ЗАВЛАДЯВАНЕ НА ИСПАНИЯ

Поход в Италия

 

I

Хамилкар Барка не случайно се насочил именно към Испания. Още в дълбока древност, в края на II хилядолетие, тази страна била обект на интензивна колонизаторска и търговска дейност на финикийците. В края на II и началото на I хилядолетие те основали в южната част на полуострова цяла редица големи градове, между които такива големи търговско-занаятчийски центрове като Гадес, Малака, Секси и някои други. Обединили се по време на ожесточената борба срещу Тартес и гръцката колонизация на Пиренейския полуостров, те сравнително рано били принудени да признаят господството на Картаген. Ясно е, че при такива връзки с корени в дълбоката древност именно Испания била най-удобният плацдарм за организиране на похода в Италия, ако се допусне, разбира се, че още Барка бил решил да нахлуе на Апенинския полуостров от север. Ако това предположение наистина е вярно, може да се мисли, че впоследствие Анибал е действал в съответствие със стратегическия замисъл на своя баща, който, разбира се, му е бил добре известен. Впрочем друга възможност за Барка и неговите приемници явно била изключена: по време на либийското въстание от 241—239 г. Рим се възползвал от затрудненията на Картаген и завладял Сардиния, като по този начин пресякъл достъпа по море до Централна Италия.

За съжаление ние разполагаме с доста непълни сведения за дейността на Хамилкар на Пиренейския полуостров. Полибий [2, 1, 5—9] се е ограничил с кратка забележка: девет години той непрекъснато разширявал сферата на картагенското господство в Испания, като водел войни и преговори, докато загинал в бой [срв. Ливий, 21, 2, 1—2; Корн. Неп., Хам., 4, 1; Юстин, 44, 5, 4]. Допълнителна информация, запазена у Апиан и Диодор, позволява да се проследят само най-важните подробности.

Хамилкар слязъл в Гадес. Арена на бойните му действия срещу турдетаните и бастулите, които действали в съюз с келтите, била долината на река Гуадалкивир [Диодор, 26, 10, I]³⁶. Там успял да спечели важна победа — в сражение били убити вождовете на келтите Истолатий и брат му, чието име източникът не споменава. В стремежа си да привлече на своя страна доскорошните си противници (както е посочено по-горе, той провежда подобна политика и през 241—239 г.) Хамилкар включва в армията си 3000 пленени вражески воини. Тази линия на поведение била възприета след смъртта на Хамилкар от неговите приемници в командването на картагенските войски в Испания.

Скоро един от иберийските вождове, Индорт, събрал опълчение от 50 000 души и направил опит да поднови съпротивата срещу пуническото нашествие. Обаче до сражение не се стигнало: Индорт избягал и в края на краищата попаднал в ръцете на неприятеля. Много негови бойци загинали, а онези, които картагенците успели да заловят, Хамилкар пуснал къде им видят очите. Хамилкар заповядал само Индорт да бъде ослепен и после разпънат, тъй като искал да сплаши евентуалните противници и да предотврати възникването на нови конфликти [Диодор, 25, 10, 1—2].

Ограбването на Испания донесло на Хамилкар Барка огромна плячка. Една част от нея била раздадена на войниците, а друга била изпратена в Картаген, за да затвърди популярността му сред картагенския плебс: от нея той раздал и на привържениците си [Ап., Исп., 5; Корн. Неп., Хам., 4, 1; Корн. Неп., Аниб., 2]. Хамилкар успял здраво да се укрепи в южната част на Пиренейския полуостров и да подготви разширението на картагенското господство в Испания. В името на същата цел той продължил още едно направление на пуническата политика в интересуващия го район — колонизацията, — като създал тук голям град, наречен (това наименование е стигнало до нас в гръцкия му превод) Акра Левка „Бяла крепост“ или „Бял хълм“ [Диодор, 25, 10, 3].

Действията на Барка предизвикали, естествено, безпокойство в гръцките колонии на Пиренейския полуостров, които почувствали заплаха за своята самостоятелност и помолили за защита Рим, а той получил желания повод да се намеси в испанските работи. Както свидетелства Апиан [Ап., Аниб., 2], още докато бил жив Хамилкар, между Рим и Картаген се състояли преговори и те си разделили сферите на влияние (южна — пуническа, северна — римска), а за тяхна граница се признавала река Ибер. По този начин гръцките градове се оказали между чука и наковалнята и тъй или инак били принудени да пожертват политическата си самостоятелност — този път в полза на Рим. Очевидно неговата власт им изглеждала не толкова обременяваща, колкото господството на наемното ратничество, макар и предвождано от Хамилкар Барка. И все пак Барка имал основание да бъде доволен от изхода на преговорите: той не само не трябвало да се откаже от завоюваните придобивки, а даже, напротив, получил възможност да разшири територията си, без да се опасява поне на първо време от римска намеса.

Засега целта, която Хамилкар си поставил, станал град Хелика. Отначало обсадата му вървяла благополучно за картагенците и командващият решил да изпрати по-голямата част от армията си и слоновете да зимуват в Акра Левка. Но в този момент „царят“ на племената ориси, който уж бил в приятелски отношения с Хамилкар, неочаквано се притекъл на помощ на Хелика и картагенците, като не издържали удара му, се обърнали в бягство. Възникнала непосредствена опасност за синовете на Хамилкар, които се намирали в бойния ред, и за да я ликвидира, Хамилкар поел върху себе си основния удар. Преследван от противника, той потънал в реката, а през това време децата му били закарани в Акра Левка [Диодор, 25, 10, 3—4]³⁷.

Още щом известието за смъртта на Хамилкар стигнало в Акра Левка, върховното командване на пуническите войски било поето от неговия зет Хасдрубал — в този момент капитан на един от корабите [Полибий, 2, 1, 9].

За нас представлява определен интерес въпросът как Хасдрубал е дошъл на власт. Според Полибий [2, 1, 9; срв. Ан., Исп., 6] картагенците му „предали“ длъжността командващ, но подобни твърде общи сведения не позволяват да се разкрие същината на нещата. До известна степен я прояснява разказът на Тит Ливий [21, 2, 3—4]: като зет на Хамилкар Хасдрубал получил положението си благодарение на влиянието на баркидската „партия“, което било особено значително сред воините и градския плебс въпреки желанието (и трябва да се предполага — съпротивата) на картагенската аристокрация. Важно допълнение намираме у Диодор [25, 12]: „народът“ и картагенците провъзгласили за стратег Хасдрубал. Очевидно под „народ“ Диодор имал предвид демократичните кръгове от населението на Картаген. Като изхождаме от всичко казано, можем да си представим хода на събитията по следния начин: Хасдрубал, един от ръководителите на демократичното движение в Картаген, след внезапната смърт на тъста си се оказал глава на баркидската „партия“. След като получил властта от ръцете на войниците и фактически оглавил армията, той успял, опирайки се на привържениците си от народа и на последователите на баркидската политика, да получи официално потвърждение. Така че по същество Хасдрубал постигнал положението на военен диктатор, към което се стремял и което Хамилкар притежавал на територията на Испания.

По това време Анибал навършил седемнадесет години. Ако съдим от по-нататъшните събития, след гибелта на баща си той заедно с братята си напуснал Испания и се върнал в Картаген. Обстановката на военния лагер, участието в походи, наблюдението на политическата дейност на бащата и зетя без съмнение са оказали решаващо въздействие за формирането му като пълководец и държавен деец. Военните добродетели на Анибал, за които говори Тит Ливий [21, 4, 3—8] — храброст, предпазливост, издръжливост, неуморимост, непридирчивост — всички те са се създали, разбира се, под непосредственото влияние на Хамилкар. Едва ли можем да се съмняваме и в това, че именно на баща си Анибал дължал и своето изключително образование, в това число познаването на гръцкия език и литература, умението да пише на гръцки. Доколко била принципна тази постъпка на Хамилкар Барка (приобщаване на децата към елинската култура) личи от факта, че тя била направена въпреки древния закон, който забранявал изучаването на гръцки език [Юстин, 20, 5, 13]. С престъпването на стария закон, който трябвало да предпази картагенците от древния им враг — Сиракуза, а фактически ги изолирал от останалия свят, Хамилкар не само се стремил да подготви децата си и преди всичко Анибал за активна политическа дейност в бъдеще. Той искал да подчертае своя стремеж да въведе Картаген в елинистическия (гръцки и погърчен) свят — при това не като чуждо тяло, а като негова органическа част — и да му осигури поддръжката и съчувствието на гърците в предстоящата борба с римските „варвари“.

Ние не знаем причините, които са принудили Анибал да напусне Испания. Не е изключено Хасдрубал да е проявил грижа за братята на жена си. Възможно е също да е искал, макар и за кратко, да се избави от опасния и неотстраним претендент за властта. Независимо от всичко следващите пет години Анибал прекарал в Картаген, очевидно вглеждайки се внимателно в политическия живот в родината си. Но още през 224 г. той се върнал в Испания и тук започнал да отбива военната си служба под ръководството на зет си, като командвал конници.

Междувременно Хасдрубал събрал в Акра Левка значителни сили — 200 слона, 50 000 опитни пехотинци и 6000 конници. Като се насочил преди всичко към орисите, той ги разгромил и, както казва Диодор [25, 12], избил всички, които били виновни за поражението и гибелта на Хамилкар; Хасдрубал подчинил 12 ориски града, а също така и някои други градове в Испания.

Най-важният политически акт на Хасдрубал, с който той повече, отколкото с всичките си останали действия продължил политиката на Хамилкар, било основаването на Нови Картаген на пиренейския бряг на Средиземно море. Този град, разположен на брега на удобен залив и заобиколен от верига непристъпни хълмове, имал повече късмет от Акра Левка: докато Акра Левка, доколкото можем да съдим, винаги си останал провинциален град и не бил в състояние да съперничи на Гадес, Нови Картаген веднага се превърнал в административен център на пуническите владения в Испания и в един от най- важните търговски центрове на цялото Западно Средиземноморие [срв. Полибий, 10, 10].

Постепенно, главно чрез мирни средства, като изграждал отношения на дружба и гостоприемство с вождовете на иберийските племена [Ливий, 21, 2, 5], Хасдрубал успял значително да разшири сферата на картагенското господство на Пиренейския полуостров. Особено важни били отношенията на гостоприемство: те предполагали и тесен съюз, и взаимна помощ срещу общия враг, и в случай на нужда осигуряване на безопасността на картагенците на територията на даденото племе. Хасдрубал даже се оженил (очевидно след смъртта на дъщерята на Хамилкар) за дъщерята на един от иберийските вождове [Диодор, 25, 12].

Политическите успехи на Хасдрубал предизвикали безпокойство в Рим. По-непосредствената опасност от галско нашествие от север лишила римляните от възможността да се намесят пряко в испанските работи [Полибий, 2, 13, 5], но те били кръвно заинтересовани от неутрализирането на опасния враг, който можел да стане и съюзник на галите.

Очевидно от намесата на римляните били още по-заинтересовани гръцките колонии на източния бряг на Пиренейския полуостров, както и Масилия, за които придвижването на Хасдрубал на север означавало смъртна заплаха. Не е изключение именно масилската дипломация да е подтиквала особено активно римското правителство да спре експанзията на Баркидите.³⁸ Нашите източници съобщават за някакъв договор, сключен от специална римска мисия с Хасдрубал, предназначен, доколкото можем да съдим, да потвърди отдавнашното споразумение с Хамилкар и да не допусне раширяване на картагенската зона в Испания.

Сведенията за този договор, запазен от античната аналистика, съвсем не са еднозначни. Полибий [2, 13, 7] пише: „Поради това и (т. е. вследствие на галската заплаха — б. а.) сключили договор, в който, като премълчавали за останалата Испания, определяли, че картагенците не могат да преминават реката, наричана Ибер, за война.“ Текстът на Ливий [21, 2, 7] съществено се отличава от думите на Полибий: „С този Хасдрубал... римският народ възобновил съюза с оглед границата на властта на едните и другите да бъде река Ибер, а на сагунтинците, разположени по средата (т. е. очевидно между Ибер и нос Нао, предишната граница на картагенското господство — б. а.), между сферите на господство на двата народа да се запази свободата.“ В разказа на Ливий прави впечатление преди всичко фразата за възобновяването на съюза, която явно подразбира съществуването на по-ранен договор с Хамилкар. Полибий води разказа си така, сякаш подобен договор не е съществувал. Ливий ясно говори за разграничение между римляни и картагенци, докато Полибий съобщава само за ограничаване на областта на възможното картагенско господство. Думите на Полибий: „като премълчавали за останалата Испания", изключват сведението на Ливий „с оглед границата на властта на едните и другите да бъде река Ибер“, а също така и намиращата се при него клауза за политическия статут на Сагунт. Очевидно в дадения случай Ливий е използвал източник, независим от Полибий. Най-вероятно той предава версията на Катон (вж. фрагм., 84), който обявява за причина на Втората пуническа война нарушението на договора (има се предвид обсадата на Сагунт от Анибал). Разбира се, разказът на Катон има своя политическа тенденция: той трябвало да обоснове позицията на самия Катон и стоящата зад него сенатска групировка след Втората пуническа война, тяхното искане да се разруши Картаген. Съобщенията на Апиан следват Ливиевата версия [Ап., Исп., 7; Ап., Аниб., 2; Ап., Либ., 6], обаче този писател разполага Сагунт между Ибер и Пиренеите, като допуска съществена географска грешка. Според Апиан [вж. особено Ап., Исп., 7] договорът, който ограничавал картагенската експанзия в северната част на Пиренейския полуостров, бил сключен от римляните, след като ги помолили за поддръжка тамошните гръцки градове и преди всичко Сагунт, който се опасявал от Хасдрубал. В това съобщение на Апиан няма нищо правдоподобно; то показва само, че сега, както и преди, на Пиренейския полуостров имало проримски елементи. Интересно е обаче съдържанието на договора в изложението на Апиан: за северна граница на областта на картагенското господство се обявявала река Ибер; римляните се задължавали да не водят война на юг от нея; Сагунт и другите гръцки полиси се обявявали за свободни и автономни³⁹.

Въпросът за съдържанието на договора на римските власти с Хасдрубал и следователно за достоверността на една или друга версия се свързва по такъв начин с другия въпрос — за историческата отговорност на Рим и Картаген (представен в дадения случай от Хасдрубал и Анибал) за разпалването на войната.

В. Ото е посветил отделен труд на този проблем. Той изобщо не смята, че Хамилкар Барка се стремял към реванш⁴⁰, целта му била да затвърди позициите на Картаген в Испания, като създаде по този начин нова база на картагенското могъщество. Междувременно Рим започва да се интересува от събитията в западната част на средиземноморския басейн и сключва съюз със Сагунт, насочен пряко срещу Картаген, като целял да спре придвижването му на север. Що се отнася до интересуващия ни договор, в него трябвало да има клауза, включваща съответно задължение на Рим да не преминава с военни цели Ибер. Картаген не признавал Сагунт, който се намирал в неговата сфера на господство, за римски съюзник, докато Рим явно въпреки договора настоявал на това. Действията на Анибал, обсадил и разгромил Сагунт, не противоречели на споразумението за разделяне на сферите на господство и следователно не били насочени срещу Рим. Обвиненията на Рим по адрес на картагенския пълководец и картагенското правителство били неоснователни. Във връзка с това заслужава внимание интересното предположение на В. Пирогов, според което наред с варианта на Полибий съществувал и римски, без съмнение подправен, вариант на договора, в който била включена клаузата за Сагунт. Този фалшификат според В. Пирогов бил нужен на сената, за да заглуши недоволството в Рим както от перспективата за войната така и от неудовлетворителната от римска гледна точка редакция на договора⁴¹. О. Гилберт смята, че договорът между Хасдрубал и римската администрация предвиждал пълно неутрализиране на Сагунт и ненамеса от страна на Рим и Картаген в неговите работи. При такава ситуация превръщането на Сагунт в римски съюзник следвало да се разглежда като несъмнено нарушение от сената на едно от условията на споразумението (съобщението на Полибий О. Гилберт разглежда като проримска фалшификация, тъй като тук няма ни дума за неутрализиране на Сагунт)⁴². Според В. Колбе⁴³ в ролята на агресор е бил Картаген. Той вижда вината на Картаген, че не признавал договора на Хасдрубал за документ, който налага определени политически задължения на държавата като цяло. М. Гелцер допуска, че в договора за Ибер положението на Сагунт, по всяка вероятност вече римски съюзник, не било определено. Ставало дума само да се предотвратят контактите на Хасдрубал с галите „от другата страна на Алпите“⁴⁴. Ако римляните са можели, отбелязва той, да извлекат от този договор материал, за да обвинят Картаген в нарушаване на задълженията, те биха извършили невероятна глупост да не се позоват на него (у Полибий е точно така!)⁴⁵. Оттук трябва да следва, че когато по-късно обсаждал Сагунт, Анибал не е нарушавал договорни задължения.

В изследване на тази тема, принадлежащо на перото на Ж. Каркопино⁴⁶, е предложено парадоксално гледище: наред с Голям Ибер (Ебро на 160 км северно от Сагунт) трябвало да съществува и друг Ибер, южно от този град — между Валенция и нос Нао. Него Ж. Каркопино отъждествява с р. Хукар (обикновено наричан от старите автори Сукро). В интересуващия ни договор е взет предвид именно Малкият Ибер. По такъв начин Сагунт се е намирал в сферата на римското господство, неговата безопасност се осигурявала от споразуменията и като го нападнал, Анибал разпалил война срещу Рим. Ф. У. Уолбенк в своя коментар към съчинението на Полибий не стига до определено заключение, макар че се изказва рязко срещу схващането на Каркопино⁴⁷. Според него трудно може да си представи човек, че римляните не са били свързани с аналогична клауза (забрана за пресичане на Ибер), обаче договорът изглежда като отстъпка пред Картаген, като признава онова, което вече било станало или щяло да стане на юг от Ибер. След като бил сключен между Хасдрубал и сенатската комисия, очевидно той е бил ратифициран от Рим, а от Картаген — не⁴⁸. Може би Баркидите имали право да сключват местни споразумения. Ако съюзът на Рим със Сагунт е бил сключен след подписването на договора, той е бил нарушен от Рим, а ако е преди — не е ясно в какво отношение се е намирал съюзът със Сагунт към договора между Рим и Хасдрубал. Тук ще отбележим от наше име, че отговор на последния въпрос дава редакцията на договора у Тит Ливий, но по общо мнение тя представлява фалшификация на аналите⁴⁹. Във връзка с това Е. Бикерман предлага остроумна теория⁵⁰. След като изследва подробно споразумението между Анибал и македонския цар Филип V (вж. за това по-нататък), Е. Бикерман стига до извода, че както и то, договорът за Ебро представлявал едностранна лична клетва на Хасдрубал (така нареченият берит - завет), която не обвързвала според пуническите, а в крайна сметка и според общофиникийските представи, нито възможните му приемници, нито властите на Картаген. И накрая И. И. Вейцковски изхожда от това, че договорът разделял сферите на възможната експанзия на Картаген и Рим. Римляните са го нарушили, като се намесили във вътрешните работи на Сагунт⁵¹. Очевидно занапред до откриването на нови източници въпросът за съдържанието на договора между Хасдрубал и Рим ще си остане, по точния израз на Ж. Каркопино, „своего рода прокрустово ложе“, на което ще бъдат измъчвани текстовете, като в резултат се получават противоречиви и неприемливи изводи. За съжаление и самият Ж. Каркопино не е избягнал тази съблазън.

От наша гледна точка въпросът за историческата вина на едната или другата страна за разпалването на Втората пуническа война във вида, в който го поставят В. Ото и Ж. Каркопино, е лишен от смисъл въобще. Всички действия на Хамилкар Барка и Хасдрубал показват, че те са готвили в Испания плацдарм за водене на война с Рим. На свой ред Рим не може да не се е стремил отначало да спре картагенската експанзия, а след това да разбие картагенското могъщество в страните от Средиземноморието. След завършването на Първата пуническа война логиката на събитията неизбежно е тласкала двамата противници към нов сблъсък и в това отношение и единият, и другият са били в ролята на агресор, а договорът, за който става дума, е бил само временен опит за уреждане на отношенията. От само себе си се разбира, че опитът на Ж. Каркопино да установи съществуването на друг Ибер южно от Сагунт, е лишен от всякакво основание. Едва ли може да се счита за доказана и концепцията, според която текстът на Тит Ливий представлява само фалшификация, създадена от патриотично настроената римска историография. Във всеки случай той повече съответства на по-нататъшното развитие на събитията, отколкото текстът на Полибий.

Като отчитаме всички налични сведения на наше разположение, можем да предположим, че събитията са се развивали по следния начин. Хасдрубал по старинния обряд, съществуващ у всички западносемитски народи, в това число и у финикийците, е дал клетва (берит), с която се задължавал да не пресича Ибер и да не нарушава суверенитета на Сагунт и другите гръцки колонии на Пиренейския полуостров. Само с това може да се обясни фактът, че тъкмо обсадата на Сагунт е послужила няколко години след това за повод на войната между Рим и Картаген. Очевидно Полибий е избрал недостоверна версия, несъответстваща на по-нататъшния ход на събитията, като я е взел от прокартагенски настроен източник. Във всеки случай Сагунт е станал очевидно съюзник на Рим още през 231 г., пет години преди договора с Хасдрубал⁵². Тази клетва не била утвърдена в Картаген може би защото, доколкото ставало дума за личен ангажимент на Хасдрубал, правителството от пуническа гледна точка не било длъжно да се намесва. Независимо от това в резултат възникнала формално юридическа пукнатина, която позволила да се говори за пълната непричастност на картагенския съвет към договора, който гарантирал неприкосновеността на бреговете на Ибер и безопасността на Сагунт.

И тъй, през 226 г. било постигнато временно равновесие, което фактически предавало в ръцете на Картаген цялата или почти цялата испанска територия на юг от Ибер. При това държавата на картагенците не била свързана с никаква формални задължения. Повече от това засега Хасдрубал и не искал.

През 221 г. Хасдрубал бил убит на лов от един келт (източниците не назовават името му) — роб, който отмъстил на картагенския стратег за смъртта на своя господар [Полибий, 2, 36, 1; Ливий, 21, 2, 6; Ап., Исп., 8; Ап., Аниб., 2; Диодор, 25, 12; Юстин, 44, 5, 5]. Ливий описва с ярки бои въодушевлението на убиеца, който се държал така, сякаш е успял да избегне опасността, и по време на мъченията сякаш се смеел в лицето на палачите. Очевидно в тази ситуация, неразбираема вече за римляните от края на републиката и първите години на империята, са намерили отражение нормите на едно крайно архаично общество: робът, включен в състава на рода, е длъжен да изпълни кръвното отмъщение даже с цената на собствената си гибел; изпълнението на този закон му доставя най-голямо морално удовлетворение; той не бива да показва слабост пред врага.

Враждебната на Баркидите политическа групировка в Картаген — аристократическата партия начело с Ханон — се опитала да използва гибелта на Хасдрубал, за да си разчисти сметките със своите политически противници и да ги лиши от власт [Ап., Исп., 8; срв. Ап., Аниб., 3]. Обаче тези опити не успели. Веднага след смъртта на Хасдрубал бойците от пуническата армия в Испания провъзгласили за главнокомандващ Анибал. След известно време картагенското народно събрание и съветът утвърдили този избор [Ап., Исп., 8; Ап., Аниб., 3; срв. Полибий, 3, 13, 3—4; Ливий, 21, 3, 1].

С какво да обясним това решение? Преди всичко, разбира се, с произхода на Анибал. Синът на Хамилкар Барка можел, естествено, да разчита на поддръжката на армията, създадена от баща му и зет му. Наемниците, които съставяли основната ѝ част, се чувствали свързани не толкова с Картаген, колкото с династията военачалници, които им плащали заплатата, водели ги на походи и щедро разделяли плячката си с тях. Освен това и с политическата позиция на Анибал. Той вече бил известен, трябва да се предполага, като непримирим враг на Рим. Според Апиан [Ап., Исп., 9], едва-що встъпил в длъжност, той намерил повод да напомни на своите приятели в Картаген — и думите му, разбира се, били предназначени за общо сведение — за клетвата си да бъде враг на римляните, щом получи властта. Продължението на станалата вече традиционна линия на Баркидите обещавало на войниците ограбване на Италия, а на картагенското търговско и занаятчийско съсловие — богати доходи след завземането на най-важните пазари и търговски пътища, както и перспективата да видят държавата си властелин на целия обитаем свят. И най-сетне, с личните качества на Анибал. Тит Ливий [21, 4, 1—4] пише, че когато Анибал се върнал в Испания през 224 г. под командването на Хасдрубал, той успял да си завоюва авторитет пред бойците: „Изпратен в Испания, Анибал, едва що появил се, привлякъл вниманието на цялата войска. Старите бойци мислели, че при тях се е върнал младият Хамилкар — същата мощ в лицето и сила в очите, същият облик и черти.“ И наистина, ако съдим по портрета на Анибал на една от монетите от Нови Картаген⁵³, той поразително напомнял баща си. Характеристиката на Ливий много точно съответства на качествата, които е искал да изтъкне в модела си портретистът. „Но той бързо направи така — продължава римският историограф, — че приликата с баща му да бъде най-малкото от качествата, които предразполагали към него. Никога един и същи човек не е бил способен на две съвсем различни неща — подчинение и командване. Така че не било лесно да се реши на кого бил по-мил — на командващия или на войската: нито Хасдрубал е назначавал по-охотно някой друг на място, където трябвало да се действа мъжествено и твърдо, нито войниците били по-уверени в себе си и по-храбри с друг командир.“ Още първите стъпки на Анибал показали, че неговите привърженици не са сбъркали в очакванията си.

II

Когато Анибал дошъл на власт, бил на двадесет и пет-шест години. Господството на картагенците в Испания било вече в общи линии здраво установено благодарение на настойчивата и последователна политика на Хамилкар Барка и Хасдрубал и южната част на Пиренейския полуостров изглеждала почти надежден плацдарм за настъпление срещу Рим. Сам Анибал вече си спечелил традиционните за Баркидите здрави връзки с иберийския народ: той бил женен за иберийка от съюзния на Картаген град Кастулон [Ливий, 24, 41, 7]. Със свойствения за младостта максимализъм новият пунически главнокомандващ започнал да се държи така, сякаш войната с Рим вече е решена и му е поверена, а Италия е отредена за негова сфера на дейност [Ливий, 21, 5, 1]. Той явно дори и не криел намеренията си да нападне съюзника на Рим Сагунт и с това да въвлече Рим в пряк конфликт, обаче се стремял да представи нещата така, сякаш атаката на Сагунт ще дойде от само себе си, в резултат на естественото развитие на събитията. Именно за това, заключава Тит Ливий [21, 5, 3] той насочил най-напред удара си към олкадите, които живеели на юг от Ибер, между реките Таг и Анас, на територията, която се смятало, че принадлежи на картагенците.

Обаче наред с тази общополитическа програма Анибал имал и други, по-близки цели. В характеристиката си за олкадите Тит Ливий [пак там] изпуска бегла, но твърде многозначителна забележка: „Зад Ибер живеел този народ, по-скоро в областта, отколкото във властта на картагенците.“ Очевидно тепърва предстояло да се установи фактическата власт над тях и точно такава задача си поставил Анибал, когато нахлул стремително в страната на олкадите, обсадил главния им град и го превзел с щурм⁵⁴. Успехът на картагенците накарал и другите градове на олкадите да признаят властта на Картаген. Естествено, бил им наложен данък [Ливий, 21, 5, 4]. След като ограбил победените и събрал богата плячка, Анибал се върнал да зимува в Нови Картаген. Там щедро поделил заграбеното между войниците и им изплатил възнаграждението, с което още повече засилил разположението им към себе си — както на служещите във войската картагенски граждани, така и на наемниците [Ливий, 21, 5, 5].

За нас представлява съществен интерес въпросът за общественополитическия строй на олкадите, тъй като е важно (без да говорим даже за други съображения) да знаем на какво равнище на развитие са били тези испански племена и народности, с които се сблъсквал Анибал. Обаче можем да изхождаме само от това, че Полибий нарича селищата на олкадите с гръцката дума πόλις (полис), а Ливий — с латинското ѝ съответствие urbs; сред тях един бил най-силен, главен. Не е изключено — според представите на цитираните писатели — олкадите да са образували съюз от „градове“, един от които налагал хегемонията си над останалите.

През пролетта на 220 г. Анибал тръгнал на поход към вакеите, които населявали средното течение на р. Дурис, и след като преодолял упоритата им съпротива, завладял най-важните градове в тяхната област — Саламантика (Полибий [3, 14, 1] — Хелмантика; Ливий [21, 5, 6] — Хермандика) и Арбокала.

По обратния път през Южна Гуадарама⁵⁵ към Нови Картаген победоносният пълководец срещнал още един противник — карпентаните, подтикнати да се вдигнат на оръжие от спасили се от разгрома олкади и вакеи — бегълци от Саламантика [Полибий, 3, 14, 3; Ливий, 21, 5, 7]. Логиката на разсъжденията както на самите карпентани, така и на тези, които ги уговаряли, е очевидна: вчера разгромиха олкадите, днес — вакеите, утре без съмнение идва ред на карпентаните. Не е ли по-добре да изпреварим врага и да се опитаме да го разгромим, когато не очаква нападение и е претоварен със заграбената плячка?

Враговете очаквали Анибал при брода на Таг, но той избягнал решително сражение. Като разположил лагера си на брега, в първия удобен момент, когато напорът на карпентаните малко отслабнал, той минал реката през брода. Сега между него и противниците му имало мощен естествен рубеж и вал, така изграден обаче, че оставял реката достъпна за карпентаните. Анибал разчитал, че те ще се опитат да преследват оттеглящите се картагенски войски и тогава слоновете и конниците му ще пресрещнат карпентанската пехота в реката. Противникът влязъл в клопката, разчитайки погрешно, както изглежда, на численото си превъзходство. Според Полибий [3, 14, 8] и Ливий [21, 5, 11] заедно с олкадите и вакеите войската на карпентаните достигнала 100 000 души. Уверени, че Анибал не приел боя от страх пред възможното поражение, карпентаните се хвърлили в реката с гръмки викове, без да спазват даже елементарен ред. Осъществявайки плана си, Анибал вкарал в реката четиридесетте слона, които имал, и конницата. По време на сражението карпентанските войници не оказали що-годе сериозна и организирана съпротива. Налучквайки трудно брода, събаряни от конете, те били безсилни пред конниците и водачите на слоновете. Повечето карпентански пехотинци загинали в неравния бой, много се издавили. Последните редици карпентани се обърнали към брега, но преди да успеят да заемат отбранителна позиция, Анибал построил пехотата си в каре, вкарал я в реката и като достигнал другия бряг, обърнал деморализираните останки от карпентанските войски в паничееко бягство. Минал с огън и меч из Карпентания, Анибал подчинил и нея на властта на Картаген [Полибий, 3, 14, 2—8; Ливий, 21, 5, 9—16].

Победата при Таг имала изключително политическо значение. Сега под контрола на Анибал се оказала цялата територия на Пиренейския полуостров на юг от Ибер, с изключение на Сагунт [Полибий, 3, 14, 9; Ливий, 21, 5, 17; Юстин, 40, 5, 6]⁵⁶. По-нататък ще видим, че тези успехи били илюзорни, че властта на картагенците на Пиренейския полуостров не се отличавала нито със здравина, нито със стабилност, а населението му, в това число и финикийските колонии, в решителния момент подкрепило римляните⁵⁷. Обаче всичко това било все още занапред. А сега, опиянен от блестящите победи, оставил зад гърба си разорените, покорени, „умиротворени“ територии, Анибал се чувствал достатъчно силен, за да хвърли ръкавица на Рим. В известен смисъл битката при Таг ознаменувала завършването на един важен период в историята на страните от Западното Средиземноморие — периода на подготовка на Втората пуническа война.

Победата при Таг заема важно място и в биографията на самия Анибал. Тук той за пръв път разкрил изключителните си тактически способности, показал умението си да взема смели решения въпреки установените военни канони и да обръща в своя полза онези особености на местността, които на пръв поглед предвещавали неминуемо поражение. Ако Анибал не беше се прехвърлил през Таг, войските му, притиснати до брега на реката, естествено, биха били смазани от превъзхождащите ги сили на противника. Обаче картагенският командващ наложил на врага сражение в най-изгодни за себе си условия и победил.

Сега непосредствена цел на политиката на Анибал на Пиренейския полуостров станало завладяването на Сагунт — древната колония Закинт, в чието основаване взели участие и преселници от рутулска Ардея [Ливий, 21, 7, 2]⁵⁸, която обаче в III в. вече била иберийски град (както сочат сагунтоките монети, населявало го племето арсахи)⁵⁹. Нашият източник говори за богатството на Сагунт, което той дължал на интензивното развитие на морската търговия и земеделието, на нарастването на населението и строгостта на нравите [Ливий, 21, 7, 3] — тенденцията на Тит Ливий да идеализира Сагунт е очевидна в последната му забележка. Обаче не богатството съблазнило Анибал да предприеме военните си действия срещу този град: само след като овладеел Сагунт, той можел да тръгне на север. Но ако досега Анибал не засягал, поне непосредствено, римските интереси с действията си строго в рамките на задълженията, поети от Хасдрубал, сега осъществяването на замислите му заплашвало да доведе до сблъсък с Рим, още повече че по това време Сагунт вече имал статут на римски съюзник и безопасността му била гарантирана в някаква форма още от Хасдрубал. Впрочем Анибал можел да разчита, че Рим, който бил с вързани ръце от продължителната и тежка борба с галите в Северна Италия, а и с илирийските пирати на Балканския полуостров, не ще може да се намеси ефективно в испанските събития и както ще видим по-нататък, тази сметка (ако е съществувала), общо взето, се оправдала.

Благоприятен за Анибал политически климат създавала „партийната“ борба в Сагунт. Източникът [Полибий, 3, 15, 7] не казва защо в същност били крамолите, но все пак цялата ситуация, и особено енергичните действия на Рим показват, че можело да става дума само за едно: дали да пазят вярно съюза с Рим или да минат доброволно на страната и под властта на Картаген. Като ликвидирали смутовете и екзекутирали няколко души из средата на сагунтинската аристокрация, очевидно враждебни на проримската ориентация, римляните с тази намеса в сагунтинските работи унищожили надеждите на Анибал, ако допуснем, че е имал такива, свързани с привържениците на съюза с Картаген в Сагунт. Нещо повече, те показали, че Рим никога няма да се примири със загубата на Сагунт, че Анибал ще накара римското правителство да обяви война на Картаген — а Анибал искал да постигне точно това. Трябвало само да избърза, за да не дойдат на помощ на Сагунт римските легиони, да не му натрапят война в Испания, да не му попречат да закръгли пуническите владения на Пиренейския полуостров и да тръгне да завоюва Италия.

Анибал се опитвал да постигне тези свои политически цели, формално действайки в границите на картагено-римските споразумения. Без да влиза в пряк конфликт с ориентираното към Рим правителство на Сагунт, той, според Тит Ливий [21, 6, 1—2] предизвиквал стълкновения между Сагунт и съседните му иберийски племена (главно турдули)⁶⁰, които се намирали в сферата на картагенското господство. Като предлагал на страните услугите си като арбитър, Анибал разчитал да натрапи на Сагунт решение, което би поставило града в зависимост от Картаген, без да дава на Рим формален повод за обявяване на война.

Запазената от Апиан традиция [Ап., Исп., 10] дава възможност да си изясним някои подробности от тази политичеока игра. Според него Анибал убедил торболетите (т. е. турдулите) да му донесат жалба срещу сагунтинците, които уж навлизали в тяхна територия и всячески ги тормозели. След като създал обстановката на конфликта, Анибал, без да вземе решение, изпратил торболетските пратеници в Картаген, за да изложат там претенциите си пред съвета, а едновременно изпратил писмо до съвета, в което описал положението с най-черни краски: римляните убеждават подвластните на Картаген иберийски племена да се отделят, а сагунтинците всячески помагат на римските агенти. Решението на съвета, без съмнение инспирирано от самия Анабал и привържениците на баркидската групировка, го задоволило напълно: било заповядано да действа спрямо Сагунт, както намери за добре.

Значението на тази постъпка, която показва, че Анибал е не само талантлив пълководец, но и изключителен политически деец, трудно може да бъде подценена. Анибал демонстрирал пред картагенското обществено мнение, че е изпълнен с дълбок пиетет пред висшите органи на държавната власт и както подобава на верен и скромен слуга на отечеството, с подобаващо смирение очаква заповедите им. Изкопчил положителен отговор на своите домогвания, Анибал обвързал картагенския съвет със собствените му решения: сега той не бил в ролята на пълководец, който води на своя отговорност и риск сложна авантюристична игра, за да въвлече Картаген в пълна с опасности война, а в ролята на човек, който изпълнява решенията на съвета, т. е. действа строго в руслото на официалната политика. Сега картагенският съвет, даже и да би искал (а той съвсем не искал това), не би могъл да се отрече от Анибал. Като му давал свобода на действие срещу Сагунт, съветът — и това било ясно за всички — предрешавал въпроса за войната с Рим.

Анибал бил с развързани ръце. Той отново поканил торболетите при себе си, но този път и представители на Сагунт, които обаче заявили, че ще предадат делото на римския съд. С други думи, те отказали да признаят върховната власт на Картаген. Анибал прекъснал преговорите, изгонил, според разказа на Апиан, сагунтинците от своя лагер, нахлул на територията на Сагунт, разорил околностите му и като разделил войските си на три части, обградил града.

През това време, докато Анибал подготвял нападението си над Сагунт, сагунтинците разгърнали енергична дипломатическа дейност, за да предизвикат Рим да се намеси активно в испанските събития [Полибий, 3, 15, 1; Ливий, 21, 6, 1]. Действията на римляните обаче са описани различно в нашите източници. Според Тит Ливий [12, 6, 3—5] сенатът решил да изпрати в Испания посланици, които трябвало да проучат на място положението и ако сметнат за нужно, да настоят Анибал да остави на мира Сагунт, съюзник на римския народ, а след това да заминат за Картаген да изложат там оплакванията на сагунтинците. Преди посланиците да тръгнат, в Рим пристигнало известие за обсадата на Сагунт и в сената насрочили ново обсъждане на сагунтиноките работи. Полибий [3, 15, 2—13] другояче описва хода на събитията. Според неговата версия римската мисия до Анибал, същата, за която по думите на Ливий имало решение от сената, била изпратена. Анибал я приел в Нови Картаген. Естествено предмет на преговорите станал Сагунт. Римляните настояли Анибал да се оттегли от него и да не пресича Ибер, както предвиждала и клетвата на Хасдрубал. В отговрра си на посланиците Анибал упрекнал римляните, че като се намесили в работите на Сагунт, екзекутирали там няколко души от местната аристокрация. Това престъпление, казвал той (според версията на Полибий), картагенците не можели да оставят неотмъстено. Едновременно Анибал поискал указания от Картаген каква политика трябва да води, тъй като сагунтинците, разчитайки на съюза с Рим, вършели всевъзможни безобразия по отношение на картагенските поданици. Тук Полибий прекъсва разказа си и не можем да разберем от него какъв отговор е получил Анибал от своето правителство. Римските пратеници, след като не получили от Анибал задоволителен отговор и се уверили в предстоящата за Рим война, заминали за Картаген да изложат своите искания непосредствено пред картагенското правителство. По-нататъшни сведения за съдбата на това пратеничество (ако приемем, че наистина се е състояло) нямаме.

В разказа на Полибий прави впечатление не само откъслечният характер на информацията. Той твърде много напомня в основните пунктове разказа на Тит Ливий за мисията, която римляните изпратили при Анибал и в Картаген, след като започнала обсадата. Единствената различна точка е, че в последния случай Анибал не приел пратениците. Епизодът с исканите инструкции от Картаген във връзка с действията на сагунтинците има също аналог в разказа за посредничеството на Анибал между сагунтинците и турдулите. Всичко това дава основание да предположим, че Полибий е отнесъл към дадената ситуация епизоди, които всъщност са се състояли или по-рано, или по-късно, и следователно в този случай Ливий, който тук се е опирал на независима от Полибий римска традиция, е по-близко до истината. Какво накарало Полибий (ако изложените предположения са верни) да се реши на съзнателно изопачаване на истината? Не е изключено той да се е стремил да снеме от римското правителство — в което в този момент играели видна, а може би и решаваща роля Сципионовци⁶¹, с които той бил близък — обвинението, че не е предприело никакви мерки в защита на римския съюзник — Сагунт — от най- опасен враг.

И тъй, като най-вероятно трябва да приемем следното: докато римският сенат обсъждал положението в Испания, Анибал започнал обсадата на Сагунт (219 г.)⁶². Трябва да кажем, че тази операция (и особено преди да бъде ранен), за разлика от предишните и следващите я, пуническият пълководец провел на крайно ниско тактическо равнище. Ще видим по-късно, че той успял да овладее града само благодарение на огромното превъзходство в жива сила и на фактическата ненамеса на римляните. Всичко започнало оттам, че Анибал избрал най-неудачно място за разрушаване на градската стена — тъкмо в онзи неин ъгъл, който излизал на по-равна и открита долина, отколкото останалите участъци. Тук било много лесно да се докарат винеи⁶³ и тарани. Обаче той не преценил, че точно тук се намирала огромна кула и че точно тук стената била по-висока, отколкото на другите места. От само себе си се разбира, че и охраната на това място била възложена на „отбрана младеж“ — най-сигурния и боеспособен отряд на сагунтинските бойци. Постоянната стрелба на лъковете им държала картагенците на почтително разстояние от стените и не ги оставяла да приближат оръдията и да започнат обсадата. Непрекъснатите нападения на сагунтинците извън крепостта нанасяли значителни загуби на картагенците. Самият Анибал, който вземал активно участие в схватките, бил тежко ранен с късо копие в бедрото и паднал, което предизвикало истинска паника сред обсадителите.

Докато Анибал лекувал раната си, картагенците не водили активни бойни действия, задоволявайки се изключително с блокадата на града, но в замяна на това още по-усилено строели обсадни съоръжения, а сагунтинците — укрепления. Очевидно през този период Анибал преразгледал досегашното си разположение, което не само не давало очаквания резултат, но и предавало инициативата в ръцете на противника. Той решил да започне разрушаването на стените едновременно на няколко места, което давало възможност да използва и техниката, и численото превъзходство. Тараните заработили. В стените започнали да се появяват пробойни. И изведнъж със страшен грохот се срутили три кули и част от стената между тях. Завързало се сражение, не безредно, както обикновено ставало в такива случаи, а, както подчертава Ливий, по всички правила на военното изкуство. Бойците — и сагунтинци, и картагенци — се строили в боен ред. Картагенците не успели да преодолеят съпротивата на гражданите и били принудени да отстъпят. Отначало сагунтинците ги притискали до развалините на стената, а после ги заставили да побягнат към лагера. Точно в този момент, когато новото поражение поставило, както изглежда, под заплаха главния замисъл на Анибал — завладяването на Сагунт и следователно войната с Рим, пристигнала римската пратеническа мисия.

Както вече споменахме по-горе, вестта за обсадата на Сагунт заставила Римския сенат още веднъж да преразгледа цялата политическа ситуация. Според Тит Ливий [21, 6, 6—8] мненията в сената се разделили. Едни настоявали да определят за провинции на консулите (т. е. обекти със специално значение) Испания и Африка и да водят война по суша и по море. Други предлагали да съсредоточат всички военни действия в Испания, като ги насочат срещу Анибал. Трети съветвали да се изчака с какво ще се върнат посланиците от Испания и тогава вече да се вземе окончателното решение. Последното гледище надделяло — за пратеници назначили Публий Валерий Флак и Квинт Бебий Тамфил. Те имали поръчение да посетят Сагунт, да изискат от Анибал да оттегли от града войските си и ако откаже, да заминат за Картаген и там по старинния италийски обичай да настояват да им бъде предаден самият Анибал за наказание заради нарушаване на договор. Според традицията, следвана от Дион Касий [Зонара, 8, 22], за незабавно започване на военните действия и нахлуване в Африка и Испания се изказал Луций Корнелий Лентул, приближен до патрицианската групировка на Емилиевци и Сципионовци. Посланичество предложил Квинт Фабий Максим — глава на другата сенатска „партия“, враждебна на Емилиевци и Сципионовци⁶⁴. Той имал предвид по-точно при евентуален провал на преговорите да се остави на картагенското правителство отговорността за разпалването на войната. Интересно, че Полибий [3, 20, 1—5] много категорично отрича разказите за съвещанията в Рим по повод на по-нататъшните действия. Той твърди, че щом получил вестта за падането на Сагунт, сенатът единодушно решил да започне войната и изпратил съответни пратеници в Картаген. Впрочем колебанията на сената, даже и ако не вземаме под внимание римската вътрешнополитическа борба, са лесно обясними: Рим бил застрашен от тежка война в Илирия. Тази заплаха бързо станала реалност [Полибий, 3, 16—19] и докато римляните не укрепят там господството си, не можели дори и да мислят за сериозна и продължителна война с Картаген⁶⁵. Трудно може да се повярва на Полибий и че сенатът започнал да разглежда делото едва след падането на Сагунт. Та тук ставало дума за експанзията на Рим, за разширяването на сферата на неговото господство, а от това били заинтересовани влиятелните кръгове на римското общество, чиито интереси именно представлявала групировката на Емилиевци — Сципионовци⁶⁶

Така или иначе (ще следваме разказа на Тит Ливий [21, 9 3—11, 2], който изглежда най-достоверен), Анибал, като узнал за пристигането на римските пратеници (както свидетелства Апиан [Ап., Исп., 11], заедно с тях се явили и намиращите се в Рим посланици на Сагунт), се решил на смела стъпка: той отказал да приеме Флак и Тамфил. По негово нареждане съобщили на посланиците, че безопасността им не може да бъде гарантирана, а в тази толкова критична ситуация самият пълководец няма възможност да ги изслуша⁶⁷. Това преднамерено оскърбление трябвало да накара римляните да поставят неприемливи искания и да доведат преговорите до провал. Разбирайки, че сега пратениците ще заминат за Картаген, Анибал на свой ред изпратил писма до ръководителите на баркидската групировка, за да могат да се подготвят предварително. Ако се съди по разказа на Тит Ливий, всичко било изиграно много добре: баркидската групировка успяла да демонстрира политическо единство в съвета⁶⁸. Единствен се осмелил да поддържа исканията на римляните в картагенокия съвет старият враг на Баркидите Ханон, обаче на него никой не му обърнал внимание.

Малко по-различно излага събитията Зонара [8, 22], който обаче ги свързва вече с посланиците, пристигнали за формалното обявяване на войната. Според него гледището на баркидската групировка изложил някой си Хасдрубал. Възразил му безрезултатно Ханон, макар че старците и онези, които помнели първата война с Рим, го поддържали: младежта и привържениците на Баркидите решително му възразявали. Според тази версия Хасдрубал, говорейки за спечелване на „древната свобода“, явно призовавал на война, тъй като в неговото описание робството било следствие на мирното развитие. Впрочем версиите на Ливий и Зонара лесно могат да бъдат съгласувани, ако приемем, че единственият оратор от антибаркидската „партия“ действително е бил Ханон, докато другите негови привърженици му изразявали своето съчувствие само в лични разговори, но не посмели да защитят политическата си позиция на заседанието на съвета, виждайки господстващото настроение⁶⁹.

Тит Ливий цитира в своето съчинение речта на Ханон [21, 10]. Фактически тази реч е съчинена от самия Ливий. Тук всичко, което правят картагенците, е толкова явно противопоставено на староримските добродетели — вярност, благочестивост и т. н.⁷⁰, че тя прави впечатление на памфлет срещу съвременната на Ливий поквара на нравите, а не на исторически документ.

Изобщо пътуването в Картаген не донесло успех на римляните. Картагенците обвинявали Сагунт в незаконни действия срещу техните поданици [Ап., Исп., 12] и формулирали по следния начин окончателния си отговор [Ливий, 21, 11, 2]: „Войната е започната от сагунтинците, а не от Анибал. Римският народ би постъпил несправедливо, ако предпочете сагунтинците пред прастария съюз с Картаген.“ С това се завърнали в родината си римските пратеници.

През това време обсадата на Сагунт навлязла в нова фаза. След като претърпял сериозно поражение при пробитата крепостна стена, Анибал решил да даде няколко дни отдих на своите войници (сагунтинците се възползвали от прекъсването, за да издигнат нови отбранителни съоръжения на мястото на разрушените стени). Неуспехът показал колко нисък е всъщност бойният дух на картагенското войнство и Анибал направил всичко, което било по силите му, за да повиши неговата боеспособност, обещавайки награди и преди всичко да раздаде на войниците цялата плячка, която щяла да бъде спечелена при превземането на Сагунт. Както се вижда, той добре познавал наемниците, които служели под негова команда. И не сбъркал в сметките си. Ливий пише [21, 11, 4], че всички „до такава степен били възбудени, че ако в този момент (когато Анибал произнасял речта си — б. а.) бил даден сигнал, изглеждало, че никаква сила не би могла да им се противопостави“.

Картагенците започнали новия щурм едновременно от много места, така че сагунтинците даже не знаели къде да съсредоточат силите си. Сам Анибал бил при подвижната обсадна кула, по-висока от всички градски укрепления. Като подложил стените на Сагунт на чест обстрел от катапултите и балистите, монтирани на кулата, Анибал принудил защитниците на града да се скрият в укритията, а след това изпратил 500 войници да разрушат току-що завършените укрепления. През пробойните картагенците отново влезли в града и като завладели там някакво възвишение, поставили на него катапулти и балисти, а самото място обградили със стена. Така картагенците получили укрепена позиция в Сагунт. Съдбата на града била решена. Пръстенът на обсадата постепенно се стягал, сагунтинците издигали все нови и нови стени, а картагенците ги завладявали и изтласквали противника все по-навътре в сърцевината на града. На всичко отгоре в Сагунт започнал глад.

Внезапно положението на Анибал се усложнило: сред орисите (оретаните) и карпентаните избухнали вълнения, които можели да отвлекат Анибал от Сагунт. И едните, и другите били възмутени от жестокостта, с която се извършвал сред тях наборът за картагенската армия. Те заловили изпратените пунически чиновници и вече изглеждало, че били готови да се освободят от чуждото иго, но Анибал с бърз и решителен удар ги принудил да сложат оръжие. През тава време обсадата продължавала (докато отсъствал Анибал — което никой не забелязал, — командвал Махарбал, син на Химилкон). В новите стени на Сагунт били пробити нови отвори и когато Анибал се върнал, успял най-сетне да завземе част от акропола.

Разбира се, когато започнали съпротивата срещу Анибал, сагунтинците разчитали на намесата на римляните, но положението от ден на ден ставало все по-отчаяно, а римските войници все не се появявали край стените на Сагунт. Нямало откъде да се очаква помощ и един от влиятелните сагунтинци, Алкон, се решил на крайна мярка. По собствена инициатива и даже без знанието на съгражданите си той се явил при Анибал с надежда да измоли пощада за нещастния град. Но условията на капитулацията, които му поставил увереният в победата си картагенски стратег, били такива, че Алкон дори не посмял да ги съобщи на сагунтинците и останал в лагера на врага. Анибал искал сагунтинците да удовлетворят всички искания на турдулите и като им дадат всичкото си злато и сребро, да напуснат града само с по една дреха на човек и да се заселят там, където им посочи победителят. Тези условия се наел да предаде на сагунтинските власти испанецът Алорк, който служел във войската на Анибал, но още отпреди бил получил от Сагунт статут на „приятел“ и „гостоприемник“ (проксен) и можел да разчита на лична безопасност. Като чули каква съдба ги чака, сагунтинците изхвърлили в огъня златните и сребърните си предмети в желанието си те да не попаднат във врага, а мнозина сами се хвърляли в огъня... А картагенците през това време пробили укрепленията и накрая овладели напълно града. Анибал заповядал да убиват всички възрастни граждани, които все още оказвали безредна съпротива по улиците и в горящите къщи, но победителите не щадили в малолетните. Сагунт бил унищожен. Както разказва Апиан [Ап., Исп., 12], сагунтските воини загинали по време на едно нощно нападение срещу пуническия лагер, след като били унищожили скъпоценния метал. Разгневеният Анибал заповядал да бъде унищожено цялото население на града, а след това там заселил с картагенски колонисти. Изглежда, в Апиановия разказ само съобщението за създаването на пуническа колония донякъде съответства на действителността, а всичко останало трудно може да се съчетае с онова, което ни е извество за обсадата на Сагунт.

И тъй, главната цел на Анибал на този етап била постигната: Сагунт паднал и пред войските му се разкривал път на север, към Италия. Обаче за това ново начинание била необходима съвсем различна подготовка и за тази цел Анибал решил да използва зимуването си в Нови Картаген.

Вестта за страшната съдба на Сагунт предизвикала в Рим, както и следвало да се очаква, единодушна реакция — към която всъщност Анибал се стремял: всички, без изключение, настоявали да се обяви война на Картаген. На консулите от 218 г. (и двамата от групировката на Емилий—Сципион) били зачислени за провинции Испания (на Публий Корнелий Сципион) и Сицилия и Африка (на Тиберий Семпроний Лонг; Евтропий [3, 9] дава друг когномен — Гракх), с други думи — на тях била поверена войната с Анибал. Лонг трябвало да нахлуе в Африка, ако Сципион успеел да удържи Анибал извън Италия. В народното събрание било внесено предложение да се обяви война на картагенския народ. За да бъдат спазени необходимите според римското право формалности, в Картаген била изпратена посланическа мисия в състав Квинт Фабий Максим, Марк Ливий Салинатор, Луций Емилий Павел, Гай Лициний и Квинт Бебий Тамфил. Както се вижда, в мисията, както и в правителството, заемали господстващо положение привържениците на Емилиевци, макар че с ръководството на мисията бил натоварен Фабий, известен със стремежите си за мирно уреждане. Може би в Рим искали да покажат с този избор, че вратата за преговори все още била отворена⁷¹. Посланиците трябвало да запитат дали обсадата на Сагунт от Анибал е била по решение на картагенските власти и ако им дадат утвърдителен отговор, да обявят война на Картаген. Според Ливий [21, 18, 3] Фабий не добавил нито дума към тази формула. Както пише Полибий [3, 20, 8], мисията трябвало да иска предаването на Анибал [срв. също Ап., Исп., 13]. Като оставили настрана въпроса дали Анибал е действал по свое усмотрение или по поръчение на своето правителство, което било вътрешна работа на Картаген и не засягало римляните, картагенците се заели да доказват, че договорът на римляните с Хасдрубал, в който имало уговорка за Сагунт, не е утвърден от пуническите власти и поради това е недействителен за тях. Следователно римляните нямало защо да се позовават на испанските събития като предлог за обявяване на война [Ливий, 21, 18, 4—12; Полибий, 3, 21, 1—5]. Според Полибий [3, 21, 3—5] картагенците подчертавали, че в договора, сключен след Първата пуническа война, който бил основният документ, уреждащ взаимоотношенията между Картаген и Рим, нямало дума за Испания или Сагунт, а се говорело само за взаимно ненападение на съюзниците на страните. Впрочем Сагунт, според твърденията на картагенците, не бил съюзник на Рим. На свой ред римските пратеници отказали да разговарят за каквито и да било права. Такъв разговор би имал смисъл, ако не била нарушена безопасността на Сагунт, а сега картагенското правителство трябвало или да предаде виновниците за нападението на този град и по този начин да докаже своята непричастност към извършеното беззаконие, или да се признае за съучастник [Полибий, 3, 21, 6, 8]

Очевидно аргументацията и на двете страни е била изтъкната в хода на предварителните преговори, защото, доколкото сме осведомени, на заседанията на картагенекия съвет римляните изобщо не са обсъждали въпроса по същество [Ливий, 21, 18, 13; Полибий, 3, 33, 1]. След като изслушали изявлението на члена на съвета, който трябвало да изготви официалния отговор, а именно, че картагенското правителство отрича правото на Рим да се намесва в сагунтските работи, пратениците пристъпили към изпълнение на втората част от мисията си. Разиграла се патетична сцена [Полибий, 3, 33, 2—4; Ливий, 21, 18, 13—14; Ап., Исп., 13]. Квинт Фабий Максим, като подхванал полите на тогата си така, че се образувала вдлъбнатина, казал: „Тук ние ви носим война или мир, изберете си каквото повече ви харесва!“ Суфетът, който председателствал заседанието, възкликнал: „Дай ни това, което сам искаш!“ — „Давам ви войната“ — отговорил Фабий, като пуснал тогата си и под силните викове на участвуващите в събранието „Приемаме!“ — напуснал заедно с другарите си залата.⁷²

III

Анибал постигнал своето: с няколкото бойни акции на Пиренейския полуостров и особено с обсадата на Сагунт той заставил римляните да обявят война на Картаген (218 г.), а картагенското правителство поставил в такова положение, че то вече и да искало, не можело да дезавуира Анибал и да го предаде на враговете му. Сега Анибал вече можел да се готви за похода в Италия, като използва за това престоя в зимните квартири в Нови Картаген.

Първата му мярка, колкото и парадоксално да изглежда, била да даде продължителен отпуск (цялата зима) на иберите, които служели при него като войници, и да им разреши да се разотидат по домовете си [Полибий, 3, 33, 5; Ливий, 21, 21, 1—8]. Според Полибий тази маневра имала за цел „да подготви за бъдещето“ устойчиви и въодушевени воини. И наистина почивката в родните места, в семеен кръг, далеч от казармената обстановка и лагерния бит, възстановила силите на иберите, а надеждата за нови победи, богата плячка и донякъде страхът пред картагенските власти ги накарали през пролетта да се върнат в строя.

Друга грижа на Анибал — една от най-важните — била „идеологическата“ подготовка на войната. Експедицията в Италия плашела войниците: пътят изглеждал твърде далечен и опасен, доставянето на продоволствие обещавало да бъде почти непреодолимо трудно, по пътя се очаквало да срещнат диви варварски племена. Говорело се, че уж на военния съвет, където често ставало дума за изпитанията, с които предстояло да се сблъскат Анибал и армията му, един от „другарите“ му — също Анибал, по прякор Мономах, го уверявал най-сериозно, че има само един начин да се доберат до Италия — да научат войниците да ядат човешко месо и да вземат мерки да привикнат с тази храна. Анибал уж оценил смелостта и целесъобразността на предложението, само не можел да накара себе си и близките си да последват съвета на Мономах [Полибий, 9, 24, 4—6]. Трудно е да се каже доколко е верен този разказ, тъй като явно личи враждебната на Анибал политическа тенденция, обаче в римската политическа пропаганда този мотив бил раздухван нашироко: уж Анибал съзнателно приучвал воините си към човекоядство. Най-вероятно това е отражение на ожесточените спорове всред обкръжението на Анибал доколко замисленото от него начинание е изпълнимо, а Мономах подхвърлил своята фраза с цел да даде по-картинен израз на отрицателното си отношение към похода. Довел до абсурд мисълта на Мономах, Анибал също тъй картинно показал, че няма да го спрат никакви пречки.

Така или иначе, Анибал трябвало да убеди своите войници, враговете и приятелите си, че боговете се сражават на негова страна, че победата на картагенската армия е сигурна. С тази цел той заминал за Гадес и там според даден преди обет принесъл жертви и извършил посвещения на Мелкарт (на Херкулес според Ливий). Още там, в храма на Мелкарт той поел и нови клетвени обещания пред боговете в случай че замисленото начинание се увенчае с успех [Ливий, 21, 21, 9]. Очевидно тогава и сред войниците, а пък и не само сред тях, започнали да се разпространяват слухове за чудния сън, който уж се привидял на Анибал и явно предвещавал победа [Циц., Предв., 1, 49; Ливий, 21, 22, 6—9; Вал. Макс., 17; Сил. Ит., 3, 163—214; Запора, 8, 22].

Анибал взел най-сериозни мерки за осигуряването на тила си — както в Африка срещу възможно нахлуване от Сицилия, така и на Пиренейския полуостров. В описанието на тези мерки Полибий [3, 33, 18], точно следван в този случай от Тит Ливий, се опира на надпис върху медна табличка, която била поставена по заповед на Анибал в храма на Лациний: там гръцкият историк е намерил всички необходими сведения. Анибал решил да изпрати в Африка войниците с испански произход, а в Испания да премести африканските гарнизони. Чрез тази мярка, казва Полибий [3, 33, 8], „той свързвал двете части на своята армия с възлите на взаимна вярност“. Тит Ливий [21, 21, 11] очевидно е по-близко до истината в мотивировката си за постъпката на Анибал: пуническият пълководец искал африканците да служат в Испания, а испанците в Африка, тъй като далеч от дома и едните, и другите, като един вид взаимни заложници, по-добре биха изпълнявали задълженията си. Очевидно Анибал се е опасявал не само от римското нашествие, но и от бунтове от подвластните на Картаген либийски и иберийски племена. В този случай, разбира се, най-целесъобразно би било да се използват за потушаване на метежите чуждоземни войници. Така или иначе, Анибал изпратил в Африка 13 850 пехотинци и 1200 конници, събрани от испанските племена терсити, мастиани, оретани и олкади. Изпратил там и 870 балеарски прашконосци [Полибий, 3, 33, 9—11; Ливий, 21, 21, 12]. Част от тях настанили в самия Картаген, а основната маса — в либийските градове. По настояване на Анибал от самата Либия били мобилизирани 4000 бойци и настанени в Картаген — за отбрана на града, ако се наложи, а при нужда и като заложници [Полибий, 3, 33, 14—16; Ливий, 21, 21, 13].

Анибал назначил своя брат Хасдрубал да командва пуническите войски в Испания и предал в негово разпореждане значителни военни сили: пехотинци — 11 850 либийци, 300 лигури и 500 балеарци, и конници — 450 либиофиникийци и либийци, 300 илергети и 800 нумидийци. Освен това Хасдрубал имал 21 слона, а за отбрана на крайбрежието от римско нахлуване откъм морето — флот в състав от 50 пентери, 2 тетрери и 5 триери. Наистина от тях само триерите и 32 пентери имали екипаж [Полибий, 3, 33, 14—16; Ливий, 21, 22, 1—4].

Анибал разполагал за похода в Италия с около 90 000 пехотинци и 12 000 конници [Полибий, 3, 35, 1; Ливий, 21, 23, 1]. Освен чистите картагенци, които били в тази армия — общо взето, слабо забележима прослойка, главно команден състав, — основните ѝ контингенти се състояли от донякъде насила мобилизирани, донякъде завербувани либийци и иберийци, а също така от наемници с различен произход и положение. На войнишките сбирки Анибал говорел с каква наглост римляните искали да им бъде предаден той и всички военачалници, разказвал колко плодородна и богата била страната, в която отивали, колко приятелски се отнасяли към него галите — заклети врагове на Рим [Полибий, 3, 34, 8]. Лека разходка за богата плячка — така той описвал пред войниците бъдещата война.

Впрочем той имал основание да разчита на поддръжката на галите. Използвайки зимата, Анибал развил енергична разузнавателна и дипломатическа дейност. Анибаловите агенти проникнали навсякъде в Южна Галия. Те разузнавали пътищата, проучвали настроенията на галските племена и което било особено важно, на вождовете, водели преговори с тях и от името на господаря си обещавали всичко, което можело да се пожелае, срещу поддръжка, срещу разрешение да минат през Галия без нападения от местното население. Разултатите от тези контакти като че ли давали надежда: антиримските настроения на галите позволявали да се надяват, ако не на пряка помощ, към което Анибал се стремял, то поне на приятелски неутралитет [Полибий, 3, 34, 1—6; Ап., Исп., 13].

Римляните се готвели да окажат съпротива. Още преди мисията на Квинт Фабий Максим да обяви формално война на Картаген, те предали на разположение на консулите големи военни части. Тиберий Семпроний Лонг, на когото — както вече казахме — била определена за провинция Сицилия с перспектива да нахлуе в Африка, получил два легиона (във всеки от тях имало по 4000 пехотинци и 300 конници), 16 000 пехотинци и 1800 конници от съюзниците, както и 160 бойни кораба и 12 малки спомагателни морски съдове. По този начин Семпроний разполагал общо с 24 000 пехотинци и 2400 конници. Публий Корнелий Сципион имал също два легиона плюс 14 000 пехотинци и 1600 конници от съюзническите части и освен това 60 пентери — така че той разполагал всичко с 22 000 пехотинци и 2200 конници. Освен това със значителни сили бил изпратен в Галия преторът Луций Манлий. Там разквартирували два легиона с 10 000 пехотинци-съюзници и 1000 конници-съюзници. Римляните имали в Галия всичко 18 000 пехотинци и 1600 конници. Общо римската армия наброявала 64 000 души пехота и 6200 кавалерия [Ливий, 21, 17, 5—9] — значително по-малко, отколкото имал Анибал. Същественото предимство на римляните се състояло между другото в това, че им предстояло да воюват в родината си и за тях мобилизирането на допълнителни войскови части било по-просто, отколкото получаването на подкрепления за пуническия пълководец. Впрочем не бива да пренебрегнем и разпиляността на римската армия, и липсата на единно командване, което, разбира се, затруднявало римляните във воденето на бойните операции [срв. също Ап., Исп., 14].

Дипломатическата подготовка на войната, която римското правителство се опитало да проведе, разкрила почти пълната изолация на Рим. На връщане от Картаген мисията на Квинт Фабий Максим отново пристигнала в Испания (естествено на север от Ибер). Там тя трябвало да склони местните племена за съюз с Рим и отначало постигнала определен успех. При баргусите, които ненавиждали картагенците, успели да получат уверения за тяхната поддръжка, но след това заминали при волките и там срещнали отпор, още по-страшен поради факта, че унищожил всичките надежди за спечелване на съюзници в Испания. Както и да се отнасяме към текста на речите, които влага в устата на персонажите си Ливий, и по-специално тук в устата на волскийския старейшина, без съмнение основния смисъл на отговора той предава вярно. Старейшината („най-старият на възраст“ — пише Ливий) напомнил на посланиците съдбата на Сагунт, който се надявал на римската помощ и загинал, без да я дочака. Завършили по този начин безрезултатното си пътуване в Испания, Фабий и колегите му заминали за Галия [Ливий, 21, 19, 6—11]. Там ги приели още по-недружелюбно. Ливий описва народното събрание на едно от галските племена, което посрещнало с бурен смях молбата на римляните да не пускат Анибал в Италия през Галия: галите никак не искали да се вмесват в тежката война и да подлагат страната си на разорение заради спасението на Рим. Освен това подтисничеството на Рим по отношение на цизалпийските гали не въодушевявало трансалпийските гали да му оказват помощ. Същите или почти същите сцени се разигравали навсякъде. „Въобще — пише Ливий — пратениците не чували нито една що-годе приветлива и миролюбива дума, докато не стигнали в Масилия“ [Ливий, 21, 20, 1—7].⁷³ Естествено римското правителство отдавало особено значение на укрепването на своето положение в Цизалпийска Галия и преди всичко на колонизацията на тази страна. В Галия бързо издигнали градски стени и обявили, че в срок от 30 дни колонистите трябвало да се явят на място (първоначалното население на всяка колония било опредено на 6000 души). Така в много кратки срокове римляните основали две колонии — Плаценция на юг от р. Пад и Кремона на север от нея. Обаче тези приготовления много скоро довели до нови усложнения.

Междувременно дошла пролетта на 218 г. и след като завършил необходимата подготовка, Анибал тръгнал от Нови Картаген по морското крайбрежие покрай разрушения Сагунт, покрай най-големия иберийски град Етовиса на север и форсирал Ибер в три колони [Ливий, 21, 22, 5; 21, 23, 1]. Тук на север от граничната река, той наложил властта си (или властта на Картаген, което в дадения случай било едно и също) над местните племена илергети, баргуси, авсетани, като преодолял упоритата им съпротива, а също и над Лацетания — страна, която стигала непосредствено до Пиренейските планини [Ливий, 21, 23, 2; Полибий, 3, 35, 2—4]. Анибал направил тук Ханон наместник, като му дал 10 000 пехотинци и 1000 конници. Най-важна задача на Ханон била да държи под контрол баргусите, за което Анибал му дал неограничени пълномощия, и да задържи в свои ръце проходите през Пиренеите [Полибий, 3, 35, 4—5; Ливий, 21, 22, 23].

Анибал срещнал сериозни затруднения и при прехода през Пиренеите — този път се сблъскал с недоволството в собствената си армия: 3000 пехотинци карпентани отказали да вървят по-нататък и изобщо да служат под пуническо знаме. Очевидно на римския патриотизъм на Ливий следва да припишем изявлението му, че тези събития били станали, защото варварите започнали по-точно да си представят предстоящата война с Рим. Но пак тук Ливий дава и едно по-обективно обяснение: карпентаните се страхували не толкова от самата война, колкото от продължителния поход в Италия и непристъпността на Алпите. Положението на Анибал ставало твърде неприятно: не успял да убеди разбунтувалите се войници да се върнат на служба, а не можел и да употреби сила срещу тях, ако не искал да предизвика недоволство у останалите си бойци. Анибал взел смело решение: престорил се, че доброволно пуска карпентаните и заедно с тях върнал по домовете им още 7000 пехотинци, за които се знаело, че им тежи службата в неговата армия [Ливий, 21, 23, 4—6; Фронтин, 27, 7]. При това той разпространил слух, че пуска тези войници, за да запазят верността си към него, за да се затвърди надеждата у всички останали, че ще се върнат в къщи, и най-сетне, за да може всички ибери — и заминаващите на похода, и оставащите у дома — да правят ревностно всичко, което се иска от тях, естествено за укрепването на картагенското господство [Полибий, 3, 35, 6]. Сега на разположение на пуническия пълководец останали всичко 50 000 пехотинци и около 9000 конници. С тях той преодолял Пиренеите и навлязъл в Галия [Полибий, 3, 35, 7].

Вестта, че картагенските войски се намират в страната им и че Анибал е разположил лагера си край град Илибери, предизвикало сред галските племена вълнение и тревога, въпреки че шпионите на Анибал уверявали, че господарят им няма намерение да воюва в Галия и да я разорява. Галите много били слушали как постъпвал Анибал с иберийските племена, когато преминал Ибер, как ги покорявал със сила и разполагал при тях свои гарнизони. Страхът да не загубят свободата си ги накарал да вземат оръжието. Няколко племена се събрали в Рускинон в открита подготовка за война. Дипломатическата подготовка, така изкусно проведена от Анибал, се оказала напразна. Както и в Испания, той отново бил изправен пред избора: или да подчини галските племена с оръжие, или с помощта на преговори да изкопчи от тях доброжелателен неутралитет. Анибал решил да прибегне до втория начин и изпратил при галските „царчета“ — очевидно племенните вождове и старейшините — свои „оратори“ с покана да се яват за лични преговори. Пратениците на Анибал непрестанно повтаряли, че той бил дошъл в Галия като гост, а не като враг, че ако галите искали, той щял да извади меча си едва след като стъпел на територията на Италия. Галските „царчета“ пристигнали в лагера на Анибал и окончателно успокоени от неговите миролюбиви приказки и напълно удовлетворени от богатите подаръци, му позволили да премине през техните земи покрай Рускинон [Ливий, 21, 24]. Като внушавал на едни племена страх, а на други въздействал с подаръци, Анибал безпрепятствено се приближил до областта, която заемало галското племе волки, край бреговете на Родан (вж. сведението на Полибий [3, 41, 7], където е казано, че Анибал е бил принуден да прибягва и до насилие по време на похода си през Галия; Зонара [8, 23] обаче пише, че докато Анибал пътувал през Галия към Родан, никой не му оказвал съпротива).

Успешното придвижване на Анибал през Северна Испания и Галия непосредствено заплашвало римските владения в Северна Италия. Междувременно Рим бил въвлечен в трудна и кръвопролитна война с цизалпийските галски племена (бои и инсубри), които и без това не искали да търпят римското господство, а пък основаването на Кремона и Плаценция възприели вече като пряка заплаха и за имуществените си интереси, и за остатъците от независимостта си. Ясно било, че римските колонисти в най-скоро време щели да изстласкат коренното население от долината на Пад. Боите, които се надявали на скорошното пристигане на Анибал и на близкото избавление от чуждото потисничество и разчитали, че римското правителство, заето с войната с Картаген, няма да намери достатъчно средства за борба и с тях, нападнали двете колонии и принудили заселниците и триумвирите, изпратени да разпределят земята между колонистите, да избягат в Мутина. Там римляните се оказали в обкръжение и като не виждали друг начин за спасение, решили да започнат преговори с противника. Боите, както изглеждало, били съгласни, но за ужас на колонистите, вмество да разменят мнения, те просто хванали в плен римските представители, за да ги разменят впоследствие срещу взетите техни заложници.

Щом получил вестта за обсадата на Мутина и за съдбата на пратениците при боите, преторът Луций Манлий — същият, на когото била предадена отбраната на Северна Италия — тръгнал към Мутина. Единственият път за този град минавал през гъсти гори и там боите му устроили засада. С много трудности и с огромни загуби Манлий се промъкнал до селището Танет недалеч от р. Пад. Там римляните набързо построили укрепления и били обсадени. Тяхното положение малко се облечавало от това, че по Пад получавали нужните припаси и освен това съюзническото на Рим галско племе бриксиани им оказвало помощ.

Тогава сенатът изпратил друг претор, Г. Атилий, на чиито заповеди бил предаден един легион и 5000 съюзници, новобранци, да спасява Манлий. Като не срещнал по пътя си противник, Атилий без затруднения пристигнал в Танет и свалил обсадата [Полибий, 3, 40, 6—14; Ливий, 21, 25, 2—26, 2]. Въпреки това положението в Цизалпийска Галия оставало много напрегнато. Боите и техните съюзници не се покорили и не само очаквали Анибал с нетърпение, но даже, както ще видим по-нататък, влезли в директни преговори с него.

По-успешни били за римляните военните действия в Сицилия [Ливий, 21, 49—51]. Скоро след обявяването на войната картагенското правителство изпратило 20 пентери с 1000 войници да опустошават италийското крайбрежие. Девет от тях хвърлили котва край Липарските острови, 8 — при остров Вулкан, а 3 били отнесени от течението в Месинския пролив и там били заловени от сиракузкия цар Хиерон — стар съюзник на Рим. Като разпитал пленниците и разбрал, че още 35 кораба отиват в Сицилия, за да подтикнат към противоримски действия отдавнашните съюзници на Картаген и да завладеят Лилибей, Хиерон веднага съобщил тези сведения на претора Марк Емилий, който управлявал римската провинция на острова. Емилий заповядал да бъдат в бойна готовност по цялото крайбрежие, а моряците да приготвят на корабите десетдневен запас сухари, за да бъдат готови за незабавно излизане в морето. Според съвета на Хиерон той съсредоточил войските си в Лилибей. Картагенската флотилия не успяла да се промъкне незабелязано в Лилибей. В лунната нощ при нейното приближаване в града вдигнали тревога и всички бойци мигновенно заели местата си по стените, кулите и корабите. На разсъмване картагенците отстъпили в открито море и там претърпели поражение в абордажен бой. Римляните заловили 7 пунически кораба с 1700 души екипаж и се върнали в Лилибей без загуби. През това време в Сицилия се появил консулът Тиберий Семпроний Лонг и заедно с Хиерон тръгнал за Лилибей. Щом разбрал там за спечелената победа, върнал обратно Хиерон в Сиракуза, а той, след като оставил на претора охраната на сицилийското крайбрежие, нападнал остров Мелита. Местният пунически гарнизон (около 2000 войници) начело с коменданта си Хамилкар, син на Гисгон, се предал в плен. Известно време след това всички пленници били продадени в робство. Като избързваме малко напред, ще разкажем и за някои други операции на Семпроний по време на похода на Анибал в Италия. Като овладял Мелита, Семпроний решил да си разчисти сметките с картагенската флотилия, останала на остров Вулкан, но не намерил там противник. Картагенците се отправили към бреговете на Италия и атакували Вибон. Точно в този момент консулът получил известие, което го принудило да вземе спешни мерки за отбрана на острова и на италийското крайбрежие и незабавно да замине на север.

И действително главната опасност дебнела римляните не там — нито в Цизалпийска Галия, нито в Сицилия и Южна Италия, — а при бреговете на Родан, където Анибал се готвел да минава реката. Да задържи тук пуническото настъпление, да не позволи на Анибал да се придвижва повече на изток, било основна задача и непосредствено задължение на консула Публий Корнелий Сципион: нали именно нему била определена за провинция Испания и следователно била възложена въоръжената борба с Анибал. Ние нямаме определени сведения за мястото, където вестта, че Анибал е минал Пиренеите и се придвижва към Родан, е сварила Сципион. Според разказите на Полибий [3, 41, 2] и Апиан [Аниб., 5] той вече бил тръгнал с 60-те кораба за Иберия. От разказа на Тит Ливий [21, 26, 3] се разбира, че консулът още се намирал в Рим и провеждал там мобилизация на нов легион на мястото на изпратения под командването на Г. Атилий в Северна Италия. Едно е ясно: щом получил донесението за придвижването на Анибал, Сципион, който бил все още напълно уверен, че врагът се намирал някъде около Пиренеите, се втурнал към Масилия. Като пристигнал там и разбрал за свое дълбоко изумление, че неприятелят е вече близо до Родан, той изпратил срещу течението на Родан 300 отбрани конници с масалийски водачи и наемници-гали, които служели в масалийската войска. Те трябвало да проследят какво ще предприемат картагенците [Полибий, 3, 41; Ливий, 21, 26, 3—5].

А Анибал се готвел за прехвърляне през реката. Задачата, която му предстояла, наистина била тежка. Макар че успял да привлече на своя страна волките, които живеели на десния бряг на Родан [Полибий, 3, 42, 2; Ливий, 21, 26, 7] , на левия бряг — и това било добре известно на картагенския пълководец — се били събрали пълчища други волки, войнствено настроени и решени да не допускат преминаването на реката [Ливий, 21, 26, 6]. През дълбоката бърза река трябвало да се прехвърлят не само хората и обсадните оръдия, а и конете и най-трудното — слоновете. В пуническия лагер, който Анибал разположил на четири дни път от морето, кипяла работа: местните жители докарвали лодки-еднодръвки и лодки, построени от дъски върху скелет от дървени ребра, както и дървета за издълбаване на еднодръвки; за два дни бойците на Анибал построили много малки съдове, които можели да носят тежки товари [Полибий, 3, 42, 2—3; Ливий, 21, 26, 7—9; вж. също Зонара, 8, 23).

Независимо от всичко, цялата тази подготовка можела да се окаже напразна: докато от другата страна се намирал врагът, Анибал не можел да се реши да прехвърля воините си, тъй като армията му би претърпяла твърде големи загуби и въпреки това не би могъл да пренесе конете и слоновете. Трябвало да се обезвредят волките от левия бряг. С такава цел Анибал изпратил през нощта част от армията си, главно ибери, под командването на суфета Ханон, син на Бомилкар (според Зонара [8, 23] с конния отряд бил изпратен братът на Анибал Магон), нагоре по реката. Там трябвало да преминат на левия бряг, като по този начин създават заплаха за неприятеля. Щом изминали на север около 200 стадия, войниците на Ханон стигнали до мястото, където коритото на Родан се разделяло на два ръкава. С набързо сглобени салове и други подръчни средства, а много ибери и с плуване, те се прехвърлили на левия бряг [Полибий, 3, 42, 5—9; Ливий, 21, 27, 2—5]. След еднодневна почивка отрядът на Ханон се отправил към лагера на волките и щом се приближил до него, съобщил на Анибал с огньове за пристигането си. Анибал незабавно започнал прехвърлянето. Войниците му трябвало да се борят с бързото течение и най-вече с неприятеля, който започвал схватките още във водата. На левия бряг на Родан огромна тълпа волки пеела бойни песни и очаквала картагенците, обаче в това време Ханон завладял лагера им и след това ги ударил в тил. Отначало волките се опитали да се съпротивляват, но като не издържали боя едновременно на два фронта, се разбягали. Анибал получил възможност спокойно да довърши прехвърлянето си [Полибий, 3, 43, 1-12; Ливий, 21, 27, 7-28, 4].

На следващия ден, когато на Анибал все още му оставало най-трудното — прехвърлянето на бойните слонове на другия бряг, му съобщили, че в устието на Родан се е появил римският флот. Анибал изпратил на разузнаване 500 нумидийски конници, но недалеч от собствения си лагер те се сблъскали с римския конен отряд, който Сципион бил изпратил на север. В ожесточената схватка нумидийците загубили над 200 души (докато техните противници загубили 160 римляни и галски съюзници) и се обърнали в бягство. Римляните ги преследвали до самия лагер, а след това се върнали обратно. По такъв начин първият за тази война сблъсък между картагенци и римляни донесъл победа за римското оръжие, но тази победа не оказала някакво забележимо влияние на хода на военните действия [Полибий, 3, 44, 3 и 45, 1—3; Ливий, 21, 29, 1—4].

В каква последователност се развивали по-нататъшните събития, не знаем. По данните на Полибий [3, 44—47], преди още нумидийските войници да се били върнали в лагера, Анибал организирал войнишко събрание, на което говорили представители на боите, които канели пуническите бойци в Италия, след това прехвърлил слоновете и чак след това продължил на изток. Ливий [21, 28—30] пише, че слоновете били прехвърляни едновременно с експедицията на нумидийските конници, после, щом се върнали конниците, се състояло събранието с участието на боите и след като въодушевил бойците си, Анибал започнал алпийския си поход. Очевидно тези толкова значителни различия се обясняват с това, че всички изброени събития са се случили почти едновременно, така че в паметта на различните свидетели те са останали по различен начин.

Във всеки случай пренасянето на слоновете било очевидно най-трудната част от цялата операция. До нас са стигнали няколко разказа за това. Според Ливий [21, 28, 5] на брега събрали всички слонове, вбесили най-злобния от тях и той се хвърлил подир своя гледач в реката, а след него се втурнало цялото стадо. Когато животните губели брода, самото  течение ги изнасяло на брега.

Ливий обаче смята за по-правдоподобно друго предание [21, 28, 6—12], което излага и Полибий [3, 46]. Според тази версия слоновете били превозени със салове. Картагенците закрепили с въжета за дърветата до брега един широк дървен мостик, покрит с чимове, на който водачите вкарвали своите слонове, а оттам вече принуждавали животните да преминат на саловете, които също били покрити с чимове и външно по нищо не се различавали от мостика. Обградени от всички страни с вода, слоновете били обезпокоени, а някои даже падали в реката, но и те успели да се измъкнат на брега. Всичко завършило благополучно.

Впрочем не само преминаването на реката занимавало Анибал. Не по-малко важно било да реши другата, неочаквано възникнала задача. Той имал две възможности — или да даде сражение на армията на Сципион, която се намирала в устието на Родан (Сципион, доколкото можем да съдим, изчаквал, като предоставял инициативата в ръцете на неприятеля), или да продължи пътя си към Италия [Ливий, 21, 29, 5—6]. Край на колебанията му сложило пристигането на пратеници на боите, сред които било и тяхното „царче“ Магал (според Полибий Магил). Боите настоявали пред Анибал да не се отказва от първоначалния си замисъл да върви в Италия и предлагали услугите си в качеството на водачи и съюзници.

Впрочем всички предимства на такова решение били ясни и на Анибал. В Северна Италия той щял да попадне сред съюзници, да вдигне на въоръжена борба всички покорени от римляните италийци и по този начин да създаде заплаха за самото съществуване на римската държава, докато битката със Сципион, без да реши някаква военно-политическа задача, би довела само до ненужни, безсмислени загуби. Освен това даже и след победа би се наложило да върви в Италия и да започва там всичко отначало. Като събрал воините си, Анибал успял без много труд да получи тяхното одобрение [Полибий, 3, 44, 5-13; Ливий, 21, 30, 1-31, 2].

Преди да започне придвижването си из Алпите, Анибал, което за него било особено характерно, най-грижливо се подготвил за този тъй труден поход: разузнавачи му доставили точна информация и за страната, през която му предстояло да върви, и за антиримските настроения на обитателите ѝ (което, както ще видим по-нататък, съвсем не им попречило да нападнат картагенците и силно да затруднят действията им) Анибал успял да намери добри водачи от местното население, които знаели пътя и запазили верността си към своя работодател независимо от всички трудности и несгоди [Полибий, 3, 48, 10—11]. Разбира се, пуническият пълководец знаел и че Алпите съвсем не са недостъпни за многобройна армия. Неговите информатори не може да не са му разказали как галите не веднъж са преминавали от долината на Родан в Цизалпийска Галия през Алпите, за да се обединят там с местните галски племена за съвместна борба с Рим [Полибий, 3, 48, 6]⁷⁴. Независимо от това той не можал да предвиди всички опасности.

Отначало, както пише Ливий, на другия ден след войнишкото събрание Анибал се насочил нагоре срещу течението на Родан, като разчитал по този начин по-сигурно да се отдалечи от римляните и да не им позволи да му натрапят сражение в долината на Родан или в предпланините на Алпите. След четири дни армията му се приближила към Острова — местност, която се миела от всички страни от водите на Родан и на Исара. Там той се сблъскал със съвършено неочаквана, но не по-малко благоприятна за него политическа ситуация. Галското племе алоброги, което населявало Острова и околните територии и държало в свои ръце пътя към Алпите, преживявало смутни времена. Тук се водела борба за власт между двама братя: по-големият, Бранх, който вече управлявал племето и се ползвал с подръжката на съвета на старейшините („сената“, както пише Ливий) и на племенната аристокрация, бил свален от по-младия, около който се групирали „младите“, т. е. очевидно всички, които нямали достъп до властта. Като се намесил в тази борба, както пише Полибий, по директната молба на по-големия, Анибал помогнал да изгонят по-младия претендент. Благодарният победител заплатил щедро за тази помощ. Армията на Анибал получила продоволствие и топли дрехи, нужни за прехода през Алпите, всичкото старо и повредено оръжие било заменено с ново. Обаче за Анибал най-същественото било друго. Приятелските отношения с алоброгите му позволявали, както изглеждало, да не се страхува от внезапно нападение: Бранх, със своите воини прикривал тила на картагенската армия [Полибий, 3, 49, 5—13; Ливий, 21, 31, 1—9].

От Острова Анибал тръгнал на изток — през страната на трискастините и после покрай границите на областта на виконтийците по земята на трикорите, а там се прехвърлили през река Друенция [Ливий, 21, 31, 9—12].

Междувременно Публий Корнелий Спицион най-сетне се решил да поеме инициативата в свои ръце, да даде сражение и около три дни след като Анибал тръгнал на север, повел своите легиони в боен ред към картагенския лагер, обаче... за свое най-голямо изумление открил, че неприятелят отдавна вече си е отишъл. Видяло му се празна работа да гони Анибал и решил да замине за Италия, за да срещне там, в подножието на Алпите, страшния противник. В Испания изпратил като легат своя брат Гней Корнелий Сципион, за да води войната с Хасдрубал Баркид, като му дал почти всичките си войски. Пристигнал на Апенинския полуостров, Публий оглавил римските войски, които се намирали в долината на Пад [Полибий, 3, 49, 1—4; Ливий, 21, 32, 1—5].

На деветия ден от пътуването Анибал стигнал до планините и открил, че височините, доминиращи над прохода, са заети от планинци (според Полибий алоброги). Пуническият пълководец разположил лагера си пред превала и докато изчаквал, изпратил свои шпиони при алоброгите, от които узнал, че планинците държат позициите си само денем, а нощем оставяли малка охранителна стража и се прибирали в „града“ си (очевидно се има предвид селището на планинците алоброги). Използвайки това обстоятелство, през деня, пред очите на противника, Анибал се предвижил напред, а през нощта, след като запалил в лагера огньове, със сравнително малък отряд овладял височините. На следващия ден пуническата армия започнала своя път през планините. Като използвали обстоятелството, че пътят на това място бил много стръмен и тесен, че товарните животни при най-малко невнимателно движение падали в пропастта, че в армията на Анибал царяла обичайната при такива случаи бъркотия, алоброгите, оправили се от объркването, предизвикано от загубата на удобните рубежи, решили да ударят картагенците. С цената на огромни загуби Анибал успял да ги обърне в бягство и да завладее „града“ им, където заграбил продоволствие, товарни коне и пленници.

След това в продължение на три дни Анибал можал да се придвижи безпрепятствено, но на четвъртия попаднал на засада. Планинците вървели успоредно с войската на Анибал по склоновете на планината и срутвали по главите на войниците му камъни и огромни канари. Даже за известно време успели да разкъсат пуническата колона и да отделят пехотата на Анибал от конницата и обоза. С цената на неимоверни усилия пуническата армия се измъкнала от теснината. По-късно Анибал не е срещнал в Алпите толкова сериозна опасност, но тамошните жители използвали всеки удобен момент, за да откраднат коне с товара им или пленници — уморени и премръзнали войници, които се мъкнели все по-високо и по-високо в планините. Накрая картагенците достигнали превала, през който се отварял пътят за Италия.⁷⁵

Два дни Анибал останал на лагер на превала: войниците, измъчени от трудното и опасно изкачване, трябвало да си починат преди не по-малко трудното и опасно спускане. Обаче Анибал не успял да възстанови напълно силите на своята войска: било късна есен, настъпили студовете, а през нощта на залеза на Плеядите (т. е. 7 ноември) паднал сняг. На разсъмване Анибал заповядал да тръгват. Войниците вървели бавно, сякаш неохотно, на всички лица, пише Ливий, можело да се прочете израз на тъга и отчаяние. И тогава, като излязъл напред, Анибал им показал от върха на планината Италия, стигащите до планинската верига плодородни поля в долината на Пад. Ливий влага в устата му забележителни думи: сега неговите воини преодолявали не само стените на Италия, но и на Рим; сега всичко щяло да тръгне като по вода; една, в краен случай две битки щели да предадат в ръцете им най-важната твърдина и главния град на Италия. Изпитаното средство подействало: надеждата за близкото вече разграбване на богатата и като че ли незащитена страна вдъхнала у Анибаловите войници нови сили.

Те се спускали по тясна, стръмна, заснежена и хлъзгава пътека, едно невнимателно движение — и човек политал в пропастта. Така картагенците стигнали до една скала, около която пътеката още повече се стеснявала и ставала още по-стръмна. Невъзможно било да се заобиколи това място: отначало вървели по сняг, а после започнали да пълзят по гол лед без никаква опора, нито възможност да се изправят. Конете пробивали леда с копитата и се озовавали като в капан, без да могат да мръднат нататък. Анибал разположил лагера си на превала и заповядал да разчистят пътя от снега. Войниците запалили огромен огън при скалата, след това залели нажежената скала с оцет и въоръжени с железни сечива прекарали път през разрохкавената маса. Според Апиан [Ап., Аниб., 4] пътят, построен от войниците на Анибал, съществувал и през II в. от н. е. Той и тогава носел името на пуническия пълководец — Анибалов проход. След три дни успели да изведат в долината товарните коне, които веднага изпратили на паша, и слоновете. След като дал на изморените войници допълнителен отдих, след още три дни Анибал се оказал в равнината [Полибий, 3, 50—56; Ливий, 21, 32-37; Орозий, 4, 14, 3-4].