ПРЕДГОВОР

 

Великият Картаген е водил три войни. След първата той все още е бил велика държава, след втората все още е съществувал, след третата бил унищожен.

Бертолт Брехт

 

Едно от най-важните събития в историята на страните и народите от Средиземноморския басейн е Втората пуническа война (218—201 г.)*. Тя слага край на съперничеството между двете най-големи държави от това време — Картаген и Рим, на тяхната борба за „световно“ господство, тоест за власт над териториите от Пиренейския полуостров до Ефрат, от скитските степи на северното Черноморие до безплодните простори на Сахара. Побеждава Рим. Неговата победа определя задълго съдбата на целия античен свят. За да могат да утвърдят своето господство обаче, римляните ще трябва тепърва да воюват в Галия и Испания, на Балканския полуостров и Мала Азия, в Африка и Кавказ. Тепърва ще се пролеят реки от кръв по време на сраженията и ще бъдат безпощадно потушени много въстания на народите срещу римския гнет, тепърва ще бъдат опустошени по най-жесток начин богати държави и в Италия ще бъдат докарани хиляди и хиляди роби, заловени по различните краища на Средиземноморието. Цялата вселена (така поне изглеждало) щяла покорно да се преклони пред жестоките и високомерни властелини. Ще минат около двеста години и римляните ще започнат да изтъкват тези кървави кланета като голяма своя заслуга. Техните управници ще внушават на своите поданици мисълта за „римския мир“, който бил сменил предишната анархия само благодарение на победите на римското оръжие. Те надменно ще пренебрегват културните постижения на другите народи и най-големият римски поет Вергилий ще възкликне:

 

 

И все пак чак до нашествията на варварите, унищожили създадената от Рим огромна държава, римляните никога повече няма да се сблъскат с по-опасен враг от Картаген. Никога вече Рим няма да бъде така близо до гибелта, както по време на Втората пуническа война. Не случайно, започвайки своя разказ за събитията от последната четвърт на III в., съвременникът на Вергилий, най-великият римски историограф Тит Ливий счита за необходимо да предупреди читателя: „Ще пиша за най-забележителната от всички войни, които някога са се водили, войната, която картагенците водиха срещу римския народ. Защото никога по-могъщи държави и народи не са вдигали оръжие едни срещу други, а и самите те никога повече не са достигали такава сила и такова могъщество... При това военното щастие беше толкова променливо, че най-близко до катастрофата се оказваха тези, които побеждаваха [Ливий, 21, 1, 1—2]. Внимателният читател много лесно ще открие тук почти дословно възпроизведени мислите, които вече е срещал и в увода на съчинението на Херодот за Гръцко-персийските войни, и в началото на книгата на Тукидит за Пелопонеската война. И единият, и другият подчертават, че разказват за най-важните и паметни събития в историята. Но този труд не е обикновено механично копиране на най-авторитетни литературни образци. Тит Ливий възпроизвежда именно онази оценка за Втората пуническа война, която е намерил в трудовете на своите предшественици римляни и гърци и в чиято обоснованост и той самият безспорно е бил убеден.

И те не са сбъркали. Ако античната и средновековната култура на Западна Европа са латински, а не картагенски, това се дължи преди всичко на факта, че римляните успели да надвият най-страшния си противник, да го разгромят и унищожат.

Но не е ли странно: независимо че Рим е победителят, ние неизменно свързваме в нашето съзнание Втората пуническа война с името на победения картагенски пълководец.

Всичко у този човек било изумително: недопустимата от гледна точка на съвременниците му младост по време на неговите победи и войнишката му непридирчивост в условията на походния живот, хладнокръвието и физическата му издръжливост, владеенето на тайните на военния занаят и подчертаният му демократизъм, настойчивостта, целеустремеността и едновременно с това пренебрежението му към общоприетите нравствени норми, жестокостта и коварството му.

Ще припомним характеристиката, която Тит Ливий прави на Анибал [21, 4, 3—9]: „Никога досега един и същ характер не е бил така приспособен за различни неща — за подчинение и за властване... Колкото голяма смелост проявяваше, предизвиквайки опасността, толкова по-голяма мъдрост показваше по време на самата опасност. Никакво тегло не можеше да измори тялото му или да победи душата му. Той понасяше еднакво търпеливо и горещината, и студа. Мярката на яденето и пиенето си определяше от природната потребност, а не от удоволствието. Бодърствуваше или спеше, без разлика дали е ден или нощ; времето, което му оставаше след работа, използваше за почивка, а нея прекарваше не на меко ложе, нито пък в тишина — мнозина често са го виждали как спи, загърнат във военната си пелерина, на земята сред постовите и караула. Нищо от облеклото му не го отличаваше от връстниците му — познаваха го само по оръжието и по коня. Той изпреварваше далеч конниците и пехотинците, пръв влизаше в бой и последен напускаше сражението. Тези толкова многобройни добродетели се уравновесяваха от най-тежки пороци: безчовечна жестокост, вероломство, по-голямо от пуническото, незачитане на нищо истинно, нищо свято, никакъв страх от боговете, от дадена клетва, никаква съвест.“

По този повод е интересен разказът на Фронтин [3, 16, 4] за изтънченото коварство, с което Анибал се разправил с войниците си, които дезертирали при неприятеля. Знаейки, че в лагера му се намират римски шпиони, той обявил, че дезертьорите действали по негова заповед и трябвало да разузнаят плановете и намеренията на противника. Римляните отсекли ръцете на дезертьорите и ги предали на Анибал.

Придържайки се към своите източници, Диодор [26, 2] също отбелязва както физическата годност на Анибал за военен живот, така и добрата му военна подготовка. В друг откъс [29, 19] той говори, че Анибал ръководел многоплеменна и многоезична войска, подчертава неговата непобедимост и т. н. Анибал бил известен и като литератор: още биографът му Корнелий Непот [Корн. Неп., Аниб., 13, 2] е могъл да напомни на своята аудитория, че Анибал е съчинил няколко книги на гръцки, между които „Към родосци за деянията на Гней Манлий Волсон в Азия“. Враждебната на Рим традиция [Юстин, 32, 4, 9—11] в желанието си да изтъкне на преден план личните достойнства на Анибал, отбелязва неговата устойчивост пред житейските съблазни („сред толкова пленнички“ — пише Юстин и добавя: „човек би могъл да се усъмни в африканския му произход“). Благодарение на своята умереност, продължава Юстин [32, 4, 12], Анибал, който командвал съставена от различни племена армия, никога не станал жертва на измама или предателство.

Апиан от своя страна [Ап., Аниб., 43] другояче обрисува начина на живот на Анибал в момента, когато се решавала съдбата на Капуа: в Лукания Анибал се бил отдал на разкош и на любов — разбира се, този детайл се приписва на картагенския пълководец от враждебната римска историография.

В стремежа си да разбере обективните причини за успеха на римляните и за поражението на картагенците Полибий, който проследява, може да се каже, още неизстиналите следи от събитията, отдава вниманието си главно — доколкото може да се съди за това — на Анибал-военачалника [Полибий, 11, 19]: „... кой не би възхвалил както пълководческото изкуство, така и доблестта и приспособеността на този човек за боен живот, като вземе предвид продължителността на цялото това време и като обърне внимание на големите и малките сражения, обсади, измени на градове, трудни обстоятелства, на целия му огромен замисъл и дейност. При това в продължение на шестнадесет години война в Италия срещу Рим Анибал нито веднъж не оттегли войските си от бойното поле, а водейки ги под своя власт като изкусен кормчия, удържа от бунтове срещу себе си и от междуособни сблъсъци тези пълчища, макар че воините му не бяха не само от едно и също племе, но и от един и същ народ. Та нали неговите воини бяха либийци, ибери, лигури, гали, финикийци, италийци, гърци, които по природа нямаха нищо общо — нито закони, нито обичаи, нито език, нито каквото и да било изобщо. Мъдростта на техния предводител обаче бе заставила толкова многобройни и разнообразни народи да слушат една заповед и да се подчиняват на една воля, макар че обстоятелствата се меняха и съдбата често ту ги облагодетелстваше, ту обратно. Затова е достоен за удивление талантът на предводителя в тази област и можем да кажем с увереност, че ако той бе започнал войната в други части на света и накрая бе тръгнал срещу римляните, нито един от замислите му не би останал неосъществен. А сега, започнал с тези, с които трябваше да завърши, във войната с тях той и започна, и завърши своето дело“. Полибий не премълчава и личните качества на Анибал. Но той проявява изключителна сдържаност, когато говори за тях. „Някои мислят — пише Полибий [9, 22, 8—10], — че той е бил извънредно жесток, а някои — сребролюбив. Не е лесно обаче да се каже истината за него и за тези, които ръководят държавните работи. Едни говорят, че природните качества на човека се разкриват при извънредни обстоятелства и че едни хора се проявяват в щастие и власт, а други, напротив — в нещастие, колкото и преди това да са се сдържали. На мен, напротив, това ми се вижда невярно. Та нали нерядко, според мен и даже много често хората ce принуждават и да говорят, и да постъпват обратно на своите намерения под влияние на приятелски съвети или на променливи събития.“ И по-нататък [9, 23, 4]: „Макар и да е невероятно едни и същи натури да разкриват най-противоположни качества, но принудени да се приспособяват към променящите ce условия, някои властници проявяват противоречащо на характера им отношение към околните, така че от това техните природни свойства не само не се проявяват, но по-скоро се замъгляват.“ След като привежда фактически материал, който според него потвърждава становището му, включително и след като разказва за някои осъдителни от позицията на обикновената мярка постъпки на Анибал, извършени било под влияние на приятели, било под въздействие на политическата необходимост, Полибий заключава [9, 26, 10—11]: „Ето защо е много трудно да се говори за характера на Анибал, тъй като върху него са оказвали влияние и съветите на приятелите му, и обстоятелствата. Достатъчно е да споменем, че картагенците са го смятали за сребролюбец, а римляните — за жесток човек.“ Както виждаме, Полибий изобщо не отрича нито користта, нито жестокостта на Анибал, макар да се опитва (и това ни се струва принципно неприемливо) да снеме от него личната отговорност за едни или други деяния.

Разбира се, не бива да забравяме, че нашите сведения за Анибал са почерпени предимно от съчинения, които изразяват римското гледище или на приспособяващи се към това гледище автори. Затова едва ли можем да им се доверим напълно, когато приписват на Анибал прекалени пороци. Може да се предполага, че Анибал не се е различавал съществено от своите римски и гръцки колеги в това отношение. Ще припомним, че в древността (пък и само в древността ли?) грабежите, насилието, опустошенията и поробването са съставяли, така да се каже, ежедневния бит на войната. Унищожението на Мота и Коринт, на Сагунт и Картаген, на Нуманция и Йерусалим, трагедията на самия Рим, завладян и разграбен от вандалите, привличат вниманието на съвременниците само поради размаха на станалото. Не можем да приемем напълно и прекалените възхвали на пуническия пълководец, преувеличеното възхищение от неговите таланти. В едни случаи, когато за това говорят враговете на римляните, ясно изпъква ненавистта към Рим, в други — желанието да се преувеличи славата на Рим, успял в единоборство да повали толкова страшен противник, в трети — да се изтъкне сред плеядата римски военачалници Сципион, удържал единствената, оказала се и решаваща победа над Анибал в битката при Зама.

И все пак фактът си остава факт. Разгромен и смазан от враговете си, преживял крушението на всичките си надежди и замисли, изгнаник, изживял дните си далеч от родината, него го приравняват с най-великите пълководци на онова време, поставят го редом с Александър Македонски. Впечатлението, което Анибал произвежда на тогавашния свят, е толкова силно, спомените за неговите блестящи победи над римляните са толкова ярки, че затъмняват и поражението, и изгнанието, и гибелта му. Дори у Тит Ливий и Апиан, историографи от I — II в. от н. е., ясно се усеща оня ужас, който изпитвали римляните само при мисълта за Анибал пред вратите на „вечния град“. Личността на Анибал е наложила своя отпечатък върху всички събития от политическия и обществения живот на последната четвърт на III и първата четвррт на II в. и дори само това оправдава нашия интерес към него. Неговата необичайна съдба и безспорния му талант на пълководец ни карат да се замислим какъв е бил този човек, в какво се изразява неговата сила и слабост, къде е пределът на въздействието, което може да окаже върху хода на историческия процес даже и много издигната личност.

Авторът на този труд е далеч от мисълта, че му се е удало да изчерпи цялата необозрима литература за Анибал, но той се надява, че е успял по един или друг начин да предаде основните мнения. В нашата задача, разбира се, не може да се включат изложението и анализът на различните мнения за Анибал, изказани от многобройните изследователи и политически дейци на XIX—XX в. — за това би била необходима специална книга. Освен това нас ни интересува реалният човек, а не как той изглежда в представите на някогашното потомство, тоест не легендата за Анибал. Тук ще отбележим само, че наследената от античната историография представа за Анибал като за един от най-великите пълководци на всички времена, здраво се е вкоренила и в научноизследователската, и в популярната литература. Гениален пълководец, непретърпял нито едно поражение, удържал блестящи победи, но предан на алчния, користолюбив съвет на търговската република — този образ на Анибал е станал нещо като общоприета щампа. Безусловно Кана е най-голямото постижение на пълководческия гений на Анибал и един от върховете на военното изкуство въобще Но нима животът на Анибал-военачалника може да бъде сведен само до Кана? Допустимо ли е да се измерва равнището на пълководческото майсторство само с един или два-три върха, а не с цялата му пълководческа дейност, с резултатите, които е постигнал? Велик пълководец... Но какво се крие зад тези думи? Нима величието на пълководеца се измерва само с това, че в продължение на цялата си военна кариера той е спечелил толкова и толкова сражения и е победил в еди-колко си войни? Не трябва ли да се вземат под внимание и целите, които си е поставял, онова, за което е водил войните и е печелил победите? Нима може да се нарича велик човекът, който носи на други хора робство, разорение и гибел?

... Слънцето още не се е показало над хоризонта: ранно утро. Над олтара се вие високият стълб на пламъка. Картагенският пълководец принася жертва на страшния Ваалхамон и на покровителката на града Тинит — украшението на Ваал. Мрачни воини са изпълнили древния храм, жреци с високи шапки протягат ръце към бога. Тържествени песнопения, силни възгласи, неразбираем шепот... И едно деветгодишно момче, големият син на пълководеца, по заповед на баща си дава клетва, хванал се за „рогата“ на олтара. На тази клетва той ще остане верен до последния си час.

*Всички дати в книгата са дадени преди нашата ера. — Б. а.