име Васил, а също и Лакапиновия внук Роман, син на Христофор. По-късно, заради предаността си към новото правителство, двамата успели да достигнат до високи постове в управлението.

Дворцовия преврат от януари 945 г. обаче бе сменил само декорациите на властта. Константин Багренородни, през дългите години на отстранението си от властта, не бе променил нито вкусовете, нито наклонностите си. Той бе останал все същият кабинетен учен, който предпочиташе книжовните занятия и обществото на учените литератори пред всички грижи на властта и суровия живот на военните лагери. Той останал и сега фигурант в управлението, а истинското ръководство поемат лицата, сменили Лакапин и неговия антураж. Най-високи постове бяха получили подготвилите падането на Лакапин. Между тях на първо място бил Варда Фока, брат на Никифор Фока, някогашен съперник на Лакапин в стремежа му към властта. Той бил назначен за доместик на схолите, най-високата военна длъжност в империята: в мирно време началник на първия отред на императорската гвардия, доместикът на схолите по време на война се явяваше началник на всичките въоръжени сили. Синовете на Варда получили длъжностите стратези на някои от най-важните малоазийски теми: Никифор - на Анатоликон, Лъв - на Кападокия и Константин - на Селевкия.

На Варда Фока бе поверено началството на византийските войски във войната срещу арабите. Той се оказа обаче неспособен пълководец и в скоро време щастието минава на страната на мохамеданите. Положението било поправено едва в края на Порфирогенетовото царуване, когато началството над войските било поето от енергичния и способен син на Варда - Никифор Фока. Византийците, прекрачили вече Ефрат чрез превземането на гр. Самосата, в 957 г. превземат и силно укрепената Амида, която в старовизантийската епоха бе предмет на толкова спорове между перси и византийци. Сега Византия вече бе разпростряла офанзивата си към земите отвъд Тигър, в старата персийска територия.

Започнал щастливо войната с арабите в началото на самостоятелното си царуване, Порфирогенет счел, че е дошъл най-сетне моментът да им отнеме и най-важната твърдина в Средиземно море - о-в Крит, отдето те в продължение на повече от един век заплашваха сигурността не само на цялото Егейско море, но дори и околностите на самата столица. Още в 949 г. била организирана голяма експедиция. Екипажът на флотата, състоящ се от 137 кораба, също както и експедиционната армия, били съставени от елита на всички теми. Общото число на войските, които трябвало да вземат участие в похода, не надминавало 15 хиляди души, защото пред количеството било предпочетено качеството. Специални кораби носели огромни обсадни оръдия. Начело на експедицията бил поставен Константин Гонгил - стратег на морската тема Самос - бивш фаворит на императрица Зоя и човек, който нямал никакви способности на пълководец. Затова експедицията свършва с истинска катастрофа. Едва дебаркирала на острова, византийската армия, в която не били взети и най-обикновените мерки на предпазливост, била нападната неочаквано от арабите и почти цялата унищожена. Нещастният й пълководец едва успял да се спаси.

С тази катастрофа бяха изгубени плодовете на морската победа при Лемнос и арабските пирати отново добиха смелостта за опустошителните си набези по егейските крайбрежия.

В бедното откъм вътрешни събития управление на Константин Багренородни заслужава да се отбележи един факт, с който отношенията на Византия с русите влязоха в нова фаза. Досега русите бяха известни на византийците само по морските нападения, които бяха предприемали срещу Цариград. Последното от тях бе в 941 г., когато княз Игор се бе явил под стените на столицата с 1000 кораба и 40 хиляди войници.

Сега, при Константин Багренородни, в Цариград бе дошла с многочислена свита руската княгиня Олга и след продължително гостуване бе решила да приеме християнството. Покръстването бе извършено в Цариград и тя се завърнала в Русия, придружена от много духовници и черковни книги за просветата на народа й, който още живееше със старите си богове. Моментът за обръщането на русите обаче още не бе дошъл.

Макар царуването на Багренородни да означаваше една реакция срещу това на Лакапин, тя не отиде по-дълбоко от смяната на личностите на управлението. Видяхме, че във външната политика Багренородни или по право новите личности, които сега водеха вместо него държавните работи, следваха пътищата, осветени от Лакапин. Продължена бе борбата с арабите също тъй, както мирните и приятелски отношения с българите. В едно отношение само се отличаваше управлението на Константин VII от това на предшественика му - спрямо чужденците, спрямо които византийците демонстрираха своето превъзходство. Багренородни в своите литературни занятия бе изучил основно миналото на Източната империя и традиционното самосъзнание на византийците, че те водят произхода си от старите римляни, бе у Константин Багренородни достигнало връхната си точка. Всичките останали народи считаше за варвари, между които не виждаше различия, и затова ги поставяше по-долу от цивилизованите византийци. Към императорския институт Багренородни изпитваше истинско благоговение, а оттам и към всички церемонии и обреди, които бяха се създали във византийския двор.

Книгата му "За церемониите" е израз на това негово съзнание и настроение. Най-малките подробности в церемониала са описани с педантични подробности. Съзнанието за византийското величие и за несравнимо високото положение на императора бе най-добре изразено в отговора, който бяха получи пратениците на германския император Отон I, начело с Лиутпранд, когато бяха се явили да искат ръката на една византийска принцеса за сина на Отон. На тях направо бе отказано. И когато те бяха отвърнали, че съществува вече такъв прецедент с внучката на Роман Лакапин, омъжена за Петър Български, Константин бе възразил: Роман не бе от царски род, той не знаеше ромейските обичаи и неговата грешка не може да бъде задължителна за един византийски император.

Както във външната, тъй и във вътрешната си политика Порфирогенет следвал направлението, начертано от Лакапин. Видяхме каква особена грижа бе проявил Лакапин към селското население и как се стараеше да запази дребната поземлена собственост от разпадане. Практически мерки за целта бяха насочени срещу едрите собственици или с други думи казано - срещу византийската аристокрация. Багренородни бе извадил последната от угнетеното положение, в което се намираше при Лакапин. Интересите на държавата обаче му налагаха да вземе спрямо необузданите й апетити мерки от същия характер, каквито бе приложил и Лакапин. Между византийските дребни земеделски стопани се отделяше особеното съсловие на войниците. Те обработваха малки стопанства, дадени им от държавата, и срещу това бяха длъжни да си набавят сами въоръжение, и да се явяват във войската при всяко повикване. Социалният натиск, на който бе изложена дребната собственост от страна на големите земевладелци, засягаше и селяните войници. Процесът на обезимотяването бе започнал твърде бързо сред тях и ако продължеше, Византия щеше да остане без армия. Колкото и да бе отдалечен от практическото управление на държавата, Багренородни не можеше да не забележи опасността и да вземе мерки срещу нея. В една дълга новела той забранява отчуждаването на подобни войнишки имоти по какъвто и да било начин и веднъж отчуждените заповядва да се възвърнат на старите им стопани. Един войнишки имот можеше да се предаде по наследство, но само със задължението за военна служба. Величината на войнишките имоти била установена съобразно с нуждите на войнишкото семейство и средствата, необходими на един войник за самоекипиране.

Мъчно е да се повярва, че нарежданията на тая новела били инициатива на самия Константин. Навярно тя му била внушена от някои измежду лицата, които винаги трябваше да управляват вместо него. След смъртта му престола заел синът му Роман.

X

Right Click

No right click