Йордан Николов

 

Най-старото известие за съществуването на голяма държавна организация в земите на Полша принадлежи на „Пространното житие на архиепископ Методий“, написано от св. Климент Охридски. По-конкретно става дума за държавата на висляните, възникнала в териториите на Малка Полша. Самият текст в житието на св. Методий дословно гласи: „Един езически княз, много силен, който седеше у висляните, се подиграваше с християните и им правеше злини. (Методий) прати при него да му кажат: „Добре ще е за тебе, синко, да се покръстиш доброволно на своя земя, за да не бъдеш покръстен по принуда като пленник на чужда земя; тогава ще си спомниш за мене“. Така и стана“.

Историците, които изучават миналото на Полша приемат, че цитираният текст визира някакъв княз на полското племе висляни, чиято дружина била разбита от княз Сватоплук, владетел на Велика Моравия. Може да се предположи, че събитието, описано в житието, се е случило между 871 и 885 г., когато починал св. Методий. Самият княз, чието име не се споменава конкретно в житието, бил победен от княз Сватоплук, а след това пленен и принуден да се покръсти. Както изглежда, предупреждението, което му отправил св. Методий, добре познаващ нравите на онази епоха, се сбъднало. Самостоятелното развитие на визираната ранна Полска държава било преустановено в периода между 874 и 885 г. под ударите на Велика Моравия.

За разлика от вислянската държава, описана в Пространното житие на св. Методий, просъществувала за кратко време, държавата на поляците, за която свидетелства саксонският монах Видукинд Корвейски (ок. 925 — ок. 980), запазила завинаги своята независимост. Имайки предвид, че Корвейският монах описал събитията, за които говори през 967 — 968 г., но ги допълнил в 973 г., можем да приемем, че се касае за политическата общност на княз Мешко I, владетелят, който основал Великополската държава, надживяла средновековната епоха, преминала в ново време и достигнала до наши дни.

 

Свидетелства на епохата

 

Изворите, отразяващи образуването на Полската държава, не са особено многобройни, но са достатъчни, за да позволят върху основата на фактите, които съдържат, да бъде възстановена приблизително точно историческата действителност. Пространното житие на архиепископ Методий, което ни запознава с първото известие за съществуването на „много силен“ езически княз на висляните, било написано на глаголица, но запазено в препис, най-старият от които се отнася към XII — XIII в. Преписът е включен в „Успенския сборник“, знаменит руски литературен кодекс.

Друг автор, който разкрива вести за събитието, е арабският пътешественик, търговец по професия, Ибрахим ибн-Якуб от Испания. Натоварен с дипломатическа задача, през 966 г. той пристига в двореца на германския император Ото I. След като приключил работата си в империята, Ибрахим ибн-Якуб посетил племето на бодричите в Чехия. Бил и в полските земи, които познавал. Когато говори за Полша, авторът ни осведомява за дружината на полския княз, която била голяма, за границите на Полша, за строителството на градове, за търговията, развивана от поляците.

Саксонският хронист Видукинд Корвейски, който в своето съчинение „Делата на саксите“ за първи път под годината 963 споменава за полския княз Мешко I, конкретно визира конфликтите на волиняните, славянско племе, обитаващо бреговете на морето, с поляците.

Интересни сведения за полското общество се съдържат в полските анали, водени на различни места. На първо място голямо значение имат „Кратки краковски анали“, които обхващат периода 965 — 1135 г. След това идват „Компилативни краковски анали“ от 966 — 1291 г., „Стари краковски анали“ от 948 — 1122, 1136 г. Открояват се „Анали на краковския капитул от сътворението на света до 1131 г.“ Освен в Краков, столицата на Полша, анали били водени и в други градове на страната.

В поредицата исторически летописи заслужават да бъдат споменати „Аналес Меховиенсес“ за периода 947 — 1434 г., „Аналес Каменценсес“ за 965 — 1165 г., „Аналес Познаниенсес" за 965 — 1477. Много са важни „Стари полски анали“ за 730 — 1309 г., а така също и анали на Хнироховото абатство в Силезия 977 — 1293 г.

Споменатите анали отразяват различни събития за света, Европа, държавата, обществото, църквата, за отделни лица. Дори и да имат в редица случаи фрагментарен характер, те разбулват съществени страни от живота на Полската средновековна държава. По тази причина стойността им като източник за изучаване ранните стъпки на полската държавност е повече от очевидна.

За живота на племената, за градовете и обществения живот фактологията се обогатява от голямата хроника на Адам Бременски „Делата на Хамбургските архиепископи“, едно рядко интересно и съдържателно повествование. При написването му авторът използвал архивите на архиепископствата, епископствата и абатствата, поради което разполагал с обширна информация, почерпена от князе, висши духовници и магнати. Събитията в хрониката начеват от стари времена и достигат до 1072 г. Специално за Полша авторът дава сведения за населението, за селищата, за християнската организация. Адам Бременски окачествява Волин като „най-велик град в Европа“. В „Жития на пет братя“, подготвени в началото на XI в. от Бруно Кверфуртски, се срещат факти за обществените отношения в Полша, за системата на робството.

Една поредица съчинения, написани по-късно, изнасят вести от по-ранни времена, извлечени от съвременници на събитията, оставили описания от различно естество. В този род повествования влиза „Патерик на Киево-Печорския манастир“ на преподобни Мойсей Угрин. Понеже бил продължително време пленник в Полша, авторът свидетелства като познавач за формирането на големи феодални имения, за състоянието на градовете и селата, за изграждането на замъци — характерен реквизит на средновековния строй. В началото на XII в., вероятно около 1113 — 1116 г., в Полша било подготвено произведението на Гал Аноним „Хроника и дела на полските крале и князе“, влязла в историографията с краткото название „Хроника на поляците“. Въпросът за народностната принадлежност на автора не е изяснен. Едни го мислят за поляк, други за французин, трети за италианец, четвърти за унгарец, пети за хърватин. Предполага се, че първоначално работил в канцеларията на княза, притежавал солидно образование: владеел полски език, познавал великолепно историята на Полша. В първата от трите книги на хрониката той разказва за старата история на ляхите, едно от старите названия на поляците, като се спира по-специално на двете княжески фамилии: на Попели и Пясти. Засяга и разпространението на християнството. Изнася факти за князете и за общественото устройство. Това обстоятелство повишава фактологическата страна на произведението.

Някои недостатъчно известни моменти от историята на Полша се срещат в „Повести временных лет“: за състоянието на езическите традиции, за положението на селяните, за състоянието от 1037 — 1038 г. Историческото развитие на Полша от най-стари времена до 1202 г. е претворено в съчинението на краковския епископ Винцент Кадлубек „Полска хроника“. Човек високообразован, той учил в Италия и Франция, респективно в Париж. Привличайки някои сведения от хрониката на Гал Аноним, авторът обогатява фактологията. В известната „География“ на крал Алфред също така се откриват допълнителни данни за Полската държава. Това се отнася и за хрониката на Козма Пражки (1045 — 1125).

Писмените извори се допълват от фактите, натрупани в резултат от археологически разкопки, разкриващи развитието на материалния живот: селско стопанство, занаятчийска дейност, обществени отношения, култура, религиозен живот.

 

Фактори и предпоставки за образуване на държавата

 

Славяните обитавали полските земи от най-древни времена. Етническото им единство било нарушено през IV — III в. пр. Хр., когато в районите на Силезия и Малка Полша навлезли и се заселили келтски племена, които дали своя принос за развитието на земеделието и различните видове занаяти. През времето от I до III в. славяните установили известни търговски връзки с Римската империя. В Нова Хута и други центрове на племената продължила да се развива металургията и керамичното производство. Голям център на желязообраотването станала Силезия.

След падането на Западната Римска империя и в периода на Великото преселение на народите положението се изменило. Върху полските земи, включващи Източноевропейската равнина, маркирана от реките Одер, Лужицка, Ниса и Бобра, Балтийско море и Карпатите започнали да връхлитат различни племена. На западната граница на полските племена живеели славяни от полабско-прибалтийската група. Чехи, моравци и словаци обитавали земите отвъд южната линия. Прусите, литовските племена и ятвигите битували в североизточните предели. Древните руски племена били разделени от полските племена с непроходими гори, извисяващи се между р. Буг и Вепш. Тези разграничителни пространства обаче били твърде подвижни, непостоянни, понеже Великото преселение на народите помитало непрекъснато установените етнически прегради.

По тези причини етническата история на поляците до възникването на тяхната държава продължава да бъде недостатъчно изучена главно поради липса на достоверни известия. Въз основа на археологически данни могат да се направят известни изводи за състоянието на племенните отношения, за разлагането на родовообщинния строй и за постепенното зараждане на феодални обществени структури.

Етническият субстрат, върху който се формирала Полската държава, били полските племена и общностите, разположени в земите между Карпатите и Балтийско море, между реките Одра и Буг. Компактна част от тях живеели по двата бряга на р. Висла. Важна роля започнали да играят различните племенни групи — поляни, слезяни или силезци, куяви, мазури или мазовшани и др. Поляните, които дали името на полския народ, обитавали басейна на р. Варта, слезяните — Горното и Средно течение на р. Одра, мазурите — Средното течение на р. Висла.

Разбира се, в хода на демографските размествания отделните племенни групи се разселвали, но проучванията показват, че полската племенна група, образуваща стожера, тръбната на бъдещата държава, запазила в основни линии своите опорни пунктове. На запад границите на групата достигали р. Одер и нейните притоци Гвизда и Бобра. Реките Нотер и Варта чак до Одер ги разделяли от поморяните. Източните граници достигали р. Западен Буг, р. Сан, пространствата на Бялисток и Сувалки. От чехи и словаци ги разделяли южни планински вериги.

Етническата панорама придобила по-ясни очертания през периода IX — XI в. По това време поляните трайно се укрепили по течението на р. Варта, езерото Гопла и Среден Одер. По двата бряга на Горното течение на Средна Висла заживели висляните, Мазовяните се наложили по Средна Висла. Куявите завзели пространствата, разделящи реките Висла и Нотец. Между Бобра и Одер се бранели дедошани. По горните брегове на Бобра се разположили бобжаните, а по левия бряг на р. Одер — слезяните. Одер и околностите на гр. Ополе се превърнали в прибежище на ополяните. Може да се каже, че посочените граници в основни линии запазили своите генерални очертания в новия период.

Засега е невъзможно да бъде проследен процесът на консолидирането на отделните етнически групи в единна полска група, в действително ядро на възникващата Полска държава. Отсъствието на сигурни племенни свидетелства затруднява изучаването на явлението. Във всеки случай не подлежи на никакво съмнение, че това бил сложен и продължителен процес.

Паралелно с развитието на обществените отношения в Полската държава протичало формирането на демографския потенциал. В историографията се е наложило като общоприето разбирането, че към началото на XI в. населението в Полша и Шльонск било най-многобройно — падали се 16 — 18 души на квадратен километър. Според Видукинд Корвейски през 1030 г. княз Мешко II (1025 — 1034) принудително преселил 9065 мъже и жени от районите, разположени до границите с Германия. Херборд пък свидетелства, че Болеслав Кривоусти отвлякъл от Поморието 8000 мъже и жени.

В същото време обаче върху възпроизводството на населението в Полша отрицателно влияние оказвали войните, водени от полските крале, както и епидемиите, които разтърсвали страната, а така също и неурожайните години, гладът, наводненията и пр.

Материална основа на социално-икономическия и обществено-политически живот, база на формиращата се държавна институция станали селското стопанство и занаятчийството. Това били двата основни фактора, които дали тласък на консолидирането на обществените сили.

Като се започне от VI в. насетне полските племена, обитаващи земите на запад от реките Одра, Лужизка Ниса и Бобра, отбелязали сравнително високо развитие на производителните сили. Основният им поминък продължил да бъде земеделието. Триполната система в селското стопанство поляците започнали да прилагат още към края на IX в. От земеделските култури отглеждали пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, лен, коноп и др. Забележителни успехи достигнали в градинарството и овощарството. От втората половина на X в. настъпил подем в лозарството. Паралелно със земеделието се разраствало и скотовъдството.

Макар земеделието и скотовъдството в Полша да се развивали, дори до XI — XII в. продължавали да бъдат неусвоени, неовладени и неразработени големи територии целини, девствени гори, блата. Като цяло те били привлекателен обект за колонизиране.

Полските племена живеели в компактната си част в незащитени поселения — селища. Що се отнася до укрепените селища — градовете, те служели за убежище на населението, нападано от нашественици. В градовете бил съсредоточен военно-административният апарат и религиозните институции. В процеса на по-нататъшното развитие на производителните сили, на усъвършенстването на обществените отношения градовете се превръщали в средища на князете и аристокрацията, в замъци и в крепости. Отделянето на занаятите от селското стопанство и обособяването им в самостоятелен икономически отрасъл довело до възникването на две относително самостоятелни групировки в обществото — на занаятчиите, а след тях и на търговците. През X — XI в. големи търговско-занаятчийски средища станали Познан, Гнезно, Краков, Вроцлав, Гданск, Колобеж, Волин и др.

Ако се съди по данни от археологически разкопки, занаятчийството било сравнително добре развито сред полските племена. Грънчарското колело им било познато още през VII в. Напреднали предачеството, тъкачеството, дърводелството, ковачеството. За нуждите на селското стопанство се произвеждали селскостопански оръдия на труда, а за въоръжаването на армията — различни видове оръжия — мечове, копия, лъкове, стрели и пр. От сребро се изготвяли ювелирни изделия, украсявали се филиграни и пр. Постижения отбелязало и керамичното производство.

Полските занаятчии създавали предмети не само за вътрешната, но и за външната търговия. В Скандинавските страни били изнасяни керамични и ювелирни изделия, различни украшения. Полските търговци поддържали връзки с Киевска Рус, Унгария, Германия, Византия, Арабския халифат и другите страни на Близкия Изток. Полските племена, разположени по крайбрежието се занимавали с производство на кораби и мореплаване.

В полското общество започнали да се зараждат феодални отношения. Както и в другите страни на Европа, това бил закономерен процес.

В историографията се обосновава разбирането за три основни линии на зараждане на феодалните отношения в полските земи. Едната насока била свързана със сравнително еднаквото съотношение на разлагането на робовладелските и родовообщинните елементи. Друга линия отразявала преобладаващото влияние на разлагащите се робовладелски елементи. Трета линия била свързана с липса на синтез.

Самият процес на образуването на Полската държава бил свързан неразделно с окончателното формиране на господстващата феодална класа в полското общество. В структурата на феодалната аристокрация освен земевладелците важна роля играели военните, рицари, които били най-многобройната прослойка: в началото на XI в. те възлизали на 17 000 души. Възникването им води началото си от княжеската дружина.

През IX и X столетие в Малка Полша се оформил съюзът на висляните, а във Великополша — на поляните. Това били двата основни политически центъра, които се наложили в процеса на класообразуването в Полша.

Моравският княз Светополк (871 — 894) покорил през последната четвърт на IX в. висляните, докато поляните, обединени с център Гнезно, останали под властта на княз Попел.

Когато княз Попел починал, властта преминала в ръцете на династията на Пястите. Хронистът Гал Аноним свидетелства, че синът на селянина Пяст — Семовит бил поставен за княз от „краля на кралете и княза на князете“, а предишният княз Попел бил отстранен от кралството заедно с потомството му. По-нататък Гал Аноним осведомява, че Семовит бил издигнат на трона с всеобщо съгласие. Властта преминала в ръцете на династията на Пястите.

 

Образуване на Полската държава

 

Върху основата на развиващите се стопански, обществени и политически отношения в полските земи започнали да възникват отделни самостоятелни княжества. Те враждували помежду си: по-силните подчинявали по-слабите. Това продължило докъм X в., когато се наложили няколко големи княжески центъра, които обединили запазилите интегритета си племена — поляни, куяви, мазовшани, ленчицани, висляни, слензани, поморяни.

Възникването на Полската държава било тясно свързано с разлагането на родовия строй и зараждането на нови феодални обществени отношения. Проучванията показват, че процесът на феодализация обхванал времето от VII до X в. и засегнал стопанския, политическия и културен живот на полските територии. Земята била съсредоточена в ръцете на аристокрацията и обработвана от обеднелите селяни, изпаднали в зависимост. Градовете Волин, Познан, Краков, Гнезно, Вроцлав, Гданск и др. се превърнали не само в центрове на занаятчийска и търговска дейност, но и на политическа власт, съсредоточена в ръцете на аристокрацията.

Начело на племенните съюзи застанали князе, командващи военни дружини, издържани от племената. „Четем в древните книги — пише познанският епископ Богухвал, — че Панония е майка и люлка на всички славянски народи... И така в тази Панония на панонския княз Пан се родили трима синове, първият от които се наричал Лex, вторият — Рус, а третият — Чех. Тези трима братя, когато се умножил техният род и народ, поставиха началото на три кралства: Леското, Руското и Чешкото“. Както виждаме, в основата на това предание, незасвидетелствано в другите извори, лежи народната представа за единството на славяните. Една представа, възприета от историческата наука.

Киевският летописец съобщава: „тези славяни, като дойдоха, заселиха се край Висла и се нарекоха Ляхове, а тези Ляхове се нарекоха Поляни; едни Ляхове са Лутичи, други Мазовшани, други Поморяни“. В изворите от IX в. продължават да се споменават познатите стари полски племена: поляни, висляни, известни като малополяни, поморяни, мазовшани, ленчицяни, серадзяни. Най-голямото от тях — поляните, не преставало да живее в басейна на р. Варта, висляните (малополяните) — по Горното течение на р. Висла с център Краков, Виелица и Сандомир. Най-близки южни съседи на поляните станали поморяните, а западни — мазовшаните. Предполага се, че поляните образували съюз със своите съседи ленчицяни, серадзяни и мазовшани.

В басейните на главните полски реки, които свързвали обширните територии, покрити с девствени непроходими гори, възникнали редица племенни обединения. В басейна на р. Варта се появила Голяма Полша, а по Среден и Горен Одер — Шльонск (Силезия). По Горна Висла се зародила Малка Полша, а по Средна Висла — Мазовия. Създадени били и много други племенни обединения.

Едно народно предание разказва за легендарния княз Лех, вожд на племето поляни, който един ден видял на огромен дъб гнездо на бял орел и заявил: „Тук ще свием гнездо!“ На мястото около дъба бил основан гр. Гнезно (гнездо), превърнат в столица. Белият орел, изобразен върху червен плат, поляците избрали за герб на Полша.

В своята „Хроника“ Мартин Гал, първият полски историк, съобщава преданието, според което князът на Гнезно — Попел и селянинът Пяст празнували едновременно, но всеки поотделно своя семеен празник. Двама странници пристигнали в дома на Попел, но били изгонени от княза, след което ги приел с голяма радост Пяст, който ги нагостил богато. Благодарни за гостоприемството, гостите извършили чудо: умножили храната и напитките, поради което Пяст поканил Попел с всичките му близки, за да му гостува. Не минало много време след празненството и поляните прогонили Попел, който избягал на някакъв остров, но бил изяден от мишки. Синът на Пяст — Земовит (870 — 890) бил избран за княз. Синът на Земовит — Лешик и внук му — Земомисъл продължили да управляват в съответствие с политиката на предците си. Княжеството на Пястите, разположено в басейна на р. Варта, станало обединителен център на полските земи.

В края на краищата в резултат от обективните интегративни процеси в полските земи се оформили два центъра, които играели важна роля в политическите взаимоотношения. Единият център образувало княжеството на висляните в Малка Полша, другият — княжеството на поляните във Велика Полша. Постепенно, след като към 877 г. Великоморавия подчинила княжеството на висляните, естествен обединителен център на образуващата се Полска държава станало княжеството на Велика Полша. Династията на Пястите обединила разединените полски земи под един скиптър. Възникнала единната Полска раннофеодална държава, възглавявана от княз Мечислав I (960 — 992), първият засвидетелстван от съвременните извори полски владетел. Гал Аноним го нарича „велик и достопаметен“.

В „Делата на саксите“ саксонският хронист Видукинд Корвейски нарича полския владетел „крал“, макар по средновековното право той да не можел да притежава такъв титул, понеже не бил коронясан от законен монарх. Като се има предвид, че хронистът характеризира полския владетел като „приятел на императора“, може да се приеме, че в средите на германския двор Мечислав се ползвал с политическо доверие и бил признаван за законен крал.

Синът на Земомисъл — Мечислав I (Мешко I) (960 — 992), се приема за първи исторически засвидетелстван княз на Полша. През време на своето управление той провеждал политика на присъединяване на всички полски земи към държавата. Воювал с лютичите за Поморие, а с Чехия — за Малка Полша. Установил мирни отношения с чешкия крал Болеслав I, като сключил брак с дъщеря му Доубравка. Княз Мечислав I се стремял да подкопае политическата мощ на империята. Макар да подписал мирен договор с император Ото I, който признал правото му да владее териториите източно от р. Одер срещу задължението да плаща данък, той подкрепял опозиционните сили в империята.

За да отстрани църковно-религиозните аргументи, с които Германската империя оправдавала походите си срещу славянските земи през 966 г. Мечислав I приел християнството. Покръстил се по латински обред и се свързал с Римската църква. Това имало голямо значение за укрепване на властта и за развитието на феодалните отношения. Полша свързала своята външнополитическа ориентация със страните на Западна Европа, обединени от папския престол. Нараснало международното значение на Полската държава, превърнала се в неразделна част от европейската ранносредновековна цивилизация.

Осигурил си подкрепата на империята, княз Мечислав покорил Штетин и Волин, значителни славянски търговски селища. В сражението при Цедина през 972 г. той разгромил войските на маркграф Ходон.

Крепнещата мощ на Полша била оценена от император Ото I като заплаха за Римската империя. Поради това по време на събора в Кведлинбург през 973 г. княз Мечислав I се признал за виновен за победата си над Ходон и бил принуден да предаде своя син Болеслав като заложник. Възползвайки се от смъртта на Ото I, която настъпила наскоро след събора в Кведлинбург, Мечислав I сключил съюз с чешкия княз Болеслав II и с Хенрих Баварски за борба срещу новия император — Ото II.

Активната външнополитическа дейност, която развил в границите на Полша, довела до включването на Мазовия, Поморие, Куява, Силезия и Малка Полша. В резултат от брака на сестра му Аделаида с унгарския велик княз Гейза той установил здрави връзки с Унгария. Арабският търговец Ибрахим ибн-Якуб нарича държавата на Мешко една от най-мощните и най-обширните славянски държави.

Синът на Мечислав I — Болеслав I Храбри (992 — 1025) завършил обединяването на полските земи, като успял да присъедини гр. Краков. Полша започнала да играе важна роля в живота на Средна Европа. През 1000 г. било открито полско архиепископство в гр. Гнезно. Като описва събитието, Титмар Мерзебургски отбелязва: „трудно е да се повярва и опише с какво великолепие посрещна Болеслав императора и как го развежда из страната си до Гнезно. Веднага след това императорът създаде архиепископство... и го повери на Радзим и му повери, с изключение на познанския епископ Унгер, следните епископи: колобжеския Райнберн, краковския Попон и вроцлавския Ян.“

Мирът между империята и Полша имал нетраен характер поради усилията на германските феодали да попречат на княза да обедини всички полски земи. След като Хенрих II заел престола, Болеслав Храбри започнал война за Мисненската марка, Лужишко и за Мирско, които присъединил към страната, а през 1009 г. завладял Прага и сключил нов съюз с Бавария срещу императора. Това изострило конфликта между Германия и Полша. Преценявайки реално съотношението на силите, император Хенрих II разбрал, че в открита война трудно може да разчита на успех, поради което предложил на княза мир. Предложил му също така да приеме Чехия като лен, но Болеслав Храбри не се съгласил. Войната между двете страни, която назрявала, избухнала през 1005 г. и продължила с променлив успех до 1013 г. Застанал начело на многобройна армия, императорът нахлул в полските земи, но не успял да измени положението.

Преустановени временно, бойните действия започнали отново през 1013 — 1015 г., и достигнали връхната си точка през 1017 г. Императорът си поставил за цел да откъсне от Полша Силезия (Шльонск), но блестящата съпротива на Болеслав Храбри, в която се включили всички сили в полското общество, осуетила плановете на завоевателите. Претърпял неуспех, Хенрих II се видял принуден да сключи мирен договор през 1018 г. в Будишин. По силата на договора в границите на Полша останали Лужица, една част от Мьоенска марка и Моравия.

Завоевателната политика, провеждана от Болеслав I, го сблъсквала продължително време с Русия. През 1018 г. той завладял Киев и Червенските градове. Изострянето на отношенията между Полша и Киевска Русия се отразило неблагоприятно върху развитието на Полската държава. Не минало много време и зетят на Болеслав I - Святополк, поставен на Киевския престол, бил свален от могъщия руски владетел Ярослав Мъдри (ок. 978 - 1054 г.), който заел престола.

През 1025 г. Болеслав I бил коронясан за крал. Това укрепило международното положение на Полша, но не спомогнало за заздравяване на нейното вътрешно единство. При новия крал — Мечислав II (1025 — 1034) пламнали вътрешни сепаратистични борби, подсилени от усложнената международна обстановка. Кралят на Унгария Ищван завладял Словакия, кралят на Дания — Кнут отнел Поморие, а чешкият крал Бржетислав I възвърнал Моравия. Великият киевски княз Ярослав Мъдри освободил Червена Русия (Червенски градове) и я присъединил към Русия. Императорът на Римската империя — Конрад II откъснал лужичките сърби и миличаните. Принуден от императора, крал Мечислав II отстъпил на двамата си братя Мазовия и Поморие, които били превърнати в самостоятелни области. При тежки условия в края на живота си кралят успял да обедини държавата, но страната като цяло загубила предишната си стабилност. В резултат от изтощителните войни, които водел неговият баща Болеслав Храбри, селяните обеднели. Не били доволни и представителите на феодалната аристокрация.

След смъртта на крал Мечислав II разделянето на страната продължило. В отговор на засилената феодална експлоатация през 1037 — 1038 г. избухнало въстание, заляло по-голямата част от полските земи. Своето недоволство селските и градските маси стоварвали върху духовенството, аристокрацията, земевладелците, кралските чиновници. Отхвърляйки господството на католическата църква, населението възстановявало своите стари езически вярвания и традиции.

При управлението на Казимир (1034 — 1058), син на Мечислав II, обстановката в Полша станала сложна и напрегната. Заел престола в условията на упадък на централната власт, той бил прогонен от Полша, намирайки убежище в Германия. Завърнал се в Полша в края на 1038 г. или началото на 1039 г. с подкрепата на императора Казимир провеждал политика на обединяване на полските земи. Той сключил примирие с Киевска Русия и си върнал Мазовия с помощта на киевския владетел. Присъединявайки и Силезия, той преодолял децентралистичните тенденции, като подпомогнал полското духовенство да отхвърли своята зависимост от върховната власт на германското духовенство.

Макар феодалната раздробеност в Полша да се разразила силно и да обхванала цялостния живот на обществото, Полската държава продължила своята обединителна политика. През X — XI в. върху основата на многобройните племена се формирала единна полска народност. Етническият състав на народността образували поляни, силезци, висляни, мазовшани, поморяни, които се влели в едно единно етническо цяло, сплотено в Полската държава. По език най-близки били помежду си поляни, силезци и висляни. Задържащ фактор на етническата консолидация на населението в останалите полски земи били вековните езически вярвания, нетрайните връзки в Полската държава, своеобразията в икономическото, политическото и културно развитие на племената. Отрицателно влияние върху процеса на образуването на полската народност оказала и непрекъснатата агресия на германските владетели — крале и императори.

Възникването и утвърждаването на раннофеодалната Полска държава спомогнало за преодоляване на племенното разделение на поляците и за тяхното по-нататъшно етническо консолидиране, за превръщането на страната във важна политическа сила в Европа. Това се потвърждава и от хрониста Ибрахим ибн-Якуб. След като отбелязва, че страната на Мечислав е „най-обширна“ от всички славянски страни“, съвременникът свидетелства, че владетелят имал „три хиляди панцирни воини отряд, а полкът им се състои от десетки други“. По-нататък Ибрахим ибн-Якуб посочва съседите на Полша. „С Мечислав — продължава хронистът — на изток съседства Русия, а на север — с Прус“.

В резултат от по-нататъшното развитие на феодалните отношения, както и от активната външнополитическа дейност на Полската държава, нараснала извънредно много военната сила на полските крале. Гал Аноним пише, че Болеслав I Храбри имал от Познан 1300 войници, облечени с ризници и 4000 щитове, от Гнезно — 1500 в ризници и 5000 в щитове, от крепостта на Владислав — 800 в ризници и 2000 в щитове, от Гиеч 300 в ризници и 2000 в щитове. В дружините влизали и представители на феодалната аристокрация.

 

Устройство на църквата

 

Въвеждането на християнството в Полша породило необходимостта от уреждане положението на църквата. Като се безпокоял от агресията на Германия и император Ото I, който се опитвал да подчини новооснованата църква на Магдебургското архиепископство, Мечислав I започнал преговори с папа Йоан XIII (965 — 972) за обвързване на полската църква. Това било значително завоевание за Полша. Предотвратени били аспирациите на германската църква.

Полската църква се стабилизирала. През 1000 г. в Гнезно била проведена среща между полския крал Болеслав I Храбри и германския император Ото III (996 — 1002). Императорът поискал да се поклони на гроба на св. Войтех, обявен за покровител на поляците, който оказал приживе голямо влияние върху формирането на самия Ото III.

Оформял се култът към светците на Полша. Канонизиран бил за светец Войтех-Адалберт от княжеския род на Славниковичите. Ръкоположен за епископ в Прага през 893 г., Войтех прекарал няколко години в Рим, където папата го убедил да се завърне отново в Прага. Сблъскал се с княза, той през 995 г. напуснал Прага и в 997 г. се завърнал в Полша. Войтех установил преди това добри отношения с император Ото III и му оказал влияние при неговото формиране като владетел. В изпълнение препоръката на Болеслав I Храбри той пристигнал през пролетта на 997 г, сред прусите и започнал проповедническа дейност сред тях. Загинал на 23 април 997 г. като мъченик. Болеслав I откупил тялото му от прусите, като дал за него толкова злато, колкото тежало то. Войтех бил погребан в Гнезно. Наскоро след погребението бил канонизиран за светец.

Срещата между император Ото III и Болеслав I Храбри имала важно значение за укрепване международното положение на Полската държава. Наред с постигнатото разбирателство между двамата владетели били установени и дружески отношения, които надхвърляли рамките на традиционната дипломатическа вежливост. По време на специалното тържество, което било организирано, император Ото III и Болеслав разменили свещени реликви. Гал Аноним свидетелства, че император Ото III свалил императорската корона и я възложил върху главата на Болеслав, провъзгласявайки го за брат и сътрудник на империята. Заедно с това императорът го назовал приятел и съюзник на римския народ. Що се отнася до гнезненската архиепископия, император Ото III я утвърдил като център на земите на полския владетел, притежавани в момента, а също така и на онези, които в бъдеще щели да бъдат придобити. Това били решения, които имали огромно политическо значение за бъдещето на Полската държава.

Създаденото Полско архиепископство в Гнезно имало неоценимо значение. Папа Силвестър дал съгласие да бъде ръкоположен за пръв полски архиепископ Радзим Гауденти, сподвижник на св. Войтех. В зависимост от административните граници били отрити три епископства: за Малополша в Краков, за Шльонск във Вроцлав и за Поморието в Колобжег. По такъв начин била изградена църковната организация в Полската държава. Започнала борба за изкореняване на старите езически култове. Плановете на Магдебургската архиепископия да подчини полската църква загубили фактически основания.

В резултат от историческата среща в Гнезно била създадена база за разширяване на международните контакти на Полската държава. Кралете от династията на Пястите активизирали външнополитическата си дейност. Болеслав I Храбри (992 — 1025) разширил полските територии. Воювайки с чехите, той завладял Словакия и Моравия и ги присъединил към Полша. Разширил западните граници, като покорил Лужице и Милско, а на изток завладял Червен, Волин, Белз и Пшемисъл.

Международните успехи на Болеслав I Храбри укрепили неговото положение в страната. В резултат от постигнатото разбирателство с император Ото III той могъл да пристъпи към решаването на един важен въпрос — превръщането на Полското княжество в кралство, чрез което укрепил единството на страната. Разделението на страната от Мечислав I, който поделил Полша между четиримата си синове — Болеслав, Мечислав, Швентополк и Ламберт — било преодоляно от Болеслав. Като отстранил от управлението братята си, които били малолетни, Болеслав поел управлението на страната в свои ръце и фактически обединил в едно цяло разединените територии.

Срещата в Гнезно помогнала на Болеслав I Храбри да осъществи своите замисли. За тази цел той изпратил делегация в Рим, която да поиска от папския престол полският княз да бъде коронясан с кралска корона. Корона обаче получил унгарският владетел Ищван (997 — 1038). Едва след като починал император Хенрих II през 1024 г., полският владетел получил желаната кралска корона. Гнезненският архиепископ му я поставил на главата в следващата 1025 г., но на 17 юни с.г. кралят на Полша починал.

Коронацията на Болеслав I Храбри с кралска корона означавало много за развоя на Полската държава. Миропомазването на краля, свързано с коронацията, го утвърждавало като „божи помазаник“. Това обстоятелство санкционирало владетеля като върховен глава, който управлявал от и в името Божие. Независимостта на страната била гарантирана. Ликвидирана била възможността за нейното по-нататъшно разделение.

Когато Болеслав I Храбри починал, короната преминала в ръцете на неговия син — Мечислав II (1025 — 1034). Кралска титла носил и Болеслав II Смели (1058 — 1079). Кралската институция обаче не намерила социална база в Полша и не се наложила до края на XIII в. Причината за това се корени не само в разделянето на страната след смъртта на Болеслав I Храбри, но и в политическите позиции на аристокрацията, която не се нуждаело от силна кралска власт.

В Полша бил въведен патримониалния принцип. Изградена била институцията на принципа и въведена в политическия живот. Династията на Пястите продължавала да управлява. По силата на принципа един от новите князе бил глава на управлението и се смятал за върховен владетел, комуто били подчинени кастеланите на основните крепости. Върховен владетел — княз (принцепс) бил Болеслав II Смели (1058 — 1079) спрямо брат си Владислав-Херман. Самият пък Владислав-Херман (1079 — 1102) станал върховен княз-принцепс спрямо синовете си Збигнев и Болеслав.

Монархическият институт в Полската държава притежавал ограничена власт, не могъл да развие абсолютистични тенденции. При все това в лицето на своите различни форми — кралска, княжеска и пр. власт — династията на Пястите играла важна роля в историята на Полската държава.

 

Полска култура

 

До възникването на християнската култура в полските земи поляците успели да създадат известни традиции в духовно-културния живот. Полският народ натрупал значително народно творчество, фолклор, свързан с развитието на старите езически вярвания, обичаи и традиции. Пеели се песни, разказвали се легенди, изоставени след въвеждането на християнството. Понеже местните полски архиепископи, епископи и абати били избирани предимно из средите на германски духовници, те се отнасяли враждебно към обичаите на местното население. Смътни спомени за тях останали в съчиненията на полските летописи.

Въвеждането на християнството през 966 г. поставило началото на нов период в развитието на полската култура. Разбира се, мисията на братята Кирил и Методий във Вислицкото княжество оказала значително влияние върху духовния живот на поляците. Приобщаването на полския народ към християнството в неговата западна деноминация откъснало до голяма степен поляците от южните и източните славяни.

В полската историография обаче ролята на Кирило-методиевото дело и неговото отражение в Полша се оценява по различен начин. Големият историк X. Ловмянски поддържа, че през 966 г. в Краков действително бил развиван източнославянски обред, очевидно под българско влияние, а след ликвидирането на българския патриархат през 972 г. — под византийско. Според този учен славянското епископство в Краков било ликвидирано през 996-1000 г. и заменено с латинско под патронажа на архиепископията в Гнезно. Застъпник на противно мнение е славистът Тадеуш Лер-Славински. По неговите заключения в Полша не били запазени никакви следи, свидетелстващи за това, че там някога е имало източнославянски обред.

По данни на материалната и духовна култура поляците се приобщили към западноевропейския начин на живот. Решаващата роля започнала да играе църквата. Първоначално християнизацията привлякла средите на аристокрацията, но постепенно включила и останалите слоеве на населението. Наистина сред обикновеното население старите езически обичаи се запазили сравнително по-продължително време, но духовенството се заело енергично с изкореняването им. В края на X и началото на XI в. християнският култ вече изтласквал езичеството. Ако се съди от каталога на книгите в библиотеката на Краков през 1100 г., наред с църковните текстове се срещали и произведения на Овидий, Теренций, Салустий, Персий и др., включени в обучението на духовенството на латински език. Това показва, че все още старите езически традиции в културния живот били силни.

В литературата навлезли агиографски произведения, написани на латински език. При абатства и църкви били основани латински школи, които подготвяли служители на църквата и чиновници за държавния апарат. Започнало строителство на култови сгради. В Краков били изградени капелата-ротонда „Св. Дева Мария“, кастьолът „Св. Феликс и Адаукта“, а във Вроцлав кастьолът „Св. Дева Мария“. Църкви били изградени в Гнезно, Познан и други градове. Храмовете и параклисите били украсявани с великолепна дървена орнаментика, която отразява висок естетически вкус. Средновековната култура задоволявала духовни потребности и формирала нова християнска ценностна система, нови добродетели.

 

 Полша през XI - XV в.

 

Единадесетото столетие изправило Полша пред сериозни изпитания. След смъртта на Болеслав Храбри (992 — 1025) страната била принудена да отстоява неведнъж своята независимост от настъпателната инвазия на империята. Полско-германската война, разразила се през 1007 — 1013 г. протекла с променливи резултати. Не се изменила обстановката и при войната, бушувала 1015 — 1018 г., когато поляците успели да отблъснат германската армия от своите предели. По силата на мирния договор, сключен в Буджишин в границите на Полша останали Лужишко и Милско. Кралството устояло и на германско-руската коалиция, организирана в 1031 г. През тази година двамата братя на полския крал Мечеслав II (1025 — 1034) — Безприм и Ото, недоволни, че останали без владения по силата на майоратното право, образували коалиция с княза на Киевска Рус — Ярослав Мъдри. Притиснат от коалицията, изоставен от аристокрацията, крал Мечеслав се видял принуден да емигрира в Чехия. На империята той отстъпил Лужишко, а Ярослав Мъдри завзел Червенските градове. Начело на Полша застанал Безприм, чиято неочаквана смърт създала условия за връщането на Мечеслав II в Полша и за възстановяването му на престола.

Следващият владетел, княз Кажимеж I Обновителят (1034 — 1058), бил принуден да капитулира пред метежа на пановете срещу него през 1037 — 1038 г. и временно да напусне родината си. В създадената обстановка страната се разделяла на области, възглавявани от магнати. В Мазовше се обособила самостоятелна държава начело с Маслав (Мецлав), придворен администратор на крал Мечеслав II. Нови изпитания настъпили през 1038 — 1039 г., когато могъщият чешки княз Бржетислав I (1035 — 1055) се възползвал от вътрешната слабост на Полша и нахлул в страната, завладял Шльонск в Силезия и влязъл в гр. Гнезно, седалището на Полската църква. Чешкият княз взел мощите на св. Войтех, а наред с тях и голямо количество от богатствата на Църквата и ги отнесъл в Прага. Опустошителни набези в полските земи организирали пруси и поморяни.

През 1039 г. княз Кажимеж I, подкрепят от германския крал Хенрих III (император от 1046 до 1056) и киевския княз Ярослав Мъдри, се завърнал тържествено в Полша и освободил Великополша, заедно с териториите на висляните. Значително завоевание постигнал той и с присъединяването на Краков и Краковската земя. Провеждайки последователна политика за освобождаването на всички земи на Полша, княз Кажимеж I съумял за присъедини и Мазовия. Подкрепян от киевския княз Ярослав Мъдри, през 1047 г. разгромил армията на Вацлав. Авторитетът на полския владетел нараснал. През 1054 г. на събора в Кведлинбург император Хенрих III официално признал завоеванията на Кажимеж I, респективно Шльонск, срещу задължението на Полша да плаща на Чехия ежегоден данък.

 

Извори

 

Както за първия, тъй и за втория период от историята на полското общество изворите продължават да се групират в два големи дяла. Единият обхваща археологическите, веществените, а другият дял — писмените паметници. Провежданите археологически разкопки обогатяват информацията за икономическия строй, за начина на живот, за социалните отношения. Що се касае до писмените извори, те са отдавна оповестени и представляват здрава основа за реконструиране на историческите събития, за явленията и процесите в Полша.

От средата на XII в., когато фактически се появили първите повестователни извори за историята на Полша, започнали да се създават документи за аграрния строеж на обществото, за имуществените отношения. Както и в останалите страни на континента, тъй и в Полша изворите от този род образуват т. нар. дарителни грамоти на князете, с които те снабдявали абатства и църкви, както и представители на светската аристокрация. Модел на такъв документ представлява дарителната грамота на княз Мечеслав от 1145 г. на Лендското абатство. Подобни грамоти се появили в големи количества през следващите векове, като с тях се гарантирали права на аристокрацията от светски и граждански тип. Друга категория извори образуват описите на големите имения на абатства и църкви. В началото ги наричали „Книги на основата“ или „Книги на даренията“, но по-късно придобили конкретни наименования като напр. „Книга на Вроцлавското епископство“.

Самостоятелен дял извори образуват частните актове за купуване и продаване на имения, завещания, дарения и пр. Значителна част от тях са включени в известния „Краковски капитул“, съдържащ множество картуларии, датиращи от XV в. и след това столетие. Много документи от този разред са поместени в поредица кодекси: „Кодицес дипломатици“. Оригинален извор, свързващ развитието на Полша с останалите страни на Западна Европа, образува т. нар. „Полска правда“ (Елблонска книга), законови разпоредби, уреждащи аграрните отношения в полското общество. Тя била съставена към 1270 г., но най-старият ръкопис, запазен през столетията, датира от XIV в. Изследователите оценяват „Полска правда“ като много ценен извор за живота в полското село от XIII в. В нея се дава информация за устройството на общината, за поземлените порядки, за основния поминък на населението, за неговата социална структура. В този кръг влиза и един друг, не по-маловажен извор — „Конституция на Ленчицката земя“, разкриващ германската колонизация в Ленчицко.

Множество извори засягат възникването и развитието на полските градове. В своята „Книга на Рожер“ арабският географ Идриси (1099 — 1164) предава знанията, които натрупал по време на посещението си в Полша през 1154 г. Завоеванията на градовете получили регламентация по модела на германското Магдебургско право, приложени конкретно към отделните градове. Борбата за повече права, подета през началото на XIII в. в Силезия, обхванала редица градове в Полша. През 1253 г. били отправени нови искания на гражданите в Познан, през 1257 г. движението вдигнало на крак жителите на гр. Краков, през 1317 г. — на Люблин, през 1414 г. — във Варшава. Във всички тези градове били издадени искания на жителите им за правата и привилегиите на гражданството. В окончателен вид исканията на отделните градове били оформени в общополско право при управлението на крал Казимир III (1333 — 1370). Градовете получили правото сами да решават назрелите въпроси в тях. Регистри на градските съвети започнали да съставят Краков, Познан, а след тях и другите градове на кралството. Оформен бил и „Малополски кодекс“, след като преди това бил оповестен „Кодекс на Велика Полша“. Появили се „Вислицки статут“, „Петроковски статут“ и др.

Повествователните извори за Полша, намерили своите първомайстори в лицето на Видукинд Корвейски, Ибрахим ибн Якуб и др., продължили да се обогатяват. Както и в другите страни на католическия Запад, тъй и в Полша писали анали, хроники, истории. Към 1122 г. било поставено началото на известните „Анали на Светия Кръст“, предполага се в Гнезно, и продължени до 1410 г. Между многобройните анали на градовете ярко се открояват тези на гр. Краков, Меховиа, Познан, Куява, Каменец и др. Между изворите от такъв характер специално отбелязване заслужават „Стари полски анали“ (730 — 1309), „Вроцлавски анали“ (1238 — 1308), „Хенрихови анали“ (977 — 1293). Освен данни за икономическия, обществения и политическия живот на градовете, някои от тях включват жития на полските светци: на св. Войтех, св. Ото Бамбергски, а така също и на някои светици: св. Ядвига, св. Станислава, св. Саломея и др.

Започнали да се появяват големи автори историци, които отразявали събитията на своето време. Гал Аноним написал „Хроника на поляците“, оценявана единодушно от медиевистите като най-важен извор за историята на тази държава. Винцент Кадлубек, епископ на Краков, завършил „Хроника на поляците“, запазена в повече от 50 преписа. Тя не само продължила традицията на Гал Аноним, но включила много нови сведения, особено за времето от 1113 до 1202 г. Това са уникални произведения, които обогатяват историческата картина и същевременно чертаят насоки в обществената мисъл, поставят основите на полската историческа мисъл.

През XII — XIII в. повестователната проза в Полша достигнала нови висоти. Наред с локални хроники възникнали мащабни исторически произведения, поставили си за цел да отразят живота в Полша като цяло. Такъв характер има „Великополска хроника“, описваща събитията до 1271 г. Задачата, която анонимният автор преследвал, била да разкрие заслугите на владетелите на полската държава. По това време била подготвена и друга хроника със същото заглавие „Хроника на поляците“. Някои историци изказват предположението, че я е написал Петър от Бичин. Нейно продължение представлява „Хроника за началото на Полша“, доведена до 1370 г., претворила събитията от 1202 до 1285 г. в Силезия. Не се знае кой бил действителният автор на произведението, защото не е отбелязал името си.

Прелом в историческите съчинения в Полша настъпил през XIV в., когато авторите започнали да изоставят латинския език и да пишат своите работи на полски език. Към началото на XIV в. по всяка вероятност някакъв монах от бедняшки орден написал бележки на славянски език към текста на „Великополска хроника“. Характерна особеност на бележките е, че те представляват опит да интерпретират от позициите на полската общественост протичащите събития. Анонимният автор предал в полска транскрипция имената на славянските народи и на географските наименования.

Познанският архидякон Янко от Чарнков (ок. 1320 — 1387), подканцлер на крал Казимир III, подготвил хроника за периода от 1370 до 1384 г., обръщайки внимание главно върху политическата история на страната. Авторът прославил делата на владетеля, като включил много сведения, до които се добрал в резултат от общественото си положение като служител при двора на владетеля. Това повишава в значителна степен фактологическата стойност на повествованието.

Вън от всяко съмнение, най-голяма ценност притежават трудовете на Ян Длугош (1415 — 1480), каноник в гр. Краков, изтъкнат учен, чиято значимост надмогва границите на Полша и придобива общоевропейски мащаби. Като историк изследовател, като служител на католическата църква, той изпълнявал отговорни църковно-политически мисии: в Чехия, Унгария, при Тевтонския орден. Най-голямото му произведение представлява дванадесеттомна „История на Полша“ на латински език. Трудът проследява цялото историческо развитие на поляците от най-стари времена до самата смърт на автора. При написването и Ян Длугош оползотворил множество сведения от германски, руски, чешки, унгарски и др. произход. Блестящ стилист, талантлив писател, той проявил своите големи възможности във фабулирането при описанието на битката при Грюнвалд. Фактологичните достойнства на труда нарастват поради обстоятелството, че една част от използваните извори са загубени и Ян Длугош ги запазва за науката.

Статутът на княз Болеслав Кривоусти (1106 — 1138) от 1138 г. поставя началото на друга поредица извори, регулиращи управлението на държавата. Той е важен поради сведенията, които изнася за политическите отношения, за функциите на владетеля, за ролята на армията. За обществения строй може да се съди и по многобройните привилегии, предоставени от кралете на пановете, шляхтичите и прелатите през XIV — XV в. Специален интерес предизвикват привилегиите, дадени от крал Владислав II Ягело (1386 — 1434): Червински, Едлински и др. Това се отнася и за „Петроковския статут“ от 1496 г., предоставен от крал Ян Олбрахт (1492 — 1501).

През двете столетия — XIV и XV — материалите нарастват и трудно могат да бъдат групирани по съдържание и форма. Това са грамоти, издавани от императори, крале, князе, папския престол по различни случаи. Оповестяват се законови актове за избирането на крале. Излизат решения на Полския сейм: централния и областните. Обогатява се и публицистиката. „Мемориал за устройството на Реч Посполита“ на Ян Остророг (1436 — 1501) е пример, разкриващ състоянието на обществената мисъл.

Изворите за този период от историята на средновековна Полша са пуснати в употреба в меродавни издания, както в миналото, тъй и в най-ново време. Това позволява тяхното своевременно оползотворяване.

Полша продължавала да се развива като самостоятелна държава. В нея се утвърдили феодалните обществени отношения, господствали в икономическия, политическия, обществения и културния живот. В селското стопанство решаваща роля играели едрите феодални имения, обработвани от зависими селяни. В градовете социалната диференциация се задълбочавала. Изострили се противоречията между майстори, калфи и чираци. Политическата система на феодалното общество навлязла в нов етап на развитие — преодоляна била децентрализацията, поставени били прегради пред немското влияние. Укрепнали позициите на монархията, кралският двор се утвърждавал като ръководен център на политическия живот в страната.

Кралете осъществявали законодателната, съдебната, административната и военната власт. В управлението те били ограничавани от кралски съвет, в който влизали шляхтичите, едрите феодали, можновладците — светски и духовни. Страната била разделена на воеводства, които през XII в. били 7, управлявани от наместници, назначавани от краля.

 

Феодални отношения през XI — XIII в.

 

В началото на развитото средновековие феодалните порядки в Полша продължили да се утвърждават. В резултат от смазването на бунта, обхванал полските земи през 1037 — 1038 г., господстващата аристокрация заздравила своето положение. Укрепнала и централната власт в лицето на кралския двор.

Феодалният обществен строй бил изграждан заедно с развитието на производителните сили. Оформянето на едрата поземлена собственост било свързано с обезправяването на свободните селяни-общинници. Земевладелците разширявали своите имения по пътя на даренията, получавани от кралския двор, и чрез заграбване земите на свободните селяни. Те произлизали от средите на кралските дружинници и били наричани панове, а средните и дребните собственици, рицарите, били назовавани шляхтичи. През XII в. средните феодали се превърнали в наследствени собственици на земята, условният характер на владенията прераснал в безусловен. Наред със светското владение нараствало и църковното.

Изпадането на селяните във феодална зависимост протичало по различни причини — в едни случаи за неизплатен дълг, в други — за получен, но невърнат инвентар, в трети — за заселване в именията на феодала и пр. Трудът на робите станал неизгоден за господарите. Робите били разселени по обработваемите участъци земя и постепенно се превърнали в зависими селяни. Както в Киевска Русия, тъй и в Полша в началото селяните-общинници били наричани „смерди“, а след това — „кметове“. Закрепостените селяни се наричали „серви-хлопи“.

Натуралната рента продължавала да господства като основна форма на експлоатация в селското стопанство. Наред с данъци в продукти селяните изпълнявали редица повинности, които се увеличавали. Те участвали в поддържането на пътищата, в изграждането на крепости и мостове, в поддържането на домакинствата на господарите. Една десета от получените доходи селяните давали на Църквата.

Паралелно с развитието на феодализма широко разпространение получила практиката князът да дарява магнатите с имунитетни грамоти. Върховният владетел освобождавал едрите земевладелци от редица задължения и им давал разрешение да упражняват съдебни и административни функции в своите владения.

В тясна връзка с развитието на градовете разцъфтявала промишлеността. Като важни центрове на занаятчийска и търговска дейност се оформили Краков, Познан, Гнезно, Вроцлав, Серада, а в Поморие — Щецин, Колобжег, Гданск и др. В подем била ювелирната, грънчарската, дървообработващата, металообработващата и леярната промишленост. През XIII в. значителни успехи били постигнати в производството на сукно. Разцъфтели парично-стоковите отношения.

Важна роля в икономическия живот започнали да играят външнотърговските връзки. Полските търговци поддържали контакти с Русия, Скандинавските страни, Чехия, Германия, Фландрия, Англия и др. Развита била и транзитната търговия.

Възникнали върху земите на пановете, градовете трябвало да им плащат данъци, а за обмена на стоки — мито. Това засилвало материалните им интереси, поради което се улеснявали разширяването на градовете, а на занаятчиите и търговците предоставяли определени права и привилегии.

Представителите на феодалната аристокрация — крале, панове и др. привличали в своите земи немски търговци и занаятчии, като им осигурявали редица улеснения и привилегии. Във връзка с това бил затруднен притокът в градовете на местни полски селяни, упражняващи занаяти. Започнал процес на понемчване на много полски градски центрове. Колонизацията засегнала не само градовете, но и селата. Преселвайки се от Германия, колонистите започнали да управляват селата и градовете по немското право. Една част от градовете, в които било въведено т. нар. „Магдебургско право“ получили вътрешно самоуправление, както и някои привилегии. Немската колонизация засегнала в най-голяма степен западните територии на Полша, особено Шльонск (Силезия), а така също Малополша и Голяма Полша.

Наред с немските търговци и занаятчии, в Полша пристигнали и много католически свещеници и монаси, които започнали да понемчват полското население и да го разделят на религиозна основа. Пораженията засегнали особено много югозападните области.

 

Феодална раздробеност

 

Развитието на феодалните отношения довело до подкопаване на икономическото и политическото единство в полското общество. Самата феодална класа се разпаднала на различни групи — панове, шляхтичи, средно и дребно рицарство и др., които били разтърсвани от противоречиви интереси и стремежи. В отделните воеводства властвали феодални магнати, които провеждали самостоятелна политика и прокарвали децентралистични тенденции. Обособили се Силезия, Мазовия, Куявия, Голяма Полша, Сандомирска земя, Краковска земя и др., които станали малки държави. Немските колонисти, които сложили ръка върху основните стратегически звена на полската икономика, на политическите взаимоотношения подсилвали разцеплението в страната.

Наистина, след смазването на антифеодалното въстание от 1037 — 1038 г. феодалната аристокрация — светска и духовна, изплашена от гнева на недоволните селяни, се обединила около централната княжеска власт, но процесът на разцеплението се задълбочавал. Немската империя продължавала да заграбва полски земи. Синът на Мешко II — Казимир I (1038 — 1058) признал васалната си зависимост от императора, но с помощта на руския княз Ярослав Мъдри освободил Силезия и Мазовия.

Икономическата база на полската феодална аристокрация била изградена след първата половина на XI в. При двора на Пястите се наложили няколко можновладски родове, които оказвали значително влияние в обществено-политическия живот на страната. Родовете Старжи-Топорчици, Авданци, Одровожнжи, Грифити и др. играели важна роля в Малополша. Приема се, че относителният брой на можновладските родове в Полша възлизал на няколко десетки. Една част от тях произхождали от племенните княжески фамилии, друга — от близките на княза след възникването на държавата — трети — оформили се в резултат от даренията, получени от княза за лични заслуги.

 

Устройство и управление на Полша

 

През този период от историята на Полша управлявали два владетелски рода: на Пястите и Ягелоните. Пястите, чието начало поставил Мечеслав I (ок. 960 — 992), възглавявали страната до 1370 г., когато починал крал Казимир III (1333 — 1370). Що се отнася до Ягелоните, те насочвали съдбините на кралството от 1386 до 1572 г.

Наследникът на Казимир I, Болеслав II Смели (1058 — 1079), следвайки политиката на баща си, продължил да заздравява единството на държавата, да се бори за завоюване на пълна независимост, чрез отхвърляне на васалитета към Свещената Римска империя. Възползвайки се от конфликта между Хенрих IV и папа Григорий VII, княз Болеслав бил коронясан от папата през 1076 г. за крал на Полша. Това обаче довело до засилване на духовно-културното и социално-религиозното влияние на католическата църква.

Под ръководството на краковския епископ Станислав пановете и шляхтичите вдигали бунт срещу крал Болеслав, който трябвало да намери прибежище в Унгария. Неговият брат Владислав Херман (1079 — 1102), който заел престола, не могъл да провежда самостоятелна политика, управлението преминало в ръцете на магнатите. Кралската власт отслабнала и загубила влияние. Полша се разпаднала на воеводства, в които фактически владетели станали пановете.

Процесът на феодално раздробяване, задържащ по-нататъшното развитие на страна, бил временно забавен от Болеслав III Кривоусти (1102 — 1138), син на В. Херман. Поради надвисналата над Полша немска опасност той успял да обедини политическите сили в обществото. Подпомогнат от Русия и Унгария, през 1108 г. Болеслав III обединил полските земи. Големият поход срещу Полша, организиран от император Хенрих V, завършил безуспешно. В сражението, разразило се близо до Вроцлав, императорът бил разгромен и трябвало да се завърне в Германия. Западно Поморие било присъединено към Полша, а поморските князе признали върховната власт на Болеслав III.

Феодалната раздробеност, временно задържана, продължила да подкопава единството в полската обществена система. През 1138 г. Болеслав III разделил държавата между своите четирима синове. Първородният му син Владислав наследил върховната власт и титула „велик княз“, като получил Шльонск (Силезия), Западна Малополша и територии в Централна Полша. За столица той избрал Краков. Княз Владислав поел върховата власт, останалите братя получили други области. Въведена била майоратната система. Настъпил период на раздробяване на страната, изправила полския народ пред сериозни изпитания.

През 1146 г. пламнала гражданска война. Княз Владислав бил свален от престола и принуден да напусне Полша. Малко по-късно, през 1157 г. немският император Фридрих Барбароса нахлул в Полша. Полските князе признали върховната му власт. Маркграф Албрехт Мечката покорил Бранибор. Германските феодали подчинили полабско-прибалтийските славяни. Признало васалната си зависимост от империята Западно Поморие. Полският княз Конрад Мазовецки, за да противодейства на езическа Прусия, която застрашавала независимостта на страната, предоставил на Тевтонския орден областта Хмелно. Подпомаган от папския престол и Немската империя, орденът завоювал Прусия, образувал своя държава и започнал да покорява полските земи. Бил отрязан излазът на Полша към Балтийско море.

Сериозни поражения върху историческото развитие на страната нанесли нашествията на татаро-монголите, започнали през 1241 г. и разорили териториите на Южна и Средна Полша. В сражението при Легница в Шльонск полският княз Хенрик II Благочестиви бил убит и неговите отряди претърпели поражение, но пред опустошителните татаро-монголски набези били поставени известни прегради. Следващите им нахлувания през 1259, 1287 г. и др. също разорявали населението и рушали села и градове. Опожарени били Краков и Вроцлав.

През XIII и XIV в. в Полша господствали едрите земевладелци, пановете-магнати, наричани обикновено можновладци. Полша се разпаднала на отделни самостоятелни княжества, които управлявали самовластно. Формално начело на държавата стоял представител на кралската династия на Пястите, но фактически властта му имала номинален характер. В историята този период от живота на Полша бил наречен можновладство, власт, господство на аристокрацията.

Както външните нашествия, тъй и вътрешните противоречия отслабили полската държава. Немските феодали продължили настъпленията си в полските земи. Засилил агресивните си действия и Тевтонският орден, узаконени със специална папска була от 1234 г.

 

Начало на обединението на Полша

 

Опустошителните нападения на татаро-монголите, както и непрестанната агресия на Немската империя не могли да попречат на обединението на страната. В началото на XIV в. се създали условия за заздравяване на държавното единство. За това спомогнало развитието на производителните сили в селското стопанство и градската промишленост. По-нататъшното разцъфтяване на градовете довело до укрепване на връзките между отделните воеводства.

Градовете навлезли в нов етап на развитие. Увеличили се различните отрасли на занаятчийската дейност, нараснал броят на работниците. Появили се цехови организации. Възникнали търговски гилдии, своеобразни обединения за защита и взаимопомощ. Разширили се търговските връзки със Западна и Източна Европа. Поляците изнасяли зърно, кожи, риба, и др., а внасяли тъкани, подправки, ювелирни изделия, килими, вино и др. Те поддържали оживени търговски връзки с близки и по-далечни страни, особено от IX в. насетне. За развитието на полското стопанство голямо значение имали търговските контакти с Русия, откъдето се внасяли различни видове оръжие — шлемове, украшения, както и различни занаятчийски произведения. От другите славянски страни поляците търгували с Чехия. Полша изнасяла зърно, риба, кожи, керамични и ювелирни продукти в Германия, Унгария и Скандинавските страни.

Богатите суровини в полските предели, както и развитието на селското стопанство и занаятчийството сдавали възможност на страната да поддържа оживен обмен и с Близкия изток. Като се възползвали от удобните търговски пътища в руските земи, полските търговци достигали до Арабския халифат, както и до Византийската империя. От там внасяли подправки, килими, вино. В резултат от изгодната търговия разцъфтели приморските градове и важна роля в живота на поляците започнало да играе мореплаването.

Необходимостта от обединение на Полша била обусловена от закономерното развитие на икономическите взаимоотношения, но тя била породена и от опасността, която пораждала агресията на Тевтонския орден. Рицарите, чиито интереси били накърнявани от можновладците, се нуждаели от силна централна власт. Компактната част от населението също не била доволна от своеволията на пановете. Полските духовни лица искали да се освободят от диктата на немските епископи и абати, които ограничавали техните икономически интереси и политическо влияние. В лицето на селските бедняци и градския плебс полският народ бил заинтересуван от ликвидирането на съществуващото разделение, подсилвано от едрите феодали и от създаване на единна власт, която да им осигури закрила.

В края на XIII в. започнала целенасочена борба за обединяване на полските земи, възглавявана от великополските князе, макар още през първата половина на това столетие княз Хенрик Брадати и неговият син Хенрик Благочестиви да се стремели да ликвидират разцеплението. През 1295 г. княз Пшемисъл II се коронясал за крал и обединил голяма част от полските земи, но в следващата 1296 г. паднал убит. Князът на Куява, Владислав I Локетек (1306 — 1333), бил коронясан за крал в Краков през 1320 г. Периодът на феодалната раздробеност приключил.

 

По пътя на централизацията

 

Синът на Владислав I Локетек — Казимир III (1333 — 1370) направил сериозен опит за изгради централизирана полска държава и да обедини населението във всички полски земи. Като се отказал от правата на Полша върху Силезия, той сключил договор във Вишеград с Ян Люксембургски, който дал съгласие да не предявява никакви претенции за полския престол. По силата на договора в Тевтонския орден, сключен през 1343 г., Куявия и Добжинската земя били присъединени към полската държава.

В границите на Полша влизали Голяма и Малка Полша, Краковската земя, Куява, Галиция и част от Волиния. Силезия продължавала да бъде владение на империята и била превърната в херцогство. В Поморие продължавал да властва Тевтонският орден. Завладяна била и Галицка Русия. Крал Казимеж, провеждайки централистична политика, укрепил държавния апарат. В централното управление той включил представители на шляхтата. Начело на воеводствата поставил губернатори. За да укрепи боеспособността на армията, изградил мрежа от замъци, начело с кралски служители, наречени каштелани. Въвел единна монетна система. Започнал да сече монети — краковски грошове.

Феодалните отношения получили правна регламентация. Около 1347 г. били издадени два съдебни сборника — единият, Вислицкият, за Малка Полша, а другият, Петроковският — за Голяма Полша. Висшият съд в Краков бил обявен за върховен съд. Магдебургското право, по което се уреждали дотогава правните въпроси на полско-немските градове, загубило значение. За подготовка на юристи и дейци на просветата и образованието през 1364 г. в Краков бил открит университет.

Крал Казимеж III водил упорита борба с пановете. Той разбил тяхната конфедерация през 1352 г., а водача им хвърлил в затвора. Поради това, че направил опит да защити все още независимата част от селяните (кметите), предизвикал ненавистта на земевладелците, които го нарекли подигравателно „крал на хлопите“.

Обединяването на полските земи и укрепването на единната полска държава било обаче сложен и труден процес. Полските крале не успели да приключат напълно обединяването. Все още продължавали да съществуват отделни автономни области. Когато починал крал Казимеж III децентралистичните тенденции на магнатите се засилили. През 1374 г. в Кошице били издадени т. нар. „привилегии“, по силата на които шляхтата придобила значителни права, а се ограничавала кралската власт.

В изпълнение на едно споразумение полският престол бил зает от унгарския крал Лайош (1370 — 1382), представител на Анжуйската династия, който получил подкрепата на магнатите. Крал Лайош присъединил руски земи към Унгария, поради което предизвикал недоволството на полската аристокрация и тя започнала да търси други начини за укрепване на своето господство, за защита на своите интереси. За да задържат своята власт в руските земи, магнатите решили да използват възможностите на Тевтонския орден и намислили да сключат съюз с Великото литовско княжество.

 

Полско-литовска уния

 

Германската агресия, провеждана чрез Тевтонския орден не само спрямо Полша, но и спрямо Великото литовско княжество породила изграждането на полско-литовския съюз. През 1385 г. двете страни подписали в Креве уния. По силата на постигнатото разбирателство литовският княз Ягайло бил издигнат за полски крал под името Владислав II (1386 — 1434). По такъв начин магнатите успели да включат Литва в структурата на Полша и да я обвържат по-тясно чрез въвеждане на католицизма. Една година по-късно дъщерята на покойния унгарски крал Лайош — Ядвига, която заела полския кралски престол, сключила брак с Ягайло.

В резултат от унията нараснала отбранителната мощ на двете страни. Полските магнати навлезли в земите на Украйна, включени в границите на Литва и започнали да ги експлоатират и ограбват. Това предизвикало недоволство сред аристокрацията на Литва. Не било посрещнато с одобрение и налагането на католицизма. Начело на борбата срещу домогванията на полските магнати застанали братовчедът на Ягайло — Витов. В резултат от борбата унията била ликвидирана и Литва била призната за самостоятелна държава, управлявана от Витолд в качеството му на кралски наместник. През 1401 г. унията била възстановена, но Литва запазила своята пълна самостоятелност.

При почти полувековното управление на Владислав II станали важни събития. В резултат от обединяването на военните сили на Полша и Литва бил даден решителен отпор на немските нашественици. В сражението, което се разразило на 15 юли 1410 г. при Грунвалд между полско-литовските отряди и Тевтонския орден кръстоносците претърпели страхотно поражение. Предвождани от крал Ягайло, полковете на Полша и Литва удържали победа над немските рицари. В битката взел участие вождът на чешките таборити Ян Жижка. Воювал също така и владетелят на литовско-руското княжество — Витолд. Присъединявайки Източно Поморие, Хелминската земя и Западна Прусия, кралство Полша получило излаз на Балтийско море.

Във вътрешнополитическо отношение крал Владислав II проявявал редица слабости — правел отстъпки на пановете, бил непоследователен, грижел се главно за утвърждаване на своята династия. През 1422 г. той издал Червинските привилегии, с които осигурил неприкосновеността на поземлените имения на пановете. По-късно, през 1430 — 1433 г. той обнародвал Елинско-Краковските привилегии, в които се забранявало арестуването на знатни, освен в случаите, когато това се налагало от закона.

 

Изграждане на сейм и засилване на кралското право

 

Синът на Владислав Ягайло, Казимир IV (1447 — 1492), продължил борбата с Тевтонския орден, която завършила с победа за Полша. През 1466 г. в Торун бил сключен мирен договор, по силата на който Полша си върнала Източно Поморие, Хелминската земя, Гданск и част от Прусия. Рицарите на ордена признали своята васална зависимост от кралство Полша.

Казимир IV се видял принуден да направи редица отстъпки на шляхтата, която не била доволна от магнатите, засилващи своите позиции в икономическия и политическия живот. Той издал известните Нишавски статути, които ограничили привилегиите на можновладците, а шляхтичите придобили правото да навлизат в администрацията и съдебните органи на страната.

В края на XV в. в Полша възникнал Сейм с две палати — горна и долна. В горната палата влизали можновладците — най-крупните панове и църковните прелати, а в долната — шляхтичите.

В тясна връзка с развитието на феодалните отношения се утвърдило и крепостното право. Шляхтата получила не само права, но и привилегии, регламентирани чрез закона. Петроковският статут от 1496 г. гарантирал правото на шляхтичите да произвеждат монополни продукти, да продават спиртни напитки и да изнасят безмитни стоки зад граница. За селяните настъпил период на ожесточена експлоатация и потисничество. Формите на експлоатация се влошили поради нарастващия износ на животни, кожи и други стоки. Във връзка с изострянето на класовите противоречия се развило крепостното право. Народностите, включени в полската държава — белоруси, украинци, литовци и др. били подложени на народностно и религиозно потисничество.

През този период от своята история кралство Полша се включва в организираната съпротива на християнска Европа срещу османотурските нашественици. Гибелта на полския крал Владислав III Ягелонски при гр. Варна (1444 г. ) представлявала върховната изява на християнска саможертва в името на свободата и независимостта на Стария континент, който успял да защити своята самостойност.

 

Културно развитие

 

Романският стил, проникнал в страната през втората половина на XI в., дал отражение в храмостроителството в Познан и Гнезно, в Полоцк и Вроцлав. Характерните особености на романистиката намерили отражение в катедралата в Познан, по-специално в нейната фасада, а така също в църквата „Св. Анджей“ в Краков. Романската система на строителство се обективирала в църквите в Тума и Стшелно. Един интересен модел представлява църквата „Св. Мария Магдалена“ във Вроцлав. Това се отнася и за криптата „Св. Леонард“ в катедралата на двореца Вавел в Краков. През XII в. настъпил подем в живописта.

Готическият стил навлязъл в архитектурата през XIV — XV в. Неговите постижения отбелязало строителството в Краков, по-специално катедралата във Вавел, както и в църквата „Св. Дева Мария“ в Краков. Готическата архитектура намерила своите големи постижения в гражданската архитектура, по-специално в кметствата в Торун, Вроцлав и др. градове. Ярко постижение била сградата на Ягелонския университет в Краков. Замъците, които започнали да се изграждат, били друга особеност на строителния гений в тази страна. Това се вижда в крепостите в Бендзин, Цеханув. В началото на XV в. процъфтяла дърворезбата: в църквите „Св. Дева Мария“ в Краков, в скулптурата, сътворена от Вит Ствош. Изящните традиции на живописта в Чехия намерили отражение в капелата на замъка в Люблин, както и в редица храмове и абатства.

В духовната култура на поляците творческата дейност била свързана с потребностите на католическата църква. Канонизирането на св. Станислав през втората половина на XIII в. породило създаването на химна „Радвай се, Майко Полша“. При управлението пък на крал Кажимеж Велики възникнала великденската песен в Полоцк, датираща от 1365 г.

„Днес Христос възкресе,
светлина донесе —
да се възкресиме
с Бога да цариме. Господи помилуй.“

В развоя на образоването и просветата на Полша се включили още през XIII в. възпитаници на Болонския университет, където се срещат имена на преподаватели и студенти от полски произход. Между представителите на чужди нации в университета в Падуа поляците заемали трето място. Ученолюбиви полски младежи получили образование в учебните заведения на Рим, Ферара, Павия. За развоя на полската наука голяма роля изиграл Краковският университет, открит през 1364 г. от крал Казимеж Велики. По замисъла на полския владетел задачата на университета била да подготви специалисти по законодателството, необходимо в управлението на страната. През 1424 г. Ягелонският университет в  Краков, както било наречено по името на Ягелонската династия учебното заведение, лекции слушали първите специалисти по гръцки език в Полша — Ян Любрански, Миколай Чепел и Ян Урсин, който по-късно станал професор в университета.

Ягелонският университет формирал школа полски юристи, най-крупен представител на които бил Бартолдо да Сасоферато (1314 — 1357), автор на специално съчинение „За тиранията“. Магистър Сасоферато дал своя принос за усъвършенстването на статутите на полските градове, като използвал традициите на римското градско право. Сам той осъждал своеволията на властващите и бранел свободата на гражданството. Последователите на магистър Бартолдо Сасоферато, наричани „Бартоломисти“, издигнали равнището на правната култура не само в Краковския, но и в Пражкия университет, където преподаването на римското право било развивано и уважавано.

Катедрата по математика, която била открита в Ягелонския университет през 1455 г. подготвила полска математическа школа, създала условия за развоя на астрономията. Прочут астроном бил Мартин Регис, който имал голям брой следовници, преподаватели в университетите на Италия, Унгария и Германия. Седем души математици от Полша водели заниманията по математика в болонския университет. Между тях се откроявали Ян от Глаголов и Войцех от Будаев. Магистър Войцех от Будаев чрез своите коментарии върху труда на Аристотел „За небето“ формирал откривателските интереси на Николай Коперник (1473 — 1543), обосновал хелиоцентричната система в забележителния си труд „За обиколките на небесните тела“.

В Краков живели множество италиански хуманисти, специалисти по архитектура, живопис, медицина. Кралете на Полша привлекли различни съветници, банкери, познавачи на рудодобива, които се пръснали в различни градове на страната, за да споделят своя опит в икономическия живот. Флорентинецът Якоб Публий, доктор по медицина, живял в Краков през 1469 г. и изучавал историческите паметници. Големият полски историк Ян Длугош поддържал контакти с германския учен философ Николай Кузански, снабдявайки го с карти на Германия, публикувани в 1491 г. Близкият приятел на Длугош, Сендзивой от Чехла (1400 — 1476) изпратил на Наварския колеж в Париж книга, описваща живота на кралство Полша. Архиепископът на Лвов, Гжегош от Санок (1407 — 1477), се изявил като педагог, филолог и поет с ясни хуманистични разбирания. Италианецът Филипо Бонакорси Калимах (1437 — 1496) обогатил полската литература чрез своите исторически трактати, а така също и с биографии на различни исторически личности. Калимах привлякъл интелигенцията в Краков с богатството на поетическото дело на Понтано, Полициано и Санадзаро.

Германският хуманист Конрад Целтис (1459 — 1508) оказал влияние на поляците, в повишаването на тяхната литературна култура, върху овладяването на латинския език, поетиката и риториката. Основал литературен кръжок, той въздействал върху възхода на хуманистичната мисъл на Полша. Целтис привлякъл множество свои последователи, които разпалили интереса на полската общественост към класическата гръко-римска древност. Ученикът на К. Целтис, Ян Рак (1456 — 1520) написал трудове по епистолография и граматика.

Епохата на Възраждането в Полша дала цяла плеяда крупни представители. Ян Дантишек (1485 — 1548), полски дипломат при владетелите на Свещената Римска империя, Испания и Нидерландия, поддържал оживени контакти с хуманистите на Западна Европа. Еразъм Ротердамски му посветил своя превод на един от трудовете на св. Василий Велики. В средите на европейските хуманисти станал популярен и поетът Анджей Кжицкий (1482 — 1537), примас на Полша, автор на значително поетическо дело. Примасът на Полската църква осъждал лутераните. Той призовавал за защита срещу османските турци, застрашили населението на континента.