Лекции по история на Византия. V. Византия в апогея на своята мощ (963-1025)

Посещения: 17502

Индекс на статията

 
Никифор II Фока (963-969)

 

Entrance of the emperor Nikephoros Phocas 963 969 into Constantinople in 963 from the Chronicle of John SkylitzesКъсото царуване на този император е една от най-бляскавите епохи във византийската история.

Никифор Фока, при възцаряването си вече 50-годишен, бе минал своя живот във военните лагери и битките. Военните му подвизи още по времето на Багренородни и Роман II бяха го направили идол на войските, които той водеше от победа към победа. Същински войник по природа, суров и мрачен, той познавал слабостите на войнишката душа и начините, по които може да й въздейства. Като император оставал пак предимно войник и главните му грижи били за армията. За да поддържа нейния дух и дисциплина той не скъпял средства. Не минала и една година от неговата коронация и той не можел вече да понася мирната обстановка на двореца и застава начело на войските си.


В Мала Азия още от времето на Лакапин борбата срещу арабите не бе спряла. Сега, при императора войник, тя продължила с още по-голяма енергия. Арабите трябваше да почувстват, че експанзивната мощ на империята бе се издигнала на непозната дотогава висота. В редица походи през 964 и 965 г. Никифор успява да отнеме на арабите редица важни градове и крепости в Киликия. Мюсюлманите изгубват и главния град на провинцията Tape, който бе база на операциите им срещу Южна Мала Азия. Едновременно с това била водена офанзива и по море. Византийският патриций Никита Халкудес, начело на флотата, успява да възвърне о-в Кипър. По тоя начин арабите изгубваха и сетната си опора в Средиземно море.

Fall of Antioch in 969След една пауза от две години настъплението започнало с още по-голяма енергия и сили. Начело на войските стоял самият император и пред неговата 80 хилядна армия арабските градове и крепости в Сирия едни след други трябвало да отварят вратите си. Първата голяма придобивка на този поход било завладяването на старата християнска столица на Изтока - Антиохия. Истински удар за арабската гордост и сила било падането на гр. Дамаск, първата столица на Арабския халифат до преди преместването му в Багдад.

Някога при Ираклий християнството бе видяло персийците да отнасят от Йерусалим кръста, на който бил разпънат Иисус. Сега в ръцете на победоносните византийци бе паднала една не по-малко ценена мюсюлманска светиня - мечът на Мохамед.

Преизпълнен със съзнанието за собствената си сила, Никифор, също както по-рано и Константин Багренородни, бе счел за обидно да плаща данък на африканските халифи. След превземането на Кипър Никита Халкудес в 964 г. бил назначен за началник на една нова морска експедиция със задача на прогони арабите от Сицилия. На запад обаче византийското оръжие като че ли винаги бе осъдено на злополуки. Самият византийски военачалник, след дълги и променливи битки, най-сетне паднал в арабски плен. За неговото освобождение императорът трябвало да даде на Фатимидите пленената в Сирия сабя на Пророка.

Това обаче, което на Византия не бе се удало на запад, бе постигнато по бляскав начин на Балкана, срещу българите. След договора от 927 г. между България и Византия бе настъпил дълбок мир, който траеше вече цели четиридесет години. Първото условие на тоя мир бе, че империята се задължаваше да плаща годишен данък. Той тежал твърде много върху византийските финанси, но империята чрез него си бе осигурила спокойствието на запад, което за нея бе още по-ценно и затова през цялото управление на Лакапин, Порфирогенет и Роман II тя не бе направила ни най-малък опит да се освободи от поетото задължение. Напротив, през всичкото това време сменящите се византийски правителства се отнасяха с най-голямо внимание към балканските си съседи и не пропущаха случай да засвидетелстват особеното си уважение към тях. Българският владетел бе единственият измежду европейските господари, когото официалната византийска канцелария титулуваше βασιλεύς, със същата титла следователно, която носеше самият византийски самодържец. Това бе във времето, когато дори и западният император не бе за византийците нещо повече от обикновен ρήξ Φραγγίας. Кремонският епископ Лиутпранд, който в 968 г. бил натоварен с второ посолство в Цариград от името на германския император Отон I, се почувствал обиден дето при един тържествен обяд нему било отредено място, далеч по-непочетно от това, дадено на намиращите се по това време в Цариград български посланици. И когато той демонстративно протестирал за тази обида, византийците му обяснили, че според договора си с българите, те били длъжни да дават предимство на техните посланици пред всички други.

Това внимание на Византия към България се дължеше и на създаденото през Симеоново време впечатление за силата на нашия народ. През дългото царуване на Петър обаче българската мощ бе тъй упаднала, че Византия накрая не можеше да не съзнае напразния си страх.

Както вече по-рано говорихме, пространната България на Петър не бе в състояние да възпре маджарските пълчища, които през нея все по-често бяха започнали да се явяват дори и в тракийските земи на Византия. Навярно да се избави от тия набези, които бяха истинско бедствие за България преди да станат такова и за Византия, Петър бил принуден да сключи с маджарите някакъв договор, чиято същност е неизвестна, но към който византийското правителство изглежда се отнесло твърде подозрително.

Във всеки случай маджарските нападения бяха показали на империята, че мирът с българите не бе ги осигурил от опасности на запад. И ако тя продължаваше да плаща установения данък, то бе защото, заета извънредно много в други посоки не искаше да увеличава затрудненията си на Балкана.

След бляскавите победи над арабите византийското самосъзнание бе тъй много нараснало, че плащаният на българите данък се схващаше като обида. И най-малко склонен да търпи унизителното си положение спрямо българския цар бе самият Никифор Фока, чийто живот бе един военен триумф над най-страшните византийски неприятели - арабите.

Затова в периода между двете войни срещу арабите той бе решил да ликвидира и досегашния приятел България, чиито граници, врязани дълбоко в Тракия, можеха да бъдат постоянна угроза за столицата на империята. Фока чакал само повода за това и той не закъснял да се яви. Едва-що завърнал се от първия си бляскав поход в Сирия и празнувал падането на Tape, в Цариград се явили българските посланици, за да получат годишния си данък. В присъствието на целия двор, в порив на необуздан гняв, императорът заповядал да ги бият и с това им нанесъл най-голямото оскърбление, на което един посланик можел да бъде изложен. "Ние ще бъдем достойни за презрение, казал той, ако след досегашните си победи над нашите най-страшни врагове, бихме продължавали да плащаме данък на тоя варварски народ".

С тази постъпка разривът между двете страни бил непоправим. Никифор обаче не искал да предостави на българите военна инициатива, а решил да ги изпревари. В началото на 967 г. той преминал българската граница и според съобщението на съвременния му летописец, завзел много погранични български крепости, навярно от тия, които лежали в Тракия. Въпреки лесния успех той не се решил да продължи похода. И тук се вижда колко силен бил споменът у византийците за катастрофите в по-прежните български земи. "Императорът, продължава същият летописец, не се реши да изложи войските си на поражение в българските планини, тъй като, известно е, колко много пъти ромеите са били връхлитани и погубвани в техните теснини".

Никифор бе счел за по-разумно да използва другиго срещу българите. Това бил руският велик княз Светослав. В Киев бил изпратен патрицият Калокир. Той донесъл на Светослав 1500 литри злато, а изгледите за голямата плячка, която свръх това могла да очаква русите в България, били достатъчни да склонят киевския княз за далечното предприятие.

Подробностите са известни. Светослав без голям труд завзел част от Североизточна България и се настанил в Малки Преслав.

Никифор се видял измамен в очакванията си. Той бе повикал русите, за да сломи чрез тях българската съпротива, но в интересите на империята не беше да замени съседството си с българите с това на дивите тогава руси. Пред тая опасност той бързо променил политиката си към България. Едно византийско посолство се явява в Преслав с предложение да се възстановят мирните отношения между двете държави. За закрепването на този мир синовете на Петър - Борис и Роман трябвало да се оженят за дъщерите на покойния император Роман II. Петър не е могъл да очаква по-желан случай, за да се справи с положението, в което България бе попаднала и мирът бил сключен. Известно е, че през пролетта на 968 г. Светослав бе принуден да се върне в Русия, за да спасява Киев от печенезите. В 969 г. той отново се явява в България с твърдото решение да я покори и си създаде там ново царство. Петър бе вече умрял. Българите не бяха в състояние да окажат особена съпротива на руските дружини и цяла Източна България с Преслав бяха завзети от северните завоеватели. Никифор II Фока бе извикал срещу себе си един страшен неприятел, разправата с който щеше да струва много усилия и кръв. Борбата срещу русите обаче трябваше да води друг, защото в края на същата година, когато Светослав довършваше покоряването на Източна България, един нов дворцов метеж бе издигнал на цариградския престол нов император.

Краят на Никифоровото царуване бе ознаменуван с нови заплитания в Италия. Германският император Отон Велики бе разпрострял владенията си и в Горна Италия. Неговата цел бе да подчини на върховенството си и херцозите на Капуа и Беневент, които признаваха сюзеренитета на Цариград. Затова между германци и византийци пламва война, чийто театър бе византийската Калабрия. Завоюването на тази провинция, без чието владение германското положение в Средна Италия не бе сигурно, принуждаваше Отон I да оспори преди всичко морската сила на Византия. По тази причина той се опитал отново да влезе в преговори с Никифор. И на този опит се дължи втората мисия на Лиутпранд в Цариград през 968 г. Той имал за задача да уговори брака на една от Романовите дъщери с германския престолонаследник и като зестра да издейства отстъпването на германците сюзеренитета над казаните две херцогства. Византийското правителство не можеше да изпълни това условие, мисията на Лиутпранд бе осъдена на неуспех и борбата в Южна Италия, без решителни успехи продължи до самата смърт на Никифор.

Nikiphoros PhokasКъсото управление на Никифор Фока е забележително и по мерките от социален характер, чрез които се стремеше да отстрани вечния недъг на византийското общество - ръстът на едрата собственост, която, въпреки многото ограничения на законодателството, все пак намираше пътища да ускорява разпадането на дребното стопанство. Но докато законодателните нареждания на Лакапин и Багренородни бяха насочени срещу светските земевладелци Никифор Фока бе спрял внимание на черквата. От времето, когато бе приключило иконоборството, черквата бе станала галеното дете на византийските императори. Те се надпреварваха да я обсипват с благодеяния. Духовенството се бе издигнало като фактор, от когото зависеше общественото мнение и никой от византийските императори не можеше, без риск да изгуби своята популярност, да го игнорира. Числото на манастирите непрекъснато растеше, а част от тях непрекъснато увеличаваха земите си чрез дарения от частни лица, било чрез щедростта на самите императори. Сред многочислената византийска аристокрация, която притежаваше грамадни пространства земи, черквата бе най-големият земевладелец. Черковните земи бяха освободени от данъци и увеличението на черковната собственост намаляваше в съответна мярка приходите на държавното съкровище. Добре разбраните интереси на държавата изискваха да се вземат мерки срещу колосалния ръст на черковното богатство и Никифор, макар и сам твърде набожен човек, не се поколеба да вземе подобни мерки. Една година след своето възцаряване той издаде едикта си за черковните земи. В него, задачата която си поставя, е да напомни на черковните служители, че те са забравили своите първи задължения - да просвещават верующите, забравили са и думите на Христа, който учил последователите си да се откажат от всякакви земни блага, да продадат своите имоти и тръгнат след него. Вместо това те мислят само как да увеличат черковните богатства.

За да тури край на това положение, което отклонява черквата от нейните задачи, Никифор заповядал да не се основават нови манастири, занапред никой да няма право да завещава каквито и да било недвижими имоти на каквито и да било духовни учреждения - черкви, манастири, болници и т.н. Черковни учреждения, притежаващи имоти, които не им са необходими, били длъжни да ги продадат на мирски лица.

От всичко това се вижда интимната мисъл на императора. Той не се обявява против ръста на черковното богатство въобще, неговите мерки са насочени срещу увеличението на черковното земевладелие. Именно ръстът на последното бе, което изостряше социалния въпрос във Византия, съдействаше за постепенното изчезване на дребното и средно селско съсловие и създаването на негово място на население от безимотни хора. Стремежът на Никифор да ограничи социалната сила на черквата бе проявен в друга насока. Тя беше длъжна, както и всички поземлени собственици, да плаща данък за своите земи.

С всички мерки от този характер Никифор си навлече силната омраза на византийското духовенство. Тази омраза е дори и сред днешните клерикали. Един католически учен (немецът Gfrörer, Byzantinische geschishte III, 56 сл.) не може да прости на Никифор неуважението му към черквата Христова, поради което подценява всички негови заслуги.

В областта на войнишкото законодателство Никифор Фока вървял по стъпките на Роман Лакапин като запазвал стратиотските имоти. По негово време бе почнало да се въвежда тежкото въоръжение, а то струвало твърде скъпо. За да даде възможност на войниците да се въоръжат с него Никифор Фока повишил минимума на войнишките заплати до 12 литри злато.  Тази мярка обаче не могла да се задържи. В по-късните паметници срещаме нормата да се определя 4 литри, както бе по-рано.

Навярно в тази епоха много войници са изоставили своите земи, за да търсят другаде по-леко препитание. Явлението било особено разпространено между граничарите, чийто живот не е бил твърде лек. Опитали щастието си в други земи, много от тях след време се връщали на своите участъци, но те вече били заети от други лица. Поради това се явявали спорове, а може би и инциденти, които смущавали реда. За да регулира случаите от подобно естество Никифор Фока издал една новела, съдържаща следните постановления: ако изоставените войнишки земи - на стратиоти или граничари били дадени на арабски дезертьори, на офицери, на отличили се войници или пък на лица, които се ангажирали с държавна служба, то такива имоти оставали на новите им притежатели, ако техните първоначални владетели не се завърнели в срок от три години. Ако обаче такива изоставени земи били завладени от черкви, манастири или придворни сановници, то старите им притежатели могли да си ги получат обратно, когато и да било. Техните наследници даже имали право да поискат да им се възвърнат тия земи, ако ще би новите им притежатели да представят и императорски документи за правото на владение. Войници обаче, които след напущане на имотите си забягвали в Сирия, дори и след завръщането си никога не получавали своя имот.

Както и в първата си новела Никифор Фока се стреми да запази дребното войнишко стопанство от похищението на едрия собственик, включително и черквата.

Това строго отношение на Никифор Фока към черквата се дължеше не на някаква особена неприязън или пък на слабото му религиозно чувство. Тъкмо напротив. Като истински войник, той бил дълбоко набожен човек. Твърде рано той загубил жена си и едничкия си син и това още повече усилило религиозното му настроение. Преди да стане император Никифор Фока се сближил извънредно много с прочутия аскет Св. Атанасий и го водил винаги в походите на изток. В обществото на монасите се чувствал най-добре и дори бил дал на Атанасий обещанието, че когато вече силите го напуснат, той ще се оттегли в манастир да прекара там последните години на живота си.

С негово съдействие Св.Атанасий бе се оттеглил в Атон и там построил своята прочута лавра-манастир, с който бе положено началото на монашеството в Света гора. Даже Никифор бе заръчал да му построят една килия в манастира.

Именно с дълбоката религиозност на Никифор Фока трябва да се обясни отношението му към черковното земевладение. Той бе съзрял, че чрез непрестанно трупаните си богатства черквата се отдалечава от своята същност и нравствените си задачи. Държавникът също виждаше в ръста на черковните земи една опасност за империята. И като християнин, който цени здравите основи на империята, той се считал задължен да се бори с нарастващото материализиране на черквата.

Представителите на тая черква обаче далеч не можеха да се издигнат до съзнанието за нравствените подбуди на императора и той бе осъден да намери в тяхно лице не само неумолими врагове още приживе, но и да изложи паметта си на едно далеч незаслужено очерняне.

Че Никифор Фока бе останал до края на живота си един строг пуританин и нравствено-религиозен човек, това се вижда и от неговото държане като император. Винаги трезвен и пестелив до скъперничество, живеел като отшелник. Неговият вуйчо Малеинос, прочут монах, оставил спомена на святост, му завещал своята власеница и облечен в нея, като покаяник, Никифор Фока предпочитал да оставя своето царско ложе и да прекарва нощите, легнал върху пантерова кожа на пода.

Един такъв човек и мъж не може, разбира се, да се нрави на младата, буйна, жадна за живот и удоволствия Теофано. Още по-малко би могъл да я привлече със своята външност. Нисък, с голям труп и къси крака, чер като мавър, с грамадна къдрава коса, космато лице и тъмни меланхолични очи, Никифор бил един от рядко грозните хора на времето си. Лиутпранд Кремонски в описанието на своето посолство в Цариград, дето имал случая да види лично Никифор, съобщава, че той нощно време със страшната си грозота би могъл да уплаши и най-храбрия човек.

Бракът, на който Теофано бе се решила, бе предизвикан от една необходимост. Тя не само бе останала равнодушна към своя мъж, но скоро бе почувствала и невъзможност да живее с него.

Добродушен и прям войник, Никифор оставал привързан към императрицата, която умеела да го приспива със своята хитрост.

Никифор имал племенник по име Йоан Цимисхи. Макар също минал разцвета на живота си (бил на 45 години) Цимисхи бил пряка противоположност на императора. Блондин, жив, подвижен и елегантен, със светски маниери и красиво лице, той имал всичките качества на човек, създаден да очарова. Отличен войник и способен пълководец, той неизвестно защо си навлякъл гнева на императора, който го лишил от длъжността доместик на схолите и го заточил във владенията му в Кападокия. В досадния си живот Теофано често си спомняла за красивия и амбициозен Цимисхи, който в далечината на своето изгнание мислел само за отмъщение срещу този, който бе прекъснал тъй бърже неговата бляскава кариера и бе го осъдил на бездействие.

Още преди да изпадне в немилост, Цимисхи бе привлякъл върху си вниманието на императрицата, и тя бе пламнала от дива страст. За тая жена, която вече бе сменила двама мъже, казва Шарл Дил (Figures I 238), изглежда Цимисхи бил едничката обич, която досега бе усетила. Тя не могла да понася раздялата си с него и успяла да убеди Никифор да му разреши завръщането в двора. За да отстрани каквито и да било подозрения тя дори заговорила да устрои брака на Цимисхи с една своя роднина.

Цимисхи се връща в Цариград и хитрата Теофано успяла да си назначава тайни срещи с него в двореца. В тях бил скроен и комплотът срещу императора. Една буйна декемврийска нощ Теофано сама въвежда съзаклятниците в двореца. Те се промъкват в стаята, дето Никифор спял на своята пантерова кожа, и безчовечно го насичат. Преданата на императора стража, която била разбудена от настаналия шум, трябвало да сложи оръжие, когато от един балкон й била посочена отрязаната глава на този, който час преди това бе всевластният заповедник на империята.

Събуденият на сутринта Цариград не бе в състояние да направи нищо друго освен да преклони глава през извършеното и да поздрави в лицето на Цимисхи новия си император. Страшната трагедия обаче, която бе се разиграла в цариградския дворец, бе оставила неизлечимо впечатление у съвременниците, колкото те и да бяха свикнали на събития от тоя род. В старобългарската литература е известен един разказ, озаглавен "Слово  цр* Фиц* и * братi и его, како погуби их една кръчмарица Теофана в една нощ" (полихрон Сырку, Византiйская повесть об убенiи императора Никифора Фока, СПб., 1883). Той е превод от гръцки и в него е отразена легендата, създадена в народното въображение от страшното престъпление. Никифор е представен като светец. За него и неговата смърт били съставени много песни, някои от които са запазени и до днес.


 

Йоан Цимисхи (969-976)

 

Coronation of John TzimiskesСлед Никифор Фока Цимисхи бе най-способният генерал в империята. По произхождение той бил арменец, както и мнозина от най-заслужилите хора на империята по онова време, както и самият Лакапин по-рано.

Колкото и чести да бяха кървавите придворни преврати във Византия, престъплението, което бе издигнало Цимисхи на трона, бе твърде тежко, за да мине без изкупление. За да удовлетвори черквата и да добие нейното благословение, той по настояването на патриарха Полиевкт  трябвало да прати на заточение своите съучастници в извършеното престъпление. За да спечели на страната си духовенството, той отменил всички ограничителни наредби, които Никифор Фока бе издал за черковното земевладение. За да примири пък към себе си общественото мнение на столицата, раздал половината от имотите си на бедното население от околностите на града, а пък другата половина употребил за построяване и издръжка на едно прибежище за бременни. Своята най-голяма популярност дължал обаче на приветливата си външност, на открития си и свободен нрав, което било пълна противоположност на Никифор Фока.

Най-страшен удар бе възшествието на Йоан Цимисхи за личността, която бе сторила за него най-много - императрица Теофано. Нейното съучастничество в извършеното злодейство и престъпната страст, която бе я направила главен виновник за смъртта на Никифор, не можеха да останат в тайна. Най-малката жертва, която Цимисхи трябваше да стори, за да изкупи престъплението, бе да скъса всякакви връзки със своята съучастничка. Тя бива изпратена в един арменски манастир, отдето излязла едва десет години по-късно, при царуването на своя син.

Към малолетните синове на Роман II - Василий и Константин - Цимисхи показвал внимание не по-малко от това, което бе им засвидетелствувал Никифор Фока, считайки ги истински наследници на трона.

Цимисхи завари империята пред прага на една опустошителна война. Светослав при второто си явяване в България бе успял да превземе Преслав и да сложи ръка даже над Петровия син Борис. През пролетта на 970 г. той оставил гарнизон в Преслав с войводата Свеналд, а с останалата си войска минава Балкана и завладява след страшно кръвопролитие Пловдив, като според известията избил 20 хиляди души от населението му. Във войската на Светослав имало твърде много печенези и маджари. Едва при Аркадиопол русите се натъкнали на византийската армия, командувана от Варда Склир. Те били разбити и принудени бързо да се оттеглят на север.

Цимисхи се намирал по това време в Азия. Там бе се вдигнал Лъв Фока, брат на убития император. Въстанието в късо време било ликвидирано.

Тогава Цимисхи се върнал в Цариград и почнал големи приготовления за борба срещу русите. През пролетта на 972 г. една флота от 300 големи и множество малки кораби се запътила от Цариград за Дунава с цел да прекъсне пътя, по който русите биха могли да отстъпят или получат подкрепление. Сам Цимисхи със сухопътна армия от около 30 хиляди души потегля през Одрин за Източния Балкан. Проходите не били заети. Срещу Великден той се явил пред Преслав, защищаван от Свеналд. След страшен бой, в който по-голямата част от руския гарнизон била унищожена, градът паднал във византийски ръце, а с него - и Борис III. Цимисхи се отправил към Доростол, дето се намирал Светослав с останалата армия. Дръстър в продължение на три месеца бил обсаждан от суша и откъм Дунава. Русите често излизали вън от стените и тогава между обсадени и обсадители започвали борби, по епичност напомнящи тия в Илиадата. Най- сетне изтощените руси трябвало да поискат мир. Даден им бил свободен пропуск. Преди заминаването им станало свиждане между Цимисхи и Светослав. Киевският княз не видял повече родината си, тъй като бил убит от печенезите, които го причакали на Днепровските прагове.

640px Tzimiskes returnsЦимисхи бе се явил в България като освободител от северните варвари и бе приет с почести. Намереният в Преслав Борис II бе обграден с внимание, тъй като Цимисхи имал нужда от съчувствието на българите, за да се справи с русите. Когато те били изгонени, той вече не се нуждаел от преструвки. Цяла Източна България била заета от византийски гарнизони. Малко по- късно Цимисхи влязъл тържествено в Цариград, водейки със себе си като пленник българския цар Борис II. В "Св.София" Борис бил заставен тържествено да снеме от себе си короната и всички знаци на царското достойнство. Българското царство било обявено за унищожено, а България - за византийска провинция. Преслав бе преименуван Йоанопол, а Дръстър - Теодоропол.

Византия считаше, че един от най-страшните й противници е унищожен, но тя се бе излъгала. Неочаквано за империята на запад се издигна Самуил.

Никифор Фока бе оставил неразрешена борбата между германци и византийци в Италия. Империята бе загубила някои крепости в северните окрайнини на италианските си владения, но в останалата част все още властта й бе непокътната. В едно сражение византийците бяха пленили най-храбрия от съюзниците на Отон I, беневентския херцог Ландулф.

При новината за смъртта на Никифор II Фока Отон, който прекарвал зимата в Северна Италия, почнал спешно да се готви за подновяване на действията, използвайки неуредиците, които се очаквали поради дворцовия преврат. През пролетта на 970 г. той се явил на юг и нахлул във византийските земи. Цимисхи, едва що овладял престола, се видял отрупан с тежки задачи. На изток се бе вдигнал срещу него Лъв Фока, брат на убития император. На север Светослав се готвел да разшири своите владения за сметка на византийска Тракия. При това положение интересите на империята налагали на всяка цена да се ликвидира войната в Италия. Затова Цимисхи извадил Ландулф от затвора, дето се намирал, и го изпратил при Отон с предложение за мир. Ние си спомняме, че войната в Италия бе избухнала, след като Никифор Фока бе отказал на Отон да се признае сюзеренитета му над херцогствата Капуа и Беневент и предлагаше за скрепяването на бъдещите отношения между двете империи брака на сина си за една от дъщерите на Роман II. При новата обстановка Цимисхи се показал готов на тия отстъпки. Вследствие на това войната била прекратена и през следната година едно германско посолство с Кьолнския архиепископ се явило в Цариград. Мирът бил сключен и Теофано, дъщерята на Роман II, заминала за Италия, дето през 972 г. бил отпразнуван брака й с бъдещия император Отон II. На влиянието на ромейската принцеса се дължи проникването на много византийски обичаи и институции в германския двор. Възпитанието, което бе дала на своя син, по-късно император Отон III, бе причина за уважението на последния към старите римски държавни традиции и любовта му към науките и най- сетне постоянното предпочитание, което той оказваше на Италия пред Германия, своето отечество. Отон III бе чужденец по дух спрямо своя собствен народ и причина за това отчуждаване бе влиянието на неговата майка. И тук, както и в България, византийските принцеси оставаха верни на своя произход и носеха злини за народите, които ги приемаха.

След 972 г. за византийска Италия настъпва период на мир, какъвто тя от дълго време не бе виждала. Сарацинските набези от Сицилия по крайбрежията й не можеха да нарушат спокойствието, на което тя се радваше. Цимисхи имаше пълната възможност след прекратяването на военните действия в Италия да се разправи с русите и да подчини Дунавска България.

Но едва свършена тая задача, в Азия се подготвяха събития, които изискваха от империята да събере всичките си сили.

Успехите в Мала Азия и Северна Сирия бяха изпълнили с уважение целия мохамедански свят. Особено наранен бе се почувствал исляма със загубването на Алепо и Антиохия. В това време Фатимидските халифи бяха успели да обединят под властта си Северна Африка заедно с Египет. Загубите на исляма в Сирия поставиха Фатимидите начело на коалицията, която се бе създала в мохамеданския свят срещу империята. В 970 г. мюсюлманската армия на брой, както говорят, до 100 хиляди души се явява пред Антиохия и я подлага на обсада. Византийският гарнизон, макар и малочислен, с помощта на християнското население храбро отбивал всички атаки срещу стените на добре укрепения град, докато събраната от Мала Азия армия под началството на патриция евнух Никита деблокирала Антиохия и принудила фатимидската войска да отстъпи.

По-малко щастливо се развили събитията за византийците в Месопотамия. Падането на знаменитата крепост Низибис бе сигнал за обединение на всички враждуващи емири срещу общия враг, който черпеше сили в техните раздори. През лятото на 973 г. византийците обсадили силно укрепения град Амида в Месопотамия, днешният Диарбекир. Пристигналите арабски подкрепления се хвърлят в техния тил и голяма част от християнската армия била унищожена.

Тази катастрофа разлюляла сериозно положението на изток и Цимисхи, който до това време оставал в Цариград, счел своето присъствие на изток за необходимо. Г.Шлюмбергие счита, че у Цимисхи тогава узрял планът за пълното унищожение на арабското владичество в Азия или поне за налагането на византийския сюзеренитет над всички азиатски емири. Идеята за освобождението на Йерусалим бе се явила у Цимисхи 100 години преди същата да раздвижи западния свят и да го хвърли в поредицата кръстоносни походи.

Приготовленията си за решителни борби срещу сирийските араби Цимисхи започнал чрез натиска, който упражнил над венецианците. Във Венеция още се считаха по традиция за васали на империята и понасяха с удоволствие тая си подчиненост, която им отваряше всички византийски пристанища по Средиземно, Черно и Егейско морета. Като истински търговци обаче те бяха намерили възможност да се сближат с арабите и да им доставят продукти, от каквито те се нуждаеха. Това бе най-напред строителен материал за техните военни флоти, а след това и разни оръжия, брони и войнишко снаряжение. Багдад наистина бе прочут със своето оръжейно производство, но продукцията бе твърде луксозна и скъпа, за да задоволи нуждите на масовото войнишко въоръжение. Поради това венецианците бяха намерили на изток един твърде широк пазар за оръжейната индустрия, която по това време бе се развила извънредно силно в Ломбардия, Истрия и Каринтия. Изгорените от слънцето земи на арабите не можеха да доставят нужния строителен флотски материал. Срещу това венецианците разполагаха с огромните гори на Далмация и Истрия, които доставяха в изобилие такъв материал. Те го използваха не само за нуждите на своята флота, но го разнасяха и като търговски артикул по всичките средиземноморски краища, включително и в арабските земи. Днес казаните адриатически крайбрежия са напълно оголени и поразяват пътника със своите мрачни скали. Това те дължат на търговската алчност на средновековните венецианци.

По настояването на Цимисхи, който изпратил за целта едно посолство във Венеция, дожът издал строго забрана да не се продава в сарацинските земи "желязо, дървен материал за построяване или въоръжаване на кораби..., оръжия от какъвто и да било вид - брони, щитове, саби, копия, нито пък каквото и да било друго оръжие за нападение или отбрана, нищо с една дума, което те би могли да използват срещу християните". (Schlumberger, 1, 239).

Походите, които византийците предприемаха в Сирия, си приличаха твърде много. Това бяха преди всичко огромни опустошителни набези, които като ураган рушаха всичко и оставяха след себе си купища развалини. Базата на операциите бе твърде отдалечена, за да могат да се ръководят постепенно и със затвърждаване върху всяка завоювана стъпка. Усилията, които изискваха, също тъй бяха твърде големи, за да могат да траят дълго време. Ето защо при тия походи разрушените и изоставени градове и крепости отново се заемаха от арабите, които скоро ги приготвяха за защита. Същото бе и при Цимисхи.

През пролетта на 974 г. Цимисхи със значителна армия навлязъл в Месопотамия. Арменският крал Ашод му оставил на разположение един корпус от 10 хиляди свои войници и заедно с това се ангажирал с продоволствието на цялата армия. Амида бил отново взет. Слухът за опустошенията, които византийците извършвали в превзетите градове, накарали жителите на старата персийска крепост Низибис да напуснат града си и да се изтеглят далеч на изток. Един сирийски летописец, Матей Едески, в своята хроника пише за тоя византийски поход следното: "Цимисхи, когото наричат кир Ян, почна война срещу мюсюлманите и се прочу с големи победи, отбелязвайки своя път навсякъде с унищожение и проливане на кръв. Той разруши до основи триста градове и крепости и достигна чак до околностите на Багдад. При все това той пощади Едеса от уважение към монасите, които живееха в съседната планина и околните земи и чието число достигаше до 10 хиляди. След това потегли срещу Амида...", която се откупила от разрушение срещу голяма сума пари.

Според твърдението на византийския летописец Лъв Дякон Цимисхи възнамерявал да продължи движението си на юг и с едно бързо и неочаквано нападение да превземе гр.Багдад, столицата на халифите и приказния град на мюсюлманския свят. Липсата на вода и хранителни припаси в безлюдната Месопотамия и оскъдицата, от която византийската войска почнала да страда, принудили Цимисхи да се откаже от грандиозния си план и да потегли назад. Пътят му до границите на империята бил отбелязан с нови развалини. От векове византийските полкове не бяха прониквали тъй дълбоко в недрата на ислямския свят и затова сътресенията, които тоя поход предизвика в арабското общество, бяха извънредно големи. Халифатът, вече паднал под влиянието на наемниците си турци, бе неспособен да наложи своя авторитет над отделните емири, които в междуособици и династични борби изчерпваха и сетните сили на някога тъй могъщата и преизпълнена с експанзивен дух арабска раса.

Цимисхи оставил армията си в Антиохия и Tape и се върнал в Цариград още през август 974 г., водейки със себе си колосална плячка и тълпи пленници.

През пролетта на следната 975 г. Цимисхи отново се явил на границите на Сирия, дето бяха останали неговите войски. Този път целта му била Палестина. Западането на Багдадския халифат бе съпроводено с издигането на новата мюсюлманска сила, царството на фатимидите, чийто център вече бе Кайро, и в чиито предели бе включена Южна Сирия. В 974 г., когато Цимисхи бе в поход из Месопотамия, войските на Каирския халиф бяха успели да завземат и гр.Дамаск, старата столица на източните халифи. С това египетските войски бяха се изправили лице срещу лице с византийските и първи бяха почнали офанзивата. Египетският халиф Муиз имаше мечтата отново да отхвърли ромеите зад Тавър и да направи от Киликия погранична мюсюлманска провинция. След Дамаск, още през същата 974 г., неговите войски бяха завзели много от по-дребните крепости, които по времето на Никифор Фока бяха минали във византийски ръце.

Положението следователно повече от всеки друг път правеше необходимо едно военно предприятие в широки размери. От писмо на самия Цимисхи до неговия съюзник арменския крал Ашод III, запазено в Хрониката на Матей Едески, научаваме за подробностите на тоя втори поход на Цимисхи срещу арабите. Групирал армията си в Антиохия, Цимисхи потеглил през Северна Сирия, налагайки, както сам разказва, контрибуции на градовете и стигнал до стария град Хелиопол (Балбек), който бил взет с пристъп и жителите му мюсюлмани избити или взети в плен. Град Дамаск, за да се избави от тая участ, отворил вратите си и дал откуп 40 хиляди жълтици, които Цимисхи разделил между войниците си. След това бил превзет Тибериада, Бейрут, а Сидон сам се подчинил с обещание да плаща ежегоден данък. Градът Библос паднал с атака и гарнизонът му бил пленен, били превзети и разрушени много други по-малки крепости и Цимисхи стигнал чак до Ливанската планина. Колко голяма и пълна била дезорганизацията на арабите се вижда от обстоятелството, че ромеите не срещали никаква съпротива на открито поле, а отделните градове били предоставени на собствените си сили. Според писмото на Цимисхи при него се явили представители дори на Йерусалим и Генесарет, които изявявали покорството на съгражданите си и молили императора да окупира техните градове.

Поставил гарнизони във всички подчинени градове, Цимисхи в началото на есента се запътил към Антиохия, за да настани войската си на зимни квартири, с намерение на следната година да довърши покоряването на цяла Палестина. Съдбата обаче бе решила друго.

Лъв Дякон, който е главният византийски извор за времето на Цимисхи, разказва твърде любопитни подробности за възвръщането на императора. Когато той минавал през Киликия, която разстилала пред него всичкото си великолепие и плодородието на своите земи, често се спирал и питал кому принадлежи едно или друго имение и винаги получавал един и същи отговор - на паракимомена Василий. Това бе същият евнух, незаконороден син на императора Роман Лакапин, който бе избегнал участта на рода си и с хитрост и любоугодничество още през царуването на Роман II се бе издигнал до най-високите стъпала на държавната йерархия. Той бил едно от лицата, които бяха съдействали за убийството на Никифор Фока. Сега, като императорски адютант, той заемал длъжността председател на сената и пръв министър в държавата. Гелцер (Очерки, с.90) го сравнява с Талейран по времето на Наполеон. Алчен, користолюбив, егоист и жесток човек, той използвал силата си, за да трупа чрез злоупотреби несметни богатства. Виждайки с очите си в какво неговият висш сановник употребявал своето влияние и власт, Цимисхи според Лъв Дякон не можел да се стърпи да не изкаже гласно своето възмущение и съжалението си, че кръвта, която войниците леели за запазването на държавата и за нейното величие, служела само за да може един презрян евнух да увеличава богатствата си. Според Лъв Дякон думите на императора стигнали твърде рано в Цариград и хитрият евнух, подозиращ немилостта, която го очаквала, решил да предотврати падането си. Когато императорът стигнал до Никея и се отбил в имението на един роднина на Василий, нарочен виночерпец, по заповед на последния, му сипал във виното отрова, която действала бавно, но сигурно. На следния ден императорът вече не можел да стане от леглото си. Той имал само едно желание - да не свърши поне из пътя. Преместен бързо в Цариград, той бил почти в агония.

Френският историк Шлюмбергие, който по професия е медик, привеждайки горната история на Лъв Дякон, с авторитета на специалист по въпроса отхвърля нейната достоверност. Отрови, които действат "бавно и сигурно, бележи той, не са известни на медицинската наука". Навярно болестта на Цимисхи се дължала на някаква зараза, тиф или нещо друго, добита в нездравите места, през които той минавал.

В късото си царуване, изпълнено с войни и дълги походи, Йоан Цимисхи не можеше да развие никаква вътрешна реформаторска работа. Пък може би и не бил способен за такава. Цялото вътрешно управление бе предоставил на паракимомена Василий, запазвайки за себе си ръководството на войните и на дипломатическите отношения.

От него е запазена само една новела, с която се освобождават от данък тия, които продават роби, пленени във война. Тя навярно покровителства войниците. Като пленници се споменават българите и вероятно новелата била обнародвана след похода в България.

Цимисхи, въпреки ужасното престъпление, което го бе издигнало на престола, бил набожен човек и минавал за приятел и покровител на монасите.

Във времето на Никифор Фока бе положено началото на манастирския живот в Атон. Св. Атанасий бе основал първата обител с помощта и пожертвуванията на императора Цимисхи. Въпреки близките отношения на Атанасий с Никифор Фока, неговият убиец се намирал в най-добри връзки с атонския първоигумен и с щедри подаръци и покровителство съдействал за обогатяването на Атанасиевата лавра.


 

Василий II (976-1025)

 

Basilios IIСлед смъртта на Йоан Цимисхи на византийския престол остава по-големият от синовете на Роман II - Василий II. Едва 20-годишен, той получил едно незавидно вътрешно наследство. В продължение на повече от 50 години Византия бе навикнала да вижда на трона некадърни императори, които оставяха властта в ръцете на честолюбиви и способни генерали. В Източната империя като че ли бе на път да се създаде институтът на майордомството, при който същинските държавни глави бяха не личностите от императорска кръв, а тия, които чрез способности и енергия държаха в ръцете си съдбините на империята и се грижеха за тях.

При възшествието на Василий във Византия имало двама такива даровити честолюбци - паракимоменът и председател на сената Василий и генералът Варда Склир. Първият от тях бе най-могъщият човек в империята. Служил при четирима императори, той бе издигнал Никифор Фока на трона, но бе и главният виновник за неговото падане. През късото царуване на Цимисхи, Василий бе лицето, което направляваше целия вътрешен живот на държавата, тъй като при непрекъснатите си войни Цимисхи не можеше да отдели никакво внимание за тях. Разполагащ безрезервно с властта, безсъвестен и алчен, Василий бе успял да натрупа баснословно състояние и ние видяхме, че съвременният летописец приписва нему смъртта на Цимисхи. При младия и неопитен Василий II всемогъщият евнух се надявал още по-безпрепятствено да се разпорежда в държавата. Другата личност Варда Склир обаче бе не по-малко амбициозна.

Склир се бе проявил като способен пълководец още през времето на Никифор Фока. Той бе нанесъл на Светослав поражението при Аркадиопол, когато последният, завладял Северна България, вече бе замислил да приготви същата участ и на Тракия. В началото на царуването на Цимисхи той успя да потуши въстанието на Лъв Фока в Мала Азия. По-късно при обсадата на Силистра той бе най-дейният помощник на Цимисхи, пълководецът, комуто бяха поверявани най-опасните и отговорни задачи. Един такъв човек не можеше да бъде без амбиция и много естествено е, дето той бе замечтал при Василий II да достигне това положение, което бяха си създали Роман Лакапин, Никифор Фока и Йоан Цимисхи в предшестващите царувания. Скилица разказва, че още приживе на Цимисхи той бил уличен в намерение да узурпира трона и бил осъден на ослепяване, но Цимисхи го пощадил заради някогашното им бойно другарство.

Когато Цимисхи умрял, Склир имал главното командване над малоазийските войски като доместик на източните схоли. Някои мислят, че с това назначение умиращият Цимисхи е искал да разчисти на Склир пътищата към трона. Склир от друга страна е бил извънредно богат човек. Той принадлежал към тая малоазийска аристокрация, която по времето на Василий Македонец, въпреки всички противодействия на централното правителство, бе станала господарка на земите и разполагаше с неизмерими имоти. С щедростта си Склир бе успял да спечели сърцата на войниците си, които и без това чувстваха към него предаността към способния военачалник.

Василий II в началото на царуването си се е усещал твърде слаб, за да се изправи като съдия или арбитър между двамата всесилни сановници. Още при смъртта на Цимисхи евнухът успял да вземе в ръцете си цялото управление и да стане фактически господар на столицата.

Конфликтът между двамата висши сановници бил неизбежен. Василий се възползвал от положението си като глава на правителството, отнел командването на Склир и го назначил за началник на една новосъздадена гранична тема в Месопотамия. Това било равносилно на заточение. При получаването на заповедта Склир решава веднага да събере войските си и да потегли срещу Цариград, да прогони своя съперник и да оглави регентството, но започнатото предприятие го увлича и той се провъзгласява за император. Това става през същата 976 г.

За да доведе до успех делото си Склир се нуждаел от пари. За целта той заловил императорските бирници и други финансови чиновници и конфискувал всички намиращи се в тях суми. Едрите собственици в Азия били обложени със специални данъци, всеки според състоянието си, а тия които се отклонявали да дадат исканите им суми, били пращани в затворите. Впрочем Склир не се нуждаел от такива насилия, защото повечето от малоазийските земевладелци, виждали в Склир един човек от своята класа, и вярвайки в неговата щастлива звезда, оставяли на негово разположение богатствата си, очаквайки после да бъдат богато възнаградени. Склир влязъл освен това в преговори и със съседните турски емири и получил значителни подкрепления.

През лятото на 976 г. Склир потегля от Месопотамия начело на събраната си армия преизпълнен от вяра в собствения си успех.

Вестта за бунта стигнала в Цариград твърде скоро. Регентът Василий, който вече бе видял толкова императори да се издигат и падат, не загубил присъствие на духа и разпратил по всички страни заповеди за концентрация на войските, останали верни на легитимния император. Покрай това той не искал да пропусне и опита от мирни средства за отклонение на опасността. Никомедийският митрополит бил изпратен при Склир да го увещае да се откаже от предприятието си. Разбира се, че не успял. Склир заявил, че дава на своите противници срок 40 дни да го признаят за император. В противен случай той насила щял да завладее властта.

Междувременно войските, които цариградското правителство готвело за борба срещу бунтовника, вече били събрани и при крепостта Лапара в темата Ликандос дето става първото сражение, Склир излязъл пълен победител. Мнозина от императорските военачалници още по време на сражението минали на страната на претендента. Вестта за победата се пръснала по цяла Мала Азия и произвела огромно впечатление. Считало се, че делото на Склир е напълно осигурено. Гражданите на Аталия в Памфилия, дето квартирувал по това време щабът на флотата, заловили нейния адмирал и предали цялата кивериотска флота на Склир.

Втората армия, която правителството изпратило срещу Склир, бива също разбита и той става господар почти на цяла Мала Азия. Никея, Абидос, Аталия били в негови ръце. Вече самата столица очаквала да види войските на бунтовника под стените си.

Тогава регентът Василий се решава на последното отчаяно средство. Старият противник на Склир - Варда Фока се намирал в заточение на о-в Хиос. Паракимоменът го назначил за доместик на схолите.

Той минава тайно в Мала Азия, стига до Цезарея в Кападокия, дето успява да събере около себе си разпръснатите из гарнизоните останали верни на императора войници и по този начин набрал значителна армия. Съдбата на империята зависела от успеха на единия от двамата най-прочути на времето си пълководци.

При Аморион станало първото сражение. Фока бил разбит, но успял да се оттегли в ред. В движението си на изток с преговори и убеждение успял да привлече на страната си много от привържениците на Склир. Във второто сражение при Василика Терма в Кападокия (тема Хорсиан) Фока бил отново разбит. С остатъците от войските си той отстъпва на север, стига до Грузия, чийто княз бил негов стар приятел, събира там нова армия и повторно се явява в Мала Азия.

BattlePhokasSklerosТретото сражение става при бреговете на р. Халис. Успехът и тоя път клонял на страната на Склир, но Фока извикал противника си на двубой и го свалил от коня. Когато конят на Склир без ездач се понесъл между редовете на неговата войска всички помислили, че той е убит и това дало повод за общо бягство. Склир с малцина верни хора успял да се спаси и избяга на арабска територия. Василий го поискал, но арабският емир Ал Омар отказал да го предаде. С въстанието на Склир било свършено едва в 979 г.

Веднага след отстраняване на опасността от Склир, империята трябвало да се готви за война в Италия. Отон II, женен за сестрата на Василий II, бе се увлякъл от мечтата да изгони византийците от Южна Италия и я направи своя провинция. Цариградското правителство, което не разполагало с достатъчно сили на запад, било принудено да сключи мир с африканските и сицилийските араби, чието положение също било застрашено от амбициите на немския император. Войната започнала в 981 г. и свършва на следната 982 г. с едно страшно поражение на немците. Година подир това Отон II умира и византийска Италия отново добива спокойствие.

Времето, непосредствено след усмиряването бунта на Склир, е забележително и по това, че тогава започва борбата на Василий II с новосъздаденото Западно българско царство на Самуил. Синът на княз Никола, останал самодържавен господар на царството, бе разширил неговите предели на север и включил изгубената при Цимисхи Северна България.

Войните, които досега цариградското правителство водеше, се началстваха от отделни пълководци. Сега Василий II решил сам да поеме началството на похода срещу българите. През Одрин и Пловдив той настъпил срещу София и я обсадил. Двадесетдневната обсада изтощила силите на византийците и те почнали да страдат от липса на припаси. При това било донесено, че Самуил, който през същата година предприел поход срещу Тесалия и Елада, се бил завърнал и с всичките си сили бързал да помогне на обсадения град. Василий решил, че е опасно да се бави повече с обсадата и заповядал отстъпление към Пловдив. На 17 август 981 г. (у Иречек 986 г.)  става прочутата битка при Траяновия проход, дето византийската армия била унищожена. Погинала цялата императорска конница. Императорът едва се спасил и българите го преследвали чак до Пловдив. От тоя момент Самуил бил господар на положението в Балканския полуостров. Друг български господар навярно би се насочил срещу Цариград. Самуил имал друга цел. Той се заловил с подчинението на останалите славянски земи и обединението под неговия скиптър на всички балкански славяни. Той покорил Зета и Захлуме и освен това очистил и последните гнезда на византийците по бреговете на Адриатическо море. В негова власт била и Тесалия с Епир.

Междувременно в правителствените отношения на Византия бе настъпила значителна промяна. Младият Василий II, осъден през първите години на царуването си да играе една съвсем ограничена роля в управлението, да бъде пасивен зрител на интригите между своите министри и пълководци, вече бе се създал като личност, решена сама да поеме властта. Животът на удоволствия, който дотогава водеше, бе го отвратил и той бе съзнал дълга си да се заеме сам с ръководството на държавата. Сцените, на които той през младините си бе свидетел в цариградския двор, бяха развили в него подозрителността и съзнанието, че всичките му служители се стараят да използват слабостите на монарха за собствени интереси. Престъпленията, с които бе ограден животът на детството му, бяха развили в него суровия нрав и тази жестокост, която той по-късно тъй често имаше случай да прояви. Надарен с колосална енергия и необикновено силна воля, той бе дошъл до решението сам да поеме съдбините на империята.

Продукт на това съзнание бе и походът към София, предприет от самия него, без да се съветва с изпитаните си пълководци и на първо място с Варда Фока. Летописецът Зонара разказва, че тоя поход възбудил неудоволствието на Фока и на приятелите му, не само защото докарал едно чувствително поражение, но защото навярно са видели в него първия опит на младия господар сам да поеме и задачите на пълководец.

Подозрението, което Василий хранел към аристокрацията, чиито членове били готови да поддържат всеки претендент и всяко движение, насочено за отслабване на централната власт, и произтичащите от това подозрение сурови мерки, взети срещу отделни аристократи земевладелци, всичко това още повече засилило недоволството против младия император. На завързаните в случая интриги вероятно не останал чужд и евнухът Василий, който също почнал да чувства тежката десница на императора.

През 987 г. в двореца на един византийски династ Евстатий Малеин, в темата Хорсиан, Източна Мала Азия, Варда Фока, спасителят на империята при бунта на Склир, се провъзгласил за император. На страната му застанали повечето от малоазиатските стратези и видните аристократи.

Научил за въстанието, Варда Склир сметнал, че настъпил благоприятният момент отново да излезе на сцената и да използва събитията за личен интерес. С армия от християнски бегълци и араби той минава границата и се насочва срещу Фока. Намерението му било да отстрани своя стар съперник и след това да обърне оръжието срещу императора. Фока обаче сполучил чрез измама да плени противника си и с всичките си сили се насочва срещу империята. В късо време той става господар на цяла Мала Азия и в 988 г. се явява пред стените на Абидос, крепост на азиатския бряг на Дарданелите, докато друг негов отред блокирал откъм сушата гр. Хризополис на азиатския бряг на Босфора срещу Цариград. На законния император оставала само столицата и част от Тракия. Останалата част от Балканския полуостров била отдавна завладяна от Самуил.

В този критичен момент тронът на Василий бива спасен от русите.

В 988 г. киевският велик княз Владимир бе превзел гр. Херсон, който се намирал под сюзеренитета на Византия. Тук той приел кръщението, а след това в Днепър покръстил и всичките жители на столицата си. Вследствие на покръстването между Византия и Русия се създават близки отношения и още същата година тая близост е закрепена чрез брака на Владимир със сестрата на Василий II Ана. Арабският летописец Елмакин, който разказва за тогавашните събития във Византия, говори направо, че Василий II поискал помощ от русите срещу Фока и че Владимир се съгласил да му се притече с условие да получи ръката на византийската принцеса.

Владимир устоял на задължението си и една значителна руска армия по море се явява пред Цариград в началото на 989 г. Василий вече можел от отбрана да мине към нападение. Отрядът от бунтовници, който блокирал Хризополис, бил нападнат и пръснат, началниците му, пленени, били ослепени. След това Василий с русите се явява пред Абидос. Под стените на крепостта става решителното сражение. Фока се втурнал към мястото, дето се намирал Василий с цел да го предизвика на двубой, но едва стигнал до него пада от коня си мъртъв, навярно от сърдечен удар. Войската му се разпръсква в панически бяг. Тия измежду водителите на движението и близки на Фока лица, които попадат в плен били наказани със смърт, а останалите красели триумфа на императора в Цариград.

Империята бе спасена от междуособиците, които цяло десетилетие я разяждаха и Василий II, останал вече безспорен господар на трона, можеше да насочи всичките ѝ сили за решителната борба срещу нейния вековен неприятел - българите.

През 995 г. Самуил, който владеел целия запад на Балканския полуостров и бил изгонил византийците от Северна България, настъпил срещу Солун. Стратегът на града Григорий Таронит излязъл срещу българите, изпращайки своя син Ашот с един разузнавателен отряд напред. С лъжливо отстъпление българите въвлекли Ашот в засада и когато Григорий Таронит с цялата си армия се хвърлил в боя да го запази, той също бил обкръжен и убит, а войската му пръсната.

Самуил се задоволил с тоя успех и свърнал на юг. През Тесалия и Средна Гърция той навлязъл в Пелопонес. Византийският летописец разказва, че всичко по пътя на движението си той предавал на огън и меч.

Skylitzes Ouranos kills BulgariansМежду това в Цариград била събрана нова армия, която под началството на доместика на запад Никифор Уран стига до Солун. Византийският военачалник решил да потегли след Самуил и да отреже пътя на отстъплението му. С бързи преходи той минал Тесалия и пресреща Самуил, когато едва що минал Термопилите. Разчитащ на това препятствие, Самуил не взел мерки за отбрана. Уран намерил брод и нападнал спящия български лагер. Самуил и синът му Гаврил Роман (Радомир), ранени, едва успели с незначителна част от войската си да се спасят.

Василий в 999 г. предприел нов поход по посока към София, но и тоя път трябвало да се върне без каквито и да било успехи. Оттогава той променил тактиката си. Разбрал, че не би могъл да разкъса центъра на Самуиловата държава, която се простирала от Гърция до устията на Дунава, той решил да действа по окрайнините. В 1000 г. една византийска армия минала Източния Балкан и завладяла Преслав и Плиска. На следната 1001 г. Василий лично повел войските си на юг и успял да превземе с пристъп гр. Сервия; началникът на Веройа Драгомир му предал крепостта без да се съпротивлява. За това получил титлата проконсул. Оттук той навлязъл в Тесалия, унищожил българските владения в нея и поставил по крепостите ѝ византийски гарнизони. На връщане взел и гр. Воден, мъжествено защитаван от войводата Дражан.

На следната 1002 г. походът на Василий бил насочен отново на север. От Източна България, която вече била подчинена, той потеглил нагоре по Дунава и след 8-месечна обсада превзел Видин. Желаещ навярно да отвлече императора от обсадения град, Самуил се явил ненадейно пред Одрин, превзел го, но не се задържал в него.

Било август и Василий решил от Видин да нахълта в самото средище на България. Навярно през Ниш и по течението на Морава той се явил пред Скопие. Самуил, известен за неговото движение, вече го очаквал. Българите стояли пред самия град, на югозападния бряг на Вардар. Василий обаче сполучил да мине реката през един брод. Самуил не се решил да приеме сражението и оставяйки в ръцете на неприятелите целия си обоз, бързо отстъпил на юг. Петровият син Роман предал града на византийците. По на юг от Скопие Василий не се решил да отиде и се върнал към София. Прекарал няколко седмици напразно в обсада на Перник, през Пловдив Василий II се върнал в столицата.

След тоя поход България била като в клещи стегната от север и юг между византийските владения и Василий II, без да предприема решителни действия, се задоволявал с ежегодни дребни нападения от всички страни. Този начин на воюване имал за цел да измори българите и отнемайки им бавно отделни градове и крепости, да намали територията им до степен, че да може накрай с един удар да довърши завоеванието. Един от по-късните византийски историци Никита Хониат съобщава, че в такъв смисъл Василий оставил писмено завещание, което било издълбано на мраморна плоча в Состенския манастир в Цариград. Ако някога българите въстанат, то срещу тях не трябва да се действа с решителни походи и битки, а да се овладяват постепенно техните градове и укрепления, да се разоряват земите им и тъй да се изчерпва тяхната съпротивителна сила.

Тази уморителна война на непрекъснати нападения продължавала цели единадесет години. Василий тъй много бил обхванат от стремежа да свърши с българската независимост, че за неговото постигане оставил настрана всички други държавни грижи.

Решителният момент настъпил в 1014 г. Със значителна армия от Серес през Струма императорът потеглил по направление Велес-Прилеп - посоката на неговите нападения през последните години. Очаквайки това Самуил предварително укрепил проходите из този път, като се приготвил сам да посрещне неприятелите. Срещата станала в долината на Струмица при местността Ключ, която се наричала още и Κίμβα λόγγος- (Къмполунг). Името е влашко и значи "дълго поле". Това е мястото, дето Беласица се сближава най-много с Огражден планина, разделяйки на две половини Струмишката долина.

Самуил заел укрепена позиция на това място и, опрял с фланговете си в стръмните подножия на планините, отбивал успешно всички опити на византийците да го отхвърлят назад. Неговият пълководец Николица бил изпратен срещу Солун с цел да отвлече вниманието на византийците, но тук бил разбит от солунския стратег Михаил Вотаниат.

554px 66 manasses chronicleВасилий вече изгубил надеждата, че ще изтласка Самуил от неговата позиция и възнамерявал да се върне назад, когато пловдивският стратег Никифор Ксифий решил борбата. Със своя отряд той обходил Беласица от юг и се явил в тила на Самуил. На 29 юли 1014 г. византийците нападнали поставените между два огъня българи. Заградени между двете планини от север и юг и от неприятели - от запад и изток, българите били обречени на унищожение. Самуил с труд и с меч в ръка трябвало да си пробие път и успял да се спаси само с малцина от своите войници. Всички останали паднали в плен, на брой около 15 хиляди души. Василий заповядал да им избодат очите и тъй да ги изпратят при Самуил. След блестящо удържаната победа, Василий счел, че съпротивлението на българите е съвсем сломено и потеглил към гр. Струмица, когото обсадил. Оттук отправил солунския началник да заеме планинския превал, който води към Дойранското езеро и Солун, където Василий смятал да се насочи, след като свърши със Струмица. Навлязъл дълбоко в прохода обаче, Вотаниат се видял ограден от българите, които заели височините, и погинал с целия си отряд. Василий бил тъй ужасен от вестта за гибелта на своя отряд, че веднага вдигнал обсадата на града и бързо отстъпил на запад. Минал през Струма, той, на път за Пловдив се спрял под Мелник. Градът се защитавал храбро от гарнизона си и от стеклото се в него околно българско население и императорът го превзел само с увещание.

Същата година, 1014, на 15 септември*  Самуил умрял.

Вестта за смъртта му сварила Василий в Солун, отдето той потеглил право към Охрид, считайки, че българите не ще бъдат вече способни за никаква по-нататъшна самозащита. На мястото на Самуил се възцарил Гаврил Роман. Василий успял да заеме Битоля, Прилеп и Щип и се върнал да презимува в Солун.

На следната пролет 1016 г. византийците превзели силната крепост Мъглен. Същата година бил убит и Гаврил Роман от братовчед му Иван Владислав. Дуклянският летописец, разказвайки за събитието, направо говори, че Иван Владислав извършил това престъпление, подбуден от самия Василий II. Веднага след като заел престола, той се обърнал към Василий с молба за мир, който приел направеното му предложение. Условията на мира обаче не са известни, както остава неясно и отношението, в което при този мир България се поставяла спрямо Византия. Знае се само, че Василий задържал всичките завоевания, направени за сметка на българите. България била ограничена само в Западна Македония и Албания и някои области на северозапад към Велбъжд и София.

Мирните отношения с Византия не продължили много. Те били разтрогнати както изглежда, от българите. Навярно в Охрид съществувала партия, която не могла да се помири с вече претърпените загуби и настоявала за подновяване на неприятелствата. Повод за тях било неизпълненото обещание на Василий да отстъпи на Иван Владислав гр. Драч. Владислав блокирал града откъм сушата.

Василий се възползвал от това и настъпил срещу Охрид. Българският военачалник Ивац, който трябвало да отбранява областта, се оттеглил в планините, след което Василий сполучил да стигне до българската столица. И когато се канел да продължи движението си към запад, неговият ариергард бил нападнат от Ивац в проходите около Ресен и съвършено изтребен. Страхувайки се, че може да бъде окончателно отрязан, Василий веднага се върнал назад, оставяйки в ръцете на българите всичките си завоевания.

Войната отново се изродила в незначителни набези и атаки на отделни крепости, при което не всякога щастието съпътствало византийците. Изтощението се чувствало вече не по-малко у Византия. Василий бил принуден да моли русите да му изпратят помощ и един руски отряд действително взема участие на византийска страна в борбите из Южна Македония през 1018 г. Срещу това има сведение, че Владислав се опитал да привлече на своя страна печенезите. Силистренският стратег Цицикий през същата година съобщил на Василий за преговорите, които Кракра водел с печенежските князе. Подготвяният българо-печенежски съюз обаче не станал факт, навярно защото византийците успели да скарат печенезите с българите.

Войната, въпреки явния превес на византийците, се затягала без да се дойде до решение и кой знае какъв би бил нейния край, ако едно неочаквано събитие не докарало развръзката.

През пролетта на 1018 г. Иван Владислав решил да свърши с Драч и поел лично ръководството на действията срещу крепостта. Още при първата атака обаче той бил смъртно ранен. Вестта за неговата смърт се разпространила бързо по целия полуостров. Българите, които до това време мъжествено отбивали всички атаки на Василий, счели, че надеждите за успешния край на войната са загубени. Голямата част от болярството решила да сложи оръжието. И когато Василий II потеглил на сетния си поход срещу сърцето на България, движението му се превърнало в триумфално шествие. Още в Одрин пратеници на Кракра му съобщили, че знаменитият пернишки войвода му се подчинява.

В Струмица бил посрещнат от патриарха Давид и представителя на болярите Богда, които му поднесли решението на Владиславовата вдовица да му предаде царството. Малцината непримирими българи се оттеглили на запад в Албания, решени там да продължават войната докрай. Синът на Владислав Фружин, който бил между тях, обаче скоро се предал. Останал едничък непримиримият Ивац, който се укрепил на планината Врохот, но бил заловен чрез измама и ослепен.

Завладял цяла Македония, Василий потеглил на юг и прекарал зимата в Атина (1018-1919 г.). На път за Тесалия той видял при Сперхей купищата кости на българите, паднали в сражението през 995 г. През пролетта на 1019 г. императорът влязъл тържествено в Цариград, съпровождан от пленените членове на българското царско семейство, заедно със съкровищата на Охридското царство. С България, която близо четири столетия бе един от най-страшните неприятели на империята, вече бе свършено и Василий можеше с гордост да приеме титлата Българоубиец, която съвременниците бяха му дали. С неумолима настойчивост, след една борба, която бе траела повече от тридесет години, най-сетне бе постигнал това, което никой от неговите големи предшественици не бе успявал. Няколко години по-късно бе завладяна и последната българска крепост Срем на Сава, чийто началник Сърмон, бил подобно на Ивац измамнически убит от византийците.

Падането на Западното българско царство обрече на същата участ сръбските държавици и жупанства в северозападната част на полуострова, някои от които във времето на Самуил се намираха под българско върховенство. Скилица разказва, че една византийска армия, действаща по крайбрежието на Адриатика, довършила покоряването на планинските земи северозападно от Черна гора, докато флотата поддържала по море нейните действия. Сръбските владетели били принудени да признаят зависимостта си от Цариград, дори и хърватският крал Крезимир се обявил за васал на императора. За пръв път след времето на Юстиниан Византия бе станала господар на земите от Истрия до устията на Дунава. С победите на Цимисхи над арабите и с унищожението на България Византия бе достигнала апогея на своето могъщество. Редица войнствени императори с цената на колосални усилия бяха успели да развърнат нейните военни сили и да унищожат неприятелите, които от векове я заплашваха. Багдадският халифат се бе разпаднал на малки емирства, които се изтощаваха в междуособни борби, а самите халифи бяха се превърнали в играчка на турските си наемници и техните главатари. Изглеждаше, че е дошло времето, когато Източната империя ще възстанови онова културно и политическо единство, което бе разстроено от славянското преселение и чрез победоносното шествие на исляма. Образованите византийци, съвременници на Василий, имаха всичкото основание да очакват, че е настъпил златният век на тяхната история и че тъй щастливо започнатите подвизи няма да спрат, докато християнската империя не си възвърне всички земи, които бе загубила в течение на вековете. За жалост тази надежда остана суетна. Не минал половин век от смъртта на Василий и на светското могъщество на империята бе нанесен първият страшен удар, от който тя нямаше повече да се оправи.

След покоряването на България Василий се намесил в делата на Армения и Грузия. Враждуващите помежду си арменски князе с бързото разпадане на Багратидското царство сами предложили на императора върховенството над арменските земи, разчитайки, че по такъв начин те ще осигурят своите владения. От друга страна появяването на турците селджуци тъкмо по това време бе принудило тия отделни владетели да потърсят закрилата на Византия. Разпространил без всякакви усилия и жертви властта си над цялата страна, Василий взел мерки да приведе в изправност нейните крепости и да усили тяхната защита.

Последната идея на неуморимия император била да възвърне изгубения още при Василий I и Лъв Философ о-в Сицилия. За това била приготвена и голяма флота, но Василий не доживял да изпълни тая си мечта. През декември 1025 г. той вече не бил жив.

Василий II е една от най-ярките личности във византийската история. Суров и мрачен, презиращ мирния живот с неговите удобства, отнасящ се крайно небрежно към науките и изкуствата, той бе минал почти цялото си царуване в походи и войни, прибирайки се само понякога в столицата през зимните месеци, но не за да почине или да се разсее сред удоволствията на придворния живот, а да подготви бъдещите си военни предприятия. Войната бе неговата стихия и на нея той се е бил отдал с цялото си същество, забравящ заради нея всичко друго. Той умрял неженен.

Поставил си за задача унищожението на българското царство, той преследваше тази цел с неумолима и неуморима енергия. Никаква жестокост не била в състояние да го отврати, ако в нея виждал средство да омаломощи и обезвреди противника си. Ослепяването на пленените Самуилови войници е факт, който остава уникум в световната история. На такова зверство не се бе решил никой, дори и измежду най-суровите и страшни бичове на човечеството, каквито бяха Атила и Тамерлан. В похода си към Одрин през 1016 г., според съобщението на Скилица, той заповядал да ослепят всички заловени пленници. Само такъв човек, за когото нямаше непозволена жестокост, можеше да смаже самуиловска България, в която живата сила на нашето племе бе намерила своя най-могъщ израз. При всичката си издръжливост и упоритост, Самуил не можеше да устои докрай срещу един такъв противник. Той бе победен, но със самата си смърт показа, че бе една нравствена личност, много по-висока от своя съперник, който имаше претенцията да представя културната Византия.

Map Byzantine Empire 1025 en.svg

Византийската империя в края на царуването на Василий II (1025)

Автор: User:Nécropotame  Лиценз: CC BY-SA 2.5

 

С условията, под които след подчинението си заживя българският народ, тук няма да се занимавам. За мене е по-важно да разгледам вътрешната политика на Василий II.

Като истински войник, който бе подчинил целия си живот на интересите на държавата, Василий II естествено трябваше да обяви немилостива война на всички фактори, които подкопаваха нейните вътрешни устои. На първо място това бяха византийската бюрокрация и съсловието на едрите поземлени собственици. Увеличението на големите стопанства лишаваше византийското общество от естествената му опора - заможното и свободно селячество, лишаваше чрез това държавата от нейните финансови средства. Ръстът на едрите стопанства заплашваше с разнебитване и института на войнишкото земевладение, който бе източник на военната мощ на империята. Василий, чийто живот бе посветен в служба на държавата и в съзиждането на нейното величие, най-малко можеше да остане равнодушен към апетитите на висшите сановници и аристократите, които трупаха богатства върху увеличаващите се бедствия на масите и не виждаха, че рушат основите на обществото, сред което живееха. Затова към тях той бе неумолим. Най-ясна представа за политиката му в това отношение ни дава една негова новела, публикувана през 997 г.

Тъй като мнозина от властелините, ползвайки се от силата си, недопущали селяните, чиито земи били заграбени да подават оплакване, владеели тъй добитите имоти в срокове по-дълги от 40 години и с това добивали над тях правото на давност. Затова Василий в новелата си постановява, щото неправилно завладените имоти да могат да се рекламират и възвръщат независимо от всякакъв срок.

Понеже много селски черкви получавали дарения от дребни стопани и по този начин се превръщали в манастири, Василий забранява и тоя обичай.

Земите, които били раздадени на всевъзможни лица за мними или истински заслуги от императорските домени, могли всякога да бъдат отнети, щом като начинът на тяхното дарение се оказал неправилен.

Извънредно високото привилегировано положение на византийската служебна аристокрация се бе изразило и в областта на криминалноправните отношения. Във Византия убийството се наказваше със смърт. Сановниците обаче от степента протоспатарий нагоре, провинени в убийство, се лишаваха само от длъжността и почестите си. В същата си новела Василий заповядва в бъдеще те да бъдат подлагани на същите наказания, както и всички останали.

Тези мерки се видели на императора недостатъчни да спрат ръста на едрата собственост и да намалят социалната сила на висшата земевладелска класа. Затова Василий в 1002 г. издал нова новела, с която възстановявал т.нар. алиленгий (αλληλέγγυον), който някога бе създаден от Никифор I в началото на IX в., но бе отменен от неговите близки наследници. Според алиленгия данъкът на несъстоятелните дребни стопани трябвало да бъде плащан от едрите собственици, които били техни съседи. Тази мярка била най-страшният удар върху владетелските съсловия. Тя правела невъзможни стремежите за създаване на големи имотни състояния, щом като техните собственици, именно като такива трябвало да отговарят за неизправните данъкоплатци. Ако тая мярка във Византия бе се задържала, чрез нея социалният въпрос сам по себе си би бил разрешен, тъй като няколко десетилетия биха били достатъчни за да изчезне цялата едра поземлена собственост.

Имайки предвид съсипващото въздействие, което тя могла да упражни върху земевладелците, някои учени като Gfrörer считат, че провеждането ѝ даже и във времето на самия Василий II, едва ли е било напълно и повсеместно възможно.

Отделни случаи от царуването на Василий II показват, че разпоредбите му, насочени срещу едрата собственост и земевладелците не оставали само на книга.

На връщане от похода си в Армения през 1001 г. Василий минал през темата Хорсиан в Кападокия, дето се намирали домените на магистъра Евстатий Малеин - един от най-видните представители на малоазийската поземлена аристокрация. Това бе същият Малеин, в чиято крепост бе се провъзгласил за император Варда Фока в 986 г. Малеин, било от желание да се покаже предупредителен към Василий, бил пък поради лекомислено тщеславие, не само дал гостоприемство на императора, но и на цялата му армия, като я снабдил с припаси. Уж в благодарност за това Василий го взел със себе си, завел го в Цариград и вече никога не го пуснал да види владенията си. Малеин бил поставен в положението на почетен пленник, дадени му били средства, за да задоволява богато всичките си нужди, но бил принуден да мине остатъка от живота си като звяр в клетка. Василий считал, че човек, който могъл да храни със собствени средства цяла армия, може винаги да си създаде такава и да стане опасен за централното правителство. И когато Малеин умрял, всичките негови земи били конфискувани.

Друг един случай бил още по-характерен за бруталното управление на императора. Някой си Филокалес, обикновен селянин, сполучил да заеме някаква длъжност в двореца, бързо се издигнал и използвал връзки, влияние и не всякога по почтен начин добити средства, за да стане владетел на големи имоти. Василий веднъж минал из околностите, дето последните се намирали, чул оплакванията на селяните, които били прогонени от своите земи и заповядал всички постройки, които Филокалес бил издигнал в именията си, да бъдат разрушени, а нивите, които заграбил, да бъдат върнати на прежните им стопани. Лишен от сан, почести и имоти, Филокалес отново трябвало да се върне при ралото и да стане прост селянин, както тия, които дотогава бе грабил.

В началото на царуването на Василий II властта бе съсредоточена в ръцете на всемогъщия евнух Василий, незаконен внук на Роман I, който бе създал кариерата си през времето на четирима императори. Василий II обаче не бил човекът, който можел да се примири с такова опекунство. В деветата година на царуването си той арестувал всемогъщия канцлер, и го изпратил в манастир, като конфискувал всичките му имоти и богатства. Оттогава, 985 г., до края на живота си Василий остава едновластен разпоредител в цялата империя.

 

*Самуил починал на 6 октомври 1014 г.

 


 

VI. ВЪТРЕШНО УСТРОЙСТВО НА ВИЗАНТИЙСКАТА ИМПЕРИЯ

 

X

Right Click

No right click