Хенри II и ролята на монархическия институт през погледа на средновековните хронисти Роджър от Хаудън, Джон от Солсбъри и Елред от Риво

Написана от Тенчо Карагьозов
Посещения: 726

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.

 

Henry II of EnglandДванадесетото столетие бележи поврат в историята на Западна Европа, започва процес на социално, политическо, икономическо и всеобхватно интелектуално обновление. Консолидацията на феодалните монархии, разрастващите се контакти с ислямския свят и Византия, позволяват на западноевропейците да се докоснат до трудовете на античните автори, което от своя страна създава условия за всестранно развитие на политическата мисъл.

От средата на века в Англия след продължителен период на анархия започва процес на постепенно засилване ролята на монархическия институт, което е отразено по един или друг начин от средновековните хронисти. Роджър от Хаудън и Елред от Риво оставят своя отпечатък върху историята на управлението на Хенри II. В техните трудове се наблюдава цялостно осмисляне на нуждата от силен владетел като глава на държавата, която започва да се разглежда като политически организъм. Разширяване прерогативите на кралската власт посредством механизми като кралските съвети допринасят за засилване престижа на монархическия институт. В същото време обаче интелектуалците на епохата започват да формулират определени корективи и изисквания към кралете. Заражда се феноменът на т. нар. correctio principis – социална критика към управляващите политически режими. В английския случай като една от основните фигури през този период се откроява английският автор, теолог, философ и дипломат Джон от Солсбъри (ок. 1120 - 1180). В своя труд Policraticus2, завършен през 1159 г. и често определян като „първата велика държавна теория през Средните векове“, той развива изключително интересна организационна и социална теория, базирана на аналогии между човешката анатомия и идеалната структура на държавата.

Хенри II (1154 - 1189) е една от най-емблематичните фигури на английското средновековие, поради което става неизменен аспект от изворовите сведения за развитието на монархията през втората половина на XII в. Още в началните му години на престола, автори като Джон от Солсбъри и Елред от Риво (ок. 1110 - 1167) отбелязват държавническите му успехи в условията на напреднала фаза на развитие на феодалните отношения, когато феодалните монархии отбелязват нов етап в институционалното си развитие. Ключово значение в тази насока имат сведенията на администраторите от този период за появата на нови механизми на кралската власт – сред тях водещ e Роджър от Хаудън (ум. 1201). Въпреки огромното влияние, на което се радва монархът и процъфтяването на историческите писания по негово време, не е оцеляла нито една средновековна биография за Хенри II2.

За средновековните автори, желаещи да охарактеризират управлението на даден владетел съществува изключително добър модел за писане в лицето на Da vita Caesarum на Светоний, завършена ок. 121 г. От него те развиват интерес към описване физиката на дадена личност в комбинация с оценка на неговите качества. Вероятно една от причините за изключително голямото влияние на Светоний върху средновековната писмена традиция е свързана с факта, че трудът му може да бъде изключително лесно адаптиран. Структурата на биографията на римските императори е широко приложена от Айнхард през IX в. при написването на Vita Caroli, в която първо е обърнато внимание на обществената роля на Карл Велики, а в последствие и на личния му живот3. Айнхард от своя страна повлиява върху Асер и неговата Vita Alfredi, където типичния за Светоний подход е съчетан с християнска тематика.

Всички източници от периода са единни по отношения на успеха на Хенри II в умиротворяването на кралството и разширяването прерогативите на короната. Едни от най-значимите и фактуално наситени описания в тази насока е този на Роджър от Хаудън. Аналите му са написани през призмата на човек, който е влиятелна фигура в кралските и църковните кръгове. За разлика от френските историци по това време, като абат Сугерий, Ригорд и др., които посредством своите трудове целят промотиране на статута и амбициите на краля, хронистите в Англия се ангажират с проблемите и перспективите пред народа, произтичащи от механизма на управление в кралството4.

Henry ii to henry iii f 9rВажна част от революцията на управлението, която настъпва в английското кралство през втората половина на XII в. е появата на нова административна класа. Сред влиятелните фигури в този период се открояват Ричард Фитцнийл, Ранулф де Гланвил, Ричард де Луси, Томас Бекет и Хюберт Уолтър. Всички те са част от един захождащ елит, обединен от образованието и административните си качества, но и стъпващ върху покровителството на краля. Те се превръщат в постоянно обкръжение на монарха и придобиват достъп до системата на управление. Близък до монарха е и самият Роджър от Хаудън, който в периода 1169 – 1177 г. следи внимателно движенията на Хенри II и дава обективни сведения за дейността на монархическия институт. Освен информация, базирана на лично наблюдение, в своята Chronica Хаудън използва и широк набор от документация – кралски заповеди, харти, договори, писма от посланици, статути и правни документи. Написването, обработването и анализирането им е част от работата на служителите в кралската администрация, поради което с включването им в своя труд, Роджър хвърля допълнителна светлина върху механизмите на властта по това време и практическото им приложение.

Важно е да се отбележи, че към средата на XII в. вече е налице изключително голям обем от историческа документация, повечето от която идва от манастирите. В своята Gesta Henrici II et Gesta Regis Ricardi, Хаудън включва Асизите от Кларендон (1166) и Нортхемптън (1176), през 1178 г. докладва за намаляването на съдиите в curia regis и за разделянето ѝ на четири окръга5. Сведения се съдържат и за въвеждането на саладиновия десятък през 1188 г., както и за различните законови постановки, засягащи армията, горите и най-различни кралски назначения. Изключително важно значение за по-цялостно разбиране на административните практики при управлението на Хенри II има и т. нар. Апендикс върху законите на Англия, поместен под 1180 г., в който са приложени „Законите на крал Едуард Изповедник“ и съответните техни поправки от Уилям Завоевателя, както и т. нар. Tractatus de legibus et consuetudinibus regni Angliae („Трактати върху законите и обичаите на Кралство Англия“) на Ранулф де Гланвил6.

Историята на Хаудън дава и опосредствени сведения за появата на един нов ключов елемент в упражняването на кралската власт в Англия – кралските съвети постепенно престават да бъдат случайни и нередовни разширения на кралската курия и прерастват в събрания на цялото кралство. На тях започва разискването на въпроси от значение за краля и цялото кралство, те се превръщат в институционални органи, в които взема участие цялата политическа общност (universitas regni), но вземането на решения си остава прерогатив на монарха. За разлика от по-късната парламентарна институция, светските и духовните аристократи не са свиквани на събранията нито като представители на своите диоцези, графства, баронства и др., нито пък говорят от името на своите подчинени или васали. Т. нар. praesules и proceres на кралството са призовавани от монарха да вземат участие в кралските събрания не като представители, а като potentiores, функционален израз на тяхното политическо и религиозно влияние, на военната и икономическата им власт, както и на социалния им статут7.

В контекста на движението на нови идеи през XII в. кралските събрания могат да се разгледат и като проекция на концепцията за държавата като политически организъм, която заема водещо място в творчеството на Джон от Солсбъри. Както вече бе уточнено от средата на дванадесетото столетие хронистите започват да гледат на кралските събрания като един своеобразен форум за цялото кралство и за функция на кралската власт. Термини като universitas regni и communitas regni се появяват рядко в сведения за управлението на Хенри II, но има няколко податки за групи, които могат да бъдат идентифицирани като политическата общност на кралството8. Като една такава препратка може да се разгледа Съвета в Кларендон от 1164 г., на който кралят изисква от Томас Бекет да се подчини на неговата воля и за целта призовава прелатите и магнатите на цялото кралство. Според думите на Хърбърт от Бозъм:

BecketHenryIIкралят призова цялата страна, прелатите на кралството и магнатите. Само за няколко дни те се събраха в двореца; и там в присъствието на всички, нашият архиепископ тържествено обеща, че ще спазва кралските обичаи с добра воля“.9

Фразите totius Anglie и omnes Anglia са често употребявани в изворите след средата на XII в. и могат да бъдат разгледани като алтернативи на universus в описанието на композитния състав на кралските съвети. Според Джервас от Кентърбъри през 1155 г. князете на цялото кралство (praesulum et principum totius Angliae) са свикани на съвет в Уелингфорд за да възстановят мира след бунта на Хю де Мортимър10. За събрание от подобен вид през 1176 г., за разрешаване на спора между архиепископите на Кентърбъри и Йорк, говори и Роджър от Хаудън. Неговият наратив отбелязва и присъствието на „omnibus archiepiscopis et episcopis Angliae“ на Уестминстърския съвет през 1163 г., събрание което наподобява Съвета в Лондон от 1170 г., в което според Gesta Regis Henrici Secundi участват „omnibus comitibus et baronibus et nobilioribus regni11.

Сведенията на Хаудън на практика рамкират функциите на кралските съвети като механизъм на кралската власт за политическо взаимодействие между короната и благородниците. Може да се твърди, че в известна степен те целят засилване чувството за една общност. Тази концепция заляга и във визията на Джон от Солсбъри и неговия Policraticus, в който той поставя определени корективи пред краля и включва елементи на социална критика за да обоснове какви трябва да бъдат задълженията на кралската власт, за да може тя да гарантира всеобщото благоденствие. Безпрецедентната регулярност, с която благородниците в кралството се събират при управлението на Хенри II на практика превръща политическата теория в социална реалност.

Появата на Policraticus както вече бе посочено е пряко свързана с политическите процеси в английското кралство през втората половина на XII в. и преди всичко действията на крал Хенри II по посока укрепване монархическия институт и разширяване прерогативите на короната. Политиката на краля за набиране на средства за война срещу Франция посредством данъчно облагане на Църквата предизвиква острата критика на Джон от Солсбъри и поставя началото на продължителна конфронтация помежду им. Убежденията на монаха, че постъпките на краля и обкръжението му подкопават религиозните и етичните устои на кралството служат като аргумент за заклеймяването му като „враг на краля“12. През 1161 г. Джон става близък сподвижник и секретар на кентърбърийския архиепископ Томас Бекет, определен е за папски агент и изпада в немилост, установявайки се във Франция. След близо шестгодишен престой там се завръща в Англия през 1170 г., става свидетел на убийството на Бекет,  известно време служи като ковчежник на Ексетър, а от 1176 г. до смъртта си е епископ на Шартър.

Няколко са основните концепции в Policraticus, които най-добре илюстрират конструктивната политическа мисъл на Джон от Солсбъри. Особено впечатление прави факта, че трудът му не се вписва в нито един от традиционните жанрове, тъй като по своето съдържание той включва в себе си елементи от политическата наука и теория, теологията, историята на мисълта и известна доза морален дидактизъм. Всичко това на практика показва умелия авторов подход да използва политиката и историята като средства за морални и философски напътствия за по-добър живот и съответно за критика и коректив на управленския институт.

Policraticon de Jean de Salisbury BSG Ms1145 f3r Jean de Salisbury enseignantДжон от Солсбъри разглежда политическата общност посредством една комплексна органична метафора. Той сравнява владетеля с главата, съветниците му със сърцето, различните администратори и длъжностни лица с отделните органи и крайници, а селяните и занаятчиите с краката. В центъра на тази аналогия стои опитът за конструиране на гражданския ред на принципа на социалното разделение на труда, заедно с отхвърляне на стриктно йерархическите ценности на платоническия polis13. Това е причината Джон от Солсбъри остро да критикува и санкционира задълженията и прерогативите на владетеля, тъй като той е онзи основен фактор движещ и съответно защитаващ политическия организъм, т. е. държавата.

Структурата на Policraticus гравитира около принципа на тезата и антитезата за доказването на дадено твърдение. Важно е да се отбележи, че Джон очевидно избягва генерализациите и в духа на средновековната традиция следва т. нар. „доктрина за двата пътя към истината“, принуждавайки читателите да правят разграничение между позитивно и негативно, добро и зло14. Този подход е най-видно доловим в началото на книга IV при описанието за правата, отговорностите и задълженията на владетеля:

„…владетелят, въпреки че не е абсолютно обвързан със закона, е преди всичко служител на закона и справедливостта, носител на т. нар. personam publicam, и проливащ кръв безукорно15.

От тук е видно, че Джон от Солсбъри ситуира владетеля като съществена обществена единици, чиято власт е абсолютна, но ограничена от закона (legis) и от системата от правни принципи, основана на справедливостта (aequitatis). Интересна дихотомия е посочената възможност за безнаказаното проливането на кръв и формулираната постановка владетелят да бъде seruus (служител или роб) на закона и справедливостта.

Пряко свързана с това е и концепцията за божественото право на кралете, подложена на интерпретация в книга VIII на Policraticus. Голяма част от нея е посветена и на способите за разграничаване владетелите от тираните, и на уместния отговор на едно тиранично поведение.

Както го изобразяват философите, тиранът е онзи, който угнетява народа чрез насилствено подчинение, докато владетелят е онзи, който управлява посредством закони… Владетелят се бори за законността и свободата на народа, а тиранът предполага, че нищо не може да бъде свършено без законите да бъдат отменени и народът да бъде поставен в подчинение16.

Philippe2Henri2CrossКакто е видимо от горепосочения пасаж, отново е поставен акцент върху закона, разглеждан от Джон от Солсбъри като regula recte vivendi, правило за почтен живот – за него той е donum Dei, божествен дар.17 Следователно да бъдеш тиран означава да пренебрегнеш властта, дадена от Бог, както и неговите дарове под формата на закон и ред. Друг съществен аспект, върху който акцентира авторът е значението на свободата за успешното функциониране на политическия организъм – гарантирането ѝ е разглеждано като основна функция на кралската власт и източник на легитимност за короната.

Идеята за държавата като политически организъм и тенденциозното нарастване на ролята на кралските съвети през втората половина на XII в. осъществяват революция във виждането за кралската власт. До този момент, монархическото управление се упражнява основно чрез обиколките на краля из цялата територия на държавата. Самото териториално разрастване на анжуйските владения от 50-те години на XII в. обаче налагат необходимостта от засилване кралската власт по места. Това се осъществява посредством консолидация на териториалните събрания и укрепване на централната власт чрез трансформирането на феодалните васали в поданици на короната.

С оглед необходимостта от институционално обновление възниква и държавната теория на Солсбъри. Присъствието на universitas regni на събранията, променя драстично традиционните методи – участието на благородниците в делата на кралството създава условия за политическа кооперация и спомага за консолидирането на общността. Кралските съвети често се превръщат в арена на остри спорове и антагонизъм между монарха и неговите васали, но Хенри II умело упражнява властта си и превръща тези събрания в механизъм на властта, характеризиращ се с консенсуална политика и кооперативно управление18.

Ролята на монарха като глава на политическия организъм и значението му като проводник на интересите на кралството заема своето място и в трудовете на цистерианския монах Елред от Риво. Освен с религиозна тематика, той проявява активен интерес и в областта на политиката, оттук е и значението му за обосноваването значението на короната като важен символ на монархическото управление. Неговата Genealogia regum Anglorum се превръща в пример за т. нар. „княжески огледала“, като източник на цистерианските концепции за добро управление19. В същото време обаче хроника преследва и ясно доловима политическа цел, тъй като не само адресира легитимността на наследството на Хенри, но и обвърза краля с Англия и нейните традиции. С други думи казано Елред започва да „англицизира“ Хенри II и да оформя плантагенетския политически мит.

Легитимността на короната за средновековните владетели е от ключово значение за укрепването на монархическия институт и гарантирането стабилното управление на всяка династия. Във връзка с това Елред поставя акцент върху произхода на Хенри от дълга линия от крале и светци, пряко свързани с англо-саксонското и норманското наследство:

Matilda and Henry„[…] ти си син на прославената императрица Матилда. Нейната майка бе най-благочестивата и прекрасна кралица на англичаните, Матилда, дъщеря на святата жена Маргарет, кралица на скотите, която постави светостта  над лустрото на името си. Нейният баща, Едуард, бе син на непокорния Едмунд, чийто баща бе Етелред, чийто баща бе Едгар Помирител, чийто баща бе Едуард Стария […]“20.

Генеалогията може да бъде разгледана и като отговор на политическата конюнктура в кралството. Елред разглежда краля като помирител на Църквата и държавата и създава обосновка за разширяването на кралската власт под скиптъра на един добродетелен християнски владетел. Свързването на Хенри II с англичаните, норманите и скотите създава династическа легитимност за овладяването на един изключително голям по мащабите си географски ареал.

Управлението на Хенри II в Англия бележи началото на период на постепенна консолидация на монархическото управление. Разширяват се прерогативите на кралската власт и нейното идеологическо значение като опора на държавното строителство – явление отразено от хронистите Роджър от Хаудън и Елред от Риво. Посредстом своите трудове те изграждат образа на идеалния владетел и осмислят ролята на монархическия институт като онзи обединяващ фактор, който може да гарантира всеобщото благоденствие на кралството. Успоредно с това Джон от Солсбъри прокарва първите елементи на социална критика срещу управляващия режим и дефинира короната като глава на един политически организъм. Циркулацията на нови политически идеи на практика създава необходимата предпоставка за институционално обновление през следващото столетие. Извеждането на преден план значението на монархическия институт променя облика на средновековния английски държавен модел, усвоеното след 1154 г. англосаксонско и норманско държавнотворческо наследство подготвя почвата за развитието на проабсолютистки тенденции на управление през XIII – XIV в. и последващи реформи по посока изграждането на „модерен тип“ държавност.

 

1Policraticus е псевдо гръко-римски неологизъм, означаващ „държавникът“.
2Vincent, Nicholas. The Strange Case of the Missing Biographies: The Lives of the Plantagenet Kings of England 1154 - 1272. Boydell & Brewer, 2006, p. 47.
3Ganz, David. ‘Einhard’s Charlemagne: The Characterisation of Greatness’ in Charlemagne: Empire and Society. Manchester, 2005, p. 42.
4Stauton, Michael. The Historians of Angevin England. Oxford University Press, 2017, p. 52.
5David, Corner.‘The Gesta Henrici Secundi and Chronica of Roger parson of Howden’ in Historical Research 56, Issue 134. Bulletin of the Institute of Historical Research, 1983, p. 133 - 134.
6Пак там, с. 137.
7Cerda, Jose. ‘Assembled as one man: the councils of Henry II and the political community of England’ in Anos 90. Porto Alegre, v. 26. Universidad Gabriela Mistral, Santiago, 1983, p. 163.
8Пак там, с. 165.
9Robertson, John. Materials for the History of Thomas Becket. Volume 3. London, 1885, Цит. съч., с. 278 - 279: „[…] regnum convocat universum, presules regni et proceres. Et infra dies paucos conveniunt universi, ubi in omnium conspectu et primus ante omnes archipresul in pretacta forma se obligat, quod videlicet regias consuetudines foret observaturas bona fide“.
10Cerda, Jose. ‘Assembled as one man: the councils of Henry II and the political community of England’ in Anos 90. Porto Alegre, v. 26. Universidad Gabriela Mistral, Santiago, 1983, p. 167.
11Пак там, с. 168.
12Taylor, Quentin. John of Salisburyq the Policraticus, and Political Thought in ‘Humanitas, Volume XIX, Nos. 1 and 2’. Rogers State University, 2006, p. 136.
13Nederman, Cary. Lineages of European Political Thought: Explorations along the Medieval/Modern Divide from John of Salisbury to Hegel. The Catholic University of America Press, 2009, p. 70.
14Wilks, Michael. The World of John of Salisbury. Oxford: Blackwell, 1984, p. 271.
15Webb, Clement. John of Salisbury: Policraticus. Oxford, 1909, Цит. съч., с. 325: „… princeps, licet sit legis nexibus absolutus, legis tamen seruus est et aequitatis, geritque personam publicam, et innocenter sanguinam fundit“.
16Пак там. Цит. съч., с. 777: „Est ergo tirannus, ut eum philosophi depixerunt, qui violenta domination populum permit, sicut qui legibus regit princeps et… Princeps pugnat pro legibus et populi libertate; tirannus nil actum putat nisi leges euacuet et populum deuocet in seruitutem“.
17Wilks, Michael. The World of John of Salisbury. Oxford: Blackwell, 1984, p. 270.
18Cerda, Jose. ‘Assembled as one man: the councils of Henry II and the political community of England’ in Anos 90. Porto Alegre, v. 26. Universidad Gabriela Mistral, Santiago, 1983, p. 172.
19Mayeski, Marie. ‘Secundum naturam: the inheritance of virtue in Aelred’s Genealogy of the English Kings’ in Cistercian Studies Quarterly 37. Cisterian Order of the Strict Observence, 2002, p. 222
20Dutton, Michael. Aelred of Rievaulx: The Historical Works. Cisterian Publications, 2006, Цит. съч., с. 325: „[…] filius es gloriosissimae imperatricis Mathildis, cujus fuit mater christianissima et excellentissima Anglorum regina, Mathildis filia sanctissimae feminae reginae Scotorum Margaretae, quae nominis sui splendori morum sanctitatem praeferebat. Hujus pater Edwardus, qui fuit filius Edmundi regis invictissimi, cujus pater Edelred, cujus pater Aedgarus pacificus, cujus pater Eadmundus, cujus pater Edwardus senior […]“.

 

Библиография

Cerda, Jose. ‘Assembled as one man: the councils of Henry II and the political community of England’ in Anos 90. Porto Alegre, v. 26. Universidad Gabriela Mistral, Santiago, 1983.
David, Corner.‘The Gesta Henrici Secundi and Chronica of Roger parson of Howden’ in Historical Research 56, Issue 134. Bulletin of the Institute of Historical Research, 1983.
Dutton, Michael. Aelred of Rievaulx: The Historical Works. Cisterian Publications, 2006.
Ganz, David. ‘Einhard’s Charlemagne: The Characterisation of Greatness’ in Charlemagne: Empire and Society. Manchester, 2005.
Mayeski, Marie. ‘Secundum naturam: the inheritance of virtue in Aelred’s Genealogy of the English Kings’ in Cistercian Studies Quarterly 37. Cisterian Order of the Strict Observence, 2002.
Nederman, Cary. Lineages of European Political Thought: Explorations along the Medieval/Modern Divide from John of Salisbury to Hegel. The Catholic University of America Press, 2009.
Robertson, John. Materials for the History of Thomas Becket. Volume 3. London, 1885.
Stauton, Michael. The Historians of Angevin England. Oxford University Press, 2017.
Taylor, Quentin. John of Salisburyq the Policraticus, and Political Thought in ‘Humanitas, Volume XIX, Nos. 1 and 2’. Rogers State University, 2006.
Vincent, Nicholas. The Strange Case of the Missing Biographies: The Lives of the Plantagenet Kings of England 1154 - 1272. Boydell & Brewer, 2006.
Webb, Clement. John of Salisbury: Policraticus. Oxford, 1909.
Wilks, Michael. The World of John of Salisbury. Oxford: Blackwell, 1984.

 

X

Right Click

No right click