Индекс на статията
Роман IV Диоген (1068-1071)
Роман Диоген е една от най-трагичните личности на византийския престол. В тогавашните известия се разказва, че при възшествието си дал тържествено обещание да зачита правата на синовете на Константин X и че ще запази престола за тях. Той се задължавал и писмено, чрез формален договор, че ще управлява съвместно със своите заварени синове, единият от които, Михаил, вече бил близо до пълнолетието, и че нищо нямало да предприема без тяхно съгласие. Това фактически означавало сам да се постави под настойничеството на придворната камарила от честолюбци, интриганти и егоисти, начело на които се намирал Михаил Псел. Враждебността на тази партия от влиятелни царедворци, които чрез връзките си и безбройните си протежета владеели всичките клонове на управлението и разполагали дори с властта над провинциите, тяхната враждебност към новия император била усилена от обстоятелството, дето той бил издигнат покрай тях. Особено бил недоволен Константиновият брат, кесарят Йоан с двамата си синове. Хитрият Псел умеел да крие своето настроение срещу императора, но последният чувствал, че живее в един неприятелски лагер, дето срещу него се води глуха борба и че той трябва да се бои от всички. Противниците му приписвали намерението да отстрани от престола законните наследници. Неговата самонадеяност обяснявали именно с такива планове, а борбата, която той решително бе повел срещу турците, с желанието да блесне с военни подвизи, които би му открили пътищата на самодържавието. Поддръжката, на която се надявал Диоген всред малкия кръжок на патриотите, била твърде незначителна, поради отдалечеността на неговите привържениците от управлението, а отчасти и на войската. Последната обаче сама бе твърде много разстроена в изминалия период, за да бъде опора на разклатения трон.
Сам войник, Диоген и на трона оставал такъв. Той считал, че спасението на империята е в пълното преодоляване на външната опасност, която по това време на изток бе станала особено чувствителна. Турските отреди безнаказано кръстосвали из граничните византийски земи, позволявайки си да нахълтват във вътрешните византийски провинции на Мала Азия. Лишени от заплати, редките кадри от наемници, които правителството още държало в крепостите, сами грабели населението, вместо да го закрилят. За войнишка дисциплина не могло и дума да става.
Диоген си поставил за цел да повдигне дисциплината, но той не разполагал за това с нужното спокойствие и време. Още в 1068 г. бил принуден да предприеме поход срещу мохамеданите, които от Алепо безпокоили граничните земи на Киликия. Походът свършил със сравнителен успех, благодарение на неукротимата енергия и суровите мерки, които императорът взел, за да обуздае разюзданата и необучена сбирщина, каквато била неговата набързо събрана армия. Следната година походът му бил насочен през Кападокия срещу турските шайки, които идели откъм ефратските граници.
Придворната партия не гледала добре на военната дейност на императора. Тя се бояла, че може да се възвърне епохата, когато политическата сила отново ще бъде поета от армията и с това ще се тури край на нейното всемогъщество.
През 1070 г. Диоген останал в столицата си. Причината за това били събитията на Запад.
След смъртта на Георги Маниак повиканите от него за борба със сарацините нормански наемници минали отчасти на византийска служба, като били изпратени в Мала. Азия, а други останали в Южна Италия, дето в 1042 г. създават своя държава, основана на завоеванието. В разстояние на 30 години те бяха успели да отнемат от арабите цяла Сицилия и в края на 60-те бяха решили да се справят и с остатъците от византийското господство в Южна Италия. През 1071 г. в ръцете на техния херцог Роберт Гвискар паднал гр. Бари, последният пункт, който гърците още владееха в Италия. Оттук нататък съдбините на италианските земи бяха окончателно отделени от тия на Византия.
След като разбрал, че не е в състояние с нищо да помогне за запазването на византийската власт в Италия, Диоген почнал да се готви усилено за нов поход на изток, дето опасността станала особено застрашителна. За да отмъсти за пораженията на малочислените си и пръснати отреди, Арп Арслан със значителни сили нахълтал във византийска Мала Азия и взел важната погранична крепост в Армения - Манцикерт. Роман успял да събере срещу него стохилядна армия, която била в едната си част буйни нормански наемници и кумани, а от друга страна, неопитна сбирщина от зле въоръжени селяни. Сред самите военачалници при това имало мнозина неприятели на императора. Още по пътя от столицата за източните граници върху живота му били извършени няколко покушения. Естествено това не сломило самонадеяността на Диоген, но подозрителни симптоми показвали, че в армията му се води агитация, съдбоносна за самия него.
Решителната среща с турците станала при Манцикерт в 1071 г. Битката траела два дена. Първият ден свършил без никакъв решителен резултат. Вторият ден битката продължила с още по-голямо ожесточение и когато Диоген вече разгромявал едното неприятелско крило, Андроник Дука потеглил назад, разпространявайки слуха, че императорът е убит. Това предизвикало паника в цялата армия, която се обръща в безпорядъчно бягство. Дълго време Роман с една шепа верни войници се мъчил да спре бегълците, докато най-сетне, обграден и ранен, паднал в неприятелски плен.
"Битката при Манцикерт била смъртният час на великата византийска империя" (Гелцер). Цяла Източна Мала Азия, Армения, Кападокия, земите, които бяха родина на толкова много императори, бяха завинаги загубени и турците се настаниха в самото сърце на големия полуостров. Той бе огнището на византийската мощ. Сега империята се лишаваше от извора на своите сили.
Когато вестта за катастрофата стигнала столицата, партията, която виждаше в Диоген опасност за себе си, могла вече да счита положението за спечелено. Псел, заедно с Йоан Дука, решили да провъзгласят за император Михаил Дука, заедно с Евдокия. Тъкмо в това време обаче пристигнала вест, която била в състояние да ги разтревожи. Арп Арслан се показал много по- великодушен, отколкото в Цариград очаквали. Той пускал Роман под условие да бъдат освободени и пленените от византийците селджуци. Роман потеглил за столицата си, като предварително известил за случката. Неговите противници разбрали, че трябва да се действа с всичката решителност. Йоан Дука, поддържан от Псел, поискал от императрицата да обяви съпруга си за свален от престола и когато тя отказала да стори това, била насила замонашена и изпратена в манастир. След това от нейно име били изпратени укази в провинциите, с които Диоген се обявявал за детрониран, и за император бил прогласен Михаил Дука.
