Лекции по история на Византия. V. Византия в апогея на своята мощ (963-1025) - Йоан Цимисхи (969-976)

Посещения: 17508

Индекс на статията

 

Йоан Цимисхи (969-976)

 

Coronation of John TzimiskesСлед Никифор Фока Цимисхи бе най-способният генерал в империята. По произхождение той бил арменец, както и мнозина от най-заслужилите хора на империята по онова време, както и самият Лакапин по-рано.

Колкото и чести да бяха кървавите придворни преврати във Византия, престъплението, което бе издигнало Цимисхи на трона, бе твърде тежко, за да мине без изкупление. За да удовлетвори черквата и да добие нейното благословение, той по настояването на патриарха Полиевкт  трябвало да прати на заточение своите съучастници в извършеното престъпление. За да спечели на страната си духовенството, той отменил всички ограничителни наредби, които Никифор Фока бе издал за черковното земевладение. За да примири пък към себе си общественото мнение на столицата, раздал половината от имотите си на бедното население от околностите на града, а пък другата половина употребил за построяване и издръжка на едно прибежище за бременни. Своята най-голяма популярност дължал обаче на приветливата си външност, на открития си и свободен нрав, което било пълна противоположност на Никифор Фока.

Най-страшен удар бе възшествието на Йоан Цимисхи за личността, която бе сторила за него най-много - императрица Теофано. Нейното съучастничество в извършеното злодейство и престъпната страст, която бе я направила главен виновник за смъртта на Никифор, не можеха да останат в тайна. Най-малката жертва, която Цимисхи трябваше да стори, за да изкупи престъплението, бе да скъса всякакви връзки със своята съучастничка. Тя бива изпратена в един арменски манастир, отдето излязла едва десет години по-късно, при царуването на своя син.

Към малолетните синове на Роман II - Василий и Константин - Цимисхи показвал внимание не по-малко от това, което бе им засвидетелствувал Никифор Фока, считайки ги истински наследници на трона.

Цимисхи завари империята пред прага на една опустошителна война. Светослав при второто си явяване в България бе успял да превземе Преслав и да сложи ръка даже над Петровия син Борис. През пролетта на 970 г. той оставил гарнизон в Преслав с войводата Свеналд, а с останалата си войска минава Балкана и завладява след страшно кръвопролитие Пловдив, като според известията избил 20 хиляди души от населението му. Във войската на Светослав имало твърде много печенези и маджари. Едва при Аркадиопол русите се натъкнали на византийската армия, командувана от Варда Склир. Те били разбити и принудени бързо да се оттеглят на север.

Цимисхи се намирал по това време в Азия. Там бе се вдигнал Лъв Фока, брат на убития император. Въстанието в късо време било ликвидирано.

Тогава Цимисхи се върнал в Цариград и почнал големи приготовления за борба срещу русите. През пролетта на 972 г. една флота от 300 големи и множество малки кораби се запътила от Цариград за Дунава с цел да прекъсне пътя, по който русите биха могли да отстъпят или получат подкрепление. Сам Цимисхи със сухопътна армия от около 30 хиляди души потегля през Одрин за Източния Балкан. Проходите не били заети. Срещу Великден той се явил пред Преслав, защищаван от Свеналд. След страшен бой, в който по-голямата част от руския гарнизон била унищожена, градът паднал във византийски ръце, а с него - и Борис III. Цимисхи се отправил към Доростол, дето се намирал Светослав с останалата армия. Дръстър в продължение на три месеца бил обсаждан от суша и откъм Дунава. Русите често излизали вън от стените и тогава между обсадени и обсадители започвали борби, по епичност напомнящи тия в Илиадата. Най- сетне изтощените руси трябвало да поискат мир. Даден им бил свободен пропуск. Преди заминаването им станало свиждане между Цимисхи и Светослав. Киевският княз не видял повече родината си, тъй като бил убит от печенезите, които го причакали на Днепровските прагове.

640px Tzimiskes returnsЦимисхи бе се явил в България като освободител от северните варвари и бе приет с почести. Намереният в Преслав Борис II бе обграден с внимание, тъй като Цимисхи имал нужда от съчувствието на българите, за да се справи с русите. Когато те били изгонени, той вече не се нуждаел от преструвки. Цяла Източна България била заета от византийски гарнизони. Малко по- късно Цимисхи влязъл тържествено в Цариград, водейки със себе си като пленник българския цар Борис II. В "Св.София" Борис бил заставен тържествено да снеме от себе си короната и всички знаци на царското достойнство. Българското царство било обявено за унищожено, а България - за византийска провинция. Преслав бе преименуван Йоанопол, а Дръстър - Теодоропол.

Византия считаше, че един от най-страшните й противници е унищожен, но тя се бе излъгала. Неочаквано за империята на запад се издигна Самуил.

Никифор Фока бе оставил неразрешена борбата между германци и византийци в Италия. Империята бе загубила някои крепости в северните окрайнини на италианските си владения, но в останалата част все още властта й бе непокътната. В едно сражение византийците бяха пленили най-храбрия от съюзниците на Отон I, беневентския херцог Ландулф.

При новината за смъртта на Никифор II Фока Отон, който прекарвал зимата в Северна Италия, почнал спешно да се готви за подновяване на действията, използвайки неуредиците, които се очаквали поради дворцовия преврат. През пролетта на 970 г. той се явил на юг и нахлул във византийските земи. Цимисхи, едва що овладял престола, се видял отрупан с тежки задачи. На изток се бе вдигнал срещу него Лъв Фока, брат на убития император. На север Светослав се готвел да разшири своите владения за сметка на византийска Тракия. При това положение интересите на империята налагали на всяка цена да се ликвидира войната в Италия. Затова Цимисхи извадил Ландулф от затвора, дето се намирал, и го изпратил при Отон с предложение за мир. Ние си спомняме, че войната в Италия бе избухнала, след като Никифор Фока бе отказал на Отон да се признае сюзеренитета му над херцогствата Капуа и Беневент и предлагаше за скрепяването на бъдещите отношения между двете империи брака на сина си за една от дъщерите на Роман II. При новата обстановка Цимисхи се показал готов на тия отстъпки. Вследствие на това войната била прекратена и през следната година едно германско посолство с Кьолнския архиепископ се явило в Цариград. Мирът бил сключен и Теофано, дъщерята на Роман II, заминала за Италия, дето през 972 г. бил отпразнуван брака й с бъдещия император Отон II. На влиянието на ромейската принцеса се дължи проникването на много византийски обичаи и институции в германския двор. Възпитанието, което бе дала на своя син, по-късно император Отон III, бе причина за уважението на последния към старите римски държавни традиции и любовта му към науките и най- сетне постоянното предпочитание, което той оказваше на Италия пред Германия, своето отечество. Отон III бе чужденец по дух спрямо своя собствен народ и причина за това отчуждаване бе влиянието на неговата майка. И тук, както и в България, византийските принцеси оставаха верни на своя произход и носеха злини за народите, които ги приемаха.

След 972 г. за византийска Италия настъпва период на мир, какъвто тя от дълго време не бе виждала. Сарацинските набези от Сицилия по крайбрежията й не можеха да нарушат спокойствието, на което тя се радваше. Цимисхи имаше пълната възможност след прекратяването на военните действия в Италия да се разправи с русите и да подчини Дунавска България.

Но едва свършена тая задача, в Азия се подготвяха събития, които изискваха от империята да събере всичките си сили.

Успехите в Мала Азия и Северна Сирия бяха изпълнили с уважение целия мохамедански свят. Особено наранен бе се почувствал исляма със загубването на Алепо и Антиохия. В това време Фатимидските халифи бяха успели да обединят под властта си Северна Африка заедно с Египет. Загубите на исляма в Сирия поставиха Фатимидите начело на коалицията, която се бе създала в мохамеданския свят срещу империята. В 970 г. мюсюлманската армия на брой, както говорят, до 100 хиляди души се явява пред Антиохия и я подлага на обсада. Византийският гарнизон, макар и малочислен, с помощта на християнското население храбро отбивал всички атаки срещу стените на добре укрепения град, докато събраната от Мала Азия армия под началството на патриция евнух Никита деблокирала Антиохия и принудила фатимидската войска да отстъпи.

По-малко щастливо се развили събитията за византийците в Месопотамия. Падането на знаменитата крепост Низибис бе сигнал за обединение на всички враждуващи емири срещу общия враг, който черпеше сили в техните раздори. През лятото на 973 г. византийците обсадили силно укрепения град Амида в Месопотамия, днешният Диарбекир. Пристигналите арабски подкрепления се хвърлят в техния тил и голяма част от християнската армия била унищожена.

Тази катастрофа разлюляла сериозно положението на изток и Цимисхи, който до това време оставал в Цариград, счел своето присъствие на изток за необходимо. Г.Шлюмбергие счита, че у Цимисхи тогава узрял планът за пълното унищожение на арабското владичество в Азия или поне за налагането на византийския сюзеренитет над всички азиатски емири. Идеята за освобождението на Йерусалим бе се явила у Цимисхи 100 години преди същата да раздвижи западния свят и да го хвърли в поредицата кръстоносни походи.

Приготовленията си за решителни борби срещу сирийските араби Цимисхи започнал чрез натиска, който упражнил над венецианците. Във Венеция още се считаха по традиция за васали на империята и понасяха с удоволствие тая си подчиненост, която им отваряше всички византийски пристанища по Средиземно, Черно и Егейско морета. Като истински търговци обаче те бяха намерили възможност да се сближат с арабите и да им доставят продукти, от каквито те се нуждаеха. Това бе най-напред строителен материал за техните военни флоти, а след това и разни оръжия, брони и войнишко снаряжение. Багдад наистина бе прочут със своето оръжейно производство, но продукцията бе твърде луксозна и скъпа, за да задоволи нуждите на масовото войнишко въоръжение. Поради това венецианците бяха намерили на изток един твърде широк пазар за оръжейната индустрия, която по това време бе се развила извънредно силно в Ломбардия, Истрия и Каринтия. Изгорените от слънцето земи на арабите не можеха да доставят нужния строителен флотски материал. Срещу това венецианците разполагаха с огромните гори на Далмация и Истрия, които доставяха в изобилие такъв материал. Те го използваха не само за нуждите на своята флота, но го разнасяха и като търговски артикул по всичките средиземноморски краища, включително и в арабските земи. Днес казаните адриатически крайбрежия са напълно оголени и поразяват пътника със своите мрачни скали. Това те дължат на търговската алчност на средновековните венецианци.

По настояването на Цимисхи, който изпратил за целта едно посолство във Венеция, дожът издал строго забрана да не се продава в сарацинските земи "желязо, дървен материал за построяване или въоръжаване на кораби..., оръжия от какъвто и да било вид - брони, щитове, саби, копия, нито пък каквото и да било друго оръжие за нападение или отбрана, нищо с една дума, което те би могли да използват срещу християните". (Schlumberger, 1, 239).

Походите, които византийците предприемаха в Сирия, си приличаха твърде много. Това бяха преди всичко огромни опустошителни набези, които като ураган рушаха всичко и оставяха след себе си купища развалини. Базата на операциите бе твърде отдалечена, за да могат да се ръководят постепенно и със затвърждаване върху всяка завоювана стъпка. Усилията, които изискваха, също тъй бяха твърде големи, за да могат да траят дълго време. Ето защо при тия походи разрушените и изоставени градове и крепости отново се заемаха от арабите, които скоро ги приготвяха за защита. Същото бе и при Цимисхи.

През пролетта на 974 г. Цимисхи със значителна армия навлязъл в Месопотамия. Арменският крал Ашод му оставил на разположение един корпус от 10 хиляди свои войници и заедно с това се ангажирал с продоволствието на цялата армия. Амида бил отново взет. Слухът за опустошенията, които византийците извършвали в превзетите градове, накарали жителите на старата персийска крепост Низибис да напуснат града си и да се изтеглят далеч на изток. Един сирийски летописец, Матей Едески, в своята хроника пише за тоя византийски поход следното: "Цимисхи, когото наричат кир Ян, почна война срещу мюсюлманите и се прочу с големи победи, отбелязвайки своя път навсякъде с унищожение и проливане на кръв. Той разруши до основи триста градове и крепости и достигна чак до околностите на Багдад. При все това той пощади Едеса от уважение към монасите, които живееха в съседната планина и околните земи и чието число достигаше до 10 хиляди. След това потегли срещу Амида...", която се откупила от разрушение срещу голяма сума пари.

Според твърдението на византийския летописец Лъв Дякон Цимисхи възнамерявал да продължи движението си на юг и с едно бързо и неочаквано нападение да превземе гр.Багдад, столицата на халифите и приказния град на мюсюлманския свят. Липсата на вода и хранителни припаси в безлюдната Месопотамия и оскъдицата, от която византийската войска почнала да страда, принудили Цимисхи да се откаже от грандиозния си план и да потегли назад. Пътят му до границите на империята бил отбелязан с нови развалини. От векове византийските полкове не бяха прониквали тъй дълбоко в недрата на ислямския свят и затова сътресенията, които тоя поход предизвика в арабското общество, бяха извънредно големи. Халифатът, вече паднал под влиянието на наемниците си турци, бе неспособен да наложи своя авторитет над отделните емири, които в междуособици и династични борби изчерпваха и сетните сили на някога тъй могъщата и преизпълнена с експанзивен дух арабска раса.

Цимисхи оставил армията си в Антиохия и Tape и се върнал в Цариград още през август 974 г., водейки със себе си колосална плячка и тълпи пленници.

През пролетта на следната 975 г. Цимисхи отново се явил на границите на Сирия, дето бяха останали неговите войски. Този път целта му била Палестина. Западането на Багдадския халифат бе съпроводено с издигането на новата мюсюлманска сила, царството на фатимидите, чийто център вече бе Кайро, и в чиито предели бе включена Южна Сирия. В 974 г., когато Цимисхи бе в поход из Месопотамия, войските на Каирския халиф бяха успели да завземат и гр.Дамаск, старата столица на източните халифи. С това египетските войски бяха се изправили лице срещу лице с византийските и първи бяха почнали офанзивата. Египетският халиф Муиз имаше мечтата отново да отхвърли ромеите зад Тавър и да направи от Киликия погранична мюсюлманска провинция. След Дамаск, още през същата 974 г., неговите войски бяха завзели много от по-дребните крепости, които по времето на Никифор Фока бяха минали във византийски ръце.

Положението следователно повече от всеки друг път правеше необходимо едно военно предприятие в широки размери. От писмо на самия Цимисхи до неговия съюзник арменския крал Ашод III, запазено в Хрониката на Матей Едески, научаваме за подробностите на тоя втори поход на Цимисхи срещу арабите. Групирал армията си в Антиохия, Цимисхи потеглил през Северна Сирия, налагайки, както сам разказва, контрибуции на градовете и стигнал до стария град Хелиопол (Балбек), който бил взет с пристъп и жителите му мюсюлмани избити или взети в плен. Град Дамаск, за да се избави от тая участ, отворил вратите си и дал откуп 40 хиляди жълтици, които Цимисхи разделил между войниците си. След това бил превзет Тибериада, Бейрут, а Сидон сам се подчинил с обещание да плаща ежегоден данък. Градът Библос паднал с атака и гарнизонът му бил пленен, били превзети и разрушени много други по-малки крепости и Цимисхи стигнал чак до Ливанската планина. Колко голяма и пълна била дезорганизацията на арабите се вижда от обстоятелството, че ромеите не срещали никаква съпротива на открито поле, а отделните градове били предоставени на собствените си сили. Според писмото на Цимисхи при него се явили представители дори на Йерусалим и Генесарет, които изявявали покорството на съгражданите си и молили императора да окупира техните градове.

Поставил гарнизони във всички подчинени градове, Цимисхи в началото на есента се запътил към Антиохия, за да настани войската си на зимни квартири, с намерение на следната година да довърши покоряването на цяла Палестина. Съдбата обаче бе решила друго.

Лъв Дякон, който е главният византийски извор за времето на Цимисхи, разказва твърде любопитни подробности за възвръщането на императора. Когато той минавал през Киликия, която разстилала пред него всичкото си великолепие и плодородието на своите земи, често се спирал и питал кому принадлежи едно или друго имение и винаги получавал един и същи отговор - на паракимомена Василий. Това бе същият евнух, незаконороден син на императора Роман Лакапин, който бе избегнал участта на рода си и с хитрост и любоугодничество още през царуването на Роман II се бе издигнал до най-високите стъпала на държавната йерархия. Той бил едно от лицата, които бяха съдействали за убийството на Никифор Фока. Сега, като императорски адютант, той заемал длъжността председател на сената и пръв министър в държавата. Гелцер (Очерки, с.90) го сравнява с Талейран по времето на Наполеон. Алчен, користолюбив, егоист и жесток човек, той използвал силата си, за да трупа чрез злоупотреби несметни богатства. Виждайки с очите си в какво неговият висш сановник употребявал своето влияние и власт, Цимисхи според Лъв Дякон не можел да се стърпи да не изкаже гласно своето възмущение и съжалението си, че кръвта, която войниците леели за запазването на държавата и за нейното величие, служела само за да може един презрян евнух да увеличава богатствата си. Според Лъв Дякон думите на императора стигнали твърде рано в Цариград и хитрият евнух, подозиращ немилостта, която го очаквала, решил да предотврати падането си. Когато императорът стигнал до Никея и се отбил в имението на един роднина на Василий, нарочен виночерпец, по заповед на последния, му сипал във виното отрова, която действала бавно, но сигурно. На следния ден императорът вече не можел да стане от леглото си. Той имал само едно желание - да не свърши поне из пътя. Преместен бързо в Цариград, той бил почти в агония.

Френският историк Шлюмбергие, който по професия е медик, привеждайки горната история на Лъв Дякон, с авторитета на специалист по въпроса отхвърля нейната достоверност. Отрови, които действат "бавно и сигурно, бележи той, не са известни на медицинската наука". Навярно болестта на Цимисхи се дължала на някаква зараза, тиф или нещо друго, добита в нездравите места, през които той минавал.

В късото си царуване, изпълнено с войни и дълги походи, Йоан Цимисхи не можеше да развие никаква вътрешна реформаторска работа. Пък може би и не бил способен за такава. Цялото вътрешно управление бе предоставил на паракимомена Василий, запазвайки за себе си ръководството на войните и на дипломатическите отношения.

От него е запазена само една новела, с която се освобождават от данък тия, които продават роби, пленени във война. Тя навярно покровителства войниците. Като пленници се споменават българите и вероятно новелата била обнародвана след похода в България.

Цимисхи, въпреки ужасното престъпление, което го бе издигнало на престола, бил набожен човек и минавал за приятел и покровител на монасите.

Във времето на Никифор Фока бе положено началото на манастирския живот в Атон. Св. Атанасий бе основал първата обител с помощта и пожертвуванията на императора Цимисхи. Въпреки близките отношения на Атанасий с Никифор Фока, неговият убиец се намирал в най-добри връзки с атонския първоигумен и с щедри подаръци и покровителство съдействал за обогатяването на Атанасиевата лавра.

X

Right Click

No right click