ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Отчаяната отбрана на Картаген, неговият последен опит да се задържи на картата на тогавашния средиземноморски свят, който опит се нарича Трета пуническа война, приключила окончателно завършека на цялата политическа и военна дейност, на целия живот на Анибал. Картаген бил разрушен, защото Анибал упорито се стремил да докара Рим до гибелен край, защото в сената се страхували от нова Кана, от появата на нов Анибал пред портите на „вечния град“. Всички опити да се докаже, че Анибал не се е стремил към война с Рим¹⁹⁵, сякаш неговите действия са имали чисто отбранителен характер¹⁹⁶, са в крещящо противоречие с всички материали, които имаме на разположение. Разоряването и обезлюдяването на Южна Италия без съмнение до голяма степен са били резултат от войната, която Анибал водел на Апенинския полуостров¹⁹⁷.

От само себе си се разбира, че провеждайки точно такава политика, Анибал е изпълнявал социална задача на точно определени социални групировки на Картаген — на онези търговско-занаятчийски среди, които са били кръвно заинтересовани да установят картагенско господство в Средиземноморския басейн. Все пак личността на Анибал е наложила без съмнение своя отпечатък на развитието на събитията. В много случаи неговите действия са определяли тяхната насока.

******

Въпросът за общите причини за поражението на Анибал (и въобще на Картаген), за изворите на римската победа изглежда решен в обща форма. Рим е победил, колкото и това да звучи парадоксално, поради своята изостаналост. Градско-селското опълчение показало по-високи боеви качества, отколкото професионалната армия от наемници. Римските войници са се борили за родината си, за интересите на своята държава, т. е. в крайна сметка за своите собствени интереси, така както те са ги разбирали. Пуническите наемници само са изработвали своята заплата и са били безучастни за изхода на войната. Победила е римската държавна и военна организация, която е позволявала на Рим много по-действено, отколкото това е правел Картаген, да мобилизира своите ресурси.

Тези съображения не изчерпват целия проблем. Те не обясняват например защо Рим в периода от Тицина до Кана е търпял едно след друго страшни поражения и е бил пред гибел. Те не обясняват и друго: защо именно след Кана настъпва явен прелом в полза на Рим. Недостатък на представените обяснения е, че не са вземали предвид действията, начина на мислене, способностите, характера на тези хора, които, бидейки на власт, са влияели на историческия процес. Разбира се, техните лични качества се определят до голяма степен от възпитанието и следователно от средата, епохата и др. Но, разбира се, една и съща епоха възпитава различни хора и съвсем не е безразлично кой е на власт или кой командва армията. Победоносното шествие на Анибал до Кана свидетелства, че той е проявил много по-високи пълководчески качества, отколкото неговите противници. Победата на Рим безспорно свидетелства, че военачалниците, които римското правителство издига след Кана, са се показали с една глава по-високо от Анибал, парализирали са неговите действия и са докарали Картаген до катастрофа.

Може да се счита за вероятно, че когато нахлул в Италия, Анибал е разчитал, като разгроми римската армия и като вдигне срещу Рим всички италийци, да го унищожи или поне да го принуди да капитулира. Когато осъществявал този план, Анибал е постигнал няколко блестящи победи, в които се е показал като значителен тактик. Неговият основен похват е фланговият удар, удар в тил, примамване и обкръжение на противника. Действително сражението при Зама показало, че в края на войната тактическият талант на Анибал е намалял. Характерно е, че той не е могъл да се откаже да използва бойните слонове, макар и вече да е било ясно, че римляните се научили да обръщат това оръжие срещу него. Обаче стратегическата тактика на Анибал претърпяла неуспех. Унищожил една след друга огромни римски армии, вдигнал значителна част от Италия на борба срещу Рим, той не успял да постигне капитулация и не се решил да щурмува или обсажда града. За такъв обрат на събитието Анибал явно не е бил готов и напълно е загубил инициативата. При това неговите противници са били талантливи стратези, като Фабий Максим, Марцел, Сципион. Всички те планомерно са провеждали настъпления, натрапвали са на Анибал своя концепция за войната и са победили.

Разбира се, тези грешки на Анибал са напълно закономерни. Пуническият пълководец не е обръщал внимание на римския народ, на неговото упорито решение да се сражава докрай и да победи, защото по възпитание, по начин на мислене, по всичко е бил типичен предводител на ландскнехти и много добре е разбирал само своя наемен войник. Той явно просто не е могъл да си представи как може да се продължава война след гибелта на армията и именно с това се обяснява неговото поведение след Кана и след Зама.

Репутацията на Анибал като велик пълководец почива, разбира се, върху резултатите от неговите блестящи победи, между които изключително впечатление както на неговите съвременници, така и на далечните потомци се произвели и произвеждат сраженията при Тразименското езеро и при Кана. Това съвсем не е чудно: преди всичко в тези случаи Анибал се проявява като новатор, който смело чупи остарелите канони на военното изкуство, създава нови методи за водене на сражението и достигане на победата. Тези победи засенчват всички негови следващи грешки и неуспехи. Не случайно Наполеон високо оценява пълководческото изкуство на Анибал¹⁹⁸, съветвал е да се води като него настъпателна война, „да се чете и да се препрочита“ историята на неговите походи и се е стараел да изгради себе си по негов образец¹⁹⁹. За известния немски военен теоретик А. фон Шлифен Кана е била върховен успех във военното изкуство. Той считал операцията край Седан по време на Франко-пруската война²⁰⁰ за съвършена като сражението при Кана. От негово гледище, за да се достигне толкова „велика цел“, необходимо е от едната страна да командва армията пълководец от типа на Анибал, а от другата страна — от типа на Варон. Съветският военен историк Е. А. Разин²⁰¹ подлага на остра и обоснована критика концепцията на А. фон Шлифен, който, като канонизира сражението при Кана, отрича възможността да се развива военното изкуство и действията на едната страна поставя в зависимост от изправения пред нея противник. Като възразява против отъждествяването на сраженията при Кана, Седан и Сталинградската битка, Е. А. Разин подчертава, че Кана е тактическо обкръжение, Седан — оперативно, а Сталинград — стратегическо, че във всички тези случаи има различни средства на обкръжение, форми и методи на действие, И едното, и другото, и третото зависят от усложняването на военната техника, на средствата за борба, на военната организация, изобщо на цялото военно изкуство.

Както и да е, първо от тези забележителни образци на военно изкуство, за каквито считат Седан и Сталинградската битка, е сражението при Кана и това обстоятелство, разбира се, не бива да пренебрегваме, когато говорим за Анибал като за пълководец.

Ако става дума за целите на картагенския военачалник и методите за осъществяването им, не може да не признаем, че Анибал, без съмнение, е на едно ниво с Атила, Чингиз хан и други завоеватели, които с огън и меч затвърдяват своето господство върху костите на победените народи. Въпреки това той е привличал симпатиите на хората към себе си: в античната литература може да намерим множество апологетични страници, посветени на възхвала на добродетелите на Анибал — всичко онова, което в края на краищата представя една своеобразна легенда за този пълководец. Нещо повече, делфийският оракул, предричайки победа на римляните, не е могъл да скрие своето съчувствие тъкмо към Анибал: „И по-лошите хора... ще победят по-добрия“ [Плутарх, Пит., 11]. Впрочем неговата позиция се обяснява може би, защото предричането е било дадено на Филип V и в него става дума за перспективите на вероятна римско-македонска война. Съчувствайки на Анибал, оракулът се стреми да предпази Филип от намеса.

Ако не вземем под внимание явния стремеж на римската историография с превъзнасянето на Анибал да възвеличи славата на римското оръжие, изключителната популярност на пълководеда, особено в гръцка среда, може да се обясни с неговата последователна и безкомпромисна борба срещу Рим. По времето, когато се създавало римското господство, тази борба, придобивайки облик на освободително движение, предизвиквала всеобщо съчувствие. Някак си се забравяло в този случай, че и Анибал се стреми да затвърди картагенското господство.

Анибал е поразявал въображението на съвременниците си, защото и той като Александър Македонски им се струвало, че притежава всички военни добродетели. В епохата, когато се оформя индивидуализмът, той всецяло се е проявил като личност, в най-висока степен независима от гражданския колектив: той едничък, така поне се виждало на хората, се е противопоставял на цялата римска военнополитическа машина и неведнъж е печелил успех. Анибал се е проявил и като литератор и мислител. Наистина неговото преклонение пред гръцките философи не му е попречило безжалостно да охарактеризира в Ефес умствената слабост на перипатетика Формион, който дръзнал в присъствието на знаменития пълководец да разсъждава за задълженията на военачалника и военното изкуство [Циц., Орат., 2, 13].

...Споровете за пуническия пълководец отдавна са загубили своята злободневност. Костите на Анибал, на неговите приятели и врагове са изтлели в земята. Държавите, които някога са си оспорвали господството над света, са загинали. Няма вече нито пунийци, нито римляни. Времето ни дава възможност сега да хвърлим поглед върху Анибал от едно разстояние, много по-голямо от 2000 години. То безпощадно е изличило всички червила и белила и разкрива истинските мотиви за дейността „на великите“ завоеватели, принесли толкова кървави жертви на винаги жадното си властолюбие. Дребнави намерения, прикрити с гръмки фрази, суета на стремежите към величие, високомерно пренебрежение към човешкото страдание, пък и към човешкия живот изобщо, нагла увереност в правото си да извършват всякакви злодеяния, стига само да успеят... Ненаситни властолюбивци, насилници и убийци — такива в края на краищата остават те в паметта на човечеството.