Въведение

 

Няма  държава в Древния свят, която да води такива мащабни, постоянни войни, да посвещава всичко на развитието на военното дело и да е в такава степен обладана от войнишки дух, както Асирия – историческото развитие на която представлява една непрекъсната битка. Напълно естествено, тези условия създават у асирийците изключителната войнственост, с която се славят. Бидейки  сурови бойци по призвание и занаят, обитателите на Северна Месопотамия привикват към тежките условия на своето съществуване. Възпитавани и калявани от младини в лов на лъвове, леопарди и диви бикове, те във висша степен придобиват всички морални и физически качества, изграждащи образа на непобедимия боец. Нито един народ не може да се сравнява с тях по смелост, твърдост, издръжливост, енергия, но затова пък и никой народ не издига на такава ужасяваща висота култа към грубата сила и страстния стремеж към войната, любовта към разрушенията и опустошенията, както това правят асирийците. Заради невероятните жестокости, проявявани при военните походи, (с които впрочем, асирийските царе така много обичат да се хвалят в своите надписи!) Асирия се превръща в синоним на ужас за тогавашния свят, бруталността и методичността, с която армиите ѝ разрушават градовете, палят посевите, плячкосват, депортират населението в покорените страни, хвърлят в смразяващ страх всеки противник, изпречил се на пътя ѝ.

У съвременния човек военните „подвизи” на асирийците будят неприязън, отвращение, възмущение. За това обаче, заслуга имат и специалистите, които за последните 100 години успяват да изградят един твърде негативен образ на тази древна държава. Съдейки я строго, те често пропускат нейните положителни страни, същественият ѝ принос за човешката цивилизация.

Асирия не е пощадена и от Библията. Тя е заклеймена безпощадно от пророците на Стария завет. И не толкова заради жестокостите или потисничеството, а заради  нейната гордост и  арогантния ѝ стремеж да властва над света. А на такава власт право има само Бог.

Страховитата ѝ слава витае през хилядолетията и дори великият Байрон я порицава в прочутия си стих:

„Асириецът се нахвърли като вълк на агне
А кохортите му сияеха в пурпур и злато....”

Но Асирия има и друго лице...

Тя е страната на великолепните градове, на величествените храмове, на прекрасните дворци и резиденции, тя е империя, поразяваща чуждоземците със своята пищност и блясък. Асирия е страната, в която е възвисен не само култът към войната и насилието, но в която съществува  в най-висша степен и друг култ – този към знанието, науката, изкуството. Тя е първата държава в света, която изгражда стройна, отлично организирана имперска система на управление, ефикасно функционираща администрация, която няма аналог в тогавашния свят, а имперският ѝ модел служи за подражание на по-късните универсални монархии. Противно на общоприетото мнение, при по-задълбочен прочит и анализ на древните текстове, се оказва, че асирийската държавна администрация не е машина за репресии и потисничество, а е една твърде гъвкава, дисциплинирана, справедлива управленска структура, която много често полага и грижи за обикновения поданик на империята, независимо дали е асириец или принадлежащ към друг етнос.

Но асирийците не са само безстрашни воини, ненадминати строители и превъзходни администратори. Те са  откриватели. Те са новатори. Много от нещата, които ние днес приемаме като даденост, са резултат на асирийския творчески гений. Асирийците са тези, които откриват желязото; те първи организират армията в родове войски – стрелци, пехота, бойни колесници, и добавят нови – кавалерията, инженерните полкове; те строят първите обсадни машини; тяхната армия е първата в света, в която е въведена униформата. В Асирия функционира първата тайна полиция, първата разузнавателна служба, първата пощенска служба… Асирийците първи използват вилицата при хранене, те откриват увеличителното стъкло… И нещо много по-важно – те основават първите библиотеки в историята на човечеството. Разбира се, асирийската цивилизация стъпва върху постиженията на по-ранните месопотамски култури – тези на Шумер и Акад, но именно в Асирия, цивилизацията на Двуречието постига своя завършен вид, достига своята кулминация.

Да, Асирия ражда една велика епоха! Да ѝ отдадем заслуженото!

Тя е първата в света универсална монархия в истинския смисъл на думата и наистина нейните царе се стремят към световна власт – „да обхванат необятното”. Римляните я считат за първата световна империя и далечна предшественица на тяхната собствена империя – римската. Непосредствените ѝ наследници, персите, се учат от нея и ѝ подражават. В персийската култура ще открием много елементи на асирийската – от крилатите бикове, застанали на стража пред портите на асирийските градове и дворци, а след това в Суза и Персеполис, до асирийския боен щандарт, който става емблема на шах-ин-шаха.

А сега нека да поемем през отминалите хилядолетия и да се запознаем с величествената асирийска цивилизация, да посетим великолепните ѝ градове, да проследим маршът на „несъкрушимите”, да надникнем в ежедневието на обикновения асириец и да присъстваме на аудиенция в бляскавия двор на асирийския суверен – царят на „четирите краища на света”…

 

Сведения за асирийската история

 

Намирането на асирийските градове

 

Повече от 2500 години асирийската цивилизация тъне в забрава. Човечеството смътно си спомня за нея от някои запазени легенди и митове и най вече от библейските текстове. Легендарните асирийски градове, описани в Библията будят възхита, но никой не знае нито как всъщност изглеждат, нито къде се намират а и дали въобще са съществували. Така е до настъпването на просветения ХІХ век, когато в земите на днешен Ирак се появяват любителите археолози – англичаните Клод Джеймз Рич – представител на Остиндийската компания в Багдад, начетен и блестящо образован, увличащ се страстно по източните култури; Остин Хенри Леърд – който на път за о. Цейлон, където е назначен на работа, решава да мине през териториите на Османската империя и да види с очите си местата където са възникнали древните цивилизации, разпалвали години наред въображението му; французинът Емил Бота – консул в гр. Мосул, който преди това е поел ангажимент пред научния секретар на Азиатското дружество в Париж, ако има време и възможности да проучи къде се е намирала легендарната Ниневия. И на тримата се удава да направят невероятни открития и да разкрият на света отдавна забравената асирийска цивилизация… На Рич е заслугата, че посочва хълма Куюнджик край Мосул, като място за разкопки. Той е твърдо убеден, че там се крият руините на голям град. Основание за това му дават множеството намерени на хълма глинени плочки, а и разказваните от арабите фантастични и романтични легенди, свързани със загадъчния и тайнствен Куюнджик… За съжаление холерата му попречва да започне замисленото дело.

То е подето от Емил Бота през 1842 г., който започва разкопките на хълма, но след продължителен къртовски труд работниците не откривали все още нищо съществено – само разхвърляни глинени плочки. Докато накрая не се появява един възрастен арабин от Хорсабад, който му предлага да продължи разкопките в родния му град, твърдейки, че там има много повече от тези „парчета”. Още на другия ден за Хорсабад, отстоящ само на 14 км. от Куюнджик, заминава експедиция. След няколко дни разкопки на бял свят се появят първите крилати бикове на Дур-Шаррукин. Открита е резиденцията на асирийския цар Саргон ІІ. Новината разтърсва учените из целия свят. Въодушевен от откритието на Бота, Леърд твърдо решава да остане в Ирак и да се заеме с търсенето на други асирийски градове. През 1845 г. хълма Нимруд, който също е близо до Мосул, привлича вниманието на Леърд със странните легенди, разказвани от местните жители. Според Библията, с която англичанинът е добра запознат, Нимруд е смел ловец, чийто син Ашшур основава Асирийската империя и създава град Ниневия. Местните разказват, че Нимруд е самонадеян великан, който веднъж се присмял на пратениците на Аллах. Разгневен, Всевишният изпратил в мозъка му комар, който 400 години мъчи великана. И именно Нимруд е гробницата на многострадалния ловец.

Разкопките започват незабавно. И още първия ден донася успех – открити са стени, украсени с дялани камъни. Но работата е преустановена по заповед на местния османски паша. След известни перипетии с местните власти, Леърд получава благословията директно от Истанбул – разкопките да продължат без забавяне!

Из под земята започват да излизат крилати исполини – много по-големи от тези в Хорсабад, високи колкото 3 етажна кооперация и тежащи 15 тона. Установява се, че това са руините на библейския град Калах, или на асирийски Калху – столицата на Ашурназирпал ІІ.

Разкопките на Нимруд продължават няколко години. Леърд открива останките на седем дворцови сгради, успява да разкрие руините на целия Калху, заедно с хиляди каменни релефи, изобразяващи бойни и ловни сцени и религиозни обреди. Но предстои още много работа. Леърд копае само отвън, около стените на сградите, като не смее да копае вътре в помещенията, понеже знае много добре, че фреските, вазите и другите произведения на изкуството се разпадат почти веднага при първия досег с въздуха.

На Леърд дължим откриването и на легендарна Ниневия. Окрилен от откритието в Нимруд, той се завръща към Куюнджик, убеден, че Рич не може да се мами. Откритията тук надминават и най-големите очаквания. Открита е Ниневия – столицата от най-бляскавия период на Асирия. Двеста хилядната имперска столица обаче се оказва трудна работа. Тя е твърде голяма. Но именно тук са открити най – внушителните статуи, най-големите съкровища, произведения на изкуството, барелефи. На бял свят се появил дворецът на Сенахериб – царят, който провъзгласява Ниневия за столица. Леърд успява да се натъкне и на част от библиотеката на Ашурбанипал. През 1851 г. обаче Леърд напуска Мосул и работата е продължена от неговия съратник Ормузд Расам, местен човек, потомствен асириец. Той усърдно продължава разкопките и стига до най-голямото си откритие – дворцовия комплекс на Ашурбанипал, заедно с библиотеката, а в нея – над 25 000 клинописни таблички! А те съдържат текстове от всички сфери – история, религия и митология, философия, математика, медицина, астрология, поезия, списъци на царе и хроники, както и административни документи от обществения живот – закони, актове, заповеди, договори и др. Наистина безценно съкровище!

Постепенно археологията преминава в ръцете на специалистите, и престава да бъде занимание за любители. За историческите места вече потеглят добре екипирани научни експедиции, оборудвани с необходимата техника.  Археолозите вървят по стъпките на Рич, Бота, Леърд и Расам и откриват много неща там, където четиримата са отминавали, без да намерят нещо. Половин век по-късно е открит най-древния асирийски град – Ашшур, разположен на хълма Калах – Шергат.

Разкопките по тези места продължават усилено почти до средата на ХХ век. За повече от един век археологическа работа е открит изобилен материал. Така днес са налице множество исторически и юридически документи, хроники и летописи, религиозни и митологични текстове, поеми, песни, художествена литература, научни трактати, царски списъци – многобройни писмени извори, които правят възможно представянето на асирийската история в нейната пълнота. Откритите паметници на културата – дворци, храмове, административни сгради, скулптури, барелефи, произведения на изкуството, предмети на бита, инструменти, оръжия и т.н., съществено допринасят за познанията ни за обществения живот в древна Асирия.

 

Писмени документи

 

Като един от основните писмени извори за историята на Асирия, ще посоча „Списък на асирийските царе”. Списъкът е съставен към края на VІІІ в. пр. Хр., обхващайки периода от ок. 2500 г. пр. Хр. до царуването на Салманасар V (727 – 722 г. пр. Хр.). Първата част на Списъка е озаглавен „Царете, които живеели в шатри” – с времеви граници от 2500 г. пр. Хр. до ок. 2020 г. пр. Хр., втората част се нарича „Царете праотци” – обхваща твърде кратък период – ок. 20 години, в който се изброяват имената на 10 владетели. Третата част – „Царете, чиито епоними са унищожени” – е с период от ок. 30 години – изброени са четирима царе. „Династията на Пузур Ашшур І” обхваща времето от 1970 г. пр. Хр. до 1809 г. пр. Хр. Следва „Династията на Шамши Адад І” – аморейската династия, при която започва възходът на Асирия. Този раздел е с период 1809 г. пр. Хр. до 722 г. пр. Хр. Списъкът е открит в Ашшур, Дур–Шаррукин и Ниневия. Той е съставян всяка година от висши сановници, наричани лимму. Тези сановници са натоварвани от царя да следят за нормалното протичане на най-тържествения празник в Месопотамия – честването на Нова година в началото на пролетта. Празникът е честван в свещения град Ашшур. Лимму е избиран сред многобройни кандидати, представители на най-благородните асирийски семейства и заемащи висши държавни постове. Една от основните задачи на лимму е да изготви точен и проверен списък на владетелите на Асирия.  Поради това, специалистите са убедени, че годините на управление на царете в Списъка отговарят на истината.

Важен документ за политическата история на Асирия е т.н. „Синхроническа история”, съставена ок. 785 г. пр. Хр., представляваща официална хроника, касаеща асиро-вавилонските отношения в периода ХV – ІХ в. пр. Хр. Хрониката е съставена по повод сключване на договор между Асирия и Вавилон при Ададнерари ІІІ (811 – 783 г. пр. Хр.) и представлява един вид пропаганда на асирийската мощ. Въпреки това, документът може да се счита за достоверен.

Изключително ценни са текстовете на асирийските царе.

Обилна информация ни дават надписите и аналите на Тукулти–Нинурта І (1244-1208 г. пр. Хр.), Тиглатпаласар І (1115-1077 г. пр. Хр.), а от ІХ в. пр. Хр. царете стават толкова подробни в текстовете, че стига да пожелае, човек може да представи асирийската история като безкраен списък на градове, държави, победени и пленени владетели, велможи, чиновници, наместници, а събитията са описвани с най-малките детайли. Като започнем от текстовете на Ашурназирпал ІІ (884-859 г. пр. Хр.) и стигнем до Ашурбанипал (668-627 г. пр. Хр.), царските анали осветляват в пълнота имперския период в Асирия.

Надписите на Тукулти–Нинурта І са намерени при разкопките в Ашшур, а тези на Тиглатпаласар І – на хълма Калах-Шергат. Преводът на текста на Тиглатпаласар І е направен през 1857 г. от четирима учени – сър Хенри Роулинсън, Фокс Талбот, д-р Едуард Хинкс и д-р Жюл Оперт. В момента аналите са на съхранение в Британския музей.

Аналите на Ашурназирпал ІІ, открити в Нимруд, определено не са за хора със слаби нерви. Описвайки военните кампании, той така се хвали с извършените жестокости, че на човек му настръхват косите. По жестокост и кръвожадност той стои на челна позиция в списъка на асирийските царе.

Интересни са аналите на Салманасар ІІІ (859-824 г. пр. Хр.) - те са изписани на обелиск от черен мрамор, намерен от Леърд при разкопките в Нимруд, и съхраняван днес в Британския музей. Всяка от четирите му страни е разделена на 5 части и описва данъците, плащани от васални владетели. На обелиска са изписани текстове, разказващи за походите на този владетел.

Надписите на Саргон ІІ са открити в Хорсабад, резиденцията Дур-Шаррукин (Крепостта на Саргон). Те разказват подробно за всички военни кампании (общо 11 похода) на владетеля, политическите взаимоотношения, строежът на резиденцията, като са описани с най-малките детайли сградите в новия град, и накрая завършват с възхвала на всички асирийски богове.

Из руините на Ниневия е намерена шестстенна глинена призма, наречена на името на своя откривател - полковник Тейлър, която се оказва изписана с текстовете на Синахериб (705-680 г. пр. Хр.) От тях черпим сведения за войните с Израел, походите срещу Вавилон, сраженията с армиите на Елам. Предадени, естествено, с необходимата изчерпателност. От призмата научаваме за благоустрояването на Ниневия и превръщането и в столица на империята. Накрая са изказани традиционните благодарности към боговете, закрилници на царската власт на монарха.

Аналите на следващия владетел, Асархадон (680-668 г. пр. Хр.) са открити на Куюнджик, при разкопаването на Ниневия. Днес са експонати в Британския музей.

Надписите са разделени на раздел А и раздел Б, които от своя страна представляват отделни колонки – общо 8. Началото на текста е силно увреден, но специалистите предполагат, че започва с убийството на Синахериб от двамата му сина – Адармелик и Шарру–уццур. Разбира се, и тук научаваме за поредица войни, които и този монарх води. Разправата с халдейските племена в Южна Вавилония, стълкновенията с Елам, непокорството на царя на Сидон, кампаниите в Сирия, походите срещу арабите, неуспехите с Египет. Царските анали ни предоставят обилни сведения и за вътрешния имперски живот.

Летописите на Ашурбанипал – най-големият интелектуалец на своето време, са открити от Расам в Ниневия. Те представляват глинен цилиндър и получават името на своя откривател – Цилиндърът на Расам. Хрониката осветлява царуването на Ашурбанипал от възкачването му на трона през 669 г. пр. Хр., но незнайно защо свършват до ок. 636 г. пр. Хр., а последния велик асирийски цар управлява до 627 г. пр. Хр. Поради това, за последните години на Ашурбанипал знаем твърде малко. Но надписите ни дават изобилни сведения за походите срещу Египет, въстанието на брата на владетеля Шамаш-Шум-Укин във Вавилон, дипломатически отношения, съюзи, коалиции, военни действия, разгрома на изконния съперник – Елам, наказателните походи срещу арабските племена. Ашурбанипал разбира се, не забравя да се похвали подобаващо с невероятния си триумф над  враговете и ужасяващата разправа с тях. Аналите ни информират и за вътрешнополитическия живот, за строителството на нови дворци и храмове и за работата по легендарната библиотека, където този велик монарх събира знанията на целия древен свят. Цилиндърът на Расам може да се види днес в Лувъра, Париж.

Следващ тип извори са документите от царската канцелария, кореспонденцията с различните чиновници, провинциалните наместници, заповеди, укази и т.н., които ни дават сведения за работата на имперската администрация. Много материали има и за дипломатическата дейност на асирийските правителства. Изобилстват документите от стопански и правен характер – договори за покупко-продажба, заемане, залагане и др.

 

НАЧАЛОТО

 

Природа, география

 

Историята на Асирия започва към средата  на ІІІ хил. пр. Хр. Първоначално страната обхваща малка планинска територия в Североизточна Месопотамия по горното течение на р. Тигър. Границите и се простират от Арменските планини на север до вливането на р. Долен Заб в р. Тигър на юг; от планината Загрос на изток до Сирийско-Месопотамската степ на запад. Природо-географската среда на района е твърде разнообразна, а климатичните условия са доста благоприятни за развитие на земеделието и животновъдството. Около долината на р. Тигър земята е плодородна заради естественото напояване от реката. По-голямата част от релефа на областта представлява ниско и среднохълмист терен, с ниска растителност, с обширни пасища - изключително удобен за отглеждане на добитък. Освен това, страната притежава и други природни богатства - в асирийските планини има големи залежи на различни руди. В планинските райони се извлича и камък за строителните дейности. Тези природни ресурси спомагат изключително много за развитието на икономиката на Асирия и са една от причините тя да се превърне в последствие в една от най-богатите държави. Освен естествените природни богатства, асирийците притежават и друго преимущество - страната им има много стратегическо географско разположение - през територията и преминават основните търговски пътища на древния Изток. От Мала Азия до Елам и Индия; от Египет, Сирия и Палестина - пак към иранските земи и Индия; пътят, свързващ градовете на Шумер и Акад с териториите на северните народи... Всички тези артерии пресичат земите на Ашшур и асирийците не пропускат да се възползват от невероятния шанс, който им предлага географията. Постепенно те ще установят контрол върху тези пътища и това ще им носи огромни богатства. В началото на второто хилядолетие пр. Хр. асирийските търговци вече са установили монопол върху търговията с метали и дървесина между Анатолия и Междуречието.

Първият градски център, който възниква тук е Ашшур - по името на върховния бог, дал също и  името на държавата. Градът е построен на р. Тигър, и бързо започва да се развива като търговска република. Кога точно обаче става това, не може да се определи със сигурност. Това което знаем е, че в края на ІІІ хилядолетие Ашшур е голям, богат и развит град и столица на страната.  Другите големи градски центрове на Асирия са Арбела и Ниневия.

 

Населението

 

Наченките на цивилизацията в Северна Месопотамия се отнасят към времето между 12 000 - 8000 години пр. Хр. През този период чергарите ловци събирачи преминават към уседнал начин на живот - те се превръщат в земеделци и скотовъдци. С усвояването на земеделието, към средата на 7-мо хил. пр. Хр. в Месопотамия започва неолитната (новокаменната) епоха. Нейният първи период се определя като безкерамичен. Вторият период, с начало ок. 6000 г. пр. Хр., се отличава с еднороден начин на живот на населението. На историческата сцена се появяват големи общности с идентична култура - раждат се първите цивилизации. Възприето е всички те да носят наименованията на селищата, където за пръв път са открити:

• Хасуна (6500 - 6000 г. пр. Хр.) - отличава се с правоъгълна тухлена архитектура, многоклетъчни жилища и хамбари;

• Самара (6200 - 5500 г. пр. Хр.) - характеризира се с овладяване на техниките на напояването, използването на формованите тухли;

• Халаф (5500 - 5000/4500 г. пр. Хр.) - при нея вече се наблюдава драстично повишаване на качеството на живот.

Появяват се калдъръмените улици и големи къщи с хубави фурни за печене на хляб. По време на халафската култура е открито топенето на медта и използването на печата. От тази епоха са открити изящно украсени керамични съдове, амулети и най-различни произведения на изкуството. Съществуват податки, че именно хората от тази цивилизация са изобретили колелото (според някои археолози на един керамичен съд от този период е изобразена колесница). Приема се, че към края на  праисторията (ІV хил. пр. Хр.) земите на Ашшур са населявани от племената на т. нар. субареи или шубареи и родствените им хуритски племена - за това свидетелстват ранни акадски клинописни текстове. Но науката не може да определи към коя етническа общност принадлежат тези древни люде. Не ни е известен езикът им, културата им. Към ІV и ІІІ хилядолетие пр. Хр. в териториите на Бат-Нахрейн (Месопотамия) започват големи миграционни вълни, които засягат в голяма степен и асирийските земи. Тук се заселват многобройни семитски племена, наред с тях прииждат и други етноси. През ІІІ и ІІ хил. пр. Хр. периодично в Асирия се заселват шумери и племенни групи пристигащи от Средна Азия. От цялото това пъстро население постепенно се формира асирийската народност. Семитският езиково — културен елемент обаче е преобладаващ и асимилира останалите етноси. Може да се каже, че към началото на ІІ хил. пр. Хр. Асирия е вече с подчертано семитски облик. Асирийският език се определя като северен диалект на източно семитската езикова група. Той е много близък с вавилонския и акадският езици и се различава от тях главно по произношението. Миграционните вълни от изток продължават през ІІ и І хил. пр. Хр., но те вече не са така масови, както предишните хилядолетия. Тези най-различни общности се вливат в асирийската народност и бързо възприемат културните ценности на вече утвърдената асирийска цивилизация.

 

РАННА ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ

 

Староасирийски период

 

Най-древната политическа история на Асирия е забулена в тайнственост. Оскъдният изворов и документален материал за този период не може да ни даде ясна представа и достатъчно информация за началното държавно и политическо развитие на Асирия. На базата на изворите, с които съвременната наука разполага, се приема, че към средата на ІІІ хил. пр. Хр. Ашшур възниква като малка градска община, подобно на десетки други из територията на Бат-Нахрейн. Към втората половина на хилядолетието, градът се утвърждава като център на малка по територия държава. Асирия започва да се развива като търговска конфедерация, която скоро основава свои колонии и в Мала Азия. Начело на държавата стои „ишшиаку", титла, която не можем да възприемем като монархическа, тя е асирийската версия на шумерската „енси" и акадската „патес", и означава управител. Длъжността съчетава административни и съдебни функции. Религиозната власт е в ръцете на „уккулу" - върховният жрец. С течение на времето двете длъжности започват да се съвместяват от страна на ишшиаку, чиято власт от изборна става наследствена и това е предпоставката за възникването на царската монархическа институция.

Реалната политическа и гражданска власт в древен Ашшур се осъществява от „Съвета на старейшините" - в чийто състав влизат представители на най-богатата и влиятелна прослойка. Ишшиаку се явява изпълнител на тяхната воля. В териториално отношение държавата се състояла от градове — общини, ръководени от местни съвети и длъжностни лица.

През този начален период от историята си, Ашшур е слаба агломерация и твърде често попада в зависимост от по-силните си съседи. В началото на XXIII в. пр. Хр. асирийските земи изпадат в зависимост от могъщото Акадско царство.  Век по-късно Акад  се разпада под натиска на дивите племена на гутеите и Асирия за известно време остава независима. Към края на XXII в. пр. Хр. се издига могъщата шумерска държава на ІІІ династия на Ур, която бързо налага хегемонията си из цяла Месопотамия. Под нейна власт попадат и териториите на Ашшур. В края на XXI в. пр. Хр. Ур се разпада под ударите на разселващите се аморейски племена и асирийците успяват да извоюват свободата си отново. През този период асирийците усилено се занимават с търговия с източните области на Месопотамия и Източна Анатолия, където основават колония в гр. Каниш. Търговците на Ашшур доставят от Каниш сребро,  търгуват с тъкани, скъпоценности, метали и занаятчийски стоки. Икономиката на древна Асирия се определя от развитието на търговията, земеделието и животновъдството. За ок. 200 години Ашшур изпреварва по благосъстояние другите страни от онова време. Земята в Ашшур е предимно общинска собственост. Наред с парцелите, принадлежащи на храмовете, съществуват общински земи, които са в ръцете на свободните членове на градската община - собственици са както големи фамилии, така и отделни лица. Земята се обработва от членовете на семейството съвместно с робите, а в големите имения може би се използва само робския труд. По това време вече се наблюдава силно социално разслоение и имуществено неравенство. Неплатежоспособните длъжници стават роби на кредитора, неизвестно е обаче дали  заробването е за  определен срок или безсрочно. И все пак в ранната история на Асирия робството няма масов характер.

След падането на Третата династия на Ур, Ашшур, както и подобните нему държави, се стремят към създаване на мощна военна сила, която да гарантира сигурността на търговските пътища и по възможност да овладее нови. Ожесточената борба за тези търговски артерии, носещи основните богатства за държавата се оказва неизбежна.

Към средата на 19 в. пр. Хр. цар на Асирия е Илушума - първият владетел, за който има що-годе някакви сериозни сведения. Оттогава съществува малък надпис, който ни осведомява, че Илушума строи храмове и укрепва религиозната институция като опора на властта си. Той успява да присъедини към държавата някои територии югоизточно от Ашшур, прокламирайки в нарочен едикт „Свобода на Южна Месопотамия". Наследник на Илушума е синът му Еришум І. Той строи прекрасни храмове и дворци. Следващите царе са принудени да водят изтощителни войни с номадските аморейски племена, станали причина за падането на Ур. Амореите здраво са се укрепили в Шумер и Акад. Един от техните вождове Шамши-Адад І (1809-1781 г.) изиграва ключова роля в Близкия Изток. С няколко успешни похода той превзема редица градове по течението на Среден Тигър, накрая му се удава да  превземе и Ашшур. Новият владетел  налага еднолична власт,  отнемайки пълномощията на съвета на нотабилите, и се провъзгласява за „цар на света" - шар кишати. Той поставя началото на Аморейската династия в Асирия. Под неговото енергично управление асирийската държава израства до първостепенна военно-политическа сила в Предна Азия. Шамши-Адад разширява териториите на страната, провежда икономически реформи, развива мащабна строителна дейност. Една от първите външнополитически цели на Шамши-Адад І  е да се разправи със силния си западен съперник Мари, в чието могъщество той вижда заплаха за търговските интереси на Асирия. В избухналата война асирийските сили печелят надмощие и установяват контрол над  тази богата страна. На трона на Мари Шамши-Адад І поставя по-малкия си син Ясмах-Адад, когото обявява за васален цар, а по-големият му син  Ишме-Даган  владее част от Асирия като съвладетел, също подчинен на баща си.

Държавата на Шамши-Адад I. Автор: Sémhur  Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Запазената кореспонденция на височайшето семейство, показва, че Ясмах-Адад е лоялен към баща си и брат си, но му липсват управленчески качества – много често се случва брат му да го насочва и направлява в различни ситуации. В едно писмо старият цар го упреква, че не се е държал с подобаващо уважение с някакви царски особи. В друго писмо Ясмах-Адад цитира укорителните думи на баща си към него: „Ти не си никакъв мъж! Още си голобрад! Докога ще се показваш неспособен да управляваш своите владения?"  Другаде Шамши-Адад І  прави забележка на сина си, че вечно чака съвети за неща, които са му поверени, и му сочи като пример на поведение батко му Ишме-Даган. В трети случай младежът се осмелява да иска от баща си да присъедини към владенията му град Шутаб-шамаш. Тази дързост вбесява стария владетел, който, както твърди Ишме-Даган в писмото, с което се опитва да заглади положението, бил казал в яда си: „Още не може да се оправи с Мари и Тутул, а тръгнал да иска Шутаб-шамаш!"

От изворите е видно, че въпреки дадения властови ресурс в ръцете на неговите синове, Шамши-Адад І здраво държи юздите на върховната власт, и ръководи, направлява и контролира вътрешната и външната политика не само на метрополията, но и на васалните държави. Мъдрото и далновидно управление му спечелват симпатиите и уважението на  съседните владетели, като някои от тях търсят помощта и закрилата му от външни врагове. Такъв е случаят с царя на Кархемъш, Аплаханд. Малката държавица е заплашена  от поглъщане от страна на могъщото сирийско царство Ямхад. Аплаханд се обръща за помощ към асирийския цар и след размяна на посолства и подаръци, Асирия взема под свое покровителство царство Кархемъш. Шамши-Адад І замисля грандиозен поход срещу Сирия, като събрал огромна армия, но до нас не са достигнали сведения за резултатите от това военно начинание.

В края на управлението му, Асирия обхваща територии от 450-600 км. в диаметър - от средното течение на Ефрат до подножието на планината Загрос и от северна Вавилония до Тавър. Точно в този период - последните 10 години от царуването на Шамши-Адад І, на вавилонския трон вече стои друга епохална фигура в Древния Изток - цар Хамурапи (1792-1750 г. пр. Хр). Двамата могъщи владетели са добри съседи и приятели. След смъртта на Шамши-Адад І през 1781 г. пр. Хр. цялата власт в Месопотамия постепенно преминава в ръцете на вавилонския цар. Асирия става част от огромната му империя, като васална държава. При наследниците на Хамурапи Вавилония бързо губи мощта си, за ок. 100 години се смалява дотолкова, колкото е била преди Хамурапи да се качи на трона. В началото на ХVІ в. пр. Хр. хетския цар Мурсилис І  превзема Вавилон и детронира последния представител на Първа династия Самсудитана (1625-1595 г. пр. Хр.). Малко след това градът е превзет от каситите - племе, дошло от планинските масиви на Загрос. Въпреки пораженията и политическата немощ, Вавилон продължава да оказва мощно културно влияние в цяла Предна Азия и Близкия изток. Каситските царе възприемат езика и клинописа на Вавилония. Династията им ще управлява страната близо половин хилядолетие.

Скоро в Северозападна Месопотамия се появява нова сила, която за период от ок. 300 години ще играе определяща роля в региона. През XVII-XVI в. пр. Хр. тук възникват няколко княжества със семитско и хуритско население, които постепенно се обединяват в единна мощна държава, наречена Митани. Митанийците предприемат офанзива за овладяване на нови територии и под техните удари попада и Асирия. Митани обаче не подчинява пряко Асирия, последната е превърната във васална държава, като е запазено местното самоуправление. Асирийците запазват известна свобода във вътрешния си живот, но по отношение на външната политика са им наложени силни ограничения. Митани назначава свой наместник (сукаллу) в Ашшур, който влиза в състава на Съвета и обикновено е избиран за лимму. Ролята на местните нотабили, разбира се, е ограничена.

ВЪЗХОДЪТ

 

През ХV в. пр. Хр. в Близкия Изток настъпват сериозни политически промени. Под управлението на фараоните от  ХVІІІ династия Египет се превръща в могъща сила, разпростирайки влиянието си над страните от Предна Азия. Интересите му се сблъскват с тези на другата велика сила по това време –  държавата Митани. Между двете страни избухват продължителни конфликти за сфери на влияние, в които надделяват египетските сили. Фараон Тутмос ІІІ (1484–1450 г. пр. Хр.) покорява Финикия, Сирия и Ливан, а в 1464 г. пр. Хр. нанася страшно поражение на митанската армия край Кархемъш¹. Египетската офанзива продължава и при наследника на Тутмос ІІІ – фараон Аменхотеп ІІ (1450–1425 г. пр. Хр.).

Към края на века набира значителна мощ царството на хетите в Мала Азия. Хетската държава започва да се намесва активно в международните дела и открито дава заявка, че ще бъде един от основните играчи на Близкоизточната сцена. Агресивната външна политика на хетите ги сблъсква най-напред с Митани, която стои на пътя им за проникване в Сирия, Месопотамия и на юг към Палестина.

Сблъсъците на Митани с Египет и Хетското царство довеждат в крайна сметка до сгромолясването на доскорошната велика сила. От всичките тези борби за надмощие най-голяма полза ще извлекат асирийците, които търпеливо чакат своя час.

Близкият изток ок. 1400 г. Автор: Javierfv 1212

 

Към края на XV в. пр. Хр. Митани се намира в дълбока криза, но все още продължава да е фактор в международните отношения. Асирия успява да се откъсне от властта на митанийците, но попада под сюзеренитета на Вавилон, който оттук насетне упражнява върховната власт в Ашшур. Митанийците обаче си остават един от главните и опасни врагове на Асирия. Крайно неблагоприятните условия – фактически васалитет и враждебно отношение – освен че лишават асирийците от политическа свобода, но и задушават търговията, която от векове е основният източник на приходи за Ашшур. Това кара асирийците непрекъснато да търсят изход от тази ситуация и да се борят за свободата си. Преломът в борбата настъпва при царуването на Ашшурубалит І (1365–1329 г. пр. Хр.) – владетелят, поставил началото на асирийския възход. Асирия обаче не може сама да се справи с могъщите си врагове. На нея и е необходим мощен и влиятелен съюзник и покровител. И тя го намира в лицето на Египетската империя – най-могъщата сила по това време. От своя страна, Египет има известни противоречия със страните, неприятелски настроени към Асирия.

И така, посланици на Ашшурубалит І посещават фараон Аменхотеп ІV (Ехнатон) (1352–1336 г. пр. Хр.), който ги приема с големи почести. Това крие за Египет известни рискове, касаещи отношенията с Вавилон и Митани – дори вавилонският цар Бурна-Буриаш ІІ изпраща протестна нота до фараона: „Защо моите поданици, асирийците..., идват в твоята държава? Ако ме обичаш... отпрати ги с празни ръце.“ Вавилонецът твърди, че асирийците все още са му васали и нямат право да пращат посланици в чужда държава без негово знание. Нотата е оставена без отговор. След размяната на щедри дарове, Ехнатон уверява асирийските посланици в своята благосклонност и обещава помощ и подкрепа за Ашшурубалит. Освен това, асирийците получават от фараона и голямо количество злато. Следва да си зададем въпроса – защо Египет си разваля отношенията с могъщия Вавилон заради малкия и незначителен град-държава Ашшур? Дали Ехнатон не вижда в тази пълна с жизненост и енергия млада държава, силата, която в близко бъдеще ще наложи контрола си над врящия от страсти и борби Близък Изток и ще донесе така необходимия порядък? Фараонът не сгрешил.

Скоро Асирия преминава в настъпление, започва масираната асирийска експанзия. За около сто години градът-държава Ашшур се превръща в страховитата Асирийска империя.

Първоначално асирийците горят от желание да си разчистят сметките с Митани. Те влизат в съюз с Хетското царство и хуритското²  царство Алзи³, и не след дълго от Митани няма и следа – територията му е поделена между трите държави. След това Ашурубалит І насочва вниманието си към бившия сюзерен Вавилония. Между двете държави е сключен съюз, скрепен с династически брак – вавилонският цар Бурна Буриаш ІІ става зет на асирийския цар. Сега ролите се разменят – Вавилония изпада в зависимост от набиращата мощ Асирия. Това положение, разбира се, никак не допада на голяма част от вавилонската аристокрация и скоро избухва метеж, в който жертва става синът на Бурна Буриаш ІІ и внук на Ашшурубалит І – Караиндаш ІІ. Асирийският цар реагира незабавно и армията му превзема Вавилон. Скоро порядъкът в размирния град е възстановен, а на вавилонския трон Ашшурубалит поставя правнука си Куригалзу ІІ (1333–1312 г. пр. Хр.), за което научаваме от следния текст в „Синхроническа история“: „По времето на Ашшурубалит, цар на Асирия, каситските войски въстанаха срещу Караиндаш, царя на Кардуниаш (Вавилония), син на княгиня Мубалитат – Шеруа, дъщеря на Ашшурубалит, и го убиха. Ашшурубалит отиде в Кардуниаш да отмъсти за своя внук... Той ръкоположи Куригалзу младши“.

Ашшурубалит І издига Асирия до безспорен хегемон в Месопотамия и цяла Предна Азия. Малката търговска държава, доскоро не влизала в сметките на силните на деня, сега е могъща сила, внушаваща респект. Бляскавите победи над Митани и Вавилон утвърждават Асирия като велика сила и става ясно, че оттук насетне тя ще диктува правилата в Близкия Изток. Управлението на Ашшурубалит е поврат в политическото развитие на асирийската държава. От търговска република тя се превръща във военна монархия. Експанзионистичната политика става основен приоритет  на асирийските царе; ражда се асирийският империализъм.

Експанзията продължава с нестихваща сила и при наследниците на Ашурубалит І. Асирийската военна машина е набрала достатъчно инерция и няма сила, която да ѝ се опре. Ададнерари І (1295–1263 г. пр. Хр.)  нахлува в Сирия и покорява териториите от гр. Харран до Кархемъш (на р. Ефрат). Салманасар І (1263–1233 г. пр. Хр.) започва война със северните народи и унищожава коалицията на 43-ма племенни вождове от конфедерацията Уруатри (бъдещата държава Урарту или Арарат). Армиите му излизат чак на езерото Ван в арменските възвишения – дн. Източна Турция. Това има и добри икономически последици, защото асирийците развиват търговията с Анатолия. Салманасар І въвежда депортирането, в резултат на което на нови места се установяват десетки хиляди пленници. Изселванията също допринасят за развитието на имперската икономика, защото освен онези, които постъпват на служба в армията, новите заселници се наемат на работа главно в селското стопанство и по строежите.

Тукулти–Нинурта І (1233–1207 г. пр. Хр.) продължава завоевателната политика на баща си. Той предприема мащабни военни кампании на запад в страните Хана⁴  и Мари⁵. В Северна Сирия разгромява сирийско-хетските царства. Накрая Тукулти-Нинурта превзема Вавилон, разграбва го и срива укрепленията. Самият цар ни разказва: „Ръката ми залови Каштилиаш, цар на каситите. Нозете ми стъпиха на врата му като на стол. Взех го в плен и го доведох пред моя повелител, бог Ашшур“. От тогава съществува една пропагандна творба, известна като „Епическа поема за Тукулти-Нинурта“, която е създадена не само за прослава, но и да послужи като оправдание за превземането на Вавилон.

Оправдание е необходимо, тъй като по онова време Вавилон, където е светилището на великия бог Мардук, се явява свещен град за хората от Близкия изток. Към Града те се отнасяли със същото уважение и респект, каквито в по -късни времена питаят евреи, християни и мюсюлмани към Йерусалим.

В продължение на ок. 7 години асирийският цар управлява Вавилония чрез васални монарси. Но на пътя на Асирия се изпречва сериозен противник. На югоизток от Вавилония се намира друга мощна държава – Елам, заемаща териториите на дн. Югозападен Иран. След като Тукулти-Нинурта разгромява Вавилония, Елам се възползва от слабостта на съседката си и я напада, като сее разруха и създава сериозни затруднения на назначените от асирийския цар управници.

Асирия при управлението на Тукулти - Нинурта I. Източник: http://explorethemed.com/assyrians.asp

 

Могъществото на империята и бляскавите военни победи засилват претенциите на монарха за тотална власт, което обаче го довежда до сблъсък с висшите асирийски благородници. Опитите на царя за установяване на едноличен тираничен режим поражда брожения сред аристократите. Скоро избухва бунт, начело на който застава собствения му син Ашурназирпал І (1208 г. пр. Хр.) и Тукулти-Нинурта е убит. Узурпаторът обаче не успява да задържи задълго властта. Срещу него въстават братята му и го смъкват от трона. Цар на Асирия става един от другите синове на Тукулти-Нинурта – Ашурнадинпал І (1207–1204 г. пр. Хр.). Тези събития поставят началото на дълга вътрешнополитическа криза и упадък. Царската власт отслабва, което, разбира се, се отразява на мощта на империята и тя губи предишния си боен устрем. За около 100 години Асирия се лишава от пространни територии, през този период на трона стоят владетели фигуранти, не отличили се с нищо съществено и изглежда сякаш с имперското величие на държавата е свършено. Докато накрая не се появява една от значимите личности в историята на Древния Изток – славният Тиглатпаласар І (Тукулти-Епил-Ешарра, 1115–1077 г. пр. Хр.), възстановителят на асирийската мощ, владетелят, който налага в основни линии страховитата политика, следвана неотстъпно и от по-късните царе. Той се възкачва на престола в период на големи политически сътресения в Предна Азия.

Каситска⁶  Вавилония пада под ударите на еламските армии. По време на еламската окупация центърът на властта се измества в гр. Исин⁷. От там произлиза и новият царски род на Вавилония – Втора династия на Исин. Нейният представител Навуходоносор І (1124–1103 г. пр. Хр.) успява да освободи страната от властта на Елам, но тепърва има да се лекуват раните от военните поражения и политически катаклизми; Вавилония се нуждае от дълъг период на стабилизация.

Хетското царство, което е основен съперник на Асирия в Близкия Изток, загива вследствие на унищожителните нашествия на морските народи. Последните са отблъснати от Египет, но с цената на големи усилия и пълно напрежение на силите, което го довежда до пълен упадък. При това положение Асирия вече няма конкуренция в Предна Азия, тя остава единствената велика сила в региона.

Първите действия на новия асирийски цар са насочени към вътрешното стабилизиране на държавата. Извършени са и мащабни строителни дейности – старата столица Ашшур е преустроена и благоустроена, издигнати са нови дворци и храмове, обществени сгради, подобрени са укрепителните съоръжения.

Скоро след възкачването си на трона, Тиглатпаласар І се сблъсква с племената „мушки“ – за тях съществуват различни мнения в научната литература, някои ги причисляват към морските народи, унищожили Хетското царство, според други изследвания са индоевропейски народ, населяващ Балканския полуостров. Нито една теза обаче не е напълно доказана.

Мушките се настаняват в Източна Мала Азия, съвсем близо до северните граници на Асирия, като с войнствения си дух започват да създават неприятности на империята. Не след дълго петима техни царе, начело на 20 000-на армия преминават Горен Тигър и нахлуват в страната Кудмух⁸, заплашвайки сериозно Асирия. Тиглатпаласар І не губи време и незабавно потегля с мощна армия срещу нашествениците. В кръвопролитния сблъсък мушките са жестоко сразени, а 6000 техни бойци попадат в плен. Самият асирийски цар ни описва победата си: „Аз взех цялото им имущество, несметна плячка, шест хиляди войници се предадоха на милостта ми. Всичките тях взех със себе си и ги причислих към жителите на моята страна.“.

След това асирийската армия навлиза дълбоко в страната Кудмух, под предлог, че не си плаща редовно данъците и я присъединява към империята. Жителите на Кудмух бягат в града Шереш на западния бряг на р. Тигър и създават там своя твърдина, но това не ги спасява. Армията на Тиглатпаласар І превзема и срива града, а жителите му са отведени в плен. Асирийците продължават похода нагоре покрай р. Тигър и нахлуват в държавицата на цар Шади–Тешуба, който се предава доброволно, а синовете му са отведени в Ашшур като заложници. Походът завършва с покоряването на страната Ишдиш⁹.

След няколко месеца затишие, Тиглатпаласар решава да продължи експанзията и през 1114 г. пр. Хр. започва вторият му поход. Армията му достига далеч на северозапад  и покорява областите Алзи и Пурулумзи (Мала Азия). В същото време въстава областта Кудмух и царят прекратява похода, връща се назад и усмирява бунтовниците. На следващата година започва третият поход, отново в северозападно направление, при който асирийската армия бързо покорява малките държави Хариа, Адауш, Сирауш, Адамуш, Исуа и Дариа¹⁰. От там Тиглатпаласар І потегля на изток, към горното течение на р. Заб и присъединява цялата тази територия към Асирия.

В 1112 г. пр. Хр. е организиран четвъртият поход със замисъл да се овладеят търговските пътища, минаващи по долините на горното течение на р. Ефрат, както и намиращите се в близост до тях находища на мед и сребро. Изворите говорят за страховита битка на асирийската армия с коалиция от 23-ма царе от страната Наири¹¹ – владетели на царства, повечето от които съвременната наука не е локализирала с точност. Известни са само страната Дайани, намираща се край дн. Ерзурум, както и страната Туманна – в дн. Източна Турция. В този сблъсък асирийците печелят блестяща победа, а в ръцете им попада богата плячка. Малко след това имперските сили се сблъскват с войските на друга коалиция – съюз между 60 царе – пак от страната Наири. Асирийците разпиляват и тази коалиция, като разгромяват и тези, които й идват на помощ. В преследването на разбитите врагове Тиглатпаласар І достига бреговете на Черно море – до дн. гр. Батуми. Царските летописи ни съобщават, че всички царе на Наири са взети в плен, но освободени след като поемат задължението да платят данък от 1200 коня и 2000 глави едър рогат добитък: „23-ма царе от страната Наири събраха своите колесници и армии и тръгнаха да се сражават с мен... 120 колесници плених в боя, 60 царе от страната Наири аз преследвах до бреговете на Горното (Черно) море... Техните укрепени градове аз завоювах, техните безчислени стада от коне, мулета и говеда, цялото безчислено достояние на техните пасбища аз взех...“. Недалеч на запад от езерото Ван, на една скала е съхранен релеф с изображението на Тиглатпаласар І. Надписите на релефа разказват за трудностите на този голям поход: „В тези дни моят господар, бог Ашшур, ме изпрати в далечни царства край бреговете на Горното море, които не познаваха досега иго. И потеглих аз на поход. По трудни пътища, през стръмни проходи, в които не е прониквал досега нито един цар, през непроходими пътеки и невиждани урви аз трябваше да вървя. През планините – преминах ги, по хубавите пътища – там препусках на бойна колесница, през непроходимите – прокарвах път с топори, мостове за преминаване на войските ми – аз прекрасни направих...“.

Показателно е, че с пленените управници асирийският цар постъпва великодушно: „Аз тях ги помилвах, спасих им живота... освободих ги от плен и ги накарах да ми се закълнат във вярност в името на своите богове“.

Следващият, пети поход на великия цар, е насочен на запад. В 1111 г. пр. Хр. армиите му прегазват Амуру – страна, заемаща територията на Северна Сирия. От там асирийците настъпват срещу финикийското крайбрежие на Източно Средиземно море и в ръцете им падат редица градове-държави, сред които Библос, Сидон, Арвад, Мегидо и др. След този грандиозен триумф, царят дава почивка на армията си, а самият той се отправя на морско пътешествие, при което се отдава на лов на делфини. Големите военни успехи на Тиглатпаласар І създават впечатление за изключително голяма мощ на Асирия, нейното могъщество и влияние са неоспорими – тя няма военно-политическа конкуренция и равностойни съперници. Международният авторитет на империята е признат и от Египет – фараон Рамзес ІХ (1127-1109 г. пр. Хр.) изпраща екзотичен дар на Тиглатпаласар І – крокодил и хипопотам.

Със завладяването на северозападните райони на Предна Азия, Асирия се сдобива с безценно съкровище – там са открити находища на желязна руда. Асирийците постепенно въвеждат този метал в широка употреба и най-вече във военното дело. Това им дава тотално преимущество в безчислените войни, които водят. Облечените в желязо имперски войници са практически неуязвими за бронзовите оръжия, с които са въоръжени техните врагове. И обратно – железните мечове и стрелите с железни накрайници на асирийците могат да пробият и най-здравите бронзови доспехи.

Над империята обаче надвисва сериозна заплаха. Започва миграцията на голяма група семитски племена, наречени арамеи. Арамеите в по-голямата си част са изостанали скотовъдски племена. Като причина за преселението им се изтъква изтощаването на пасищата в Сирийско-месопотамската степ, поради което те започват да нахлуват в териториите на Северна Месопотамия. Първоначално те се настаняват в планинските области по горното течение на р. Ефрат. Често пъти те създават сериозни неприятности на империята, предприемайки грабителски набези на нейна територия. Тиглатпаласар І отстранява тази заплаха, като разгромява арамеите и ги отхвърля далеч на запад от р. Ефрат. Но това е временно решение на проблема – арамеите ще продължат да са фактор в Близкия изток, с който асирийските царе ще имат сериозни стълкновения.

Покоряването на пространните територии на Предна Азия с важни търговски артерии, усвояването на находищата на мед, сребро, желязо, както и овладяването на средиземноморските пристанища, изключително много допринасят за стопанската мощ на империята. Ето как самият цар обобщава царуването си: „Аз нямах съперници в боя. Всичките 42 страни с техните царе от гористите покрайнини до долен Заб, до земите Хатти до Ефрат и нагоре до Горното море на Залеза (Средиземно) моята ръка покори от началото на царуването ми до петата година на моето властване. Аз ги заставих да говорят на един език, приемах от тях заложници, и ги обложих с данък“.

Натрупаните богатства и материалното благополучие позволяват на Тиглатпаласар І да разгърне широка строителна дейност, като се набляга най-вече на строителството на храмове. С това великият цар си спечелва уважението на потомците.

Тиглатпаласар І умира през 1077 г. пр. Хр., завещал на наследниците си империя, която нямала равна на себе си в света.

След неговата смърт на асирийския трон се качва един узурпатор, който обаче скоро е свален от сина на Тиглатпаласар І – Ашурбелкала (1074–1057 г. пр. Хр.).

Новият цар продължава настъпателната политика на своя баща. Той предприема походи на север и североизток срещу урартите и други племена в Наири и Приурмийския район. Тези военни кампании завършват с пълен триумф, но в същото време се засилва натискът от страна на арамейските племена. Вавилония е нападната от тях и опасността става твърде сериозна. Ашурбелкала влиза в съюз с вавилонския цар Мардук-шапик-зери (1080–1068 г. пр. Хр.), но с това арамейската заплаха не е отстранена. Вавилонските градове са подложени на грабеж и плячкосване от страна на мародери-арамеи и други номади. Асирия също страда от грабителските им набези, които пораждат икономически трудности и обществени размирици.

Ашурбелкала е наследен от Ериба-Адад, който царува много кратко, след което на трона се качва Шамши-Адад ІV (1054–1051 г. пр. Хр.). Тези царе се опитват да стабилизират империята, но без особен резултат. Асирия започва стремително да върви към упадък. Силата на арамеите значително нараства и те започват непрекъснато да нахлуват в пределите на империята, а тя няма сили да ги спре. Арамейските племена стават абсолютни господари в северните и централните области на Месопотамия.

Асирия и Вавилония са изправени пред катастрофа. В последната цари пълен хаос, властта и редът се сриват, управлението изобщо не функционира. Асирия също изпитва последиците от  унищожителното нашествие. Повечето от асирийските територии са завзети от арамеите и доскорошната огромна империя продължава съществуването си като малка и слаба държава. Смутното време продължава около век, като малко след арамеите, към края на ХІ в. пр. Хр., от арабския полуостров към Месопотамия мигрира друго семитско племе – халдеите. Те се настаняват в Южна Месопотамия, на териториите на Вавилония. С течение на времето халдеите създават свои царства и  оказват пряко влияние върху историческата съдба на страната. Те толкова активно се намесват в политическия живот, че множество от халдеите стават част от вавилонската аристокрация, администрация и управление, често техни представители заемат дори трона. Така Вавилония придобива и друго име – „Халдейско царство“.

Арамеите, след близо век вилнеене из Месопотамия и Сирия, постепенно започват да преминават към уседнал начин на живот и да създават своите първи държави. В това време се събужда друга сила – израелтяните. Израел израства като могъща държава и започва да налага влиянието си, а при Давид (1005–965 г. пр. Хр.) и Соломон (965–928 г. пр. Хр.) достига апогея на своята мощ. Това се дължи в голяма степен на затихналата сила на арамеите. Последните обаче продължават разселването си из Месопотамия. Там положението започва да се стабилизира към Х в. пр. Хр., когато настъпва поврат в съдбата на Асирия.

Възходът започва при царуването на Ашурдан ІІ (934–912 г. пр. Хр.). В неговите анали подробно е представена ужасяващата картина на арамейските нашествия – поголовни кланета на възрастното население, продаване на децата в робство, отвличане на добитък, грабежи...

Първата грижа на новия цар е възстановяването на разорената и опустошена страна. Ашурдан ІІ предриема всички мерки за преодоляване на кризата. Той започва усилено строителство на укрепления, връща в родината всички прокудени в чужбина съотечественици, активно подпомага земеделците, създава държавни запаси от зърно, съживява търговията. Активните мерки на държавната власт стабилизират страната и увеличават нейната стопанска мощ. Асирия отново минава в настъпление. Ашурдан ІІ предприема походи на север и североизток и успява да отвоюва от арамеите няколко града.

Положението продължава да се подобрява и при царуването на сина на Ашурдан – Ададнерари ІІ (911–891 г. пр. Хр.). При неговото управление Асирия навлиза в период на мощна стопанска и военна експанзия. Скоро след като се качва на трона Ададнерари ІІ предприема поход на север, нанася съкрушителен удар върху хуритската област Кумани¹², преминава р. Тигър и завоюва областта Кодмух. В 910 г. пр. Хр. започва вторият поход в направление басейна на р. Хабур¹³. Асирийската армия бързо подчинява тамошните области, населени от арамеи, след което се насочва на запад и покорява хуритското царство Алзи.

Ададнерари ІІ налага уседналия начин на живот сред арамеите, населяващи териториите от р. Хабур до Източен Тавър (Армения). По този начин се оптимизира използването на селскостопанските ресурси в новозавоюваните области. Ето какво казва царят: „Построих из цялата земя административни сгради. Впрегнах из цялата земя орачи. Увеличих в сравнение с предишните времена запасите от жито“.

Асирия влиза в стълкновение и с южната си съседка Вавилония. Ададнерари ІІ обвинява вавилонския цар Шамаш-Мудамик (942–905 г. пр. Хр.) в нарушение на мира и му обявява война. Асирийската армия потегля на юг и нанася поражение на вавилонските войски, след което покорява обширни области на изток от р. Тигър, а на юг достига до Дур-Куригалзу¹⁴  и Сипар¹⁵. За да изтъкне победата си над Вавилония, Ададнерари ІІ си присвоява титлата „Завоевател на цялата земя на Кардуниаш¹⁶“.

Асирийският цар воюва и със следващия владетел на Вавилония – Набу-шум-укин (899–888 г. пр. Хр.). Асирийската армия отново удържа победа и в крайна сметка е подписан мирен договор, а двамата царе дават дъщерите си за съпруги един на друг.

Не така успешни са обаче бойните действия на север срещу могъщия племенен съюз Наири-Уруатри (Урарту). Ададнерари ІІ провежда четири похода, докато накрая успява с големи усилия да усмири упорития неприятел.

Буйният подем на Асирия продължава и при сина на Ададнерари ІІ – Тукулти-Нинурта ІІ (890–884 г. пр. Хр.). През 885 г. пр. Хр. той повежда армията си срещу коалицията Наири-Уруатри, разгромява я, след което се насочва срещу арамейското племенно обединение Бит-Замани¹⁷. В ожесточено сражение, асирийската армия печели блестяща победа, а царят на Бит-Замани – Амебале, „прегръща нозете“ на повелителя на Ашшур и плаща огромен данък във вид на бронз, олово, желязо, говеда и коне. Тук е мястото да отбележим, че при царуването на този владетел за пръв път е въведена кавалерията като род войска.

Военната мощ на държавата е съчетана с небивал стопански разцвет. Многобройните дарове, изразяващи се в метали, тъкани, мебели, добитък, коне, които асирийците получават от подвластните народи, съществено увеличават богатствата на страната. Икономическият ѝ просперитет е обусловен от мощната търговска експанзия, както и от грижите, които последните владетели от средноасирийския период полагат за развитието на земеделието, животновъдството и занаятите. Асирийските монарси не оставят пустеещи земи – там царете насилствено заселват хора, които да ги обработват.

По този начин са положени основите на най-славния и бляскав период от историята на Асирия – Новоасирийския, през който страната ще изживее своя звезден миг като първата световна империя в историята на човечеството...

 

¹Кархемъш, Каркемиш – град в Северна Сирия
²Хурити – древен народ с източнокавказки произход. Към края на III-то и през II хил. пр. Хр. на няколко вълни се разселва из Месопотамия, Сирия, Палестина, ЮИ Мала Азия, Армения
³Алзи - хуритско царство, северно от дн. Диарбекир. Възниква в началото на ІІ хил. пр. Хр.
⁴Област ок. устието на р. Хабур, югоизточна Турция
⁵Област по средното течение на р. Ефрат
⁶Касити – древен народ в Северен Иран. Ок. средата на XVIII в. пр. Хр., нахлуват в Месопотамия. В началото на XVI в. пр. Хр. завземат властта във Вавилония и поставят началото на Каситската династия.
⁷Исин – град в Южна Месопотамия
⁸Кудмух (Кутмухи, Куммух, Кумуху) – област, простираща се на територията на дн. Източна Турция, Северна Сирия и част от Арменските възвишения
⁹Ишдиш, възможно е да се чете и като „Милдиш“ – област в долината на Ефрат, локализирана между античните арменски области Софена  и Мелитена
¹⁰Държави, споменати в Надписа на Тиглатпаласар I, но все още нелокализирани от съвременната наука
¹¹Наири – асирийско название на област, простираща се на териториите на дн. Изт. Турция, Армения и Северозападен Иран. По-късно на тази територия възниква държавата Урарту
¹²Кумани – хуритска държава, на територията на дн. Северен Ирак
¹³Хабур – река в Североизточна Сирия и Източна Турция – ляв приток на Ефрат
¹⁴Дур-Куригалзу – древен град, основан от каситския цар Куригалзу I, на 30 км западно от дн. Багдад.
¹⁵Сиппар – град основан от шумерите, северно от Вавилон (Централен Ирак)
¹⁶Каситското наименование на Вавилония
¹⁷Бит-Замани – арамейска държавица в дн. Югоизточна Мала Азия

 

 

           НОВАТА ИМПЕРИЯ

 

             Маршът на „несъкрушимите“

 

Ашшурназирпал II - власт на страха

 

С царуването на Ашурназирпал ІІ (Ашшур – нацир – апал) (883-859 г. пр. Хр.) се поставя началото на пълната политическа и военна хегемония на Асирия в древния Изток, започва методичното и брутално налагане на върховната власт на Ашур върху обширните територии, разпростиращи се от Иран до Средиземно море.

Новият повелител притежава всички необходими качества на държавник, политик и пълководец, с които издига държавата до висините на световна сила. Но и пак благодарение на него тази световна сила става най-омразната в Древността. Решителен, смел, енергичен, но и кръвожаден и изключително жесток, „асирийският Хитлер” повежда армиите на Империята в унищожителни войни, прегазва с огън и меч неприятелските територии, превръщайки ги в безлюдни области. Подлага населението на покорените страни на пълно изтребление при най-малка проява на неподчинение или стремеж към независимост. Огромна част от покореното население се отвеждало в плен, превръщали ги в роби; елита, и тези, които са свързани с предишната власт биват екзекутирани – одирани са живи, обезглавявани, набивани на кол, свързвали ги в живи пирамиди… И с всичко това Ашурназирпал се хвали в своите надписи…

Ето какво се е случило с непокорното княжество Бит-Халуппа¹ и жителите на неговата столица Сура: „Аз дойдох пред Сура…страх от приближаването на Ашшур, моят повелител, ги завладя…; елитът и простолюдието на града, за да запазят живота си се явиха пред мен и предложиха доброволно да се покорят под моя ярем; някои аз убих, на други съхраних живота, на някои изтръгнах езика; Ахиабаб, синът на Ламаман, когото те повикаха от Бит Адини (жителите на Бит Халуппа го провъзгласили за свой цар-бел. на авт.) аз взех в плен; с неустрашимостта на сърцето си и смелостта на моите войници аз обсадих града; всички воини и метежници бидоха заловени; аз затворих цялата аристокрация в главния дворец;…на главната порта аз издигнах паметник в чест на моята победа; на  знатните метежници, които въстанаха срещу мен аз одрах кожите  и ги превърнах в трофеи – някои оставих да гният в куп, други разпънах на кол и ги поставих върху купа, някои набих на кол и ги наредих в кръг  около купа… Много от тях отведох в Ашшур, където одрах кожите им и ги закачих на градските стени; офицерите от царската гвардия, метежниците, лиших от живот; после отведох Ахиабаб в Ниневия, одрах му кожата и я закачих на градските стени….”

Ето и последствията от наказателния поход срещу бунтовника Хулай²: „Аз се отправих към Кинабу, укрепен град на Хулай. Със стремителна атака взех града; 600 негови бойци аз унищожих; 3000 пленници предадох на изгаряне; не оставих нито един жив; от труповете издигнах куп, юношите и девиците изгорих; на управителя на този град одрах кожата и я закачих на стената в знак на презрение; градът разруших и изгорих в огън…. отправих се към укрепения град Тил, той беше град с три крепости една зад друга; непристъпната крепост и многочислената армия им даваха увереност в своите сили и те не ми се покориха, не приеха моя ярем; с яростна атака и устрем аз взех града; тяхната войска унищожих… много войници взех в плен живи; на едни отсякох ръцете и нозете, на други носовете и ушите, на трети извадих очите; в пределите на града аз издигнах купчина от още живи тела….”  Или превземането на град Дира³:

„Срещу  град Дира се бих. Два дни след разсъмване хвърлях гръмотевици, извиках огън и буря. Моите войници се нахвърлиха срещу него със сила – като Буреносната птица. Превзех града, съсякох с меч и отрязах главите на 800 негови войници. Останалите залових и хвърлих в огъня. Една част от живите и купчина глави струпах пред градските порти. Седемстотин жители набих на кол. Младежите и децата  изгорих на клада. Отнесох имуществото им, разруших града и обърнах цялата страна в развалини”.

Да спрем до тук. Жестоките завоевателни походи и наказателни експедиции хвърлят в ужас покорените народи и съседите на Асирия. Страхът от асирийците е повсеместен и само вестта за приближаващата асирийска армия е достатъчна съответния град да отвори вратите си и населението доброволно да приеме властта на суверена на Ашшур. Именно при царуването на Ашшурназирпал ІІ Асирия се превръща в най-ненавистната и омразна държава в древността, всяваща страх и ужас сред съвременниците ѝ, и тази незавидна слава я съпътства до самия ѝ крах, с нея тя остава и в историята... Но това е и целта на този монарх – всяване на сковаващ сърцата страх всред непокорните; всеки, дръзнал да се опълчи срещу свещената власт на Ашшур да знае какво го очаква. Ето с какво задоволство царят ни съобщава за постигнатото след похода срещу Вавилония:

„Страхът от моята власт е стигнал чак в Кардуниаш, ужасът от моите оръжия е обхванал Халдея (Южна Вавилония)”.

Няма да бъдем обаче обективни и справедливи, ако изтъкваме само жестокостта и суровостта на този владетел. Ашшурназирпал ІІ често е обвиняван от историците за откровения си разказ за жестокостите, на които обрича покорените. Това нравствено осъждане обаче, пречи да се видят неговите положителни постижения и държавнотворчески качества. Той издига влиянието на асирийската цивилизация и полага основите на Новоасирийската империя. Ашшурназирпал ІІ има забележителни постижения и във вътрешната политика. Нека да се спрем малко по-подробно на неговата дейност като военен стратег и държавник.

 

Експанзия във всички посоки

 

Летописите ни съобщават за девет големи военни кампании. Преди началото на мащабната експанзия, Ашшурназирпал ІІ взема мерки за осигуряване сигурността на империята, създава отбранителен пръстен от буферни васални държави.

Първият поход е предприет с цел укрепване на северните имперски граници. Армията потегля  в посока североизток по горното течение на реката Голям Заб (Горен Заб), нахлува в Приурмийския район и овладява малкото княжество Киррури⁴. Вторият поход е насочен срещу традиционният враг – конфедерацията Наири – Урарту. Осигурил спокойствието на север, Ашшурназирпал ІІ се отправя на изток, по поречието на р. Малък (Долен) Заб и достига до южните брегове на езерото Урмия, като по пътя си асирийската армия покорява без особени усилия местните племена и народи.

Петата кампания е с направление басейна на Горен Тигър, срещу хуритските княжества Кудмух и Хапхи и арамейското племенно обединение Бит–Замани⁵. След поредица успешни сражения, цялата територия по горното течение на Тигър е присъединена към империята. Малко преди приключване на кампанията, през 879 г. пр. Хр., въстават  арамейските княжества Бит-Халупа и Бит-Адини, с подкрепата на вавилонския цар Набу-апла-иддин І (888-855 г. пр. Хр.). Шестият поход на Ашшурназирпал ІІ е насочен срещу Бит-Халупа. Какво е сполетяло  бунтовната област, читателят вече знае...

От там  асирийската армия потегля на юг към границите на Вавилония, тъй като между двете страни съществувал спор за пограничните територии. Набу-апла-иддин І прави опит да спре асирийците, но търпи пълен разгром и е принуден да признае върховната власт на асирийския суверен, а спорните територии, разбира се, преминават към Асирия.

След като урежда отношенията с Вавилония, Ашурназирпал ІІ потегля на запад от р. Хабур, за да сломи съпротивата на враждебното княжество Бит-Адини. Асирийската армия превзема с щурм столицата Капару и избива защитниците. Владетелят на Бит-Адини Ахуни се предава на милостта на победителите. Животът му е пощаден след като плаща огромен данък и предоставя заложници.

Последната, девета кампания е насочена към Сирия и Средиземноморието. Тук асириецът съчетава демонстрацията на военна мощ със средствата на дипломацията. Владетелят установява приятелски отношения с царете на повечето сирийски държави, получава дарове от средиземноморските градове. Асирия си осигурява достъп до търговските пътища от финикийските пристанища, свързващи Египет и Кипър с Предна Азия. Първоначално Ашшурназирпал ІІ се насочва към малкото царство Кархемъш, но до сражение не се стига. Царят на Кархемъш, изплашен от мощта на имперската армия, доброволно се предава и плаща приличен данък – 20 таланта сребро, 100 таланта мед, 250 таланта желязо и различни скъпоценни предмети (1 талант = 30.3 кг).

Малката армия на Кархемъш е включена в състава на асирийските сили. Тук пристигат и редица владетели на съседни княжества, за да засвидетелстват почитта си към могъщия асирийски монарх.

Ашшурназирпал ІІ продължава пътя си през Северна Сирия, Ливан, и спира на бреговете на Средиземно море, като навсякъде приема почести и дарове. В гр. Арибуа⁶ е създадена голяма асирийска военна база, и е поставена стела на великия цар редом до релефите на египетските фараони. На нея е изсечен гордия надпис:

„Аз дойдох в Ливан. Аз дойдох до Великото море в страната Амуру. Във Великото море аз умих своето оръжие и принесох жертва на моите богове. Аз приех дан от царете на морския бряг: Тир, Сидон, Библ, Махалат, Маис, Кайц, Амурру и Арад, идващи от вътрешността на морето - сребро, злато, олово, мед, бронзови съдове, пъстри платове, платна, големи и малки животни ... "

 

Новата имперска столица

 

Походите на Ашшурназирпал ІІ донасят на държавата несметни богатства, използвани при построяването на новата столица Калху (библейският Калах) дн. Нимруд. Всъщност селището е основано още през ХІІІ в. пр. Хр., когато Салманасар І построил тук своята резиденция, но впоследствие запада. Сега Ашшурназирпал ІІ предприема грандиозно строителство в града – построени са прекрасни дворци, административни сгради, величествен зикурат. А царският дворец поразявал със своя блясък и великолепие. Около голям вътрешен двор, във формата на квадрат, се издига дворцовия комплекс, включващ царските апартаменти, парадните зали, женските покои, стаите за гости, помещения за прислугата и войниците. Стените на двореца са украсени с барелефи, изобразяващи бойните подвизи на монарха, ловни сцени, пиршества, представени изключително реалистично от ваятелите.  На парадния вход на двореца като безмълвна стража стоят Шеду – фантастичните крилати бикове с човешка глава. Дворцовият комплекс, заедно с храмовете е ограден от високи крепостни стени. Извън тях се намират жилищните квартали на столицата.

Колкото и странно да ни се струва след всичко казано дотук за Ашшурназирпал II, този суров воин се оказва тънък ценител на красивото и изящното. Монархът е известен с интересите си към ботаниката. Всеки военен поход е използван и за събиране и селектиране на редки растения и цветя. С тях са засадени огромните паркове и градини, красящи новата величествена столица на Империята. По нареждане на царя е построен зоопарк, в който има много и най-различни представители на животинския свят – бикове, лъвове, щрауси, маймуни, слонове…

Едновременно със строителните работи в столицата, се обръща внимание и на благоустрояването на градската околност – прокопани са канали, които спомагат за повишаването на плодородието и развитието на селското стопанство.

Столицата е открита тържествено през 879 г. пр. Хр. Официалното откриване е съпроводено с невероятна помпозност – на тържествата присъстват над 50 000 души, сред които целия елит на Асирия и съседните страни, делегации на неохетските и аморейски княжества, както и видни граждани от всички градове на Финикия, представители на Вавилония.

Възстановка на парадната порта на Калху. Метрополитън музеум, Ню Йорк

 

Градът се разраства бързо. Вече като имперска столица, Калху привлича многоброен народ. Той се превръща в един от най-големите градове в света и се отличава със своята етническа пъстрота. Лично Ашшурназирпал II нарежда в него да бъдат заселени пленници от военните кампании. Градът гъмжи от занаятчии, чиновници, царски служители, писари, войници, както и всякакви хора, дошли тук да търсят щастието си. Към столичните тържища се стичат търговци от всички краища на империята, а също и чужденци, които продават тук своите стоки и печелят огромни състояния. Местните търговци от своя страна предлагат на хилядите гости на столицата голямо разнообразие от стоки. Войниците продават натрупаната плячка по време на военните походи. На градските площади винаги кипи оживена търговия. В занаятчийските работилници се произвеждат стоки за бита, предмети на лукса, произведения на изкуството. Целият този търговски и производствен кипеж повишава благосъстоянието на столичани и пълни градската хазна. Калху израства като един от големите производствени и търговски центрове не само в Империята, но и в целия тогавашен свят. Икономическата мощ, мащабите на града, красотата и великолепието на  дворците и храмовете, могъществото на отбранителния крепостен пояс с високи, яки стени и величествени кули превръщат имперската столица в истински световен град. И може би, тук е редно да цитираме думите на сър Хенри Роулинсън, с които големият учен си представя величието на Града:

„Когато залезът запали в небето тези буйни цветове, Калху би трябвало да изглежда за пътника, който за първи път го съзерцава от долината, като видение от един магичен свят“…

 

¹Арамейско княжество, на територията на дн. Северна Сирия
²Асирийски наместник на провинция Халзилуха (ок. днешен Диарбекир)
³В дн. Източна Турция
⁴В дн. Западен Иран
⁵Държавици, намиращи се на териториите на дн. Сирия и Източна Турция
⁶В  дн. Сирия

 

 

Салманасар III - царят воин

 

След смъртта на Ашшурназирпал ІІ властта в Асирия преминава към сина му Шулману - ашаредду (ак. "приветствие към първенеца"), повече известен като Салманасар III (858 - 824 г. пр. Хр.). Той не само се оказва достоен последовател на делото на баща си, но и го задминава по размах и мащаби на политическата и военната експанзия. По негово време Асирийската империя достига най-голям разцвет и се простира от устието на р. Тигър до Средиземно море. За 34 години на своето царуване Салманасар извършва 32 военни кампании.

Към момента на встъпване на Салманасар на престола конфедерацията Наири - Урарту се обединява в една държава - Биайну, известна ни от асирийските летописи като Урарту. Начело на тази млада държава застава цар Араму (864-845 г. пр. Хр.). Още през първата година на управлението си, Салманасар предприема поход към Урарту. Отначало той превзема добре укрепения град Ариду и така жестоко си разчиства сметките с жителите и защитниците на крепостта, че управниците на съседните области предпочитат доброволно да се предадат на асирийците. След като приема в Ариду техния данък и изявленията за подчинение, Салманасар поема на запад от езерото Урмия¹. Неговата армия извършва един изключително тежък преход през планините Джелу-Даг и Акаран-Даг и навлиза в областта Хубушкия², която е в състава на Урарту. Населението на тази територия не съумява да окаже на завоевателите достойна съпротива. Асирийците навлизат навътре в страната, превземат крепостта Сугуни на брега на езерото Ван, разрушават и опожаряват 14 селища. От Сугуни Салманасар се спуска към  "морето на Наири" – езерото Урмия и "измива там своето оръжие". През същата година асирийският цар потегля срещу арамейското княжество Бит-Адини, което преди време е подчинено от Ашурназирпал ІІ, но след оттеглянето на имперската армия, князът Ахуни отново проявява враждебност към империята. Бунтовната държава създава проблеми на асирийците при проникването им на запад.

Ахуни решава да се бори с имперските сили и създава коалиция на арамейските и неохетските княжества, в която освен него влезли Унки, Кархемъш и Яуди³. Начело на съюза застава, най-вероятно, царят на Унки Салпалулме. Но в няколко кръвопролитни сражения войските на коалицията претърпяват съкрушително поражение.

През  втората година на  управлението си Салманасар ІІІ отново предприема поход към Сирия. Неговата армия преминава през Ефрат по време на пълноводието. Ахуни отново излиза срещу асирийците и отново е разбит. Царят на Яуди Хайа предпочита да изостави опитите за съпротива и изплаща на асирийците данък. Асирийската армия прегазва Бит-Адини, щурмува и превзема столицата Тил-Барсип, но  Ахуни  се измъква и бяга към град Шитамрат на брега на Ефрат, където се намира неговата резиденция. Асирийците го преследват, залавят го в собствения му дворец, след което ликвидират независимостта на княжеството, а жителите му преселват във вътрешността на империята. Начело на присъединените области Салманасар ІІІ поставя свои наместници, като по този начин налага пряко властта на империята. Много от градовете са  преименувани. Така Тил-Барсип започнал да се нарича Кар-Салманасар.

В 856 г. пр. Хр. асирийската армия преминава през планинския проход Ензит (арм. Андзит) по левия бряг на Ефрат през областите Алзи, Сухме и навлиза в западно-хуритската страна Диаухов, на югоизточното крайбрежие на Черно море. След като разбива царя на Диаухов, Салманасар ІІІ нанася удар по Урарту от северозапад. Непосредствено до град Арзашку в планината Аддури асирийците се сблъскват с урартските войски. В свирепото сражение урартите са съвършено разбити, а имперската армия превзема цялата област, разположена на северозапад от езерото Ван. Следват обичайните по онова време зверски разправи над населението, грабежи и разорение, ярко описани в "Аналите"⁴. Урартския цар Араму е принуден да се спасява, а Салманасар ІІІ нарежда да изваят образа му на планината Еритиа, в чест на великата победа. След това армията прекосява Приурмийския район,  и се връща в Асирия.

Урартската държава при цар Араму и походите на Салманасар III срещу него.

Автор: EvgenyGenkin Лиценз: CC BY 2.5

 

Вероятно около 854 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ е оказал подкрепа на един от претендентите за вавилонския престол. Като идва на власт, Мардук-закир-шуми (854-827 г.пр.Хр.), отстъпва част от своите територии на Асирия, като става фактически васал на Салманасар. През същата година е организирана военна кампания с направление на запад. По това време Южна Сирия и Палестина осъзнават заплахата от страна на империята и съумяват да се обединят. Пред лицето на новата опасност за известно време е забравена ожесточената борба между Израел и  държавата Арам, която се намира по на север, с център гр. Дамаск. Доскорошните заклети врагове сключват помежду си мир и  формират антиасирийска коалиция. Войските на империята нанасят унищожителен разгром на коалиционните сили, както ни осведомява и самия Салманасар ІІІ:

"Аз изтребих техните войски. 12 царе излязоха насреща ми, за да се сразят с мен; аз излязох на бой с тях и ги победих. Взех в плен техните колесници, конница, оръжие. Царете се разбягаха, за да спасят своите животи... "

Царят на Кархемъш Сангара (~876 — 846 г. пр. Хр.) изпраща богати дарове, а също и дъщеря си, която е съпровождана от 100 дъщери на кархемъшски велможи. След това асирийската армия преминава река Оронт, преодолява планината Аман и се спуска в Киликия, където награбва огромна плячка. По този начин, асирийците завършват подчиняването на Северна Сирия и погледът им вече се обръща към южните територии.

На следващата година Салманасар ІІІ започва грандиозен поход за пълното подчинение на Сирия. Имперските войски се насочват първоначално на северозапад, превземат големия търговски град Халпу (дн. Алепо), след което настъпват по средното течение на р. Оронт и нахлуват на територията на държавата Хамат. Без да срещнат сериозна съпротива асирийците овладяват няколко градове. Пред лицето на тази угроза, царят на Хамат Ирухлени незабавно търси помощта на съседите. На призива му откликват десетки царства от Сирия, Палестина, Финикия, Киликия, на помощ се притичват и арабите. Почти цяла Предна Азия се вдига срещу нашествениците. Асирия се изправя срещу мощна коалиция.

Асирийските източници, говорейки за силите на коалицията, упоменават 12 държави, но на преден план излиза царството Арам. Трябва да отбележим, че името на царя на Дамаск до днес предизвиква спорове сред учените. Работата е там, че в Библията се посочва, че цар на Арам през този период е бил Бен-Хадад (арам. Бар-Хадад), асирийските текстове посочват друго име - Адад-Идри. Същевременно анализа на текста показва, че става дума за един и същи човек. За обяснение на този различен прочит са се издигали различни хипотези, но най-вероятно, окончателно няма да бъде разрешен този проблем. Споменатия Адад-Идри (880-844 г. пр.Хр.) предоставя за съюзната армия най-големите сили - 1200 колесници, 1200 конници и 20 000-на пехота. На второ място се споменава Ирухлени (~860-853 г. пр.Хр.), царя на Хамат, който предоставя 700 колесници, 700 конници и 10 000 пехотинци. Като трети е посочен израелския цар Ахав (869-850 г.пр.Хр.) с 2000 колесници и 10 000 войници. Тези три държави образуват ядрото на военния съюз. Свои войски представят също финикийските градове. На помощ идват дори амонитяните и арабският шейх Гиндибу, който изпратил войници на камили. В текста са споменати и 1000 войници на мусрийците. Големи спорове предизвиква въпросът, трябва ли  да се отъждествява страната Муcри с Египет или пък това е някакво малко княжество в Сирия или Анатолия. Войските на съюзниците започват да се съсредоточават до гр. Каркар в Хамат, очаквайки наближаването на имперската армия. Тук през 853 г. пр.Хр. става прочутата кървава битка.

Салманасар ІІІ описва пълния успех на своята армия; той твърди, че е изтребил 14 000 вражески войници, като покрива с телата им  цялата равнина. Асирийската победа обаче, не е потвърдена от други извори, а като се имат  предвид последиците от битката, едва ли тази „победа” е толкова пълна, дори можем да говорим и за поражение на имперските войски. В научната литература няма единодушие по отношение на изхода на това сражение. Факт е обаче, че имперската армия е толкова изтощена, че в продължение на четири години не са предприети никакви военни действия.

Едва през 849 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ възобновява опита си да покори Сирия и Палестина. За целта асирийският цар потегля със 120 000-на армия – невиждана за онова време военна сила. Политическата ситуация се оказва благоприятна за империята - по това време антиасирийската коалиция започва да се разпада и бившите участници в съюза влизат в остри конфликти помежду си. По всичко личи, че този път кампанията ще има успех.

Скоро след битката при Каркар Израел излиза от съюза и възобновява борбата си срещу Арам. Заедно с юдейския цар Иосафат (873-849 г. пр. Хр.) той напада принадлежащия на Арам град Рамот-Гилеат, който е разположен на търговския път Дамаск-Аравия. В едно от сраженията Ахав е смъртоносно ранен и не след дълго умира. Неговият син Охозия (850-849 г.пр.Хр.) след две години умира бездетен, и на израелския престол се издига втория син на Ахав, Иорам (849-842 г. пр.Хр.). Въпреки тези събития, Салманасар ІІІ получава отпор от страна на антиасирийската коалиция както през 849 г. пр. Хр., така и по време на последвалите походи в Южна Сирия през 848 и 846 г.пр.Хр.

Става ясно обаче, че сирийските царства дълго не могат да противостоят на асирийската сила и повечето от тях стават васали на империята. Все пак Салманасар ІІІ успява да наложи влиянието си над Сирия и Палестина.

Царят налага влиянието на империята на изток, като преминава планината Загрос и през Кюрдистан нахлува в Северозападен Иран. Там за първи път асирийците се срещат с племената на мидийци и перси, дошли по тези земи в края на ІІ хил. пр. Хр. от север. Асирийската експанзия в последствие налага месопотамската цивилизация над тези ирански народи, а в крайна сметка персите, покрай връзките си с Асирия се оказват наследници на великата империя и предават много черти на асиро-вавилонската култура на древните гърци, а чрез тях – и на останалия свят.

Рейдът на асирийската армия през 843 г.пр.Хр. в Иран няма за цел да присъедини тези територии към империята. Това е обикновен грабителски поход и след като се наплячкосва, армията се връща обратно, водейки и хиляди пленници.

През 841 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ отново се захваща с Южна Сирия. По това време в страните участващи в коалицията се случват някои промени. От Израелското царство се отделя областта Моав и всички опити да бъде върната се оказват безрезултатни. Решавайки да се възползва от отслабването на своя заклет враг, царят  на Арам Адад-Идри започва нова война срещу Израел. Но израелтяните нанасят поражение на арамеите под стените на обсадената си столица Самария. Това поражение предизвиква политическа криза в Дамаск, задълбочила се от тежката болест на Адад-Идри. Един от царските пълководци Хазаел (844-804 г. пр. Хр.) удушава Адад-Идри с мокро одеяло и сам заема трона на Арам. Израелският цар Иорам не пропуска да  се възползва от събитията в Дамаск. В съюз с царя на Юдея Охозией (842 г. пр. Хр.) те отново се насочват към града Рамот-Гилеад, при стените на който Иорам е сериозно ранен. По инициатива на пророка Елисей, който рязко се изказвал срещу засилването на финикийските култове, в Израел избухва бунт, който довежда на власт военачалника Ииуя (Иегу) (842-815 г. пр. Хр.). В резултат на тези преврати през 841 г. пр. Хр. на Салманасар успява да противостои вече само Арам. По всяка вероятност асирийците подчиняват Хамат и се срещнат с войските на противника в планинските хребети на Антиливан. В битката при планината Саниру Хазаел търпи поражение и Салманасар, най-после, пробива към Дамаск. В  "Аналите" той съобщава, че е изсякъл овощните градини около арамската столица, но за превземането на самия град нищо не съобщава. Вероятно, Дамаск устоява на щурма. Асирийската армия поема на юг през територията на Израел до планината Кармел. Салманасар ІІІ приема данъка и изявленията за покорност и подчинение от израелския цар Ииуя (на черния обелиск, съхраняващ се в Британския музей, го виждаме как се кланя на Салманасар), а също от царете на Тир и Сидон. Египет също демонстрира приятелско отношение към Асирия, като фараонът изпраща на Салманасар дар от камили, хипопотам и други екзотични животни.

 Израелският цар Иеху пада ничком пред царя на Асирия.

Снимка: Steven G. Johnson Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

През следващата година на Салманасар се подчинява и плаща данък царят на неохетското царство Унки в Северна Сирия. Някъде по същото това време или с няколко години по-късно Салманасар поставя на трона на Унки своя довереник Лубарну II, а военните сили на царството са включени в състава имперските въоръжени сили.

През 838 г. пр. Хр. асирийската армия отново се стоварва върху Арам, като този път Дамаското царство е оставено само срещу имперската мощ, тъй като всички негови съюзници са вече васали на Асирия. Арамеите отново претърпяват поражение, разрушени са редица градове в царството, но Дамаск пак устоява на атаката. Тъй като Салманасар нищо определено не съобщава за завзетата плячка, може да предположим, че кампанията от тази година не  постига очакваните успехи. Това е последният поход на Салманасар в Южна Сирия. Вече застаряващия и уморен от непрекъснатите походи асирийски цар разбира, че е време да обърне повече внимание на вътрешното положение в страната.

Не му е съдено обаче да се отдаде на спокойствие на вътрешните дела на империята. Външнополитическата обстановка продължава да е тревожна, като този път заплахата идва от северния съсед Урарту.

На практика четвърт век Салманасар не безпокои Урарту, зает с борбите със Северносирийските и Южносирийските съюзи. За това време държавата Урарту значително укрепва и израства като могъща сила. Истинското издигане на това царство е свързано с името на цар Сардури I (840-825 г. пр. Хр.). Той нарича себе си не само "цар на Биайнели (Урарту), управник на града Тушпа", но и "велик цар, силен цар, цар на обитавания свят, цар на Наири". Съдейки по тази титулатура, Урарту явно претендира за съперничество с Асирийската империя. Позицията на империята като единствена велика сила и нейното влияние в Предна Азия са сериозно застрашени.

През 832 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ изпраща срещу Сардури І своя генерал Дайан-Ашшур, но урартите  удържат на удара и не допускат асирийската армия да проникне навътре в страната. Въпреки, че 50 града са подложени на грабеж, този поход се оказва безславен за Асирия.

От Северна Сирия също пристигат тревожни новини. През 831 г. пр. Хр. в Унки антиасирийската партия сваля марионетния цар Лубарна, и на власт идва Сурри. Асирийският цар тутакси изпраща Дайан-Ашшур да възстанови реда в северносирийската държава. Сурри е свален и екзекутиран, а на трона генералът поставя някой си Саси.

 Асирийската империя при Салманасар III. Източник: http://explorethemed.com

 

Последните години от живота си Салманасар ІІІ прекарва в Калху. Той се занимава със строителство, разширява града, издига нови храмове и сгради. Краят на царуването на великия цар е помрачен от вътрешни смутове. През 827 г. пр. Хр. избухва голямо въстание, оглавено от първородния син на Салманасар ІІІ Ашшур-дан-аплу. Принцът се почувствал пренебрегнат, тъй като Салманасар посочва по – малкия си син Шамши-Адад за наследник на трона. Въстанието обхваща 27 града на вътрешна Асирия и е подкрепено от земеделците, които изпитват големи затруднения заради непосилните данъци. На страната на царя застава действащата армия, но изминават почти две години, докато бъдат потушени огнищата на въстанието. Потърсена е и помощта на вавилонския цар. В замяна на тази помощ Салманасар е принуден да върне областите, които преди двадесет и пет години са му дадени от Мардук-закир-шуми. Договорът е скрепен с брак – престолонаследникът Шамши-Адад се жени за вавилонската принцеса Шаммурамат.

По време на тези събития, в 824 г. пр. Хр. , неуморимият воин Салманасар ІІІ склапя очи.

 

¹В дн. Северозападен Иран
²Област югоизточно от ез. Ван
³Арамейски княжества в Северна Сирия
⁴Общото название на надписите на Салманасар III

 

Колосът пред крах

 

Шамши-Адад  V, Шаммурамат, Ададнерари III - експанзията продължава.

Слаби наследници. Издигането на Урарту. Асирия в агония.

 

Синът на Салманасар III, Шамши–Адад V ("Моето слънце - [бог] Адад) (823-811 г. пр. Хр.) поема властта фактически като вавилонски васал – в замяна на помощта, която им е оказана при потушаване на размириците, на асирийците е наложен унизителен договор, който реално ги превръща в зависими от Вавилония. Външнополитическите обстоятелствата обаче го принуждават поне на първо време да търпи този  позорен за Асирия статут.

Тревожно е положението откъм северните граници, където Урарту все повече проявява враждебност и продължава да засилва позициите си в региона. При наследника на Сардури І Ишпуини (825-810 г. пр. Хр.) Урарту постига окончателно обединение, разширява границите си до ез. Урмия и налага властта си над планинския град  Мусасир¹. Сега урартския цар обръща взор и към земите на манеите² в Западен Иран. Това предизвиква тревогата на Асирия, тъй като североизточните ѝ граници са поставени под непосредствена заплаха. Шамши – Адад V незабавно потегля на поход, прехвърля войските си през планинските хребети на Загрос и в местността Караллу³ се сблъсква с урартските войски. В разразилата се битка асирийците печелят пълно надмощие, а урартския цар се спасява с бягство. От там Шамши-Адад V нахлува в Мидия и Парсуа⁴, и след демонстрация на военната си мощ се връща обратно с богата плячка. Затвърдил северните и североизточните граници на империята в победоносната война с Урарту, асирийският цар решава да се разправи с Вавилония. Армията му потегля на юг по течението на Тигър и нахлува в източните територии на страната, като ги подлага на разорение. Макар, че вавилонския цар Мардук-балласу-икби (827-813 г. пр. Хр.) образува коалиция, която включва халдейските княжества и дори Елам, силите му търпят поражение в кръвопролитната битка. Асирия възстановява контрола над Вавилония, който ще продължи неизменно до самия край на империята. Като изключим тези по-сериозни военни действия, управлението на Шамши-Адад V преминава в мир. Асирия е отново  неоспорим хегемон в Предна Азия – тя владее цяла Месопотамия, Сирия и Палестина, влиянието ѝ се простира и върху Източна Мала Азия.

Шамши-Адад V умира през 811 г. пр. Хр. , наследен от своя непълнолетен син Ададнерари ІІІ (811-783 г. пр. Хр.). От 811 до 806 г. пр. Хр. – до навършване на пълнолетие на престолонаследника, империята се управлява от Регентски съвет начело с царицата майка Шаммурамат (Семирамида). Това е истински феномен в асирийската история, като имаме предвид принципно безправното положение, което жените заемат в асирийското общество.

От оскъдните данни, които са достигнали до нас за Шаммурамат, се вижда, че тя се оказва достойна  продължителка на делото на съпруга си. Застанала начело на една типично „мъжка” държава, тя не отстъпва по амбиция, твърдост и решителност на предшестващите я царе. Още в началото на управлението си царицата – майка подготвя голям поход срещу Мидия. Шаммурамат лично оглавява армията и взема със себе си и престолонаследника. Асирийците извършват рейд дълбоко в териториите на Мидия, след което пресичат Приурмийския район и се завръщат в Асирия. Няма данни за състояли се сражения, което ни кара да заключим, че това е само една демонстрация на имперската мощ. Не са известни други външно – политически прояви на царицата-регент.

Под нейно влияние в Асирия е въведен култът към бога Набу – покровителят на литературата и мъдростта, син на главния бог от вавилонския пантеон – Бел-Мардук.

Много специалисти са на мнение, че царицата-регент Шаммурамат се явява първообраз на гръцките легенди за Семирамида, които пък от своя страна се основават на мидийски източници. Митологичната традиция погрешно свързва Семирамида с легендарните Висящи градини във Вавилон. В действителност това съоръжение, смятано за едно от Седемте чудеса на света е построено от Набукаднесар ІІ (Новуходоносор) - две столетия след царуването на историческата Шаммурамат. Други легенди я представят за съпруга на легендарния асирийски цар Нин – митологическа, а не историческа личност.

След като престолонаследникът навършва пълнолетие, Шаммурамат се оттегля от властта  а той се възкачва на асирийския трон под името Ададнерари ІІІ ("Адад, ела на помощ") (806-783 г. пр. Хр.).

Още на следващата година младия цар предприема поход срещу враждебното царство Арпад⁵, което оглавява антиасирийска коалиция от северно-сирийски царства. Асирийската армия разгромява коалицията, но Арпад не е ликвидиран – Ададнерари го обявява за васално царство и присвоява съкровищата на неговия владетел.

През 804 г. пр. Хр. Ададнерари ІІІ започва голяма военна кампания на запад. Имперската армия достига Средиземно море, подчинява финикийския град Арвад, след което се насочва срещу царство Арам. Ададнерари удържа съвсем лека победа над могъщото някога Дамаско арамейско царство, срещу което дядо му Салманасар ІІІ бе водил толкова упорити войни. Още преди асирийската армия да щурмува Дамаск, неговият цар Мари предлага своето подчинение на империята и плаща огромен данък – 2000 таланта сребро, 100 таланта мед, 2000 таланта желязо, 3200 ленени одежди. Това обаче не укротява асирийците и през 794 г. пр. Хр., те нанасят нов удар по Арам. Царят Мари не се решава да излезе на открито сражение с имперската армия и се затваря в Дамаск. При вида на готвещите се за щурм асирийски полкове смелостта му го напуска и той прекланя глава пред Ададнерари. Мари признава върховната власт на асирийския монарх и заплаща още един огромен трибут – като първия път. Владетелите на Израил, Едом (Едомея), Моав, Филистимското царство също бързат да изразят покорността си пред Ададнерари.

Западната кампания завършва с блестящ успех. Властта на империята е наложена безапелационно над цяла Предна Азия. Ето как Ададнерари ІІІ описва този поход:

„На запад от Ефрат аз покорих земята Хатти, цялата територия на Финикия, Тир, Сидон, Бит-Хумри (Израил), Едом и Филистия нагоре до Морето на Залеза и наложих над тях данъци и такси”.

След усмиряването на запада, Ададнерари ІІІ обръща поглед на изток. Асирийците извършват серия от походи в Мидия и страната на манеите, като достигат и „Морето от което изгрява слънцето” – т.е. Каспийско море.

Но докато асирийските армии кръстосват запада и изтока, страшна заплаха надвисва връз северните граници на империята, от страна на все повече засилващата се държава Урарту. Нейният цар Минуа (810-786 г.пр. Хр.) предприема мощна офанзива и за кратко време откъсва от Асирия провинциите по течението на Горен Ефрат, вкл. областта Алзи⁶. След това урартската армия пресича областта Мелитена (дн. в Армения) и дори извършва рейд във вътрешните територии на империята. След смъртта на Ададнерари ІІІ трона на Асирия се заема последователно от неговите трима синове - Салманасар IV (782-773 г. пр. Хр.), Ашшурдан III (772-755 г. пр. Хр.) и Ашшурнерари V (754-745 г. пр. Хр.).

В продължение на близо четири десетилетия те са принудени да водят изтощителни войни с могъщата Урарту, която достига върха на мощта си при царуването на сина на Минуа – Аргищи І (786-760 г. пр. Хр.) Асирия бързо губи позициите си на най-влиятелната сила в Предна Азия, нейната роля на хегемон в региона се поема от Урарту. Последната налага контрола си над търговските пътища в горноефратския район, където разполага силни гарнизони. Завладявайки царство Мелитена, Аргищи І обкръжава Асирия от запад и прекъсва връзките ѝ с важните източници на суровини. След това урартския цар се насочва към източните граници на империята, завзема териториите южно от ез. Урмия и от там нахлува в земите на манеите. Урарту слага ръка и върху търговските пътища в Северозападен Иран. Връзките на империята с мидийци и перси са прекъснати. Асирия се оказва в блокада.

Невероятните успехи на Урарту се дължат донякъде на вътрешните проблеми в Асирия. Честите епидемии, граждански бунтове, брожения и недоволства, довеждат непобедимата доскоро империя до крайна степен на изтощение. От друга страна загубата на стопанските ресурси се отразяват значително на военната ѝ мощ и тя не може да се противопостави на експанзията на мощния северен съсед.

Вече става ясно, че е назряла необходимостта от коренни реформи в стопанското, политическото и военното устройство на империята. Положението в Асирия става нетърпимо, асирийското общество е настръхнало, държавата е изправена пред катастрофа.

Дълбоката икономическа криза, породена от прекъснатата търговия, срива обществения порядък. През 746 г. пр. Хр.  недоволството се отприщва в масови въстания, които избухват в големите имперски градове. Революцията обхваща и самата столица Калху, като на страната на гражданите застава и армията. Ашшурнерари V е арестуван и екзекутиран заедно с всички членове на царската фамилия.

 

¹Планински град-държава, югоизточно от ез. Ван
²Държава съществувала в периода X-VII в. пр. Хр. на територията на дн. Сев. Иран и Азербайджан
³Област в Северозападен Иран
⁴Област в Югозападен Иран, провинция Фарс
⁵Арамейско царство в Северозападна Сирия, северно от дн. гр. Алепо
⁶Хуритско царство, разположено в долината на река Арцани, Арменския масив. Възниква в началото на ІІ хил. пр. Хр.

 

 

 Тиглатпаласар III. Реорганизация на Империята.

Военната държава

 

Пред изнемощялата и съсипана страна се откриват нови хоризонти – революцията смъкнала от власт старата царска династия, качва на трона един от най-надарените владетели на Древността – Тукулти-Епил-Ешарра¹ или по-известен като Тиглатпаласар ІІІ (745-727 г. пр. Хр.) - гениален реформатор, изкусен държавник и политик, голям пълководец. Човекът, който не само ще изведе Асирия от кризата и ще върне нейното благосъстояние, но и ще увеличи нейната стопанска и военна мощ, имперското ѝ величие както никога досега.

За миналото на този славен цар не знаем почти нищо, сведенията са оскъдни а и противоречиви. В един от надписите си твърди, че е потомък на Ададнерари ІІІ, според други източници е управител на Калху. Във Вавилония е известен под името Фул – възможно е това да е неговото истинско име (така е наричан и в Стария завет). И досега продължават споровете за неговия произход и дейност преди да се качи на трона.

Приемайки тронното име „Тиглатпаласар”, явно има намерението да върви по стъпките на великия си предшественик, носел името преди повече от три столетия².

Когато новият цар поема властта, Асирия е в окаяно стопанско и военно положение, страната е пред крах. Западните територии отдавна са изгубени, Вавилония е пред анархия, северните и източните области на империята са под властта на Урарту. Империята от дълги години не е империя а второстепенна сила, териториално орязана, с рухнало стопанство и почти никакви сериозни военни сили. За 40 години обаче Асирия си връща всички изгубени територии и отново се извисява като най-могъщата сила в Азия.

Тези смайващи успехи не се дължат на промяна на външнополитическото статукво, а са изцяло плод на безпрецедентните реформи, които Тиглатпаласар ІІІ започва веднага след като поема властта. Царят предприема дълбоки преобразования във всички сфери – армията, държавният апарат, провинциите, стопанството. На първо място е реорганизирана армията.

Опълчението е премахнато и е създадена редовна армия, на пряко подчинение на монарха. Личният ѝ състав се рекрутира от свободното население и от чужденци. По този начин се увеличава боеспособността на войските, а царят става почти независим от общините, които предоставят опълчения. Създаден е корпус от професионални гвардейци, който е в постоянно разположение на владетеля. В новата армия са въведени еднотипни екипировка и въоръжение. Към съществуващите по-рано родове войски от лека и тежка пехота, отряди от бойни колесници, са добавени нови – кавалерията (тя съществува от времето на Тукулти – Нинурта ІІ (890-884 г. пр. Хр.) но Тиглатпаласар ІІІ я издига като основен боен корпус) и инженерните войски (сапьорски полкове). Кавалерията прави армията много по-мобилна и позволява да се нанасят внезапни, стремителни и бързи удари по противника. Инженерните полкове са нещо ново за тогавашния свят – асирийците са първите, които ги въвеждат в армията си. Те са използвани за прокарване на пътища, строеж на обсадни машини, мостове, лагери. И най-вече този нов род войска е незаменима сила при щурмуването на крепостни съоръжения – сапьорите обслужват и управляват машините, подкопават стените, като за защита им служат огромни щитове или подвижни предпазни платформи.

В асирийската армия е въведена точна организация на съединенията – към 1 колесница (4 души екипаж) са причислени 2-ма кавалеристи, 4-ма тежковъоръжени пехотинци и 8 стрелци. Числеността на войските достига 120 000 души – грандиозна за онова време бойна сила, която е същевременно отлично екипирана и превъзходно обучена. И накрая – към въоръжените сили на империята е създадена секретна служба за разузнаване и шпионаж, както и специални подразделения за свръзка.

Секретното ведомство е считано за особено важно и обичайно за негов началник е назначаван престолонаследника.

Докато тече реформата в армията, Тиглатпаласар ІІІ се захваща с преустройството и на провинциите. В началото на управлението му империята включва 24 области, управлявани от „шакну“ - наместници с огромни правомощия, и чиято власт е наследствена. Монархът разделя империята на множество по-малки провинции, начело на които са поставени „бел пихати“ – губернатори, на пряко подчинение на централното правителство. Тази административна реформа значително спомага за подобряване на управлението, а и губернаторите вече не могат да съсредоточат в ръцете си опасно голяма власт, тъй като контролът върху тях е твърде строг.

От своя страна провинциите са разделени на окръзи, начело с по-дребни чиновници, които са подчинени на областния началник, но имат право да подават рапорти и направо до царя – така суверенът проверява доколко са му верни и добре ръководят провинциалните управители. Из цялата империя са въведени пощенски станции, които твърде много улесняват вестоносците да предават бързо новините от царя до губернаторите и обратно. Областните началници са задължени редовно да се отчитат за положението в поверените им провинции.

Във васалните държави Тиглатпаласар ІІІ праща свои пълномощници, които да отстояват там интересите на Асирия. При положение, че тези страни са лоялни към империята, тя гарантира защитата и целостта им с имперската си мощ – в случай, че избухнат бунтове или бъдат нападнати отвън.

При управлението на Тиглатпаласар ІІІ се усъвършенстват всички занаяти – стъкларство, металургия и строителство, появяват се първите павирани пътища. Обръща се голямо внимание на селското стопанство – увеличава се добива на зърно, развива се градинарството, грижи се полагат и за животновъдството.

При царуването на Тиглатпаласар ІІІ се променя и отношението към покорените народи. Разоренията при предишните завоевания, отвличането на голяма част от населението в робство, екзекуциите, са счетени за нецелесъобразни и вредни за икономиката на страната и за нейния политически престиж. Сега населението на новоприсъединените територии е оставяно по места да си обработва спокойно земята и да упражнява свободно своите занаяти. Но депортациите си остават запазен асирийски патент. Дори при Тиглатпаласар ІІІ те придобиват широки размери – преселенията се измерват със стотици хиляди души. Читателят вероятно ще се запита – как така хем населението е оставяно свободно по места, хем са извършвани депортации? Ще се опитам да изясня въпроса. Да! Асирийците прилагат и единия и другия метод. Много често походите завършват само с установяването на асирийската власт, без да се налага масово депортиране. В развити и цветущи области, в които липсват брожения и нищо не заплашва асирийската власт населението е оставяно на мира. Но от бунтовни и размирни райони – в Южна Вавилония, Мидия и Сирия – се депортират огромни маси население. Депортациите обаче се извършват планомерно и организирано - цялото домочадие заедно с покъщнина и имущество. Тези преселения имат благотворно влияние върху стопанството – чрез тях се заселват запустели територии, които в последствие се превръщат в цветущи провинции. По този начин, в заселените територии се ликвидира опасността от прояви на сепаратизъм и в известна степен се тушира прекомерното засилване на властта на губернаторите. Тази държавна политика получава названието „насаху” – от акадското „ликвидирам”.

Създал най-съвършената бойна машина на Древния свят, Тиглатпаласар ІІІ вече може да отговори на външнополитическите предизвикателства и да се впусне в завоевания. Той се проявява обаче не само като блестящ пълководец, устремен към покоряване на нови територии, но и като умерен и разумен политик, съобразяващ се политическите и обществени реалности и настроения в отделните региони на Близкия изток и Предна Азия.

Две години след като поема властта, през септември 745 г. той навлиза с армията си във Вавилония, повикан на помощ от вавилонския цар Набонасар срещу халдеите и еламците. Тиглатпаласар ІІІ със стремителен марш прегазва цялата страна до Персийския залив, громейки халдейските племена, и преселва в Асирия множество пленници. Наказателната експедиция обаче, не причинява никакви вреди на градовете и храмовете, напротив, асирийският цар всячески подчертава ролята си на техен покровител и защитник. Заради оказаната помощ Тиглатпаласар ІІІ става сюзерен на вавилонския цар и му е присвоена титлата „Цар на Шумер и Акад”.

На следващата година имперската армия започва поход на изток и навлиза в областта Парсуа³, подчинявайки редица малки държавици. Този поход протича по известния ни асирийски сценарий – при вестта за наближаването на асирийската армия, населението масово бяга и се крие по горите, а войската ги преследва и залавя тези които успява да намери... Заловени са и някои от местните владетели. Тези пленници, които асирийците считали за принадлежащи към особено враждебни групировки, са набити на кол. Покорената територия е включена в състава на Асирия под наименованието провинция Парсуа с център гр. Никур. След това имперските сили извършват една демонстрация на сила на територията на Мидия и се връщат обратно.

Обезопасил имперските граници на юг и изток, сега Тиглатпаласар ІІІ решава да нанесе мощен удар по своя най-голям враг – царят на Урарту Сардури ІІ. Урартския цар сключва съюз с редица сирийски царства, между които Куммух⁴, Гургум⁵, Мелитена⁶, налага влиянието си в почти цяла Сирия, опитвайки се да отреже Асирия от Средиземноморието и най-вече от областите, богати на полезни изкопаеми, главно находищата на желязна руда. Имперската армия отвръща подобаващо на това предизвикателство. В 743 г. в ожесточената битка, станала на територията на Куммух, съюзническите войски са буквално размазани, а Сардури ІІ едва успява да се измъкне под прикритието на нощта.

Веднага след тази голяма победа имперската армия се насочва срещу Арпад⁷, но среща ожесточена съпротива. Няколко корпуса са оставени за блокада на столицата на царството, а останалите подразделения се насочват срещу Арам⁸, което при управлението на цар Резон значително укрепва и отново вдига глава. За сблъсъка на асирийците с Дамаското царство има твърде оскъдни данни и резултатът от този поход остава неизвестен. Войната с Арпад се затяга като продължава 3 години (743-740 г. пр. Хр.). Накрая асирийците сломяват съпротивата на непокорната държава и тя влиза в състава на империята като обикновена провинция. Унищожено е и царство Унки⁹ – столицата му е напълно разрушена а населението – депортирано. Пред вида на масираното настъпление на имперските сили управителите на средиземноморските градове Тир и Библос предпочитат да не предизвикват гнева на мощния асирийски монарх, а предвидливо да признаят върховната му власт, като изпращат богати дарове. Малката държава Арвад, която има неблагоразумието да участва в антиасирийската коалиция също е наказана – тя губи всичките си територии на материка. Столицата , намираща се на средиземноморски остров, е спасена благодарение на това, че асирийците нямат морски флот.

И сега всички бързат да поднесат почитанията си на мощния асирийски суверен. Той получава данък от всички сирийски царства, Финикия, Палестина и държавите от Източен Анадол. От територията на Сирия са взети в плен 73 000 души.

Тиглатпаласар ІІІ дава почивка на армията си, а на следващата година (739) се насочва отново срещу Арам. Цар Резон откупва автономията на царството си с доста скромен данък. Израелският цар Менахем (745-738 г. пр. Хр.) обаче няма този късмет. Той изплаща на асирийците сериозна сума, изразяваща се в 1000 таланта сребро. Интересното е, че хитрият израелтянин не изплаща сумата от собствената си хазна а нарежда всяко домакинство да внесе по 50 сикли¹⁰.

 Снимка: David Castor (dcastor)

 

През 738 г.пр.Хр. асирийската армия отново потегля на поход срещу Северна Сирия. Намере-нието на асирийците е да се разплатят окончателно с участниците в Северносирийския съюз. Армията се насочва първо срещу царство Яуди. До сражения не се стига – Тиглатпаласар ІІІ сваля владетеля и назначава свое протеже, което в знак на благодарност се отплаща на асирийския цар с богати дарове. Царят на Кархемъш не участва в антиасирийската коалиция и неговата страна е запазена от опустошение.

Той бърза да признае Тиглатпаласар ІІІ за свой сюзерен и плаща подобаващ данък. Асирийската армия продължава победоносния си марш и приема подчинението и данъците на Хамат¹¹, Арам и Израел. Цяла Сирия и Палестина отново са под номиналната власт на царя на Асирия. Към териториите на империята пряко са подчинени 19 града, които образуват нова провинция, начело със самия престолонаследник Салманасар.

След като подчинява Запада, в 736 г. пр. Хр. Тиглатпаласар ІІІ потегля на изток „в страната на могъщите мидийци”. Имперските сили навлизат дълбоко в Мидия, стигайки до дн. Техеран. Армията превзема редица градове, взима в плен ок. 65 000 души и богата плячка.

Главната цел на Тиглатпаласар ІІІ обаче си остава Урарту. Тя все още е твърде опасна за империята. Решен на всяка цена да разгроми тази държава, в 735 г. той повежда срещу нея огромна армия. В свирепа битка асирийците унищожават вражеските войски, нахлуват в Урарту и кръстосват с огън и меч 450 км. из цялата нейна територия от изток на запад, без да срещнат каквато и да била съпротива. Пребродила надлъж и на шир вражата територия, асирийската армия атакува столицата на Урарту Тушпа, където се е укрил Сардури ІІ. Асирийците сриват външните укрепления на града но не успяват да превземат цитаделата и да пленят урартския цар. Но Тиглатпаласар ІІІ вече може да бъде доволен. Той нанася такъв смазващ удар срещу Урарту, че тя никога повече няма да се съвземе и от тук нататък престава да бъде сериозна заплаха за империята.

На следващата година Асирия е принудена да въвежда ред в Палестина. Юдея е нападната от съюзните сили на Арам и Израел. Юдейският цар Ахаз се затваря в Йерусалим и моли за незабавна помощ Тиглатпаласар ІІІ: „Аз, раб твой и син твой – ела и ме защити от ръцете на царя сирийски и царя израилски, които въстанаха против мен”. Империята се опасява от раждането на нова антиасирийска коалиция, тъй като към съюза между Арам и Израел се присъединяват управителят на Газа Ганон и царят на Идумея, в него участие взема и управителят на гр. Тир Хирам ІІ.

Асирийската армия спешно се отправя на поход и разпилява съюзниците. Управителят на Газа бяга в Египет, но после се връща и се признава за асирийски васал. През 732 г. пр. Хр. Дамаск е превзет и царство Арам престава да съществува. Следващият удар е насочен срещу Израел – асирийците покоряват Галилея и Задйорданските територии, подпалват и разрушават много градове. Самият Тиглатпаласар ІІІ съобщава, че е свалил от израелския трон Пеках и на негово място поставил Осия (732-724 г. пр. Хр.).

 Снимка: Osama Shukir Muhammed Amin FRCP(Glasg)  Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

Тиглатпаласар ІІІ прекарва известно време в Дамаск, където в чест на своята победа издига жертвеник. Тук той приема благодарствените почести на юдейския цар, а скоро пристига и царя на Тир Хирам ІІ който целува нозете на повелителя на Асирия в знак на покорство. С това приключва последния западен поход на мощния асирийски цар. Сега му предстои да се занимава с Вавилония. Докато асирийските армии жънат победи на север и на запад, във Вавилония настъпва пълна анархия. Сред вавилонската аристокрация съсредоточила в ръцете си огромни богатства, започват междуособици, в които са въвлечени и халдейски военни отряди. Халдеите не пропускат възможността да се възползват от безредието и един от техните вождове, Набу-укин-зер, покорява Вавилон и се коронясва за цар.

Тиглатпаласар ІІІ се явява в метрополията като възстановител на порядъка и спокойствието. Халдеите са подложени на жесток погром. 154 000 души са депортирани във вътрешните области на империята а халдейските вождове плащат огромен данък. Вавилония не е превърната в обикновена провинция. Престижът на Вавилон е толкова голям, че Тиглатпаласар ІІІ предпочита да се коронова за негов цар и по този начин обединява Асирия и Вавилония в една уния. Всъщност Вавилон е смятан от асирийците за един от свещените градове на империята. Тиглатпаласар ІІІ отдава почит на вавилонските богове и приема религиозните задължения на царете на Вавилония. В храма Есагил асирийският владетел докосва с ръка статуята на върховния бог Бел-Мардук и като изпълнява по този начин древния сакрален обред става законен вавилонски цар под името Пулу.

В 727 г., когато умира, Тиглатпаласар ІІІ оставя Асирия като империя, разпростряла се от Персийския залив до Египет и на север до Анадола и ез. Ван.

 

¹Акад. – „Защити наследника, Ешарра“.
²Тиглатпаласар I (1115–1077 г. пр. Хр.).
³Парсуа (Парсуаш, Парсумаш) – област в СЗ Иран, разположена между ез. Урмия и планината Загрос.
⁴Кудмух (Кутмухи, Куммух, Кумуху) – област, простираща се на територията на дн. Източна Турция, Северна Сирия и част от Арменските възвишения.
⁵Гургум – неохетско царство на територията на дн. Югоизточна Турция
⁶Древно Мелиду – неохетско царство, до дн. Малатия, Турция
⁷Арпад - град-държава в Северна Сирия
⁸Арам, Дамаско царство - арамейска държава в Сирия, с център гр. Дамаск.
⁹Унки – арамейско царство в Северна Сирия
¹⁰Единица за тегло, равно на 8.4 гр.
¹¹Сирийско-хетско царство на територията на Северна Сирия.

 

 

По пътя към световната хегемония

 

Салманасар V. Опит за налагане на авторитарна власт.

Походите на Саргон II. Подчиняване на Израел и финикийските градове.

Сблъсъкът с Фригия и разгром на Урарту.

Проблемът с Вавилония. Империята и варварските орди на кимерийците.

Вътрешните дела на Саргон II. Новата резиденция.

 

Знаменитият реформатор Тиглатпаласар III е наследен от сина си Салманасар V (Шулману - ашареду) (726-722 г. пр. Хр.) който продължава с голямо усърдие делото на баща си. През неговото царуване обаче вътрешнополитическата обстановка е твърде усложнена и младия цар се сблъсква с редица трудности при осъществяване на своята политика. Коренните промени в управлението на империята предизвикват определени противоречия в асирийското общество и довеждат до възникването на две противоборстващи партии.

Реформите на Тиглатпаласар ІІІ твърде много издигат ролята на армията в политическия живот на империята. В нея вече могат да постъпват и представители на най-нисшите и бедни слоеве на населението, като по този начин им се дава възможност да градят кариера и да се издигнат сред елита на асирийското общество. Армията става опора на т. нар. Асирийска партия. Тази нееднородна по своя състав групировка се обявява твърдо за провеждане на завоевателна политика и всеотдайно подкрепя авторитарните стремежи на царската власт. Асирийската и вавилонската аристокрация по традиция разполагат с изконни привилегии, произтичащи и от факта, че древните градове в Месопотамия притежават право на самоуправление. А местната власт е в ръцете на аристократите. Освен това, тези градове са освободени от държавни повинности, военна служба, данъци и такси. Такива привилегии никак не кореспондират с новата политика на централната държавна власт. Политическата групировка, обединяваща аристокрацията, няма нищо против завоеванията и разширяването на сферите на влияние. Стига това обаче, да не е за сметка на нейните права. А благородниците нямат никакъв интерес от засилването на властта на монарха и срещу това те се борят с всички възможни средства. След влизането на Вавилон в състава на Империята, не дотам обиграната асирийска аристокрация получава солидна подкрепа от своята вавилонска посестрима. Интересите на благородническата партия, условно наричана „вавилонска”, все повече влизат в конфликт със стремленията на двора и армията. Докато е жив великия цар, тези противоречия са обуздавани от могъщата му десница. Държава, общество, благородници се подчиняват безропотно на желязната му воля. Но тлеещото недоволство избуява след смъртта му и се стоварва върху главата на неговия син.

Наред с тези вътрешни противоречия се усложнява и международната обстановка. Смъртта на могъщия Тиглатпаласар ІІІ вдъхва у покорените народи надежда за освобождение. Избухват въстания във Филистимското царство, гр. Тир и редица финикийски градове. Наистина само при появата на имперската армия, управниците на бунтовните градове отново прекланят глава. Само Тир не се подчинява, и асирийската армия започва тежка обсада, продължила 5 години, почти през цялото управление на Салманасар V. Липсата на флот не позволява пълна блокада на островния град. Съюзникът на Тир, израелският цар Осия, решава да потърси помощта на Египет срещу Асирия. Същевременно прекратява плащането на данъка към империята. Отговорът на фараон Тефнахт І обаче е обезкуражаващ. Египет в момента изпитва трудности и не желае да се забърква в конфликти. Без да прекратява обсадата на Тир, през 724 г. пр. Хр. Салманасар V с част от армията се насочва срещу Осия. Последният, изплашен от разправата, изпраща посланици и моли за среща с асирийския монарх. Израелският цар пада в краката на Салманасар V и обещава да поднови плащането на данъка, но асириецът е непреклонен. Осия е арестуван и хвърлен в затвора, а столицата на Израел, гр. Самария е блокирана от асирийските войски.

Във външнополитически план нещата се развиват благоприятно за Салманасар V, но във вътрешната политика той допуска изключително груба грешка. Явно му липсват тактът, далновидността, и дипломатичността на баща му, който се съобразява с реалностите и не посяга на правата на градовете, храмовете и благородниците. Синът отива твърде далеч. Под давлението на Асирийската партия, Салманасар V издава указ, с който ликвидира данъчните привилегии на такива свещени за всеки поданик на империята центрове като Ашшур, Вавилон, Сиппар, Харан. Това предизвиква бурна реакция сред обществеността в империята, както и огромното възмущение и негодувание на висшите управляващи кръгове. Докато царят се занимава с обсадата на Тир, в Асирия избухва въстание. Салманасар V е обявен официално за свален от власт и впоследствие убит.

Метежът довежда на власт Саргон ІІ (721 – 705), който голяма част от асиролозите считат за по-малък брат на Салманасар V. В своите надписи Саргон ІІ нищо не споменава за баща си, какъвто е обичаят. Самото му име Саргон (Шар-укин), което означава „истински цар” е характерно за узурпатор, от тук може би следва да заключим, че неговата власт е нелегитимна. Но дори и така да е, той си остава един от най-великите асирийски монарси. По своите качества Саргон ІІ почти не отстъпва на Тиглатпаласар ІІІ.

Новият цар поема властта в един твърде бурен момент. Държавният преврат в империята отприщва вълна от бунтове и недоволства из провинциите, усложнява се драстично международната обстановка.

Във Вавилония властта е завзета от халдейския вожд Мардук –апла-иддин ІІ (722-710 г. пр. Хр.), който сключва съюз с антиимперска насоченост с царя на Елам Хумпаникаш (742-717 г. пр. Хр.). На север Урарту се възстановява след разгрома който ѝ нанася Тиглатпаласар ІІІ, и отново се подготвя за активни действия. В Сирия и Палестина възниква нова антиасирийска коалиция. В самата Асирия положението продължава да е неспокойно, сред асирийското общество все още бушуват страсти.

Саргон ІІ започва с решаването на вътрешните проблеми. Той издава указ с който тържествено потвърждава и умножава привилегиите на градовете и храмовете, включително и във Вавилония. С това емоциите сред асирийското общество са успокоени, а благородническата партия е удовлетворена.

Така Саргон ІІ изпълнява своя дълг пред аристократичните кръгове, които му помагат да дойде на власт. Сега вече царят може да насочи усилията си към решаването на външнополитическите задачи.

В 721 г. пр. Хр. Саргон ІІ настъпва срещу узурпатора Мардук – апла – иддин ІІ. Походът обаче завършва трагично. Обединената армия на Елам и халдеите се среща с асирийските войски край град Дер и им нанася страшно поражение. Съюзниците така и не извличат никаква полза от победата си. Дер остава в границите на Асирия. Саргон ІІ изоставя Вавилония и се захваща със сирийските дела.

В Сирия недоволството срещу империята прераства във въстание, чийто инициатор е владетелят на Хамат Яубиди. Скоро към него се присъединяват Арпад, Симир, Дамаск, Газа, Израел. Образува се нова мощна антиасирийска коалиция. Едновременно с това, срещу Асирия се обявява и Филистимското царство, което се ползва с активната поддръжка на Египет. В тази сложна обстановка Саргон ІІ не губи време и действа бързо и решително. Той насочва армията си срещу коалицията и се среща с обединените ѝ сили край град Каркар, където преди 130 г. късметът бе изневерил на Салманасар ІІІ. Сега обаче, асирийската армия напълно разгромява съюзническите сили. Царят на Хамат бяга, но е заловен и екзекутиран, а царството му превърнато в имперска провинция. Дамаск е превзет и разрушен. Израел също плаща висока цена заради участието си в коалицията. Столицата Самария е превзета от имперската армия, а най-видните израелтяни, 27280 души, са депортирани в земите на Мидия, за което ни съобщава самият цар: „В началото на своето управление аз обсадих и взех град Самария. 27280 негови граждани аз отведох в плен. За себе си взех 50 колесници. Пленените отведох в Асирия, а на тяхно място заселих хора от други победени страни. Над тях поставих чиновници и наместници и ги обложих с данък, така, както е било при предишните асирийски царе.”

Израел е включен в състава на империята, а гр. Самария става център на нова провинция.

В 720 г. пр. Хр. идва редът на Филистимското царство. В южните територии на ивицата Газа имперската армия пресреща филистимците и съюзната им египетско-нубийска армия. В разразилата се битка, асирийците печелят пълна победа. Египетският пълководец бяга от полесражението като „пастир, който изоставя стадото си”, както подигравателно отбелязват асирийските летописи. Асирийците преследват разбитата египетска армия до самите граници на Египет. Но Саргон ІІ не се решава да нахлуе в страната - с египтяните е сключен мир, а те се отказват от вмешателство в азиатските работи.

След това асирийската армия погва арабските племена тамуд, ибабиди и др., които също влизат в коалицията. В края на сирийско-палестинската кампания в 720 г. пр. Хр. асирийците отвеждат в плен ок. 90 000 души.

След успехите в Сирия, мощната асирийска армия се насочва срещу богатия средиземноморски град Тир. Но той се оказва костелив орех за асирийците, въпреки, че на разположение на царя се явява флота, предоставена му от финикийски търговски градове, съперници на Тир. Плътната обсада и прекъснатия подвоз от континента не сломяват жителите на Тир, които храбро отстояват независимостта си. Не ни е известно как е приключила обсадата на града. По всяка вероятност се е стигнало до преговори, в които Тир е признал сюзеренитета на Саргон ІІ.

Империята отново по категоричен начин налага властта си в Предна Азия. Градовете по средиземноморското крайбрежие съхраняват самостоятелността си като признават върховната власт на Асирия, на юг продължават съществуването си малките васални царства Юдея, Амон, Моав и Едом. Останалите територии на Сирия и Палестина са включени в пределите на империята.

Срещу Асирия неочаквано се явява нов неприятел. Това е Фригийското царство в Мала Азия. През VІІІ в. пр. Хр. тази страна преживява разцвет и се издига като една от могъщите държави в региона. Най-голяма мощ тя достига при управлението на цар Мидас (725-696 г. пр. Хр.). Той разпростира влиянието си върху Лидия, слага ръка върху златните находища край р. Пактол, разширява границите на държавата до планината Тавър. Фригия се превръща в сериозна заплаха за интересите на империята в малоазийския район и сблъсъкът е въпрос на време. Събитията са ускорени от малкото царство Кархемъш. В 718 г. пр. Хр. Неговият цар Пизирис прави опит да отхвърли асирийската власт и отправя послание до фригийския цар с молба за помощ. Във Фригия се отзовават с готовност – там отдавна замислят настъпление към териториите на Северна Сирия. Кореспонденцията обаче попада в ръцете на асирийските шпиони и имперската военна машина е задвижена незабавно.

Асирийската армия се отправя срещу Кархемъш. Фригийските войски с бърз марш прехвърлят Тавърските масиви идвайки на помощ, но ги застига злощастна съдба – имперската армия ги пресреща и им нанася унищожителен погром. Кархемъш е превзет, разрушен а населението – депортирано.

Саргон ІІ усмирява запада, но скоро му се налага да насочи вниманието си отвъд северните граници на империята, където се очертават сериозни събития. Урартският цар Руса І (735-713 г. пр.Хр.) съумява да възвърне повечето територии, отнети по времето на Сардури ІІ, стабилизира държавата и дори подготвя завоевателни кампании. Това не остава незабелязано от бдителната Асирия и Саргон ІІ възнамерява да удари по засилващия се северен съсед.

Неочаквано обаче се появява нов, непознат участник в политическите събития. Това са страшните кимерийци. Руса І започва настъпление в Задкавказието, но там се сблъсква с ордите на тези страшни завоеватели. Излезли от степите на Северното Причерноморие, те се настаняват в западните територии на съвременна Грузия и от там започват набези в териториите на Урарту. Кимерийците са въоръжени с много ефективни лъкове и стрели с железни накрайници, оръжие, което в последствие ще бъде прието от всички армии. Но сега далекобойността на кимерийските лъкове и необичайната тактика в боя хвърля в ужас урартските войски. Руса І трябва да изостави завоевателните си намерения и да спасява собствената си държава. Всъщност Урарту е спасена благодарение на факта, че кимерийците все още не умеят да превземат крепости. А такива има по цялото протежение на северната граница на държавата. Мощният отбранителен пояс отказва варварите от нашествие във вътрешността на Урарту и те поемат към Мала Азия.

Предчувствайки сблъсъка с Асирия, Руса І търси помощта на Фригия и сключва съюзен договор с цар Мидас. Изпратени са и посланици при мидийските князе. Интригите на урартските емисари успяват да подтикнат един от тях – Дайаку, да въстане против империята. Саргон ІІ повежда армията си първо срещу мидийският княз. В 715 г. пр. Хр. асирийците потушават набързо бунта на Дайаку и го пленяват заедно със семейството му. От Мидия имперските сили нахлуват в Урарту, превземат 22 крепости и натоварени с плячка се завръщат в Асирия. Саргон ІІ обаче замисля съкрушителен удар по Урарту, която преживява нов възход и отново започва да плете интриги срещу империята, а асирийците нямат намерение да търпят съперници.

В началото на юни 714 г. започва подготовката на осмия поход на Саргон ІІ, първоначално замислен като наказателна експедиция против съюзниците на Руса І - прикаспийските държави Зикерту и Андия, които все още не са склонни да се покорят пред асирийската мощ. Явяването на могъщата асирийска сила кара владетелите на Манна и Аллабрия да засвидетелстват своето покорство към имперския суверен и да му поднесат богати дарове – коне, мулета, камили, рогат добитък. От там Саргон ІІ потегля на юг към Парсуа, може би за да заблуди Урарту относно своите истински намерения. Създадено е впечатление, че асирийците се готвят за нов поход в Мидия, но целите им всъщност са съвършено различни. От Парсуа те се отправят с бърз марш на север и навлизат в територията на Манна чийто цар Уллусуну, съгласно предварителна договореност им подготвил продоволствени складове и коне. По молба на маннейския цар, Саргон ІІ обещава да започне поход срещу Урарту и да върне на Манна южното и източното крайбрежие на езерото Урмия. Манна добива статут на съюзна държава. Армията продължава на север и нахлува в Зикерту. Там асирийците овладяват 13 крепости, а царят на Зикерту бяга при Руса І. Войските на антиасирийската коалиция се съсредоточават в областта Уишдиш. Саргон ІІ получава сведения от своите агенти за движението на неприятеля и по обходни маршрути асирийската армия наближава врага. Нищо не подозиращият за приближаването на Саргон урартски цар се установява на лагер в една гориста местност. В средата на нощта асирийците внезапно връхлитат върху лагера и нанасят на коалицията страшен разгром, а Руса І бяга и се затваря в столицата си Тушпа където слага край на живота си, пронизвайки гърдите си с кинжал. Саргон ІІ шета из Урарту, като плячкосва и опожарява градовете, подпалва реколтата, сече дърветата и ги гори, събаря дигите. След това предприема наказателна експедиция срещу планинския град Мусасир, култов център на бог Халди, покровител на Урарту. Градът отказва да признае властта му и Саргон II решава да го разори за назидание. Царят отпраща основните сили към Асирия, а сам той, начело на ескадрон от 1000 кавалеристи поема към непокорния град. Когато пристига в Мусасир, заварва празник, на който Халди коронясва престолонаследника на Урарту. Богът и съпругата му са взети в плен, гражданите на Мусасир са изселени, а в Асирия е откарана богата плячка.

През 710 г. Саргон ІІ се прибира и се заема с размирна Вавилония. През десетте години на управление на племенните халдейски вождове търговията е твърде разстроена, анархията е пълна. Своеволията на халдеите нямат край. За да задържи еламците като съюзници Мардук-апла-иддин ІІ е принуден да им заплати богато възнаграждение. Нуждаейки се спешно от пари той ограбва храмовете, праща в затвора знатните граждани и конфискува имуществото им. Недоволството на вавилонското общество срещу халдеите расте с всеки изминат ден. Жителите на големите градове вече очакват нахлуването на асирийската армия. Когато силите на империята настъпват, халдеите се оттеглят, а градовете на Вавилония отварят портите си и посрещат радушно Саргон ІІ, който както подобава, „поема ръката на Бога” на Новогодишния празник във Вавилон, т.е., коронясан е за цар на Вавилония. За да докаже своето благоразположение към вавилонската аристокрация, Саргон ІІ жени сина си, престолонаследника Синахериб за знатна вавилонка.

Мардук-апла-иддин ІІ бяга на юг към Приморието, преследван от асирийците. Елам от страх пред стълкновение с Асирия отказва убежище на своя съюзник. Халдеецът все пак успява да се скрие, но къде точно – това ние не знаем.

Саргон ІІ е зает твърде често с решаването на външнополитическите задачи, но отделя значително внимание и на вътрешните работи на империята. След кампанията срещу Урарту, ок. 713-712 г. пр. Хр. царят започва изпълнението на своя отдавнашен замисъл – да построи град и резиденция, достойни за величието му. На североизток от Ниневия, той започва изграждането на новата резиденция Дур – Шаррукин (”Крепост на Саргон”). Планът на двореца е съставен лично от самия цар и до завършването му, той постоянно следи строителните работи.

През 707 г. пр. Хр. новата столица е открита тържествено. Там е построен величествен царски дворец, издигнат върху изкуствена тераса, великолепен храм на бог Ашшур и седеметажен зикурат, висок 43 м. Щателно планирания град е ограден със седемкилометрова крепостна стена, достигаща височина от 20 м. На всеки 27 м от стената се възвисявала четириъгълна кула, висока 24 м. В кварталите около резиденцията са преселени жители „от четирите краища на света”. Просперитетът на града обаче е твърде кратък. Синът на Саргон ІІ Синахериб го изоставя и премества столицата в Ниневия.

Скоро от северозапад връхлита страшна опасност. Откъм териториите на Урарту нахлуват многобройни орди варвари, предвождани от кимерийците.

Царят на Урарту безуспешно се опитва да ги спре и те навлизат в асирийска територия. Незабавно имперските армии потеглят срещу жестокия враг. През 705 г. пр. Хр. в Мала Азия, ок. планината Тавър, асирийците се сблъскват с варварите. В кръвопролитната битка Саргон ІІ пада убит, но асирийската армия удържа победа. Варварските орди са изтласкани към вътрешността на Мала Азия.

 

 

 

Синахериб - власт с огън и меч

 

Триумфът на военните.

Наказанието на Юдея.

Походите на запад.

Непримиримите врагове - Синахериб и Мардук-апла-иддин II.

Империята - военноморска сила.

Разрушаването на Вавилон.

 

Синът на Саргон ІІ, Санахериб (Син-аххе-ериба - "[Бог] Син преумножи братята") (705 – 681 г. пр. Хр.), встъпва на трона през август 705 г. пр. Хр. За разлика от баща си, новият цар е изцяло поддръжник на армията, самият той има опит като офицер, сражавал се на северните фронтове. Суров и безкомпромисен по природа, в  политиката разчита предимно на грубата сила.

Аристокрацията и особено жреческото съсловие не се ползват много с доверието на царя. Пренебрежителното си отношение към жреците Синахериб демонстрира още по време на коронацията – той отказва религиозните церемонии в храма на Мардук при встъпването му на трона като цар на Вавилония. Това незачитане на традициите предизвиква възмущението на вавилонското общество, от което не пропуска да се възползва стария асирийски враг Мардук-апла-иддин ІІ. С помощта на еламския цар Шутрук – Нахунте ІІ (717-699 г. пр. Хр.), той се завръща триумфално във Вавилон и заема трона. В същото време се раздвижват покорените народи на Сирия, Палестина, Финикия. Мардук-апла-иддин ІІ веднага праща посланици при  царете на зависимите от Асирия държави с богати дарове и предложение за съвместна борба. Предложението на халдееца е прието с готовност. В новата антиасирийска коалиция влизат Юдея, Тир, Аскалон, Арвад. Първоначално те преустановяват плащането на данъка към Асирия, но съзнавайки колко трудна ще бъде борбата с могъщата империя, бързо предприемат всички мерки по отбраната на градовете и боеспособността на войските си. Царят на Тир Елулай започва спешно да укрепва отбранителните съоръжения на градовете в континенталните си владения. Юдейският владетел Езекия (715- 687 г. пр. Хр.) моли Египет за помощ и усилено строи отбранителна линия по границата на царството си. В Аскалон въстаналите граждани свалят асирийския губернатор Шарулудари и на негово място за управител на града назначават местен човек, някой си Сидикия, който започва активна подготовка за война.

Единствено царят на Екрон Пади отказва да измени на Асирия и да се присъедини към коалицията. Езекия насочва войските си срещу него, сваля го от трона и присъединява Екрон към държавата си. Коалицията се радва на мощна подкрепа от Египет, който изпраща в помощ значителни военни сили. Империята се оказва обкръжена от вражески обръч – от запад коалиция от сирийски и палестински държави, ръководена от юдейския цар Езекия, и от изток и юг Вавилония и Елам. В тази тревожна ситуация Синахериб е принуден незабавно да предприеме ответни мерки. Първият удар е насочен срещу люто ненавижданата вавилонска олигархия – тъй изменчива в политиката си към Асирия. Западът може да почака.

В 702 г. пр. Хр. започва походът срещу Вавилония. Асирийското командване своевременно получава сведения от разузнаването за движението на вражеските сили. Съюзните халдейски и еламски войски се съсредоточават в околностите на гр. Киш. Асирийската армия с бърз марш се насочва срещу тях и в свирепа битка им нанася унищожително поражение. Мардук-апла-иддин ІІ отново успява да се измъкне от ръцете на асирийците и се укрива. Вавилон, останал без защита, се предава без бой. Царския дворец, съкровищата са напълно разграбени. Асирийските войски шетат из останалите области на Вавилония, но разрушителната им стихия изпитват най-вече южните халдейски княжества, подложени на опустошителен разгром. От там са депортирани 200 000 души и преселени във вътрешните области на империята. Върху цялата територия на Южна Вавилония е наложена пряка асирийска власт и са назначени губернатори. На трона на Вавилон Синахериб назначава цар-марионетка – възпитания в Ниневия вавилонски аристократ Бел-ибни – „последното куче в моя дворец”, както асирийския цар презрително го нарича.

След като приключва с Вавилония и халдеите, асирийската армия се насочва към северозапад, прехвърля планината Загрос и нахлува в земите на каситите. Голяма част от населението е депортирано а страната е подложена на опустошение, и включена в състава на провинция Арапх. От там армията навлиза в областта Елипи, разположена край северната граница на Елам. Местният владетел Испабара бяга, а Синахериб „цялата тази обширна област разори, подобно на ураган”. Покорената територия е превърната в провинция с център гр. Елензащ, преименуван в Кар-Синахериб. По обратния път, Синахериб приема даровете и изявленията за лоялност на мидийските князе.

В 701 г. пр. Хр. започва походът на запад. Още при появата на асирийската армия, коалицията започва да се разпада. Някои от управителите на финикийските градове, както и царете на Амон, Моав и Едом бързат да поднесат дарове и да уверят мощният асирийски монарх в своята лоялност към империята. Най-упоритият противник на Асирия, царят на Тир Елулай, не се надява на пощада и бяга в Кипър. На негово място Синахериб поставя Итобаал ІІІ, който се задължава да плаща редовен годишен данък. Някои от континенталните градове са разрушени, но Тир с неговото огромно икономическо значение за региона остава непокътнат. След усмиряването на Финикия, Синахериб се насочва към Филистимското царство. Асирийците превземат Аскалон и близките градове, свалят Сидикия от власт, след което го изпращат в Ниневия заедно с целият му род, и връщат на власт губернатора Шарулудари. В същото време в Палестина настъпва египетската армия, изпратена от фараон Шабатака (703 – 690 г. пр. Хр.) от ХХV Кушитска (етиопска) династия. В близост до Екрон, Синахериб пресреща египтяните и им нанася пълен разгром. Хвърленият в затвора от бунтовниците цар на Екрон Пади е освободен и отново заема трона, като заедно с царете на Ашдод и Газа се заклина във вярност на асирийския цар.

Съзаклятниците са арестувани, като част от тях са екзекутирани, а останалите – изпратени в Асирия. Сега вече идва редът на главния подстрекател на бунта срещу империята – Юдея. Цар Езекия трескаво започва да се готви за отбрана, макар прекрасно да съзнава цялата обреченост на борбата срещу могъщата имперска армия. Може би все още разчита на помощ от Египет и това в голяма степен  го крепи да продължи съпротивата. Като за начало той дава заповед да се засипят всички водоизточници по пътя на предполагаемото нашествие. Извършва всеобща мобилизация, свиква под знамената народно опълчение. Цяла Юдея е вдигната на оръжие. Синахериб подлага на обсада юдейският град Лахиш, а част от армията потегля срещу Йерусалим. Скоро Лахиш пада в ръцете на асирийците, Езекия се оказва затворен в столицата, като все още се надява на помощта на Египет. Но фараонът, страхувайки се за сигурността на собствената си държава, повече не желае да се намесва. Асирийците подлагат цяла Юдея на опустошение, депортират огромна част от населението – царските анали подробно ни предават наказателната експедиция:

"А Езекия, юдеинът, понеже не преклони глава под моя ярем - 45 негови големи града и малки селища в техните околности, които нямат чет,  аз ударих като издигнах насипи и доближих тарани и щурмови стълби, и с помощта на атакуващата пехота ги превзех; взех в плен 200150 души, млади и стари, бедни и знатни, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили,  едър и дребен добитък, безчет, иззех ги и ги причислих към плененото имущество. Самият него (Езекия), като птица в кафез, в Йерусалим - неговия царски град, аз заклещих. Издигнах укрепления и стражеви кули, всички порти на града завардих и ги направих за него недостъпни, блокирах околността за да не избяга."

Разбрал цялата безнадеждност на положението си, и че никаква египетска армия няма да дойде на помощ, Езекия изпраща посланици при Синахериб с молба за мир и обещание за покорство. Асириецът се съгласява, но изисква огромен данък – 30 таланта злато и 800 таланта сребро. Добронамереността на Синахериб към този заклет враг, може да се обясни с ред причини.  Царят възнамерява да започне подготовка за поход срещу Египет и за тази цел се нуждае от средства. Освен това, изострящата се ситуация във Вавилония, където назрява нов бунт срещу Асирия, изисква неговото присъствие там. Освен това, по време на обсадата на Йерусалим, в асирийския лагер избухва епидемия, вероятно чумна. При тези обстоятелства Синахериб не желае да продължи с обсадата на града и Йерусалим е спасен. Това е изтълкувано от юдеите като божествена закрила над страната и им вдъхва надежда за скорошно освобождение. Но асирийският цар постига главната цел – властта му е възстановена в бунтовните страни, а пред останалите Асирия за пореден път демонстрира смазващата си мощ. Данъците на подвластните страни са увеличени, а териториите на буферните държави значително орязани, което има за цел да попречи на тяхното бъдещо засилване.

В 700 г. пр. Хр. имперски сили отново се насочват към Вавилония. Крайно раздразнен от донесенията на разузнаването за подготовката на нов метеж, Синахериб хвърля вината за всичко върху олигархията и жречеството, към които изпитва силна неприязън. Заиграването на вавилонската аристокрация с Елам и Египет поставя под въпрос сигурността на империята. Асирийският възпитаник Бел-ибни не оправдава надеждите на вавилонските граждани и доверието на Синахериб. Той не успява да наложи разумно управление, оказва се безсилен пред интригите на халдейските аристократи, дори се обявява срещу Асирия и влиза в контакти с халдейските бунтовници и въздесъщия Мардук-апла-иддин ІІ. Сюзеренът му го смъква от престола, но се отнася към него учудващо снизходително. Синахериб разбира, че неопитния младеж е бил само играчка в ръцете на могъщите олигарси и вместо да го накаже, го изпраща в Ниневия.

Синахериб налага пряко управление във Вавилон – назначава за наместник един от синовете си, Ашур-надин-шуми, на чието разположение е оставен силен гарнизон.

След като уреждат проблемите с Вавилония асирийците решават да подсигурят и северозападните граници на империята и скоро е организиран нов поход. Армията поема по горното течение на Тигър  и подчинява войнствените планинци обитаващи районите на планината Нипур. От там асирийците нахлуват в Мидия, превземат град Уку и разграбват прилежащата му област. В царските анали живописно са предадени трудностите на този поход, както и мъжеството и издръжливостта на самия цар:

"В петия мой поход жителите на град Тумури,  на град Шарум, на град Езам, на град Кибшу,  на град Халгида, на град Куа, на град Кана, чиито жилища, подобно на гнезда на орел, пръв сред птиците, бяха построени по върховете на планината Нипур, планина непристъпна, не се покориха под моя ярем. Аз разбих военния лагер в подножието на планината Нипур и с отбрани войници от моята гвардия и безпощадни бойци от редовните ми войски ги обградих и до един ги излових. Клисури, водопади, стръмни скали на носилка преодолях, местата, трудни за носилка, аз преминах пешком, подобно на планинските кози,  през високи върхове и хребети. Там, където се уморяваха моите нозе, аз присядах на стръмните скали и пиех вода от кожените мехове, за да утоля жаждата си. Аз преследвах враговете по планинските усои и им нанесох поражение. Градовете им превзех, разруших, съкруших и ги предадох на огъня. Аз ги върнах под моя ярем и продължих похода срещу Маний, владетел на град Уки, непокорния мидянин. Непознати пътища, стръмни пътеки, които се вият из непристъпни планини преди мен не е преминавал нито един от предишните царе. В подножието на планината Анара и планината Упа, планини могъщи, аз направих лагер, и сам на носилка, заедно с моите превъзходни воини навлязох в тесни проходи, изкачих се на непристъпни скалисти върхове. А той, Маний, прах от краката на моите войници видя, и Уку, неговия царски град, той изостави и избяга далече. Уку аз обсадих и взех, взех пленници, иззех напълно всичко,  което имаше, пари и имущество,  съкровищата от двореца изнесох и ги причислих към общата плячка, взех 33 града в покрайнините на областта. Хора, коне, едър и дребен добитък взех, а градовете сринах и предадох на огъня."

В 696-695 г. пр. Хр. асирийската армия извършва рейд в Киликия и Източна Кападокия, като присъединява тамошните области към империята. Синахериб обхожда външните провинции, като се стреми да подсигури безопасността и спокойствието на държавните граници преди да нанесе решаващия удар срещу най - опасния враг - Мардук - апла - иддин. Асирийците и за миг не забравят неговото бягство.

Разузнаването научава къде се укриват вожда на размирното племе Бит-Якин и неговите сподвижници. Преследван неотклонно от имперски отряди, Мардук-апла-иддин избира изгнаничеството пред покорството. Заедно с верните си хора той пресича морето и слиза на територията на приятелски Елам, в близост до град Нагату, в който се установява. Явно халдеецът е разчитал, че морето е сигурна преграда пред неговите преследвачи и тук би могъл да изживее спокойно старините си. Но не! За Асирия Мардук-апла-иддин е твърде опасен и имперските власти са твърдо решени на всяка цена да го пленят или ликвидират.

Асирийците наистина изпитват страх от морето и се впускат неохотно в плаване по него. Те знаят за него единствено това, което са чували от разказите на халдеи и финикийци. Когато победоносните им маршове ги довеждат до бреговете на Средиземно море, те само го съзерцават и се дивят на красотата и необятността му, но ако решат да плават по него, то е съвсем за кратко и близо до брега. Въпреки могъществото си и факта, че границите ù опират на няколко морета - Средиземно, Каспийско, Персийския залив, Асирия си остава сухоземна сила, на монарсите и през ум не им минава нуждата от построяването на морска флотилия. А и имперската геополитика не го налага като необходимост. Но сега положението е различно - за да се атакува врагът е нужен морски флот. И Синахериб замисля смел план - да натовари армията на кораби, да осъществи десант край Нагату и залови опасните бегълци от Бит-Якин. Планът обаче среща огромни трудности при изпълнението. Царят би могъл да използва корабите на халдейските княжества за целта, но тяхната вярност е твърде съмнителна, а да се повери съдбата на ниневийския суверен и неговата армия в ръцете халдеите е много рисковано. Освен това техните съдове са твърде нестабилни и несигурни. Синахериб обаче е запленен от корабите на финикийските градове - леки, бързи, сигурни и елегантни, които уверено порят морските вълни. Той бързо намира сред финикийските пленници достатъчно майстори за построяването на флотилията. С царски едикт са построени две корабостроителници - едната в Тил-Барсип, на Ефрат, а другата в самата столица Ниневия. Във всяка една от тях се изработват различни модели морски съдове, като в конструирането им в Ниневийската корабостроителница участие взема и самият Синахериб. Царят се спира на най-съвременният и усъвършенстван модел -  финикийска диера с два реда весла, дълъг корпус, кръгъл кил, висока кърма, с дълбоко газене. Носът на кораба е плосък, сочи право напред и е снабден с островърх водорез, закрепен здраво към кила, който служи като таран за пробиване на вражеските кораби.

По план двете ескадри трябва да се съберат в Баб-Салимети на устието на Ефрат, на известно разстояние от морето. Пред ескадрата от Тил - Барсип не съществуват никакви препятствия, понеже тя плава само по Ефрат, която е плавателна по всяко време. Трудности има по пътя на Ниневийската ескадра. Тя напуска Тигър в Упи, за да заобиколи владенията на арамеите, които са съюзници на Елам и постоянно враждуват с Асирия. После флотилията влиза в големия канал Арахту, който съединява Тигър с Ефрат и преминава през Вавилон. Този канал служи преди всичко за напояване и за плаване с лодки и не е пригоден много за големи кораби. Все пак препятствията са преодолени и за няколко дни ескадрата преминава разстоянието от Вавилон до Баб-Салимети. Всяка от ескадрите спира по пътя за да товари войски и коне, припаси и обсадна техника. Синахериб се присъединява с гвардията си към флотата и устройва лагер на брега на реката. Тук обаче непознаването на морето изиграва на асирийците лоша шега и едва не обръща похода в катастрофа.

Приливите и отливите в Персийския залив са много силни и дори се усещат навътре в сушата, особено при равноденствие - сезонът на най-мощните приливи. В този период е най-голям и разливът на реката. В такъв момент настъпващата морска вълна влиза в борба със стремителния речен поток и стълкновението на водните маси разтърсва бреговете, разрушава дигите, отнася всичко по пътя си, като наводнява обширни пространства.. За ужас на асирийците точно сега става именно такова наводнение, което унищожава почти напълно лагера им. Палатките са преобърнати и потопени, голяма част от имуществото и оръжието е унищожено. Царят и гвардейците му с голяма мъка успяват да се доберат до корабите и да се спасят от стихията. Нещастието е приписано на гнева на боговете и Синахериб се сеща, че не е извършил необходимите обреди и не е принесъл умилостивителна жертва, което е твърде неразумно преди навлизане в необятния и тайнствен океан. Щом водата се отдръпва, царят отива на мястото, където реката се влива в морето и като застава на кърмата на флагманския кораб пред цялата армия принася жертва на бог Еа - владетелят на океана. След приключване на церемонията, под всеобщото радостно ликуване, имперската флотилия опъва платна и поема курс към Нагату.

Асирийците с трепет и възхита наблюдават безкрайната морска шир, докато корабите се управляват уверено от опитните екипажи, съставени от финикийски и гръцки моряци. След няколко дни плаване флотата благополучно достига до Нагату. Синахериб дава заповед за десант и незабавна атака. Нагату е превзет с пристъп, разграбен и сринат до основи, а бегълците са пленени. Мардук - апла - иддин II обаче не сред тях. Малко преди асирийците да стъпят на морския бряг, старият воин склапя очи.

Асирийската войска хвърля в ужас земите на Елам, плячкосва сума ти градове, разорява областите, пали и унищожава посеви и насаждения, отвежда в плен хора и добитък. Елам обаче е могъща страна и не се предава лесно. Нейният цар реагира моментално и удря Вавилон, където пленява сина на Синахериб. Там е назначен за цар еламско протеже, но асирийците бързо го детронират. Империята решава да действа още по-енергично срещу мощния враг. От провинция Дер, Източна Вавилония, силна армия нахлува на териториите на Елам. В същото време друг вожд на халдеите, Мушезиб-Мардук, взима короната на Вавилония и вдига въстание. Царят на Елам свиква под знамената могъща армия и влиза в съюз с Мушезиб-Мардук. Силите им поемат на север и при река Диала се  сблъскват са асирийската войска. Летописите ни дават живописна картина на касапницата: асирийската пехота, напредваща през реки от кръв, равнина, осеяна с осакатените трупове на убитите, съсечени на парчета, заради пръстените и гривните или просто от кръвожадност, ужасени коне, които препускат като обезумели из бойното поле и теглят колесниците на  загиналите... Синахериб побеждава, но на каква цена! Асирийската армия е толкова смазана, че цяла година не може да си възвърне боеспособността. Елам е разтърсена из дъно и няма вече сили и възможности да се меси. Сега Мушезиб-Мардук остава сам срещу асирийците. Девет месеца продължава обсадата, и накрая изтощени от глад и болести халдеите отварят вратите на Вавилон. Няколко пъти Синахериб се проваля в опитите си да донесе мир на Вавилония  и сега прибягва до крайно решение…

През зимата на 689-688 г. пр. Хр. страшна вест се разнася из всички страни и народи от бреговете на Средиземно море до долината на р. Инд; от саваните на Судан и пясъците на Сахара до причерноморските степи  и възвишенията на Кавказ: Вавилон, пъпът на света вече не съществува…

В своята хилядолетна история Древния Изток безброй пъти е свидетел на раждането, разцвета и гибелта не само на отделни градове, но и на цели страни и народи. Преминават вековете, сменят се царе и завоеватели, но нито един от тях не посмява да вдигне ръка върху свещения Вавилон и неговия храм Есагил. И ето сега Вавилон го няма. Той е изтрит от лицето на земята. Какво се е случило? Какъв ужасен ураган е унищожил райските градини в долината на Тигър и Ефрат – най-богатата в света?

Въпреки страхопочитанието, което царете изпитват към метрополията като религиозно и културно средище, Синахериб, заслепен от гняв, дава заповед за пълно унищожение на Града.

Войските се отдават на разюздано плячкосване, къщите и храмовете са сринати до основи. През Вавилон са прокопани канали, по които са пуснати водите на Ефрат,  така че от него да не остане нищо. Статуята на бог Мардук е занесена в Асирия, а мястото, на което се издигал Вавилон е прокълнато за 70 години. Повечето от вавилонците, на първо място аристокрацията, са избити, част от гражданите успяват да се спасят в съседните страни, останалите са взети в плен или продадени в робство.

Вавилон престанал да съществува.

Тази вест поразява като гръм целия близкоизточен свят, над който тегне смазващата власт на Империята, и който следи с надежда борбата на Вавилон и Елам със Синахериб. След гибелта на Вавилон мракът на асирийското иго става все по-непрогледен и нетърпим. Синахериб, изглежда постига своята цел. В нозете на асирийския цар лежат стъпканите от неговите армии страни и народи. Никой не смее да противоречи на царската воля. Но в крайна сметка той сам разбира, че се намира в пустота, в атмосфера на яростна ненавист, че няма на кого да се опре и на кого да разчита, че неговата военна диктатура никому не е нужна и у никой не среща поддръжка. Царят съзнава че, в заслепението си от гняв и омраза е отишъл твърде далече, преминавайки всяка граница. Разрушаването на Вавилон предизвиква възмущението и на самите асирийци. Враждебността на аристокрацията и жречеството към монарха рязко се засилва, глух ропот и недоволство се носи сред търговската гилдия. А обикновения народ е обхванат от тревога и суеверен страх - как ли ще отмъстят боговете за подобно злодеяние? На какви изпитания ще бъде подложена майка Асирия?

Единствено военната върхушка е доволна. За генералите Вавилония не е нищо повече от завоювана непокорна страна. И като такава си носи всички последствия в съответствие с имперските военни закони - сиреч подлагане на грабеж и разорение. Свещените древни традиции, културната значимост на града, неговото обаяние връз всеки човек от Изтока - тях не ги вълнува.

Напрежението вътре в самата Асирия сломява Синахериб. В крайна сметка царят е принуден да направи редица компромиси, най-важният от които е по отношение на престолонаследието. През 681 г.пр.Хр. Синахериб посочва за наследник на трона един от своите младши синове - Ашшур-аххе-иддин (Асархадон). Младият принц е известен със своите симпатии към свещенослужителите, самият той е силно религиозен и благочестив. Изборът на монарха е осъществен под енергичния натиск на жреческото и благородническото съсловие, в последствие санкциониран и от народното събрание. Въпреки, че с това решение Синахериб нарушава основния принцип за престолонаследието, той е принуден да го направи  за да удовлетвори исканията на едни от най-влиятелните политически групировки в империята и по този начин да тушира в известна степен напрежението в държавата. А те могат да бъдат доволни. Монархът е силно уязвен в своето самолюбие и му е дадено ясно да разбере, че колкото и да е могъща властта му, тя все пак не е безгранична.

Натискът на политическите кръгове относно престолонаследието намира отражение и във височайшето семейство. За назначаването на Асархадон за наследник на трона, решаваща роля има неговата майка, любимата съпруга на Синахериб - властната сирийка Накиа.

Като изключим Вавилония и Палестина, царуването на Синахериб е общо взето мирно. И както всички свои предшественици, и Синахериб строи с размах. Увлича се и по техниката. По негово нареждане Ниневия е построена наново с величайша пищност и великолепие. В града са прокарани нови, широки и прави улици; царят издава разпореждане всеки, който построи нов дом, нарушавайки правата линия на улицата, да бъде набит на кол пред дома му! Главният булевард, наречен „Царски” е широк 50 метра. На изкуствена платформа, висока 30 метра са издигнати храм, дворец и парк с редки растения.  За напояване на ботаническата градина, градските паркове и овощните насаждения са прокопани канали, по които да бъдат отклонени планинските ручеи, течащи на цели 50 км оттам. Издигнати са огромни каменни валове за предпазване на града от наводнения. Създадено е изкуствено мочурище, в което владетелят донася какви ли не водни птици; създаден е и зоопарк с най-различни животински видове. Запазено е едно от съоръженията на Синахериб – акведукт, дълъг 300 м., широк  около 24 м., изграден от варовикови блокове.

 Стела на Синахериб с описание за благоустройството на Ниневия.

Снимка: Osama Shukir Muhammed Amin FRCP(Glasg) Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

Трагичен е краят на този асирийски владетел. Назначението на по-младия му син Асархадон за престолонаследник предизвиква недоволството на по-старшите му синове Адармелик и Шарру-уцур. На 10 януари 680 г. пр. Хр. при посещение в храма на бог Нинурта в гр. Калху, Синахериб е убит от недоволните принцове. Това престъпление обаче не им донася никаква полза. Асархадон, законният престолонаследник, е официално приет от боговете и благородниците на Асирия. Армията също му е вярна. Принцът изчаква само да минат церемониите по коронацията и веднага предприема поход срещу отцеубийците.

Последните получават помощ от Урарту и съсредоточават войските си край гр. Мелидо (Източна Турция). Тук метежниците претърпяват съкрушително поражение от армията на законния цар. Братята му обаче успяват да се измъкнат и бягат в Урарту. Тяхната по-нататъшна съдба е неизвестна.

 

 

Асархадон - царят мистик

 

Смяна на политическия курс.

Възстановяването на Вавилон.

Сблъсъкът с варварите.

Халдейският проблем.

Нахлуване в Египет.

 

Асархадон се завръща триумфално в Ниневия, където е посрещнат с радост от представителите на асирийската аристокрация, жречеството и жителите на града. Асирийското общество свързва надеждите си с новия цар, за една по-умерена и либерална политика. За разлика от суровия, буен и сприхав Синахериб, синът се отличава с благ характер, толерантност, известен е със своето благочестие и дълбока религиозност. Но от запазените извори става ясно, че царят е също и доста неуравновесена натура и крайно суеверен човек. Асархадон панически се страхува от лоши поличби и болести, много от времето си прекарва в магически ритуали, с цел предотвратяване на нещастия, бедствия, злополуки и неутрализиране на злокобни сили. При неговото царуване се възражда древния обичай при наличие на неблагоприятни предсказания да се назначи временно „цар заместник”, върху чиято глава да се изсипят нещастията, а светлейшата особа на истинския монарх да остане незасегната. Незавидна е съдбата на мнимия владетел. След като изпълни задълженията си и злокобните дни отминат, той и свитата му биват  тутакси екзекутирани.

Въпреки слабостите на характера си обаче, Асархадон притежава качествата на голям държавник. Той по нищо не отстъпва на своите предшественици, дори ги надминава по политически талант. Новият цар се оказва дипломат от голяма величина. Много от външнополитическите проблеми на империята са разрешавани по пътя на дипломацията, компромиса и дори с отстъпки – методи в голяма степен липсващи в политиката на Асирия. Разбира се, завоеванията продължават и армията не бездейства, но свирепата бруталност на победоносните ѝ маршове е значително ограничена.

Първата работа, с която Асархадон се захваща, е възстановяването на свещения Вавилон. Той се чувства длъжен да поправи ужасната грешка на баща си, а с това да оправдае и надеждите на аристокрацията, жречеството и търговското съсловие. Но това начинание не се оказва толкова лесно. За да не очерни паметта на баща си и да не влезе в конфронтация с военните, царят се нуждае от идеологическо оправдание. За случая е издаден специален манифест в който е обявено, че градът е разрушен съгласно божествената воля на Бел-Мардук. Великият бог се разгневил на вавилонците заради тяхната лъжливост, поквара; заради това, че допуснали силните да притесняват слабите, че децата не почитали родителите си; заради подкупи, кражби и прочее смъртни грехове. Заради помощта, оказана им против Асирия, безсъвестните вавилонски управници се осмелили да платят на Елам със съкровищата от храма Есагил. Тогава Мардук, върховния бог, отприщил водната стихия на Ефрат върху греховния град и така се разправил с вавилонците – нито ред за участие на Синахериб и имперската армия в разрушаването на Вавилон! Дума да няма, те въобще не били там! Но ето, възцарил се Асархадон. Боговете, начело с Мардук сменили  гнева с височайша милост и с цяла поредица от предзнаменования дали да се разбере, че желаят и благоволяват Вавилон и неговия храм Есагил да бъдат възстановени. И така, царят вече има съдействието на боговете, както и  подкрепата на болшинството от асирийското общество. С това идеологическо оръжие той вече може да сломи съпротивата на генералите за възстановяването на прокълнатия Вавилон.

Но остава да се премине през още едно препятствие. Мястото, на което се издигал Вавилон е предадено на ужасяващо проклятие за период от 70 години! И тук прибягват до хитроумен трик.

Числото 70 в клинописното писмо изглежда така, че ако се разменят местата на двата знака се получава числото 11. Разбира се, тази забавна цифрова комбинация е приписана на бог Мардук - в манифеста официално е обявено, че видите ли, той се смилил над Вавилон и намалил тегнещото проклятие от 70 на 11 години. И така, получил небесната благословия, Асархадон официално обявява началото на възстановяването на града през 678 г. пр. Хр., въпреки, че строителните работи започват още през 680 г. пр. Хр.

За построяването на Вавилон са изпратени  най-добрите царски архитекти и майстори. За работна ръка са събрани жители на Вавилония и са докарани пленници и затворници от всички краища на империята. Из цялата територия на разрушения град кипи усилен труд – най-напред водите на Ефрат са вкарани в предишното русло, разчистени са наносите, паднали дървета, храсти и тръстика. Улици и площади са почистени от развалините. На първо място започва издигането на градските стени и на свещения храм Есагил. Асирийските архитекти възстановяват Вавилон по древен план. Асархадон лично наблюдава строителството на Есагил. Царят не жали средства – злато, сребро, бронз, кедрова дървесина се изсипват с щедра ръка на огромната строителна площадка. Най-добрите скулптори извайват статуи, а сръчни бижутери изработват утвар за Храма. Възстановителните работи продължават близо 20 години.

Въздигането на новия Вавилон обаче не касае само построяването на града. Предстои по-трудното – възобновяване на вавилонското гражданство. Имперската администрация издирва оцелелите от разправата и продадени в робство вавилонски жители, връща ги в града и възстановява имуществото им. Със специален царски едикт на вавилонските граждани са гарантирани всички предишни права и привилегии. Постепенно Вавилон се завръща към нормалния ритъм на живот. Но възраждането на вавилонското гражданство е съпроводено с възстановяване на поземлената собственост. А това се оказва много трудна задача. През 689 г. пр. Хр. част от имотите на вавилонците са конфискувани и предадени на халдеите от княжество Бит-Дакури. В 678 г. пр. Хр. когато започва официалното възстановяване на града, Асархадон отнема тези земи от халдеите и ги връща обратно на вавилонските жители. Халдеите никак не се примиряват с този факт и вдигат бунт срещу империята. Изпратената армия бързо се справя с въстаниците а бит-дакурийския княз Шамаш-ибни е взет в плен и загива на ешафода.

Но отнемането на земите от халдеите е най-малкия проблем на империята. Затрудненията идват от подялбата на земята между вавилонските граждани. При разправата в 689 г. пр. Хр. много от едрите земевладелци са екзекутирани а земите им остават свободни. Много от оцелелите и завърнали се граждани пък нямат документи потвърждаващи тяхното право на собственост върху предишните им имоти. При тези обстоятелства за пълно възстановяване на поземленото владение от преди 689 г. пр. Хр. не може да става и дума. Имперската администрация безпрепятствено връща земята на тези, които са в състояние да докажат своите права. Така са възстановени множество имения на оцелели аристократи. Останалата свободна земя е наново разделена на парцели. От това се възползват халдеите, които масово ги изкупуват и получават права на вавилонски граждани. Поземленият въпрос обаче остава като проблем още дълго време и е предмет на безкрайни съдебни спорове.

И така, стигаме до въпроса – защо Асархадон и асирийската аристокрация влагат такова старание при възстановяването на Вавилон? Защо с такова усърдие възраждат вавилонското общество, тъй враждебно към Асирия? В крайна сметка тази политика ще се окаже гибелна за империята като в унищожението на Асирия  най-дейно участие ще вземе новият Вавилон! Наистина ли Асархадон и неговата администрация са толкова недалновидни, че със собствените си ръце създават гробокопача на своята родина? Коя е причината, кое ги подтиква към този грандиозен проект?

Както вече бе отбелязано, Асархадон предприема тази стъпка под натиска на асирийското общество, което изпитва силна почит към светостта на Вавилон.

Но един от отговорите предполагам,  се крие в състоянието на Империята през седмото столетие преди Христа. Разпростряла се от Иранското плато на изток до Средиземно море на запад, и от Арменските планини на север до Персийския залив на юг, огромната държава разполага с твърде малобройно население за размерите си, което да я брани. А това неминуемо ще доведе до крах. Твърде вероятно е Асархадон и управляващите да търсят спасението в обединение с Вавилония - в една дуалистична асиро-вавилонска монархия. Но това, за съжаление, както ще видим по-нататък никога не се случва. Асархадон възстановява Вавилон, но това не е старата метрополия. Новият Вавилон е изцяло халдейски. А халдеите, както вече знаем, са непримирими врагове на Асирия. Наистина ли асирийците са могли да разчитат на тяхната дружелюбност?

Причините трябва да ги търсим и във външнополитическата ситуация. Империята е ненавиждана от всички. Тя се намира в един опасен обръч от ненавист и омраза. Асирия няма приятели, няма съюзници - тя е сама. Обкръжена от враждебност. Властта ѝ се крепи единствено на силата на оръжието и страха. Именно този страх, насаждан от времето на Ашшурназирпал II  насам,  държи в подчинение покорените. Съседите на Асирия и васалите ѝ постоянно плетат интриги срещу нея, търсят възможности за обединение и отпор срещу нейния експанзионизъм. Едно такова обединение би било смъртоносно за империята. Асирия е принудена да проявява изключителна бдителност за да предотвратява подобни съюзи. Въпреки това обаче често възникват коалиции, избухват бунтове, съседните страни многократно предприемат враждебни действия, с които асирийската армия е принудена непрекъснато да се справя. И ако тези коалиции не успяват в борбата си срещу империята, то това се дължи на мудността на едни или прибързаността на други или на нерешителността и страха на трети. Но какво ще стане ако тези съюзни сили действат съгласувано и единно? Много просто - гибел за империята. Проницателните асирийци и самият Асархадон явно разбират - да се продължава така, не може. Необходима е смяна на политическия курс. И първата крачка е възобновяването на Вавилон - в един нов, приятелски Вавилон, на който Асирия може да разчита. Със своята добронамереност към вавилонското гражданство, царят и управляващите явно са разчитали да го привържат здраво към империята.

Новата политическа линия се изразява в по-либерално отношение към съседите - установяване на приятелски връзки с Урарту и Мидия. Целта на Асархадон и правителството му не са нови завоевания, а запазване на границите на държавата.

Скоро обаче монархът е принуден да вдигне войските на империята. След разгрома на въстанието в Бит-Дакури, съпротивата на халдеите е оглавена от царя на Приморските земи Набу-зер-кити-лишир, внук на известният ни вече Мардук - апла - иддин II. Халдейският цар е разбит и убит, а неговия брат Наид-Мардук минава на страната на Асирия и Асархадон го назначава за наместник на Приморието (северната област от Персийския залив).

В 680 г. пр. Хр. имперската армия прекосява Тавърските планини и разгромява кимерийските орди, които преди това опустошават Фригия и застрашават северните граници на империята. Голяма част от страховитите конници са взети в плен и по-късно преминават на служба в асирийската армия.

Три години след това, през 677 г. пр. Хр. асирийците за пръв път се сблъскват с племената на скитите, в близост до езерото Урмия. Варварите са поголовно разгромени и отхвърлени далече от границите на империята.

Проблеми на Асирия създават Финикия и Сирия, където някои от местните владетели отказват да плащат данъците си. Тежък е случаят с гр. Сидон, чийто владетел вдига въстание. Тук Асарахадон се показва като истински син на баща си. Имперската армия решава този проблем по характерния за нея начин – въстанието е подавено, а Сидон – разрушен до основи. Непокорните владетели са откарани в Ниневия и обезглавени.

Единственият сериозен съперник на Асирия остава Египет, управляван по това време от фараона Тахарка (690-664 г. пр. Хр.)  от ХХV Кушитска династия, който постоянно поддържа метежните настроения срещу империята в Сирия и Палестина. Асархадон започва да крои планове за неутрализиране на Египет. Преди това обаче се налага да укрепи южните граници в Арабия. Отношенията на Асирия с тукашните арабски племена са доста сложни. Затова в 676 г. пр. Хр. асирийската армия извършва рейд в арабската пустиня. Походът се оказва изключително изнурителен, но войските се справят успешно със задачата. Осем арабски шейха са екзекутирани, асирийците сплашват местните племена и вземат със себе си статуите на арабските богове. Един от оцелелите шейхове - Лайлие, отива в Ниневия и моли Асархадон да върне светините. В знак на добра воля към арабите асирийският цар връща статуите, както и  завзетите земи, и назначава шейха за свой наместник.

В 675  г. пр. Хр. започва походът срещу Египет. Тахарка напряга всички сили на царството и успява да отблъсне асирийската атака откъм източния край на Делтата. Асархадон е принуден да се оттегли и да изостави временно египетския проблем.

Същата година, най-неочаквано, Елам предприема враждебни действия срещу империята. Царят Хумпанхалташ ІІ извършва един набег до вавилонския град Сиппар, но малко след това умира при неясни обстоятелства – „почина, не показвайки признаци на заболяване” – това е лаконичното съобщение. Както вече отбелязахме по-горе, в Асирия съществува секретна служба, в чиято сфера на работа влиза и организиране на държавни преврати, както и просто физическото премахване на неудобни на асирийските власти управници. С новия еламски цар Уртаки Асархадон установява дружески отношения.

Асирия предприема няколко похода в мидийските земи, но не постига кой знае какъв резултат. Тамошните княжества са в усилен процес на консолидация и скоро се ражда могъщата мидийска държава. Империята проявява далновидност и с новото иранско царство е сключен приятелски договор.  Такива договори са сключени и с други васални на Асирия държави. Разполагаме с клинописни таблички, върху които са се съхранили текстовете на множество такива договори. Една от целите на Асархадон е с тези споразумения да гарантира, че след смъртта си ще бъде наследен от законния престолонаследник – явно е толкова предпазлив заради проблемите около собствената си коронация.

Асархадон има шестима синове, първият от които умира невръстен. Двама от останалите – Шамаш-шум-укин и Ашур-бани-апли, са смятани за най-подходящи за престола. Първият, роден от вавилонската съпруга на царя,  е считан за пряк наследник на асирийския трон. Вторият, Ашшур-бани-апли, роден от асирийка, заляга над науките и изкуствата в храмовото училище. Назначаването на сина на вавилонката за наследник обаче предизвиква протеста на армията. Под нейния енергичен натиск, царят е принуден да посочи Ашурбанипал за свой приемник. За този избор на царя решаваща роля има и старата царица, майка на Асархадон, Накиа, на която Ашурбанипал е любим внук.

През май 672 г. пр. Хр. на голям събор в Ниневия Асархадон, който предварително е получил одобрението на боговете и семейния съвет, обявява Ашурбанипал за престолонаследник на Асирия, а Шамаш-шум-укин за престолонаследник на Вавилония. В Царските анали събитието е описано така:

"Той призова народа на Ашур, от низши до велики, от бреговете на Средиземно море до Персийския залив (използвам съвременните географски наименования - б. а.),  за да предаде тържествено на своя син, Ашурбанипал, асирийския трон и да приеме клетвата на сина си пред народа. От този ден Ашурбанипал стана владетел на царството на Ашшур... и встъпи с радост и огромно ликуване в царския дворец на Синахериб, в който неговият баща, Асархадон, се роди, израстна и възмъжа... и от който той разпростря властта си над всички царе и увеличи числото на своите поданици за сметка на други народи..."

Провинциалните началници и васалните владетели са приканени да се закълнат, че няма да се отметнат от думата си, а освен това васалите трябва да подпишат и клетвен договор, в който им се напомня:

"Когато Асархадон, царят на Асирия, умре, ще качите на престола престолонаследника Ашурбанипал и той ще бъде господар и повелител на Асирия. Вие ще го защитавате в държавата и в престолния град, ще се сражавате до смърт за него... Няма да се държите враждебно, нито да го смъквате от трона и да качвате на него някой от по-големите или по-малките му братя... Ако Асархадон, царят на Асирия, умре, докато синовете му са непълнолетни, ще помогнете на престолонаследника Ашурбанипал да се качи на трона на Асирия, ще помогнете и Шамаш-шум-укин, неговият равнопоставен брат и престолонаследник на Вавилон, да се качи на трона на Вавилон..."

Осигуряването на престолонаследието е направено в един  кратък   период   на   спокойствие,    след   което,  в 671 г. пр. Хр. Асархадон се захваща отново с Египет, който успява да настрои срещу империята царя на Тир. Този път Асархадон е добре подготвен. По пътя за Египет Асархадон идва до Тир, но неговият владетел отказва да се подчини. Асириецът оставя няколко подразделения да обсаждат града и продължава пътя си към главната цел.

Асирийските армии започват масирано нашествие в Египет, разбиват войските му, превземат Мемфис. Тахарка се спасява с бягство на юг. Египетските благородници признават Асархадон за свой сюзерен, а в земите на местните управители пристигат асирийски наместници. След като превръща Долен Египет в асирийска провинция, Асархадон се отправя към дома. По обратния път той заповядва да изсекат на скалата Нар-ел-Келбе (Сирия) до стелата на Рамзес II, надпис за славните дела на царя асирийски. Съвсем скоро обаче Тахарка събира нова армия и удря Мемфис. Асархадон незабавно се връща и разгромява египетските войски, но фараона отново успява да избяга.

След разгрома на Египет царят на Тир се предава на милостта на победителите, но не е наказан. След като полага васална клетва той е оставен на власт. Проявеното великодушие на асирийците можем да си обясним с изключително важното икономическо значение на средиземноморския град.

След изтеглянето на основната асирийска армия обаче, египтяните отново вдигат въстание и в повечето градове асирийските гарнизони са прогонени. В самата Асирия някои хора не одобряват египетската политика на Асархадон. Такова заключение можем да направим от едно съобщение в хроника, което гласи: „Единайсета година (670) в Асирия царят обезглави мнозина сановници”. Срещу Асархадон явно има сериозна опозиция.  На следващата година царят предприема нов поход срещу Египет, но по пътя се разболява и умира. Тъй като от летописите се вижда, че не е на повече от 45 години, в разцвета на силите си, смъртта му предизвиква редица съмнения - твърде вероятно е срещу царя да е извършено покушение.

 

 

Ашурбанипал - блясък пред крах

 

Египетската кампания.

Войната с Елам.

Бунтът на царския брат.

Унищожаването на Елам.

Триумф и разруха.

 

И така, на трона се възкачва Ашурбанипал (669-627 г. пр. Хр.)  – последният велик асирийски цар. Той поема властта безпрепятствено, точно според старателната предварителна подготовка на коронацията.

Почти по нищо не личи, че в края на царуването му империята ще е на ръба на краха, тъй като в началото на управлението му тя обхваща огромни територии и продължава да се разширява!

Въпреки това обаче, появяват се първите тревожни симптоми, налице са гръмоносните облаци, които вещаят залеза на могъщата империя...

На северните граници натискът на варварите кимерийци и скити става неудържим; в Северозападен Иран възниква мощната държава Мидия – тя лишава Асирия от важен източник на метали и коне, освен това пресича и търговските пътища до  Индия по които са доставяни подправки и полускъпоценни камъни. Вавилония е врящ котел от политически борби – там войнствените халдейски племена все повече налагат влиянието си.

Първата работа на Ашурбанипал, след като се качва на трона, е да продължи кампанията срещу Египет. Силна армия, подсилена с корпуси от Сирия, Финикия, Палестина и Кипър навлиза в страната, превзема Мемфис и разгромява египетските войски. Фараонът Тахарка успява да избегне мъстта на асирийците като побягва на юг и се укрива в древната столица Тива. Скоро обаче на бунт се вдигат и управниците на Долен Египет . Асирийските сили бързо подавят метежа, залавят предводителите му, начело с номарха  Нехо, и ги изпращат в Ниневия. Тук към тях се отнасят снизходително – животът им е пощаден, а Нехо е отрупан с почести и подаръци, и след като полага клетва към асирийския суверен, е поставен на египетския трон като верен имперски васал.

Ашшурбанипал  проявява политическа мъдрост с този жест, като преценява, че е по-изгодно да управлява Египет с подкрепата на местните владетели, а не чрез налагане на пряка власт. Разбира се, в страната присъстват асирийски военни части и чиновници, но по указание на Ниневия, те с в подчинение на фараона.

Египет обаче, все още не е усмирен. Наследникът на Тахарка Танутамун подема с голяма енергия борбата за независимост. Войските му завладяват голяма част от Египет, изгонват асирийския гарнизон от Мемфис и разбиват войските на Нехо I. Ответната реакция на империята е бърза и безмилостна. В 663 г. пр. Хр., голяма асирийска армия навлиза в Египет и разпилява войските на нубийския фараон. Танутамун успява да се укрие, но пък останалите бунтовници изпитват яростта на асирийците. Славната столица Тива, тази съкровищница на древноегипетската култура и изкуство, е подложена на страшен погром – градът е превзет, опустошен и разграбен.

Малко след наказателната акция срещу Египет, асирийската армия се отправя срещу въстаналия финикийски град Тир, на брега на Средиземно море. Градът е блокиран и не след дълго неговият цар Баал, разбрал цялата безнадеждност на борбата, моли за пощада, като изпраща сина си за заложник в асирийския лагер,  а дъщеря си предлага за наложница в Ниневийския харем. Асирийците постъпват великодушно, връщат принца обратно при баща му, а бунтовният град се отървава само с данък към империята.

Сериозна заплаха надвисва откъм северозападните граници на Асирия. В Малоазийския регион статуквото започва да се разпада под натиска на варварските орди на кимерийците . Успели да покорят Фригия, ордите им се насочват към царство Лидия. Лидийският цар Гигес спешно праща пратеник в Ниневия с молба за незабавна помощ. Ашурбанипал изпраща една армия, благодарение на която през 663 г. пр. Хр., Гигес  отстранява кимерийската заплаха.  Заради оказаната военна помощ, Лидия приема сюзеренитета на Асирийската империя. Лидийското подчинение обаче се оказва краткотрайно.

По това време умира фараонът Нехо, който е наследен от сина си Псаметих I с благословията на асирийците. Новият фараон не се оказва верен васал като баща си. Той веднага започва война за независимост, привлича в армията си наемници от Гърция и Мала Азия и между 658 – 651 г. пр. Хр. успява да освободи Египет от  асирийска власт. Псаметих успява лесно да привлече и лидийския цар на своя страна, тъй като двете страни имали общи търговски интереси, а за лидиеца васалитетът към Асирия представлява бреме. Измяната на Гигес вбесява Ашурбанипал, но той я оставя без последствия, понеже царят съсредоточава вниманието си на югоизток, от където тегне заплаха от страна на могъщото царство Елам.

В началото на управлението на Ашурбанипал отношенията с Елам  са добросъседски и приятелски. В Елам настъпва суша и асирийският цар праща зърно от държавните запаси в помощ на гладуващите. Асирия дори приютява част от жителите на най-бедстващите райони, като им осигурява всичко необходимо за живот.

Този добросъседски жест обаче скоро е забравен. В 665 г. пр. Хр. еламските войски нахлуват на територията на Вавилония, която от дълго време се явява ябълка на раздора между двете велики държави.

Всъщност, в богатата и културна Вавилония се сблъскват интересите на няколко основни сили.  От една страна  - Асирия, която смята Вавилония за неделима част от своята империя. От друга са големите вавилонските градове, за голяма част от които, Асирия е опора за стабилността и развитието на търговията. Халдейските племена в южна Вавилония са третия фактор, чиито действия често влизат в разрез с интересите на империята и старите градски центрове на Вавилония. И накрая – Елам, който, поради географската си близост играе ролята на силен асирийски конкурент за влияние във вавилонските дела, и поради това обикновено подкрепя усърдно халдеите.

Еламският цар Уртаки влиза в съюз с халдейските племена и силите им се насочват срещу самия Вавилон. Пред тази угроза Шамаш–шум–укин веднага праща посланици в Ниневия с молба за помощ. Пристигналата скоро асирийска армия отблъсква нашествениците, а цар Уртаки бяга в страната си, където наскоро след това умира. Смъртта му е последвана от династическа вражда, станала повод за нов,  кървав конфликт между Асирия и Елам.

Властта в Елам е завзета от по-малкия брат на цар Уртаки – Те-Уман. Узурпаторът решава да отстрани заплахата за властта си като премахне тримата си племенници – законните наследници на еламския трон. Принцовете, навреме научили за грозящата ги опасност, успяват да избягат с още ок. 60 висши сановници и търсят убежище в асирийския двор. Ашурбанипал ги приема радушно и им обещава помощта си. Същевременно в Ниневия пристигат и посланици на Те-Уман с  искането за незабавното предаване на бегълците и установяване на мирни отношения. Ашурбанипал отговаря с отказ и арестува посланиците Умбадар и Набудамик. В отговор на това предизвикателство, еламския цар започва да се готви за война. Асирийците обаче го изпреварват. Когато в 655 г. войските му нахлуват в пределите на Вавилония, те са пресрещнати от асирийска армия и са разбити. В същото време друга асирийска армия извършва рейд по поречието на Тигър и се насочва към границите на Елам. Бързината и оперативността на асирийските сили изненадват Те-Умман и объркват плановете му. Преговорите, които води с халдеите и арамейските племена, с цел да си осигури тяхната подкрепа срещу Асирия не са приключили, когато върху войските му връхлитат имперските армии. Те-Умман бързо отстъпва назад към столицата Суза, преследван от асирийците. Недалеч от Суза, при градчето Тулиз, еламският цар се решава на отчаяна битка с превъзхождащите го асирийски войски. Еламската армия претърпява съкрушителна катастрофа, но  Те-Умман успява да се измъкне от касапницата. Изпаднал в пълна безизходица, той се решава на последна стъпка – изпраща единия от синовете си в асирийския лагер да моли за пощада. Асирийският командващ дори не пожелава да изслуша пратеника. Те-Умман, заедно с другия си син и висшите сановници са заловени и екзекутирани пред очите на пленените еламски войници. Главата на царя е изпратена в Ниневия за показ.

Столицата Суза отваря вратите си пред победоносната имперска армия, тримата принцове – синовете на Уртаки, си разпределят териториите на Еламското царство.

Връщайки се назад, асирийската армия жестоко наказва арамейското княжество Гамбулу – съюзник на Елам. Столицата Шапибел е превзета с пристъп, след което е сравнена със земята. Князът Дунану и неговия брат Самогуну са отведени в Ниневия, заедно с цялото население на града. В последствие Дунану е отведен в град Арбела,  където Ашурбанипал празнува триумфа от Елам, и там след дълги изтезания и унижения, му отсичат главата. Другите висшестоящи пленници също ги застига злощастна съдба – одрани са живи.

Съкрушителната победа над Елам не донася нужното спокойствие на Асирия.  Сега срещу нея застава не друг, а самия брат на ниневийския властелин – вавилонския цар Шамаш-шум-укин.

Поделянето на властта в империята между двамата братя е извършено от Асархадон с цел да се избегнат евентуални вътрешни противоречия. Още с договорите за престолонаследието  на Шамаш-шум-укин е гарантиран статут на независим владетел. Желанието на Ашшурбанипал обаче, да се намесва пряко във вътрешните дела на Вавилония, изостря отношенията между двамата братя в крайна степен. Асирийските гарнизони там са на пряко подчинение на Ниневия. Нито едно важно решение, касаещо външната и вътрешната политика на Вавилония не може да влезе в сила без одобрението на Ашшурбанипал и всъщност Шамаш-шум-укин се оказва в положението на най-обикновен наместник. В административната кореспонденция има писма на чиновници, с които последните отказват да изпълняват  заповеди, ако не са подпечатани от асирийския монарх. Това разбира се, създава много поводи за пререкания между двамата братя. До нас е достигнало писмо, в което Шамаш-шум-укин се оплаква на брат си, че е бил принуден да отменя  собствените си заповеди. Лоялността му към Ниневия продължава ок. десетилетие, докато накрая отношенията между братята дотолкова се влошават, че Шамаш-шум-укин открито застава срещу Асирия, влизайки в съюз с вечните ѝ съперници – Елам и халдеите.

Победите на асирийската армия обаче донякъде разколебават решителността на вавилонския цар. Явяват се знамения, които дълбоко религиозният владетел възприема като злокобни и обезсърчителни.

В нощта на 19 юни 653 г. пр. Хр. във Вавилон е наблюдавано лунно затъмнение, което съвсем обърква Шамаш-шум-укин. Прорицателите му вещаят нещастие. Разтревоженият цар се обръща към богинята Анунит  с молитва, пълна с отчаяние:

„О, Анунит, застъпи се за мен пред моя бог, че той обърна съдбата, заради греховете и за срам на страната. Да отмъсти и спаси моята земя, владетелко височайша, милосърдна майко, ти, царице на безчислените звезди, на теб поръчвам да кажеш на владетеля на боговете, да постъпи с мен, както е необходимо. Аз – Шамаш – шум – укин, великият цар, съм нещастен, въпреки че, Мардук е мой бог, а Царпанит – моя господарка. Зловещи знамения и предзнаменования за беди непрекъснато се сипят върху моя дворец и моята страна, изпълват ме с ужас, аз съм потресен, аз съм изплашен. Горко на мен и страната ми,   горко на трона, горко на короната, горко на жреците… Дай ми надежда за радост и отмени траура. На моя бог и на моята богиня аз ще принеса изкупителна жертва, ще заколя овен от моите имения. Майко милосърдна, запознай владетеля на боговете за поличбите и съновиденията и нека да произнесе присъда от която никой не ще се отклони.”

Поел по пътя на предателството, за Шамаш-шум-укин няма връщане назад. С голямо усърдие той се заема с подготовката на бунта срещу империята и става душата на могъща антиасирийска коалиция, в която участват Елам, халдеите, арамейските    княжества,     Египет, сирийски    и   финикийски  царства,    Лидия, арабски шейхове. Към съюза са привлечени дори иранските царства Мидия и Парсуа.

Антиасирийският заговор се подготвял в строга секретност. Знаейки отлично как действа имперското разузнаване, Шамаш-шум-укин успява така умело да го заблуди,  че в Ниневия въобще не подозират каква заплаха тегне над държавата.

За да притъпи съвсем бдителността на брат си, през 652 г. пр. Хр. Шамаш-шум-укин изпраща посолство в Ниневия, което да изрази лоялността на Вавилон към върховния суверен. И докато Ашурбанипал приема посланиците в Ниневия, във Вавилон избухва старателно подготвяния метеж. Към въстанието се присъединяват и други големи градове – Сипар, Борсипа, Нипур. В кратък срок метежните войски, подкрепени от арабски отряди, прогонват асирийските гарнизони от Северна Вавилония.

Асирийците обаче не губят време. Из империята препускат куриери със заповеди до командващите за пълна мобилизация на силите и съсредоточаването им срещу бунтовниците.

Ашурбанипал е потресен. Предателството на собствения му брат го изненадва, но царят запазва хладнокръвие и действа решително. Надигащата са мощна антиасирийска коалиция е твърде опасна и трябва да се подхожда много внимателно – Асирия не може да остава без съюзници и поддръжка. Освен пълната мобилизация на военните сили, впрегнато е и цялото дипломатическо изкуство на асирийското правителство. Необходима е и мощна пропаганда сред подвластните народи.

Ашурбанипал ясно съзнава, че изходът на кампанията ще зависи много от поведението на могъщите и влиятелни градове в Междуречието, от силните съседи Елам и Мидия. Използвани са всички дипломатически канали и незабавно са изпратени послания.

На всяка цена трябва да се привлекат гражданите на Вавилон – огнището на бунта и сърцето на вражеската коалиция. Куриерът с царското възвание лети към метрополията:

„Аз се намирам в добро здраве. Да бъдат вашите сърца във всички случаи преизпълнени с радост и веселие. Обръщам се към вас по повод пустословията, които са ви наговорени от лъжливия човек, именуващ се мой брат. Аз зная всичко, което той ви е казал. Всички негови слова са празни – като вятър. Не му вярвайте в нищо. Аз се кълна в Ашшур и Мардук, моите богове, щото всички слова произнесени срещу мен, са достойни за презрение. Размишлявайки със сърцето си, аз със собствените си уста заявявам, че той постъпи лукаво и низко, като ви е казал  че аз  „възнамерявам да опозоря славата на обичащите ме вавилонци, така  да опозоря и моето собствено име”. Аз такива думи не искам и да чуя. Вашата дружба с асирийците и вашите свободи са вече установени, с усилията, които и аз положих. Прочее, не слушайте и минута неговите лъжи, и не мърсете вашето име, което не е опетнявано нито пред мен, нито пред целия свят. Не извършвайте такъв тежък грях пред Боговете…

Има нещо, което, както ми е известно, вас силно ви тревожи. „тъй като - казвате вие - ние вече въстанахме против него, той след като ни покори, ще увеличи вземания от нас дан. Но това е дан само по име. Тъй като вие вече взехте страната на моя враг, то това може да се счита като дан и грях за нарушение на клетвата, принесена на боговете. Вижте сега и, както вече ви писах, не опорочавайте вашето добро име, доверявайки се на пустословието на този злодей. Моля ви, в заключение, по възможност да отговорите най-бързо на моето писмо.

Месец Аир, ден 23. Писмото да връчи царският посланик Шамаш-Балат-Суикби.”

Всъщност, съюзът срещу Асирия се оказва не толкова опасен, както изглежда на пръв поглед. Още в началото антиасирийската коалиция проявява колебания, проявяват се разногласия, много от съюзниците не вземат участие в събитията. Голяма част от гражданите на Вавилон се отмятат от Шамаш-шум-укин и застават твърдо зад суверена на Асирия. Фараонът, както винаги, кротко си седи в Египет и изчаква да види на къде ще задуха вятърът, а Лидия запазва неутралитет. Единствен царят на Елам Хумпаникаш оказва помощ на бунтовниците, и то най-вече заради златото, което му изпраща Шамаш-шум-укин, ограбено от храма на Бел-Мардук, Есагил.

В 651 г. пр. Хр. имперските войски започват мащабно настъпление срещу вражеската коалиция. Големи асирийски сили нахлуват във Вавилония и блокират главните огнища на бунта, Вавилон и Сипар. Друга асирийска армия, под командването на туртану  Бел-Ибни, предприема мощна офанзива срещу халдейските княжества на юг и за кратко време сломява съпротивата им. Изпратената от цар Хумпаникаш в помощ на Вавилон еламска армия  не успява да осъществи предназначението си – тя е пресрещната и разгромена от асирийските войски в близост до гр. Дер.

Войната се води с пълна сила и на „тихия фронт“ – асирийската тайна служба организира преврат в Елам, сваля цар Хумпаникаш и поставя на трона племенника му Тамариту II. Последният обаче се обръща срещу своите асирийски покровители и в 649 г. пр. Хр. нахлува във Вавилония. И този път положението е спасено от асирийската секретна служба – агентите ѝ организират нов преврат в Елам. Метежът против Тамариту ІІ е оглавен от офицера Индабигаш, който не принадлежи към елемския елит. Разбитият Тамариту, заедно с братята си, роднините и някои приближени бяга по море, но са принудени отново да слязат  на брега и след дълго скитане, изтощени от глад, са заловени от патрул на Бел-ибни. Той ги изпраща в Ниневия, където се разиграва следната сцена, описана в аналите на Ашурбанипал:

„Тамариту, неговите братя, неговото семейство, семена от неговия бащин дом, заедно с 85 князе, свои съратници, избягали от Индабигаш. Оголели, след скиталчество, се явиха в Ниневия. Таммариту облиза нозете на моята царственост и докосна земята с брадата си. Той зае място сред колелата на моята колесница, зачисли себе си в изпълнение на робска служба за мен. По волята на бог Ашшур и богиня Ищар, той умоляваше Мое Величество да извърши съд над него, да му даде своята милост. Той стоеше пред мен и славеше доблестта на моите могъщи богове, които ми се притекоха на помощ.

Аз – Ашурбанипал, с широко сърце, не помнещ зло, прощаващ греховете, оказах милост на Тамариту и го настаних него самия, заедно със семената от бащиния му дом, в моя дворец.”

С Индабигаш асирийците сключват примирие и еламското царство излиза от войната. Започва мъчителната агония на въстанието. Асирийската армия плътно е затворила обръча около Вавилон и в продължение на 2 години градът е откъснат от света. Там положението е отчайващо – в града цари жесток глад, има прояви на канибализъм, защитниците са крайно изтощени и напълно деморализирани.

И в 648 г., въстаниците, осъзнали цялата безнадеждност на съпротивата, се предават на милостта на обсадната имперска армия. Шамаш-шум-укин, страхувайки се да попадне жив в плен, подпалва двореца си и се хвърля в огъня заедно с цялото си семейство. Въпреки това, Ашурбанипал се разпорежда брат му и снаха му да бъдат погребани с всички почести, както повелява традицията. Затова пък над останалите бунтовници, предимно вавилонски аристократи, е устроен кървав терор. Повечето от тях са  издирени, заловени и екзекутирани, а труповете им съсечени и „хвърлени  на кучетата, свинете, вълците, лешоядите, птиците небесни и рибите в дълбоките води”.

До края на годината цяла Вавилония и съседните арамейски царства са усмирени. Халдейските държавици са ликвидирани и са включени в състава на империята като обикновени провинции. Ашурбанипал се провъзгласява за цар на Вавилония, но скоро след това на нейния трон поставя някой си Кандалану, за когото не разполагаме с никакви сведения.

Същевременно Елам продължава с двойствената си политика към Асирия - цар Индабигаш стои настрана от военните действия, но предоставя убежище на вавилонски бунтовници. На искането на Ашурбанипал за незабавното им предаване, еламският цар отговаря с отказ. Империята решава веднъж завинаги да се разправи с непокорната страна и армиите ѝ връхлитат върху еламското царство. В периода 642 – 639 г. пр. Хр. асирийските войски превръщат  Елам в пустиня. Страната е плячкосана, столицата Суза и останалите градове са сринати, храмовете – осквернени. Огромна част от населението, заедно с добитъка е депортирано. Не му стига на асирийския цар разправата с живите, та височайшия му гняв се стоварва и над  мъртвите. По негова заповед гробниците на еламските царе са отворени, та призраците им да се скитат без покой, гладни и жадни, лишени от храната и напитките, поставяни над надгробните им плочи. Царското семейство и висшите сановници са отведени в Асирия, като някои от тях с включени в състава на имперската администрация и армия.

Самият Ашурбанипал съобщава за извършеното в Елам: „Подир мен нивите вече не са огласяни от човешки глас, от копитата на добитъка и от овцете, от веселите възгласи на селяните, прибиращи реколтата – превърнах ги в пустош, дом на дивите магарета, газелите и какви ли не други диви зверове”.

Не са забравени и арабите. В 641 г. пр. Хр. изпратените срещу тях  наказателни отряди извършват изключително труден преход през пустинята, атакуват племената им, залавят техните шейхове, и ги докарват в Ниневия, където са оковани в кучешки колиби.

Разправата с арабите е последният акт от драмата, продължила близо десетилетие. Империята е извоювала съкрушителна победа над враговете си, те са усмирени и унизени, изменниците са сурово наказани, мирът и  порядъкът са възстановени. Асирийският властелин устройва потресаващ спектакъл за пленените врагове. На триумфалната процесия в Ниневия, под акламациите на народа, царят изминава пътя от двореца до главния храм на колесница, в която вместо коне, са впрегнати четирима царе – еламските Тамариту, Хумпанхалташ и Пае и арабският шейх Уайте. В шествието върви и Набу-ката-цабат, близък сподвижник на Шамаш-шум-укин, а на гърдите му виси осолената глава на Набу-бел-Шумат – един от водачите на халдейските бунтовници.

Светът прекланя глава пред Ашурбанипал. Могъществото на Асирия е в своя зенит. Изглежда, че няма сила, способна да противостои на несъкрушимата ѝ армия. Но всъщност, това е само една илюзия. Този триумф ще се окаже последният в историята на Асирийската империя.

 

Както вече видяхме, жестокостите и терорът, съпровождащи военните акции на асирийската армия, са покъртителни. А тази свирепа разправа над победените се извършва в повечето случаи по заповед на царя. И тук изниква въпросът, как така Ашурбанипал, този интелигентен, образован, мъдър монарх е способен на подобни злодейства? Отмъстителност? Кръвожадност? В продължение на хилядолетия последният велик асирийски цар е отъждествяван с образа на жестокия, обкръжен от невиждан разкош и потънал в отвратителни пороци източен тиранин Сарданапал. Под това име той е известен на гърците – а от тях и на цялото човечество. От средата на ХIХ в. обаче, когато модерната археология започва своята работа и на бял свят се появяват отдавна забравените асирийски градове, до днес са открити изобилни материали, които разбиват мита за „кръвожадността“ на асирийските царе. Всъщност, бруталната политика, провеждана така методично от Асирия спрямо враговете ѝ, не се дължи на жестоката природа, несправедливо приписвана на нейните царе, а се корени в имперската ѝ идеология.

С раждането на асирийския империализъм се появява и първата в историята на човечеството теория за всемирната монархия. За асирийците империята е отражение на Божието царство на земята. Монархът е пълномощник на върховния бог Ашур, негов жрец, призван да изпълнява волята му и да налага неговата власт. Всички народи са длъжни да му се подчиняват под заплахата от пълно изтребление. Бунтовете, непокорството са смятани не за измяна към владетеля или държавата, а като оскърбление към боговете, което представлявало най-страшното престъпление. За виновните имало само едно наказание – смърт, и то се прилагало безкомпромисно и безмилостно, екзекуцията трябвало да послужи и като назидание за останалите. Оставени без възмездие, тези прегрешения могат да предизвикат божествения гняв, който ще се стовари върху човечеството във вид на различни природни катаклизми – суша, бури, наводнения, земетресения. Придобили характера на мъст, тези екзекуции представляват особен, зловещ ритуал, при който хората са изпращани на оня свят след изтънчени мъчения – одирани живи, набивани на кол, осакатявани – изтезания, описани така старателно в аналите на асирийските царе. Към нарушителите на имперския ред политиката на Асирия е почти неизменна, независимо дали на трона седи буйният Синахериб, благочестивият Асархадон или интелектуалецът Ашурбанипал. Трябва да подчертаем обаче, че тази свирепа разправа не е прилагана масово, а засяга твърде ограничен кръг от хора, обикновено принадлежащи към елита - т. е. главните виновници. Но, свидетели сме също така, и на честа проява на великодушие от страна на асирийците. Това е продиктувано не толкова от хуманност, колкото в името на държавния интерес и съобразяване с конкретната политическа обстановка  – видяхме го вече в случая с номарха Нехо и с царя на средиземноморския град Тир.

Ашурбанипал не оглавява лично военните кампании като своите предшественици. Той е кабинетен монарх. Походите са поверени на опитни генерали, чиито действия царят направлява чрез писма и заповеди, разпращани по куриери. Това го освобождава от преки ангажименти във военните действия и му дава възможност да насочи вниманието си към вътрешните дела на империята, където владетелят се изявява като способен държавник и администратор.

Повелителят на най-могъщата империя в древността е човек с доста разностранни интереси. Той се бие с лъвове, дели свободното си време между пировете и библиотеката, преписва древни текстове, сам пише съчинения, любува се на барелефите, издялани от най-добрите скулптори в света. Прославя се и като голям строител. По негово нареждане се реставрират стари и се изграждат нови храмове в редица градове на империята, сред които Вавилон, Борсипа, Калху, Урук, Харан и др. Строят се административни сгради, великолепни дворци, прокарват се пътища, изграждат се паркове, благоустрояват се градове… Столицата Ниневия, издигната от Синахериб като един от най-големите и бляскави световни центрове,  сега е превърната от неговия внук в още по-внушителен град.

В Ниневия са съсредоточени несметни богатства ограбени от Вавилония, Сирия, Финикия, Палестина, Урарту, Египет, Елам и други страни, прегазени от асирийските армии. Този колосален и бляскав град израства от мъките и страданията на поробените народи. Ниневия действително се слави с разврат и пороци, поразяващи дори древния свят. И в същото време имперската столица е средоточие на културните постижения на цивилизацията на  Древния Изток.

Асирийската столица е наречена от съвременниците „Леговището на лъва”. На източните ѝ порти „Входът на народните тълпи” в кучешки клетки са оковани царете, пленени от Ашурбанипал при последните походи, които трошат в хавани изровените от гробовете кости на техните предци.

Ето какво са видели  чуждоземни пътници, пребиваващи по това време в Ниневия:

„При вратите на града нас ни посреща страшно зрелище: в дървени клетки седят полуголи, мръсни, разтреперани хора, с безумни погледи. Един подрънква с веригите,  друг ръмжи на преминаващите, трети плаче, закрил лицето си с ръце, четвърти спи, заврял се в ъгъла на клетката. Кои са те, тези жалки подобия на човеци? После разбрахме, че те са някогашни  знаменити царе, победени по време на последните асирийски походи; неотдавна царят на Асирия ги впрегнал в своята колесница, отивайки в храма да празнува победата.”

Кулите и стените на Ниневия са покрити с кожа, одрана от враговете на асирийския цар. На пазарите в асирийските градове, пленените араби и камилите им служат за разменна монета – с тях плащали за кана вино, тухли или работа в градината.

Кошмарът на асирийското иго угнетява света.

Възстановка на Северния дворец на Ашурбанипал, в който се е помещавала голяма част от Библиотеката.

 

Последните  години от управлението на Ашурбанипал не са ни добре известни. Царските анали обхващат периода само до 639 г. пр. Хр. , а както знаем от археологически паметници, той царува до 627 г. пр. Хр. За този 12 годишен период разполагаме с откъслечна информация от разнородни източници – кореспонденция, търговски регистри, обръщения към богове и др. , чрез която добиваме що-годе представа за положението в Асирия. А то е твърде тревожно.  Самите анали на Ашурбанипал подсказват за започналия упадък на империята и безпокойството на царя за нейното състояние. След победоносните войни могъществото на Асирия изглеждало безмерно. В действителност обаче, тя се намира в крайна степен на изтощение и тази мощ се оказва привидна. Стремежът на асирийските властелини да „обхванат необятното“, в крайна сметка води до изчерпване на ресурсите на страната. През петдесетте години на века, когато асирийските сили са хвърлени срещу Елам и халдеите, западните провинции са оставени на произвола на съдбата. Египет извоюва свободата си, последва го Лидия, а асирийците не разполагат с достатъчно сили отново да ги покорят. Победата над Вавилония и Елам е съкрушителна, но на каква цена! За унищожаването на Елам империята провежда пет военни кампании, което води до максимално напрежение на силите и огромни материални и човешки загуби. Нейната, доскоро мощна опора – армията, е разнебитена и деморализирана, а Ашурбанипал е принуден да попълва оределите ѝ редици с пленени еламци, вавилонци, халдеи, арамеи… В това състояние, каква надеждна опора може да бъде тя?

През 30-те години на VII в. пр. Хр. походите на асирийската армия приключват. Асирия преминава в отбрана. Настъпателната ѝ мощ е напълно изчерпана.

Асирийците така и не успяват да превърнат покорените народи в строители на империята, както по-късно това правят перси, римляни, византийци. Тя е военна монархия, създадена с меч и поддържана с меч. Завладените огромни територии освен, че носят богатства, се оказват и проклятие за Асирия. Тя разполага с твърде малобройно население за да ги отбранява. Поради тази причина, асирийската армия е постоянно заета в бойни действия. Тя извършва безкрайни преходи за да потушава бунтове в единия или другия край на империята, да отбива нашествия на номадски племена, и същевременно да провежда завоевателни кампании. Съвсем закономерно, това води до пълно изтощаване на асирийските военни сили. При създалото се положение  един мощен, масиран удар отвън би означавал гибел за империята. И той не закъснява.

Вътрешното положение на Асирия също е незавидно. Появяват се разногласия сред асирийското общество, пламват междуособици. Империята започва да се разпада пред очите на Ашурбанипал. Но старият цар вече няма нито сили, нито желание за борба. В заника на живота си той е принуден да види пълния крах на делото му като държавник.

Тревогата и отчаянието му се виждат от следните редове:

„На боговете и хората, аз правех добро. Защо болка, сърдечна скръб, бедствие и погибел ме съпътстват? Не свършва войната в страната, в моя дом – раздор. Смут и злословие постоянно се опълчват срещу мен. Лошо настроение, телесни болести ме налегнаха. Сред стенания прекарвам дните си. В деня на бога на града, в деня на празника, аз бях разстроен. Трябва да свърши с мен смъртта. Аз съм съсипан. В скръб и вопли аз плача ден и нощ. Въздишам – боже, дай това на нечестивите! Да видя твоята светлина! Докато умра, направи това за мен! Аз наподобих по благочестие бога и богинята!”

През май 627 г. пр. Хр. Ашурбанипал склапя очи.

За Асирия настъпват страшни дни. Покорените народи  и  съседите ѝ се вдигат срещу нея. Само 22 години след смъртта на великия цар, най-могъщата империя на древността ще изчезне от лицето на земята….

 

 

КРАЯТ

 

Сепаратистичните тенденции, започнали още при царуването на Ашурбанипал, се засилват след неговата смърт. Асирия започва да агонизира. Империята е могла да бъде съхранена, но новите управници неудържимо се плъзгат надолу по пътя на разединението и раздорите, водейки след себе си държава и народ към пропастта.

От оскъдните данни, с които разполагаме, знаем, че Ашурбанипал е наследен от един от синовете си – Ашур-етел-илани, който обаче попада в пълна зависимост от генералитета. Скоро, един от висшите командири, Син-шум-лишир, отстранява Ашур-етел-илани от престола и поема в свои ръце върховната власт в империята. Генералът не успява да обуздае размириците. Асирия продължава да е врящ котел от политически борби.

Наместникът на Приморската земя, старият и славен боец Бел-ибни, който е привърженик на една по-умерена политика, е свален от поста от генерал Син-шум-лишир. На негово място генералът назначава Набопаласар, халдеец, потомък но екзекутирания от Асархадон дакурийски княз Шамаш-ибни. В същото време Елам отхвърля властта на Асирия, иудейският цар Йосия прекратява плащането на данъка и завзема част от асирийските провинции в Палестина, Финикия извоюва независимостта си, египетския фараон Псаметих превзема Ашдод. Заети с вътрешните си ежби, асирийците оставят западните провинции на произвола на съдбата. Империята започва да се разпада тотално.

Почти веднага след смъртта на Ашурбанипал, генерал Син-шум-лишир прави опит да завладее Вавилон и поставя в града свой гарнизон. Гражданите обаче въстават и изгонват асирийците от града. Метежът на вавилонците е с дейната подкрепа на Набопаласар, чиито аспирации към трона на метрополията не са тайна за никого. Той овладява Урук и блокира Нипур. Неочакваното нападение сварва града неподготвен и населението започва да страда от глад. През есента на 627 г. пр. Хр. асирийската армия се появява пред Нипур и Набопаласар е принуден да се оттегли в Урук. Асирийците щурмуват крепостта, но атаките им са отбити. Войната се затяга.

През пролетта на 626 г. пр. Хр. Син-шум-лишир отново изпраща армията си срещу Вавилон. Гарнизонът обаче не допуска обсада, излиза извън града и в открит бой сразява противника. Надеждите на вавилонците са свързани с Набопаласар, чиято власт вече е призната от по-големите градове на страната. В края на годината той тържествено е посрещнат във Вавилон и „поема ръката на Бога”, т.е. коронясан е за цар. Първата му задача е да сключи съюз с могъщата Мидия за обща борба срещу империята.

Асирийците решават да поемат инициативата в свои ръце и на следващата година армиите им атакуват Вавилония. Те превземат Сиппар,  а в близост до него, в крепостта Шаллат създават база, от която да продължат кампанията. Скоро обаче пристига вест за нахлуването на мидийския цар Фраорт (647-625 г. пр. Хр.) в пределите на Асирия. Във Вавилония са оставени няколко подразделения, а основната армия с бърз марш потегля срещу мидийците. В няколко сражения мидийските войски са разбити, а в едно от тях е убит и Фраорт.

В 624 г. пр. Хр. имперските сили се връщат във Вавилония и щурмуват Урук. Набопаласар не съумява да окаже подкрепа на града и той пада в ръцете на асирийците. Халдеецът прави опит да превземе Нипур, но претърпява провал. Имперската армия продължава успешно кампанията и до края на годината покорява цяла средна Вавилония като блокира и самия Вавилон. Набопаласар не се отчайва. Той продължава борбата с голяма енергия, но е видно, че сам не може да устои срещу все още могъщата империя. Затова отново търси помощта на Мидия.

През 623 г. пр. Хр.  Набопаласар успява да вдигне въстание в провинция Дер и да я откъсне от Асирия. По този начин Вавилония вече има директна връзка с мидийците. С новия цар на Мидия Киаксар (625-585 г. пр. Хр.) е сключен съюзен договор. Окрилени и предчувствайки победата, вавилонските войски потеглят към Урук и го подлагат на обсада.

Междувременно на трона на Асирия се качва Син-шари-ишкун, един от синовете на Ашурбанипал, който лично възглавява отбраната на империята. Положението обаче е твърде тревожно. Киаксар нахлува в Асирия и обсажда самата имперска столица. Асирийците спешно търсят помощта на скитите, които нападат мидийската армия и я принуждават да отстъпи. Империята обаче заплаща помощта на варварите с цената на огромни опустошения на собствените си земи. След Асирия скитската лавина разорява огромни територии от Месопотамия, Сирия, Палестина а египетския фараон едва успява да ги спре на границата като ги отрупва с огромни подаръци.

Слабостта на империята позволява на Набопаласар да превземе безпрепятствено Урук. През 621 г. пр. Хр. асирийците безуспешно се опитват да си върнат града, а на следващата година губят Нипур и заедно с него - хегемонията над Вавилония.

Убеден в безсилието на Асирия, в 618 г. пр. Хр. Набопаласар  започва смело настъпление по долината на Ефрат. Асирийските провинции Сухи и Хиндану са завладени почти без бой. При град Каблину вавилонската войска се среща с една асирийска армия и нейни съюзнически корпуси от верния асирийски васал Манна и ги разгромява. Но халдеецът не посмява да отиде по-нататък. Разграбва долината на река Балих и се връща във Вавилон.

В този критичен момент Асирия разчита на помощта на Египет. Египтяните имат интерес от запазване на статуквото и не желаят да видят Сирия и Палестина под контрола на нови сили - Вавилон или Мидия. Освен това опасността от надигането на варварите е твърде голяма и Асирия, с нейната извоювана през вековете бойна слава е като че ли единствената надеждна преграда пред номадската стихия. За голяма радост на асирийците скоро в долината на Ефрат се появяват пехотинците на фараона.

В 615 г. пр. Хр. Набопаласар решава да опита късмета си и нахлува във вътрешността на Асирия като се хвърля в необмислено нападение срещу древната столица Ашур. Тук за малко да претърпи пълен разгром - асирийската армия, начело със Син-шари-ишкун, обръща вавилонските войски в бягство, които едва успяват да се скрият зад стените на Такрит.

В същото време обаче, Мидия възобновява военните действия, армията и нахлува в Асирия и завладява провинция Арапхе. В 614 г. пр. Хр. мидийците са вече в околностите на Ниневия, където разграбват предградията, след което настъпват по течението на Тигър към Ашшур. След героична отбрана древната светиня пада в ръцете на врага. Градът е разграбен и сринат,  а по заповед на Киаксар аристократите, висшите офицери и градската знат  са избити. Набопаласар и армията му пристигат край Ашшур, когато всичко вече е приключило. Опиянени от победата съюзниците ликуват. За да бъдат по-крепки връзките между двете страни, рашават да скрепят съюзния договор с династичен брак - синът на Набопаласар Навуходоносор се жени за мидийската принцеса Амиитис.

В 613 г. пр. Хр. империята контраатакува при долното течение на Ефрат и успява да вдигне въстание в правзетата от вавилонците провинция Сухи. Незабавно Набопаласар потегля срещу бунтовниците и успява да ги обкръжи, но тогава се появява асирийската армия и го принуждава да се оттегли. В същото време мидийците, които предната година постигат такива невероятни успехи, бездействат. Вероятно ги възпира страхът от нападенията на скитите. Това позволява асирийците да разгърнат войските си и да преминат в офанзива.

В този изключителен момент всичко зависи от това, на чия страна ще застанат скитите. Във вавилонските източници тези мощни северни номади не се наричат скити а "уманманди". Вероятно става дума за коалиция от варварски племена, в която участват и скитите. Още от времето на Асархадон, когато за пръв път се появяват от север, те са приятелски настроени към Асирия. Може би империята прави опит да си осигури тяхната помощ в тази критична ситуация. Мидия обаче се оказва по-енергична и настоятелна. Киаксар лично посещава лагера на скитския цар Мадий, отрупва го с подаръци и получава така скъпоценното обещание за съюз.

Настъпва 612 г. пр. Хр. Обединените армии на Вавилония, Мидия и уманмандите потеглят срещу сърцето на Асирийската империя.

Могъщата Ниневия представлява огромен град – разпрострял се на площ ок. 730 хектара, в него живеят над  двеста хиляди души.  Защитен е от сложна отбранителна система -  два основни пояса крепостни стени на разстояние един от друг ок. 600 метра. Стените се издигат на височина от 24 метра, а дебелината им е от 10 до 15 метра. Пред външния пояс се плискат водите на широк 42 метра ров, а пред него – още един по-малък крепостен вал с височина ок. 14 метра. Периметърът на отбранителното съоръжение достига 12 километра. Защитата на града е поверена на многочислен гарнизон от изпитани бойци, представляващ главните сили на асирийската армия.

Отлично укрепена и снабдена с достатъчно припаси за дълга обсада, гордата имперска столица очаква появяването на нашествениците.

Не след дълго настъпва неизбежния сблъсък. В началото на юни 612 г. пр. Хр. равнините около Ниневия се изпълват с неизброимите пълчища на агресора. Всред грохота на многохилядната конница, дивите викове на варварите, заплашителния тътен на придвижващите се обсадни машини и екота от марша на вавилонската и мидийската пехота е сключен смъртоносния обръч на обсадата.

Планът на съюзниците предвижда щурм на североизточния край на града, който се оказва най-уязвим. С яростни атаки обсадните войски успяват да завземат предните укрепления и да овладеят каналите, по които водите на р. Хуцур запълват крепостния ров. Ровът е пресушен, като същевременно е запълнен от отломките на предния вал при разрушаването му. Това позволява на нападателите да приближат плътно до първия крепостен пояс и да разположат тараните до стената.

Съюзниците започват ожесточени атаки срещу стените на крепостта. Щурмовите стълби се поставят с трескава прибързаност, войниците с безумна смелост се изкачват по тях под дъжд от стрели, камъни и вряща смола. Обсадните машини  започват своята зловеща работа... Всички атаки на обсадителите се разбиват в отчаяната храброст на столичния гарнизон. Асирийците струпват значителни сили в района на застрашения участък. Срещайки упорита съпротива устрема на обсадните войски постепенно отслабва. Обсадата се затяга. Надеждата на съюзниците за бърз успех e провалена. Всеки техен пристъп завършва с тежки поражения.

Три месеца продължават безуспешните атаки, докато накрая Набопаласар и Киаксар прибягват до помощта на р. Тигър.  Според древното поверие „Никой неприятел не ще може да вземе с пристъп града, ако преди това реката не стане враг на града”. А реката винаги е била негов приятел. Този път обаче тя става четвъртия съюзник на вавилонци и мидийци. Отвличайки вниманието на асирийците към североизточния сектор на крепостта, те успяват да отклонят течението на Тигър и насочват мощта на водите му към крепостта. Водната стихия пробива стената и нахлува в града. През широкия пробив, след водата влизат и обсадните войски. Сбъдва се древното пророчество.

По улиците на града започват ожесточени боеве. Асирийците се сражават храбро, но силите са неравни. Набраната векове наред омраза от бившите васали към империята, споменът за извършените насилия от асирийците, озлоблението и ненавистта към великолепния град, олицетворяващ мощта на Асирия,  жаждата за плячка - всичко това се излива в една кървава вакханлия, при която за никого няма пощада. Ужасяваща разправа! Съюзниците избиват населението наред - мъже, жени, деца, старци. Озверелите победители хващат младенците за краката и разбиват главичките им в стените на сградите. Гордите асирийски велможи, оковани във вериги, мълчаливо очакват своята съдба. Цар Син-шарри-ишкун, решен да не попадне в плен, подпалва двореца и се хвърля в огъня. Дни наред градът е подложен на разюздано плячкосване. След това, по заповед на Набопаласар и Киаксар, е сравнен със земята. Ниневия загива. Прахът на забравата покрива мястото, където някога величаво се издига най-красивият град на земята. За да бъде изметен 2500 години по-късно и пред смаяните очи на света да се разкрие блясъкът на героично загиналата асирийска империя.

Оставили руини, пожарища, мъка и печал след себе си, опиянените победители се насочват към другите големи асирийски градове. Участта на Ниневия застига Калах, Дур-Шаррукин и Арбела.

Съюзниците си поделят трофеите на падналата империя - долината на Тигър и Ефрат се пада на Набопаласар, а северните и западните провинции на Киаксар. На север уманмандите упорито отстояват своите интереси, докато малко по-късно са изтласкани от могъщата Мидия.

Но Асирия все още не е унищожена. Част от армията и някои аристократи успяват да се спасят от клането в Ниневия и бягат в Харан, на 160 км. на запад. Тук те провъзгласяват за цар Ашшур-убалит, първосвещеник в храма на бога на луната Син, за който в науката се предполага, че е по-малък брат на Ашшурбанипал. В тази последна твърдина, асирийците очакват с надежда помощта на фараон Нехо ІІ (610-596 г. пр. Хр.).

В 610 г. пр. Хр. Набопаласар потегля на поход срещу последното асирийско убежище. До края на годината опустошава областта около Харан, а след като към него се присъединяват уманмандите, потегля срещу  града. Асирийците изоставят града на милостта на нашествениците и бягат на югозапад зад Ефрат, все още разчитайки на спасителната помощ на Египет. Най – сетне, през юни 609 г. пр. Хр. армията на фараона потегля на поход, но при Мегидо е спряна от  войските на юдейския цар Йосия. На искането на фараона да бъде пропусната армията му към Ефрат, юдеите отговарят с отказ. В завързалото се сражение египетската армия удържа победа и с бърз марш пристига в близост до Харан, където се съединява със силите на Ашшурубалит. Съюзените войски  веднага предприемат отвоюването на Харан, защитаван от мощен вавилонски гарнизон. Вавилонците обаче се сражават храбро, отбиват пристъпите на обсаждащите и  удържат града. През септември 609 г. пр. Хр. армията на Набопаласар, подсилена с мидийски полкове, настъпва към Харан и Нехо ІІ е принуден да снеме обсадата и да отстъпи към Кархемъш.

Още няколко години асирийците се съпротивляват на неизбежното, докато накрая, през 605 г. пр. Хр. в околностите на гр. Кархемъш те и съюзната им египетска армия се срещат с мощната вавилонска войска под командването на престолонаследника Навуходоносор.

В края на май вавилонската армия форсира Ефрат и се сблъсква челно с египетско-асирийските сили. Кървавото сражение продължава почти целия ден, като и двете страни търпят големи загуби. Накрая, египтяните не издържат на натиска и побягват от полесражението без да поглеждат назад. Ашшур-убалит и войниците му загиват на бойното поле. Асирийската империя вече не съществува…

 

***********

 

Асирийската държава е унищожена, но асирийският народ оцелява. Той продължава да си живее по същите места, където е живял и преди. Намирайки се обаче сред морето от арамеи, асирийците постепенно забравят акадския диалект и техен матерен език става арамейският.

От VІ в. пр. Хр. асирийците са в състава на световната Персийска държава, където отделните народи се радват на известна самостоятелност, благодарение на етническата толерантност на персийските държавници. В І в. след Христа, асирийците приемат християнството, което изиграва много важна роля като национално-консолидиращ фактор. Създаването на Асирийската църква се отнася към времето на Исус Христос и дванадесетте апостоли, т.е. началото на І в., така тя се явява една от най-старите църкви. Основателят й е св. Тома (Мар Тоома Щлиха), който е неин пръв патриарх (33 – 77 г.).  Болшинството от асирийците принадлежат към католическо-униатското вероизповедание на християнската религия, но има и миафизити, несторианци и протестанти. Седалището на Асирийската Източна църква днес е в Чикаго, САЩ.

В своя исторически път асирийският народ преживява много трудности, но упорито отстоява своята идентичност и традиции. У асирийците е жив спомена за тяхната някогашна велика империя, и те свято тачат паметта на своите славни предци.

При военните кампании на Тамерлан (нач. на ХV в.), които разоряват Централна и Предна Азия, асирийците, които отказват да приемат исляма, биват избити. Оцелява малка част, която се укрива из планините на Кюрдистан. В периода ХV – ХІХ в. асирийците са в състава на Османската империя. По време на Първата световна война турските власти извършват погроми над асирийското християнско население – избити са ок. 10 000 души.

В наши дни асирийската диаспора наброява ок. 4 600 000 души, живеещи в различни страни по света – Иран, Ирак, Сирия, Ливан, Турция, Русия, САЩ, Швеция, Грузия, Армения, Германия.

 

 

Литература:

Алаев, Л. Б. и др, История Востока. В 6 томах. Том I. Восток в древности. – Москва: Институт Востоковедения РАН, 2002-2008

Assyrian empire builders, University College London, 2012

Black Obelisk of Shalmaneser III

Brinkman, J. A, Babylonia in the Shadow of Assyria (747-626 B.C.). In Boardman, John; Edwards, I. E. S. The Cambridge

Васильев Л. С., История Востока. Том I. – Москва : Высшая школа, 1994

Вигасин А. А. и др., История Древнего Востока. – Москва: Высшая школа, 2003

Gerardi, P., Assurbanipal's Elamite Campaigns: A Literary and Political, University of Pennsylvania, 1987

Godspeed, George, Project Assyria Introduction

Grabbe, Lester, Like a Bird in a Cage: The Invasion of Sennacherib in 701 BCE, Sheffield Academic Press, 2003

Ancient History, Volume III Part II. Cambridge University Press, 1991

Гласнер, Жан-Жак, Месопотамия, С., 2008

Inscription of Tiglath-Pileser I. Babylonian and Assyrian Literature. Project Gutemberg

Липин, Л., Белов, А., Глиняные книги, Л., 1956

Матвеев, К. П., Сазонов, А. А., Когда заговорила клинопись, М., 1979

Мочалов, М. Ю., Древняя Ассирия, М., 2014

М.А. Коросттовцев, И.С. Кацнельсон, В.И. Кузищина, Хрестоматия по истории древнего востока, Москва «Высшая школа» 1980

Оппенхейм А. Древняя Месопотамия. Портрет погибшей цивилизации. – Москва : Наука, 1990

Piepkorn, A. C., Historical Prism Inscriptions of Ashurbanipal, Editions E, B1-5 and K, The Oriental Institute of The University of Chicago, Assyriological Studies, No 5, 1933

Попов, Владимир, История на стария свят, В. Търново, 2008

П. Барсело, М. Тачева, П. Делев. История на древните общества. София, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1992.

Рогозина, З. А. История Ассирии

Сагс, Хари, Величието на Вавилон, С., 1998

Саггс, Х., Вавилон и Ассирия. Быт, религия, культура. М., 2004

Садаев, Д.Ч. История древней Ассирии

Тилдзли Дж., Блясъкът на Египетската империя. – С, 2007 г

The Battle of Qarqar (853 BCE)

Якобсон В.А. Новоассирийская держава. История Древнего мира. Расцвет Древних обществ., М., 1983