КЛЕТВАТА НА АНИБАЛ

Сред сложните задачи, с които се сблъсква историкът на древния свят, една от най-трудните е да определи точните дати на живота на един или друг човек. Твърде често сме принудени да се ограничаваме с неопределени ориентири, в най-добрия случай с точност до десетилетие, даже когато става дума за хора, чиито живот и дейност в различните си етапи са привличали вниманието на древните историографи. Наистина ние разполагаме с някои данни, които ни позволяват да определим с по-голяма или по-малка достоверност хронологическата канава на биографията на Анибал. Но като ни ги дават, древните автори никак не са се стремили да набележат някакви ориентири за житейския път на този човек. Когато говорят за възрастта на Анибал, за удивителната му от гледна точка на епохата младост в моментите, в които е вземал най-отговорни политически решения и е печелил най-блестящите си победи, те се стараят за пореден път да подчертаят необикновените му дарби.

Тези данни се групират около три основни събития: знаменитата клетва, заемането на длъжността командващ войските на Пиренейския полуостров и завръщането му в родината от Италия. Всички автори, писали за Анибал, са единодушни, че той е дал клетва на деветгодишна възраст [Полибий, 3, 11, 15; Корн. Неп., Аниб., 2, 3; Ливий, 21, 1, 4]; това се е случило през 237 г. Командването на войските е поел през 221 г., а според сведенията на Корнелий Непот [2, 3] Анибал тогава още не бил навършил 25 години. Впрочем доста по-късният историограф Евтропий [Евтропий, 3, 7] смята, че Анибал е започнал обсадата на Сагунт на двадесет години и следователно е поел командването, когато е бил още по-млад. Според византиеца Зонара [8, 21], който цитира Дион Касий, Анибал е стигнал до властта на двадесет и шест години. Според друго сведение на Полибий [15, 19, 3], когато пуническият пълководец се завръща в родината си от Италия през 203 г., той е бил на повече от 45 г. По думите на Павел Орозий [4, 19, 4] Анибал се е завърнал в Картаген 36 години след заминаването с баща си за Испания, т. е. на 45-годишна възраст. Ако изхождаме от всичко гореказано, по данните на античната традиция можем да смятаме, че Анибал се е родил или преди 241 г. (Евтропий), или през 246 г. (Тит Ливий, Корнелий Непот), през 247 г. (Зонара), през 248 г. (Орозий). Според Полибий рождената дата на Анибал е 247-246 г.

Това различие на мненията очевидно може да се обясни с факта, че древните историографи не са имали достъп до документи, в които се е посочвала точната дата на раждането на Анибал (ако допуснем, че такива документи са съществували), и са били принудени да се задоволяват със слухове и приблизителни данни от източниците. Ние също нямаме друг изход: трябва да констатираме, че някъде между 248 и 246 г., а най-вероятно около 246 г. в семейството на видния картагенски военачалник и политически деец Хамилкар Барка, син на Анибал, се е родил син. Семейството явно е принадлежало към висшата картагенска аристокрация и е водило родословието си от един от спътниците на Елиса — легендарната основателка на града [вж. Сил. Ит., 1, 73—80], обожествена след трагичната си гибел, доколкото може да се съди, под името Тинит. Бащата не се е затруднил с избора на име. Новороденото било наречено с най-разпространеното пуническо име — Анибал (Ханиба’ал — милостив към мене е Ваал: на руски език обикновено се употребява латинската форма — Hannibal*), може би в памет на дядо му, естествено по това време вече покойник. Точно тогава картагенците се опитват с последно отчаяно усилие да изтръгнат от Рим победа в Първата пуническа война и назначават за командващ войските в Сицилия, където се разигравали основните военни операции, Хамилкар Барка.

I

Борбата между Картаген и Рим, в която изиграват толкова важна роля и Хамилкар Барка, и Анибал, е естествен завършек на цялото предишно развитие на страните от Западното Средиземноморие.

Основан през 825 г. от пришълци от Тир, Картаген сравнително рано (още през VII в.) се превръща в един от най-големите центрове на средиземноморската търговия, за което не малко допринесло и изключително изгодното му географско положение, и започва да претендира за господство в този район. В ожесточена борба с гръцките колонисти в Сицилия, Лигурия и на Пиренейския полуостров, а също и с най-древната испанска държава Тартес, Картаген успява да унищожи в съюз с етруските Тартес, да обедини около себе си северноафриканските, сицилийските, сардинските и пиренейските колонии на финикийците, както и да подчини на своята власт обширни територии в Северна Африка, Южна Испания, Западна Сицилия и Сардиния¹. Особено значение за картагенците имал съюзът с етруските градове. Както сочат успоредните по съдържание посветителни надписи от Цере [KAI, 277], възхваляващи на финикийски и етруски език финикийската богиня Астарта и съответно — етруската Уни (т. е. Юнона), съюзът между етруския град Цере и Картаген бил завидно устойчив и (макар текстът да не е съвсем ясен: царят на Цере Тефарие Велианас, очевидно „избран“ от богинята да царува, ѝ посвещава през третата година от царуването си „място“ — сакрална камера) се наблюдавало голямо културно влияние на пунийците над етруските: в етруския свят проникнали картагенските култове и обичаи, картагенският календар (една от датировките е направена по пуническата система на летоброене) и финикийският език. Очевидно тези дълбоки връзки са се проявили, когато пуническите войски се появяват през последната четвърт на III в. на територията на Етрурия, макар че нямаме преки доказателства за това. Поражението, което картагенците претърпяват около 480 г. в битката при Химера (Сицилия) от коалицията на гръцко-сицилийските градове-държави начело със Сиракуза, преустановило за няколко десетилетия борбите на острова. Но още към края на V в. войните със Сиракуза за господство над Сицилия се въозбновяват, а към средата на III в. Картаген става фактически господар на цяла Сицилия и се приближава непосредствено до Италия.

Създадената от картагенците държава била доста типично за древността военноадминистративно обединение, което включвало в състава си територии и общества, стоящи на различни степени на обществено-икономическо развитие и без никакви що-годе здрави връзки помежду си. Ако не се смята пуническата държавна власт, единствено свързващо звено между тях оставала картагенската търговия. Но в стремежа си да създадат свой собствен монопол както във „вътрешната“, така и в „международната“ търговия, картагенците фактически задържали развитието на подвластните им области и по този начин сами улеснявали засилването на тенденциите, които в крайна сметка водели до разпадане и гибел на изградената от тях държава.

Картаген бил робовладелска държава: според достигналите до нас сведения отделни собственици можели да притежават десетки хиляди роби, от които по време на междуособните войни се създавали даже частни армии. Едри робовладелци били и храмовете. Впрочем понякога робите имали собствено стопанство, а също и семейство, което се признавало от закона. Очевидно положението на различните групи роби в обществото не било еднотипно. В Картаген съществувало и освобождаване на робите както срещу откуп, така и без откуп. След като получавали формално свободата си, доскорошните роби фактически продължавали да бъдат зависими от предишните си господари. Те не получавали равни права с родените свободни картагенци, а само статут на ползващи се от „сидонско право“, реалното съдържание на което засега е неизвестно. Не е изключено този термин да е обозначавал съвкупността от права, с които се ползвали негражданите-финикийци и преселниците от градовете на предноазиатска Финикия и от колониите в Западното Средиземноморие².

Друга група зависимо, макар и формално свободно население, в Картаген съставлявали бодите (или, както любезно ни посочи И. М. Дяконов, може би буди), които също се ползвали от „сидонското право“.³

В най-тежко положение в земите, принадлежащи на Картаген, били коренните жители на Северна Африка — либийците. За да може да ги държи в подчинение, картагенското правителство разделило своите либийски владения на териториални окръзи и ги подчинило на стратези⁴. То ликвидирало суверенитета на местните общини, самостоятелността им не само в областта на външната политика, но и в решаването на въпроси от вътрешния живот⁵. Либийците плащали на завоевателите непосилно големи данъци, събирането им се съпровождало с насилие, изнудвачество, кървави престъпления. Полибий [1, 72, 1—3] характеризира по следния начин поведението на пуническите власти на територията на Либия по време на Първата пуническа война: „Наистина по време на предишната война, смятайки, че имат благоприятен предлог, те властвали жестоко над населението на Либия: от всички произведени плодове събирали половината, като наложили на градовете и двойни данъци в сравнение с преди, без да проявяват пощада към нямащите или снизхождение към всичко, свързано със събирането на налозите. Те прославяли и почитали не онези военни управители, които се отнасяли милостиво и човеколюбиво към народа, онези, които им осигурявали най-големи данъци и запаси, и се отнасяли с населението по най-жесток начин.“ И по-нататък [1, 72, 5] той говори за мъжете, глави на семейства („мъже и бащи“), които били откарвани в затвор или в робство за неплатени данъци и налози. Диодор също съобщава за жестокостта на пунийците в Либия [20, 55]. Картагенците отнели от либийците обширни плодородни земи в долината на р. Баграда и на средиземноморското крайбрежие, които били заграбени от пуническите аристократи, за да си построят там вили.⁶ Според терминологията на Тит Ливий [33, 47—48] тези стопански единици били наричани „кули“, в което може да се види отражение на предноазиатския (акадски) термин димту, разпространен във Финикия оше в средата на II хилядолетие⁷. И най-сетне от територията на Либия картагенците редовно мобилизирали набори за своята армия [Диодор, 13, 44, 1; 13, 54, 1], лишавайки либийците от техните младежи, които карали военната си служба далеч от родината и проливали кръвта си за чужди интереси. Положението в Либия винаги било крайно напрегнато, от време на време избухвали бунтове, потушавани най-жестоко. Враговете на картагенците, които слизали на територията на Северна Африка, винаги можели да разчитат на приятелско отношение и пряка поддръжка от страна на коренното население.

Друга група от населението на картатенската държава съставлявали жителите на сицилийските градове — гърци, сикули и сикани. Те били запазили, макар и с големи и съществени ограничения, своя суверенитет, който се проявявал, когато изниквали вътрешнополитически проблеми. Тяхната зависимост от Картаген се изразявала в необходимостта да съобразяват външнополитическия си курс с интересите на пунийците и в изплащането на поземлен данък, който обхващал една десета част от реколтата [Диодор, 13, 59, 3; 13, 114, 1, 1; Циц., II Вер., 3, 6, 13]⁸. Не е изключено те да са били длъжни да изпълняват и други повинности. Подчинените на Картаген сицилийски градове запазвали, независимо от стремежа на Картаген да монополизира цялата търговия в Западното Средиземноморие, възможността да не прибягват до посредничеството на пуническите търговци и да установяват преки търговски връзки, в това число и зад пределите на картагенската държава. Така в първия договор на Картаген с Рим се постановявало [Полибий, 3, 22, 10], че римляните ще имат в Сицилия равни права с картагенците. Във втория договор има аналогична клауза [пак там, 3, 23, 12], изложена по следния начин: „В онази част от Сицилия, в която господстват картагенците, както и в Картаген, да прави и да продава всичко (римлянинът — б. а.}, което е позволено на един гражданин.“ Без съмнение тази ситуация предполагала и съответно правово положение на самите сицилийци.

Трета група са гражданите от финикийските колонии на Западното Средиземноморие, обединили се около Картаген. Формално те се считали за съюзници на Картаген с повече или по-малко ограничен суверенитет във външнополитическата област. Тяхното държавноадминистративно устройство, както и законодателството им съвпадали с картагенските. Преселниците от колониите имали еднакви права с картагенците във всички сфери на гражданския живот, в това число — което било съществено — можели да сключват с картагенци бракове, които им се признавали от закона, като тези брачни съюзи не водели до гражданско непълноправие на децата [Диодор, 20, 55; Полибий, 7, 9, 5]. Но те не можели да участват в политическия живот на Картаген и следователно да оказват пряко въздействие върху съдбата на държавата, част от която представлявали. И съществувало още едно немаловажно обстоятелство: картагенците се стараели да не допускат техните съюзници да търгуват извън пределите на държавата. Особено характерно е следното условие, установено във втория договор на Картаген с Рим [Полибий, 3, 11]: „В Сардиния и Либия никой от римляните да не търгува и да не основава градове, освен с цел да се снабди с продоволствие за из път или да си построи кораб. Ако го застигне лошо време, в течение на пет дни е длъжен да се оттегли.“ С това несъмнено се забранява установяване на контакт не само с коренното население на споменатите територии, но и с финикийските колонисти. Освен това дейността на търговците във финикийските колонии била облагана с високи мита [Ливий, 36, 62].

В самия Картаген на власт била аристокрацията. Цялата административна система, цялата структура на държавния апарат, оформила се към средата на V в., трябвало да осигури нейното господство. Висш орган на властта бил съветът, съставян от кръга на знатните и богатите [Полибий, 6, 51, 1—2; Арист., 2, 8, 3; Сервий, 4, 682]. Съветът издигал своеобразен „президиум“ („първенци“, „старейшини“ — обикновено така се наричат неговите членове в нашите източници), който се състоял първоначално от десет [Юстин, 18, 6, 11; 7, 17], а по-късно, вероятно от V в. нататък, от 30 [Ливий, 30, 16, 3] души. Тук се обсъждали и решавали всички проблеми на живота на града — предварително на заседания на „президиума“, а след това окончателно от целия съвет. Народното събрание се смятало формално за един от съставните елементи на картагенското държавно устройство, но фактически то не функционирало, към него се обръщали като към един вид арбитър, само в случай че съветът не бил в състояние да вземе съгласувано решение [Арист., 2, 8, 3]. В средата на V в., специално за да се предотврати възникването на военна диктатура, бил създаден съветът на 104-та, на който се отчитали длъжностните лица [Юстин, 19, 2, 3; Арист., 2, 8, 2; срв. Диодор, 20, 10, 3]. Членовете на този съвет били назначавани от специални комисии от по пет души — пентархии, които също били попълвани чрез кооптиране [Арист., 2, 8, 4] според признака принадлежност към аристократически род [Арист., 2, 8, 2]. В Картаген съществували и други колективни органи на властта. Такава била например комисията от десет души, която управлявала храмовете [CIS, I, 175].

И досега не е добре позната картагенската система на магистратите, които осъществявали изпълнителната власт в града. Тя била оглавявана от двама суфети (šüpütim — „съдии“; според терминологията на гръцките източници — „царе“), които били избирани за една година [Ливий, 34, 61; Корн. Неп., Аниб., 7, 4; срв. CIS, I, 165]. Освен суфетите за водене на бойни операции често били назначавани специални военачалници, които не били едновременно и градски магистрати [срв. Арист., 2, 8, 5]. Пуническите управляващи кръгове, по всичко изглежда, се стараели да не допускат военната и гражданската власт да се концентрират в едни и същи ръце, макар че от време на време се получавало обединяване на длъжностите на суфета и пълководеца [Юстин, 22, 7, 10; Диодор, 15, 15, 2]. Източниците споменават и градските ковчежници [Ливий, 33, 46]. Трябва да се предполага, че с това списъкът да длъжностните лица в Картаген не се изчерпва. Тъй като изпълняването на задълженията на магистратите не се заплащало и изисквало значителни разходи, държавните длъжности били достъпни само за представителите на висшите слоеве на обществото, които разполагали със значителни парични средства. Както и при попълването на колективните органи на властта, при изборите на длъжностни лица неотклонно бил спазван принципът да се избират само богати и знатни⁹.

Така демократичните кръгове от населението — многобройни наемни работници, занаятчии, дребни и средни търговци — били отстранени по сигурен начин от ръководството на държавните работи. Нещо повече, хората с такъв произход изобщо не можели и да се надяват някога да пробият „към върха“: освен пари трябвало да имат още и ценза знатност, т. е. изначална принадлежност към управляващата върхушка.

В политическия живот на Картаген играела особена роля и системата за набиране на войската. Там отдавна се били отказали от народното опълчение. Основата на пуническата армия се състояла от наемни войскови формирования [Юстин, 19, 1, I]¹⁰ и — както вече споменахме — съединения от насилствено мобилизирани либийци. Недостатъците на тази система са очевидни: наемните войници се сражават не за отечество или за идея, а за заплата, за правото да грабят победените. На тях може да се разчита само при успешен, победоносен поход — трудностите, пораженията, лишенията, забавянето на възнаграждението ги правели крайно ненадеждни. Разбира се, Анибал е успявал — както съобщават многобройните източници — да държи в подчинение своята многоезична армия, но относителната дисциплинираност на войниците му може лесно да бъде обяснена и с блестящите победи в Италия, и с надеждите за нови успехи. Вероятно е изиграло роля и влиянието на личността на Анибал, който бил много популярен сред войниците. Използването на наемни войски имало важен вътрешнополитически аспект: отстранени от военна служба, народните маси не били в състояние да влияят върху развоя на събитията в техен интерес.

Сред самата картагенска аристокрация нямало единство. Разцеплението в тази среда било породено от различията в икономическото положение на отделните ѝ групи, тяхната политическа линия се определяла от източника на тяхното благосъстояние. Представителите на пуническата върхушка, които разполагали със сравнително големи земевладения на африканска територия, изобщо не желаели да се провежда активна външна политика. Настроенията на тези кръгове са точно изразени в стигналото до нас изречение на известния в древността картагенски учен-агроном Магон, който настоявал земевладелецът да се откаже от дома си в града и изцяло да се посвети на ръководенето на стопанството си [Плиний, 18, 35; срв. Колумела, I, 18]. Основата на техните богатства била земята и поради това те се стремели към заздравяване на картагенската власт над либийците. Много по-малко били загрижени за положението на Картаген като велика държава; те не само не очаквали никаква изгода за себе си от провеждането на завоевателна политика в средиземноморския басейн, но дори предвиждали бремето на необходимостта от нови разходи на държавни (иди-дойди!), а и на техни собствени средства.¹¹

Друга група от картагенската аристокрация представлявали едрите търговци, чието благосъстояние зависело от морската търговия със страните от Средиземноморието и извън пределите му. Както е известно, Картаген поддържал активни търговски връзки с Египет¹², Италия и гръцкия свят¹³, а също така с Испания, където (в южната част на Пиренейския полуостров) пунийците заемали господстващо положение¹⁴. Картагенските търговци активно участвали в търговията с районите, граничещи с Червено море¹⁵, и прониквали също така в басейна на Черно море¹⁶. Естествено при тези условия не можело да не възникне влиятелна прослойка, чиито интереси били свързани предимно, ако не и изключително, с морската търговия. Съвсем разбираемо е, че тези хора се стремели към запазване, затвърдяване и разширяване на властта на Картаген над морските търговски пътища. Техните интереси се сливали с интересите на онези, които по различни начини обслужвали морската търговия или произвеждали за продан различни занаятчийски изделия. Те смятали за основна цел на външната политика на Картаген установяването на монопол на пуническата търговия над целия известен тогава свят. Иначе казано, поради необходимостта да бъдат унищожени или подчинени конкурентите, ставало дума за създаване на „световна“ държава, която да обхване целия ойкумен с център Картаген. Хамилкар Барка и Анибал имали да решават точно тази задача.

Сама по себе си тя не би трябвало да изглежда съвсем неразрешима. В средата на втората половина на IV в., малко повече от сто години преди това, Александър Македонски извършва своя завоевателен поход, чрез който подчинява целия Близък изток, Иран, Средна Азия и част от Индия. Смъртта го застига в разгара на подготовката на нова експедиция, този път на Запад, срещу Картаген. И като се проследи развитието на събитията, трудно може да не се стигне до извода, че ако не била преждевременната му гибел, той би успял да осъществи и това свое намерение. А нима и самата персийска държава не включвала освен Средна Азия и Иран практически цялото източно Средиземноморие? Разбира се, държавата на Александър се разпаднала. Но не се ли е разпаднала поради това, че неговите пълководци я разпокъсали и след това в непрестанни войни си присвоявали повече или по-малко обширни владения в зависимост от таланта и шанса си? Това, което се било удало на Александър, към което се стремели неговите приемници, можел да повтори и Картаген,—ако неговите стратези имали достатъчно умение и шанс.

Съществували ли са обективни предпоставки за създаването на подобни „световни“ държави? Без съмнение да, в противен случай Римската империя например не би успяла да удържи под своя власт всички страни от средиземноморския басейн в продължение на няколко столетия. Разбира се, те представлявали твърде пъстър конгломерат от различни по култура и ниво на социално-икономическото си развитие райони, племена и народности, „обединени“ от копието на завоевателя. Съществуването на тази държава често зависело от военните способности на един или друг цар или пълководец. Но все пак на мястото на загиващите политически организми постоянно възниквали нови, които всеки път обхващали, общо взето, едни и същи територии, и това явление не може да се обясни само със случайно стечение на обстоятелствата.

Към предпоставките за това се отнася преди всичко, независимо от постоянните войни, развитието и запазването на тези територии, на търговските и други връзки между обществата, сериозно затруднени от обстоятелството, че извън пределите на своето племе, на своя граждански колектив човек на практика се оказвал извън закона. Позволено било безнаказано да го убият, да го заловят в плен, да го продадат в робство. В условията на постоянни сблъсъци на всеки срещу всеки тази опасност била съвсем реална. Мъчели се да я намалят или даже да я ликвидират изцяло чрез съюзнически договори, споразумения за гостоприемство (един вид побратимяване) между частни лица, а също и между държави за осигуряване на взаимна неприкосновеност. Обаче тези полумерки не давали сигурни гаранции. Само териториалната държава със своите сили можела да установи ред, да осигури мир и безопасност в обширни пространства. Иначе казано, развитието на стоковото производство и вследствие на това възникването на средиземноморския пазар е основната предпоставка за възникване на древните териториални държави.

Макар че ограничавала съществено суверенитета на влизащите в нея брънки, държавата от този вид никога не го ликвидирала напълно. Подвластните на териториалната държава общества по правило запазвали административно-политическото си устройство, повече или по-малко самостоятелно водели вътрешната си политика и създавали дипломатически връзки даже извън пределите на държавата, имали свои собствени закони и т. н. Върховният суверенитет на териториалната държава, чиито отношения с подвластните ѝ политически организми придобивали характерния облик на съюзнически, се изразявал в необходимостта местните власти да съгласуват политиката си с политиката на централното правителство и да му плащат различни налози, базиращи се на данъка и на контрибуциите. Въпреки цялата си тежест тези ограничения, изглежда, се компенсирали с излишък от установяването на мир и безопасност, както и от поддръжката, която централното правителство осигурявало на местната земеделска и търговско-занаятчийска аристокрация за укрепване на господството ѝ. Когато териториалната държава не била в състояние да осигури нито едното, нито другото, когато интересите на местните управляващи кръгове влизали в непримирим конфликт с интересите на централното правителство, когато тази държава се превръщала изключително в оръдие за експлоатация на поданиците в интерес на господстващото общество или прослойка от населението, тогава тя загубвала опора и загивала.

Хамилкар Барка и Анибал си поставили именно такава, неизпълнима поради самото си естество задача — да укрепят и разширят картагенската държава, създадена, за да осигури на картагенските земевладелци и търговци възможността да подтискат и експлоатират цялото останало човечество и да се обогатяват за негова сметка. Но на пътя на картагенците се изпречил Рим.

Към средата на III в. Рим отдавна вече надраснал рамките на малкия войнствен град-държава, на аристократичната република, принудена да се бори с безброй външни врагове не само и не толкова за господстващо положение, колкото за самото си съществуване¹⁷. Вече отминали времената, когато господството в града принадлежало изключително на патрициите. В резултат на многогодишна ожесточена борба плебеите завоювали пълно гражданско равноправие с патрициите и получили достъп до висшите държавни длъжности, а също така и до сената, който се попълвал от бившите длъжностни лица — право, от което, разбира се, можела да се възползва само върхушката на римския плебс. През III в. малко на брой (не повече от 30) патрициански и плебейски родове в Рим създават нова аристокрация — нобилите, чиято икономическа основа било едрото земеделие. Тази нова аристокрация произлязла от средата на конниците, т. е. от гражданите, чието имуществено положение им позволявало да служат в кавалерията. От средата на конниците с особено висок имуществен ценз и знатност („нобилитет“) излизали длъжностните лица, които след отбиване на службата си заемали сенаторските кресла. По такъв начин сенатът се превърнал в крепост на нобилите. Опрени на формално свободните, но фактически зависими клиенти и колони, които работели на техните поля и ги поддържали при кандидатстване за изборни длъжности, както и при гласуване в народното събрание, нобилите правели всичко възможно да задържат здраво в ръцете си управлението на държавата и да не допускат парвенюта от други съсловия до висшите военни и граждански длъжности. Както и би трябвало да се очаква, нобилите не били чуждо на вътрешни сътресения и конфликти съсловие. Напротив, може да се установи съперничеството между отделни групи родове — политически клики, които се стремели да завземат изцяло властта. Една от тях била оглавявана от рода Фабии, тясно свързан с родовете Атилии, Лицинии, Манлии, Отацилии, Фулвии, Манилии, Огулнии и Летории. Ядрото на другата групировка бил родът Емилии. Около него се обединявали родовете Ливии, Ветурии, Сервилии, Папирии, Корнелии Сципион. След скъсването с Фабиевия род, към тях се присъединява и родът Лицинии. С голямо влияние в Рим се ползвали Клавдиевци, заедно с които били родовете Валерии, Сулпиции, Волумнии, Юнии, Марции, Семронии. В началото на III в. те се солидаризирали с Фабиевци, но по-късно скъсали с тях¹⁸. Доколкото може да се съди, между тези групировки нямало принципни разногласия — борбата се водела около отделни кандидатури, около най-целесъобразната тактика. В периода на най-голямата заплаха за римската държава, пък и въобще при определяне на дългосрочните основни цели на римската политика те действали всички заедно. Онези конници, които не можели да влязат в средите на нобилите поради имущественото си положение и поради липсата на необходимата по римските преценки степен на знатност, през III в. постепенно обособили отделно („конническо“) съсловие, което давало висшите военачалници и завзело в свои ръце търговията и воденето на финансовите операции.

Друг важен резултат от острите класови стълкновения било премахването на поробването за дългове (макар че системата на заробващите отработвания на дълговете не била ликвидирана и често се появявала в Италия. Така било укрепено до известна степен положението на римския селянин. Разбира се, голяма част от селското население било от клиенти и колони, които, зависели от едрите собственици и, както изглежда, нямали своя земя. При все това значителна и много влиятелна прослойка на римското общество представлявало свободното селячество — плебеи, получили достъп до държавната земя, чиито фондове постоянно се попълвали по време на завоевателните войни, и дребни и средни собственици от същата тази плебейска среда. В обществения живот се усещал и постоянният натиск на лишените от земя — пролетариите. Тази народна маса можела активно да защитава интересите си и да издига свои лидери на ръководни постове, преодолявайки съпротивата на нобилите. Обръщението към народа или даже заплахата за това били способни да заставят управляващата клика да отстъпи.

Основен обект на борбата между новата аристокрация и обикновеното гражданство била земята и именно това правело и едните, и другите заинтересовани от завоевателни войни. Войните носели „законна“ плячка, като създавали условия за забогатяване. Те увеличавали държавния землен фонд („обществената нива“), за сметка на който можели да разширяват владенията си всички граждани (поне теоретично, на практика, разбира се, държавната земя така или иначе попадала предимно в ръцете на нобилите). Войните позволявали системно да се създават колонии в различните части на Италия и по такъв начин да се снабдяват със земя безимотните и малоимотните, като едновременно Рим се отървавал от един твърде опасен „взривен“ елемент. Към средата на III в. практически цяла Италия се оказала под властта на Рим. Естествено било да се очаква, че сега той ще се опита да завладее и Сицилия — непосредствено продължение на Апенинския полуостров.

Държавният строй на Рим¹⁹ по времето, което ни интересува, запазвал като цяло значително повече черти на демократизма, водещ началото си от най-древното обществено устройство, отколкото Картаген.

Този демократизъм се проявявал преди всичко в действеността на народните събрания. От незапомнени времена в Рим съществували три типа народни събрания (комиции): запазилите се като отживелица куриатни (първоначално събрания на патрициите), които се занимавали с осиновявания, утвърждаване на завещания и формално утвърждаване на магистратите на власт; центуриатни (събрания на воините), които избирали всички висши длъжностни лица, приемали закони, които влизали в сила след утвърждаването им от сената, обявявали война и сключвали мир, осъществявали правосъдието по углавните дела; трибутни, развили се от средата на V в. от плебейските събори. След първата половина на III в. решенията на трибутните комиции били приравнени по значение към решенията на центуриатните, а в работата им започнали да вземат участие не само плебеи, а и патриции. Многоликият облик на римското народно събрание може да предизвика известно учудване, но той е лесно обясним. Гражданският колектив се проявявал според обстоятелствата в различен облик: в едни случаи като общност от граждани в тесния смисъл на думата, в други — като съвкупност от войници, съставящи народното опълчение, в трети — като маса плебеи, обсъждащи на своите събрания държавните работи. Разбира се, системата на разглеждане на делата в народното събрание и в сената давала възможност на самостоятелните кръгове да прокарват приемливи за тях решения. Работата е в това, че в центуриите гражданите били разпределени неравномерно и по-голямата част били хората с висок имуществен ценз, които освен това и гласували първи. В народните събрания можели да поставят въпроси за обсъждане само магистратите и следователно обикновените им участници били лишени от законодателна и политическа инициатива. Решенията на центуриатните комиции трябвало да бъдат утвърдени, а от средата на IV в. — и предварително одобрени от сената. Въпреки това народните маси имали възможност да оказват донякъде определено влияние на хода на събитията чрез свободна изява на волята и чрез гласуване. Приетите, макар и след многогодишни борби, благоприятни за народните маси закони са достатъчно показателни. Нещо повече, според закона на Хортензий (287 г.) решенията на плебейските събрания по трибуси — плебисцитите, въобще не подлежали на одобрение от сената. Съществен е и фактът, че римската армия все още си оставала народно опълчение, което също давало в ръцете на демократичните кръгове средства за въздействие върху правителството.

Римският държавен строй осигурявал като цяло господството на нобилите, но по принцип не изключвал възможността за всеки човек да участва активно в политическия живот и даже да стигне до най-високи постове [вж. напр. Циц., Сест., 137]. Римската система на магистратурите се отличавала със своята стройност и сложност едновременно. Те се разделяли на обикновени (колегия от двама консули, претори, цензори, плебейски трибуни, едили, квестори) и извънредни (диктатор и помощник — началник на конницата; военен трибун с консулска власт). Някои длъжностни лица (консулите, преторите, диктаторът,  военният трибун с консулска власт) притежавали империум и се смятали за по-висши от останалите. Към висшите спадали също цензорите и народните трибуни. Най-сетне и някои от магистратурите се смятали за курулни — консулите, диктаторът, военният трибун с консулска власт, преторът, цензорът и курулният едил. Те имали право да седят на специално почетно, т. нар. курулно кресло, а след изтичане на срока на магистратурата им при включването им в сената, който се попълвал от бившите магистрати, заемали там положение на първенци („курулни сенатори“). В Рим, както и в Картаген, изпълнението на държавните задължения не само че не се заплащало, но и изисквало значителни разходи от страна на магистрата. То се смятало като почест, отдадена на избраника от благосклонния към него народ. Ясно е, че при такива условия и тук възниквали предпоставки за избор на кандидатите „по знатност и богатство“. И все пак характерната за римската традиция фигура на суровия селянин Луций Квинкций Цинцинат, който бил призован от отечеството от ралото на висша държавна длъжност и след като изпълнил дълга си и спасил родината, се върнал при жалкото си парче земя [Ливий, 3, 26, 6—12] — този христоматиен образ на „римлянина от старото поколение“ не е създаден току-така. Маний Курий Дентат, победителят на един от най-талантливите пълководци на елинистическа Гърция — епирския цар Пир, произлизал от затънтено село, бил бедняк, а след победата, която завинаги спечелила Италия за Рим, продължил по старому да стопанисва дребната си нивичка и сам със собствените си ръце орял, сеел и жънел. Посетители го заварили седнал пред огнището в скромната си селска къща да вари манджа от ряпа в груби глинени съдове [Циц., Държ., 13, 40; Циц., Кат., 55; Плиний, 19, 87]. Дъщеря му получила зестра от държавата [Апулей, 18]. По времето на Първата пуническа война Марк Атилий Регул, командващ римските войски в Африка, пише писмо до сената, в което обръща внимание на бедственото положение на малкото си стопанство: то стигнало до пълен упадък по време на отсъствието на стопанина си, разорено от ратаите. Регул моли да го пуснат в къщи, като му изпратят смяна [Ливий, съдърж., 18]. Нещо повече, Апий Клавдий като цензор включва в сената потомците на освободени роби [Диодор, 20, 36, 3]. Освободеният роб на самия Апий, Гней Флавий, чийто баща бил роб, получава длъжността курулен едил [Диодор, 20, 36, 6; Ливий, 9, 46, 10]. Потомци на освободени роби били и хората от рода на Клавдий Марцел, един от които изиграва толкова важна роля във Втората пуническа война. Разбира се, и в Рим подобни явления били сравнително редки (а мероприятията на Апий Клавдий предизвикали твърдия протест на патрициите), обаче те са показателни като израз на определена тенденция в живота на обществото. Впрочем достъпът до конническата среда и до висшите длъжности не бил навеки затворен за никого. Сведения за „низкия“, незнатен произход на някои магистрати били доста широко разпространени в публицистиката и историографията на епохата. Тук ще споменем само един човек — Гай Теренций Варон. Претърпял разгром при Кана, даже и след този си неуспех заемал видни изборни длъжности, макар че по разбираеми причини бил отстранен от ръководството на военни операции. Той не притежавал знатност („нобилитет“) в тесния смисъл на понятието²⁰.

И още нещо накрая. Римската система на управление на покорените територии била създадена, разбира се, за пълното им подчинение на завоевателя, и също така за експлоатация на тяхното население. Като давали различни правови статути на отделните области и градове, римляните се стремели да изключат дори и възможността за обединението им против общия враг. Между подвластните на Рим политически единици имало: 1) автономни муниции, чиито жители притежавали римско гражданство (със или без право да участвуват в народното събрание), 2) градове с латинско право, чиито жители били имуществено правоспособни в Рим, а в някои случаи имали право да сключват бракове с римляни, които се признавали за законни, 3) съюзници, които запазвали, макар и с извести» ограничения, своя суверенитет; те трябвало да съгласуват с Рим външната си политика и също така да му доставят помощни войски. Накрая една особена група общества под властта на Рим образували безправните „поданици“, лишени от каквато и да било автономия. Най-тежко за „съюзниците“ и „поданиците“ на Рим било, че римляните им отнемали от една трета до половината от земления фонд, но като цяло положението на италийците под властта на Рим несъмнено било по- леко от положението на либийците под властта на Картаген. Рим, доколкото може да се съди по съществуващите данни, не създавал пречки за икономическото развитие и търговската дейност на своите волни и неволни „съюзници“ и „поданици“. Идеята да монополизира морските и сухоземните пътища и пазарите за суровини и стоки никога не е хрумвала на римското правителство. Ето защо, като осигурявало в сферата на своето господство определен ред и стабилност, то можело да разчита на поддръжката на доста влиятелни слоеве от обществото, преди всичко на управляващата аристократична върхушка, чиято власт сенатът осигуряват с всички възможни средства. Пък и римското правителство не желаело да предизвиква твърде силно недоволство у италийците. По-нататък ще видим, че позицията на италийците, особено след битката при Кана, не била толкова единна, колкото може да се мисли: съществено влияние ѝ оказвали и развитието на обществено-политическата ситуация, и вътрешнополитическата борба, и мечтите за получаване на независимост (изглеждало, че властта на далечния Картаген по-малко ще тежи, оше повече че Анибал бил готов да гарантира всичко, каквото му поискат). Имало и общества, които отдавна проявявали постоянна враждебност към Рим — Самниум, Бруциум. Обаче като цяло проримските тенденции, особено в Централна Италия, а също и на юг, се оказали по-действени, отколкото антиримските.

В заключение на казаното можем да твърдим, че Рим притежавал в борбата с Картаген определени политически предимства. Тези предимства се заключавали не в това, че римското държавно устройство било патрицианско (Картаген също бил аристократическа държава), и не в демократичните отживелици (Баркидите, както ще видим по-нататък, се опирали на народните маси в Картаген, изразявали техните интереси, а Хаздрубал, зетят на Хамилкар, бил водач на демократическата партия). Най-важното предимство на Рим било запазването на народното опълчение като основна военна сила на държавата (съответно моралните качества на римската армия били по- високи, отколкото на картагенската) и неговата италийска политика.

В борбата на Картаген с Рим се сблъскват две системи на военна организация, обусловени от особеностите на социалната структура и политическия строй на двете общества.

Основната маса от картагенската армия (освен „свещената дружина“, въоръжена с дълги копия, в която пуническите аристократи карали военната си служба и стажували за командни длъжности) била, както казахме, от наемни войници — ибери, гали, италийци, гърци, африканци; пуническите власти обикновено ги мобилизирали. Освен тежковъоръжената (с копия и мечове) пехота, която съставяла центъра на бойното построение — фалангата, картагенското командване обикновено имало на разположение конница — нумидийска или иберийска, — която разполагало по фланговете, въоръжени с прашки балеарци, намиращи се пред бойния ред, и бойни слонове за унищожаване живата сила на противника. Трябва да кажем обаче, че слоновете представлявали и най-опасната за самите картагенци част от тяхната армия: твърде често врагът успявал да обърне слоновете срещу пуническите воини. При стануване войските обикновено се разполагали в укрепен лагер, но неговото устройство не ни е известно.

В римската армия воините се делели на следните групи: велити (въоръжени с меч, къси метателни копия, лък и стрели и прашка), копиеносци (които имали меч, пилуми и защитно въоръжение — щит и кожена броня, обшита с металически пластинки), „предни“ (по-рано те се намирали в първата редица, били въоръжени както копиеносците), ветерани-триарии (вместо пилум имали обикновено копие). Основно войсково подразделение на римската армия бил легионът, който се състоял от 30 манипули; всяка манипула наброявала 120 войници — копиеносци и „предни“, или 60 войници (триарии). Манипулите се състояли от два центурия, а командирът на първия центурий бил същевременно и командир на манипулата. В състава на легиона влизали и 10 отряда („турм“) конница, по 30 ездачи във всеки. Пред боя легионът обикновено се построявал в 3 линии по 10 манипули. Интервалът между манипулите бил равен на дължината на фронта им, а дистанцията между линиите била 15—25 м. Манипулите се строявали в 10 редици по 12 души. В първата линия обикновено се нареждали копиеносците, след тях били манипулите на „предните“, а на края на бойното построение били триариите.

При картагенците по правило боя започвали прашконосците, а при римляните — лековъоръжените велити, които се оттегляли в тила и по фланговете, след като хвърляли късите си копия, стрелите и камъните. Копиеносците унищожавали с копията си щитовете на противника и след като го лишавали по този начин от възможността да се отбранява, се нахвърляли върху него с мечове. Ако тази атака не донасяла успех, копиеносците се оттегляли на интервали в тила и ги заменяли по-опитните „предни“, а след това в боя се въвеждал последният резерв — триариите.

Тази организация на римската пехота и конница създавала определени предимства в сравнение с картагенската. Римляните били по-подвижни. Тяхното командване можело да маневрира по-свободно, в това число и с малки групи воини. Но едва след доста дълго време римските пълководци се научили да побеждават войниците на Анибал.

След всеки дневен преход римляните си изграждали лагер, ограден с ров, земен вал с порти на всяка страна и плетени щитове. Палатките в лагера се разполагали в строго установена последователност, така че всеки войник знаел точно и своето място, и разположението на всички подразделения. Докато се намирали в лагера, войниците обикновено се чувствали в пълна безопасност²¹.

Най-ранните контакти между картагенци и римляни се губят в дълбоката древност. Полибий [3, 22] съобщава, че първият договор между Картаген и Рим датира от консулството на Луций Юний Брут и Марк Хораций, двадесет и осем години преди нахлуването на персийския цар Ксеркс в Гърция, или с други думи — от 509 г.²² Съставен без съмнение по образец на споразуменията, които Картаген сключвал със своите етруски съюзници²³, той предвиждал на първо място установяване на сферата на картагенския монопол отвъд Прекрасния нос, на второ място регулирал римската (или по-точно етруската) търговия в Сардиния, Сицилия и Северна Африка, а на трето място забранявал на картагенците да завземат каквито и да било територии в Лациум и да водят войни със съюзниците на Рим. Най-голям интерес и най-силна полемика сред изследователите предизвиква въпросът за местоположението на Прекрасния нос. Полибий [3, 22, 5] пише: „Нито римляните, нито техните съюзници могат да плават оттатък Прекрасния нос, ако не бъдат принудени от лошо време или от врагове“ (цитат от договора). В своя коментар към договора Полибий [3, 23, 1—4] разяснява тази клауза по следния начин: „Прекрасният нос е носът, който се намира точно пред Картаген в северна посока. Картагенците твърдо смятали, че римляните няма защо да плават на юг оттатък него с дълги кораби, тъй като — предполагам — не искали те да разузнаят местата около Бисатис и около Малкия порт, които наричали Емпория, защото тази страна е плодородна. Ако ли пък някой, отклонен от лошо време или неприятел, се нуждае от най-необходими неща за извършване на жертвоприношение или за оборудване на корабите си, картагенците смятат, че може да ги вземе и че хвърлилият котва обезателно трябва да се отдалечи в рамките на пет дни. А към Картаген и към цяла Либия отсам Прекрасния нос, и към Сардиния и към Сицилия, която владеят картагенците, на римляните се позволява да плават за търговия. Картагенците обещават с държавно поръчителство да осигуряват спазването на законността.“ От коментара на Полибий става ясно, че Прекрасният нос трябва да се търси в Северна Африка, в непосредствена близост с Картаген²⁴. Но този въпрос очевидно не може да бъде решен толкова категорично. Правят впечатление следните обстоятелства. Първо, в самия договор местоположението на Прекрасния нос не е посочено, при това, когато в него става дума за търговията с Либия, липсват каквито и да било териториални ограничения. Този факт свидетелства против предложената от Полибий локализация. Второ, в пояснението на Полибий има вътрешно противоречие: съгласно втория договор на Картаген с Рим [Полибий 3, 24, 4] и собствения коментар на Полибий към този документ [3,24, 2] в непосредствена близост с Прекрасния нос се намирали Мастия и Тарсей (т. е. Таршиш, Тартес), разположени на Пиренейския полуостров. Тези факти правят според нас по-правдоподобна локализацията на Прекрасния нос извън пределите на Северна Африка, най-вероятно на средиземноморското крайбрежие на Испания, в района на нос Нао²⁵. Очевидно договорът с Рим е един от многото в серията международноправни актове, с които Картаген затвърдявал в края на VI в. политическото си господство и търговския си монопол в южната част на Пиренейския полуостров след разгрома на Тартеската държава и гибелта на Тартес.

Вторият договор на Картаген с Рим обикновено се датира към 348 г. [срв. Ливий, 7, 27, 2; Орозий, 3, 7, 1—3; Диодор, 16, 69, I]²⁶, но през 1958 г. бе предложено ново гледище: посочваше се, че всъщност вторият договор представлява само развитие, конкретизиране и уточняване на първия и затова не може да бъде много отдалечен хронологически от него. Като се изхождаше от това, бе предложен вторият договор на Картаген с Рим да се датира в края на VI в., или по-точно — около 500 г.²⁷ Тази хипотеза изглежда твърде правдоподобна, но засега за съжаление липсват данни, които биха позволили проблемът да се реши окончателно. Както и да е, според този договор [Полибий, 3, 24, 3—13] на римляните се забранявало да плават отвъд Прекрасния нос, към Мастия и Тарсей — Таршиш, т. е. Южна Испания, а също така за Сардиния и Либия. Те си запазвали правото и възможността да търгуват само в пуническа Сицилия и в самия Картаген. Освен това договорът установявал „реда“, ако може така да се каже, ,на пиратските набези на картагенците в онези райони на Лациум, които не били под властта на Рим, при което се предвиждала възможност за освобождаване на пленените римски съюзници на римска територия и на картагенските — на картагенска.

По-нататъшното развитие на тази линия на взаимоотношенията е намерило отражение в договора, чието основно съдържание е запазил късният римски автор Сервий в своя коментар към „Енеида“ на Вергилий [4, 628]. Обикновено този договор се датира през 306 г.,²⁸ обаче във връзка с преразглеждането на времето на втория договор напоследък се предлага  да бъде отнесен към 348 г.²⁹ В него се предвижда пълна забрана за картагенците да плават към бреговете на римските владения, а за римляните — към картагенските. Корсика трябвало да стане своеобразна буферна територия, отделяща едните от другите. Аналогични сведения се съдържат и в трудовете на прокартагенски настроения [Полибий, 1, 14, 3] гръцки историк Филин. Според изложението на Полибий [3, 26, 3] Филин пишел, че „римляните и картагенците имали договори, според които римляните трябвало да се откажат от цяла Сицилия, а картагенците — от Италия“. Полибий рязко отхвърля съобщението на Филин — според него такова споразумение никога не е имало и липсват каквито и да било писмени данни за нещо подобно [3, 26, 4]. Обаче аргументацията на гръцкия историк в светлината на сведенията на Сервий не може да бъде приета за убедителна. Не е изключено римляните да са скрили от него този документ, който би позволил на враговете (въпросния Филин) да ги обвинят във вероломство. Във всеки случай политическата обстановка в края на IV в., когато остро се чувствала необходимостта от разделяне на сферите на влияние и когато страните още не можели да претендират нито за Италия (Картаген), нито за Сицилия (Рим), не изключва неговото съществуване. Очевидно Тит Ливий [9, 43, 26] има предвид същия договор, когато пише, че „в същата година т. е. 306 г. — б. а.) и с картагенците бе подновен за трети път съюзът, а на техните пратеници, пристигнали по този случай, бяха любезно изпратени дарове“.

В съчинението на Ливий се споменава [Ливий, Съдърж., 13] и за „подновяване“ на съюза между Рим и Картаген за четвърти път. Контекстът, в който се намира това сведение, показва, че договорът е бил сключен в разгара на борбата между римляните и епирския цар Пир за господство в Южна Италия.

Предварително можем да допуснем, че става дума за военнополитически съюз, насочен срещу цар Пир. Полибий [3, 25, 3—5] е запазил сведения за подобни условия, включени в споразумението, датирано през 280 г. Явно точно за него говори и римският историограф. Страните поели следните задължения:

„Ако сключат с Пир договор за съюз, нека и едните, и другите да сторят тъй, че да могат да си помагат едни на други на територията на онези, които бъдели нападнати. Ако стане нужда, картагенците да предоставят кораби както за охрана на пътищата, така и за нападение. Възнаграждението на своите войски всяка страна да изплаща сама. Картагенците да помагат на римляните и по море, ако това е нужно. И нека никой не кара екипажа да слиза на брега против волята му.“

Изглежда, че отношенията между Рим и Картаген никога не са се отличавали с прекалена сърдечност. Борбата срещу общия враг — Пир, който възнамерявал да създаде мощно царство на запад върху отломките на римското и картагенското могъщество — на пръв поглед трябвало да ги сближи. Обаче по-нататъшните събития разкриват, че страните се опасявали от съюзника си не по-малко, ако не и повече, отколкото от противника. Поне за Рим това може да се каже. В изпълнение на договора или под такъв предлог уж в помощ на Рим била изпратена флотилия от 120 кораба, обаче сенатът вежливо благодарил и се отказал. По-лесно му било да постъпи така, след като непосредствената опасност била отминала. Тогава картагенецът Магон тръгнал към Пир. Било обявено, че той иска да спомогне да се установи мирът между Рим и Пир, макар че всъщност се опитвал да разбере плановете на Пир: картагенците били много разтревожени от слуховете, че царят имал намерение да нахлуе в Сицилия [Юстин, 18, 2, 1—4, Вал., Макс., 3, 7, 10].

Оставаме с впечатлението, че съюзниците са действали поотделно, фактически независимо един от друг въпреки сведението на Диодор [22, 7, 5], че картагенците били предоставили на римляните свои кораби за прехвърляне на войски в Региум. Когато най-лошите опасения на картагенското правителство се оправдали, когато Пир се прехвърлил в Сицилия и даже се обявил за цар на този остров, картагенците се оказали сами и след като претърпели редица съкрушителни поражения от противника, поддържан от местното гръцко население, загубили почти всичко [Юстин, 23, 3, 1—4; Ап., Сами. 12]. Единственото, което успели да запазят благодарение на господството си по море, е пристанището Лилибей. Опасността изглеждала толкова страшна, а бездействието на Рим дотолкова лишавало от всякаква надежда за спасителна помощ отвън, че картагенците се решили, нарушавайки съзнателно съюзническите задължения, да предложат мир на врага. Те били готови да се примирят със загубите и даже да предложат флота си на своя доскорошен противник. Преговорите не дали резултат, тъй като Пир поискал да му отстъпят и Лилибей [Плут., Пир, 22—24]. Картагенците успели да възстановят господството си в Сицилия само защото сицилийската политика на царя (събиране на налози и повинности, разполагане на гарнизони и пр.) направила сицилийските гърци техни съюзници. В крайна сметка Пир бил изгонен от Сицилия в Италия [Ап., Сам., 12]. Впрочем в античната историография има и по-различни сведения: отбелязва се, че Пир напуснал Сицилия, отстъпвайки пред настойчивите молби на италийските си съюзници, които се опасявали от ново нашествие на римляните [Юстин, 23, 3, 5—9]. Както изглежда, и едното, и другото са изиграли своята роля, макар че за Пир, а може би и за Рим, било политически по-изгодно да се изтъкне тъкмо второто обстоятелство. Както и да е, ако Пир не бил опълчил срещу себе си сицилийските гърци, което картагенците използвали за своите цели, неговото заминаване за Италия едва ли би могло да повлече след себе си рухване на всички планове, свързани с острова.

След като Пир се оказал принуден да изостави Сицилия, а след това и Италия, повече не ставало и дума за съюз между Картаген и Рим. Враждата помежду им се възобновила — този път с назряващ пряк конфликт. Взаимните нарушения на договора от 306 г. — опитът на Картаген да окаже помощ на Тарент в неговата съпротива срещу римската експанзия [Ливий, Съдърж., 14; Орозий, 4, 3, 1—2; 5, 2; Зонара, 8, 6] и намесата на римляните в работите на Месана [Полибий, Л, 8—11] — послужили като предлог за началото на войната.

По същество изходът от първата война между Картаген и Рим — Първата пуническа война (264—241 г.) бил предрешен в самото начало. В хода на кампанията от 264 до 262 г. римляните успели да накарат сиракузския цар Хиерон II — дотогава съюзник на пунийците — да премине на страната на Рим, в резултат на което Картаген се оказал политически изолиран, и освен това успели да наложат своето господство практически на целия остров. Особено тежък удар за картагенците било падането на Акрагант, стратегически най-важния пункт в Сицилия. След това под тяхна власт оставали само някои крайморски градове, които сега се снабдявали и отбранявали от морето.

До този момент римският военен флот не можел изобщо да се сравнява с картагенския и поради това изглеждало, че Рим никога нямало да успее да преодолее предимството на картагенците в тази област. Пред съперниците се откривала перспективата за продължителна изтощителна война. Картаген не можел да постигне победа предимно с морски сили. Но и Рим не можел да победи само със сухопътни войски. Затова пред Картаген възникнала задачата да създаде боеспособна пехота, докато Рим бил изправен пред необходимостта спешно да строи нови военни кораби и да обучава моряци. Ние сме осведомени главно за действията на римляните, но по-нататъшните събития говорят сами за себе си: римските военачалници спечелили съревнованието. След като пленили една заседнала в плитчина картагенска пентера, те я използвали като образец и още през 260 г. разполагали с флот от 120 единици. Но не само това: за да могат да неутрализират обикновените за времето начини на водене на морски бой — разкъсване на строя на корабите и таран, — римляните разработили нова тактика. Те изобретили абордажните мостчета („врани“). По тези мостчета войниците притичвали на вражеския кораб и там водели ръкопашна схватка. По този начин римляните получили възможност да използват в морето, в абордажния бой предимството на своята пехота. Наистина първото морско начинание на римляните завършило с неуспех: те се опитали да завладеят Липарските острови, но били затворени в пристанището и заловени в плен (17 кораба под командването на консула Гней Корнелий Сципион). Но поражението било компенсирано даже с печалба от победата при Милия през 259 г., където били потопени или взети в плен 50 военни кораба, кажи-речи, половината картагански флот. Този успех потресъл съвременниците, особено самите римляни; консулът Гай Дуилий, който командвал римския флот, бил удостоен освен с обичайния триумф и с изключителни почести: по постановление на сената на обществени места трябвало да го придружава флейтист. До нас е стигнал и паметникът, издигнат да увековечи подвига на Дуилий [CIL, I, 195; Плнний, 34, 20].

Сега римските власти имали възможност да се опитат да сломят Картаген на африканска територия. През пролетта на 256 г. 4 легиона, командвани от двамата консули Марк Атилий Регул и Луций Манлий Волсон, се отправили с 330 кораба към африканския бряг. Картагенците, които срещнали противника при Екном, не успели независимо от численото си превъзходство (те имали 350 кораба) да попречат на враговете си и да ги принудят да се завърнат в Сицилия. Загубил 94 кораба (срещу 24 римски), пуническият флот отстъпил в Африка. Римляните дебаркирали там, където изобщо не ги очаквали — в района на крепостта Клупея, която им станала опорен пункт. По настояване на сената половината от участниците в десанта начело с Волсон се завърнали в Италия. Независимо от това Регул успял да постави под своя контрол почти всички африкански владения на Картаген и да си спечели съюзник в лицето на разбунтувалите се либийци.

Като не разчитало на военна победа, картагенското правителство се опитало да излезе от войната, примирено със загубата на Сицилия и Сардиния. Но това се сторило малко на Регул. По време на преговорите той поискал картагенците да унищожат военния си флот и да се задължат да доставят кораби на Рим. Да се приемат тези условия означавало да се ликвидира Картаген като велика държава и да се постави под пряка зависимост от Рим. Картагенците решили да се защитават. От Сицилия били извикани войски. Освен това била създадена нова армия от гръцки наемни войници начело с талантливия пълководец спартанецът Ксантип (дейността му до този момент и след това са неизвестни). В резултат съотношението на силите рязко се изменило и картагенците успели, главно благодарение на стратегическото майсторство на Ксантип, да разбият напълно войските на Регул недалеч от Тунет. Картагенцнте устроили кървава баня на либийските съюзници на Рим и споменът за хилядите убити и екзекутирани дълго още живял в африканските села и паланки.

Военните действия сега отново се съсредоточили в Сицилия и от самото начало приели явно неблагоприятен за картагенците обрат, макар и операциите на римляните по море да не били твърде успешни. През 254 г. картагенците изоставили Панорм, а през 251 г. претърпели тежко поражение под стените на този град, като загубили 120 бойни слона. През 249 г. паднал Ерикс и под властта на Картаген останали само Дрепанум и Лилибей. Един нов опит на Картаген да сключи мир не дал резултати. Междувременно римляните се оказали неспособни да блокират напълно Дрепанум и Лилибей нито откъм морето, нито откъм сушата. Картагенските моряци прониквали в пристанището със своите малки платноходки, преодолявайки всички препятствия, създадени от римляните. Пуническите конници нанасяли на противника чувствителни удари и залавяли римските обози с продоволствие, предназначени за обсадителите. В желанието си да измени рязко положението консулът Публий Клавдий се опитал да унищожи картагенския флот в пристанището на Дрепанум, но пуническият пълководец Атарбо успял да обкръжи римските кораби, да завземе 80 от тях и да унищожи 100. Клавдий успял да спаси само 30 кораба. Разгромът бил допълнен от унищожаването на римския транспортен флот в района на Хела и Камарина. В резултат даже и непълната блокада на Лилибей и Дрепанум, наложена от римляните, била ликвидирана. След тринадесетгодишна изтощителна борба страните се върнали на старото положение, създадено още от 262 г., и очевидно, както и в края на 60-те години, били далеч от окончателната победа.

Такава била ситуацията, когато през 247 г. за командващ картагенокия флот в Сицилия бил назначен Хамилкар Барка, а в семейството му приблизително по това време се родил синът му Анибал — в близко бъдеще най-упоритият и най-опасният враг на Рим.

II

Хамилкар, син на Анибал, с прозвището — родово може би — Барка („мълния“), заел според съобщението на неговия биограф най-важния по това време пост и фактически поел отговорността за изхода на войната с Рим в юношеска възраст [Корн. Неп., Хам., 1, 1]. Според нас едва ли трябва да се вярва много на тези сведения. На Хамилкар биха могли да бъдат приписани биографични данни, отнасящи се до несравнимо по-знаменития му син и приемник. Във всеки случай, преди да получи подобно назначение, Хамилкар е трябвало да премине сериозна военна школа, участвайки в бойни операции срещу римляните на различни длъжности, както и да придобие известен административен опит в ролята на магистрат, включително и на най-високо равнище. Трудно е да си представим, че съдбата на Картаген е могла да бъде поверена на неопитен и незрял юноша, който до този момент не се бил проявил с нищо значително. Във връзка с това ще отбележим, че към 240—230 г., когато Анибал бил на 6-7 години, Хамилкар имал поне две дъщери, достигнали брачна възраст [Полибий, 1, 78, 8; Ап., Исп., 4]. Следователно те са се родили не по-рано от 255 — 252 г. и значи самият Хамилкар е встъпил в брак не по-рано от 256 г. Всички тези сметки, разбира се, са далеч от необходимата точност и дават само съвсем приблизителна представа за възрастта на пълководеца, когато той излиза за пръв път на историческата сцена. Можем да предполагаме с известна вероятност, че през 247 г. той вече е бил на около 30 години, а може би и повече. Източникът, който е използвал Корнелий Непот, може да е имал предвид — ако предположим, че е отразил действителни събития — не абсолютната младост на пълководеца, а относителната в сравнение с годините на неговите колеги и противници.

Интересно е, че Цицерон [Циц., Задълж., 3, 99] и Зонара [8, 10] отъждествяват Хамилкар Барка с онзи Хамилкар, който командвал пуническите войски в Сицилия през 261—256 г., участвал в морската битка при Екном и също организирал в Африка борбата срещу Регул и поддържащите го нумидийци. Обаче такова отъждествяване изглежда малко вероятно.

Ако подобно съвпадение наистина е вярно, нашите основни източници не биха могли да говорят за назначението на Хамилкар Барка, сякаш той се появява в разказа за Първата пуническа война за първи път едва през 247 г. Така например Полибий [1, 56, 1] пише: „Картагенците назначили след това за пълководец Хамилкар, наречен Барка, и му предали командването на флота.“ Изразът „наречен Барка“ определено показва, че Полибий или неговият източник са искали да отличат тъкмо този Хамилкар от останалите, които нямали прозвища³⁰.

Както и да е, през 247 г. Хамилкар Барка получил това най-отговорно назначение, което по-нататък му открило пътя към завземането на цялата власт в държавата. Ако наистина на изображението на финикийския бог Мелкарт на една от монетите с произход от Нови Картаген са придадени портретните черти на Хамилкар Барка³¹, можем да си изградим някаква представа за неговия вид, макар че портретът е стилизиран от изпълнителя по съвременния му елинистически маниер. Авторът, който без съмнение се е стремил не само да постигне външно сходство, а и да даде психологическа характеристика на модела, е успял да предаде твърдата воля, решителността, суровостта и дори жестокостта на един властен и уверен в себе си надменен аристократ. Плътно стиснати тънки устни, къдрава брада, напрегнат, сякаш пронизващ поглед... Художникът старателно е избягвал всичко, което е могло да покаже в този безспорно необикновен човек други качества — мекота, доброта, деликатност. Пред нас е войник, който не би се спрял пред потоци кръв, пресметлив и непреклонен политически деец — такъв, какъвто го е възпитала картагенската действителност с интригите си, корупцията, смъртната вражда, отчаяната борба за власт. Античната традиция приписва на Хамилкар Барка държавническа мъдрост, презрение към опасността, изключително военно майсторство. Той никога никого не посвещавал в замислите си, за да не узнае противникът за тях, а войниците му да не бъдат хвърлени в смут от мисли за опасностите, които им предстоят [Диодор, 24, 5—7]. В Картаген се надявали, че един такъв човек ще съумее да изведе военните действия от задънената улица и да спечели победата.

Отначало обстоятелствата се подреждали благоприятно за картагенците³². Поел командването, Хамилкар преди всичко подложил на опустошителни нападения крайбрежието на Италия и особено южната част на Апенинския полуостров, Епизефирски Локри и Бруциум. Тази операция, в която пуническите войски очевидно не срещнали активна съпротива от страна на противника (Полибий въобще не споменава за нея), можела да има няколко цели. Първо, да принуди римляните да обърнат повече внимание на отбраната на Италия и с това да намали военния им натиск в Сицилия — основния театър на военните действия. Второ, да залови пленници, да размени и да освободи, ако не всички, то поне част от своите. И наистина още в същата година се състояла размяна на пленници един за един, макар и картагенците да не успели да върнат в родината всички свои съотечественици — явно плячката не стигнала. Най-сетне, на трето място, да демонстрира силата на картагенския флот и да подготви римляните за мисълта за мир на основата на признаване на положението от 247 г. По-нататъшните събития показват, че Хамилкар успял да осъществи замислите си само отчасти. Съдбата на войната се решавала в Сицилия и точно тук Хамилкар решил да съсредоточи основните си усилия. Той успял да дебаркира, необезпокояван от никого, недалеч от Панорм и да заеме планината Ейркте (понастоящем Монте Педегрино), която превърнал в своя военна база.

По-добър избор не можело да има. Стръмни сипеи правели планината непристъпна от всички страни и давали възможност да бъде укрепена без особени услия. На върха — голямо плоско кръгло плато — имало пасбища и удобни за обработка земи. На него се издигал и хълм, който лесно можел да се превърне във вътрешна крепост и наблюдателен пункт. В подножието на планината естествен пристан осигурявал излаз към морето и връзка с външния свят. Пътищата, които водели към Ейркте — два от дълбочината на Сицилия и един от морето, зает от пуническите войски, били труднопроходими, тъй че опорният пункт на Хамилкар бил почти недостъпен за враговете. Обаче, доколкото можем да съдим, Хамилкар не разработил ясен план за настъпателни операции на острова. Във всеки случай в неговите по-нататъшни действия не може да се открие някаква планомерност. Нещо повече, оставаме с впечатление, че той си оставал обвързан към базата си в Ейркте.

Опрян на нея, Хамилкар постоянно извършвал набези в южните области на Италия. Когато римляните създали своя база недалеч от Панорм, разчитайки да сковат неприятеля, той водил цели три години изтощителна ежедневна война с тях. Отказал се от подробно и последователно описание на събитията от тези три години, Полибий сравнява воюващите с боксьори, които се бият така, че отстрани ударите им трудно могат да се различат. Той се е ограничил с общата оценка: всички военни хитрости, капани и прийоми били изпробвани, без да се стигне до решаващо сражение. Равновесието било нарушено едва след като картагенците успели да завладеят град Ерикс и да обсадят римския лагер, който се намирал на върха на едноименната планина. Обаче и тук Хамилкар не можал да постигне решаващ резултат. Обсадата се проточила. В резултат пуническият пълководец загубил инициативата и не можал да попречи на врага да измени хода на събитията.

През 243 г. римляните отново — за трети път по време на войната — построили нов флот — този път от 200 кораба. Това било направено със средствата на гражданите, които самостоятелно или по двама-трима заедно (според имущественото им състояние) се задължавали да построят по един петпалубен кораб. Държавата поемала задължение да възстанови разходите само в случай на успешен изход на военните действия.

Когато римската армада се появила в морето, Хамилкар Барка се оказал откъснат от Картаген. Пуническите власти решили да вземат мерки да изведат войските си от Сицилия. Към северните брегове на острова бил изпратен картагенският флот, но експедицията се оказала неудачна. В битката при Егатските острови картагенската ескадра била разгромена. Като не виждали вече друг изход, картагенските власти упълномощили Хамилкар Барка да сключи мир. И наистина, след като държавните ресурси били изчерпани (картагенците се отказали принудени, макар и без резултат, да молят заем от Египет), за Картаген не оставала вече никаква надежда да възстанови морското си могъщество. Внезапно оказал се пред краха на всичките си замисли, Хамилкар бил принуден ще не ще да се подчини на обстоятелствата [срв. Корн. Неп., Хам., 1, 3; Полибий, 1, 62, 3—6].

Картагенското предложение за приключване на войната било добре дошло за римляните: хазната на Рим била празна. Затова консулът Г. Лутаций Катул, който командвал римските легиони в Сицилия, „радостно“, както пише Полибий [1, 62, 7], приел предложението на Хамилкар Барка. Въпреки това по време на преговорите Хамилкар трябвало да мобилизира всичките си дипломатически способности, за да изтръгне приемливи условия. Неговият контрагент използвал максимално предимствата от победата при Егатските острови и надмощието по море и се мъчел да включи в договора клаузи, чието изпълнение трябвало да унижи картагенските воини и с това да затрудни вербуването на наемни войници и сериозно да отслаби отбранителната способност на Картаген. Г. Лутаций Катул поискал войниците на Хамилкар да напуснат Сицилия без оръжие [Корн. Неп., Хам., 1, 5; Диодор, 24, 13]. В източниците, действително доста късни, но предаващи историческата линия на Тит Ливий, има даже сведения, че римското командване настоявало пуническите войски да идат в робство [Зонара, 8, 17]. Не се знае как са протекли преговорите, но от резултатите им е ясно, че Барка е принудил консула да отстъпи: пуническите войски получили възможност да се евакуират от острова след изплащане на откуп — 18 денария на човек. И все пак тази сравнително малка дипломатическа победа не могла да компенсира изцяло твърде неблагоприятния за картагенците резултат от войната, макар че, разбира се, Хамилкар направил всичко възможно условията на мира да не подкопаят боеспособността на Картаген и да не му попречат да се готви за реванша.

Полибий [1, 62, 8—9] предава така договора, сключен между Г. Лутаций Катул и Хамилкар Барка: „При такива условия ще има дружба между картагенците и римляните, ако това бъде угодно и на римския народ: картагенците ще очистят цяла Сицилия и няма да воюват с Хиерон, и няма да вдигат оръжие нито срещу Сиракуза, нито срещу съюзниците на сиракузците; картагенците ще върнат на римляните без откуп всички пленници; картагенците ще изплатят на римляните в продължение на двадесет години 2200 евбейски таланта сребро.“ Било постигнато споразумение и за съдбата на пленените пунически войници [Евтропий, 2, 27]. Картагенците молели за разрешение да ги откупят, но срещнали изключителната любезност на доскорошния си противник: римските власти върнали даром тези, които били в държавните затвори. Намиращите се у частни лица пленени картагенци можели да бъдат откупени, като при това взела активно участие римската хазна. Вероятно още на този етап на преговорите е било постигнато споразумение, което забранявало на Картаген да изпраща свои кораби в районите под контрола на Рим и на неговите съюзници (пък и той нямал подобна възможност) и да вербува наемници на територията на Италия. Малко по-късно то влязло в окончателния текст на договора [Зонара, 8, 17; Ап., Сиц., 2].

Всички тези условия поразяват с една съвсем неочаквана за Рим мекота. Победеният Картаген с цената на пълното си отказване от Сицилия, която и без това никога не е била напълно под негова власт, не само запазил независимостта си и всичките си останали владения в Западното Средиземноморие, но също така и положението си на велика държава, т. е. той си оставал един страшен противник. Не е чудно, че този договор предизвикал недоволство в Рим и народното събрание отказало да го ратифицира. В Сицилия била изпратена специална комисия от десет души, за да преразгледа на място условията на мира. Обаче резултатите от нейната дейност били смешно нищожни. Контрибуцията се увеличила до 3200 таланта със задължение да се изплати до десет години. Освен това в договора вписали, че картагенците ще напуснат островите между Италия и Сицилия [Полибий, 1, 63, 1—3]. Но последната клауза, както обосновано смята Т. Момзен³³, разбира се, само оформяла и юридически закрепвала създалото се положение след прекратяването на военните действия. Трудно е да си представим наистина, че след като е загубил Сицилия, Картаген би могъл да запази някакви владения в басейна на Тиренско море. Комисията на десетте взела решението си, след като се убедила напълно, че не снизходителността на Г. Лутаций Катул, а обективните обстоятелства повеляват на римляните да понамалят апетитите си. Едва ли ще сбъркаме, ако допуснем, че Хамилкар Барка е убедил римляните да не повишават изискванията си, които биха могли да доведат до провал на мирните преговори. А съдбата на експедицията на Регул пък и на самия Регул, загинал в картагенски плен, естествено се помнела твърде добре.

През 241 г. мирът бил подписан. Войната свършила. Хамилкар Барка извел подчинените му войски от Северна Сицилия в Лилибей, след което се отказал от пълномощията си и очевидно заминал за родината си [Полибий, 1, 66, 1] Оставката на командващия, чиито истински мотиви не знаем, ознаменувала преминаването на властта в ръцете на враждебна на Хамилкар аристократическа групировка. Един от най-видните ѝ дейци бил Ханон, изиграл скоро след това толкова отрицателна за картагенците роля в така наречената Либийска война.

През това време Анибал е бил на около пет години. Той растял в атмосфера на разказите за подвизите на баща си, плодовете от които били изтръгнати от ръцете на Хамилкар от хищния враг и от бездарността на политическите му противници — картагенски аристократи. Хамилкар страстно желаел да смаже и унищожи римляните. Същите чувства внушавал и на синовете си — Анибал, Хасдрубал и Магон. От уста на уста се предавали в Рим неговите думи, запазени до наши дни от традицията на Тит Ливий [Зонара, 8, 21], че отглежда синовете си като лъвове, които насъсква срещу римляните.

Знаменитата клетва, дадена от деветгодишното момче, трябва да се предполага, че завършила определен етап от неговото възпитание. Бащата не случайно и не само като израз на внезапен душевен порив заставил детето да дойде в храма и да вземе участие в жертвоприношението: синът му трябвало да наследи и неговата ненавист. Но до онзи момент оставали още цели четири години, а засега предстояло на Картаген да издържи смъртна схватка за самото си съществуване, а на Хамилкар — да ръководи тази борба.

Както обикновено, всичко започнало от дребнаво, необмислено скъперничество. Пред картагенското правителство стояла доста сложна задача — да изведе от Лилибей в Африка своите наемни войници (вероятно около 20 000 |Полибий, 1, 67, 13; Корн. Неп., Хам., 2, 2], да им изплати заплатите и премиите, а след това да ги отпрати по домовете им, за да се избягнат бунтове и насилия. Комендантът на Лилибей Гисгон благоразумно решил да изпраща войниците на Картаген на сравнително малки части през определени интервали, без да допуска натрупване в града на огромно количество добре въоръжени хора, губещи вече всякаква представа за дисциплина и ред. Междувременно картагенското правителство решило да накара наемниците да се откажат от полагащото им се възнаграждение. Като разчитали наивно по-бързо да постигнат целта си, ако съберат всички войници заедно, пуническите власти не ги пускали от Картаген. В резултат много скоро нормалният живот в града бил нарушен. Грабежите и убийствата ставали не само нощем, а и посред бял ден. Никой не се чувствал в безопасност. Властите се оказали безсилни да овладеят положението и в желанието си да избягнат най-лошото, решили да изпратят наемниците на юг в град Сика, разположен в самия център на африканските владения на Картаген.

Смисълът на операцията е ясен. Тук можело не само да се преговаря, но и в случай на нужда да бъдат ограничени, а след това и потушени всякакви войнишки бунтове, ако... ако картагенците разполагали с достатъчни военни резерви и ако местното селячество не поддържало наемниците. Но обстоятелствата се стекли така, че и с изпращането на наемниците на юг картагенците сами създавали център на метежа. Всичко това се разбрало по-късно, а засега войниците заминали за Сика, като се надявали скоро да се върнат и да си получат най-сетне заплатата: все пак преди тръгването им дали някаква малка сума да преживеят, тъй че надеждите им изглеждали оправдани. Естествено фактът, че картагенците ги заставяли да си вземат цялата покъщнина, трябвало да им внуши известно безпокойство, но войниците не обърнали внимание на това.

Въпреки отрицателното си отношение към наемниците Полибий [1, 66, 10] описва лагера им в Сика със сравнително спокойни краски. Наемниците се наслаждавали на почивката и спокойствието, към които отдавна се стремели (наистина историографът не пропуска да отбележи: именно празните занимания водят до войнишки бунтове). Въпреки голямото си желание той не може да открие тук безпорядък и анархия. Очевидно наемниците чакали и докато чакали, пресмятали и обсъждали помежду си по колко ще получат: всеки път излизало, че ше им се падне много повече, отколкото мислели дотогава и че картагенските пълководци, особено Хамилкар Барка, им били обещали много пари свръх заплатата [Полибий, 1, 66, 11—12; Ап., Исп., 4].

Най-сетне при тези хора пристигнал Ханон, по това време стратег — управител на Либия. Той обаче заговорил съвсем не както очаквали. За най-голямо разочарование на слушателите си Ханон надълго и нашироко разказвал за трудното положение на Картаген, за тежките данъци, които трябвало да събира, и настоявал наемниците да се откажат доброволно от част от възнаграждението си. Естествено в лагера започнали вълнения, по войнишки събрания се чували гневни думи, а Ханон напразно се мъчел да успокои бушуващото море. Положението му се усложнявало от факта, че бил принуден да говори с разгневените, ожесточени тълпи, с всички тези гали и ибери, лигурци и балеарци, либийци и полугърци, които често не разбирали картагенския език, чрез доброволци-преводачи от средата на самите тези войници или на техните командири. А преводачите или сами не можели ясно да схванат какво говори, или съзнателно изопачавали смисъла на думите му. „Всичко било пропито — пише Полибий — от неразбиране, недоверие, непокорство.“  Наемниците започнали да мислят, че картагенците нарочно са им изпратили тъкмо Ханон, когото никога никой не бил видял на бойното поле, вместо онези, конто с празните си обещания ги били карали да коват победата и да проливат кръвта си. Хитреците картагенци са намислили да ги измамят. Наемниците прекъснали преговорите, насочили се към Картаген и се разположили на лагер близо до него, недалеч от либийския град Тунет.

Едва сега, но вече много късно, картагенските управници осъзнали какво сами са си докарали. Без да имат възможност да организират отбрана, те със собствените си ръце създали най-опасно огнище на метеж и непосредствена заплаха за Картаген. За да ликвидират започващото въстание, те се съгласявали сега буквално с всичко: организирали в лагера на наемниците продоволствена търговия по цени, определени от самите купувачи, и приели всички претенции на войниците относно възнаграждението им. Тази закъсняла отстъпчивост само насърчила наемниците за нови искания: те пожелали картагенците да им възстановят стойността на конете, загубени по време на войната. Но и това им се видяло малко: за неизцяло получената хлебна дажба по време на войната картагенците трябвало да заплатят по най-високата военновременна цена. Обаче даже и удовлетворяването на това искане вече не могло да въдвори спокойствие. Явно Полибий е прав, че сред наемниците имало хора, които въобще не желаели каквото и да било споразумение. Добре запомнили своите успешни бойни действия в Сицилия, те можели да разчитат на лека победа над Картаген, останал без армия, способна да защити града. Може да се предполага, че те знаели и за съблазнителния пример на мамертинците. С голям труд пратениците на картагенския съвет придумали бунтовните наемници да поверят окончателното решение на спора на някой пълководец, който е ръководил току-що завършилите операции в Сицилия. Естествено веднага изпъкнало името на Хамилкар Барка, но тази кандидатура не била приета. Наемниците смятали, че след като доброволно се отказал от командването и не дошъл като посланик в Сика, той ги е предал. В края на краищата, явно след дълги спорове и взаимни заплахи, страните се споразумели за Гисгон — същия, който евакуирал пуническите войски от Лилибей.

Гисгон пристигнал в Тунет по море и се заел с раздаването на парите. Обръщайки се към командирите и редовите бойци, той непрекъснато ги увещавал да не се бунтуват, а да запазят верността си към Картаген, който им плаща заплата. Обаче тъкмо сега, когато изглеждало, че конфликтът е пред разрешаване, съпротивата към картагенската правителствена пропаганда станала явна и особено ожесточена. Тя била организирана от кампаниеца Спендий, избягал роб, който се отличавал с голяма физическа сила и изключително мъжество. По думите на Полибий той се страхувал да не бъде предаден на своя господар и екзекутиран според римските закони. Заедно с него действал и либиецът Матос — както пише Полибий, един от най-активните противници на споразумението с картагенците от самото начало.

Издигането точно на тези хора сред останалите наемници едва ли може да се обясни със случайно стечение на обстоятелствата. И единият, и другият изразявали настроенията на онези групи, които били заинтересовани не толкова да получат заплатата си и да се върнат по родните си места. За избягалите роби, каквито имало доста [срв. Полибий, 1, 67, 7], „благополучното“ (от гледна точка на картагенците и свободните наемници, произлизащи от Иберия или Лигурия) завършване на вълненията означавало в най-добрия случай нови скитания, а в най-лошия — връщане в робство. Що се отнася до либийците, за тях връщането в къщи означавало отново да попаднат под тежката преса на картагенската данъчна система. Затова, когато Матос, без съмнение след предварителна уговорка със Спендий, застанал пред либийците, той не само ги „подстрекавал“ към бунт, но и изразявал техните собствени настроения. Той казвал, че всички наемници-чужденци ще си отидат, а те, либийците, ще останат и тогава картагенците ще се разправят с тях. Тези думи падали на благоприятна почва: либийците още добре помнели кървавата баня, която устроили картагенците в тяхната страна след разгрома на Регул. Освен това станало ясно, че Гисгон все пак не плаща за хляба и конете, а либийците изобщо не получили нищо. Неудовлетворената алчност на наемните войници, стремежите на избягалите роби да запазят свободата си, а на либийците да се избавят от картагенокото господство — всички тези фактори довели до по-нататъшно нарастване на възмущението в лагера. Сега на войнишките събрания слушали само Спендий и Матос и не давали думата на другите, които ги предпазвали от въстание.

Всички опити на Гисгон да неутрализира влиянието на Спендий и Матос нямали успех. И той не издържал. Когато за пореден път либийците поискали да застане пред тях и да им даде парите, Гисгон възкликнал: „Нека либийците търсят заплата от техния предводител Матос!“ Тези думи докарали тълпата до ярост — либийците се нахвърлили на картагенците, арестували Гисгон и спътниците му, разграбили парите. Сега всякакво мирно уреждане на въпроса между Картаген и неговите наемници станало невъзможно.

Веднъж преминало във фазата на въоръжения конфликт, въстанието, започнато от наемниците, постепенно губело чертите си на войнишки бунт и се превръщало в мощно движение на подтиснатите срещу подтисниците. Заслужават внимание думите на Апиан [Ап., Сиц., 2], който разказва, че в лагера на бунтовниците бягали много роби, очевидно от Картаген. Обаче друго било най-съществено: Матос и неговите съратници се обърнали към либийските градове с призив да се борят за свободата си и да помогнат на въстаниците. Гласът им бил чут. В лагера край Тунет отвсякъде заприиждали отряди либийски бойци, от всички страни изпращали продоволствие и други припаси. Ентусиазмът бил толкова голям, че хората жертвали за победата цялото си имущество и дори женските украшения. В ръцете на Матос и Спендий се оказали огромни количества пари и те не само изплатили на другарите си възнаграждението, но и запазили значителни средства за в бъдеще. В армията се стекли общо около 70 000 либийци според думите на Полибий [1, 73, 3]. Войнишкият бунт на наемниците се превръщал в народноосвободителна война — Либийската война, както я наричат източниците.

Като разделили силите си на две части, бунтовниците обсадили най-големите пунически градове в непосредствена близост с Картаген — Утика и Царски Хипон (в гръцките източници — Хипакрит), като откъснали по този начин Картаген от Африканския материк. В града се извършвала трескава подготовка за война: набързо събирали нови наемни войски, мобилизирали гражданите, обучавали конниците, наново снаряжавали бойните кораби. Командващ пуническата армия станал Ханон, който така неудачно водил преговорите с метежните войници в началото на бунта.

Ханон тръгнал с войските си (и между другото с над 100 бойни слона) към Утика и след като получил оттам катапулти и друго тежко оръжие, атакувал лагера на метежниците. Слоновете разкъсали линията на отбраната и бунтовниците побягнали, като се укрепили недалече на един хълм. И в този момент, Ханон, без да се погрижи да затвърди победата, да организира лагер и отбрана, да въведе елементарен ред сред победителите, се оттеглил в Утика на почивка, а войниците му се пръснали из местността. Въстаниците се възползвали от това безгрижие, нападнали ги, мнозина убили, още повече обърнали в бягство и заловили целия обоз на Ханон заедно с оръжието, получено от Утика. Няколко дни след това близо до Горза Ханон отново изпуснал възможността да разбие противника. Полибий обяснява поведението му с това, че бил свикнал да воюва с либийците, които след като претърпявали поражение, се обръщали в бягство и се отказвали да продължат борбата. А всъщност Ханон имал насреща си опитни воини, свикнали след отстъпление да минават в контраатака и да изтръгнат победата от ръцете на неприятеля.

В тази ситуация командването на новите контингенти пунически войски било предадено на Хамилкар Барка. На свое разположение той имал 70 бойни слона и около 10 000 войници — нови наемници, бегълци от лагера на въстаниците, конници и пехотинци от гражданското опълчение.

В началото на операцията обстановката изглеждала по следния начин. И трите пътя, водещи от Картаген през труднопроходими хълмове (те отделят полуострова, на който е разположен градът, от материка) към вътрешността на Либия, били прекъснати от въстаническите отряди под командването на Матос. Негови хора били заели и моста през река Баграда, като построили там малко укрепление. От този пръстен изглеждало невъзможно да се измъкне, а още по-малко пък да остане незабелязано не само голямо войсково съединение, но дори и отделен човек. Обаче Хамилкар избрал друг път — през неохраняваното от никого устие на Баграда. От време на време вятърът донасял тук пясък и тогава можело да се премине през брода. Дочакал благоприятния момент, Хамилкар извел посред нощ войската си от града, а на разсъмване, неочаквано не само за противника, но и за съгражданите си, се оказал на другия бряг. Сега той се отправил към моста на Баграда, като смятал да завземе този стратегически важен пункт.

Ходът на Спендий и Матос бил добре обмислен, макар че те не успели да спечелят този важен бой. Една група въстаници (не по-малко от 10 000) тръгнала от моста да пресрещне Хамилкар, докато друга (повече от 15 000) започнала настъпление от Утика. И едните, и другите щели да се съединят с оглед да обкръжат армията на Хамилкар и да я унищожат в ръкопашна схватка. Внезапно Хамилкар така рязко променил посоката си, че неговите слонове и конници се оказали в тила на врага. В последвалия след това безреден бой загинали около 6 000 либийци и наемници, а около 2 000 паднали в плен. Останалите се разбягали: едни към Утика, други — в укреплението на моста, а оттам в Тунет. След като завладял моста заедно с укреплението, Хамилкар установил господство над цялата територия около Картаген.

Тежкото поражение не обезкуражило бунтовниците. Матос, който бил съсредоточил цялото си внимание върху обсадата на Царски Хипон, решил да избягва решаващо сражение. Той предложил на Спендий и действащия заедно с него Автарит, водач на наемниците с галски произход, да се движат успоредно с Хамилкар и при това да се придържат към планинските местности, за да направят невъзможно използването на слонове и кавалерия. Те трябвало да изтощават противника с постоянни атаки. Освен това Матос отново помолил за помощ либийците и нумидийските племена и я получил. Когато Хамилкар се разположил в едно долина, близо до него по фронта се появил лагер на либийците, в тила му заели позиция нумидийците, а на един от фланговете му — Спендий. Хамилкар се оказал в клопка.

В този момент, когато гибелта на картагеноките войски изглеждала неминуема, се оказало, че Матос е допуснал сериозна грешка, като приел помощта на нумидийската аристокрация, която никак не била заинтересована от поражението на Картаген. Един от нумидийските аристократи, Наравас, преминал на страната на Хамилкар и довел в неговия лагер отряд от около 2000 души. Наравас получил даже повече, отколкото очаквал: картагенският военачалник му обещал дъщеря си за жена. Измяната позволила на Хамилкар да победи и този път. Автарит и Спендий избягали, около 10 000 техни войници загинали, а близо 4000 паднали в плен.

Въпреки очакванията Хамилкар се отнесъл съвсем миролюбиво с военнопленниците. Вместо екзекуции и разправи той позволил на желаещите отново да постъпят на картагенска служба, а останалите пуснал да вървят, където желаят. За да неутрализират въздействието на тази политика на Хамилкар, Матос, Спендий и Автарит организирали мъчителна екзекуция на Гисгон и колегите му, които се намирали в ръцете на бунтовниците, и въпреки обичаите на времето отказали да върнат телата им за погребение. Нещо повече, те обявили пред посланиците на картагенските власти, че занапред всички картагенци, попаднали в плен на въстаниците, ще бъдат убивани. Като свързали по този начин метежниците на едно хоро, Матос, Спендий и Автарит разчитали да принудят своите войници да се борят за победата на всяка цена, като се откажат от всякакви надежди за помирение с картагенците.

Изправени пред заплахата от война до унищожение, Хамилкар и Ханон обединили своите армии по настояване на съвета, като „забравили“ за по-добри времена взаимната си вражда. Обаче пуническите военачалници не успели да се споразумеят помежду си. Постоянните им конфликти парализирали армията. В края на краищата картагенското правителство било принудено да предложи на единия от двамата по избор на войниците да напусне войските. Предпочитанията били дадени на Хамилкар, а Ханон се отстранил. С този акт, независимо доколко бил целесъобразен, правителството създало опасен за себе си прецедент: ще видим по-нататък, че в навечерието на новата война с Рим армията си провъзгласявала командири, като заставяла след това законните органи на властта да санкционират тези решения. Вероятно точно сега Хамилкар се почувствал не толкова картагенски магистрат, колкото войнишки вожд. Именно сега той се научил да разчита изключително (или почти изключително) на своите воини, макар и да не се отказвал от поддръжката на демократичните кръгове.

Въпреки това Хамилкар останал сам. На жестокостта той решил да отговори с жестокост, като убивал пленниците и ги хвърлял на дивите зверове.

Междувременно, докато воюващите страни се надпреварвали в кървави разправи, в Хипон и Утика дошли на власт враждебни на Картаген сили. Най-важните градове на средиземноморското крайбрежие на Африка, разположени в непосредствена близост до Картаген, най-древните финикийски колонии, старите „съюзници“ се присъединили към въстанието. Утика даже изпратила молба до Рим да я приеме в системата на римските съюзи и ако Рим се бил възползвал от това предложение, без съмнение неговата африканска провинция щяла да бъде създадена поне със сто години по-рано.

Картагенците обаче успели да преодолеят страшната опасност. Военен отряд под командването на някой си Анибал се промъкнал от Картаген до Хамилкар Барка. Хамилкар, Анибал и Наравас парализирали чрез своите набези продоволствените доставки за лагера на Спендий и Матос и ги принудили да се отдръпнат от Картаген. В този момент на Картаген оказали значителна помощ сиракузкият тиран Хиерон и Рим. Рим организирал продоволственото снабдяване на картагенците. Той отклонил предложението на Утика и с това се отказал от една блестяща възможност да се закрепи на северноафриканското крайбрежие. Ние не знаем какви мотиви са ръководили римското правителство, за да извърши такава изключителна постъпка. Най-вероятно то просто още не се е смятало достатъчно силно да се намесва в северноафриканските работи.

След като непосредствената заплака за Картапен била ликвидирана, въстанието навлязло в нова фаза. Изтощил силите на противника в големи и малки сблъсъци, Хамилкар постигнал разделянето на въстаниците: едната им част под командването на Матос се настанила в Тунет, а другата, възглавявана от Автарит и Спендий (около 40 000 души) — в местността Прион. Точно там ги обсадил Хамилкар.

Сравнително бързо сред обсадените започнал глад, стигнало се до човекоядство. Нямайки никаква надежда да получат помощ от Матос, Автарит и Спендий решили да започнат преговори с Хамилкар. Той поставил такова условие: картагенците ще си изберат по свое усмотрение десет души от бунтовниците и ще ги накажат, а останалите ще получат възможност да вървят, където желаят, но без оръжие. Какво им оставало да правят? Автарит и Спендий нямали изход: те приели искането на Хамилкар. Веднага пуническият военачалник обявил, че избира тези, с които води преговорите — в неговите ръце се оказало цялото командване на обсадения въстанически лагер. Метежните либийци, като не знаели за условията на мира и като видели, че началниците им са арестувани, скочили на оръжие, но били унищожени.

Сега в Либия останал само един въстанически лагер — в Тунет. Отредите на Хамилкар, Анибал и Наравас принуждавали либийските градове един след друг да сложат оръжие и да прекратят съпротивата, а след това обсадили Матос в Тунет. От едната страна разположил лагера си Анибал, а от другата — Хамилкар. За да стресне Матос и неговите войници, Хамилкар заповядал да се разпънат на кръст Спендий и неговите другари така, че неприятелят да може да види тази екзекуция. Обаче Хамилкар не постигнал целта си: със  смело нападение Матос разгромил стана на Анибал, самия Анибал взел в плен и след изтънчени мъчения го разпънал на същия кръст, на който съвсем неотдавна загинал Спендий. Барка отстъпил от Тунет и разположил лагера си край устието на Баграда в Средиземно море.

Пред картагенците отново възникнали предишните проблеми: трябвало да създават допълнителни военни контингенти, да назначават нови командири, да разработват нови планове за бойни операции. С големи усилия специални делегации на военния съвет успели още един път да постигнат поне временно помирение на Ханон (който отново получил командването на значителни военни подразделения) с Хамилкар Барка. Те започнали съвместни и съгласувани бойни действия. След поредица сблъсъци в голямо сражение, чиито подробности не са известни, либийците и наемниците били разбити, а самят Матос попаднал в плен. По-късно картагенците го пребили до смърт по улиците на града по време на триумфалното шествие на картагенската армия. Хипон и Утика, обсадени от Ханон и Хамилкар, капитулирали.

Така завършило разтърсилото картагенската държава въстание на наемните войници, избягалите роби и либийските селяни, продължило повече от три години (241—239 г.)³⁴. В този момент Анибал, синът на Хамилкар Барка, бил около седем години.

След като в африканските владения на Картаген се възцарил мир, Хамилкар Барка получил възможност да се съсредоточи върху онова, което смятал за най-важно — подготовката на война срещу Рим, създаването на плацдарм, от който да може да се води войната. Две години му отнело постепенното разширяване на сферата на пуническото господство в Африка, докато превърнал цялото африканско крайбрежие на Западното Средиземноморие в подвластна на Картаген област [Корн. Неп., Хам., 2, 5].

Едновременно с това Хамилкар Барка затвърдил положението си в самия град. Макар че до нас са стигнали само слаби отзвуци от сведенията за политическите конфликти, които се разразили в Картаген веднага след ликвидирането на въстанието, те показват, че борбата, очевидно между привържениците на Ханон и Хамилкар — в крайна сметка между привържениците на мирната политика и на онези, които се стремели към война с Рим — достигнала изключително напрежение. Враговете на Хамилкар го изправили пред съд като виновник за бедствията на отечеството [Ап., Исп., 4]. Обаче той успял да получи поддръжка от народните маси, за което спомогнал немалко бракът на една от дъщерите му с вожда на демократичното движение Хасдрубал [пак там; срв. Диодор, 25, 8]. Нещо повече, Хамилкар отново привлякъл на своя страна армията [An., Аниб., 2]. В резултат политическите му противници били парализирани, а той получил възможност да действа без формалното позволение на картагенските власти [пак там]³⁵, като по такъв начин придобил съвсем изключително положение. Изглеждало, че се връщат времената на военната диктатура на Магонидите.

През 237 г. Хамилкар Барка решил да пренесе дейността си в Испания. По време на жертвоприношенията преди началото на похода той се обърнал към сина си с въпроса, не иска ли да го придружи на Пиренейския полуостров. И като чул в отговор „да“, завел Анибал на олтара и го накарал да се закълне във вечна омраза към Рим. Това събитие завинаги се запечатало в паметта на бъдещия пълководец. След много години, в двора на сирийския цар Антиох III той се срещнал с римляните, които всячески ухажвали своя неотдавнашен противник, оказвали му внимание и правели всичко, за да може Антиох да подозре измяна. Тогава именно Анибал разказал на недоверчивия цар за клетвата от далечното детство [Полибий, 3, 11; Корн. Неп., Аниб., 2, 1—6; Ливий, 35, 19].

Внезапно детството свършило. Синът на Хамилкар Барка — сподвижник на баща си и наследник на замислите му — трябвало да получи закалка във военните лагери, в походите срещу врага.