Лекции по история на Византия. V. Византия в апогея на своята мощ (963-1025) - Василий II (976-1025)

Посещения: 16650

Индекс на статията

 

Василий II (976-1025)

 

Basilios IIСлед смъртта на Йоан Цимисхи на византийския престол остава по-големият от синовете на Роман II - Василий II. Едва 20-годишен, той получил едно незавидно вътрешно наследство. В продължение на повече от 50 години Византия бе навикнала да вижда на трона некадърни императори, които оставяха властта в ръцете на честолюбиви и способни генерали. В Източната империя като че ли бе на път да се създаде институтът на майордомството, при който същинските държавни глави бяха не личностите от императорска кръв, а тия, които чрез способности и енергия държаха в ръцете си съдбините на империята и се грижеха за тях.

При възшествието на Василий във Византия имало двама такива даровити честолюбци - паракимоменът и председател на сената Василий и генералът Варда Склир. Първият от тях бе най-могъщият човек в империята. Служил при четирима императори, той бе издигнал Никифор Фока на трона, но бе и главният виновник за неговото падане. През късото царуване на Цимисхи, Василий бе лицето, което направляваше целия вътрешен живот на държавата, тъй като при непрекъснатите си войни Цимисхи не можеше да отдели никакво внимание за тях. Разполагащ безрезервно с властта, безсъвестен и алчен, Василий бе успял да натрупа баснословно състояние и ние видяхме, че съвременният летописец приписва нему смъртта на Цимисхи. При младия и неопитен Василий II всемогъщият евнух се надявал още по-безпрепятствено да се разпорежда в държавата. Другата личност Варда Склир обаче бе не по-малко амбициозна.

Склир се бе проявил като способен пълководец още през времето на Никифор Фока. Той бе нанесъл на Светослав поражението при Аркадиопол, когато последният, завладял Северна България, вече бе замислил да приготви същата участ и на Тракия. В началото на царуването на Цимисхи той успя да потуши въстанието на Лъв Фока в Мала Азия. По-късно при обсадата на Силистра той бе най-дейният помощник на Цимисхи, пълководецът, комуто бяха поверявани най-опасните и отговорни задачи. Един такъв човек не можеше да бъде без амбиция и много естествено е, дето той бе замечтал при Василий II да достигне това положение, което бяха си създали Роман Лакапин, Никифор Фока и Йоан Цимисхи в предшестващите царувания. Скилица разказва, че още приживе на Цимисхи той бил уличен в намерение да узурпира трона и бил осъден на ослепяване, но Цимисхи го пощадил заради някогашното им бойно другарство.

Когато Цимисхи умрял, Склир имал главното командване над малоазийските войски като доместик на източните схоли. Някои мислят, че с това назначение умиращият Цимисхи е искал да разчисти на Склир пътищата към трона. Склир от друга страна е бил извънредно богат човек. Той принадлежал към тая малоазийска аристокрация, която по времето на Василий Македонец, въпреки всички противодействия на централното правителство, бе станала господарка на земите и разполагаше с неизмерими имоти. С щедростта си Склир бе успял да спечели сърцата на войниците си, които и без това чувстваха към него предаността към способния военачалник.

Василий II в началото на царуването си се е усещал твърде слаб, за да се изправи като съдия или арбитър между двамата всесилни сановници. Още при смъртта на Цимисхи евнухът успял да вземе в ръцете си цялото управление и да стане фактически господар на столицата.

Конфликтът между двамата висши сановници бил неизбежен. Василий се възползвал от положението си като глава на правителството, отнел командването на Склир и го назначил за началник на една новосъздадена гранична тема в Месопотамия. Това било равносилно на заточение. При получаването на заповедта Склир решава веднага да събере войските си и да потегли срещу Цариград, да прогони своя съперник и да оглави регентството, но започнатото предприятие го увлича и той се провъзгласява за император. Това става през същата 976 г.

За да доведе до успех делото си Склир се нуждаел от пари. За целта той заловил императорските бирници и други финансови чиновници и конфискувал всички намиращи се в тях суми. Едрите собственици в Азия били обложени със специални данъци, всеки според състоянието си, а тия които се отклонявали да дадат исканите им суми, били пращани в затворите. Впрочем Склир не се нуждаел от такива насилия, защото повечето от малоазийските земевладелци, виждали в Склир един човек от своята класа, и вярвайки в неговата щастлива звезда, оставяли на негово разположение богатствата си, очаквайки после да бъдат богато възнаградени. Склир влязъл освен това в преговори и със съседните турски емири и получил значителни подкрепления.

През лятото на 976 г. Склир потегля от Месопотамия начело на събраната си армия преизпълнен от вяра в собствения си успех.

Вестта за бунта стигнала в Цариград твърде скоро. Регентът Василий, който вече бе видял толкова императори да се издигат и падат, не загубил присъствие на духа и разпратил по всички страни заповеди за концентрация на войските, останали верни на легитимния император. Покрай това той не искал да пропусне и опита от мирни средства за отклонение на опасността. Никомедийският митрополит бил изпратен при Склир да го увещае да се откаже от предприятието си. Разбира се, че не успял. Склир заявил, че дава на своите противници срок 40 дни да го признаят за император. В противен случай той насила щял да завладее властта.

Междувременно войските, които цариградското правителство готвело за борба срещу бунтовника, вече били събрани и при крепостта Лапара в темата Ликандос дето става първото сражение, Склир излязъл пълен победител. Мнозина от императорските военачалници още по време на сражението минали на страната на претендента. Вестта за победата се пръснала по цяла Мала Азия и произвела огромно впечатление. Считало се, че делото на Склир е напълно осигурено. Гражданите на Аталия в Памфилия, дето квартирувал по това време щабът на флотата, заловили нейния адмирал и предали цялата кивериотска флота на Склир.

Втората армия, която правителството изпратило срещу Склир, бива също разбита и той става господар почти на цяла Мала Азия. Никея, Абидос, Аталия били в негови ръце. Вече самата столица очаквала да види войските на бунтовника под стените си.

Тогава регентът Василий се решава на последното отчаяно средство. Старият противник на Склир - Варда Фока се намирал в заточение на о-в Хиос. Паракимоменът го назначил за доместик на схолите.

Той минава тайно в Мала Азия, стига до Цезарея в Кападокия, дето успява да събере около себе си разпръснатите из гарнизоните останали верни на императора войници и по този начин набрал значителна армия. Съдбата на империята зависела от успеха на единия от двамата най-прочути на времето си пълководци.

При Аморион станало първото сражение. Фока бил разбит, но успял да се оттегли в ред. В движението си на изток с преговори и убеждение успял да привлече на страната си много от привържениците на Склир. Във второто сражение при Василика Терма в Кападокия (тема Хорсиан) Фока бил отново разбит. С остатъците от войските си той отстъпва на север, стига до Грузия, чийто княз бил негов стар приятел, събира там нова армия и повторно се явява в Мала Азия.

BattlePhokasSklerosТретото сражение става при бреговете на р. Халис. Успехът и тоя път клонял на страната на Склир, но Фока извикал противника си на двубой и го свалил от коня. Когато конят на Склир без ездач се понесъл между редовете на неговата войска всички помислили, че той е убит и това дало повод за общо бягство. Склир с малцина верни хора успял да се спаси и избяга на арабска територия. Василий го поискал, но арабският емир Ал Омар отказал да го предаде. С въстанието на Склир било свършено едва в 979 г.

Веднага след отстраняване на опасността от Склир, империята трябвало да се готви за война в Италия. Отон II, женен за сестрата на Василий II, бе се увлякъл от мечтата да изгони византийците от Южна Италия и я направи своя провинция. Цариградското правителство, което не разполагало с достатъчно сили на запад, било принудено да сключи мир с африканските и сицилийските араби, чието положение също било застрашено от амбициите на немския император. Войната започнала в 981 г. и свършва на следната 982 г. с едно страшно поражение на немците. Година подир това Отон II умира и византийска Италия отново добива спокойствие.

Времето, непосредствено след усмиряването бунта на Склир, е забележително и по това, че тогава започва борбата на Василий II с новосъздаденото Западно българско царство на Самуил. Синът на княз Никола, останал самодържавен господар на царството, бе разширил неговите предели на север и включил изгубената при Цимисхи Северна България.

Войните, които досега цариградското правителство водеше, се началстваха от отделни пълководци. Сега Василий II решил сам да поеме началството на похода срещу българите. През Одрин и Пловдив той настъпил срещу София и я обсадил. Двадесетдневната обсада изтощила силите на византийците и те почнали да страдат от липса на припаси. При това било донесено, че Самуил, който през същата година предприел поход срещу Тесалия и Елада, се бил завърнал и с всичките си сили бързал да помогне на обсадения град. Василий решил, че е опасно да се бави повече с обсадата и заповядал отстъпление към Пловдив. На 17 август 981 г. (у Иречек 986 г.)  става прочутата битка при Траяновия проход, дето византийската армия била унищожена. Погинала цялата императорска конница. Императорът едва се спасил и българите го преследвали чак до Пловдив. От тоя момент Самуил бил господар на положението в Балканския полуостров. Друг български господар навярно би се насочил срещу Цариград. Самуил имал друга цел. Той се заловил с подчинението на останалите славянски земи и обединението под неговия скиптър на всички балкански славяни. Той покорил Зета и Захлуме и освен това очистил и последните гнезда на византийците по бреговете на Адриатическо море. В негова власт била и Тесалия с Епир.

Междувременно в правителствените отношения на Византия бе настъпила значителна промяна. Младият Василий II, осъден през първите години на царуването си да играе една съвсем ограничена роля в управлението, да бъде пасивен зрител на интригите между своите министри и пълководци, вече бе се създал като личност, решена сама да поеме властта. Животът на удоволствия, който дотогава водеше, бе го отвратил и той бе съзнал дълга си да се заеме сам с ръководството на държавата. Сцените, на които той през младините си бе свидетел в цариградския двор, бяха развили в него подозрителността и съзнанието, че всичките му служители се стараят да използват слабостите на монарха за собствени интереси. Престъпленията, с които бе ограден животът на детството му, бяха развили в него суровия нрав и тази жестокост, която той по-късно тъй често имаше случай да прояви. Надарен с колосална енергия и необикновено силна воля, той бе дошъл до решението сам да поеме съдбините на империята.

Продукт на това съзнание бе и походът към София, предприет от самия него, без да се съветва с изпитаните си пълководци и на първо място с Варда Фока. Летописецът Зонара разказва, че тоя поход възбудил неудоволствието на Фока и на приятелите му, не само защото докарал едно чувствително поражение, но защото навярно са видели в него първия опит на младия господар сам да поеме и задачите на пълководец.

Подозрението, което Василий хранел към аристокрацията, чиито членове били готови да поддържат всеки претендент и всяко движение, насочено за отслабване на централната власт, и произтичащите от това подозрение сурови мерки, взети срещу отделни аристократи земевладелци, всичко това още повече засилило недоволството против младия император. На завързаните в случая интриги вероятно не останал чужд и евнухът Василий, който също почнал да чувства тежката десница на императора.

През 987 г. в двореца на един византийски династ Евстатий Малеин, в темата Хорсиан, Източна Мала Азия, Варда Фока, спасителят на империята при бунта на Склир, се провъзгласил за император. На страната му застанали повечето от малоазиатските стратези и видните аристократи.

Научил за въстанието, Варда Склир сметнал, че настъпил благоприятният момент отново да излезе на сцената и да използва събитията за личен интерес. С армия от християнски бегълци и араби той минава границата и се насочва срещу Фока. Намерението му било да отстрани своя стар съперник и след това да обърне оръжието срещу императора. Фока обаче сполучил чрез измама да плени противника си и с всичките си сили се насочва срещу империята. В късо време той става господар на цяла Мала Азия и в 988 г. се явява пред стените на Абидос, крепост на азиатския бряг на Дарданелите, докато друг негов отред блокирал откъм сушата гр. Хризополис на азиатския бряг на Босфора срещу Цариград. На законния император оставала само столицата и част от Тракия. Останалата част от Балканския полуостров била отдавна завладяна от Самуил.

В този критичен момент тронът на Василий бива спасен от русите.

В 988 г. киевският велик княз Владимир бе превзел гр. Херсон, който се намирал под сюзеренитета на Византия. Тук той приел кръщението, а след това в Днепър покръстил и всичките жители на столицата си. Вследствие на покръстването между Византия и Русия се създават близки отношения и още същата година тая близост е закрепена чрез брака на Владимир със сестрата на Василий II Ана. Арабският летописец Елмакин, който разказва за тогавашните събития във Византия, говори направо, че Василий II поискал помощ от русите срещу Фока и че Владимир се съгласил да му се притече с условие да получи ръката на византийската принцеса.

Владимир устоял на задължението си и една значителна руска армия по море се явява пред Цариград в началото на 989 г. Василий вече можел от отбрана да мине към нападение. Отрядът от бунтовници, който блокирал Хризополис, бил нападнат и пръснат, началниците му, пленени, били ослепени. След това Василий с русите се явява пред Абидос. Под стените на крепостта става решителното сражение. Фока се втурнал към мястото, дето се намирал Василий с цел да го предизвика на двубой, но едва стигнал до него пада от коня си мъртъв, навярно от сърдечен удар. Войската му се разпръсква в панически бяг. Тия измежду водителите на движението и близки на Фока лица, които попадат в плен били наказани със смърт, а останалите красели триумфа на императора в Цариград.

Империята бе спасена от междуособиците, които цяло десетилетие я разяждаха и Василий II, останал вече безспорен господар на трона, можеше да насочи всичките ѝ сили за решителната борба срещу нейния вековен неприятел - българите.

През 995 г. Самуил, който владеел целия запад на Балканския полуостров и бил изгонил византийците от Северна България, настъпил срещу Солун. Стратегът на града Григорий Таронит излязъл срещу българите, изпращайки своя син Ашот с един разузнавателен отряд напред. С лъжливо отстъпление българите въвлекли Ашот в засада и когато Григорий Таронит с цялата си армия се хвърлил в боя да го запази, той също бил обкръжен и убит, а войската му пръсната.

Самуил се задоволил с тоя успех и свърнал на юг. През Тесалия и Средна Гърция той навлязъл в Пелопонес. Византийският летописец разказва, че всичко по пътя на движението си той предавал на огън и меч.

Skylitzes Ouranos kills BulgariansМежду това в Цариград била събрана нова армия, която под началството на доместика на запад Никифор Уран стига до Солун. Византийският военачалник решил да потегли след Самуил и да отреже пътя на отстъплението му. С бързи преходи той минал Тесалия и пресреща Самуил, когато едва що минал Термопилите. Разчитащ на това препятствие, Самуил не взел мерки за отбрана. Уран намерил брод и нападнал спящия български лагер. Самуил и синът му Гаврил Роман (Радомир), ранени, едва успели с незначителна част от войската си да се спасят.

Василий в 999 г. предприел нов поход по посока към София, но и тоя път трябвало да се върне без каквито и да било успехи. Оттогава той променил тактиката си. Разбрал, че не би могъл да разкъса центъра на Самуиловата държава, която се простирала от Гърция до устията на Дунава, той решил да действа по окрайнините. В 1000 г. една византийска армия минала Източния Балкан и завладяла Преслав и Плиска. На следната 1001 г. Василий лично повел войските си на юг и успял да превземе с пристъп гр. Сервия; началникът на Веройа Драгомир му предал крепостта без да се съпротивлява. За това получил титлата проконсул. Оттук той навлязъл в Тесалия, унищожил българските владения в нея и поставил по крепостите ѝ византийски гарнизони. На връщане взел и гр. Воден, мъжествено защитаван от войводата Дражан.

На следната 1002 г. походът на Василий бил насочен отново на север. От Източна България, която вече била подчинена, той потеглил нагоре по Дунава и след 8-месечна обсада превзел Видин. Желаещ навярно да отвлече императора от обсадения град, Самуил се явил ненадейно пред Одрин, превзел го, но не се задържал в него.

Било август и Василий решил от Видин да нахълта в самото средище на България. Навярно през Ниш и по течението на Морава той се явил пред Скопие. Самуил, известен за неговото движение, вече го очаквал. Българите стояли пред самия град, на югозападния бряг на Вардар. Василий обаче сполучил да мине реката през един брод. Самуил не се решил да приеме сражението и оставяйки в ръцете на неприятелите целия си обоз, бързо отстъпил на юг. Петровият син Роман предал града на византийците. По на юг от Скопие Василий не се решил да отиде и се върнал към София. Прекарал няколко седмици напразно в обсада на Перник, през Пловдив Василий II се върнал в столицата.

След тоя поход България била като в клещи стегната от север и юг между византийските владения и Василий II, без да предприема решителни действия, се задоволявал с ежегодни дребни нападения от всички страни. Този начин на воюване имал за цел да измори българите и отнемайки им бавно отделни градове и крепости, да намали територията им до степен, че да може накрай с един удар да довърши завоеванието. Един от по-късните византийски историци Никита Хониат съобщава, че в такъв смисъл Василий оставил писмено завещание, което било издълбано на мраморна плоча в Состенския манастир в Цариград. Ако някога българите въстанат, то срещу тях не трябва да се действа с решителни походи и битки, а да се овладяват постепенно техните градове и укрепления, да се разоряват земите им и тъй да се изчерпва тяхната съпротивителна сила.

Тази уморителна война на непрекъснати нападения продължавала цели единадесет години. Василий тъй много бил обхванат от стремежа да свърши с българската независимост, че за неговото постигане оставил настрана всички други държавни грижи.

Решителният момент настъпил в 1014 г. Със значителна армия от Серес през Струма императорът потеглил по направление Велес-Прилеп - посоката на неговите нападения през последните години. Очаквайки това Самуил предварително укрепил проходите из този път, като се приготвил сам да посрещне неприятелите. Срещата станала в долината на Струмица при местността Ключ, която се наричала още и Κίμβα λόγγος- (Къмполунг). Името е влашко и значи "дълго поле". Това е мястото, дето Беласица се сближава най-много с Огражден планина, разделяйки на две половини Струмишката долина.

Самуил заел укрепена позиция на това място и, опрял с фланговете си в стръмните подножия на планините, отбивал успешно всички опити на византийците да го отхвърлят назад. Неговият пълководец Николица бил изпратен срещу Солун с цел да отвлече вниманието на византийците, но тук бил разбит от солунския стратег Михаил Вотаниат.

554px 66 manasses chronicleВасилий вече изгубил надеждата, че ще изтласка Самуил от неговата позиция и възнамерявал да се върне назад, когато пловдивският стратег Никифор Ксифий решил борбата. Със своя отряд той обходил Беласица от юг и се явил в тила на Самуил. На 29 юли 1014 г. византийците нападнали поставените между два огъня българи. Заградени между двете планини от север и юг и от неприятели - от запад и изток, българите били обречени на унищожение. Самуил с труд и с меч в ръка трябвало да си пробие път и успял да се спаси само с малцина от своите войници. Всички останали паднали в плен, на брой около 15 хиляди души. Василий заповядал да им избодат очите и тъй да ги изпратят при Самуил. След блестящо удържаната победа, Василий счел, че съпротивлението на българите е съвсем сломено и потеглил към гр. Струмица, когото обсадил. Оттук отправил солунския началник да заеме планинския превал, който води към Дойранското езеро и Солун, където Василий смятал да се насочи, след като свърши със Струмица. Навлязъл дълбоко в прохода обаче, Вотаниат се видял ограден от българите, които заели височините, и погинал с целия си отряд. Василий бил тъй ужасен от вестта за гибелта на своя отряд, че веднага вдигнал обсадата на града и бързо отстъпил на запад. Минал през Струма, той, на път за Пловдив се спрял под Мелник. Градът се защитавал храбро от гарнизона си и от стеклото се в него околно българско население и императорът го превзел само с увещание.

Същата година, 1014, на 15 септември*  Самуил умрял.

Вестта за смъртта му сварила Василий в Солун, отдето той потеглил право към Охрид, считайки, че българите не ще бъдат вече способни за никаква по-нататъшна самозащита. На мястото на Самуил се възцарил Гаврил Роман. Василий успял да заеме Битоля, Прилеп и Щип и се върнал да презимува в Солун.

На следната пролет 1016 г. византийците превзели силната крепост Мъглен. Същата година бил убит и Гаврил Роман от братовчед му Иван Владислав. Дуклянският летописец, разказвайки за събитието, направо говори, че Иван Владислав извършил това престъпление, подбуден от самия Василий II. Веднага след като заел престола, той се обърнал към Василий с молба за мир, който приел направеното му предложение. Условията на мира обаче не са известни, както остава неясно и отношението, в което при този мир България се поставяла спрямо Византия. Знае се само, че Василий задържал всичките завоевания, направени за сметка на българите. България била ограничена само в Западна Македония и Албания и някои области на северозапад към Велбъжд и София.

Мирните отношения с Византия не продължили много. Те били разтрогнати както изглежда, от българите. Навярно в Охрид съществувала партия, която не могла да се помири с вече претърпените загуби и настоявала за подновяване на неприятелствата. Повод за тях било неизпълненото обещание на Василий да отстъпи на Иван Владислав гр. Драч. Владислав блокирал града откъм сушата.

Василий се възползвал от това и настъпил срещу Охрид. Българският военачалник Ивац, който трябвало да отбранява областта, се оттеглил в планините, след което Василий сполучил да стигне до българската столица. И когато се канел да продължи движението си към запад, неговият ариергард бил нападнат от Ивац в проходите около Ресен и съвършено изтребен. Страхувайки се, че може да бъде окончателно отрязан, Василий веднага се върнал назад, оставяйки в ръцете на българите всичките си завоевания.

Войната отново се изродила в незначителни набези и атаки на отделни крепости, при което не всякога щастието съпътствало византийците. Изтощението се чувствало вече не по-малко у Византия. Василий бил принуден да моли русите да му изпратят помощ и един руски отряд действително взема участие на византийска страна в борбите из Южна Македония през 1018 г. Срещу това има сведение, че Владислав се опитал да привлече на своя страна печенезите. Силистренският стратег Цицикий през същата година съобщил на Василий за преговорите, които Кракра водел с печенежските князе. Подготвяният българо-печенежски съюз обаче не станал факт, навярно защото византийците успели да скарат печенезите с българите.

Войната, въпреки явния превес на византийците, се затягала без да се дойде до решение и кой знае какъв би бил нейния край, ако едно неочаквано събитие не докарало развръзката.

През пролетта на 1018 г. Иван Владислав решил да свърши с Драч и поел лично ръководството на действията срещу крепостта. Още при първата атака обаче той бил смъртно ранен. Вестта за неговата смърт се разпространила бързо по целия полуостров. Българите, които до това време мъжествено отбивали всички атаки на Василий, счели, че надеждите за успешния край на войната са загубени. Голямата част от болярството решила да сложи оръжието. И когато Василий II потеглил на сетния си поход срещу сърцето на България, движението му се превърнало в триумфално шествие. Още в Одрин пратеници на Кракра му съобщили, че знаменитият пернишки войвода му се подчинява.

В Струмица бил посрещнат от патриарха Давид и представителя на болярите Богда, които му поднесли решението на Владиславовата вдовица да му предаде царството. Малцината непримирими българи се оттеглили на запад в Албания, решени там да продължават войната докрай. Синът на Владислав Фружин, който бил между тях, обаче скоро се предал. Останал едничък непримиримият Ивац, който се укрепил на планината Врохот, но бил заловен чрез измама и ослепен.

Завладял цяла Македония, Василий потеглил на юг и прекарал зимата в Атина (1018-1919 г.). На път за Тесалия той видял при Сперхей купищата кости на българите, паднали в сражението през 995 г. През пролетта на 1019 г. императорът влязъл тържествено в Цариград, съпровождан от пленените членове на българското царско семейство, заедно със съкровищата на Охридското царство. С България, която близо четири столетия бе един от най-страшните неприятели на империята, вече бе свършено и Василий можеше с гордост да приеме титлата Българоубиец, която съвременниците бяха му дали. С неумолима настойчивост, след една борба, която бе траела повече от тридесет години, най-сетне бе постигнал това, което никой от неговите големи предшественици не бе успявал. Няколко години по-късно бе завладяна и последната българска крепост Срем на Сава, чийто началник Сърмон, бил подобно на Ивац измамнически убит от византийците.

Падането на Западното българско царство обрече на същата участ сръбските държавици и жупанства в северозападната част на полуострова, някои от които във времето на Самуил се намираха под българско върховенство. Скилица разказва, че една византийска армия, действаща по крайбрежието на Адриатика, довършила покоряването на планинските земи северозападно от Черна гора, докато флотата поддържала по море нейните действия. Сръбските владетели били принудени да признаят зависимостта си от Цариград, дори и хърватският крал Крезимир се обявил за васал на императора. За пръв път след времето на Юстиниан Византия бе станала господар на земите от Истрия до устията на Дунава. С победите на Цимисхи над арабите и с унищожението на България Византия бе достигнала апогея на своето могъщество. Редица войнствени императори с цената на колосални усилия бяха успели да развърнат нейните военни сили и да унищожат неприятелите, които от векове я заплашваха. Багдадският халифат се бе разпаднал на малки емирства, които се изтощаваха в междуособни борби, а самите халифи бяха се превърнали в играчка на турските си наемници и техните главатари. Изглеждаше, че е дошло времето, когато Източната империя ще възстанови онова културно и политическо единство, което бе разстроено от славянското преселение и чрез победоносното шествие на исляма. Образованите византийци, съвременници на Василий, имаха всичкото основание да очакват, че е настъпил златният век на тяхната история и че тъй щастливо започнатите подвизи няма да спрат, докато християнската империя не си възвърне всички земи, които бе загубила в течение на вековете. За жалост тази надежда остана суетна. Не минал половин век от смъртта на Василий и на светското могъщество на империята бе нанесен първият страшен удар, от който тя нямаше повече да се оправи.

След покоряването на България Василий се намесил в делата на Армения и Грузия. Враждуващите помежду си арменски князе с бързото разпадане на Багратидското царство сами предложили на императора върховенството над арменските земи, разчитайки, че по такъв начин те ще осигурят своите владения. От друга страна появяването на турците селджуци тъкмо по това време бе принудило тия отделни владетели да потърсят закрилата на Византия. Разпространил без всякакви усилия и жертви властта си над цялата страна, Василий взел мерки да приведе в изправност нейните крепости и да усили тяхната защита.

Последната идея на неуморимия император била да възвърне изгубения още при Василий I и Лъв Философ о-в Сицилия. За това била приготвена и голяма флота, но Василий не доживял да изпълни тая си мечта. През декември 1025 г. той вече не бил жив.

Василий II е една от най-ярките личности във византийската история. Суров и мрачен, презиращ мирния живот с неговите удобства, отнасящ се крайно небрежно към науките и изкуствата, той бе минал почти цялото си царуване в походи и войни, прибирайки се само понякога в столицата през зимните месеци, но не за да почине или да се разсее сред удоволствията на придворния живот, а да подготви бъдещите си военни предприятия. Войната бе неговата стихия и на нея той се е бил отдал с цялото си същество, забравящ заради нея всичко друго. Той умрял неженен.

Поставил си за задача унищожението на българското царство, той преследваше тази цел с неумолима и неуморима енергия. Никаква жестокост не била в състояние да го отврати, ако в нея виждал средство да омаломощи и обезвреди противника си. Ослепяването на пленените Самуилови войници е факт, който остава уникум в световната история. На такова зверство не се бе решил никой, дори и измежду най-суровите и страшни бичове на човечеството, каквито бяха Атила и Тамерлан. В похода си към Одрин през 1016 г., според съобщението на Скилица, той заповядал да ослепят всички заловени пленници. Само такъв човек, за когото нямаше непозволена жестокост, можеше да смаже самуиловска България, в която живата сила на нашето племе бе намерила своя най-могъщ израз. При всичката си издръжливост и упоритост, Самуил не можеше да устои докрай срещу един такъв противник. Той бе победен, но със самата си смърт показа, че бе една нравствена личност, много по-висока от своя съперник, който имаше претенцията да представя културната Византия.

Map Byzantine Empire 1025 en.svg

Византийската империя в края на царуването на Василий II (1025)

Автор: User:Nécropotame  Лиценз: CC BY-SA 2.5

 

С условията, под които след подчинението си заживя българският народ, тук няма да се занимавам. За мене е по-важно да разгледам вътрешната политика на Василий II.

Като истински войник, който бе подчинил целия си живот на интересите на държавата, Василий II естествено трябваше да обяви немилостива война на всички фактори, които подкопаваха нейните вътрешни устои. На първо място това бяха византийската бюрокрация и съсловието на едрите поземлени собственици. Увеличението на големите стопанства лишаваше византийското общество от естествената му опора - заможното и свободно селячество, лишаваше чрез това държавата от нейните финансови средства. Ръстът на едрите стопанства заплашваше с разнебитване и института на войнишкото земевладение, който бе източник на военната мощ на империята. Василий, чийто живот бе посветен в служба на държавата и в съзиждането на нейното величие, най-малко можеше да остане равнодушен към апетитите на висшите сановници и аристократите, които трупаха богатства върху увеличаващите се бедствия на масите и не виждаха, че рушат основите на обществото, сред което живееха. Затова към тях той бе неумолим. Най-ясна представа за политиката му в това отношение ни дава една негова новела, публикувана през 997 г.

Тъй като мнозина от властелините, ползвайки се от силата си, недопущали селяните, чиито земи били заграбени да подават оплакване, владеели тъй добитите имоти в срокове по-дълги от 40 години и с това добивали над тях правото на давност. Затова Василий в новелата си постановява, щото неправилно завладените имоти да могат да се рекламират и възвръщат независимо от всякакъв срок.

Понеже много селски черкви получавали дарения от дребни стопани и по този начин се превръщали в манастири, Василий забранява и тоя обичай.

Земите, които били раздадени на всевъзможни лица за мними или истински заслуги от императорските домени, могли всякога да бъдат отнети, щом като начинът на тяхното дарение се оказал неправилен.

Извънредно високото привилегировано положение на византийската служебна аристокрация се бе изразило и в областта на криминалноправните отношения. Във Византия убийството се наказваше със смърт. Сановниците обаче от степента протоспатарий нагоре, провинени в убийство, се лишаваха само от длъжността и почестите си. В същата си новела Василий заповядва в бъдеще те да бъдат подлагани на същите наказания, както и всички останали.

Тези мерки се видели на императора недостатъчни да спрат ръста на едрата собственост и да намалят социалната сила на висшата земевладелска класа. Затова Василий в 1002 г. издал нова новела, с която възстановявал т.нар. алиленгий (αλληλέγγυον), който някога бе създаден от Никифор I в началото на IX в., но бе отменен от неговите близки наследници. Според алиленгия данъкът на несъстоятелните дребни стопани трябвало да бъде плащан от едрите собственици, които били техни съседи. Тази мярка била най-страшният удар върху владетелските съсловия. Тя правела невъзможни стремежите за създаване на големи имотни състояния, щом като техните собственици, именно като такива трябвало да отговарят за неизправните данъкоплатци. Ако тая мярка във Византия бе се задържала, чрез нея социалният въпрос сам по себе си би бил разрешен, тъй като няколко десетилетия биха били достатъчни за да изчезне цялата едра поземлена собственост.

Имайки предвид съсипващото въздействие, което тя могла да упражни върху земевладелците, някои учени като Gfrörer считат, че провеждането ѝ даже и във времето на самия Василий II, едва ли е било напълно и повсеместно възможно.

Отделни случаи от царуването на Василий II показват, че разпоредбите му, насочени срещу едрата собственост и земевладелците не оставали само на книга.

На връщане от похода си в Армения през 1001 г. Василий минал през темата Хорсиан в Кападокия, дето се намирали домените на магистъра Евстатий Малеин - един от най-видните представители на малоазийската поземлена аристокрация. Това бе същият Малеин, в чиято крепост бе се провъзгласил за император Варда Фока в 986 г. Малеин, било от желание да се покаже предупредителен към Василий, бил пък поради лекомислено тщеславие, не само дал гостоприемство на императора, но и на цялата му армия, като я снабдил с припаси. Уж в благодарност за това Василий го взел със себе си, завел го в Цариград и вече никога не го пуснал да види владенията си. Малеин бил поставен в положението на почетен пленник, дадени му били средства, за да задоволява богато всичките си нужди, но бил принуден да мине остатъка от живота си като звяр в клетка. Василий считал, че човек, който могъл да храни със собствени средства цяла армия, може винаги да си създаде такава и да стане опасен за централното правителство. И когато Малеин умрял, всичките негови земи били конфискувани.

Друг един случай бил още по-характерен за бруталното управление на императора. Някой си Филокалес, обикновен селянин, сполучил да заеме някаква длъжност в двореца, бързо се издигнал и използвал връзки, влияние и не всякога по почтен начин добити средства, за да стане владетел на големи имоти. Василий веднъж минал из околностите, дето последните се намирали, чул оплакванията на селяните, които били прогонени от своите земи и заповядал всички постройки, които Филокалес бил издигнал в именията си, да бъдат разрушени, а нивите, които заграбил, да бъдат върнати на прежните им стопани. Лишен от сан, почести и имоти, Филокалес отново трябвало да се върне при ралото и да стане прост селянин, както тия, които дотогава бе грабил.

В началото на царуването на Василий II властта бе съсредоточена в ръцете на всемогъщия евнух Василий, незаконен внук на Роман I, който бе създал кариерата си през времето на четирима императори. Василий II обаче не бил човекът, който можел да се примири с такова опекунство. В деветата година на царуването си той арестувал всемогъщия канцлер, и го изпратил в манастир, като конфискувал всичките му имоти и богатства. Оттогава, 985 г., до края на живота си Василий остава едновластен разпоредител в цялата империя.

 

*Самуил починал на 6 октомври 1014 г.

 

X

Right Click

No right click