А. Д. Люблинская

 

I. Франция през XI — XIII век

 

През XI в. Франция навлязла в периода на развития феодализъм. Най-важно значение в нейната история през XI — XII в. имало развитието на селското стопанство, появяването на градовете и развитието на занаятите и търговията. По това време започва да се формира във Франция централизираната феодална държава.

 

Селското стопанство през XI — XIII век

 

Във френското село в северната част на страната през XI — XIII в. били застъпени широко триполната система, най-добрите сортове зърнени култури (пшеницата заела сред тях първо място), усъвършенстваният плуг. Благодарение на новата система за впрягане на конете станало възможно те да бъдат използвани като теглова сила в селското стопанство вместо воловете, което намалило времето за оран и други селскостопански работи. В южните области поради някои особености на климата и почвата дълго време се запазили двуполната система и лекият плуг. Там наред със зърнените храни големи площи били заети от лозя, технически култури и овощни дървета.

През XII в. започнало масово разчистване на запустелите земи и изкореняване на горите, когато по думите на един съвременник „земята, набрала сили благодарение на дългото запустяване, заблестяла с чудно изобилие на плодовете си". Разширили се площите със зърнени култури и с лозя. Подобрило се качеството на виното. Развитието на скотовъдството спомогнало за по-доброто наторяване на нивите. В градините почнали да отглеждат нови и по-добри сортове зеленчуци. В края на XII в. в Нормандия се появили вятърни мелници, разпространени след това и в други области на Франция. Значителното увеличаване на посевните площи през XII-XIII в. смекчило отчасти честите дотогава гладни години и епидемии, причинявани от неурожаи, суша, наводнения и т. н., особено гибелни при затвореното натурално стопанство.

Производителността на труда растяла предимно в селското стопанство. На своето парче земя селянинът работел много по-усърдно и по-добре, отколкото при изпълнение на ангарията. Трудът му бил по-продуктивен, житата и зеленчуците давали по-големи добиви. За сеньорите станало по-изгодно да вземат феодалната рента не във формата на принудителен ангариен труд, а от реколтата, добита от селяните на техните участъци. Постепенно господарите почнали да ликвидират своята орна земя, обработвана дотогава с ангариен труд, и да я раздават на селяните в наследствено ползване. На тази основа през XII — XIII в. се преминава от ангарията към рентата в продукти, което във Франция се изразява в постепенно намаляване на ангарийния труд на полето (повинностите в строителството и превозите се запазили още дълго) и нарастване на натуралните платежи, които по-рано били само малък придатък към ангарията.

Светските сеньори преминали по-рано към рентата в продукти от църковните учреждения. През XII в. у светските феодали, дори най-едрите, вече не останали значителни масиви собствена орна земя. Големите сеньории на краля и аристокрацията се разпокъсали поради предаването на земята като феоди на средните и дребните рицари. Доходите на аристокрацията идвали от натуралната рента на зависимите селяни и особено от съдебните глоби и различните тежки данъци от селяните и от градското население в подвластните на сеньорите територии.

Непрекъснатите вътрешни и външни войни още по онова време изработили у френския феодал повече черти на вони, отколкото на стопанин. В неговия живот не оставало място за стопански занятия. Рицарят ги възлагал на своя управител, който обикновено взимал на откуп рентата в продукти.

В църковните имения работата стояла малко по-иначе. Манастирите и градските катедрални църкви запазили своите поземлени масиви неразпокъсани. Управлението им било организирано по-добре, тъй като върху всичко упражнявали надзор членовете на братството, свързани с общи интереси и с определена дисциплина. Но и в църковното земеделие, макар и по-бавно, се извършвали същите промени. Още през първата половина на XII в. Сугерий, канцлер на френското кралство и абат на твърде богатия Сенденийски манастир, увеличил доходите на абатството в значителна степен, като раздавал манастирска земя на държатели срещу натурален оброк.

За победата на рентата в продукти над отработъчната рента допринесло и изкореняването на горите. Инициативата и главната роля в тези работи принадлежали на селяните. Заселниците на разчистени земи (хоспити), между които имало много избягали крепостни, не давали ангариен труд, а заплащали на сеньорите натурален оброк и малки парични суми. Те били лично свободни хора (вилани), които обаче зависели от феодала в поземлено и съдебно отношение; а основната селска маса (сервите) си оставала през XI — XII в. в крепостно състояние. Преминаването от ангарията към натуралния оброк улеснило по-нататъшното укрепване на селското стопанство.

Преминавайки към оброка, сеньорите се опитвали да увеличат данъците. Съпротивата на селяните се изразявала в отказване да плащат нови данъци, в бягство в града, в отиване на нови места, в участие в кръстоносните походи. Тя имала обикновено местен характер; селяните се борели разединено, в най-добрия случай в пределите на отделните сеньории. Въстанията и другите форми на съпротива през XI — XII в., макар обикновено и да не постигали целите си — пълно отменяне на новите данъци, имали важно значение. Борейки се против увеличаването на повинностите, селяните успявали да ги сведат до такива размери, които давали възможност за по-нататъшно развитие на селското стопанство и предотвратявали неговото изтощаване. В обстановка на почти пълно господство на натуралното стопанство, при недостатъчно още развитие на стоковото производство френските селяни, общо взето, успявали да защитят от посегателствата на феодалите необходимия им продукт и малки излишъци свръх него. Тези излишъци селяните почнали да продават в развиващите се във Франция през XI--XII в. градове.

 

Феодална разпокъсаност през XI век

 

С окончателното утвърждаване на феодализма феодалната разпокъсаност, която царяла във Франция, получила в различните части на страната някои особености. На север, където най-пълно били развити феодалните производствени отношения и където крепостните селяни били преобладаващо мнозинство, разпокъсаността достигнала своя завършек, а феодалната йерархия станала извънредно сложна. Кралят бил сеньор само на своите непосредствени васали: на херцозите и графовете, а също на бароните и рицарите от своя домен. Била в сила нормата на феодалното право: „васалът на моя васал не е мой васал".

За феодалната разпокъсаност на северната част много спомогнало съществуването на Бретан и Нормандня с  тяхната особена съдба. Населеният с келти Бретан фактически бил съвсем самостоятелно херцогство чак до края на XV в. Разположената по долното течение

Франция през 1030 г. Автор: Zigeuner Лиценз: CC BY-SA 3.0

на Сена Нормандия преграждала изхода към морето от страната на Париж. От 1066 г. тя станала част от владенията на английския крал. Земята на Капетингите била един вид притисната от север, изток и югоизток от феодални княжества, чието разположение край морето (Нормандия) или по границата на кралството (Шампан, Бургундия) засилвало тяхната самостоятелност. Само на север и на изток от Париж имало по-малки, предимно църковни владения: Бове, Лан, Ноайон, Реймс, Шалон на Марна и др. В крайния североизток Фландърското графство, едновременно и погранично, и разположено край морето, фактически било независимо.

В южната част на страната феодалните отношения не се отличавали с оная завършеност, която е характерна за Севера. Там останали доста много алоди както големи, така и малки. т. е. селски; крепостничеството не можало да се развие напълно. В планинските области на Централния масив и особено на Севенските планини, където процъфтявало скотовъдството, дълго време се запазили свободните общини. Ранното развитие на градовете спомогнало за това, че в широките градски окръзи рано започнали да отслабват феодалните отношения.

Феодалната йерархия също не придобила на юг завършен характер. Там съществували местни династии и за Капетингите често дори не знаели почти нищо. Аквитанските херцози се титулували „херцози на цялата аквитанска монархия" и се считали във всяко отношение равни на кралете; гасконските херцози наричали владенията си „кралство" и отричали каквато и да било връзка с Капетингите. И едните, и другите, опрени на своите васали, водели самостоятелна външна политика. През XI — XII в. големите феодални владения на Юг били повече свързани с други страни (с Англия, Испания, с държавите на кръстоносците на Изток), отколкото със Северна Франция и с кралете от династията на Капетингите.

Феодалната разпокъсаност на Франция още повече се подсилвала от тези съществени различия в социално-икономическото и политическото развитие на северната и южната част на страната, както и от това, че на нейна територия имало две народности — севернофренска и провансалска. Както и в по-ранния период, тези народности говорели местни диалекти на различни езици: в Южна Франция — на провансалски, на Север — на севернофренски. По различното произношение на думата „да" в тези езици („ос" — на провансалски, и „oil" — на севернофренски език) по-късно, през XIII — XIV в., северните области на Франция получили събирателното име „Лангедойл" (Iangue на френски — език), а южните — „Лангедок".

 

Градовете през XI — XIII век

 

Много големи градове в средновековна Франция били основани още в римско време, но през V — IX в. те залинели, техните занаяти и търговия били в упадък. По стопанския си живот повечето от тях слабо се различавали от селото. През X в. вследствие отделянето на занаятите от селското стопанство започнали свой живот феодалните градове — икономически центрове, центрове на занаяти и търговия. Разцъфтели занаятите и търговията в старите градове, възникнали множество нови градове, които се развивали от села и паланки. През XII — XIII в. на

Каркасон. Снимка: CharleneChtl   Лиценз: CC BY-SA 3.0

разчистените от горите земи били основани селища, много от които също се превърнали в градове. През XIII в. цялата страна вече била покрита с голям брой градове — големи, средни и малки, така че в сегашна Франция малко са градските центрове, създадени след XIII — XIV в. Както в старите, така и в новообразуваните градове занаятите и търговията отначало съжителствали заедно със селското стопанство, но скоро след това го изтласкали на заден план.

Между градовете в Южна и Северна Франция от самото начало имало някои различия. Разцветът на южните градове — Бордо, Тулуза, Алби, Монпелие, Нарбон, Ним, Каркасон, Марсилия и др. — започнал през XI в. и се засилил особено през XII в. За тяхното развитие изиграли голяма роля кръстоносните походи, които дали възможност на градовете да използват благоприятното си географско положение за установяване на преки търговски връзки с Леванта (страните на източното крайбрежие на Средиземно море). Освен това градовете търгували и помежду си и главно играели ролята на посредници в търговията със страните от Северна Европа. През средиземноморските пристанища на Франция в страната влизали всички източни, италиански и испански стоки. Търговията с Леванта спомагала за бързото развитие на занаятите в много южни градове. В Ним, Монпелие и други градове се развило производството на изработваните за износ тънки ярко боядисани сукна, суровината за които идвала от планинските плата на Кос, прославени по това време с най-хубавите овце във Франция. Особеност на социално-икономическото развитие на южнофренските градове била почти пълната липса на цехове: там господствал „свободният занаят", т. е. занаятчиите не били обединени по професии и били контролирани от градската община, а не от избрани от тях лица.

В политическо отношение тези градове също се намирали в благоприятно положение. Повечето от тях още от римско време имали своя особена юрисдикция, а отчасти запазили и формите на старото муниципално управление. Освобождението на повечето градове от властта на едрите феодали чрез въоръжена борба или финансови сделки в южната част на страната станало сравнително рано и навсякъде, при това без участието на далечната от тях кралска власт. През целия XII в. почти във всички южни градове се установил така нареченият консулат. Властта в града се съсредоточила в ръцете на избрани лица от дворяните, търговците и занаятчиите — консули, наред с които съществували и Големи съвети, съставени от всички пълноправни граждани. Южните градове станали богати, фактически самостоятелни републики, в много отношения приличали на италианските градове. Много дворяни живеели в градовете и се занимавали с търговия. Самостоятелните богати южни градове, заинтересувани най-много от търговията с Леванта и конкуриращи се помежду си в посредническата търговия, били слабо свързани помежду си с целия Юг изобщо, а още по-малко със Северна Франция. Ето защо дори по времето на най-големия им разцвет през XII в. на Юг не се създал единен икономически и политически център. Нито Бордо, нито Тулуза не могли да станат за Юга истински столици. Властта на едрите феодали била отслабена от самостоятелността на богатите големи градове.

Градовете в северната част имали по-тежка съдба. Най-значителните от тях — Арас, Бове, Танлис, Амиен, Ноайон, Лан, Реймс — процъфтели в северозападната част на Франция, в областите, където било развито овцевъдството, и в тях главен отрасъл на занаятчийското производство станало сукнарството. Сукната се изнасяли в други градове и дори в чужбина; постоянното им търсене, придавайки на сукнарството по-широк размах, извело този отрасъл на производството от тесните рамки на местния пазар, в границите на които се ограничавала дейността на почти всички други отрасли на занаятчийското производство. В североизточните градове се появили богати майстори и търговци, но тяхната икономическа дейност срещала по пътя си множество пречки, тъй като градовете се намирали под властта на сеньорите, предимно епископите, които немилосърдно обирали гражданите под различни предлози, често прибягвайки и до насилия.

Гражданите нямали никакви права, имуществото им постоянно се намирало под заплахата да бъде присвоено от феодалите. Ето защо за градовете от Севера борбата със сеньорите станала въпрос от първостепенна важност.

 

Борба на градовете с феодалните сеньори

 

През XI в. градовете неведнъж се откупували от претенциите на феодалите. Но безцеремонните нарушения, които сеньорите правели на задълженията си, тласкали гражданите към въстания. Обикновено в напрегнатата обстановка гражданите организирали таен заговор (communio) и с оръжие в ръка нападали сеньора и рицарите му, убивали ги или ги изгонвали от града. В случай че въстанието успеело, феодалът бил принуден да даде на града едно по-широко или по-малко самоуправление. Но окончателната победа идвала далеч не изведнъж. Феодалите често успявали да превземат непокорния град и жестоко да го накажат. Тогава следвали повторни въстания и в края на краищата гражданите побеждавали. Първата „комуна", т. е. свободен самоуправляващ се град, станал през 1077 г. Камбре, който получил комунална харта; след това, вече през първата половина на XII в., неговият пример последвали Сен Кантен, Бове, Ноайон, Лан, Амиен, Соасон, Сен Рикие, Корби, Реймс и др. С установяването на комуната градът получавал право на самоуправление (изборен градски съвет начело с мер), съд и данъчно облагане. Той влизал със сеньора в договорни отношения, които определяли точно значителните привилегии на града и степента на неговата независимост от сеньора.

Характерен пример за борбата на севернофренските градове за установяване на комуни е историята на град Лан, разположен на североизток от Париж. В края на XI в. Лан бил един от най-богатите градове в Северна Франция. Към XII в. борбата между сеньорите на града — епископите — и гражданите се изострила крайно много. Притесненията особено се засилили, когато епископ станал нормандецът Годри (1106). Градът се откупил от сеньора, като му заплатил значителна парична сума, и в Лан била организирана комуна. По молба на гражданите комуната била утвърдена от крал Луи VI, който получил за това богати подаръци. Но скоро Годри прахосал получените от града пари. Той поканил краля в Лан и го помолил да отмени комуната, като обещал да заплати за това значителна сума. Гражданите от своя страна също предложили на краля пари, но тъй като Годри давал повече, комуналната харта била отменена. През 1112 г. избухнало въстание, много от рицарите и длъжностните лица на епископа били убити, загинал и самият епископ. Луи VI, който санкционирал отменянето на комуната, и феодалите в Северна Франция наказали жестоко Лан. Градът бил превзет и разграбен, много граждани били убити или умрели от изтезанията. Комуната била разтурена. В града дошъл нов епископ и възстановил в по-строга форма реда, който съществувал при Годри. Гражданите въставали още няколко пъти и най-после през 1128 г. епископът отново им дал комуна и тази отстъпка била утвърдена от краля.

Кралете в повечето случаи поддържали комуните в борбата им със сеньорите, тъй като, освобождавайки се от властта на сеньора, градовете признавали властта на краля, което му помагало в борбата с големите феодали. Но в територията на своя домен кралете избягвали да дават на градовете правото на комуни. Големите градове в кралския домен получавали обикновено само частично самоуправление, като се запазвала в града властта на назначавания от краля чиновник (Париж, Орлеан, Бурж и др.). Привилегиите на по-малките кралски градове се ограничавали с точно определение на плащаните данъци.

Извоюването на една по-голяма или по-малка самостоятелност създавало необходимите условия за бързо нарастване на градовете през XIII в. Натрупаните от майсторите и търговците средства оставали на тяхно разположение, развивали се занаятите, които работели за достатъчно широк пазар. Задълбочило се разделението на труда между цеховете. В средата на XIII в. в Париж били записани уставите на сто цеха („Книга на занаятите" от Етиен Боало), но фактически в столицата по това време имало много повече занаяти. Към началото на XIV в. техният брой достигнал 350, при това много занаяти имали тясно специализиран характер. Достъпът до цеховете обикновено бил открит за всички, владеещи занаята или заплатили встъпителната вноска. Далеч не във всички занаяти се изисквало да бъдат правени шедьоври и не се ограничавал броят на калфите и чираците.

Нарастването на градовете ускорило социално-икономическата диференциация на градското население. Много се засилили и забогатели търговците и майсторите на някои цехове (месарите, сукнарите, златарите и др.); в комуните те напълно заграбили властта, пренебрегвайки интересите на останалите граждани. В градовете започнала ожесточена вътрешна борба. Основната маса от занаятчиите и дребните търговци се опълчила против богаташите. Възползвани от това, кралете се месели във вътрешните работи на комуните и от началото на XIV в. почнали постепенно да ги лишават от предишните им права и привилегии.

Градът подчинявал икономически доста обширна селска околност. В него се стичали избягалите селяни, които намирали там свобода. Здравите стени и въоръжената охрана защитавали сега градовете от посегателствата на феодалите, чиито враждебни действия спрямо освободените градове не преставали. За тях комуната била „нова и омразна дума", както пише хронистът от XII в, Гиберт Ножански. В периода на най-големия си размах комуналното движение обхванало и крайградските села. Въстаналите селяни образували нещо като конфедерация на свободни села, разположени около комуните и свързани с тях. Но опитите на селяните да се освободят заедно с градските комуни били пресечени от феодалите: селата били върнати в предишното им крепостно състояние. Развивала се и търговията на градовете, създаваща икономически връзки между тях.

През XIII в. много нараснали и забогатели градовете по Сена, Оаза, Марна, Сома, Горна Сона и Средна Лоара. Към края на XIII в. те били вече икономически свързани помежду си (особено градовете по Сена). Още през XII в. в Париж се оформила „Ханзата на речните търговци", която играела главна роля в градското управление. През 1210 г., след като кралят отвоювал Нормандия от англичаните (вж. по-нататък), руанските и парижките „речни търговци" създали обединение на търговците, търгуващи по Сена. Към него се присъединили бургундските търговци от Горна Сона и от Йона. След това се появило дружеството на търговците, търгуващи по Лоара. Знаменити шампански панаири, чийто разцвет спада към XIII в., ставали в градовете, разположени по Марна и Сена с техните притоци, при това един от тях, Лани, се намира в непосредствено съседство с Париж. На тези панаири се срещали италиански, фландърски, френски и други търговци; водела се не само търговия с източни ценни стоки, но и с изделия и продукти на местното производство — платна, кожи, добитък, вино, зърнени храни. На юнските панаири „Ланди" в Сен Дени (до Париж) се стичали търговци почти от всички френски градове, дори от южните. Присъединяването през 1284 г. на Шампания към кралския домен политически укрепило нейната икономическа връзка с Париж и в края на XIII в. столицата станала най-големият икономически център на цяла Северна Франция. Париж имал около 70 хил. жители, което за онова време било грамадна цифра, Руан — около 50 хил. Освен тези големи центрове имало много средни градове с по 5 — 6 хил. жители.

Следователно в северната част на Франция с център Париж за разлика от Юга рано започнали да се създават икономически връзки между областите. Тяхна основа била постоянната размяна на необходимите за развиващите се занаяти суровини и селскостопански продукти, потребявани от градовете и особено от Париж в значително количество. Голяма роля в развитието на икономическата общност играела рано развилата се стопанска специализация на отделните области в Северна Франция. Търговията с желязна руда, сол, добитък и сукна от Нормандия, с платна, сукна и висококачествени вина от Шампан и Бургундия, с разнообразни занаятчийски изделия от Париж правила тези области икономически зависими една от друга и следователно ги свързвала. Тази особеност на икономическото развитие на севернофренските градове - тяхната активна роля във формирането на вътрешния пазар - обусловила и тяхната заинтересуваност от политическо обединение на страната. През XII — XIII в. градовете в Северна Франция неизменно поддържали кралската власт в борбата ѝ с едрите феодали за централизация на държавата.

 

Влияние на градовете и на стоково-паричните отношения върху френското село през XIII век

 

През XIII в. в резултат от развитието на занаята и търговията в градовете започва чувствително да расте относителният дял на паричната рента, особено в крайградските села, и преди всичко около Париж. Разпространението на паричната рента означавало, че принаденият продукт не само се създавал в селското стопанство, но се и превръщал в стока, и тази стока селянинът продавал сам. Благодарение на това селското стопанство се въвличало в активна търговия с града, развивали се стоково-паричните отношения между града и селото. В това стоково обръщение за феодала не оставало много място. Той не продавал нищо или почти нищо. Масови продавачи на жито и на други селскостопански продукти и суровини за занаятите били селяните; а феодалите, получавайки рента предимно в пари, купували градските занаятчийски изделия или донесените от Изтока ценни тъкани, подправки и т. н. Особено голямата връзка на селото с градския пазар посредством селското стопанство е една от важните особености на френската икономика през XIII — XV в.

Развитието на стоковото производство неизбежно трябвало да доведе до диференциация на селяните. Във френското село се появили, макар още малко на брой, заможни селяни и бедняци. За последните паричната рента била обикновено много тежка, тъй като, за да я платят в срок, те трябвало нерядко да продават реколтата на ниска цена.

През XIII в. започва откупването на крепостните селяни, освобождаването им от лична зависимост, в резултат на което селяните се превръщали във вилани. Този процес също е последица от развитието на стоково-паричните отношения. Във Франция крепостното състояние на селянина юридически се определяло от следните признаци: 1) при наследяване сервът трябвало съгласно правото на „мъртвата ръка" да даде на феодала част от имота на умрелия си баща (или друг роднина); 2) за брак, сключен извън границите на сеньорията, той плащал специален данък — „формарияж"; 3) плащал произволна талия и 4) „шеваж" — малък, но считан за унизителен данък на глава от населението. Откупването на тези четири повинности означавало именно лично освобождаване на селянина, превръщането му във вилан. Земята на селянина вилан продължавала да си остава собственост на феодала и за нея се плащало феодална рента.

Личното освобождаване на селяните ставало главно през XIII — XIV в. (отчасти още и през XV — XVI в.). То вземало различни форми. Откупвали се отделни лица, семейства, понякога цели села едновременно. Сумата на откупа била различна и обикновено се определяла в резултат от дългия спор между сеньора и селяните. Общо взето, селяните се стремели много да се откупят, защото крепостните повинности, особено произволната талия, били за тях крайно тежки. Но понякога откупването се задържало поради крайно голямата алчност на сеньорите, които искали прекалено големи суми; понякога откупването вземало дори принудителен характер. Откупването се оформяло с особени грамоти, в които се изреждали неговите условия и данъците, които селяните трябвало да плащат в бъдеще. Тези платежи все по-често и по-често започнали да се наричат ценз; ето защо селската земя, от която те били плащани, скоро получила името „цензивна", а владеещият я лично свободен селянин почнал да се нарича вече не вилан, а цензитарий.

Следователно особеност на аграрното развитие в средновековна Франция било ранното освобождаване на селяните от крепостно състояние, което започнало още през XIII в. То взело формата на парично откупване и било зафиксирано със специални документи. При това селяните запазили правата си на наследствени държатели на обработваните от тях парцели.

Получаването на лична собственост от селяните, преминаването към парична рента, икономическата самостоятелност на селското стопанство и неговите връзки с градския пазар — всичко това били много важни и прогресивни явления в живота на френското село.

 

Засилване на кралската власт през XII век

 

През XII в. във Франция започва процес на държавна централизация. В началото той се разгръща в Северна Франция, където за него имало икономически и социални предпоставки. Кралската власт се борела с феодалната анархия, която анархия подкопавала производителните сили на страната, тя спомагала за растежа на градовете, занаятите и търговията. Ето защо градовете подкрепяли кралската власт, често ставали нейни съюзници в борбата срещу едрите феодали и тяхната помощ изиграла важна роля в образуването на централизираната държава.

Противници на тази политика били едрите феодали, които най-много ценели своята политическа самостоятелност и свързаните с нея власт над населението и правото на доходи от него; поддържала ги част от висшето духовенство. За укрепването на кралската власт благоприятствала непрестанната вражда на едрите феодали помежду им. Всеки от тях се стремял да стане по-силен за сметка на другите. Кралете използвали и разпалвали тази борба. Началото на XII в. е преломен момент в процеса на засилването на властта на Капетингите.

Луи VI (1108 — 1137) и неговият канцлер Сугерий сложили край на съпротивата на феодалите в кралския домен. Техните замъци били разрушени или заети от кралските гарнизони. Имайки подкрепата на градовете, Капетингите започнали да присъединяват към владенията си околните области. При Луи VII (1137 — 1180) кралският домен се увеличил чрез присъединяването на градовете Бурж и Санс.

Но в средата на XII в. срещу френските крале се появили във Франция много силни съперници. През 1154 г. един от френските феодали — Анжуйският граф Хенрих Плантагенет, станал крал на Англия под името Хенрих II. Неговите владения във Франция: Анжу, Мен, Турен, Нормандия, Поату, а след това и Аквитания (след женитбата на Хенрих за Алиенора Аквитанска) представлявали масив, няколко пъти по-голям от домена на френския крал. Това не можело да не предизвика ожесточена борба между Капетингите и Плантагенетите, която навлязла в нова фаза при Филип II Август (1180 — 1223). Филип II — опитен политик и дипломат — насочил цялото си внимание върху борбата с Плантагенетите. Най-големи успехи той постигнал в борба с английския крал Йоан Безземни. Филип II се постарал да използва непопулярността на Йоан в Англия и в неговите френски владения. През 1202 г. той обявил всички владения на Йоан във Франция за конфискувани и завоювал Нормандия (1202 — 1204). Възмутените от изнудванията на Йоан нормандски барони и градове не оказали голяма съпротива на френския крал. След това Филип II отвоювал и другите владения на английските крале във Франция северно от Лоара и отчасти на юг от нея. На Плантагенетите останали само част от Поату и Аквитанското херцогство.

Стремейки се да си върне изгубените области, Йоан привлякъл на своя страна германския император Отон IV, Фландърския граф и някои едри феодали. Но през 1214 г. французите разгромили англичаните и техните съюзници в битките при Ларош-о-Моан (близо до Анжер) и Бовин (във Фландрия). По такъв начин Филип II затвърдил завоеванията си. По-добре от всичките си предшественици той разбрал каква огромна полза могат да окажат на кралската власт градовете в борбата с феодалната разпокъсаност и се стремял да заздрави съюза си с тях. За това свидетелстват многобройните комунални харти, които той дал на редица градове. Един от важните подбудителни мотиви, за да даде привилегии на градовете, бил стремежът му да използва градските военни опълчения.

Благодарение на военните успехи на Филип II доменът на френския крал се увеличил около четири пъти. Значението на кралската власт силно нараснало и в ония части на Франция, които не влизали още в домена. Кралят не изпускал случай да се намесва в работите на едрите феодали. Той искал от тях да изпълняват васалните си задължения, по-специално носенето на военната служба. Във всяко от васалните херцогства кралят имал съюзници — градовете, значителна част от духовенството и дребните рицари. Кралската власт използвала в свой интерес стълкновенията между дребните рицари и аристокрацията.

 

Управление на държавата

 

С разширяването на домена пред кралската власт възникнала нова важна задача — да организира управлението на една значителна територия. Реформите, извършени от кралете, като се почне от Филип II, се свеждали до създаване на централен апарат — Кралски съвет, и до организиране на местното управление. Френските крале трябвало при това да преодоляват съпротивата на едрите феодали, които се считали за неограничени господари в собствените си владения.

Наред със съвета на най-едрите васали на краля, който от време на време отдавна бил свикван от кралете, сега се появил специален Кралски съвет. Това била постоянна институция при краля, съставена от угодни нему феодали и от специалисти по законите, финансите и администрацията, така наречените легисти (законници), произхождащи отчасти от гражданите, отчасти от дребните и средните рицари и духовенството.

Начело на отделните окръзи, на които сега бил разделен кралският домен, застанали така наречените прево, които отначало били управители на кралските имения. Окръзите се съединявали в по-големи единици, така наречените байажи, възглавявани от кралски чиновници, наричани байли. Присъединените от Филип II едри владения били управлявани от специални кралски чиновници — сенешали. Обикновено кралят ги назначавал измежду едрите местни феодали с цел да ги привлече на своя страна.

Кралските чиновници не само управлявали поверените им окръзи. Те се месели в работите на запазилите независимостта си феодали, следели всички кралски васали да носят в полза на краля военна служба, охранявали правата на градовете, взети под кралска закрила. Те се стараели да използват правата си за укрепване на авторитета на кралската власт.

 

Албигойски войни

 

До началото на XIII в. южните области живеели почти обособено от северната част на страната. След това започнало присъединяването им към кралския домен чрез завоюване.

Цветущото икономическо състояние на южнофренските градове и тяхната политическа самостоятелност довели до ранно изостряне на социалните противоречия и до остра идеологическа борба. Това се проявило в разпространяването в южните области на Франция на еретическите учения на валденсите и катарите с ярко изразена антифеодална насоченост. В средата на XII в. почнали да ги наричат с общото име албигойци (от главния център на ереста — гр. Алби). Албигойците считали земния свят и самата католическа църква за създание на дявола, отричали основните догми на църквата, искали да бъдат ликвидирани църковната йерархия, църковното земевладение и десятъкът. Основната маса на албигойците били гражданите, но към тях се присъединявали, особено в началото на движението, също и рицари и аристокрация, които хвърляли око на поземлените богатства на църквата. Граф Раймонд Тулузки също клонял към албигойците.

Църквата още през 70-те години на XII в. се опитвала да пресече ереста, но безуспешно; тя продължавала да се разпространява и обхванала почти цяла Южна Франция. Нейното влияние започнало да се чувства в Северна Франция и в други страни на Западна Европа. През 1209 г. папа Инокентий III успял да организира под ръководството на папски легат „кръстоносен поход" на севернофренските епископи с техните васали, насочен против албигойците. Севернофренските рицари на драго сърце взели участие в похода с надеждата да плячкосат нещо от богатите южни градове. Един от северните рицари, барон Симон дьо Монфор, станал военен вожд на похода. Въпреки мъжествената съпротива много южни градове (Безие, Каркасон и др.) били превзети и разграбени, а населението им унищожено. В битката при Мюре (1213 г.) кръстоносците постигнали решителна победа. Раймонд Тулузки успял да задържи за себе си Тулуза, Ним, Бокер и Ажан; в останалите градове властвал Монфор. След неговата гибел (през 1218 г.) във войната за подчиняване на южната част се намесил френският крал Луи VIII. В резултат на успешните походи през 1224 и 1226 г. той присъединил Тулузкото графство към кралския домен, като включил за пръв път в него част от земите по средиземноморското крайбрежие (1229 г.). Обаче югозападните графства запазили самостоятелността си, а Аквитания си останала владение на Плантагенетите.

След албигойските войни южните градове се съвзели сравнително бързо, но никога вече не достигнали оня пищен разцвет, както през XII в. Било им трудно да издържат конкуренцията с техните засилили се през време на албигойските войни съперници по морска търговия — италианските градове-републики и каталонските градове.

 

Държавата през XIII век

 

През целия XIII в., особено през царуването на Луи IX (1226 — 1270), засилването на кралската власт било затвърдено с редица важни реформи, особено със съдебната реформа. На територията на кралския домен били забранени съдебните дуели (т. е. решението на тъжбите чрез дуел между противните страни), които широко се практикували в сеньориалните съдилища; на спорещите страни се давало възможност да пренесат делото в кралския съд. По решението на всеки феодален съд можела да бъде направена апелация в кралския съд, който по такъв начин ставал върховна инстанция по съдебните дела в цялото кралство. Цяла редица много важни углавни дела били иззети от феодалните съдилища и се разглеждали изключително от кралския съд.

Продължавало да се развива централното управление. От Кралския съвет се отделила специална съдебна палата, която получила името „парламент". За връзка на централното правителство с местните власти били създадени кралски ревизори, които контролирали дейността на местната администрация и донасяли на краля за всички злоупотреби.

Луи IX забранявал в кралския домен частните войни между феодалите, а в неприсъединените още към домена владения узаконил обичая „40 кралски дни", т. е. срок, в течение на който предизвиканата страна можела да се обърне за апелация към краля. Това отслабило феодалните междуособици.

В целия кралски домен била въведена единна монетна система и кралската монета трябвало да се приема наред с местните монети в цялата страна. Това спомогнало за икономическото сплотяване на Франция. Кралската монета не само вървяла наред с местните, но почнала да изтласква от обръщение другите пари; търговците приемали предимно кралски монети или дори търсели изключително тях.

Във външната политика Людовик IX като владетел на част от южните области се стремял да заздрави позициите на Франция в Средиземноморието. Той помогнал на брат си Карл Анжуйски да завладее Южна Италия и Сицилия и направил опит да се укрепи в Египет и Тунис (Седми и Осми кръстоносен поход), който обаче не успял.

Следователно развитието на феодалната държава във Франция през XI — XIII в. преминало редица етапи. Феодалната разпокъсаност била отначало преодоляна в северната част на страната. Кралската власт в тези райони се засилвала чрез развитието на градовете и засилването на икономическите връзки между областите. Париж, който се превърнал в голям търговско-занаятчийски и политически център, станал столица на Франция. Но събирането около кралския домен на едрите феодални владения се усложнявало и задържало от борбата с Плантагенетите. Капетингите трябвало да воюват не толкова с френските херцози и графове, колкото със значително по-силните врагове — с английските крале.

Част от южните области били присъединени към владенията на Капетингите в резултат на завоевание едва през първата половина на XIII в. Северната част на страната била вече по това време достатъчно здраво обединена около Париж и централната власт.

 

 

II. Франция през XIV — XV век

 

Градът и селото през XIV век

 

През първата третина на XIV в. икономиката на Франция продължавала да се развива интензивно; били постигнати значителни успехи в политическата област. По-нататъшното развитие на занаятите и търговията в градовете и тясно свързаното с този икономически прогрес широко разпространение на паричната рента в селото внесли много нови неща в живота на френското общество. През XIV в. тези промени проличали съвсем ясно.

Най-важните от тях станали в градовете, особено в големите. Не само се засилило неравенството между отделните цехове, но се изменила самата структура на цеха. Особено богатите цехове (на сукнарите, кожарите, златарите, месарите и др.) подчинили цеховете на близките им професии. Ето защо, макар процесът на все по-засилващо се разделение на труда в занаятите, означаващ нарастване на производителността на труда, да продължавал и броят на цеховете да растял, в социален аспект този процес бил в полза само на майсторите на богатите цехове. В самите цехове майсторите напълно подчинили калфите, като заплащали труда им толкова мизерно, че калфите нямали възможност да отворят свои работилници и да станат майстори. Майсторите увеличавали броя на калфите и чираците, удължавали работния ден, пречели на опитите на калфите да подобрят положението си. Формално запазвайки званието членове на цеха, калфите фактически се приближавали по положение до наемните работници и за борбата с майсторите започнали да организират собствени съюзи (компаньонажи). В градовете, особено в големите, имало много дребни цехови занаятчии и извънцехови бедняци, местни и дошли от селата (носачи, колари, общи работници, слуги и др.), които живеели от оскъдно и често пъти случайно припечелвано. Правата на всички тези числено преобладаващи слоеве на градското население били сведени до минимум. Те не вземали участие нито в изборите на градските власти, нито в градските финанси, нито в управлението на града. Въпреки това върху тях падала лъвската част от градските платежи и държавните данъци, а заграбилата цялата власт в града олигархия от богати търговци и майстори плащала данъци несравнено по-малко в съотношение с големите им доходи. Все по-рязко се проявявали острите социални противоречия между богатата градска върхушка и бедняците и средните занаятчии. Засилилият се извънредно много през XIV в. данъчен гнет още повече задълбочил тези противоречия. Рязко се увеличил броят на градските въстания и много от тях взели небивал дотогава ожесточен характер.

Феодалната собственост върху земята си оставала непоклатима и от всички селски държания сеньорите продължавали да вземат феодална рента. Но широкото разпространение на паричната рента и личната свобода на селяните укрепили техните владелчески права върху цензива, който останал през XIV в. господстваща форма на стопанисване. При условие, че редовно плаща определения от обичая ценз, селянинът можел не само да предава по наследство своя цензив, но и да го залага и дори да го продава напълно или частично. Сеньорът взимал от тези актове специален данък, пропорционален на цената на земята. Всички тези условия съдействали за социалното разслояване на селяните и за появяването в село на малоимотни и с малко земя стопани, които били принудени да се наемат за пари у съседите си или у сеньорите на сезонна работа, тъй като собствените им участъци не можели да ги изхранят. Това била първата форма на наемен труд в село, която имала още феодален характер, тъй като селянинът все още си оставал феодален държател.

Паричната рента окончателно убила у френските феодали интереса да поддържат собствено стопанство. Появяването ѝ било за тях изгодно, тъй като развиващите се стоково-парични отношения давали възможност да се купи с нари всичко, каквото позволява кесията. Но с по-нататъшното развитие на икономиката на страната сеньорите, особено средните и дребните рицари, почнали да изпитват все по-остра нужда от пари. Разкошът на велможите, на висшето духовенство и на богатите търговци бил за тях голяма съблазън, рицарското въоръжение ставало все по-сложно и скъпо, облеклото и битът — все по-изискани. А пари постъпвали от селяните все толкова в съответствие с установения на времето (често още през XIII в.) „вечен", т, е. неизменен ценз. Рицарството неведнъж се опитвало да увеличи ценза, но селяните оказвали упорита съпротива, а кралската власт, заинтересувана селяните преди всичко да плащат изправно все по-нарастващите държавни данъци, по този въпрос невинаги била в подкрепа на феодалите. Френските рицари търсели изход от затрудненията във войните и разбойничеството, понякога поддържали сепаратистките тенденции на едрите феодали.

 

Франция в началото на XIV век

 

В началото на XIV в. кралският домен обхващал вече по-голямата част от страната. Присъединяването през XIII в. на Лангедок (така почнали да наричат бившето Тулузко графство) дало на Капетингите възможност да проникнат в югозападните области не само от североизток, но и от югоизток. Това значително укрепило на юг техните позиции против Англия, която все още държала крайбрежието на Бискайския залив. През 1308 — 1309 г. към домена на Капетингите била присъединена и част от Аквитания — Ангулемското графство и Марш, а след това и почти цялото течение на реките Дордона и Гарона. Това било голям успех за кралската власт във Франция по пътя към създаване на централизирана държава. В ръцете на англичаните останала само тясна ивица по крайбрежието от Сент до Пиренеите (при това от 1285 г. Навара, малко кралство в Пиренеите, се считало за френско владение). По източната граница били присъединени богатото Шампанско графство (1284 г.) и големият град Лион (1307 г.). Крал Филип IV Красиви (1285 — 1314 г.) се опитал да подчини и Фландърското графство, което било тясно свързано с Франция с търговски отношения, но политически само номинално влизало в състава на кралството. Главна роля във Фландрия играели богатите градове, особено Гент, Ипър, и Брюге — центрове на процъфтяващото сукнарство и на едрата търговия. Филип IV се месел във вътрешната борба на тези градове, като застанал на страната на патрициата. Отначало той успял, като се възползвал от вътрешните противоречия във Фландрия, фактически да установи там своята власт, но въведените от него тежки данъци наскоро предизвикали широко движение против френското владичество. Борбата против французите се сляла за фландърските цехове с борбата против местния патрициат. През  1301 г. занаятчиите от най-важния търговско-промишлен град Брюге въстанали против френския гарнизон и патрициата; те успели да превземат града. Французите потушили това въстание, но скоро то избухнало с нова сила. През май 1302 г. в Брюге станало клане на френския гарнизон и на патрициите, така наречената Брюгска утринна служба. Били избити около 3 хил. французи. По този сигнал се вдигнала цялата страна и отхвърлила владичеството на френския крал.

Филип IV изпратил против Фландрия своята рицарска армия. На 11 юли 1302 г. при Куртре станала битката, в която пешеходните опълчения на фландърските занаятчии и селяни нанесли страшно поражение на френските рицари. Французите били принудени да напуснат Фландрия. В резултат на по-нататъшните военни действия и на дипломатическите преговори Филип IV успял да задържи няколко града и да получи контрибуция, но трябвало да се откаже от плана си за завоюване на цяла Фландрия.

Многото войни изисквали значителни парични средства. Били увеличени данъците (така наречената кралска талия). Особено големи субсидии кралят вземал от градовете.

Като сломил, общо взето, самостоятелността на едрите феодали, кралят сега можел да не се съобразява толкова с градовете. От времето на Филип IV кралете постепенно почнали да лишават градовете от техните права в областта на самоуправлението и данъчното облагане, като все повече ги подчинявали политически.

 

Борба с Папството

 

Филип IV започнал да облага с данъци и църковните земи. Това предизвикало протест от страна на папа Бонифаций VIII. Между краля и папата през 1296 г. се разиграл открит конфликт във връзка с данъците, наложени от Филип IV на духовенството. Със специална була папата забранил на светските владетели под страх от отлъчване да облагат произволно църквата, а на духовенството — да им плаща субсидии без разрешението на Рим. Филип IV отговорил на това, като забранил да се изнасят от Франция злато и сребро. Това засегнало папските финанси, защото папата не можел сега да получава парите, които постъпвали по-рано от френското духовенство. Скоро конфликтът добил по-широко значение, тъй като Бонифаций VIII излязъл с претенции за върховенство на духовната власт над светската. Подобно на Григорий VII той твърдял, че папите са поставени над кралете и императорите. Но кралската власт във Франция по това време била вече достатъчно укрепнала, за да издържи борбата срещу папските претенции и да защити суверенитета на светската държава. С цел да повлияят върху общественото мнение кралските легисти организирали изкусна кампания против папата, появила се обширна антипапска публицистика. За да си осигури широка подкрепа, Филип IV свикал през 1302 г. Генералните щати, където били представени три съсловия (щати) — духовенството, дворянството и гражданите. Дворянството и гражданите поддържали във всичко краля. Духовенството по въпроса за претенциите на папата заело неопределена позиция. Папата изпратил във Франция свой легат, за да обяви отлъчването на Филип IV, ако той не се подчини на исканията на папата, но легатът бил арестуван. От своя страна Филип IV решил да свали папата и за тази цел изпратил в Италия агенти, които не жалели пари и привлекли на своя страна най-влиятелните врагове на папата. Бонифаций VIII се намирал тогава в малкото градче Анани в Апенините. Заговорниците се вмъкнали в папския дворец и почнали по най - различен начин да оскърбяват папата. Потресен и съсипан от това, гордият старец наскоро умрял.

През 1305 г. под натиска на Филип IV за папа бил избран французин — архиепископ на Бордо, под името Климент V. През 1309 г. той пренесъл своя дворец в град Авиньон на река Рона, където папите прекарали до 1378 г. (така нареченото Авиньонско пленничество на папите). Макар Авиньон да не влизал в кралския домен, фактически папата се оказал в зависимост от френските крале. Благодарение на това Филип IV успял също да унищожи ползващия се по-рано със специално покровителство на папството най-богат духовно-рицарски орден на тамплиерите, който бил натрупал огромни богатства от лихварската си дейност, и да конфискува хазната му. Кралската власт спечелила значителна победа над папството, неговото политическо и международно значение в Европа било силно разклатено. Това подготвило почвата за утвърждаване на относителна независимост от Рим на френската, така наречена галиканска църква през първата половина на XV в.

 

Възникване на съсловна монархия

 

През времето на Филип IV във Франция се оформило съсловното представителство. Още през XIII в. кралете неведнъж свиквали — за решаване главно на финансови въпроси — представители от градовете или от рицарите. В отделните области съществували местни съсловни събрания — „щати", които разглеждали само областни въпроси и областното данъчно облагане. От 1302 г. нататък щатите започнали да се свикват по-често. Те се наричали Генерални щати в ония случаи, когато на тях присъствали представители на съсловията от всички области на кралския домен. Но през XIV — XV в. Генералните щати се свиквали сравнително рядко. В повечето случаи в южните области отделно се събирали щатите на Лангедок, а в северните области — щатите на Лангедойл. Освен това в отделните провинции се събирали местните щати. Ролята на щатите на Лангедойл особено нараснала през средата на XIV в. Наред с тях се събирали и много областни щати.

Съсловното представителство се оформило във Франция по време на пълното развитие на съсловията, когато всяка от групите на феодалната класа — духовенството и аристокрацията — вече имала специални права и привилегии, едни и същи в територията на цялата страна. Към началото на XIV в. градовете достигнали такава степен на развитие и станали такава важна социално-икономическа и политическа сила, че по сбора на своите привилегии жителите им рязко се отделяли от основното население, т. е. от селяните, които били лишени от политически права и не вземали участие в никакви представителни събрания.

Френското съсловно представителство имало редица особености, които се коренели в социалната структура на страната. И трите съсловия заседавали в щатите поотделно и всяко от тях образувала особена камара.

Камарата на първото съсловие — духовенството — се състояла обикновено от най-високите му членове: архиепископи, епископи, абати на големи манастири. Второто съсловие — аристокрацията — включвало представители само на средните и дребните рицари, които били естествена подкрепа на кралската власт. Висшите представители на светската аристокрация изобщо не влизали в членовете на нито една от камарите. На заседанията на щатите херцозите и графовете съставяли обкръжението на краля и не се смесвали с депутатите. В третата камара (от края на XV в. тя почнала да се нарича камара на „третото съсловие") заседавали представителите на „добрите градове" — меровете и членовете на градските съвети, т. е. най-богатите и най-влиятелните хора в градовете. Всяка камара имала само един глас и за да приеме тя едно или друго решение, се искало значително мнозинство на гласовете на нейните членове. А решението на щатите като цяло зависело от съотношението на гласовете на камарите.

Щатите се свиквали по инициатива на краля и обсъждали предложена от него програма. Те не се превърнали в редовен орган с периодически свиквания. Обикновено щатите решавали въпроса за субсидиите на краля или за неговата поддръжка по един или друг важен политически въпрос. Ролята на духовенството и дворянството в щатите се свеждало до това, че те разрешавали на краля да иска от живеещите на техните земи селяни кралска талия. А самите феодали не плащали държавни данъци. Главна роля в щатите играели градовете, които поддържали политиката на централизация и давали на краля основната част от субсидиите. Ето защо през първата половина на XIV в. между кралската власт и щатите, общо взето, нямало разногласия и те били важен фактор в процеса на укрепване на феодалната монархия. Но между градовете и рицарите от северната част на страната (Лангедойл) съществувала непримирима вражда — резултат от борбата на градовете против своите сеньори и техните рицари. През XIV в. враждата се задълбочила още и поради това, че аристокрацията не плащала държавни данъци, а градовете искали и рицарите да плащат данъци.

Кралете използвали в свой интерес враждата между съсловията, които много рядко действали заедно; ето защо Генералните щати изобщо не получили ония големи права, които си извоювал английският парламент в резултат на създадения в него съюз на градовете с рицарите.

С окончателното оформяне на съсловно-представителните събрания във Франция завършил процесът на създаване на нова форма на феодалната държава — съсловната монархия (или феодална монархия със съсловно представителство), по-централизирана, отколкото френската държава през XII — XIII в. Възникването на тази форма на държавата отразило промените, които станали в социално-икономическото развитие на Франция към началото на XIV в.

Само най-едрите и сепаратистки настроени феодали продължавали да се борят срещу централизацията. Опитвайки се да върнат загубените си политически права, те с въоръжени действия постигнали от крал Луи X — приемника на Филип IV — някои отстъпки. Но тези отстъпки, които имали формален характер, не можели да разклатят вече достатъчно силната френска съсловна монархия.

 

Стогодишна война (начален период)

 

През 30-те г. на XIV в. естественото развитие на Франция било прекъснато за повече от век от Стогодишната война с Англия (1337 — 1453), която причинила масово унищожаване на производителните сили, намаляване на населението и спадане на производството и търговията. Тежки нещастия сполетели френския народ — дълга окупация на Франция от англичаните, съпроводена с разоряване и опустошаване на значителни територии, страшно данъчно бреме, разбойничество и междуособици на френските феодали.

Както и предишните войни между Франция и Англия през XII — XIII в. (борбата на Капетингите и Плантагенетите), Стогодишната война била главно борба за югозападните френски земи, намиращи се под властта на английските крале. През първите години на войната голямо значение имало също и съперничеството за Фландрия, където се сблъсквали интересите на двете страни. Френските крале не се отказали от намеренията си да подчинят богатите фландърски градове, а последните се стремели да запазят независимостта си с помощта на Англия, с която били икономически тясно свързани, тъй като получавали оттам вълна — суровината за производството на сукна.

Впоследствие, през 50-те години, главна арена на военните действия станал (наред с Нормандия) Югозападът, т. е. територията на бившата Аквитания, където Англия в стремежа си отново да завладее тези земи си намерила съюзници в лицето на още независимите феодали и градове.

Икономически Гиен (западната част на бивша Аквитания) бил тясно свързан с Англия, където отивали вината, стоманата, солта, плодовете, орехите, багрилните вещества. Богатството на големите градове (Бордо, Ла Рошел и др.) в значителна степен зависело от тази много изгодна за тях търговия. Аристокрацията и рицарите на Гиен се чувствали много по-добре под номиналното владичество на англичаните, отколкото под тежката ръка на френския крал. За да запазят относителната си независимост, те на драго сърце се съюзявали с англичаните, по онова време врагове на френския народ. В упоритата си опозиция срещу засилването на френските крале феодалите от Юга използвали и сепаратистките тенденции на южните градове.

Непосредствен повод за войната били династичните претенции на английския крал Едуард III, внук на Филип IV по женска линия. През 1328 г. умрял последният от синовете на Филип IV; Едуард III настоял на правата си за френската корона, но във Франция бил избран за крал най-възрастният представител от династията на Капетингите Филип VI Валоа (1328-1350). Едуард III решил да получи правата си с оръжие в ръка. Войната започнала през 1337 г. успешно за англичаните. Английската армия, която нахлула във Франция, имала редица предимства пред френската. Тя не била голяма, но била добре организирана. Отредите на наемните рицари се намирали под командването на капитани, които непосредствено се подчинявали на краля като главнокомандващ. Английските стрелци с лъкове (лъчници), набирани главно от многочислените в Англия свободни селяни, били големи майстори в стрелбата и изиграли важна роля в големите сражения, като поддържали действията на рицарската конница. Във френската армия, съставена предимно от феодалното рицарско опълчение, стрелците били малко и рицарите не желаели да се съобразяват и да съгласуват действията си с тях. Армията се разпадала на отделни отреди, подчинени само на непосредствените си военачалници — едрите феодали, които по свое усмотрение влизали в боя, напускали бойното поле или оставали само наблюдатели. Фактически кралят командвал само собствения си отред и макар този отред да бил най-големият, все пак той бил само част от войската. Френските рицари се придържали към старата тактика и обикновено започвали сражението, като се нахвърляли срещу противника с цялата си маса. Но ако противникът успеел да удържи на удара и стрелците събаряли конете, този натиск пропадал: френската конница била разкъсвана на отделни групи, смъквали рицарите от конете и ги вземали в плен. Получаването на откупи за пленниците и грабежът на населението скоро станали главна цел на английските рицари и стрелци.

Англичаните победили по море (през 1340 г. при Слайс, във Фландрия) и по суша (през 1346 г. при Креси, в северната част на Пикардия, близо до Кале), което им дало възможност да превземат през 1347 г. Кале, важен опорен пункт и място за складиране на изнасяната от Англия вълна. Следователно те не само запазили, но и заздравили позициите си във Фландрия. Другите действия на англичаните на север не били успешни. Тогава те пренесли войната на югозапад и отново превзели откъм море областите Гиен и Гаскон; наместник на английския крал Едуард III в Бордо станал синът му, Едуард Черният принц (наречен така поради цвета на ризницата му). Неговите отреди заедно с гасконските рицари извършвали грабителски нападения в централните френски области, опожарявали градове и села, вземали богата плячка. В едно такова нападение през септември 1356 г те били настигнати около Поатие от френската армия. Числено френската армия превъзхождала значително английската, но в нея нямало единно командване. Англичаните победили благодарение на изкусното маневриране на своите стрелци, поддържани от рицарите. Французите понесли много тежко поражение. Цветът на рицарството загинал или се предал в плен, пленен бил и крал Йоан Добрият (1350 — 1364). За Франция настанало тежко време: хазната била съвсем празна, армия фактически нямало. За по-нататъшното водене на войната и за откупването на пленниците (включително и на краля) били нужни огромни суми.

 

Парижкото въстание от 1356 — 1358 г.

 

Поражението при Поатие озлобило много народа против дворяните и краля, които не успели да организират защитата на страната от врага. Затова, когато синът на пленения крал, дофинът (така се наричал във Франция престолонаследникът) Шарл, свикал през октомври 1356 г. Генералните щати за търсене на средства, представителите на градовете, които имали върху щатите значително влияние поради отслабването на дворянството след поражението при Поатие, поискали важни реформи: оставка на членовете на Кралския съвет и на другите най-важни длъжностни лица, да се предаде управлението на всички работи на специална комисия от 28 щатски депутати, без съгласието на която дофинът да няма право да дава заповеди на армията, да уволнява и назначава чиновници. Щатите поискали също въвеждането на нов подоходен данък, който да се взима и от дворяните, и то в по-голям размер, отколкото от гражданите. Дофинът отказал да изпълни тези искания. Тогава в Париж започнали вълнения; начело на парижаните застанал търговският прево (кметът на парижкия муниципалитет) Етиен Марсел. Дофинът бил принуден отново да прибегне към щатите; те се събрали през март 1357 г. и съставили обширен план за реформи, който засягал всички страни на държавното управление. Той бил публикуван и получил името „Велик мартенски ордонанс". Според ордонанса структурата на правителствените органи се подлагала на коренно изменение. Дофинът имал само ограничена изпълнителна власт. Щатите трябвало да се събират два пъти годишно без негово разрешение и да решават всички най-важни въпроси, включително и сключването на примирие или мир. Те назначавали кралските съветници, одобрявали с гласуване данъците и сами ги събирали. Кралският апарат се свеждал до минимум. Всички действия на дофина били контролирани от назначена от щатите комисия, където влизали привърженици на Етиен Марсел.

Но това не продължило дълго. Етиен Марсел и представената в щатите и в комисията при дофина парижка върхушка не получили подкрепа и в другите градове. Едрите търговци навсякъде били най-влиятелната сила, но самите градове не били още достатъчно свързани помежду си, понякога дори си съперничели. Въпреки признатата от всички челна роля на столицата другите градове били недоволни, че властта се оказала в ръцете само на парижани.

Дофинът използвал тази обстановка. Той почнал да обикаля градовете и да събира при себе си рицари; възнамерявал да свика щатите вън от Париж и разчитал да получи от тях субсидия.

През февруари 1358 г., когато в Париж отново се събрали Генералните щати, които представлявали главно само парижката върхушка, станало очевидно, че те са изгубили авторитета си в драгите градове. Тогава Етиен Марсел решил да подчини дофина със сила. На 22 февруари 1358 г. той събрал на площада въоръжени занаятчии, а самият той с няколко свои привърженици се явил в двореца, където в присъствието на дофина били убити двама негови най-близки съветници — маршалите на Шампан и Нормандия. На изплашения до смърт дофин Етиен Марсел сложил своята синьо-червена шапка (цвета на град Париж), като му обещал сигурност и го взел под свое покровителство. На другия ден дофинът се съгласил да приеме в своя съвет представителите на парижката върхушка и потвърдил ордонансите, издадени по инициатива на щатите Но след месец, той избягал от столицата и започнал да подготвя обсада на Париж.

 

Жакерия

 

В края на май 1358 г. започнала Жакерията — най-голямото селско въстание в историята на Франция и едно от най-големите в историята на Европа. Жакерията била подготвена от цялото социално-икономическо развитие на Северна Франция. Растежът на градовете и господството на паричната рента извиквали у феодалите стремежа към повишаване на феодалните парични платежи и довели до засилване на експлоатацията на селяните. Растели държавните данъци. През 1348 г. Франция била сполетяна от чумна епидемия („Черната смърт"). Значителното намаляване на населението след чумата довело до повишаване на работната заплата, което на свой ред предизвикало издаване на закони, насочени против увеличаването на работната заплата. Тези закони се отразили особено тежко върху най-бедните слоеве на селското и градското население. Всички тези обстоятелства сами по себе си били достатъчно тежки за народа. Войната ги засилила.

Селяните се оказали фактически изоставени на произвола на съдбата. Грабели ги не само англичаните, но и всички наемни отреди, бандите (както ги наричали тогава), включително и френските, които препускали на коне по цялата страна и търсели плячка. Селяните се защитавали, както могли: превръщали селските църкви в укрепени убежища, въоръжавали се, оказвали на грабителите упорита и понякога успешна съпротива. На някои места тази съпротива вземала формата на партизанска война.

Готвейки се за блокада на столицата, дофинът задължил околните селяни да укрепят замъците и да ги снабдяват с продоволствие. Това било последната капка, която преляла чашата на народното търпение. На 28 май в областта Бовези (северно от Париж) селяните от съседните села в спречкване с един дворянски отред убили неколцина рицари. Това послужило като сигнал за въстание, което пламнало с необикновена бързина и обхванало много области в Северна Франция: Бовези, Пикардия, Ил дьо Франс, Шампан. Въстанали предимно селяните; към тях се присъединили селските занаятчии, дребните търговци и селските свещеници. Въстаналите били наречени „жаки" (от обичайния по онова време прякор на селяните — „Жак простакът"). Оттук иде появилото се по-късно име „Жакерия". А съвременниците наричали въстанието „война на недворяните против дворяните" и това име добре разкрива същността на движението.

От самото начало въстанието взело твърде радикален характер: жаките опожарявали и разрушавали дворянските замъци и къщи, убивали феодалите и се стремели „да изкоренят дворяните от целия свят и сами да станат господари". Те вземали от замъците военно снаряжение и унищожавали списъците с феодалните повинности. Общият брой на въстаналите във всички области по сведения на съвременниците достигнал приблизително 100 хиляди.

Някои градове открито преминали на страната на селяните; в други въстаниците се ползвали със съчувствието на градските низини. Парижани помагали на жаките при разрушаването на много замъци в околностите на Париж, като изпратили там няколко отреда. Но тази помощ била незначителна и истински съюз между гражданите и селяните изобщо не се създал.

Най-голям размах взело въстанието в Бовезите. Начело на обединените селски отреди застанал Гийом Кал, човек опитен и запознат с военното дело. Той назначил капитани в отделните отреди и изпратил в другите области заповеди, запечатани с печат с кралския герб; въстаналите имали и знамена с кралския герб. Селяните въстанали против феодалите, но били за „добрия крал". На 8 юни около селището Мело селяните се срещнали с войската на Шарл Злия, наварския крал, който бързал със своите наварски и английски рицари за Париж с намерение да се възкачи на френския престол. По молба на френските дворяни той се отправил най-напред срещу въстаналите селяни. Но численият превес бил на страната на жаките и след като селските и рицарските отреди стояли два дни едни срещу други в пълна бойна готовност, Шарл Злия предложил примирие и изразил готовност да сътрудничи с жаките. Тъй като той бил съюзник на Етиен Марсел, от когото селяните преди това получавали помощ, Кал повярвал на рицарската дума, не поискал заложници и отишъл при Шарл за преговори. Той бил вероломно заловен и чак тогава рицарите се нахвърлили срещу лишените от военачалника си селяни и жестоко ги разгромили. Гийом Кал и неговите другари били подложени на мъчителна смърт. С това въстанието в Бовезите приключило. В другите области, където действали в повечето случаи разпокъсани селски отреди, вълненията продължили до август 1358 г., когато и тук селяните били разгромени. Характерно е, че силите на местното дворянство се оказали недостатъчни и за да победят въстаналите селяни, навсякъде били нужни кралски отреди. След потушаване на въстанието дворянството се разправило със селяните крайно жестоко: екзекуции, глоби и контрибуции се стоварили върху малки и големи села. Но въпреки победата си феодалите дълго не можели да забравят паническия ужас, който изпитали по време на въстанието, и се страхували да повишават феодалните платежи.

Жакерията е селска война, т. е. няколко едновременни въстания на значителна територия, които вземат невиждан дотогава ожесточен характер и си поставят за цел унищожаването на господстващата класа. През XIV в. селяните вече можели да се обединят на територията на отделните провинции; те въставали против своите местни феодали в сплотени редици с оръжие в ръка и можели да постигнат временни успехи. Но те не можели да се обединят напълно в цялата територия, обхваната от въстанията, поради класовите особености на селячеството: дребни самостоятелни производители, прикрепени към стопанството си, към своето парче земя, селяните дори в ново време, а камо ли в средните векове сами по себе си не били способни за продължително сплотяване и висока организираност, необходими за победата на въстанието. Ето защо техните вълнения, включително и Жакерията, имали стихиен характер. Същевременно на жаките противостояло не дворянството в отделните провинции, а голямата войска на феодалната държава, съставена от много професионални воини — рицари.

Жаките разбирали ясно целта си — унищожение на феодалите — и усърдно я осъществявали. Но техните смътни социално-политически въжделения, които се свеждали до свободен живот „без господари" под върховното ръководство на „добрия крал", били неосъществима мечта. В това се проявили монархическите илюзии, характерни за селските въстания през средновековието, които също много допринесли за тяхното поражение.

Реално жаките можели да постигнат само известно подобрение на положението си и наистина въпреки поражението Жакерията спомогнала за по-нататъшното развитие на започналото разлагане на феодалните отношения. Нарастването на стоковото производство, укрепването на самостоятелното селско стопанство и на връзките му с пазара, развитието на паричната рента — тези нови процеси във френското село още повече се усилили и задълбочили след Жакерията. Селяните били разбити и не могли да съборят феодалния строй, но тяхната самоотвержена борба до известна степен пресякла опитите на сеньорите да увеличат феодалната експлоатация и защитила възможността за по-нататъшно развитие на личната свобода на селяните и на дребното селско стопанство.

 

Потушаване на въстанието в Париж

 

Разгромяването на селяните означавало също край и на парижкото въстание. В края на юни дофинът с голяма армия стигнал до стените на Париж. Като изгубил надежда да получи помощ от другите градове, Етиен Марсел се съгласил да пусне в столицата английския отред, доведен от Шарл Злия. Това предизвикало възмущението на парижани. От Етиен Марсел се отдръпнали повечето му привърженици и в края на юни той бил убит от привърженици на дофина. Дофинът влязъл в Париж и се разправил с главните участници във въстанието. Мероприятията на щатите били отменени и по-после те пак почнали да се свикват само по благоволението на краля за гласуване на субсидии за войната.

От бурните събития през 1356-1358 г. кралската власт извлякла някои поуки. През управлението на Шарл V (1364 — 1380) била извършена данъчна реформа, било сложено в ред събирането на субсидиите и бил установен контрол над лицата, които събират данъците.

 

Франция през втората половина на XIV век

 

Мирът с Англия, сключен през 1360 г. в Бретини (източно от Шартр), бил много тежък за Франция. Английските владения се простирали сега южно от Лоара чак до Пиренеите (обикаляйки от Запад планините на централния масив), което било не по-малко от една трета от страната. Франция трябвало да се готви за нови сражения за своите земи. При Шарл V били извършени реформи в армията: била засилена появилата се по това време артилерия, били увеличени наемните отреди, била повишена властта на конетабъла (главнокомандуващия кралската армия). На тази длъжност въпреки феодалното местничество бил назначен дребният бретонски рицар Дюгеклен — предпазлив и ловък пълководец. Избягвайки големите сражения и действайки едновременно почти по цялата обширна граница с английските владения, френската армия постепенно изтласкала англичаните към морето, така че към средата на 70-те години на XIV в. на англичаните останали само Бордо, Байона и крайбрежието между тях. Но тези големи успехи били постигнати в резултат на едно крайно напрежение на всички сили на страната. Огромните разходи за войната легнали като тежко бреме върху гърба на народа — на селяните и основната маса от градското население, тъй като привилегированите съсловия и градската върхушка, както и по-рано, прехвърляли върху тях главната част на платежите. Към края на 70-те г., когато военните действия намалели много и у англичаните останала само една малка територия, данъците продължавали да растат и народът вече не виждал никакво оправдание за тези тежки данъци.

 

Въстания в градовете

 

През 1379 — 1384 г. по цялата страна преминала вълна от въстания. Те започнали в южните градове — в Лангедок. Още щом в края на 1379 г. бил обявен нов извънреден данък, избухнало въстание в Монпелие. Занаятчиите и бедняците нахлули в кметството и убили кралските финансови чиновници, а след това насочили гнева си против търговците и дворяните и почнали да ги грабят и убиват. Такива въстания избухнали и в Але, Ним и Клермон. Правителството трябвало да отстъпи и да намали много данъците.

В началото на 1382 г., когато правителството се опитало отново да се върне към предишната данъчна политика, започнали вълнения в северните градове. През февруари в Руан въстанали бедните занаятчии, калфите и извънцеховите бедняци. Част от членовете на градския съвет избягали. Въстаналите обявили, че се отменят всички данъци, и няколко дни били господари на града. Такива въстания станали в Амиен, Сен-Кантен, Лан, Соасон, Реймс и Орлеан.

Едновременно с руанските събития и по същата причина избухнало въстание и в Париж. Дребните занаятчии и търговци заедно с градските бедняци грабнали оръжието, образували отреди, преградили улиците с вериги, поставили постове на градските врати. Въстаналите убили главния събирач на данъците и като взели от кметството бойни чукове (maillets — оттук името на въстаниците maillotins майотени, което значи „хора с чукове") и друго военно снаряжение, започнали да грабят и убиват бирниците, членовете на градския съвет, богатите търговци и майстори и дворяните. Градската милиция била безсилна да се справи с въстанието. Правителството било принудено да отмени новите данъци и дало амнистия на въстаниците, но след това се разправило сурово с техните вождове.

Характерно е, че всички тези въстания (както и по-сетнешните) започвали с акции против правителствените данъци, но след това веднага следвали насилствени действия против представителите на градските власти, против богатата градска върхушка и дворяните. Омразата на народа се насочвала срещу ония, които били виновни за неговите бедствия. Същността на тази борба е изразена ярко в речта на един кожар, произнесена през ноември 1380 г. пред тълпа парижки занаятчии, събрани при градското кметство и искащи отмяна на данъците: „Хората, на които ние сме принудени да се подчиняваме — казал той, — заради благоденствието на които ние бедстваме, мислят само как да блестят със златото и скъпоценностите си, как да се обкръжат с прислужници, как да издигнат богати дворци и да измислят данъци. Народът търпя твърде много и сега трябва да смъкнем непоносимия ярем." Градските въстания през 80-те г. били жестоко смазани. Градовете пострадали тежко от репресиите и огромните глоби, загубили много от правата и привилегиите си.

 

Въстание на тюшените

 

След гражданите отново се раздвижили селяните. Отделни несъгласувани вълнения станали в северните райони, където по-рано избухнала Жакерията. На юг — в Лангедок, Оверн, Поату, Дофине — пламнала селска война, която обхванала по-голяма територия от тази на Жакерията и продължила над две години (от март 1382 г. до юли 1384 г.). Въстаналите селяни, към които се присъединили и много градски занаятчии, се наричали тюшени (според някои учени това име произхожда от думата touche — горичка, и означава „криещ се в гората", според други — от името на въстаналите тогава селяни в Савоя — тукини). Въстанието започнало с протест против въвеждането на нов тежък данък, но наскоро тюшените се обявили за врагове на дворянството, духовенството, търговците, на „всички, които нямат грапави и мазолести ръце", и започнали с тях безпощадна война. В открит бой близо до гр. Ним те, както и жаките били разбити, но действайки на малки отреди и нападайки от засада, тюшените си оставали неуловими. Те успели да превземат доста много замъци и малки градове; дори в големите градове (Бокер, Ним, Нарбон, Каркасон) те намирали приют и подкрепа, тъй като и там народът въставал против данъците, а градската върхушка била понякога безсилна да потуши движението на своите съграждани. През първата половина на 1383 г. тюшените фактически били господари на положението в южните части на страната, но през лятото на 1383 г. дворянските отреди заставили тюшените да избягат в Севенските и Овернските планини; главните сили на селяните били разбити през 1384 г.; отделни техни отреди действали чак до 1390 г. Върху южните градове и селското население се стоварили жестоки репресии и глоби; все пак правителството трябвало значително да намали данъците и в края на XIV — началото на XV в. то не рискувало да ги повишава.

 

Феодална междуособица. Въстание на кабошените

 

През управлението на психически болния Шарл VI (1380 — 1422) започнала ожесточена междуособица между двете феодални партии, начело на която стояли чичото и опекуните на краля — бургундският и орлеанският херцог. Последният действал заедно със своите роднини, едрите феодали на Юга — графовете Арманяки, ето защо междуособицата се наричала „война на бургундците и арманяците". Възползвайки се от временното отслабване на централната власт, принцовете от кралския дом се стремели към пълна самостоятелност в своите апанажи (владения, отделени за тях от кралския домен), а южните феодали жадували да запазят независимостта си. Двете партии се избивали помежду си и безпощадно грабели хазната и народа, като нанасяли огромни щети на икономиката и на населението на страната.

Париж, който в началото на XV в. станал най-големият търговско-занаятчийски център не само във Франция, но в значителна степен и в цяла Западна Европа, представлявал особено желана цел за бургундците и арманяците, които се стремели да завладеят неговите богатства и да укрепят властта си в столицата. Но парижкото население им се възпротивило. На свиканите през 1413 г. Генерални щати били изказани протести срещу междуособиците и оплакване от непоносимите злоупотреби на назначените от херцозите чиновници. Щатите обаче били безсилни да постигнат нещо. Тогава на 27 април 1413 г. в Париж избухнало въстание. Главна роля в него играели дребните занаятчии (особено от цеховете на кожарите, щаварите и кожухарите), калфите и градските бедняци. По името на един от вождовете — кожаря Симон Кабош, те почнали да се наричат „кабошени". Въстаналите искали мир и спокойствие в страната, намаляване на данъците и регулиране на техните вземания. Въстанието на кабошените било използвано от заможните градски слоеве, които успели да накарат правителството да извърши умерени реформи във финансовото и съдебното ведомство, както и в армията. Тези реформи били зафиксирани в специален правителствен ордонанс. Но с разгръщането на въстанието ставала все по-ясна враждебността на кабошените към градската върхушка. Наплашените от това умерени слоеве се отдръпнали от движението. В резултат на това към началото на септември Париж бил превзет от арманяците, които с подкрепата на градската върхушка се разправили жестоко с въстаналите. Обявените реформи били отменени.

 

Възобновяване на Стогодишната война

 

През 1415 г. започнало ново нахлуване на англичаните във Франция. Английският крал Хенри V дебаркирал с войските си в устието на Сена и се насочил през Пикардия към Кале. В битката при Азенкур (южно от Кале) през октомври 1415 г. рицарската армия на арманяците (бургундският херцог се готвел да действа заедно с англичаните) била разбита; много френски феодали се оказали в плен или били убити; в плен попаднал и орлеанският херцог. След това англичаните завладели Нормандия и Мен. Пак, както и през 1356 г., Франция останала без армия и без пари за война. В сравнение с XIV в. положението било дори по-лошо, тъй като междуособицата не само страшно разорила страната, но довела и до разделяне на територията ѝ. Бургундският херцог станал независим господар не само в своето херцогство, но и в почти всички източни и някои северни (Пикардия) земи на Франция. Освен това той владеел най-богатите по онова време области в Западна Европа — Нидерландия (така почнали да наричат Фландрия, Брабант и другите земи от територията на сегашните Белгия и Холандия), а също и Люксембург. Стремейки се да запази независимото си от френския крал положение, той влязъл в съюз с англичаните. За населението на Франция, първо от север, а после и навсякъде, бургундците скоро станали също такива врагове, каквито били англичаните.

В резултат на военните си успехи англичаните наложили на Франция най-тежки условия на мир (договора в Троа през 1420 г.), според който тя загубила независимостта си и станала част от обединеното англо-френско кралство. Шарл VI още бил жив, но Франция почва да управлява Хенри V, а след това престолът трябвало да премине към сина на английския крал и френската принцеса (дъщеря на Шарл VI) — бъдещия Хенри VI. Дофинът Шарл (син на Шарл VI) бил отстранен от наследство. Но Хенри V умрял през 1422 г. в пълния разцвет на силите си; след няколко месеца умрял и Шарл VI.

Въпреки условията на договора в Троа дофинът Шарл се провъзгласил за крал на Франция под името Шарл VII (1422 — 1461). Англичаните и бургундският херцог признали за крал на Англия и Франция десетмесечния Хенри VI, от чието име управлявал чичо му — херцог Бедфорд. Северната част на Франция била заета от англичаните; на изток техните владения граничели направо с владенията на бургундския херцог. Бретонският херцог също бил съюзник на англичаните.

Територията на Шарл VII била сведена до провинциите, разположени в центъра на страната, на юг (Лангедок) и на изток (Дофине). На краля принадлежала също и провинцията Поату на бискайското крайбрежие, притисната между Бретан и английските владения на югозапад (с център Бордо). По размер кралските земи не отстъпвали на територията, завладяна от англичаните. Кралят имал много големи градове, които оказвали във войната неоценима помощ с пари и хора. Но, общо взето, територията на краля била не така компактна, по-слабо населена и не толкова плодородна, колкото владенията на неговите врагове. Но в тази продължителна война, когато на карта било поставено съществуването на Франция като независима национална държава, значение имала не само територията, но и други фактори, които изиграли значителна роля за освобождението на страната.

Един от тези фактори била политиката на англичаните в завоюваната земя. Хенри V гледал на завладяната територия като на собствена и веднага се заел да я раздава на английските рицари и барони, а някои пристанища в Нормандия заселил само с англичани. За изгубилите владенията си французи имало само едно средство да се върнат в родните предели — борба до победа.

В извънредно тежко положение се оказали селяните в окупираните територии. Новите сеньори безцеремонно вземали всички феодални данъци, новите власти събирали контрибуции и данъци, военните действия разорили до краен предел селското стопанство. И най-малкото неподчинение се наказвало най-свирепо. Всичко това предизвикало у селяните гневна омраза към англичаните.

Английската завоевателна стратегия се състояла в това да се опират на линия с чести погранични крепости и да я местят постепенно все по на юг. Но поради действията на партизаните трябвало да се държат гарнизони и в ония крепости, които се оказвали отдалечени от линията на сраженията. В резултат всички владения на англичаните били осеяни с крепости, което наложило значително разсредоточаване на военните им сили и в края на краищата спомогнало за тяхното поражение. Гарнизоните на тези крепости грабели околното население, защото получените по такъв начин военни трофеи се смятали за законно допълнение към заплатите на войниците и капитаните.

 

Партизанската война

 

Най-важен фактор, който осигурил крайната победа на Франция, била народната съпротива срещу окупаторите. Партизанската война на френското население в окупираната територия започнала едва ли не със самото нахлуване на англичаните (1415 г.) и се разгаряла все повече и повече. Особен размах взела тя след смъртта на Хенри V през 1422 г., когато Бедфорд не можел да се надява на помощ от Англия и почнал да граби безжалостно окупираните области. Френското население отговорило с отчаяна борба. Неуловимите партизански отреди, подпомагани и подкрепяни от населението (макар това да се наказвало жестоко), заплашвали да подкопаят владичеството на англичаните. Англичаните вече не рискували да се придвижват другояче освен на многочислени и силно въоръжени отреди. Понякога дори не се осмелявали да напуснат крепостите си. Много от взетите от англичаните градове се намирали в тайни връзки с краля. В Париж и Руан били разкрити заговори против англичаните. Властта на англичаните отслабвала и в покрайнините, и в самото сърце на техните владения. Англичаните се опитвали да намерят изход в по-нататъшното победоносно придвижване на юг. За тази цел била предприета обсада на Орлеан, който граничел непосредствено с английската територия. Ето защо той можел да бъде бързо обкръжен и превзет ако не с щурм, то с една изтощителна обсада. В началото на октомври 1428 г. малка армия, съставена от пристигнали от Англия отреди и от силите, събрани по нормандските гарнизони, пристигнала край Орлеан и започнала да издига около него обсадни укрепления.

Вестта за това хвърлила в ужас всички французи. Ако англичаните превземат тази първокласна за ония времена крепост и преминат Лоара, те не биха срещнали по пътя си нататък силно укрепени градове. А в случай, че от югозапад към тях се вдигнат на помощ английските сили от Бордо, кралските войски, притиснати от двете страни, биха се оказали в безнадеждно положение. На Орлеан трябвало незабавно да се окаже помощ. Но Шарл VII, който разполагал само с незначителни военни сили, не се решавал да започне поход. В това крайно опасно за Франция време една обикновена селска девойка — Жана д'Арк, застанала начело на борбата на народа срещу чуждите завоеватели и успяла да постигне решителен прелом във войната.

 

Жана д'Арк

 

Жана д'Арк с родена през 1412 г. в градчето Домреми на самата граница на Франция с Лотарингия. Към 1428 г. войната стигнала и до тази покрайнина. Както и всички френски патриоти, Жана страдала тежко, като гледала бедствията, които сполетели пламенно обичаната ѝ родина. Постепенно в нея започнало да зрее убеждението, че тя трябва да отиде при Шарл VII и да застане начело на армията, за да изгони англичаните от Франция. Струвало ѝ се, че чува „гласовете" на почитаните от нея светци, които и обещавали божествена помощ. Вестта за започналата обсада на Орлеан я накарала да се реши на тази стъпка. Тя се явила в най-близкото градче Вокульор и успяла да убеди жителите му и коменданта на замъка, че на нея предстои да спаси Франция. Дали ѝ кон, оръжие, мъжки дрехи и охрана. През заетите от англичаните и бургундците области тя се добрала до Шинон при Шарл VII. В околностите и в самия Орлеан народът вече знаел за нея и за нейните обещания и ѝ вярвал. Намирайки се в безизходно положение, кралят поставил Жана начело на армията, като и дал най-добрите и изпитани военачалници. Те също повярвали в нея, виждайки нейните удивителни успехи, ентусиазъм и храброст, които тя запалвала в сърцата на воините. Под ръководството на военачалниците Жана бързо усвоила не особено сложната по онова време тактика, а големият ѝ природен ум и острата ѝ наблюдателност ѝ помогнали да се ориентира в обстановката и да взема правилни решения. Тя имала необикновено отношение към войниците. Военачалниците искали от тях само храброст. За Жана всеки воин бил преди всичко скъп съотечественик, който можел и трябвало да побеждава. Тя вървяла пред всички в най-опасните места, а след нея се хвърляли натам и воините.

В края на април Жана пристигнала с армията в Орлеан. Английските укрепления около града били доста далеч едно от друго, тъй като армията не била достатъчно голяма, за да обкръжи града в плътен обръч. За четири дни тези крепости били една по една превзети от французите и на 8 май — този ден и сега се празнува в Орлеан — англичаните снели обсадата на крепостта.

Победата край Орлеан имала толкова огромно значение, колкото огромна била опасността французите да загубят този град. Освен всичко друго това била първата голяма победа след многото поражения и дълги години национално унижение. По цялата страна преминала вълна на възторг и славата на Жана стигнала до най-отдалечените кътчета.

След превземането на крепостите по Лоара Жана се отправила с Шарл VII в Реймс, където се състояла тържествена коронация. Положението на Шарл VII като крал на независимата от англичаните френска държава било узаконено не само в очите на народа, но и в мненията на управниците и населението на другите европейски страни.

Славата и популярността на Жана нараснали необикновено много. Народът, градовете и армията виждали в нея не само спасителка на родината, но и свой вожд. Искали мнението и по най-различни поводи. Необикновената популярност на Жана поставяла в сянка не само съветниците на краля, но и самия него. Това било причината, че към Жана се проявявало все по-голямо недоверие от страна на Шарл VII и неговото най-близко обкръжение.

Походът в Реймс, коронацията и превземането на Шампан от краля разклатили съюза на бургундския херцог с англичаните. Но предприетият от Жана през септември опит да щурмува Париж завършил безуспешно. В Париж имало голям английски гарнизон и било извънредно трудно да бъде превзет със сила огромният град; кралската армия трябвало да отстъпи.

През май 1430 г. в схватката при Компиен, където се явила Жана, за да спаси обсадения от бургундците град, тя била заловена в плен. Бургундският херцог продал своята пленница на англичаните за 10 хил. жълтици. В края на 1430 г. довели Жана в Руан, център на английските владения, и я предали на инквизиционния съд. Църковните съдии начело с ренегата, епископа на град Бове - Кошон, я обявили в ерес и в магьосничество. За да разклатят престижа на Шарл VII и да намалят значението на военните успехи на французите, англичаните трябвало да осъдят Жана като вещица. Тя се защищавала храбро, но инквизиторите пуснали в ход всички средства, за да я погубят; Жана била осъдена на смърт и на 30 май 1431 г. загинала на кладата. Шарл VII, на когото Жана оказала такава голяма помощ, не сторил нищо, за да я спаси. Нейното слизане от политическата арена било в полза на краля и придворната клика. Едва през 1455 — 1456 г. под натиска на общественото мнение Шарл VII заповядал да бъде ревизиран съдебният процес от 1431 г. и Жана била призната за невинна в отправените и обвинения.

Въпреки сметките на англичаните и на техните помагачи смъртта на Жана д'Арк не ги спасила. През 1435 г. бургундският херцог сключил съюз с Шарл VII. След това англичаните загубили Париж, Руан, Нормандия, Бордо и този път завинаги. Само Кале останал в техни ръце чак до 1558 г.

През 1453 г. свършила войната, която струвала на френския народ несметни жертви, с цената на които той спасил независимостта на родината си. Напълно бил възстановен държавният суверенитет на Франция и били ликвидирани претенциите на английските крале за френската корона и френските земи. Възобновил се прекъснатият от войната процес на образуване на централизирана държава.

 

Селото през втората половина на XV век

 

Войната нанесла тежки щети на икономиката на Франция. Много села изчезнали от лицето на земята, много орни земи запустели. В градовете намалял броят на занаятчиите, намаляла местната и по - далечна търговия, постопили се доста търговските капитали. Силно оредялото население бягало от разорените области и търсело пристан в незасегнатите от войната места и дори в чужбина (във Фландрия и Лотарингия). Особено пострадали североизточните провинции, които едва след 20 — 30 години отново достигнали равнището, на което се намирали преди започването на войната, през 30-те години на XIV в. Запустяването на много жизненоважни райони в северната част на страната било толкова голямо, че правителството било принудено да вземе бързи мерки. През 1451 г. кралят освободил за осем години от данък ония селяни, които се върнат на предишното си местожителство. Сеньорите, чиито земи запустели и почти не носели доход, викали селяните, като им давали земя в наследствено ползване срещу нисък и неизменен ценз или срещу 1/6 - 1/12 от реколтата, при това на държателите се давало правото да се разпореждат със земята. Възможността да се получи земя на такива изгодни условия предизвикала преселване на сервите от централните и източните райони, където на отделни места още съществувало крепостното право. Техните сеньори в стремежа си да задържат селяните и да привлекат нови заселници се съгласявали селяните да се откупят от крепостната зависимост. Но щом животът горе-долу се уредил, сеньорите и кралската власт преминали в настъпление срещу селяните. На сеньорите било признато правото на собственост върху запустелите земи. Те се възползвали от това, за да присвоят напълно много общински земи. Те се опитвали да възобновят отпадналите баналитети, да повишат ценза и другите вземания. Селяните водели със сеньорите упорита борба. Селските общини, които съществували дори по време на крепостното състояние през X — XIII в., след освобождението на селяните от лична зависимост през XIII — XIV в. разширили много компетенцията си и били официално признати. Те укрепнали много през време на войната, когато селата често били изоставяни на произвола на съдбата и селяните трябвало да прибягват до въоръжена самозащита. През XV в. селските комуни си извоювали много права. Те имали изборни длъжностни лица (синдики и прокурори), които ръководели разпределянето и събирането на данъците, представлявали комуната в кралските съдилища при съдебни тъжби със сеньорите, управлявали всички вътрешни работи на селото. Сплотеността на селяните в рамките на селската община им помагала да се защищават срещу опитите на сеньорите да увеличат феодалното потисничество, които опити, общо взето, не успели: цензът си останал неизменен, а останалите вземания се повишили съвсем незначително.

Но започналото от 40-те г. на XV в. укрепване на централната власт донесло на селяните нови теглила. За 22 години от управлението на крал Луи XI (1461 — 1483) само кралската талия, плащана предимно от селяните, се повишила повече от три пъти. Данъците разорявали малоимотните слоеве на селото и като тежко бреме лягали върху всички селяни. В края на XV в. трудолюбивите селяни върнали на Франция известното изобилие в производството на пшеница, вино, месо и други продукти, така че през плодородните години зърнени храни били изнасяни в Англия, Нидерландия, Испания и непрекъснато растял износът на висококачествени вина. Всичко това означавало, че расте продуктивността именно на селското стопанство, защото френските феодали от всички рангове отдавна вече нямали собствена орна земя, а земевладението на гражданите през XV в. било съвсем незначително.

 

Градовете и търговията

 

Дори през най-тежките години на войната занаятите били в малко по-добро състояние от селското стопанство. Защитените със здрави стени градове не знаели оня непрекъснат грабеж и онова разорение, на което били подложени селяните. Ето защо занаятите се съвзели по-бързо; освен това Луи XI в стремежа си да развива икономиката на страната покровителствал градовете и особено насърчавал такива отрасли на производството като тъкането на коприна, металургията и металообработването, книгопечатането, производството на стъкло и на леки вълнени тъкани (по-евтини от сукното и затова го изтласкали на заден план) и др. Той давал различни изгоди и привилегии на занаятчиите и търговците, довеждал специалисти от Германия и Италия. В неговата икономическа политика, особено по отношение на митническите тарифи, вече проблясвали чертите на бъдещия меркантилизъм (държавно покровителство на родната промишленост и търговия, с цел да бъдат привлечени в страната пари), но главно тя имала за цел страната да не харчи пари за внос на ценни изделия, а да ги произвежда сама, което намалявало износа за чужбина на скъпоценни метали, особено на златото. Луи XI положил много усилия, за да укрепи цеховата система главно от фискални съображения, защото званието майстор се купувало от краля. Той разпространил тази система в много южни градове, където тогава господствали свободните занаяти. Майсторите имали в цеховете пълна власт, а калфите били поставени в подчинено и безправно положение. Техните обединения — компаньонажите — били забранени.

Втората половина на XV в. била за Франция период на разцвет на панаирите — общофренски, провинциални, местни, които играели голяма роля в развитието на общонационалния пазар. Осигурявайки постоянни търговски връзки между отделните части на страната, панаирите съдействали за развитието на стопанската специализация на провинциите. Голяма търговия на едро ставала на лионските и нормандските (в Руан и Кан) панаири; след това стоките се препродавали на панаирите с местно значение. Пораснало много значението на Лион като много голям търговски център, който свързвал северните области с южните, и като средоточие на италианските и германските банкери, които отпускали в заем пари на френските крале. Наред с чуждите банкери започнали да развиват дейност и французи. Още през времето на Шарл VII големи заеми давал на правителството най-богатият търговец Жак Кьор, който натрупал огромни състояния от търговията с Леванта, от експлоатацията на рудници и от откупване на данъците.

Луи XI запазил търговските привилегии и пълното самоуправление на най-важните пристанища на атлантическото крайбрежие — Бордо и Ла-Рошел. Разцъфтяла морската търговия, от която главно се натрупвали големи търговски капитали.

 

Политическо обединение на Франция

 

През 30-те г. на XV в. във връзка с победите на френската армия се възобновил прекъснатият от войната и от дългата феодална междуособица процес на укрепване на централната кралска власт, която по онова време била изразителна на националното единство и на държавния суверенитет. Този процес бил нежелателен само за феодалната върхушка, защото заплашвал тя да загуби значителната си самостоятелност в управлението на херцогствата. Принцовете от кралския двор, едрите сеньори в южните области и особено херцозите Бретонски и Бургундски, които били пълни господари във владенията си, се опитвали да протестират против мероприятията на Шарл VII, насочени към намаляване на правата им. През времето на Луи XI работите стигнали през 1465 г. до въоръжена борба с краля. Принцовете образували така наречената Лига на общественото благо и обявили демагогско искане за премахване на данъците, с цел да използват недоволството на градовете и на селяните от засилващото се данъчно бреме. Ръководител на Лигата бил бургундският херцог Шарл Смели (1467 — 1477), чиито владения нараснали за сметка на северните нидерландски провинции и областите по Рейн. Бургундските земи опасвали като обръч целия североизток на Франция почти до Лион и включвали чисто френски области: Бургундия, Ниверне, Пикардия. Шарл Смели се стремял да възстанови „Бургундското кралство" от ранното средновековие, т. е. да създаде от владенията си и от всички френски югоизточни области самостоятелна държава. Засилването на Луи XI заплашвало с провал тези планове.

Поддържали Лигата част от зависимото от нейните членове средно и дребно дворянство, както и градските власти в някои градове, намиращи се на територията на принцовете. Голяма роля по време на войната на Лигата изиграл Париж. Основната маса от парижаните била на страната на краля и не допуснала принцовете да влязат в столицата, но значителна част от духовенството, чиновничеството и търговците давали ухо на обещанията на Лигата да им върне напълно правата, немного преди това отнети от краля. Тази позиция на върхушката на столицата заставила Луи XI да подпише в края на 1465 г. тежки условия за мир и да даде на членовете на Лигата самостоятелност в техните владения. Но в същото време кралят получил отдих в борбата и се възползвал от него, за да укрепи съюза си с градовете и да разедини враговете си, които той насъсквал едни срещу други и с всеки от които се борел поотделно. Това му осигурило по-после значителен успех при покоряването на едрите сеньори. Но главната политическа задача била да подчини Шарл Смели. Тя се оказала трудна и изисквала големи разходи и далновидна дипломация, в която Луи XI бил твърде опитен.

Съществуването на „бургундската държава" пречело за завършване на териториалното, икономическото и културното обединение на Франция в една държава. Като не успял във военните действия против Шарл Смели, Луи XI сменил тактиката — почнал да поддържа неговите врагове — лотарингците и швейцарците, които страдали от агресията на бургундския херцог и се страхували да не би тя да продължи. Кралят подкрепил и градовете във Фландрия, които въстанали против Шарл Смели. Смъртта на херцога през 1477 г. в битката при Нанси (в Лотарингия) дала възможност на Луи XI да присъедини към Франция Пикардия, Ниверне и Бургундското херцогство (т. е. западната половина на Бургундия). Бургундското графство (Франш Конте) и Нидерландия останали на дъщерята на Шарл Смели Мария, която се омъжила за Максимилиан Хабсбург, сина на германския император. Тези владения послужили през XV в. като основа за формиране на империята на Карл V Хабсбург.

През 1481 г. към Франция бил присъединен Прованс с най-голямото средиземноморско пристанище Марсилия, която отдавна вече играела голяма роля в търговията на френските търговци с Леванта, Италия, Испания и северното крайбрежие на Африка. В резултат на това към края на управлението на Луи XI обединението на страната в една държава със здрава централна власт било завършено в основни линии. Вече след смъртта на Луи XI — през 1491 г. — към Франция бил присъединен Бретан вследствие на брака на Шарл VIII и Ана Бретонска (окончателно Бретан влязъл в състава на Франция през 1532 г.). Извън френските граници към края на XV в. оставали Лотарингия, Франш-Конте, Русийон и Савоя, присъединяването на които продължило до средата на XIX в. Значително напреднал, макар още далеч да не бил завършен, процесът на сливане на двете народности. През XIV — XV в. в Северна Франция вече се създал върху основата на парижкия диалект единен език, който по-нататък се развил в съвременния общофренски език. Но на юг продължавали да съществуват местни диалекти на провансалския език и севернофренският език още не можел да ги измести. Все пак в началото на XVI в. Франция била вече най-голямата централизирана държава в Западна Европа с развиващи се икономически връзки, богати градове и растяща културна общност.