Ашурбанипал - блясък пред крах

 

Египетската кампания.

Войната с Елам.

Бунтът на царския брат.

Унищожаването на Елам.

Триумф и разруха.

 

И така, на трона се възкачва Ашурбанипал (669-627 г. пр. Хр.)  – последният велик асирийски цар. Той поема властта безпрепятствено, точно според старателната предварителна подготовка на коронацията.

Почти по нищо не личи, че в края на царуването му империята ще е на ръба на краха, тъй като в началото на управлението му тя обхваща огромни територии и продължава да се разширява!

Въпреки това обаче, появяват се първите тревожни симптоми, налице са гръмоносните облаци, които вещаят залеза на могъщата империя...

На северните граници натискът на варварите кимерийци и скити става неудържим; в Северозападен Иран възниква мощната държава Мидия – тя лишава Асирия от важен източник на метали и коне, освен това пресича и търговските пътища до  Индия по които са доставяни подправки и полускъпоценни камъни. Вавилония е врящ котел от политически борби – там войнствените халдейски племена все повече налагат влиянието си.

Първата работа на Ашурбанипал, след като се качва на трона, е да продължи кампанията срещу Египет. Силна армия, подсилена с корпуси от Сирия, Финикия, Палестина и Кипър навлиза в страната, превзема Мемфис и разгромява египетските войски. Фараонът Тахарка успява да избегне мъстта на асирийците като побягва на юг и се укрива в древната столица Тива. Скоро обаче на бунт се вдигат и управниците на Долен Египет . Асирийските сили бързо подавят метежа, залавят предводителите му, начело с номарха  Нехо, и ги изпращат в Ниневия. Тук към тях се отнасят снизходително – животът им е пощаден, а Нехо е отрупан с почести и подаръци, и след като полага клетва към асирийския суверен, е поставен на египетския трон като верен имперски васал.

Ашшурбанипал  проявява политическа мъдрост с този жест, като преценява, че е по-изгодно да управлява Египет с подкрепата на местните владетели, а не чрез налагане на пряка власт. Разбира се, в страната присъстват асирийски военни части и чиновници, но по указание на Ниневия, те с в подчинение на фараона.

Египет обаче, все още не е усмирен. Наследникът на Тахарка Танутамун подема с голяма енергия борбата за независимост. Войските му завладяват голяма част от Египет, изгонват асирийския гарнизон от Мемфис и разбиват войските на Нехо I. Ответната реакция на империята е бърза и безмилостна. В 663 г. пр. Хр., голяма асирийска армия навлиза в Египет и разпилява войските на нубийския фараон. Танутамун успява да се укрие, но пък останалите бунтовници изпитват яростта на асирийците. Славната столица Тива, тази съкровищница на древноегипетската култура и изкуство, е подложена на страшен погром – градът е превзет, опустошен и разграбен.

Малко след наказателната акция срещу Египет, асирийската армия се отправя срещу въстаналия финикийски град Тир, на брега на Средиземно море. Градът е блокиран и не след дълго неговият цар Баал, разбрал цялата безнадеждност на борбата, моли за пощада, като изпраща сина си за заложник в асирийския лагер,  а дъщеря си предлага за наложница в Ниневийския харем. Асирийците постъпват великодушно, връщат принца обратно при баща му, а бунтовният град се отървава само с данък към империята.

Сериозна заплаха надвисва откъм северозападните граници на Асирия. В Малоазийския регион статуквото започва да се разпада под натиска на варварските орди на кимерийците . Успели да покорят Фригия, ордите им се насочват към царство Лидия. Лидийският цар Гигес спешно праща пратеник в Ниневия с молба за незабавна помощ. Ашурбанипал изпраща една армия, благодарение на която през 663 г. пр. Хр., Гигес  отстранява кимерийската заплаха.  Заради оказаната военна помощ, Лидия приема сюзеренитета на Асирийската империя. Лидийското подчинение обаче се оказва краткотрайно.

По това време умира фараонът Нехо, който е наследен от сина си Псаметих I с благословията на асирийците. Новият фараон не се оказва верен васал като баща си. Той веднага започва война за независимост, привлича в армията си наемници от Гърция и Мала Азия и между 658 – 651 г. пр. Хр. успява да освободи Египет от  асирийска власт. Псаметих успява лесно да привлече и лидийския цар на своя страна, тъй като двете страни имали общи търговски интереси, а за лидиеца васалитетът към Асирия представлява бреме. Измяната на Гигес вбесява Ашурбанипал, но той я оставя без последствия, понеже царят съсредоточава вниманието си на югоизток, от където тегне заплаха от страна на могъщото царство Елам.

В началото на управлението на Ашурбанипал отношенията с Елам  са добросъседски и приятелски. В Елам настъпва суша и асирийският цар праща зърно от държавните запаси в помощ на гладуващите. Асирия дори приютява част от жителите на най-бедстващите райони, като им осигурява всичко необходимо за живот.

Този добросъседски жест обаче скоро е забравен. В 665 г. пр. Хр. еламските войски нахлуват на територията на Вавилония, която от дълго време се явява ябълка на раздора между двете велики държави.

Всъщност, в богатата и културна Вавилония се сблъскват интересите на няколко основни сили.  От една страна  - Асирия, която смята Вавилония за неделима част от своята империя. От друга са големите вавилонските градове, за голяма част от които, Асирия е опора за стабилността и развитието на търговията. Халдейските племена в южна Вавилония са третия фактор, чиито действия често влизат в разрез с интересите на империята и старите градски центрове на Вавилония. И накрая – Елам, който, поради географската си близост играе ролята на силен асирийски конкурент за влияние във вавилонските дела, и поради това обикновено подкрепя усърдно халдеите.

Еламският цар Уртаки влиза в съюз с халдейските племена и силите им се насочват срещу самия Вавилон. Пред тази угроза Шамаш–шум–укин веднага праща посланици в Ниневия с молба за помощ. Пристигналата скоро асирийска армия отблъсква нашествениците, а цар Уртаки бяга в страната си, където наскоро след това умира. Смъртта му е последвана от династическа вражда, станала повод за нов,  кървав конфликт между Асирия и Елам.

Властта в Елам е завзета от по-малкия брат на цар Уртаки – Те-Уман. Узурпаторът решава да отстрани заплахата за властта си като премахне тримата си племенници – законните наследници на еламския трон. Принцовете, навреме научили за грозящата ги опасност, успяват да избягат с още ок. 60 висши сановници и търсят убежище в асирийския двор. Ашурбанипал ги приема радушно и им обещава помощта си. Същевременно в Ниневия пристигат и посланици на Те-Уман с  искането за незабавното предаване на бегълците и установяване на мирни отношения. Ашурбанипал отговаря с отказ и арестува посланиците Умбадар и Набудамик. В отговор на това предизвикателство, еламския цар започва да се готви за война. Асирийците обаче го изпреварват. Когато в 655 г. войските му нахлуват в пределите на Вавилония, те са пресрещнати от асирийска армия и са разбити. В същото време друга асирийска армия извършва рейд по поречието на Тигър и се насочва към границите на Елам. Бързината и оперативността на асирийските сили изненадват Те-Умман и объркват плановете му. Преговорите, които води с халдеите и арамейските племена, с цел да си осигури тяхната подкрепа срещу Асирия не са приключили, когато върху войските му връхлитат имперските армии. Те-Умман бързо отстъпва назад към столицата Суза, преследван от асирийците. Недалеч от Суза, при градчето Тулиз, еламският цар се решава на отчаяна битка с превъзхождащите го асирийски войски. Еламската армия претърпява съкрушителна катастрофа, но  Те-Умман успява да се измъкне от касапницата. Изпаднал в пълна безизходица, той се решава на последна стъпка – изпраща единия от синовете си в асирийския лагер да моли за пощада. Асирийският командващ дори не пожелава да изслуша пратеника. Те-Умман, заедно с другия си син и висшите сановници са заловени и екзекутирани пред очите на пленените еламски войници. Главата на царя е изпратена в Ниневия за показ.

Столицата Суза отваря вратите си пред победоносната имперска армия, тримата принцове – синовете на Уртаки, си разпределят териториите на Еламското царство.

Връщайки се назад, асирийската армия жестоко наказва арамейското княжество Гамбулу – съюзник на Елам. Столицата Шапибел е превзета с пристъп, след което е сравнена със земята. Князът Дунану и неговия брат Самогуну са отведени в Ниневия, заедно с цялото население на града. В последствие Дунану е отведен в град Арбела,  където Ашурбанипал празнува триумфа от Елам, и там след дълги изтезания и унижения, му отсичат главата. Другите висшестоящи пленници също ги застига злощастна съдба – одрани са живи.

Съкрушителната победа над Елам не донася нужното спокойствие на Асирия.  Сега срещу нея застава не друг, а самия брат на ниневийския властелин – вавилонския цар Шамаш-шум-укин.

Поделянето на властта в империята между двамата братя е извършено от Асархадон с цел да се избегнат евентуални вътрешни противоречия. Още с договорите за престолонаследието  на Шамаш-шум-укин е гарантиран статут на независим владетел. Желанието на Ашшурбанипал обаче, да се намесва пряко във вътрешните дела на Вавилония, изостря отношенията между двамата братя в крайна степен. Асирийските гарнизони там са на пряко подчинение на Ниневия. Нито едно важно решение, касаещо външната и вътрешната политика на Вавилония не може да влезе в сила без одобрението на Ашшурбанипал и всъщност Шамаш-шум-укин се оказва в положението на най-обикновен наместник. В административната кореспонденция има писма на чиновници, с които последните отказват да изпълняват  заповеди, ако не са подпечатани от асирийския монарх. Това разбира се, създава много поводи за пререкания между двамата братя. До нас е достигнало писмо, в което Шамаш-шум-укин се оплаква на брат си, че е бил принуден да отменя  собствените си заповеди. Лоялността му към Ниневия продължава ок. десетилетие, докато накрая отношенията между братята дотолкова се влошават, че Шамаш-шум-укин открито застава срещу Асирия, влизайки в съюз с вечните ѝ съперници – Елам и халдеите.

Победите на асирийската армия обаче донякъде разколебават решителността на вавилонския цар. Явяват се знамения, които дълбоко религиозният владетел възприема като злокобни и обезсърчителни.

В нощта на 19 юни 653 г. пр. Хр. във Вавилон е наблюдавано лунно затъмнение, което съвсем обърква Шамаш-шум-укин. Прорицателите му вещаят нещастие. Разтревоженият цар се обръща към богинята Анунит  с молитва, пълна с отчаяние:

„О, Анунит, застъпи се за мен пред моя бог, че той обърна съдбата, заради греховете и за срам на страната. Да отмъсти и спаси моята земя, владетелко височайша, милосърдна майко, ти, царице на безчислените звезди, на теб поръчвам да кажеш на владетеля на боговете, да постъпи с мен, както е необходимо. Аз – Шамаш – шум – укин, великият цар, съм нещастен, въпреки че, Мардук е мой бог, а Царпанит – моя господарка. Зловещи знамения и предзнаменования за беди непрекъснато се сипят върху моя дворец и моята страна, изпълват ме с ужас, аз съм потресен, аз съм изплашен. Горко на мен и страната ми,   горко на трона, горко на короната, горко на жреците… Дай ми надежда за радост и отмени траура. На моя бог и на моята богиня аз ще принеса изкупителна жертва, ще заколя овен от моите имения. Майко милосърдна, запознай владетеля на боговете за поличбите и съновиденията и нека да произнесе присъда от която никой не ще се отклони.”

Поел по пътя на предателството, за Шамаш-шум-укин няма връщане назад. С голямо усърдие той се заема с подготовката на бунта срещу империята и става душата на могъща антиасирийска коалиция, в която участват Елам, халдеите, арамейските    княжества,     Египет, сирийски    и   финикийски  царства,    Лидия, арабски шейхове. Към съюза са привлечени дори иранските царства Мидия и Парсуа.

Антиасирийският заговор се подготвял в строга секретност. Знаейки отлично как действа имперското разузнаване, Шамаш-шум-укин успява така умело да го заблуди,  че в Ниневия въобще не подозират каква заплаха тегне над държавата.

За да притъпи съвсем бдителността на брат си, през 652 г. пр. Хр. Шамаш-шум-укин изпраща посолство в Ниневия, което да изрази лоялността на Вавилон към върховния суверен. И докато Ашурбанипал приема посланиците в Ниневия, във Вавилон избухва старателно подготвяния метеж. Към въстанието се присъединяват и други големи градове – Сипар, Борсипа, Нипур. В кратък срок метежните войски, подкрепени от арабски отряди, прогонват асирийските гарнизони от Северна Вавилония.

Асирийците обаче не губят време. Из империята препускат куриери със заповеди до командващите за пълна мобилизация на силите и съсредоточаването им срещу бунтовниците.

Ашурбанипал е потресен. Предателството на собствения му брат го изненадва, но царят запазва хладнокръвие и действа решително. Надигащата са мощна антиасирийска коалиция е твърде опасна и трябва да се подхожда много внимателно – Асирия не може да остава без съюзници и поддръжка. Освен пълната мобилизация на военните сили, впрегнато е и цялото дипломатическо изкуство на асирийското правителство. Необходима е и мощна пропаганда сред подвластните народи.

Ашурбанипал ясно съзнава, че изходът на кампанията ще зависи много от поведението на могъщите и влиятелни градове в Междуречието, от силните съседи Елам и Мидия. Използвани са всички дипломатически канали и незабавно са изпратени послания.

На всяка цена трябва да се привлекат гражданите на Вавилон – огнището на бунта и сърцето на вражеската коалиция. Куриерът с царското възвание лети към метрополията:

„Аз се намирам в добро здраве. Да бъдат вашите сърца във всички случаи преизпълнени с радост и веселие. Обръщам се към вас по повод пустословията, които са ви наговорени от лъжливия човек, именуващ се мой брат. Аз зная всичко, което той ви е казал. Всички негови слова са празни – като вятър. Не му вярвайте в нищо. Аз се кълна в Ашшур и Мардук, моите богове, щото всички слова произнесени срещу мен, са достойни за презрение. Размишлявайки със сърцето си, аз със собствените си уста заявявам, че той постъпи лукаво и низко, като ви е казал  че аз  „възнамерявам да опозоря славата на обичащите ме вавилонци, така  да опозоря и моето собствено име”. Аз такива думи не искам и да чуя. Вашата дружба с асирийците и вашите свободи са вече установени, с усилията, които и аз положих. Прочее, не слушайте и минута неговите лъжи, и не мърсете вашето име, което не е опетнявано нито пред мен, нито пред целия свят. Не извършвайте такъв тежък грях пред Боговете…

Има нещо, което, както ми е известно, вас силно ви тревожи. „тъй като - казвате вие - ние вече въстанахме против него, той след като ни покори, ще увеличи вземания от нас дан. Но това е дан само по име. Тъй като вие вече взехте страната на моя враг, то това може да се счита като дан и грях за нарушение на клетвата, принесена на боговете. Вижте сега и, както вече ви писах, не опорочавайте вашето добро име, доверявайки се на пустословието на този злодей. Моля ви, в заключение, по възможност да отговорите най-бързо на моето писмо.

Месец Аир, ден 23. Писмото да връчи царският посланик Шамаш-Балат-Суикби.”

Всъщност, съюзът срещу Асирия се оказва не толкова опасен, както изглежда на пръв поглед. Още в началото антиасирийската коалиция проявява колебания, проявяват се разногласия, много от съюзниците не вземат участие в събитията. Голяма част от гражданите на Вавилон се отмятат от Шамаш-шум-укин и застават твърдо зад суверена на Асирия. Фараонът, както винаги, кротко си седи в Египет и изчаква да види на къде ще задуха вятърът, а Лидия запазва неутралитет. Единствен царят на Елам Хумпаникаш оказва помощ на бунтовниците, и то най-вече заради златото, което му изпраща Шамаш-шум-укин, ограбено от храма на Бел-Мардук, Есагил.

В 651 г. пр. Хр. имперските войски започват мащабно настъпление срещу вражеската коалиция. Големи асирийски сили нахлуват във Вавилония и блокират главните огнища на бунта, Вавилон и Сипар. Друга асирийска армия, под командването на туртану  Бел-Ибни, предприема мощна офанзива срещу халдейските княжества на юг и за кратко време сломява съпротивата им. Изпратената от цар Хумпаникаш в помощ на Вавилон еламска армия  не успява да осъществи предназначението си – тя е пресрещната и разгромена от асирийските войски в близост до гр. Дер.

Войната се води с пълна сила и на „тихия фронт“ – асирийската тайна служба организира преврат в Елам, сваля цар Хумпаникаш и поставя на трона племенника му Тамариту II. Последният обаче се обръща срещу своите асирийски покровители и в 649 г. пр. Хр. нахлува във Вавилония. И този път положението е спасено от асирийската секретна служба – агентите ѝ организират нов преврат в Елам. Метежът против Тамариту ІІ е оглавен от офицера Индабигаш, който не принадлежи към елемския елит. Разбитият Тамариту, заедно с братята си, роднините и някои приближени бяга по море, но са принудени отново да слязат  на брега и след дълго скитане, изтощени от глад, са заловени от патрул на Бел-ибни. Той ги изпраща в Ниневия, където се разиграва следната сцена, описана в аналите на Ашурбанипал:

„Тамариту, неговите братя, неговото семейство, семена от неговия бащин дом, заедно с 85 князе, свои съратници, избягали от Индабигаш. Оголели, след скиталчество, се явиха в Ниневия. Таммариту облиза нозете на моята царственост и докосна земята с брадата си. Той зае място сред колелата на моята колесница, зачисли себе си в изпълнение на робска служба за мен. По волята на бог Ашшур и богиня Ищар, той умоляваше Мое Величество да извърши съд над него, да му даде своята милост. Той стоеше пред мен и славеше доблестта на моите могъщи богове, които ми се притекоха на помощ.

Аз – Ашурбанипал, с широко сърце, не помнещ зло, прощаващ греховете, оказах милост на Тамариту и го настаних него самия, заедно със семената от бащиния му дом, в моя дворец.”

С Индабигаш асирийците сключват примирие и еламското царство излиза от войната. Започва мъчителната агония на въстанието. Асирийската армия плътно е затворила обръча около Вавилон и в продължение на 2 години градът е откъснат от света. Там положението е отчайващо – в града цари жесток глад, има прояви на канибализъм, защитниците са крайно изтощени и напълно деморализирани.

И в 648 г., въстаниците, осъзнали цялата безнадеждност на съпротивата, се предават на милостта на обсадната имперска армия. Шамаш-шум-укин, страхувайки се да попадне жив в плен, подпалва двореца си и се хвърля в огъня заедно с цялото си семейство. Въпреки това, Ашурбанипал се разпорежда брат му и снаха му да бъдат погребани с всички почести, както повелява традицията. Затова пък над останалите бунтовници, предимно вавилонски аристократи, е устроен кървав терор. Повечето от тях са  издирени, заловени и екзекутирани, а труповете им съсечени и „хвърлени  на кучетата, свинете, вълците, лешоядите, птиците небесни и рибите в дълбоките води”.

До края на годината цяла Вавилония и съседните арамейски царства са усмирени. Халдейските държавици са ликвидирани и са включени в състава на империята като обикновени провинции. Ашурбанипал се провъзгласява за цар на Вавилония, но скоро след това на нейния трон поставя някой си Кандалану, за когото не разполагаме с никакви сведения.

Същевременно Елам продължава с двойствената си политика към Асирия - цар Индабигаш стои настрана от военните действия, но предоставя убежище на вавилонски бунтовници. На искането на Ашурбанипал за незабавното им предаване, еламският цар отговаря с отказ. Империята решава веднъж завинаги да се разправи с непокорната страна и армиите ѝ връхлитат върху еламското царство. В периода 642 – 639 г. пр. Хр. асирийските войски превръщат  Елам в пустиня. Страната е плячкосана, столицата Суза и останалите градове са сринати, храмовете – осквернени. Огромна част от населението, заедно с добитъка е депортирано. Не му стига на асирийския цар разправата с живите, та височайшия му гняв се стоварва и над  мъртвите. По негова заповед гробниците на еламските царе са отворени, та призраците им да се скитат без покой, гладни и жадни, лишени от храната и напитките, поставяни над надгробните им плочи. Царското семейство и висшите сановници са отведени в Асирия, като някои от тях с включени в състава на имперската администрация и армия.

Самият Ашурбанипал съобщава за извършеното в Елам: „Подир мен нивите вече не са огласяни от човешки глас, от копитата на добитъка и от овцете, от веселите възгласи на селяните, прибиращи реколтата – превърнах ги в пустош, дом на дивите магарета, газелите и какви ли не други диви зверове”.

Не са забравени и арабите. В 641 г. пр. Хр. изпратените срещу тях  наказателни отряди извършват изключително труден преход през пустинята, атакуват племената им, залавят техните шейхове, и ги докарват в Ниневия, където са оковани в кучешки колиби.

Разправата с арабите е последният акт от драмата, продължила близо десетилетие. Империята е извоювала съкрушителна победа над враговете си, те са усмирени и унизени, изменниците са сурово наказани, мирът и  порядъкът са възстановени. Асирийският властелин устройва потресаващ спектакъл за пленените врагове. На триумфалната процесия в Ниневия, под акламациите на народа, царят изминава пътя от двореца до главния храм на колесница, в която вместо коне, са впрегнати четирима царе – еламските Тамариту, Хумпанхалташ и Пае и арабският шейх Уайте. В шествието върви и Набу-ката-цабат, близък сподвижник на Шамаш-шум-укин, а на гърдите му виси осолената глава на Набу-бел-Шумат – един от водачите на халдейските бунтовници.

Светът прекланя глава пред Ашурбанипал. Могъществото на Асирия е в своя зенит. Изглежда, че няма сила, способна да противостои на несъкрушимата ѝ армия. Но всъщност, това е само една илюзия. Този триумф ще се окаже последният в историята на Асирийската империя.

 

Както вече видяхме, жестокостите и терорът, съпровождащи военните акции на асирийската армия, са покъртителни. А тази свирепа разправа над победените се извършва в повечето случаи по заповед на царя. И тук изниква въпросът, как така Ашурбанипал, този интелигентен, образован, мъдър монарх е способен на подобни злодейства? Отмъстителност? Кръвожадност? В продължение на хилядолетия последният велик асирийски цар е отъждествяван с образа на жестокия, обкръжен от невиждан разкош и потънал в отвратителни пороци източен тиранин Сарданапал. Под това име той е известен на гърците – а от тях и на цялото човечество. От средата на ХIХ в. обаче, когато модерната археология започва своята работа и на бял свят се появяват отдавна забравените асирийски градове, до днес са открити изобилни материали, които разбиват мита за „кръвожадността“ на асирийските царе. Всъщност, бруталната политика, провеждана така методично от Асирия спрямо враговете ѝ, не се дължи на жестоката природа, несправедливо приписвана на нейните царе, а се корени в имперската ѝ идеология.

С раждането на асирийския империализъм се появява и първата в историята на човечеството теория за всемирната монархия. За асирийците империята е отражение на Божието царство на земята. Монархът е пълномощник на върховния бог Ашур, негов жрец, призван да изпълнява волята му и да налага неговата власт. Всички народи са длъжни да му се подчиняват под заплахата от пълно изтребление. Бунтовете, непокорството са смятани не за измяна към владетеля или държавата, а като оскърбление към боговете, което представлявало най-страшното престъпление. За виновните имало само едно наказание – смърт, и то се прилагало безкомпромисно и безмилостно, екзекуцията трябвало да послужи и като назидание за останалите. Оставени без възмездие, тези прегрешения могат да предизвикат божествения гняв, който ще се стовари върху човечеството във вид на различни природни катаклизми – суша, бури, наводнения, земетресения. Придобили характера на мъст, тези екзекуции представляват особен, зловещ ритуал, при който хората са изпращани на оня свят след изтънчени мъчения – одирани живи, набивани на кол, осакатявани – изтезания, описани така старателно в аналите на асирийските царе. Към нарушителите на имперския ред политиката на Асирия е почти неизменна, независимо дали на трона седи буйният Синахериб, благочестивият Асархадон или интелектуалецът Ашурбанипал. Трябва да подчертаем обаче, че тази свирепа разправа не е прилагана масово, а засяга твърде ограничен кръг от хора, обикновено принадлежащи към елита - т. е. главните виновници. Но, свидетели сме също така, и на честа проява на великодушие от страна на асирийците. Това е продиктувано не толкова от хуманност, колкото в името на държавния интерес и съобразяване с конкретната политическа обстановка  – видяхме го вече в случая с номарха Нехо и с царя на средиземноморския град Тир.

Ашурбанипал не оглавява лично военните кампании като своите предшественици. Той е кабинетен монарх. Походите са поверени на опитни генерали, чиито действия царят направлява чрез писма и заповеди, разпращани по куриери. Това го освобождава от преки ангажименти във военните действия и му дава възможност да насочи вниманието си към вътрешните дела на империята, където владетелят се изявява като способен държавник и администратор.

Повелителят на най-могъщата империя в древността е човек с доста разностранни интереси. Той се бие с лъвове, дели свободното си време между пировете и библиотеката, преписва древни текстове, сам пише съчинения, любува се на барелефите, издялани от най-добрите скулптори в света. Прославя се и като голям строител. По негово нареждане се реставрират стари и се изграждат нови храмове в редица градове на империята, сред които Вавилон, Борсипа, Калху, Урук, Харан и др. Строят се административни сгради, великолепни дворци, прокарват се пътища, изграждат се паркове, благоустрояват се градове… Столицата Ниневия, издигната от Синахериб като един от най-големите и бляскави световни центрове,  сега е превърната от неговия внук в още по-внушителен град.

В Ниневия са съсредоточени несметни богатства ограбени от Вавилония, Сирия, Финикия, Палестина, Урарту, Египет, Елам и други страни, прегазени от асирийските армии. Този колосален и бляскав град израства от мъките и страданията на поробените народи. Ниневия действително се слави с разврат и пороци, поразяващи дори древния свят. И в същото време имперската столица е средоточие на културните постижения на цивилизацията на  Древния Изток.

Асирийската столица е наречена от съвременниците „Леговището на лъва”. На източните ѝ порти „Входът на народните тълпи” в кучешки клетки са оковани царете, пленени от Ашурбанипал при последните походи, които трошат в хавани изровените от гробовете кости на техните предци.

Ето какво са видели  чуждоземни пътници, пребиваващи по това време в Ниневия:

„При вратите на града нас ни посреща страшно зрелище: в дървени клетки седят полуголи, мръсни, разтреперани хора, с безумни погледи. Един подрънква с веригите,  друг ръмжи на преминаващите, трети плаче, закрил лицето си с ръце, четвърти спи, заврял се в ъгъла на клетката. Кои са те, тези жалки подобия на човеци? После разбрахме, че те са някогашни  знаменити царе, победени по време на последните асирийски походи; неотдавна царят на Асирия ги впрегнал в своята колесница, отивайки в храма да празнува победата.”

Кулите и стените на Ниневия са покрити с кожа, одрана от враговете на асирийския цар. На пазарите в асирийските градове, пленените араби и камилите им служат за разменна монета – с тях плащали за кана вино, тухли или работа в градината.

Кошмарът на асирийското иго угнетява света.

Възстановка на Северния дворец на Ашурбанипал, в който се е помещавала голяма част от Библиотеката.

 

Последните  години от управлението на Ашурбанипал не са ни добре известни. Царските анали обхващат периода само до 639 г. пр. Хр. , а както знаем от археологически паметници, той царува до 627 г. пр. Хр. За този 12 годишен период разполагаме с откъслечна информация от разнородни източници – кореспонденция, търговски регистри, обръщения към богове и др. , чрез която добиваме що-годе представа за положението в Асирия. А то е твърде тревожно.  Самите анали на Ашурбанипал подсказват за започналия упадък на империята и безпокойството на царя за нейното състояние. След победоносните войни могъществото на Асирия изглеждало безмерно. В действителност обаче, тя се намира в крайна степен на изтощение и тази мощ се оказва привидна. Стремежът на асирийските властелини да „обхванат необятното“, в крайна сметка води до изчерпване на ресурсите на страната. През петдесетте години на века, когато асирийските сили са хвърлени срещу Елам и халдеите, западните провинции са оставени на произвола на съдбата. Египет извоюва свободата си, последва го Лидия, а асирийците не разполагат с достатъчно сили отново да ги покорят. Победата над Вавилония и Елам е съкрушителна, но на каква цена! За унищожаването на Елам империята провежда пет военни кампании, което води до максимално напрежение на силите и огромни материални и човешки загуби. Нейната, доскоро мощна опора – армията, е разнебитена и деморализирана, а Ашурбанипал е принуден да попълва оределите ѝ редици с пленени еламци, вавилонци, халдеи, арамеи… В това състояние, каква надеждна опора може да бъде тя?

През 30-те години на VII в. пр. Хр. походите на асирийската армия приключват. Асирия преминава в отбрана. Настъпателната ѝ мощ е напълно изчерпана.

Асирийците така и не успяват да превърнат покорените народи в строители на империята, както по-късно това правят перси, римляни, византийци. Тя е военна монархия, създадена с меч и поддържана с меч. Завладените огромни територии освен, че носят богатства, се оказват и проклятие за Асирия. Тя разполага с твърде малобройно население за да ги отбранява. Поради тази причина, асирийската армия е постоянно заета в бойни действия. Тя извършва безкрайни преходи за да потушава бунтове в единия или другия край на империята, да отбива нашествия на номадски племена, и същевременно да провежда завоевателни кампании. Съвсем закономерно, това води до пълно изтощаване на асирийските военни сили. При създалото се положение  един мощен, масиран удар отвън би означавал гибел за империята. И той не закъснява.

Вътрешното положение на Асирия също е незавидно. Появяват се разногласия сред асирийското общество, пламват междуособици. Империята започва да се разпада пред очите на Ашурбанипал. Но старият цар вече няма нито сили, нито желание за борба. В заника на живота си той е принуден да види пълния крах на делото му като държавник.

Тревогата и отчаянието му се виждат от следните редове:

„На боговете и хората, аз правех добро. Защо болка, сърдечна скръб, бедствие и погибел ме съпътстват? Не свършва войната в страната, в моя дом – раздор. Смут и злословие постоянно се опълчват срещу мен. Лошо настроение, телесни болести ме налегнаха. Сред стенания прекарвам дните си. В деня на бога на града, в деня на празника, аз бях разстроен. Трябва да свърши с мен смъртта. Аз съм съсипан. В скръб и вопли аз плача ден и нощ. Въздишам – боже, дай това на нечестивите! Да видя твоята светлина! Докато умра, направи това за мен! Аз наподобих по благочестие бога и богинята!”

През май 627 г. пр. Хр. Ашурбанипал склапя очи.

За Асирия настъпват страшни дни. Покорените народи  и  съседите ѝ се вдигат срещу нея. Само 22 години след смъртта на великия цар, най-могъщата империя на древността ще изчезне от лицето на земята….