Лекции по история на Византия. V. Византия в апогея на своята мощ (963-1025) - Никифор II Фока (963-969)

Посещения: 16652

Индекс на статията

В Мала Азия още от времето на Лакапин борбата срещу арабите не бе спряла. Сега, при императора войник, тя продължила с още по-голяма енергия. Арабите трябваше да почувстват, че експанзивната мощ на империята бе се издигнала на непозната дотогава висота. В редица походи през 964 и 965 г. Никифор успява да отнеме на арабите редица важни градове и крепости в Киликия. Мюсюлманите изгубват и главния град на провинцията Tape, който бе база на операциите им срещу Южна Мала Азия. Едновременно с това била водена офанзива и по море. Византийският патриций Никита Халкудес, начело на флотата, успява да възвърне о-в Кипър. По тоя начин арабите изгубваха и сетната си опора в Средиземно море.

Fall of Antioch in 969След една пауза от две години настъплението започнало с още по-голяма енергия и сили. Начело на войските стоял самият император и пред неговата 80 хилядна армия арабските градове и крепости в Сирия едни след други трябвало да отварят вратите си. Първата голяма придобивка на този поход било завладяването на старата християнска столица на Изтока - Антиохия. Истински удар за арабската гордост и сила било падането на гр. Дамаск, първата столица на Арабския халифат до преди преместването му в Багдад.

Някога при Ираклий християнството бе видяло персийците да отнасят от Йерусалим кръста, на който бил разпънат Иисус. Сега в ръцете на победоносните византийци бе паднала една не по-малко ценена мюсюлманска светиня - мечът на Мохамед.

Преизпълнен със съзнанието за собствената си сила, Никифор, също както по-рано и Константин Багренородни, бе счел за обидно да плаща данък на африканските халифи. След превземането на Кипър Никита Халкудес в 964 г. бил назначен за началник на една нова морска експедиция със задача на прогони арабите от Сицилия. На запад обаче византийското оръжие като че ли винаги бе осъдено на злополуки. Самият византийски военачалник, след дълги и променливи битки, най-сетне паднал в арабски плен. За неговото освобождение императорът трябвало да даде на Фатимидите пленената в Сирия сабя на Пророка.

Това обаче, което на Византия не бе се удало на запад, бе постигнато по бляскав начин на Балкана, срещу българите. След договора от 927 г. между България и Византия бе настъпил дълбок мир, който траеше вече цели четиридесет години. Първото условие на тоя мир бе, че империята се задължаваше да плаща годишен данък. Той тежал твърде много върху византийските финанси, но империята чрез него си бе осигурила спокойствието на запад, което за нея бе още по-ценно и затова през цялото управление на Лакапин, Порфирогенет и Роман II тя не бе направила ни най-малък опит да се освободи от поетото задължение. Напротив, през всичкото това време сменящите се византийски правителства се отнасяха с най-голямо внимание към балканските си съседи и не пропущаха случай да засвидетелстват особеното си уважение към тях. Българският владетел бе единственият измежду европейските господари, когото официалната византийска канцелария титулуваше βασιλεύς, със същата титла следователно, която носеше самият византийски самодържец. Това бе във времето, когато дори и западният император не бе за византийците нещо повече от обикновен ρήξ Φραγγίας. Кремонският епископ Лиутпранд, който в 968 г. бил натоварен с второ посолство в Цариград от името на германския император Отон I, се почувствал обиден дето при един тържествен обяд нему било отредено място, далеч по-непочетно от това, дадено на намиращите се по това време в Цариград български посланици. И когато той демонстративно протестирал за тази обида, византийците му обяснили, че според договора си с българите, те били длъжни да дават предимство на техните посланици пред всички други.

Това внимание на Византия към България се дължеше и на създаденото през Симеоново време впечатление за силата на нашия народ. През дългото царуване на Петър обаче българската мощ бе тъй упаднала, че Византия накрая не можеше да не съзнае напразния си страх.

Както вече по-рано говорихме, пространната България на Петър не бе в състояние да възпре маджарските пълчища, които през нея все по-често бяха започнали да се явяват дори и в тракийските земи на Византия. Навярно да се избави от тия набези, които бяха истинско бедствие за България преди да станат такова и за Византия, Петър бил принуден да сключи с маджарите някакъв договор, чиято същност е неизвестна, но към който византийското правителство изглежда се отнесло твърде подозрително.

Във всеки случай маджарските нападения бяха показали на империята, че мирът с българите не бе ги осигурил от опасности на запад. И ако тя продължаваше да плаща установения данък, то бе защото, заета извънредно много в други посоки не искаше да увеличава затрудненията си на Балкана.

След бляскавите победи над арабите византийското самосъзнание бе тъй много нараснало, че плащаният на българите данък се схващаше като обида. И най-малко склонен да търпи унизителното си положение спрямо българския цар бе самият Никифор Фока, чийто живот бе един военен триумф над най-страшните византийски неприятели - арабите.

Затова в периода между двете войни срещу арабите той бе решил да ликвидира и досегашния приятел България, чиито граници, врязани дълбоко в Тракия, можеха да бъдат постоянна угроза за столицата на империята. Фока чакал само повода за това и той не закъснял да се яви. Едва-що завърнал се от първия си бляскав поход в Сирия и празнувал падането на Tape, в Цариград се явили българските посланици, за да получат годишния си данък. В присъствието на целия двор, в порив на необуздан гняв, императорът заповядал да ги бият и с това им нанесъл най-голямото оскърбление, на което един посланик можел да бъде изложен. "Ние ще бъдем достойни за презрение, казал той, ако след досегашните си победи над нашите най-страшни врагове, бихме продължавали да плащаме данък на тоя варварски народ".

С тази постъпка разривът между двете страни бил непоправим. Никифор обаче не искал да предостави на българите военна инициатива, а решил да ги изпревари. В началото на 967 г. той преминал българската граница и според съобщението на съвременния му летописец, завзел много погранични български крепости, навярно от тия, които лежали в Тракия. Въпреки лесния успех той не се решил да продължи похода. И тук се вижда колко силен бил споменът у византийците за катастрофите в по-прежните български земи. "Императорът, продължава същият летописец, не се реши да изложи войските си на поражение в българските планини, тъй като, известно е, колко много пъти ромеите са били връхлитани и погубвани в техните теснини".

Никифор бе счел за по-разумно да използва другиго срещу българите. Това бил руският велик княз Светослав. В Киев бил изпратен патрицият Калокир. Той донесъл на Светослав 1500 литри злато, а изгледите за голямата плячка, която свръх това могла да очаква русите в България, били достатъчни да склонят киевския княз за далечното предприятие.

Подробностите са известни. Светослав без голям труд завзел част от Североизточна България и се настанил в Малки Преслав.

Никифор се видял измамен в очакванията си. Той бе повикал русите, за да сломи чрез тях българската съпротива, но в интересите на империята не беше да замени съседството си с българите с това на дивите тогава руси. Пред тая опасност той бързо променил политиката си към България. Едно византийско посолство се явява в Преслав с предложение да се възстановят мирните отношения между двете държави. За закрепването на този мир синовете на Петър - Борис и Роман трябвало да се оженят за дъщерите на покойния император Роман II. Петър не е могъл да очаква по-желан случай, за да се справи с положението, в което България бе попаднала и мирът бил сключен. Известно е, че през пролетта на 968 г. Светослав бе принуден да се върне в Русия, за да спасява Киев от печенезите. В 969 г. той отново се явява в България с твърдото решение да я покори и си създаде там ново царство. Петър бе вече умрял. Българите не бяха в състояние да окажат особена съпротива на руските дружини и цяла Източна България с Преслав бяха завзети от северните завоеватели. Никифор II Фока бе извикал срещу себе си един страшен неприятел, разправата с който щеше да струва много усилия и кръв. Борбата срещу русите обаче трябваше да води друг, защото в края на същата година, когато Светослав довършваше покоряването на Източна България, един нов дворцов метеж бе издигнал на цариградския престол нов император.

Краят на Никифоровото царуване бе ознаменуван с нови заплитания в Италия. Германският император Отон Велики бе разпрострял владенията си и в Горна Италия. Неговата цел бе да подчини на върховенството си и херцозите на Капуа и Беневент, които признаваха сюзеренитета на Цариград. Затова между германци и византийци пламва война, чийто театър бе византийската Калабрия. Завоюването на тази провинция, без чието владение германското положение в Средна Италия не бе сигурно, принуждаваше Отон I да оспори преди всичко морската сила на Византия. По тази причина той се опитал отново да влезе в преговори с Никифор. И на този опит се дължи втората мисия на Лиутпранд в Цариград през 968 г. Той имал за задача да уговори брака на една от Романовите дъщери с германския престолонаследник и като зестра да издейства отстъпването на германците сюзеренитета над казаните две херцогства. Византийското правителство не можеше да изпълни това условие, мисията на Лиутпранд бе осъдена на неуспех и борбата в Южна Италия, без решителни успехи продължи до самата смърт на Никифор.

Nikiphoros PhokasКъсото управление на Никифор Фока е забележително и по мерките от социален характер, чрез които се стремеше да отстрани вечния недъг на византийското общество - ръстът на едрата собственост, която, въпреки многото ограничения на законодателството, все пак намираше пътища да ускорява разпадането на дребното стопанство. Но докато законодателните нареждания на Лакапин и Багренородни бяха насочени срещу светските земевладелци Никифор Фока бе спрял внимание на черквата. От времето, когато бе приключило иконоборството, черквата бе станала галеното дете на византийските императори. Те се надпреварваха да я обсипват с благодеяния. Духовенството се бе издигнало като фактор, от когото зависеше общественото мнение и никой от византийските императори не можеше, без риск да изгуби своята популярност, да го игнорира. Числото на манастирите непрекъснато растеше, а част от тях непрекъснато увеличаваха земите си чрез дарения от частни лица, било чрез щедростта на самите императори. Сред многочислената византийска аристокрация, която притежаваше грамадни пространства земи, черквата бе най-големият земевладелец. Черковните земи бяха освободени от данъци и увеличението на черковната собственост намаляваше в съответна мярка приходите на държавното съкровище. Добре разбраните интереси на държавата изискваха да се вземат мерки срещу колосалния ръст на черковното богатство и Никифор, макар и сам твърде набожен човек, не се поколеба да вземе подобни мерки. Една година след своето възцаряване той издаде едикта си за черковните земи. В него, задачата която си поставя, е да напомни на черковните служители, че те са забравили своите първи задължения - да просвещават верующите, забравили са и думите на Христа, който учил последователите си да се откажат от всякакви земни блага, да продадат своите имоти и тръгнат след него. Вместо това те мислят само как да увеличат черковните богатства.

За да тури край на това положение, което отклонява черквата от нейните задачи, Никифор заповядал да не се основават нови манастири, занапред никой да няма право да завещава каквито и да било недвижими имоти на каквито и да било духовни учреждения - черкви, манастири, болници и т.н. Черковни учреждения, притежаващи имоти, които не им са необходими, били длъжни да ги продадат на мирски лица.

От всичко това се вижда интимната мисъл на императора. Той не се обявява против ръста на черковното богатство въобще, неговите мерки са насочени срещу увеличението на черковното земевладелие. Именно ръстът на последното бе, което изостряше социалния въпрос във Византия, съдействаше за постепенното изчезване на дребното и средно селско съсловие и създаването на негово място на население от безимотни хора. Стремежът на Никифор да ограничи социалната сила на черквата бе проявен в друга насока. Тя беше длъжна, както и всички поземлени собственици, да плаща данък за своите земи.

С всички мерки от този характер Никифор си навлече силната омраза на византийското духовенство. Тази омраза е дори и сред днешните клерикали. Един католически учен (немецът Gfrörer, Byzantinische geschishte III, 56 сл.) не може да прости на Никифор неуважението му към черквата Христова, поради което подценява всички негови заслуги.

В областта на войнишкото законодателство Никифор Фока вървял по стъпките на Роман Лакапин като запазвал стратиотските имоти. По негово време бе почнало да се въвежда тежкото въоръжение, а то струвало твърде скъпо. За да даде възможност на войниците да се въоръжат с него Никифор Фока повишил минимума на войнишките заплати до 12 литри злато.  Тази мярка обаче не могла да се задържи. В по-късните паметници срещаме нормата да се определя 4 литри, както бе по-рано.

Навярно в тази епоха много войници са изоставили своите земи, за да търсят другаде по-леко препитание. Явлението било особено разпространено между граничарите, чийто живот не е бил твърде лек. Опитали щастието си в други земи, много от тях след време се връщали на своите участъци, но те вече били заети от други лица. Поради това се явявали спорове, а може би и инциденти, които смущавали реда. За да регулира случаите от подобно естество Никифор Фока издал една новела, съдържаща следните постановления: ако изоставените войнишки земи - на стратиоти или граничари били дадени на арабски дезертьори, на офицери, на отличили се войници или пък на лица, които се ангажирали с държавна служба, то такива имоти оставали на новите им притежатели, ако техните първоначални владетели не се завърнели в срок от три години. Ако обаче такива изоставени земи били завладени от черкви, манастири или придворни сановници, то старите им притежатели могли да си ги получат обратно, когато и да било. Техните наследници даже имали право да поискат да им се възвърнат тия земи, ако ще би новите им притежатели да представят и императорски документи за правото на владение. Войници обаче, които след напущане на имотите си забягвали в Сирия, дори и след завръщането си никога не получавали своя имот.

Както и в първата си новела Никифор Фока се стреми да запази дребното войнишко стопанство от похищението на едрия собственик, включително и черквата.

Това строго отношение на Никифор Фока към черквата се дължеше не на някаква особена неприязън или пък на слабото му религиозно чувство. Тъкмо напротив. Като истински войник, той бил дълбоко набожен човек. Твърде рано той загубил жена си и едничкия си син и това още повече усилило религиозното му настроение. Преди да стане император Никифор Фока се сближил извънредно много с прочутия аскет Св. Атанасий и го водил винаги в походите на изток. В обществото на монасите се чувствал най-добре и дори бил дал на Атанасий обещанието, че когато вече силите го напуснат, той ще се оттегли в манастир да прекара там последните години на живота си.

С негово съдействие Св.Атанасий бе се оттеглил в Атон и там построил своята прочута лавра-манастир, с който бе положено началото на монашеството в Света гора. Даже Никифор бе заръчал да му построят една килия в манастира.

Именно с дълбоката религиозност на Никифор Фока трябва да се обясни отношението му към черковното земевладение. Той бе съзрял, че чрез непрестанно трупаните си богатства черквата се отдалечава от своята същност и нравствените си задачи. Държавникът също виждаше в ръста на черковните земи една опасност за империята. И като християнин, който цени здравите основи на империята, той се считал задължен да се бори с нарастващото материализиране на черквата.

Представителите на тая черква обаче далеч не можеха да се издигнат до съзнанието за нравствените подбуди на императора и той бе осъден да намери в тяхно лице не само неумолими врагове още приживе, но и да изложи паметта си на едно далеч незаслужено очерняне.

Че Никифор Фока бе останал до края на живота си един строг пуританин и нравствено-религиозен човек, това се вижда и от неговото държане като император. Винаги трезвен и пестелив до скъперничество, живеел като отшелник. Неговият вуйчо Малеинос, прочут монах, оставил спомена на святост, му завещал своята власеница и облечен в нея, като покаяник, Никифор Фока предпочитал да оставя своето царско ложе и да прекарва нощите, легнал върху пантерова кожа на пода.

Един такъв човек и мъж не може, разбира се, да се нрави на младата, буйна, жадна за живот и удоволствия Теофано. Още по-малко би могъл да я привлече със своята външност. Нисък, с голям труп и къси крака, чер като мавър, с грамадна къдрава коса, космато лице и тъмни меланхолични очи, Никифор бил един от рядко грозните хора на времето си. Лиутпранд Кремонски в описанието на своето посолство в Цариград, дето имал случая да види лично Никифор, съобщава, че той нощно време със страшната си грозота би могъл да уплаши и най-храбрия човек.

Бракът, на който Теофано бе се решила, бе предизвикан от една необходимост. Тя не само бе останала равнодушна към своя мъж, но скоро бе почувствала и невъзможност да живее с него.

Добродушен и прям войник, Никифор оставал привързан към императрицата, която умеела да го приспива със своята хитрост.

Никифор имал племенник по име Йоан Цимисхи. Макар също минал разцвета на живота си (бил на 45 години) Цимисхи бил пряка противоположност на императора. Блондин, жив, подвижен и елегантен, със светски маниери и красиво лице, той имал всичките качества на човек, създаден да очарова. Отличен войник и способен пълководец, той неизвестно защо си навлякъл гнева на императора, който го лишил от длъжността доместик на схолите и го заточил във владенията му в Кападокия. В досадния си живот Теофано често си спомняла за красивия и амбициозен Цимисхи, който в далечината на своето изгнание мислел само за отмъщение срещу този, който бе прекъснал тъй бърже неговата бляскава кариера и бе го осъдил на бездействие.

Още преди да изпадне в немилост, Цимисхи бе привлякъл върху си вниманието на императрицата, и тя бе пламнала от дива страст. За тая жена, която вече бе сменила двама мъже, казва Шарл Дил (Figures I 238), изглежда Цимисхи бил едничката обич, която досега бе усетила. Тя не могла да понася раздялата си с него и успяла да убеди Никифор да му разреши завръщането в двора. За да отстрани каквито и да било подозрения тя дори заговорила да устрои брака на Цимисхи с една своя роднина.

Цимисхи се връща в Цариград и хитрата Теофано успяла да си назначава тайни срещи с него в двореца. В тях бил скроен и комплотът срещу императора. Една буйна декемврийска нощ Теофано сама въвежда съзаклятниците в двореца. Те се промъкват в стаята, дето Никифор спял на своята пантерова кожа, и безчовечно го насичат. Преданата на императора стража, която била разбудена от настаналия шум, трябвало да сложи оръжие, когато от един балкон й била посочена отрязаната глава на този, който час преди това бе всевластният заповедник на империята.

Събуденият на сутринта Цариград не бе в състояние да направи нищо друго освен да преклони глава през извършеното и да поздрави в лицето на Цимисхи новия си император. Страшната трагедия обаче, която бе се разиграла в цариградския дворец, бе оставила неизлечимо впечатление у съвременниците, колкото те и да бяха свикнали на събития от тоя род. В старобългарската литература е известен един разказ, озаглавен "Слово  цр* Фиц* и * братi и его, како погуби их една кръчмарица Теофана в една нощ" (полихрон Сырку, Византiйская повесть об убенiи императора Никифора Фока, СПб., 1883). Той е превод от гръцки и в него е отразена легендата, създадена в народното въображение от страшното престъпление. Никифор е представен като светец. За него и неговата смърт били съставени много песни, някои от които са запазени и до днес.

X

Right Click

No right click