от доктор Симо Парпола, Университета в Хелзинки

 

Проект Неоасирийска антология (Държавни архиви на Асирия)
Публикувано: Понеделник, 03 юли, 2000 г., 11:33 часа CT

Представено на Асирийската национална конвенция в Лос Анджелис, 4 септември 1999 г.
Публикувано в Journal of Assyrian Academic Studies (Журнал за асирийски академични изследвания), том  XIII, Номер 2, 1999 г.

Assyrians after Assyria by Dr. Simo Parpola, University of Helsinki

 

През 612 г. пр. Хр, след продължителна гражданска война, двата бивши васали на Асирия, вавилонците и мидийците, превземат и унищожават Ниневия, столицата на нео-асирийската империя. Големият град, избухнал в пламъци, никога не възвръща предишното си състояние. Три години по-късно същите бунтовници разрушават западната метрополия на Асирия, Харан, разбивайки отчаяната съпротива на последния асирийски цар, Ашур-убалит II. Това събитие запечатва съдбата на асирийската империя, и това е моментът, до който обикновено завършва историята на Асирия в историческите книги.

Какво се случва с асирийците след падането на Асирия? Това е въпрос, на който не е лесно да се отговори по две причини. Първо, въпросът почти не е разглеждан от асиролозите. Повечето от тях изглежда мълчаливо се съгласяват с идеята за повече или по-малко пълно изкореняване, както е предположено от Сидни Смит през 1925 г.: „Изчезването на асирийците винаги ще остане уникален и поразителен феномен в древната история. Други подобни царства и империи наистина са изчезвали, но хората са продължавали да живеят... Изглежда никоя друга земя не е била ограбвана и разграбвана така пълно, както Асирия.”

На второ място, за разлика от изобилието на информация от имперския период, информацията за постимперска Асирия и асирийците е оскъдна и разпръсната. Почти пълната липса на информация от самата Асирия изглежда поддържа идеята за геноцид, което също изглежда се подкрепя от древните свидетелски показания на очевидците. Когато гръцкият историк Ксенофонт 200 години след падането на Ниневия минава през централната област на Асирия и посещава местата на два големи асирийски града, не намира нищо друго освен руини и не може да разбере много за тях от близките селяни. Територията, на която се намирали тези пустеещи градове, тогава е мидийска, а гърците са предположили, че техните бивши жители също така са мидийци. И все пак е ясно, че никога не е имало такова нещо като масово избиване на всички асирийци. Вярно е, че някои от големите градове на Асирия са напълно унищожени и разграбени - археологията потвърждава това - със сигурност е имало депортиране и значителна част от асирийската аристокрация вероятно е избита от завоевателите. Обаче Асирия е била огромна и гъсто населена страна и извън няколкото разрушени градски центрове животът е продължил както обикновено. Това се доказва от открития наскоро следимперски архив от столицата на асирийската провинция Дур-Катлиму, на река Хабур, който съдържа бизнес документи, написани с асирийски клинопис повече от десет години след падането на Ниневия. Освен факта, че тези документи са датирани от годините на царуване на вавилонския цар Навуходоносор II, нищо в тяхното формулиране и външен вид не предполага, че те не са написани по времето на Асирийската империя. Друг малък архив, открит в Ашур, написан на непозната по-рано, вероятно мандейска разновидност на клиновидно писмо, доказва, че асирийските златари все още работят в града в постимперски времена, макар и под мидийска власт.

Освен това, над сто асирийци с характерно асирийски имена неотдавна са идентифицирани в икономически документи от много вавилонски места между 625 и 404 г. пр. Хр, и още повече асирийци несъмнено остава да бъдат идентифицирани в тези документи. Ние не знаем дали тези хора са били депортирани от Асирия или са имигрирали от там, техните семейства може да са се установили във Вавилония вече под асирийско владение. Във всеки случай, те недвусмислено доказват оцеляването на много асирийци след империята и приемствеността на асирийската идентичност, религия и култура в постимперските времена. Много от тези имена съдържат божественото име Ашур, а някои от въпросните лица са заемали доста високи постове: някой си Пан-Ашур-лумур е бил секретар на престолонаследника Камбиз при Кир II през 530 г. пр. Хр.

Изцяло асирийски имена са намерени и в по-късни арамейски и гръцки текстове от Ашур, Хатра, Дура-Еуропос и Палмира и продължават да се потвърждават до началото на сасанидския период. Тези имена могат да бъдат разпознати от асирийските имена на божества, участващи в тях, но докато по-рано другите елементи са предимно акадски, сега те са изключително арамейски. Това, заедно с арамейската писменост и езикът на текстовете, показва, че асирийците от тези по-късни времена вече не говорят акадски като майчин език. Във всички други отношения обаче, те продължават традициите на имперския период. Боговете Ашур, Шеруа, Истър, Нан, Бел, Набу и Нергал продължават да се почитат в Ашур най-малко до началото на трети век след Хр.; местният ритуален календар е календарът от имперския период; храмът на Ашур е възстановен през втори век сл. Хр., и каменните плочи с надписи на местните управници наподобяват тези на асирийските царе в имперския период. Трябва да припомним, че много от арамейските имена, срещащи се в постимперски надписи и графити от Ашур, вече са доказани в имперски текстове от същото място, които са 800 години по-стари.

Ашур в никакъв случай не е единственият град, където асирийската религия и култове оцеляват след падането на империята. Храмът на бога на луната Син в Харан, е възстановен от вавилонския цар Набонид в средата на шести век пр. Хр., а персийският цар Кир твърди, че е върнал Ищар от Ниневия в храма ѝ в Ниневия. Класическите източници свидетелстват за приемствеността на асирийските култове в други сирийски градове до късната античност, а в Харан, култовете към Син, Никал, Бел, Набу, Тамуз и други асирийски богове продължават до 10-ти век сл. Хр., и се споменават в Ислямски източници. Обичайни асирийски свещеници с техните отличителни дълги конични шапки и туники са изобразени в няколко гръко-римски паметници от Северна Сирия и Източна Анатолия.

Ние знаем малко за политическия статут на Асирия в десетилетията след падането ѝ, но изглежда, че западната част на империята до Тигър пада в ръцете на вавилонците, а източните транстигърски области, включително асирийската централна област на север от Ашур, падат под мидийско владение. При Ахеменидската империя, Западните области, присъединени към Вавилония, формират сатрапия (окръг) наречен Атура (чуждица от имперския арамейски  Атур, „Асирия”), докато асирийската централна област остава включена в сатрапията Мада (староперсийската дума за „Мидия”). Двете сатрапии плащат годишен данък и дават мъже за военните кампании и строителни проекти на персийски царе. Асирийски войници участват в експедицията на Ксеркс срещу Гърция (480 пр. Хр.), според Херодот, и асирийци от Атура и Мада участват в построяването на двореца на Дарий в Суза (500-490 пр. Хр.)

Интересното е, че  „мидийските” асирийци са тези, които са направили ювелирните работи и остъкляването на този дворец, а асирийците от сатрапията Атура са осигурили дървения материал за двореца от връх Ливан. Във вавилонската версия на персийския надпис, името Атура в този момент става Евер нари, „земя отвъд реката (Ефрат)”. Това показва, че западната, първоначално арамейска, половина от асирийската империя е вече по това време твърдо определена към Асирия правилно, важен проблем, към който ще се върнем по-късно.

Следователно виждаме, че по Ахеменидски времена Асирия, макар и разделена на две, отново изплува като политически субект със значителна военна и икономическа сила. През 520 г. пр. Хр, и Атура, и Мада, се присъединяват към въстанието срещу Дарий, като се опитват да възстановят своята независимост. Това въстание е провал, но в известен смисъл Асирийската империя вече е била възстановена отдавна. Всъщност, в крайна сметка, тя никога не е била разрушавана, а просто си е сменила собствеността: първо към Вавилонската и Мидийската династии, и след това към Персийската.

Съвременниците и по-късно гръцките историци не правят голяма разлика между Асирийската империя и нейните наследници: в техните очи „монархията” или „универсалната хегемония”, държана първо от асирийците, просто е преминавала или е била узурпирана от други народи. Например, Ктезий Книдски пише: „При [Сарданапал], империята (хегемонията) на асирийците премина към мидийците, след като бе продължила повече от хиляда и триста години."

Вавилонският цар Набонид, който властва шестдесет години след падането на Ниневия и всъщност произхожда от асирийския град Харан, смята Ашурбанипал и Асархадон като свои царски предци." Неговият предшественик Навуходоносор и персийските царе Кир и Артаксеркс са съответно смятани за „Кралете на Асирия” по гръцката историческа традиция и в Библията. Страбон, който пише по време на раждането на Христос, ни казва, че „обичаите на персите са като тези на асирийците,” и нарича Вавилон „метрополия на Асирия” (каквато, разбира се, е бил в действителност, след като е бил напълно унищожен и възстановен от асирийците в началото на седми век пр. Хр.)

Следователно Вавилонската, Мидийската и Персийската империи трябва да се разглеждат (както са били разглеждани в древността) като последователни версии на една и съща многонационална структура на властта, всяка произтичаща от вътрешната борба за власт в рамките на тази структура. С други думи, всеки път империята възкръсва под ново ръководство, като политическата власт преминава от една нация към друга.

Разбира се, империята се е променяла с всяка смяна на ръководството. Като цяло, обаче, промените са относително незначителни, човек може да каже почти само козметични. Езикът на управляващия елит разбира се се променя, първо от асирийски на вавилонски, мидийски и персийски, и най-накрая на гръцки. В облеклото си елитът също следва народните обичаи, и естествено почита собствените си богове, от които получава мощта си. Така Ашур е заменен като имперски бог първо от вавилонския Мардук, а след това от иранския Ахура Мазда, гръцкия Зевс и т.н.

Като цяло, обаче, старите структури на империята надделяват или в дългосрочен план вземат връх. Клиновидното писмо (сега в своята вавилонска, еламитска и староперсийска форма) продължава да се използва за монументални надписи. Арамейският запазва статута си на имперски лингва франка (разнороден език), който е постигнал при асирийската империя. Боговете на новите елити постепенно се асимилират от асирийските богове. Върховният бог на персите, Ахура Мазда, сега е представен от крилатия диск Ашур; иранската богиня Анахита придобива чертите на богинята Ищар и накрая за всички практически цели напълно се изравнява с нея. Същото се случва и с бог Митра, който се преобразува в иранския еквивалент на асирийските богове спасители Набу и Нинурта.

Списъкът може да се направи много по-дълъг. Асирийският календар и имената на месеците остават в употреба в целия Близък изток, както са все още и до днес. Това се отнася и за другите имперски стандарти и мерки, системата на данъчното облагане и военната повинност, царската идеология като цяло, символиката на имперското изкуство, организирането на царския двор, дворцовата церемония, дипломатическите практики и така нататък. Приемствеността на асирийската имперска култура със сигурност е подпомогната от факта, че вавилонците и мидийците в продължение на векове са били васали на Асирия, а персите като бивши васали на еламците и на мидийците, отдавна били подложени на асирийско културно влияние. И двамата завоеватели на Ниневия, вавилонския Набополасар и мидийския Киаксар, преди това са служили като асирийски управители в съответните им страни.

Следователно асирийската империя продължава да живее, въпреки факта, че самите асирийци вече нямат контрола върху нея. Въпреки това, те все още допринасят за нейното владение и разширяване. От анализа на надписите на Набонид ние знаем, че този вавилонски цар наема книжници, които са обучени в Асирия и са запознати с нейните литературни традиции; по-късно същите книжници служат на персийския цар Кир. Ролята на асирийските художници в изграждането на Суза и Персеполис вече е посочена. Управлението на персийската сатрапия Атура изглежда често е в ръцете на асирийците. Книга на Ездра (около 450 г. пр. Хр) посочва владетел с името Санавалат (асирийски Син-балит), а писмените работи на гръцкия историк Ксенофонт през 400 г. пр. Хр споменава владетел с арамейското име Абраком.

Гръцкият историк Тукидид съобщава, че по време на Пелопонеските войни (около 410 г. пр.Хр.), атиняните залавят персиец на име Артафернес, който носи послание от великия цар до Спарта. Човекът е пленен, доведен до Атина и писмата, които носи, са преведени „от асирийски език”. Въпросният език разбира се е арамейски, който, както вече бе отбелязано, продължава да съществува като лингва франка в Ахеменидската империя, какъвто е бил и в Асирия.

Следователно виждаме, че двеста години след падането ѝ, империята, създадена от асирийците и нейният език все още изявено се свързват с Асирия и то с подчертано арамейски оттенък. Това състояние на нещата продължава при македонските владетели на Селевкидската империя. Територията на Селевкидското царство първоначално до голяма степен обхваща територията на асирийската империя и нейната столица скоро се премества от Вавилония в Сирия/Асирия. Въпреки силно гръцката ориентация на управляващия елит и налагането на гръцкия като официален език, Селевкидските царе в гръцки източници често се назовават „царе на Сирия”, наименование, което все още запазва силна връзка с Асирия.

Гръцката дума Сирия и прилагателните Сириос и Сирос, получени от нея, са първоначално прости фонетични варианти на Асирия и Асириос, с афереза на първата неударена сричка. Отпадането на първата сричка е вече доказано в имперския арамейски правопис на Ашур и промяна на гръцки следователно вероятно е получена от съответното изменение на арамейски. В гръцките текстове двата варианта обикновено са свободно взаимозаменяеми и може да се отнасят както за персийската провинция Атура, така и за асирийската империя. Например Страбон пише, че „градът на Нин е унищожен веднага след свалянето от власт на сирийците”, докато неговият по-възрастен съвременник Диодор, като цитира Херодот пише, „след като асирийците управляват Азия в продължение на петстотин години, те са завладени от мидийците.” Едва в римско време двете форми започват да придобиват различните значения, които Асирия и Сирия имат днес.

Сирия и Асирия все още са взаимозаменяеми и се отнасят до асирийската империя в географията на Страбон, който обаче прави разграничение между асирийците като цяло и асирийската страна на Тигър, която той нарича Атурия/Асирия.

Страната на асирийците граничи с Персис и Сусиана (Селевкия). Това име е дадено на Вавилония и на голяма част от заобикалящата област, която частично също се нарича Атурия, в която са Нин [...], Нисибис, чак до Зевгма на Ефрат, както и голяма част от земята от далечната страна на Ефрат... и тези хора, които в специален смисъл на думата, се наричат от съвременниците им сирийци, се простират до киликийците и финикийците и морето срещу Червено море и залива Иса. Изглежда, че името сирийци се простира не само от Вавилония до залива Иса, но също и в древни времена от този залив до Понт Евксински... Когато тези, които са писали историята на Сирийската империя казват, че мидийците са свалени от персите и сирийците от мидийците, под сирийци те имат предвид хората които са построили царските дворци във Вавилон и Нин, и от тези сирийци Нин е човекът, който основава Нин в Атурия и съпругата му, Семирамида, е жената, която наследява съпруга си и основава Вавилон. Те двамата завладяват Азия ... Но по-късно империята преминава към мидийците.

Две поколения по-късно, Плиний Стари (около 70 сл. Хр.), използвайки работата на Страбон, вече предпочита името Асирия за Империята. Неговият съвременник Флавий Йосиф също постоянно назовава империята Асирия и използва Сирия, когато говори за Селевкидската империя и римската провинция Сирия. Тази терминология предвижда ситуацията след царуването на Траян, който след похода си срещу партите (116 сл. Хр.) създава провинция, наречена Асирия на изток, вероятно включваща полунезависимата държава Адиабена, която асирийците са наследили от своята древна родина.

Новото разграничение между Сирия (на запад) и Асирия (на изток) припомня разделянето на асирийската империя на Ахеменидските сатрапии Атура и Мада и може да се обясни по следния начин.

В току-що споменатия текст на Страбон, прилагателното Сирос се използва както в исторически смисъл, по отношение на жителите на асирийската империя, така и като етно-езиково наименование, отнасящо се до говорещите арамейски, които се самоопределят като асирийци. Областта, наречена „Сиро-Мидия” е асиризираната част на Мидия, където арамейският език често се говори вместо иранските езици. Тази цяла арамейски говоряща област, т. е. Асирия/Сирия, отдавна се управлява от Селевкидската империя. По времето, когато Селевкидската държавата е присъединена към Римската империя, 64 пр. Хр, територията ѝ обаче е свита и обхваща само трансефратската част от Асирия/Сирия, която тогава става римската провинция Сирия. Като остатък от Селевкидската империя, тази област все още силно се идентифицира с Асирия; няма нужда тя да се разграничава от древна Асирия. Едва по-късно, когато Римската империя още се разширява на изток, възниква необходимостта от допълнително разграничаване. Името Сирия започва да се използва за римската провинция, докато Асирия е запазено за транстигърска Атурия/Адиабена и постепенно и за древна Асирия. Възможно е тази разлика да отразява езикови реалности, арамейските думи за Асирия загубват началната си сричка на запад, но тя се запазва в източните диалекти.

За да обобщим дългото обсъждане: независимо от тяхното значение по-късно, на гръцки и латински употребата и на Сирия, и на Асирия първоначално се отнася за асирийската империя, а говорещите арамейски се идентифицират като асирийци и писмеността, която използват - като асирийска писменост. Как, кога и защо идва тази вътрешна асоциация на Асирия и асирийците с арамейците и арамейския?

През 12 век пр.Хр. империята вече се простира отвъд Ефрат и от този момент нататък арамейците съставляват по-голямата част от населението ѝ. В 9-ти век пр. Хр. асирийските царе започват активна политика на асимилация и интеграция, чиято цел е да се сложи окончателно край на безкрайните бунтове, които измъчват империята в миналото. Резултатите от тази нова политика скоро се виждат. Бунтуващите се страни сега се присъединяват към империята като нови провинции, при което стотици хиляди хора са депортирани в други части на империята и присъединените страни напълно се реорганизират по асирийски модел. Това изисква въвеждането на единна система за данъчно облагане и задължителна военна служба, единни стандарти, мерки и теглилки, превръщането на местния царски град в асирийски административен център и, преди всичко, въвеждането на единен универсален език и писменост - арамейски.

До края на 8 век и провинциалната система обхваща цялото източно Средиземноморие от Палестина до централен Иран и се разширява през седми век. По това време вече арамейският се говори в цялата империя, а асирийската имперска култура е господстваща навсякъде в продължение на векове.

Арамеизацията  на Асирия е изчислена политика, целяща създаване на национално единство и идентичност от такъв вид, който никога не е могъл да бъде постигнат, ако империята бе останала хлабав конгломерат от множество различни народи и езици. И това наистина се отплаща. Въпреки, че акадският запазва позицията си на език на управляващия елит и клиновидното писмо продължава да се използва за престижни цели, арамейският скоро също се превръща в неразделна част от имперската администрация. Той в никакъв случай не е бил език само на покорените народи, а е бил напълно равен на акадския, и в крайна сметка се превръща и в език на управляващата класа.

Мъже с арамейски имена се откриват на големи държавни служби през девети век и от осми век всеки официален документ се изготвя, както на акадски, така и на арамейски. До началото на седми век цялата управляваща класа със сигурност е напълно двуезична, тъй като по-голямата част от административната кореспонденция на империята тогава е на арамейски. Много от книжниците, които пишат с клиновидно писмо изглежда говорят арамейски като първи език. Например, книжник, който написва красиво копие на първата таблетка от епоса за Гилгамеш за библиотеката на Ашурбанипал, прави грешка, която само говорещ арамейски би могъл да направи: той използва клиновиден знак за „господар” за изписване на думата „син”; на  арамейски „мара” - „господар” е хомофон на акадското „мар” - „син”.

Може да се счита сигурно, че до края на седми век пр. Хр. арамейският език и имперската култура са станали основна част от асирийската идентичност. Макар че арамейският е обединяващият език на империята, той не се говори извън нея. Същото се отнася и за имперската култура и религия. Докато местните богове продължават да бъдат почитани в различни части на империята, цялата империя споделя вярата в един всемогъщ Бог и Неговия земен представител, асирийският цар.

Всички тези характеристики оцеляват след падането на асирийската империя и помагат наследниците ѝ да получат специфично асирийския си отпечатък, въпреки чуждите обичаи и културни елементи, въведени от новите владетели. Дори е възможно да се предполага, че външните навици на новите управници може да са засилили асирийската идентичност на масите. Такъв е случаят особено в областите, които са най-дълго свързани с Асирия, т. е. по-късната Ахеменидска/Римска провинция Атура/Сирия и, разбира се, самата асирийска централна област.

От само себе си се разбира, че през вековете след падането Асирия асирийската имперска култура претърпява значителни промени. Това е естествено; дори при асирийско владение тя постоянно абсорбира нови импулси от всички посоки. Последователните периоди на персийско, македонско, римско, византийско, сасанидско и накрая арабско и турско владичество са оставили трайни следи в асирийското културно наследство, което е значително по-различно от това, което е било преди 3000 години. Но същото нещо се случва и на друго място; гръцката култура днес не е същата каквато е била в древността, нито съвременните гърци са същите. Важното е, че асирийците все пак запазват етническата, културната и езиковата си идентичност, въпреки загубата на политическата власт и тежките гонения, на които са били подложени, особено в християнската епоха.

Нито дори хилядата години под гръцко владение, при Селевкия, Рим и Византия не са били в състояние да унищожат арамейския като език и асирийската културна идентичност от Близкия Изток. Напротив, Селевкидската империя скоро се превръща в „Сиро-македонска”. Римският историк Ливий, цитирайки две свидетелства от втори век пр.Хр., на Манлий и Тит Фламиний, отбелязва, че "македонците от Селевкия и Вавилония се израждат в сирийци [и] в парти... в армиите на Антиох III всички са сирийци.”

Редица писатели и философи от късната античност, родени в римска Сирия се самоопределят като асирийци в своите писания, например белетристът от втори век Лукиан от Самосата, който се представя като „асириец ... все още варварски в речта и почти облечен с дреха в асирийски стил.” Друг писател от втори век, Ямвлих, който написва роман, действието в който се развива във Вавилония, „е сириец по раса и по бащина, и по майчина линия, сириец не по смисъла на гърците, които са се заселили в Сирия, а по смисъла на местните, запознат със сирийския език и живеещ с техните обичаи.” Известният съименник на този писател, неоплатонианският философ Ямвлих също произхожда от Сирия. Името Ямвлих е гръцкият вариант на арамейското име Я-милик, което вече е доказано в асирийски имперски източници.

Всички тези хора, обявили се за асирийци, са добре запознати с гръцката култура, но в същото време напълно осъзнават по-голямата древност и стойност на собственото си културно наследство. През втори век църковният отец Тациан в своето Обръщение към гърците (Oratio adversus Graecos), описва себе си като "този, който философства по маниера на варварите, роден в земите на Асирия (Assyrioi), първо образован по вашите принципи, второ в това, което сега открито заявявам," и след това продължава, като отхвърля гръцката култура, като нещо, което не си струва да имате.

Разглеждам такива изрази на асирийската идентичност сериозно, въпреки общоприетото мнение на класиците, които виждат в тях просто препратки към езиковата принадлежност на пишещите и съмнения за устойчивостта на асирийските културни традиции в елинизирания Близък Изток. Но как може такива традиции да не продължават, когато знаем, че гърците и римляните от Платон до късната античност продължават да се учат на духовност и наука от асирийците и вавилонците? Ръкописният характер на самата сирийска писменост, от първите свидетелства, предполага наличието на обширна арамейска литературна аналогия в пост-асирийски векове. Както отбелязвано Фъргюс Милър „сирийски говорещите жителите на това, което е било древна Асирия очевидно не страдат от историческа „амнезия”... Сирийската хроника на Карка де бет Селок (дн. Киркук), написана около шести или седми век, започва с основаването на града от асирийски цар, споменава по-нататъшното изграждане от Селевк и продължава да се говори за мъченичеството при Сасанидите. „Такива исторически подробности не биха били възможни без писмени записи от асирийски времена”.

От късната античност, християнството в сирийската му версия представлява много важна част от асирийската идентичност. Както се опитах да покажа на друго място, покръстването е лесно за асирийците, тъй много от ученията на ранната Църква са в съгласие с каноните на асирийската имперска религия. В действителност може да се твърди, че много характеристики и догми на ранното християнство се базират на практики и идеи, които вече имат централно място в асирийската имперска идеология и религия. Тези характеристики включват централната роля на аскетизма в сирийското християнство, култа към Майката на Бога, Св. Богородица, както и вярата в Бога Отец, неговия Син и Светия Дух, формализирани в доктрината за триединството на Бога.

Доктрината за  триединството влиза в християнското богословие едва в трети век сл. Хр. В 260 г. сл. Хр. папа Дионисий от Рим все още може да е шокиран от идеята за три хипостази, предложена от Ориген. Откъде Ориген взема идеите си? Неговият учител е Климент Александрийски, който на свой ред е обучаван от асириец, Тациан. Ние не знаем точно от коя част от Асирия/Сирия е Тациан, но знаем, че той е асириец и като такъв е част от религиозната традиция, при която идеите за триединството са били актуални в продължение на векове. Бих представил за разглеждане въпроса, че има голяма вероятност той да e последния източник на Троицата на Ориген.

За външен човек, който не познава фактите, ще бъде трудно да признае връзката между имперска Асирия и угнетените и преследвани, арамейски говорещи християнски асирийци от днешно време. И ако това признание липсва, ще бъде още по-трудно за асирийците да възвърнат загубеното си място между суверенните нации. Поради тази причина е наложително фактите, установяващи връзката, системно да се събират и да се представят по начин, който ще разреши въпроса окончателно.

За да стане това възможно, държавният архив на Асирийския център за високи постижения към университета в Хелзинки е започнал дългосрочен проект, наречен MELAMMU, „божествена слава”, който има за цел систематично документиране на приемствеността и трансформацията на асирийската култура и национална идентичност в постимперски времена до наши дни. Основната цел на MELAMMU е да се създаде електронна база данни, която да събира всички доказателства и да стане достъпна по целия свят по интернет. Проектът има международна координационна комисия и съвет от консултанти, представляващи различни клонове на познанието, от асирология до класически, ирански и религиозни изследвания. С подкрепата на асирийските институции в САЩ и Швеция, ние се надяваме базата данни да е готова и да работи след няколко години.

Убеден съм, че след като приключи, MELAMMU не само ще засили значително научните изследвания за асирийското и вавилонското културно наследство, но и значително ще помогне на съвременните асирийци в борбата им за по-светло бъдеще. Особено се надявам, че  MELAMMU ще стане източник на вдъхновение за младите асирийци от компютърното поколение и ще ги вдъхнови да работят за бъдещето на своя народ. Защото те имат много причини да го направят с гордост. Те са наследници на велик народ, който е дал много за културата на човечеството и разпространява християнството повече от всички други хора в древността.