БЕЗПОЛЕЗНИ ПОБЕДИ

(От Тицин до Кана)

 

I

 

Нахлуването на картагенските войски в Северна Италия съществено изменило политическата обстановка — разбира се, не в изгода на Рим. Анибал задълго превърнал Италия в основен театър на бойните действия, като направил испанския фронт второстепенен и принудил римляните да се откажат от активни бойни операции в Сицилия, а още повече пък от мисълта за навлизане в Африка. На Апенинския полуостров се появила страшна сила, на която можели да се уповават всички, които мечтаели за избавление от римското владичество — от постоянно бунтуващите се бои и инсубри на север до „съюзниците“ по неволя в Южна Италия (наистина отначало италийците предпочитали да изчакат). Обаче римското командване отначало недооценявало своя противник: Сципион смятал, че Анибал никога няма да се осмели да пресече Алпите, а ако се реши на такава безумна стъпка, неминуемо ще загине [Полибий. 3, 61, 5-7].

И действително войската на Анибал понесла огромни загуби. По данните на Полибий [3, 56, 4; вж. също 3, 60, 5], който в този случай се опира на лацинийския надпис, т. е. на сведения, произхождащи от самия Анибал, когато пристигнал в Италия, той разполагал с 12 000 либийски и около 8000 иберийски пехотинци (следователно всичко 20 000) и не повече от 6000 конници. Очевидно тези сведения са за предпочитане пред традиционните, че Анибал довел в Италия 80 000—100 000 пехотинци, 20 000 конници и 37 слона [Евтропий, 3, 8; Орозий, 4, 14, 5]. Освен това армията имала нужда от почивка.

Не е чудно, че Анибал се грижел преди всичко за въстановяването на моралните и физическите сили на своите войници [Полибий, 3, 60, 7]. Наистина предстояло му сблъскване с войските, които Сципион поел от Манлий и Атилий и които били съставени отчасти от новобранци, отчасти от войници, претърпели тежки и позорни поражения в борбата с галите [Ливий, 21, 39, 3]. И все пак римските войски щели да влязат в бой след продължителен отдих и сериозна всестранна подготовка. Освен това и Сципион съвсем не бил толкова неспособен пълководец, както изглеждало на Анибал, който бил твърдо убеден, че той няма да успее за кратко време да пристигне от устието на Родан до подножието на Алпите. Обаче това се удало на римския консул и Анибал трябвало да признае, че има насреща си военачалник със значителни тактически и организаторски способности [Полибий, 3, 61, 1—4]. Освен това Анибал трябвало да се съобразява и с още едно обстоятелство. Щом получил вестта, че картагенецът се намира в Италия, сенатът предложил на другия консул, Тиберий Семпроний Лонг, да се върне от Сицилия в Италия. Семпроний незабавно изпратил флота си към родината, а пехотата прехвърлил в Аримин [Полибий, 3, 61, 9-11; Ливий, 21, 51, 5-7].

Главната задача на Сципион била да не даде възможност на картагенците да съберат сили за нова кампания, но той закъснял. На Анибал му било необходимо по-малко време за почивка, отколкото можело да се предполага.

Впрочем първите му противници в Италия били, изглежда, не римляните, а техните съюзници таврините — полугалско, полулигурийско племе (неговото име и досега живее в названието на г. Турин), което живеело в подножието на Алпите и тъкмо по това време водело кръвопролития война с инсубрите. Анибал дошъл в Италия като съюзник на боите и следователно на инсубрите и бил заинтересован от прекратяването на тавринско-инсубрийската междуособица и — разбира се — от поддръжката на таврините, на които той предложил дружба и съюз. Като се натъкнал на техния отказ, той обкръжил крепостта на таврините и след тридневна обсада я превзел. С безпощадната си разправа с всички, които се опитвали да се съпротивляват, Анибал всял такъв ужас у околните галски племена, че те бързали да се поставят под негово „покровителство“. Приближаването на Сципион до Плаценция до известна степен нарушило плановете му: римляните откъснали от Анибал значителна част от съюзните му гали и даже ги накарали да излизат срещу пуническата армия. При тези обстоятелства Анибал решил да предприеме настъпателни действия срещу римляните, като с основание предполагал, че след победата щял да стане пълновластен господар на Северна Италия и тогава вече галите по своя воля или по принуждение щели да застанат на негова страна [Полибий, 3, 60, 8—13; Ливий, 21, 39, 3—7]. Обаче този път вече Сципион го изпреварил. Той преминал Пад и се разположил на десния бряг на Тицин [Ливий, 21, 39, 10].

Дали можем да се доверим на текстовете на Полибий и Ливий, запазили до нас речите на пълководците в навечерието на сражението, не е ясно: очевидно имаме не дословно възпроизвеждане на оригинала, макар че вероятно общият смисъл е предаден вярно. И наистина, какво по-естествено от това да напомниш на римляните за победата им в Първата пуническа война, за вероломното нарушение на договорите от Анибал, за заплахата над отечеството, както направил, изглежда, Сципион [Ливий, 21, 40—41; Полибий, 3, 64]. И какво по-естествено от това да се изтъкне пред пуническите войници, че няма накъде да отстъпват, че ги очакват или победа, или гибел, в най-добрия случай плен [Ливий, 21, 43—44; Полибий, 3, 63] — тези думи традицията приписва на Анибал. Напълно възможно е историографите, от които Полибий и Ливий са черпили материала си, да се използвали разкази за речите на пълководците, в това число и на непосредствени участници в събитията. Според единодушното твърдение на нашите източници, преди да произнесе речта си, Анибал показал на воините си впечатляващо зрелище. По негова заповед извели заловените по време на прехода през Алпите, измъчени от тежките окови, бичуванията, глада и жаждата военнопленници на арена, заобиколена от всички страни от картагенци. Анибал попитал пленниците чрез преводач кой от тях би се съгласил да се сражава с един от другарите си по нещастие при условие, че победителят щял да получи боен кон, оръжие и, естествено, свобода, а победеният чрез гибелта си щял да се избави от непоносимите мъки. Всички пленници възторжено се съгласили. Мнозина възнасяли молитви към боговете жребият да падне върху тях. В тази схватка на живот и смърт участвали няколко двойки. Зрителите — Анибаловите войници и останалите пленници — бурно преживявали всички перипетии на боя, а когато той завършил, шумно приветствали победителите и прославяли победените, храбро паднали в борбата за свобода [Полибий, 3, 62; Ливий, 21, 42; Дион Кас., фрагм., 57, 4]. Воините на Анибал трябвало да видят с очите си своето собствено положение, което с нищо не се различавало от положението на тези пленници. Да победят или да умрат — друг изход за тях нямало.

Военните действия започнали, след като римляните построили мост над Тицин и малко укрепление за охраната му и се прехвърлили от десния на левия бряг на реката, в страната на инсубрите, където се намирали картагенците. Анибал, който и сам търсел сражението, не им пречел. Отначало той изпратил отряд нумидийски конници под командването на Махарбал да ограбват полята на съюзните на Рим галски племена. Характерно обаче за италийската политика на Анибал било, че той наредил колкото може повече да щадят галите и да правят всичко възможно, за да ги привлекат на своя страна. Как можело да се съчетае това искане с ограбването на галските стопанства, не е съвсем ясно... Щом разбрал, че римските легиони завършили прехвърлянето, Анибал заповядал на Махарбал веднага да се върне в лагера.

Според разказа на Ливий тогава непосредствено преди боя Анибал отново говорил пред своите бойци, като им обещал всичко, което можел да обещае един предводител на своите наемници в случай на победа: земя, кой където пожелаел, с право на освобождаване от повинности, което щяло да важи не само за получателя, а и за неговите деца, или по желание пари, картагенско гражданство и безгрижен живот в родината, а на робите, които били заедно с господарите си във войската — свобода. Анибал много се нуждаел от победата и, както личи, все още не бил уверен в нея. Обещанието си скрепил с клетва: хванал агънце в лявата си ръка, а в дясната камък, той се обърнал към боговете, като ги молел в случай, че наруши думата си, ще му отредят същата смърт, на която той предава жертвеното животно. С тези думи Анибал разбил с камъка главата на агънцето. Бойците откликвали на Анибал с ентусиазъм и преданост, те настоявали незабавно да тръгнат на бой.

Противниците разположили войските си по следния начин. Сципион поставил напред копиеносците и галските конници, а останалите — римляни и отбрани сили на съюзниците — построил в линия зад тях. Анибал разположил тежката си кавалерия точно срещу фронта на римляните, а по фланговете — нумидийските конници, като разчитал в перспектива да обкръжи неприятеля. Враговете започнали бързо да се приближават. Римските копиеносци, едва хвърлили по едно късо копие, бягали назад сред отрядите на стоящите зад тях конници. Започнало конно сражение, много конници били хвърлени от конете, а други се спешавили сами. Сражението постепенно се превърнало в пехотен бой. През това време нумидийските конници на Анибал заобиколили сражаващите се откъм фланговете и се явили в тила на римската армия. Копиеносците били изпотъпкани от конете, сред редовете на римляните започнала паника. Самият Сципион бил ранен и животът и свободата му били поставени в опасност (според преданието тогава Сципион бил спасен от непълнолетния си още син, също Публий Корнелий Сципион — бъдещия победител на Анибал; според друга версия спасител на консула бил един роб лигуриец). Римската армия се обърнала в бягство [Полибий, 3, 65; Ливий, 21, 46; Ап., Аниб., 5].

Тази първа победа на Анибал над римляните имала за него изключително значение. Тя не само разкрила превъзходството на картагенската кавалерия, и особено на нумидийската конница над римската, не само укрепила положението му в Северна Италия, но и показала, че картагенците могат да побеждават римляните на бойното поле. Ореолът на непобедимостта, с който било окръжено в картагенските очи римското оръжие след Първата пуническа война, започнал да помръква и това допринасяло много повече от всички речи, увещания и клетви на Анибал за укрепване на моралния дух на армията му.

II

Победата при Тицин обаче не можела да задоволи Анибал. По същество Сципион извел от сражението главните сили на римската армия — пехотата. Анибал очаквал, че римляните ще се решат на ново сражение, даже ги провокирал, но в нощта след боя Сципион тихо напуснал лагера, преминал Пад по построения отпреди мост и се разположил край Плаценция. Анибал се впуснал след римляните, но закъснял. Той успял само да залови около 600 римски бойци, които разрушавали моста. Ливий отхвърля разказа на Целий Антипатър, според когото Магон Баркид, един от братята на Анибал, форсирал Пад с конниците и иберийската пехота. По неговите думи течението на реката е твърде силно за такова преминаване. Като изгубил два дни в лутане, Анибал намерил нагоре по реката удобно място, построил мост и заповядал на Хасдрубал да прехвърля войските на другия бряг. Той сам минал пръв и при самия мост срещнал пратениците на съседните галски племена. Победата при Тицин вече започнала да дава резултати: галите дошли при победоносеца военачалник, за да изразят приятелството си и да предложат съюза си. Те били готови да доставят на Анибал необходимото продоволствие и да вземат пряко участие в борбата срещу Рим. Докато се водели тези преговори, Магон Баркид начело на отряд конници се спуснал надолу по течението към Плаценция. Скоро натам приближили и основните сили на картагенската армия под командването на самия Анибал. Той се надявал да предизвика Сципион за ново сражение и даже построил войската си в боен ред, така че можела да се вижда от неприятеля. Но от римския лагер никой не се показал и на Анибал не му оставало нищо друго, освен сам да разположи лагера си също недалеч от Плаценция и в непосредствена близост с римските войски [Полибий, 3, 66; 21, 47]. Не можем да не отбележим все пак, че Анибал не се решил да нападне римския лагер, макар че имал пълната възможност за това, още повече че Сципион, който лекувал раната си, бил на практика небоеспособен, сред римляните имало много ранени и освен това, както се оказало по-късно, картагенците можели да разчитат и на определена поддръжка в самия римски лагер. Впрочем Анибал може би не знаел за последното обстоятелство. Със своята мудност той дал на Сципион достатъчно време да възстанови армията си — ситуация, която по-късно, макар и в значително по-големи мащаби, се повторила след битката при Кана.

На Анибал обаче му вървяло. Скоро след като приближил до Плаценция, в римския лагер се разбунтували галите (1200 пехотинци и около 200 конници и след едно нощно клане, в което загинали, въпреки думите на Ливий, доста римляни, избягали при картагенците. Като приел бегълците, Анибал ги изпратил по родните им места да склонят сънародниците си на съюз с картагенците. Той смятал, че какъвто и да бъдел резултатът от този експеримент, племената, към които принадлежали дезертьорите, не биха могли да разчитат на дружба с Рим. Тъкмо тогава при Анибал се явили и боите, за да потвърдят съюза с него. Те даже искали да му предадт римските магистрати, техни пленници от времето на Мутинската война, но Анибал решил, че може да си позволи един великодушен жест: той върнал пленниците на боите, та да могат да ги разменят срещу свои заложници [Полибий, 3, 67; Ливий, 21, 47]. Впрочем след известно време Анибал открил, че позицията на галите била значително по-сложна, отколкото му се сторило отначало, и че дипломатическите стъпки, които той бил предприел, съвсем не били достатъчни и въпреки всички преговори в топла, приятелска обстановка и взаимни усмивки не му осигурявали не само поддръжката им, но дори и техния неутралитет. Галите засега още не вярвали твърде в окончателната победа на картагенското оръжие и за да се осигурят срещу евентуални бъдещи репресии, водели секретни преговори и с римляните [Полибий, 3, 69, 5; Ливий, 21, 52, 3].

Бунтът на галите разтревожил извънредно много Сципион. Той се страхувал, че това клане било сигнал за всички гали да поведат борба срещу Рим, и взел всички необходими според него предпазни мерки: следващата нощ римските войски тихо напуснали лагера и се отправили към р. Требия, където хълмистата местност затруднявала действията на кавалерията. Анибал изпратил подире им своята конница, но нумидийските кавалеристи се нахвърлили на изоставения римски лагер и докато търсели там плячка и палели постройките, враговете успели да преминат Требия. Анибал следвал Сципион по петите и разположил войските си отново край римския стан. Галите помагали на картагенците, включително и с продоволствие, освен това Анибал успял да завземе и римската крепост Кластидий, където били струпани големи запаси жито. Това коствало на Анибал 300 жълтици, платени за предателството на началника на местния гарнизон брундизиеца Дасий. Картагенците използвали това жито през цялото време на престоя си при Требия [Полибий, 3, 68, 1—8; 69, 1—5; Ливий, 21, 48]. Следвайки неотстъпно своята линия на поведение спрямо италийските съюзници на Рим, Анибал заповядал да се отнасят съвсем внимателно с пленниците от Кластидий: той искал да покаже, че италийците няма защо да се страхуват от него, че даже и в плен им били осигурени снизхождението и благоразположението на картагенците.

Междувременно в лагера на Сципион край Требия пристигнал Семпроний Лонг със своите войници. Сега вече и двамата консули с почти цялата римска армия, освен изпратените от Сципион в Испания и оставените от Лонг за охрана на морските брегове на Италия и Сицилия подразделения, били срещу Анибал. В Рим, където поражението при Тицин предизвикало, според деликатния израз на Полибий, изумление и където били склонни да приписват неуспеха и на неумението на Сципион, и на измяната на галите, пристигането на Семпроний вдъхнало нови надежди. Общественото мнение очаквало с нетърпение решителното и победоносно този път сражение [Полибий, 3, 68, 9—12]. Не е чудно, че и Семпроний се стремял към бой, макар че имал благоразумието да остави войниците си да си починат след четиридесетдневния преход от Лилибей до Северна Италия [Полибий, 3, 68, 14].

Общо взето, и Полибий, и Тит Ливий така описват нещата (и тази тенденциозна схема ще се повтаря много пъти и по-нататък), че уж в римския лагер станала дискусия между благоразумния и опитен консул Публий Корнелий Сципион, който, ръководен от интересите на държавата, решително се противопоставял на едно ново сражение с Анибал, и неговия лекомислен колега Тиберий Семпроний Лонг, който настоявал за ново сражение от кариеристични цели, поставяйки под заплаха интересите и самото съществуване на римската държава. Не можем да не видим в това отражение на аналистичната традиция да се идеализират Сципионовци, както по-късно и Луций Емилий Павел. Тук ще напомним, че Полибий бил приближен именно на Сципионовци, а Емилиевци и родът на Корнелий Сципион принадлежали към една и съща политическа групировка. Тази традиция била противопоставена на преданията за Квинт Фабий Максим, който сам, както пише Ений, бил спасил Рим със своята политика. Античните историографи се стремят да покажат, че Корнелий-Сципионовци и Емилиевци се придържали към същите политически принципи, както и Фабий. Пораженията и при Требия, и при Кана се обяснявали просто с това, че не са ги послушали навреме. Ще отбележим също, че Семпрониевци били близки до Клавдиевци и това обстоятелство също повлияло отрицателно върху оценката на действията на консула. Наистина отначало Ливий говори твърде сдържано [21, 52, 2] за дискусията между консулите и особено за позицията на Сципион: единият консул въз основа на собствения си горчив опит съветвал да чакат, а другият, по-решителен, не искал да търпи никакво отлагане. Малко по-нататък, след като разказва за победата на римляните в малка и нямаща някакво сериозно значение схватка с картагенците, Ливий [21, 53, 1—7] цитира демагогските думи на Семпроний (бойците са ободрени от победата, всички желаят битката освен Сципион; кого чакаме още — нова победа и нов консул ли; врагът е, кажи-речи, под стените на Рим, докато „ние“ позорим славното минало на „нашите“ бащи, като се крием от него в лагера) и добавя, че той искал да използва възможността сам да спечели победата без участието на колегата си и преди избора на новите консули, за да не се окаже принуден да им предаде воденето на войната. Полибий [3, 70, 2—8] разказва значително по-подробно за това. Той старателно излага аргументите на Сципион: според него било по-добре, ако по време на зимата римските войници се упражнявали във военно изкуство, а можело да се надяват, че и галите, ако картагенците продължително време бездействат, щели да преминат на страната на римляните. Полибий не премълчава и личните мотиви на Сципион, но разказва за тях със сдържано почтителни изрази: Сципион се надявал, след като излекува раната си, да принесе полза на държавата (подразбира се: сам да застане в ролята на командващ). Но когато става дума за Семпроний, Полибий не счита за нужно да изложи неговата позиция поне така, както е направил Ливий, а слиза до нивото на явните грубости: Семпроний разбирал, че Сципион говори умно, но подтикван от честолюбие и самоувереност, бързал да се бие, преди Сципион да може да вземе активно участие в битката, а новите консули да поемат властта. Та затова, поучително завършва Полибий, той неминуемо щял да претърпи поражение, щом не се ръководел от общите, а от своите користни интереси.

Въпреки цялата си тенденциозност тези разкази отразяват и определени реални факти — съперничество на консулите, които се стремели да победят Анибал, но не желаели да си разделят лаврите на победителя.

Анибал също се стремял към боя. Според думите на Полибий [3, 70, 9—12] той бил добре осведомен какво вълнувало Семпроний и от своя страна всячески поощрявал, просто примамвал в мрежите си римския пълководец. Мислите на Анибал били сходни с мислите на Сципион. Битката трябвало да се състои не само защото още имало възможност да се възползват от помощта на галите, а и защото сега картагенската армия била изправена срещу необучени новобранци (освен това и Сципион, докато лекувал раната си, не можел да вземе участие в сражението). Най-сетне — и това според Полибий било най-важното — Анибал смятал, че трябвало да действа, а не да си прекарва времето в безделие. По този повод нашият източник отбелязва: един пълководец, който е довел войските си в чужда страна и се стреми да осъществи своите необикновено дръзки планове, трябва постоянно да подхранва нови надежди у своите съратници — този начин на действие за него е единственият път към спасението. Дума „спасение“ неволно ни стряска: този път вече фразата, че имат само един избор — победа или гибел, не е вложена само в устата на картагенския пълководец, говорещ пред своите войници. Същата мисъл сега ни се предлага като извод от размишленията на, кажи-речи, най-крупния от историографите на древността — съсредоточен наблюдател, дълбок мислител, самият той опитен воин и държавен деец.

Впрочем не само тези съображения накарали Анибал в края на краищата да се откаже от изчаквателната позиция, която бил заел веднага след битката при Тицин. Най-близките събития му показали, че докато римските легиони се намирали в Северна Италия, той не можел да бъде напълно уверен в стабилността на положението си. Както вече споменахме, Анибал научил, че някои негови съюзнически галски племена, живеещи в долината на Пад около Требия, са започнали преговори с римляните, като се надявали по този начин да се предпазят от отмъщение при евентуална победа на римското оръжие, и римляните, явно доволни дори и от това, че тези племена се опитвали да запазят неутралитет, ги посрещали благосклонно. Ливий пише за възмущението, което обзело Анибал. Та нали по молба на галите, повтарял разгневеният картагенец, съм дошъл в Италия да ги освобождавам от римски гнет. И тогава вече, явно с желанието да затвърди почти завоюваната свобода, Анибал изпратил срещу племената около Пад наказателна експедиция (2000 пехотинци и 1000 конници — гали и нумидийци). След страшните опустошения тези племена се обърнали с молба за помощ към консулите, тъй като уж били пострадали заради извънредната си преданост към римляните. Според Ливий и този път консулите започнали да спорят. Сципион не харесал нито времето, по което римляните трябвало да започнат сражение, нито самия повод, тъй като нямал доверие на галите и ги смятал способни на нови измени. Семпроний настоявал: най-доброто средство да запази съюзниците си, казвал той, е да помагаш на онези от тях, които са изпаднали в беда и се нуждаят от помощ. И тъй като Сципион протакал и явно не искал да действа, Семпроний изпратил срещу Анибаловите конници по-голямата част от кавалерията, която се намирала под негово непосредствено командване, заедно с 1000 копиеносци. Неочакването нападение внесло объркване сред натоварените с плячка картагенски войници, които скитали, пръснати в безредие по местността. Много от тях били убити, а останалите побягнали към лагера, защитен от караула. Римляните също се оттеглили към своя стан, но Семпроний наново изпратил на бой този път вече цялата си конница и всички копиеносци. Анибал спрял войниците си пред лагерните укрепления, построил ги с лице към неприятеля и не им позволил да влязат в съприкосновение с него, очевидно защото натрапеният му по този начин бой не би протекъл според неговите желания. Той искал да води битката според собствените си планове и замисли. Явно така трябва да разбираме и Полибий, който пише, че картагенският началник не бил готов за решаващата битка в този момент и смятал, че без предварително разработен план, а на това отгоре и по незначителен повод, не трябва да я започва [Полибий, 3, 69, 5—14; вж. Ливий, 21, 52, 3—11]. И все пак главното било направено: Анибал внушил на Семпроний мисълта, че е победил картагенците (можело да се направи такъв извод, понеже в тези схватки картагенците претърпели повече загуби от римляните) и с това укрепил неговата увереност в близката решителна победа. Радостно възбуденият Семпроний не искал дори и да чуе колегата си, той не желаел повече да изчаква. Този път обаче сражението подготвил Анибал и той избрал място за него.

Между пуническия лагер и Требия минавал ручей (Нурета?) с високи брегове, обрасли с тръстика, храсталак и дървета. Това място отдавна било привлякло вниманието на Анибал. По време на своите рекогносцировки той го бил огледал и се убедил, че там могат лесно да се скрият не само пехотинците, а и конниците, особено ако оставят оръжието на земята, а шлемовете скрият под щитовете. Точно там Анибал решил да устрои засада. Предварително обсъдил плана си на военен съвет, на който повикал висшите командири от своята армия и с тяхно одобрение започнал да сформира специален отряд. Анибал предал командването му на брат си Магон, който вече възглавявал нумидийската конница след битката при Тицин по време на похода към Плаценция, и му заповядал да избере 100 пехотинци и 100 конници за засадата. Когато Магон се явил при Анибал с тези бойци, той им заповядал на свой ред те да подберат от своите подразделения още по 9 души. По този начин набрал 1000 пехотинци и още толкова конници и ги настанил през нощта на харесаното отпреди място.

Било денят на зимното слънцестояние. Рано сутринта валял сняг, който преминал в дъжд. Анибал заповядал на нумидийската конница да прекоси Требия, да препусне до портите на неприятелския лагер и да хвърли късите си копия по караула, с което да предизвика римляните на бой, а когато сражението започне, да отстъпва бавно към реката и да принуди противника на свой ред да мине на отсамния бряг, където били картагенците. Всички останали имали заповед да закусят, да си подготвят оръжието и конете и да чакат сигнал.

Нумидийците изпълнили блестящо задачата си. Когато предизвикали шум и безредие пред лагерните порти (според Полибий веднага, след като било забелязано приближаването им), Семпроний, който и за миг не се усъмнил в успеха, извел срещу тях конницата, а след това и останалата си войска. Обаче го направил много прибързано. Войниците му излезли на полесражението гладни и недостатъчно топло облечени, конете не били нахранени. Когато римляните, преследвайки настъпващите нумидийци, навлезли в крайречната мъгла, започнали все повече да треперят от студ. В реката студената вода стигала до гърдите им, така че когато войниците на Семпроний излезли на другия бряг, едва държели оръжието в ръцете си.

През това време картагенските войници се греели край огньовете, разтривали се със зехтин и закусвали. Щом получил условния сигнал, че римляните са преминали реката, Анибал извел войската си в полето. Отпред поставил балеарците — леката пехота (8000 души), зад тях — тежковъоръжената пехота (ибери, гали и либийци — 20 000 души), а на двата фланга — конниците (според Ливий 9000, а според Полибий над 10 000 души) и слоновете. Като видял, че конниците му твърде много са се увлекли в преследването на нумидийците, които ту отстъпвали, ту отново контраатакували, и се излагали на прекалена опасност, Семпроний заповядал да отстъпят и да се присъединят към основните сили. Той построил в центъра пехотата (според Полибий 16 000, според Ливий 18 000 римляни, 20 000 съюзници и бойци с права на латински граждани, освен това бойците от галското племе кеномани — заклети врагове на инсубрите, а следователно и на Анибал), а на фланговете — кавалерията (около 4000 бойци).

Сражението започнали балеарците, които принудили римските копиеносци да отстъпят (по понятни съображения Ливий премълчава този детайл, добре описан в разказа на Полибий), а след това се присъединили към картагенските конници, които нанасяли флангов удар. Римската конница била пометена от числено превъзхождащата я кавалерия на противника, балеарците и слоновете. Тежковъоръжените пехотинци се биели много упорито и ожесточено, но без съществен резултат. Внезапно за римляните отрядът на Магон ги ударил из засада откъм тила и довел до объркване задната им редица. Попаднала в обкръжение, римската пехота се съпротивлявала мъжествено, пробила бойната линия на картагенците и принудила слоновете да се обърнат назад и за малко да не се нахвърлят срещу самите картагенци. Анибал заповядал да откарат слоновете на фланговете и да ги насочат срещу кеноманите, които се втурнали панически да бягат. При тези условия 10 000 римски пехотинци пробили картагенските редици и се измъкнали от обкръжението и тъй като нямали възможност да се върнат в лагера си, отстъпили към Плаценция. Подразделенията, които по време на боя останали в лагера, заминали също натам под командването на Сципион, а оттам — в Кремона (свр. обаче Апиан: римляните избягали в лагера, а оттам вече Сципион извел остатъците от армията към Плаценция и Кремона).

Картагенците победили отново, обаче този път със значително по-големи загуби. Особено силни опустошения нанесло в техните редове лошото време: хората измирали, конете падали, загинали почти всички слонове. Полибий пише, че картагенците останали само с един слон, но според по-точните, както ни се струва, данни на Ливий Анибал разполагал след Требия с повече от 7 слона [Полибий, 3, 71—74; Ливий, 21, 54—55, 58, 11; Ап., Аниб., 6—7].

III

Анибал можел да бъде доволен. Победата при Требия му предала Цизалпийска Галия и му позволила да привлече на своя страна всички племена, които живеели там [Полибий, 3, 75, 2]. Както изглеждало, тя му откривала пътя и към Централна Италия — през Етрурия към Рим. Най-сетне и в самия Рим тя предизвикала паника, която естествено също оказвала благоприятно влияние върху положението на нахлулите в Италия картагенци.

Семпроний отначало се опитвал да скрие от римското правителство, още повече от народа, истинските мащаби на катастрофата. Той доложил в Рим, че станало сражение, но лошото време попречило да се спечели победата [Полибий, 3, 75, 1]. Обаче в Рим постепенно научили истината — и че картагенците са завзели римския лагер, и че всички гали са се присъединили към тях, и че римските войски, или по-точно — останките от тях, са се укрили в градовете, и че им се доставя продоволствие от морето по Пад: това бил единственият път, който Анибал не можел да постави под контрол [Полибий, 3, 75, 2—3]. Тези вести предизвикали в Рим страшна тревога; ако се съди по това как Ливий изобразява ситуацията [21, 57, 1—2], там даже били склонни да преувеличават мащабите на бедствието. Всеки ден очаквали приближаването на войските на Анибал към самия Рим и не виждали нито надежда за спасение, нито възможност да получат помощ отвън или да се съпротивляват успешно. Такива били настроенията, когато в Рим пристигнал за поредните консулски избори Тиберий Семпроний Лонг, промъкнал се през пръснатите из Цизалпийска Галия отреди на вражеската конница. След като изпълнил мисията си, по същия начин се върнал в зимната квартира.

През 217 г. били избрани за консули Гней Сервилий Гемин и Гай Фламиний. Доколкото можем да съдим, това било резултат на остра политическа борба в римското общество, където основният проблем бил организацията на отбраната срещу печелещия победи враг, и израз на определен компромис. Избирането на Гней Сервилий, представител на рода Сервилии, позволявало на патрицианската групировка на Емилиевци-Корнелиевци поради близостта си с него да запазят своите позации в правителството дори въпреки неуспеха на Сципион. Обаче не по-малко важен факт било избирането на Гай Фламиний за консул. Този човек отдавна вече се бил утвърдил като ръководител на демократическото движение, като народен вожд, който водел непримирима борба със сената. Известно е, че през 232 г. като народен трибун той предложил закон за раздаване на гражданите земя в Галското поле, който бил насочен пряко срещу интересите на нобилитета. Той поддържал активно и „закона на Клавдий“, който забранявал на сенаторите да владеят кораби с вместимост над 300 амфори и следователно ограничавал рязко участието им в морската търговия. През 223 г., когато Гай Фламиний за първи път бил избран за консул, се получил сблъсък между него и сената, който отказал да признае за законен резултата от тогавашните избори. Фламиний пренебрегнал постановлението на сената и заминал на поход срещу инсубрите, победил ги, а после отпразнувал триумфа пак по решение на народното събрание и въпреки волята на сената.

Но да се върнем при Анибал. Ливий [21, 57] пише, че преди настъпването на студовете той нападнал през нощта добре укрепен римски емпорий недалеч от Плаценция, обаче не успял да остане незабелязан — караулите надали вик, чули ги в Плаценция и на сутринта се появил Семпроний с отряд конници. В боя Анибал бил ранен и напуснал полесражението. Битката се прекратила от само себе си. По-успешно завършил друг негов поход срещу друг римски емпорий — Виктумвия. Картагенците успели да обърнат в бягство гражданите и укрилите се зад стените на града жители от околностите, които били излезли да го защитават. На другия ден градът се предал и приел картагенския гарнизон, оръжието на населението било отнето и Виктумвия — разграбена. Сведенията на Тит Ливий бяха подложени на съмнение в научноизследователската литература. Смята се, че описаните от него бойни операции били невъзможни и следователно не са се състояли. Тези предположения не са убедителни. Напротив, Анибал имал нужда да утвърди победата и властта си в Северна Италия, докато там все още се намирали римските войски, макар и разбити в две големи сражения, но независимо от това представляващи голяма и сериозна сила, с която се налагало да се съобразява. Напълно естествено е и че като избягвал обсадата на големи градове, Анибал решил да нанесе удар по римските снабдителни центрове с намерение да попречи на изпращането на продоволствие в колониите. Най-сетне детайлите, които изтъква в разказа си Тит Ливий, не излизат извън пределите на реалното. Пък и въобще какъв е смисълът Тит Ливий или неговият източник да измислят разкази за сражения, едното от които се свежда до това, че римляните отблъснали нападението от емпория, а другото завършило с още едно поражение, ако не на редовни части, то във всеки случай на римски колонисти. Едва ли може да се предполага, че разказът за подобен род бойни операции е в състояние да поласкае патриотичното чувство. Остава въпросът: защо Полибий не споменава нищо за тези събития? Но мълчанието на Полибий само по себе си не е доказателство против разказа на Ливий, който се опира на независими от гръцкия автор римски източници, във всеки случай при този откъс. Очевидно тези мероприятия са се сторили на Полибий дотолкова незначителни в общата верига от събития, че той е сметнал за възможно да не споменава за тях без вреда за изложението.

След това Ливий [21, 58—59] разказва за опита на Анибал при първите признаци на пролетта да навлезе в Етрурия, за да привлече там на своя страна със сила или с убеждение местното население. Обаче при преминаването през Апенините картагенската армия била застигната от буря, която заставила войниците да спрат. Много силен вятър, дъжд и град, а после и студ опустошили редовете на картагенците, загинали много коне и — добавя Ливий — 7 от слоновете, които останали на Анибал след Требия. Като се спуснал от Апенините, според нашия източник Анибал отново се отправил към Плаценция. Там станало сражение — отначало с явен превес за римляните, които обърнали картагенците в бягство и ги преследвали до самия лагер, но Анибал въвел в боя нови контингенти и принудил римляните да отстъпят. Битката при Плаценция завършила наравно. И римляните, и картагенците били принудени да отстъпят: първите, както казва Ливий, в Лука, а вторите в Лигурия. Там лигурците предали на Анибал двама римски квестори, Гай Фулвий и Луций Лукреций, двама военни трибуни и пет души от конническото съсловие, повечето от тях синове на сенатори. По този начин местните племена демонстрирали своето желание да установят съюзнически отношения с Анибал, да вземат участие в неговата борба срещу Рим.

Както и в предишния случай, съмненията по отношение на достоверността на цитирания по-горе разказ на Ливий ни се струват необосновани. Да оставим настрана, че липсват каквито и да било данни, които да опровергават съобщението на Ливий (само сведението на Полибий, че Анибал „зимува в Галия“, е много неопределено [3, 77, 3]), но и всички действия на Анибал, за които разказва римският историограф, изглеждат психологически оправдани и целесъобразни от военна гледна точка.

Нетърпеливият стремеж да пренесе войната в Етрурия, явно показан от Анибал при организацията на похода през Апенините, е лесно обясним с неговото военнополитическо положение. Разбира се, той добре е знаел, че римляните изпращат свои гарнизони във всички точки, където можели да очакват нападение — в Сицилия, в Сардиния, в Тарент, че са построили още 60 пентери, че консулите (Сервилий и Фламиний) провеждат в самия Рим мобилизация на нови контингенти и организират опълчение от съюзниците, че даже от сиракузкия цар Хиерон поискали помощ и той им изпратил 500 критски наемници и 1000 пелтасти, най-сетне, че римляните съсредоточават своите запаси от продоволствие в Аримина и Етрурия с очевидното намерение да преградят пътя на картагенците [Полибий, 3, 75, 4—7]. При тези условия за Анибал било от жизнена важност да изпревари противника и да създаде най-благоприятна за себе си обстановка. Особено важни за него били съюзниците. Не случайно Полибий подчертава, че Анибал всячески убеждавал взетите в плен римски съюзници, че е дошъл в Италия да воюва само против Рим. Докато пленените римляни държал под стража на мизерна дажба, към съюзниците искал да покаже голяма благосклонност и в крайна сметка просто ги изпращал по домовете им без откуп, за да уговарят съгражданите си да се присъединяват към картагенците, които се борели за възстановяване на италийската свобода, против римското владичество. Такава била по думите на Полибий версията, която пуническият пълководец внушавал с всички средства. И ако не била бурята, Анибал щял в крайна сметка да постигне целта си.

Това съвсем не била единствената причина. Настроенията на галските му съюзници много тревожели Анибал. Той се страхувал от измяна и даже от покушение срещу живота си. От предпазливост Анибал приложил чисто „финикийска“ според Полибий [3, 78, 1—4] хитрост: постоянно сменял обичайните за различни възрасти перуки и дрехи, така че и най-близките му другари не можели да го познаят. Трябва да признаем, че той имал всички основания да се безпокои. Разбира се, галите го поканили в Италия и очаквали от войната му с Рим своето освобождение, но те били много недоволни, че войната се водела твърде дълго в собствената им страна и че се бавело нахлуването в Централна Италия, откъдето те очаквали богата плячка [Полибий, 3, 78, 5; Ливий, 22, 1, 1—4]. Имало само един начин да се ликвидира недоволството — колкото може по-бързо да напуснат Цизалпийска Галия и да отидат в Етрурия. Без съмнение опитът да преминат Апенинските планини трябвало да спомогне за премахването на вътрешния конфликт в армията на Анибал.

Най-сетне тревожни вести идвали и от Иберия, където положението ставало твърде неблагоприятно за картагенците. Гней Корнелий Сципион, когото брат му Публий, както вече казахме, бе изпратил като свой легат в Испания, бил дебаркирал в гръцката колония Емпория и постепенно отново подчинил на римската власт цялото средиземноморско крайбрежие до р. Ибер, а в битката при Киса разгромил обединената иберийско-пуническа войска, като взел в плен нейните командващи и завлядал също богата плячка, между другото и имущество, принадлежащо на бойците, заминали с Анибал в Италия. Братът на Анибал Хасдрубал Баркид, който форсирал Ибер още преди това сражение, след битката при Киса не се решил да атакува Гней Корнелий Сципион. Той нападнал римските моряци, чиито отряди бродели около Таракон, избил много от тях, а след това се прибрал оттатък Ибер. Сципион възстановил положението в Таракон и даже разположил там малък гарнизон. През това време северно от Ибер отново се появил Хасдрубал, подучил племето илергети да се откаже от съюза със Сципион и започнал да унищожава заедно с тях нивите на римските съюзници. А когато Сципион тръгнал насреща му, Хасдрубал отново се върнал оттатък Ибер, като изоставил илергетите на собствената им съдба. След известно време Сиципон отново подчинил илергетите, а след това и авсетаните — стари съюзници на Картаген. От казаното следва, между другото, погрешното мнение на Апиан, че Гней Корнелий Сципион нищо не е предприел, докато чакал пристигането на Публий в Испания [Ап., Исп., 15]! Благодарение на неговите действия Северна Испания била върната в сферата на римското господство, Пиренейският полуостров станал театър на военните действия, там възникнала реална заплаха за картагенското господство, а пуническата войска, оставена за отбрана на полуострова, не успяла да попречи на това [Полибий, 3, 76; Ливий, 21, 60—61].

Неуспешният опит за преодоляване на Апенините и „равният“ изход от сражението при Плаценция дали време на консулите да завършат подготовката за нова кампания и да срещнат Анибал в Етрурия.

Римското правителство се готвело за новата кампания в атмосфера на силно безпокойство. В града се говорело на всяка крачка само за всевъзможни тревожни предзнаменования и, разбира се, винаги се намирали свидетели, които „със собствените си очи“ били видели или „със собствените си уши“ били чули онова, което със страх се предавало от уста на уста и което впоследствие грижливо се фиксирало и попадало в повествованията на историографите. Разказвало се, че на зеленчуковия пазар някакво шестмесечно дете на свободни родители извикало думата „триумф“; че на пазара за добитък един бик се качил на третия етаж и когато хората се развикали, изплашен, се хвърлил надолу; че на небето се явили образи на кораби; че в Храма на надеждата на зеленчуковия пазар ударил гръм; че в Ланувийския храм копието в ръката на богинята помръднало. Нещо повече. Един гарван долетял в храма и седнал на ложето ѝ. Говорели, че около Амитерн на много места се появили призраци с бели савани; че в Пиценум паднал каменен дъжд; че в Тере се свили дъбовите дъсчици, по които тамошните жреци предсказвали бъдещето; че в Галия вълк измъкнал меч от ножницата на часови и го отвлякъл. Властите заповядали ритуално очистване на града, извършвали молебени, принасяли жертви и посвещения, давали от името на държавата обети, което според Ливий [21, 62] значително успокоило хората.

Впрочем, както сам той сочи по-нататък [22, 1, 8—20], успокоението не било задълго. Едва Фламиний встъпил в длъжност, в града плъзнали нови слухове (и даже не слухове — разпространявали се официални известия) за неблагоприятни знамения [срв. Плут., Фаб. Макс., 2]. Например се съобщавало, че намалява слънчевият диск; че в Пренест от небето падали горящи камъни; че в Арпи видели щитове на небето и слънце, което се сражавало с луната; че гадателните жребии, на които се записвали изреченията на оракулите, от само себе си се смалили и от тях изпаднал един с надпис: „Марс разтърсва копието си“; че в самия Рим изображенията на Марс се покрили с пот; че в Капуа небето като че пламтяло, а луната сякаш падала заедно с дъжда; че козите на някакви граждани се покрили с коса вместо с козина, кокошките се превърнали в петли, а петлите — в кокошки [срв. Плут., Фаб. Макс., 2]. Сенатът начело с консула Гней Сервилий постановил да се извършат нови умилостивителни жертвоприношения и посвещения, моления и празнувания. Особено интересно е, че в града непрекъснато, денем и нощем се устройвали сатурналии — празненства, които трябвало да напомнят за „златния век“ и да покажат единството на римския народ независимо от обществено положение и съсловна принадлежност.

Но в Рим имало и други причини за безпокойство. Фламиний започвал консулството си в обстановка на рязко изострена борба около „закона на Клавдий“. Консулът се боял, че ненавиждащите го сенатори под някакъв предлог ще му попречат да напусне Рим, и след като изпратил заповед на Семпроний да прехвърли войската от Плаценция в Аримина — а на Фламиний се паднали по жребий точно тези легиони, — сам почти тайно напуснал града и без да изпълни обичайните религиозни церемонии, се отправил на север, като повел войниците си по планински пътеки към Етрурия.

От само себе си се разбира, че явното пренебрежение на Фламиний към римската държавна процедура и особено към ритуалните задължения, които били неотменна и най-важна нейна част, дало добър материал за враждебната му сенаторска пропаганда. Даже изпратили Квинт Теренций и Марк Анистий да искат от него да се върне и да направи всичко необходимо, обаче Фламиний не обърнал внимание на думите им. Освен враждебните отношения със сената и пълната морална невъзможност да се подчини на каквото и да било изискване на сенаторите Фламиний просто не можел да губи време напразно. Той трябвало да прегради пътя на Анибал към Централна Италия [Ливий, 21, 63; 22, 1, 4—7].

През пролетта на 217 г. консулските войски се били разположили по следния начин: частите под командването на Гней Сервилий, който впрочем се забавил в Рим за обрядите и жертвоприношенията и пристигнал на мястото за съсредоточаване на войските си значително по-късно от Фламиний, се събрали край Аримина. Сервилий ги приел от Публий Корнелий Сципион, който бил изпратен като проконсул в Испания [Ап., Исп., 8]. Фламиний се разположил на лагер край Арециум [Полибий, 3, 77, 1—2]. Изглеждало, че всички пътища на картагенците към Етрурия били преградени и спокойно можело да очакват появата им, за да се сражават с тях на подстъпите на областта.

Но внезапно Фламиний получил потресаваща вест: Анибал бил вече в Етрурия!

Естествено подготовката за новата кампания, която можел да си позволи Анибал, се състояла в привличане на съюзници и преди всичко в разузнаване. Трябвало да се намери най-удобният и безопасен път, така че сражението да се състои в благоприятна за картагенците обстановка. Обаче сведенията, които получил Анибал, не давали повод за оптимизъм: всички обичайни пътища били под надзора на римляните и те, разбира се, биха затруднили придвижването на армията му. И тогава Анибал взел неочаквано решение — да стигне в Етрурия по път, който никой никога не бил ползвал и който Фламиний по тази причина изобщо не бил сложил в сметките си. Пътят водел през почти непроходимо блато, което изпускало отровни изпарения. Нивото на водата там рязко се било повишило поради разливането на р. Арн. Но пътят позволявал да избягнат преждевременната среща с римляните и да се появят в Етрурия неочаквано бързо. Този план на Анибал, макар и да предвещавал големи трудности, бил напълно оправдан стратегически: той осигурявал на пълководеца най-същественото за неговото положение — фактора внезапност [вж. Полибий, 3, 78, 6—8; Ливий, 22, 2, 2].

Преминаването на Анибал от Цизалпийска Галия в Етрурия по своята сложност, по всичко, което се наложило да изпита армията му, напълно можело да се сравнява с похода през Алпите. В началото на колоната Анибал поставил либийците и иберите заедно с обоза — това били най-закалените и опитни воини, способни да преодоляват всякакви препяствия. След тях трябвало да вървят галите. Колоната завършвали конниците, сред които и нумидийските конници под командването на Магон Баркид, получил специална задача от Анибал: ако галите започнели да се бунтуват и поискали да се върнат в родината си, Магон трябвало насила да ги накара да вървят напред. Колоната вървяла, затъвайки в блатната кал, борейки се с вълните на разлелия се Арн, почти без да спират четири дни и три нощи. Най-много страдали галите, несвикнали с трудностите на походния живот. Те едва се придвижвали по лепкавата тиня, падали до издъхващите товарни коне и вече не можели да се вдигнат. Други лягали върху товара или върху планините от животински трупове, като търсели място да отдъхнат поне за няколко часа. Самият Анибал пътувал на единствения оцелял слон. От влагата, отровните блатни изпарения и безсъницата внезапно се възпалили очите му и тъй като нямал нито време, нито възможност да се лекува, загубил едното си око [Полибий, 3, 80; Ливий, 22, 2].

И все пак Анибал пристигнал в Етрурия, областта между Фезуле и Арециум, макар и с големи загуби, но неочаквано бързо за римляните, и след обичайното разузнаване установил, че основната и не особено трудна задача пред него засега била да предизвика Фламиний на битка, в която да не участват войските на Сервилий. Фламиний се нуждаел от победа, между другото и за да затвърди положението си и окончателно да дискредитира и да отстрани от власт враждебните аристократични групировки. Като преценил особеностите на характера и политическата позиция на Фламиний, който, както отбелязва Ливий, щял да започне боя даже и ако Анибал бездействал на края на блатото, пуническият военачалник решил да предизвика римския консул. Установил, че местността при Арециум не е удобна за бой, той оставил лагера на противника отляво, тръгнал към Фезуле, а след това, без да срещне съпротива, се насочил към Рим, като разорявал и унищожавал мирното население, изгарял къщи и стопански постройки. Фламиний се втурнал след него. Като видял, че войските на Фламиний се приближават, Анибал избрал за сражението планинска местност недалеч от град Картона край Тразименското езеро и заповядал на войниците си да се приготвят за бой.

Условията на местността, която избрал Анибал, били много благоприятни за него. Между планините и езерото се простирала долина, към която водело откъм запад тясно дефиле, а изходът на долината се затварял от хълм. Анибал заел със своите либийски и иберийски ветерани централните височини, успоредни на брега. При входа към долината той разположил скрито конниците и галите, а на хълма при изхода — балеарците и леко въоръжените пехотинци. Фламиний стигнал до езерото в навечерието на боя, а на другата сутрин, още на разсъмване, се насочил към теснината.

Когато римляните постепенно се вмъкнали в покритата с мъгла долина, Анибал дал сигнал на своите части за едновременно внезапно нападение. Картагенците изтичали долу и римляните, които вървели в гъста мъгла, разбрали по виковете на противниците, че са обкръжени. Те дори не могли ясно да си представят какво става. Боят се водел едновременно и откъм фронта, и откъм тила, и откъм фланговете (вж. Фронтин [2, 5, 24]). Опитите на консула да построи войниците си в боен ред не довели до нищо: те не чували заповедите, а мнозина се мъчели да избягат. Битката станала толкова ожесточена, че сражаващите се даже не усетили страшното земетресение [Плут., Фаб., 3; Циц., Предв., 1, 35; Плиний, 2, 86; Флор, 2, 6] Самият консул паднал убит от някой си инсубр Дукарий. След това римляните се обърнали в паническо бягство; а някои се мъчели безрезултатно да се спасят с плуване или навлизали в езерото, докъдето било възможно, и там загивали под ударите на конниците на Анибал. Само 6000 римляни успели да се измъкнат от този ад, но били нападнати и обкръжени от картагенската конница, командвана от Махарбал. Той обещал на римските войници, че щели да бъдат пуснати на свобода, ако предадат оръжието, и римляните се предали в плен. Анибал обаче заявил, че Махарбал нямал право да дава на противника каквото и да било обещание, заповядал да оковат римляните във вериги и ги предал под стража на галите. Пуснал само латинците — съюзници на Рим, като повторил онова, което казвал много пъти: той бил дошъл да воюва не с италийците, а с римляните за освобождението на Италия.

Според данните на Ливий, който се спира в този случай на Фабий Пиктор, римляните загубили всичко 15 000 убити при Тразименското езеро. Апиан изчислява армията на Фламиний на 30 000 пехотинци и 3000 конници [Ап., Исп., 8]. Евтропий и Орозий пишат, че Фламиний загубил 25 000 убити [Евтропий, 3, 9; Орозий, 4, 15, 5]. Според данните на Орозий 6000 римляни били заловени в плен. По заповед на Анибал сред убитите потърсили трупа на Фламиний, за да му устроят достойно погребение. 10 000 римски войници се разбягали и се промъквали към Рим, 10 000 попаднали в плен [вж. Вал. Макс., 1, 6, 6]. Според Ливий загубите на картагенците стигали 2500, според Полибий — 1500 [Полибий, 3, 80—85, Ливий, 22, 3—7, 5; Ап., Аниб., 9—10; Зонара, 8, 25], а според Орозий [4—15, 5] — 2000 души.

IV

Когато Гней Сервилий Гемин получил в Аримина вестта, че Анибал се намира в Етрурия и се е разположил край лагера на Фламиний, първото му намерение, както разказва Полибий [3, 86, 3], било да обедини своята армия с легионите на колегата си и да противопоставят на Анибал цялата мощ на римското оръжие, обаче той не могъл да направи това „поради тежкоподвижността на войската“. Явно измислен предлог. Разбира се, ние можем само да гадаем какви са били истинските мотиви на Сервилий. Изглежда, че в същност решаваща роля е изиграло нежеланието на Сервилий, протежето на аристократическите кръгове, да окаже действена помощ на Фламиний, вожда на демократичното движение. Обаче Сервилий не можел да остане и абсолютно безучастен и затова изпратил към Фламиний 4000 конници под командването на пропретора Гай Центений. Щом разбрал за станалото край Тразименското езеро, Центений се върнал в Умбрия. През това време Анибал бил уведомен за новия противник и изпратил срещу него Махарбал с отряд лековъоръжени копиеносци и известен брой кавалеристи. Като настигнали противника, още в първата схватка бойците на Махарбал избили около 2000 римляни, а останалите погнали на някакъв хълм, обкръжили ги и ги взели в плен [Полибий, 3, 86, 1—5; Ливий, 22, 8, 1].

Сега, след новата блестяща победа, пред Анибал отново възникнал въпросът: какво да прави по-нататък? Тъкмо за това се съвещавал и с брат си и с приближените си, т. е. по терминологията на времето с „другарите“ си — очевидно с висшия команден състав на пуническата армия. След този успех при Тразименското езеро той вече бил напълно уверен в своята окончателна победа [Полибий, 3, 85, 6]. Вероятно точно тази увереност го навела на мисълта засега да се откаже от похода към Рим и да съсредоточи силите си за укрепване на позициите в Италия и на боеспособността на войниците.

И тъй, Анибал не сметнал за необходимо да тръгне срещу Рим и вместо това, както пише Тит Ливий [22, 9, 1—2], се насочил през Умбрия към Сполециум. След като опустошил нивята около града, доближил стените му, но бил отблъснат с големи загуби. Натъкнал се на съпротива, Анибал, който нямал намерение да губи време за обсада, решил да отстъпи и продължил към Пиценум, където останал няколко дни, а оттам към крайбрежието на Адриатическо море и после към Апулия. Там се спрял в района на Арпи и Луцерия. Според Полибий Анибал пристигнал в Япигия, където се разположил край Ойбония и оттам извършвал набези в страната на дауните [Полибий, 3, 86, 8—87, 5; 88, 1—6; Ливий, 22, 9].

Тъй като разбирал, че тепърва му предстоят нови боеве, Анибал насочил главното си внимание за укрепване на боеспособността на войниците. И хората, и конете му били преболедували от различни болести, в това число и от краста — за да се избавят от нея, той заповядал да ги къпят в старо вино. Оръжието заменил с трофейно, римско, заловено в достатъчно количество, за да задоволи всички нужди на картагенците.

Сега по своя път Анибал грабел и унищожавал без пощада местното население. Той издал заповед да бъдат убивани всички възрастни мъже, попаднали пред войниците му. Натрупали били вече толкова много плячка, че не можели да я носят със себе си, а това удесеторявало силите на пуническите наемници, карало ги да се стремят към нови сражения. Очевидно след Тразименското езеро Анибал за известно време се усъмнил във възможността да привлече на своя страна италийските съюзници и решил да прибегне до тактиката на „изгорената земя“, за да сплаши потенциалните си неприятели. Скоро след това той отново щял да измени тактиката си и да се върне към предишната военнополитическа линия.

Едва след битката при Тразименското езеро, след като излязъл на Адриатическо море, Анибал сметнал за възможно и нужно да докладва официално на картагенския съвет за резултатите от почти двегодишната война. Съветът на Картагеи на свой ред решил да направи всичко необходимо, за да помогне на пуническите войски в Испания и Италия [Полибий, 3, 87, 4—5]. Показателно е тук пренебрежението, с което Анибал се отнасял към висшия орган на властта в родината си, действайки съвсем независимо от него и даже без много да се съобразява с неговите инструкции и предписания. Трудно можем наистина да предположим, че в продължение на толкова време, след толкова победи, Анибал не е имал възможност по един или друг начин да съобщи в Картаген за обстановката. Ясно е, че той не искал да загуби положението си на неконтролиран пълководец, което бил спечелил с цената на своите военни операции, и да дели властта си даже и с един пробаркидски настроен съвет. Едва когато му трябвала военна помощ, се обърнал към съвета, надявайки се — при това с основание, както показала реакцията на съвета, — че ще я получи.

Обаче от каквито и съображения да се ръководел Анибал, когато предприел похода си към Адриатика и после на юг, каквато и плячка да награбел, колкото и да укрепвал силите на своето войнство, в крайна сметка това негово придвижване, колкото и да изглежда парадоксално, се оказало изгодно за Рим, който още веднъж получил така необходимото му време за възстановяване на загубената боеспособност.

При първите съобщения за поражението при Тразименското езеро римляните се стекли на форума много уплашени и объркани. Жените се лутали из улиците и питали минувачите що за известие за разгром е получено и каква е съдбата на войската. Накрая тълпата се отправила към комицията и курията и започнала да вика магистратите, но едва привечер преторът Марк Помпоний излязъл пред съгражданите си и казал: „Победени сме в голямо сражение.“ Липсата на точна информация както винаги пораждала разнообразни тълкувания и слухове. Няколко дни пред градските порти стояли тълпи от жени, които очаквали или пристигането на своите близки, или известия за тях. Тревогата в Рим още повече се увеличила, щом узнали за съдбата на отряда на Центений [Ливий, 22, 6—8, 4].

Междувременно трябвало да се предприемат някакви мерки. Наистина Гней Сервилий, като чул за гибелта на колегата си и за участта на неговата армия, бързо се насочил към Рим, за да се сражава в случай на нужда пред градските стени [Ливий, 22, 9, 6], обаче това било крайно недостатъчно. Сенатът, който заседавал няколко дни от изгрев до залез слънце, намерил единствения и, както изглеждало, възможен изход — диктатура, която позволявала да се съсредоточи в едни ръце цялата власт и следователно да се концентрират всички сили на държавата в нужното направление⁷⁶. Но този път били допуснати твърде съществени отклонения от обичайната за Рим процедура. По правило сенатът бил длъжен да изрази решението за назначаване на такъв изключителен магистрат чрез формулата: „Нека консулите вземат мерки държавата да не понесе загуба“, като с това предоставял на самите консули извънредни пълномощия, а пък вече по силата на тези пълномощия те провъзгласявали диктатора. Но единият от консулите бил убит, а другият се намирал извън пределите на града. Като използвали този предлог, сенатът и намиращите се в Рим магистрати внесли въпроса за диктатурата за разглеждане в народното събрание, което избрало Квинт Фабий Максим. Но не било само това. Обикновено диктаторът сам си назначавал помощник — началник на конницата — това следвало от самата същност на диктатурата, при която цялата власт трябвало да бъде съсредоточена в едни ръце и да се упражнява само от диктатора. Не случайно при установяване на диктатура всички изборни магистрати, освен народните трибуни, предавали пълномощията си. Обаче този път не само диктаторът, а и началникът на конницата били избрани от народното събрание, макар че изобщо нищо не налагало такова отстъпление от нормалната процедура [Полибий, 3, 87, 6—9; Ливий, 22, 8, 6]. В резултат началникът на конницата, какъвто станал Марк Минуций Руф, получил известна самостоятелност. Докато Фабий и Минуций нямали разногласия, всичко било наред, но когато у Минуций се появили съмнения в правилността на политическата линия на Фабий, той не закъснял да се възползва от своето положение. Но какво се било случило? Защо римското правителство трябвало да разрешава въпроса за властта точно по този начин, против традицията, която винаги се спазвала най-ревностно в Рим?

Страшното поражение и гибелта на Фламиний нанесли сериозен удар на римското демократично движение. Смъртта на Фламиний лишава демократите от най-изтъкнатия им ръководител, а разгромът при Тразименското езеро разкрил неспособността на демократите, които пренебрегнали религиозните традиции и вековните устои, да организират съпротивата срещу врага. В тези условия можели да претендират за властта две сенатски групировки — на Фабиевци и на Емилиевци-Корнелиевци. Определянето на Фабий за диктатор и на Минуций, който произхождал от приближен на Емилиевци-Корнелиевци род, за началник на конницата, било очевидно вследствие на компромис между двете „партии“. Постът на Минуций давал възможност на Емилиевци-Корнелиевци да запазят влиянието си върху хода на държавните работи. Процедурата на изборите, в чийто резултат никой не се съмнявал, трябвало да покаже всенародната поддръжка на политическата линия на Фабий, а избирането на Минуций за началник на конницата му осигурявало макар и непълна, но необходима за неговата групировка независимост от диктатора.

Квинт Фабий Максим започнал дейността си с открита демонстрация срещу Фламиний. Едва встъпил в длъжност, още същия ден свикал сената и в реч пред него заявил, че Фламиний бил прегрешил не толкова с безразсъдството и неумението си, колкото с пренебрежението към обрядите и предзнаменованията и затова трябвало да се измоли съвет от самите богове как можело да бъде смекчен гневът им и какви изкупителни жертви трябвало да принесат. Прегледали книгите на Сибила и открили, че не бил изпълнен както трябвало обетът, даден пред Марс преди войната, че трябвало да го изпълнят в по-голям обем, отколкото се полагало според обета, че трябвало да посветят на Юпитер велики игри, а на Венера Еруцинска и на Разума — храмове, че трябвало да извършат нови молебени и лектистернии и накрая, ако войната вземела благоприятен обрат, а държавата се запази в същото състояние, в каквото е била преди войната, да посветят на боговете така наречената Свещена пролет — първите плодове на пролетната реколта и първия приплод на добитъка. Всичко било изпълнено съвсем точно, като решението за Свещената пролет и за великите игри било взето от народното събрание, обета за построяване на храм на Венера Еруцинска поел диктаторът, а за храм на Разума — преторът Тит Отацилий [Ливий, 22, 9, 7—10, 10].

Като показал по този начин своето истинско римско благочестие и осигурил на държавата благоволението и поддръжката на боговете, Фабий можел вече да се заеме и със земните проблеми. Според постановлението на сената той трябвало да приеме войските, които били под командването на Сервилий. Освен това Фабий мобилизирал още два легиона, на които било заповядано да се съберат в Тибур. Диктаторът заповядал всички жители на неукрепени селища, и особено в районите, през които се предполагало, че трябва да мине Анибал, да отидат на безопасни места, като изгорят домовете си и унищожат реколтата, за да не остане нищо за врага. След тези разпореждания Фабий тръгнал да посреща Сервилий по Фламиниевия път. На Тибър край Окрикул диктаторът видял римските войници и самия Сервилий, който препускал към него начело на отряд конници, и веднага изпратил да му предадат консулът да се яви при него без ликтори, т. е. не като магистрат, облечен с висша власт, а като частно лице. Сервилий се подчинил и като пристигнал при Фабий, с цялото си поведение се стараел да подчертае и значението на диктаторската власт в римската държава, и ролята и на Фабий, облечен с толкова важни пълномощия [вж. у Плут., Фаб., 4]. Докато диктаторът приемал командването, пристигнало тревожно донесение: римските транспорти, които трябвало да доставят продоволствие от Остия в Испания, били заловени от картагенския флот недалеч от Коза. Фабий незабавно заповядал на Сервилий да замине за Остия, да набере там екипажи за римските бойни кораби, да преследва картагенците и да охранява бреговете на Италия.

С тази цел Сервилий провел още една мобилизация в Рим, която засегнала и освободените роби, годни за военна служба. Една част от новия контингент той оставил в Рим за охрана на града [Ливий, 22, 11]. А диктаторът, след като приел консулската войска, пристигнал в Тибур и оттам покрай Пренеста се насочил към Виа Латина и после към Арпи, където пред погледа на картагенците разположил своя лагер [Полибий, 3, 88, 9; Ливий 22, 12, 1—3].

И тъй, благодарение на решителните действия на римското правителство, и преди всичко на самия Фабий, които използвали умело ситуацията, създадена след битката при Тразименското езеро, Анибал отново, вече за четвърти път, се оказал в същото положение, в което бил и преди това сражение, и преди Требия, и преди Тицин: срещу него пак стояла римска армия от четири легиона. Отново трябвало да започва войната от самото начало.

Щом разбрал за пристигането на неприятеля, Анибал още същия ден извел войските си от лагера и ги построил за новото сражение, обаче Фабий не се поддал на тази провокация. Римляните видимо запазили пълно спокойстве и не напуснали лагера. Анибал постоял известно време в безполезно очакване и прибрал войниците си [Полибий, 3, 89, 1; Ливий, 22, 12, 3—4].

Причините, които накарали Фабий да избегне поредното генерално сражение и да премине към друга тактика, необичайна за времето — изтощаване на противника с малки схватки и един вид партизански набези — са очевидни. Полибий [3, 89, 4—9] ги формулира по следния начин. Войската на картагенците вече отдавна и постоянно се упражнявала във военното изкуство. Нейният предводител бил отраснал в лагера и заедно с войниците изучавал военното майсторство. Те печелели много победи в Испания и два пъти (без Тицин очевидно) над римляните и техните съюзници. Накрая — и това било най-важното — те били оставили всичко отвъд морето и сега единственото спасение за тях била победата. А при римляните всичко било обратно, т. е. доколкото можем да разберем, тяхната бойна подготовка и военните качества на техните пълководци отстъпвали на картагенските. Те вече неведнъж били претърпели едно след друго страшни поражения. Най-сетне те явно още не били стигнали до мисълта, че единственото средство да спасят себе си и своята държава била победата, или иначе казано, техните морално-боеви качества отстъпвали пред качествата на картагенската армия. Затова и Фабий, който ясно предвиждал, че едно ново голямо сражение неминуемо щяло да завърши с поражение на римляните, решил да го избягва по всякакъв начин, като разчитал на онези постоянно действащи фактори, които давали на Рим явно предимство: неизчерпаемост на материалните ресурси в сравнение с армията на Анибал и числено превъзходство на военните контингенти [вж. също: Дион Кас., фрагм., 57, 9; Зонара, 8, 25; Плут., Фаб., 5].

Можем да повярваме на Тит Ливий, че неуспешният опит на Анибал да предизвика на бой римляните породил у него дълбока вътрешна тревога. Макар и да казвал, че бойният дух на римляните е паднал, че войната е завършена и че със своята слава и мъжество картагенците са надминали римляните — тези думи били крайно необходими за поддържането на бойния дух на наемните му войници — дълбоко в душата си пуническият пълководец се боял, че този път имал работа не с разни Фламиниевци и Семпрониевци, а с равен по дарба и военно майсторство пълководец, когото в края на краищата, с поуката от разнообразните и многобройни беди, са си намерили римляните [Ливий, 22, 12, 4—5]. Поради това той още по-енергично се мъчел да предизвика Фабий на бой. Войниците му скитали на малки отряди из страната да търсят продоволствие и фураж, като грабели, разорявали и унищожавали всичко по пътя си. Анибал често местел лагера си и опустошавал полята на римските съюзници, ту изчезвал, ту отново се появявал, ту устройвал засади в очакване Фабий да се спусне в равнината от хълмовете, на които бил разположен станът му. Изглеждало, че Анибал, стремейки се да предизвика сляпа ярост у римляните с тези действия, сам поставял войниците си под удар, за да внуши постепенно на противника увереност в победата му. Обаче тези хитрости, които действали безотказно при Семпроний и Фламиний, този път не дали видими резултати. Диктаторът следвал със своите легиони Анибал на всяка крачка, без да го губи от погледа си, но и без да слиза в равнината, като оставал постоянно по високите места, доминиращи над местността. Понеже разполагал с големи продоволствени запаси при себе си и в тила си, той не излизал от лагера, ако не било наложително. Римляните ходели за фураж и за дърва на големи отряди, в схватките между тях и картагенските войници обикновено побеждавали римляните и това полека-лека, както разчитал и Фабий, допринасяло за укрепване на моралното им състояние. Обаче въпреки всички надежди на Анибал Фабий избягвал голямо сражение [вж. Полибий, 3, 90, 1—5; Ливий, 22, 12, 6-10].

Анибал взел смелото решение да продължава пътя си към Южна Италия. Неговият престой в Централна Италия показал, че поне засега не можел да разчита на местното население. Независимо от всички победи нито един от италийските градове все още не бил преминал на страната на Анибал — те запазвали верността си към Рим, макар и да патели много от това [Полибий, 3, 90, 13]. Анибал разчитал, че на юг ще може или да принуди Фабий да приеме боя, или да покаже, че е спечелил пълна и окончателна победа. Страхът щял да накара италийските градове да се откажат от съюза си с Рим и да предпочетат приятелските отношения с картагенците [Полибий, 3, 90, 11—12]. Обаче тези замисли не се осъществили.

След като пристигнал в Самниум, разорил земите на Беневентум и завзел град Телезия [според Полибий, Венузия, 3, 90, 7—8; вж. също Ливий, 22, 13, 1], Анибал решил да тръгне към Кампания. Както изглеждало, обстоятелствата били благоприятни за такова начинание. Трима кампанийски конници от римските съюзници, пленени при Тразименското езеро и след това пуснати на свобода, настойчиво убеждавали пуническия пълководец, че ако заведе войските си в Кампания, ще може да овладее Капуа и следователно да стане пълен господар на южната част на Апенинския полуостров. Поведението на кампанийските конници можело да се тълкува като проява на готовността на цялото население от тази област да подкрепи картагенците. И все пак едва след дълги колебания Анибал последвал съвета им. Самите съветници му се стрували твърде нестабилни и недостатъчно авторитетни. Но друго не му оставало: не можел да предизвика по никакъв начин Фабий да се сражава, а не бивало и да остава постоянно на едно място и да чака, докато римляните променят стратегията си, тъй като без победи и успехи, без нови грабежи войнството на Анибал можело да загуби бойните си качества. Липсата на съюзници и изолацията на пуническата армия се усещали много остро — и от ден на ден все по-силно. След като изпратил кампанийците у дома и им наредил да се върнат отново с други хора, включително и с упълномощени лица, Анибал решил да върви към Капуа, в областта около град Касин. Ако я завземел, както казвали познавачите на местността, той щял да откъсне римляните от техните съюзници и следователно да получи важно стратегическо предимство. Но местният водач не разбрал (или не желаел да разбере?) латинската реч на картагенеца — вместо Касин му с счуло Казилинум (град, разположен на двата бряга на река Вултурн, на границата между Кампания и Фалерн). Натам и повел картагенската войска. След като минали през Алифа, Калифа и Кала, картагенците излезли през тесен проход на Блестящото поле в Кампания и едва сега Анибал почувствал нещо нередно. Като се намерил в обградена от планини и реки страна, той извикал при себе си водача и попитал къде се намират. Водачът отговорил да не се безпокоят, още днес щели да пристигнат в Казилинум. Безкрайна била яростта на Анибал: Касин се намирал в съвсем друга посока, някакво недоразумение го било вкарало в капан... Анибал заповядал да пребият водача с пръчки, а след това да го разпънат на кръст за назидание на другите. И все пак не му оставало нищо друго, освен да укрепи лагера си при Вултурн и да изпрати Махарбал начело на нумидийските конници да ограби Фалернска област. Опустошена била цялата територия до Синуеса [Полибий, 3, 92, 1—2; Ливий, 22, 13].

Междувременно Фабий водел стремително легионите си по билото на планинската верига Масик, но щом приближил до Фалерн, само се показал на планинските склонове и като държал постоянно неприятеля пред очите си, не слязъл в долината [Полибий, 3, 92, 5—7; Ливий, 22, 14, 1—3]. Той изпратил Минуций да пази прохода при Терацина, където Анибал можел да проникне откъм Синуеса по Виа Апиа на римска територия [Ливий, 22, 15, 11]. В резултат Анибал се оказал пред необходимосттта да търси зимна квартира и следователно да напусне Фалерн, който бил вече напълно разорен и негоден за зимуване. Фабий добре разбирал, че Анибал трябвало да се върне по същия път, по който бил дошъл, и за да го прегради, заел със сравнително малък отряд от 4000 души планината Каликула и град Казилиум, а останалите части повел назад по същите хълмове, като изпратил на разузнаване конен отряд от съюзниците под командването на Луций Гостилий Манцин. Той влязъл в бой с нумидийците и отрядът му бил унищожен напълно. Римляните разположили лагера си край пътя, по който Анибал трябвало да мине към изхода [Полибий, 3, 92, 10—11; Ливий, 22, 15].

На другата сутрин картагенците заели пътя между пуническия и римския лагер. Римските войски се разположили непосредствено около своя вал, накъдето и Анибал повел своята лековъоръжена пехота. Той ту започвал бой, ту отстъпвал, като се мъчел да накара Фабий да започне голямо сражение. Римският строй оставал на място. Както пише Ливий, битката се водела „лениво“ и повече според замисъла на диктатора, отколкото по плана на Анибал. Според Ливий [22, 16, 1—4] в тази схватка загинали 200 римляни и 800 картагенци. Напълно е възможно данните на Ливий да не са точни. Не е изключено неговият източник да е преувеличил броя на убитите картагенци. Но не това било най-важното. Анибал не успял да преодолее римската съпротива и да си пробие път към Казилинум. Той трябвало да търси друг изход от обкръжението, в което бил попаднал съвсем неочаквано — този изход можел да бъде само Каликула. Планината трябвало да се премине толкова внимателно, че враговете да не могат да открият картагенските войски, преди да бъдат обкръжени. Анибал трябвало да зашемети неприятеля, да парализира действията му.

И ето че „назначеният да ръководи работата“ [Полибий, 3, 93, 4], т. е. началникът на интендантската и инженерната служба на картагенската армия Хасдрубал, получил от своя командващ заповед да приготви колкото може повече факли от сухо дърво. Когато това било направено, Анибал наредил да вържат пламтящите факли за рогата на отвлечените от фалернските поля около 2000 бика и да ги подгонят през нощта към планините, преди всичко към заетите от римляните височини. Зонара [8, 26], който повтаря Дион Касий, добавя освен това, че по заповед на Анибал в картагенския лагер били пребити всички военнопленници, та да не можел никой да избяга при римляните и да им разкрие тайната на подготовяната операция. С настъпването на тъмнината завързали факлите за рогата на биковете, запалили ги и ги подгонили пред картагенската армия, която тихо вървяла след тях. Когато приближили към подножието на планините и хълмовете, Анибал дал условния знак и натирили биковете към върховете. Разярени от пламъците и от страшната болка в горящите им рога и глави, животните се разбягали по цялата околност. От факлите храсталаците се запалили. Римските войници, които били заели позиция при планинския проход, помислили, че вече са обкръжени от враговете, и се хвърлили да бягат, така че лековъоръжените копиеносци на Анибал завзели Каликула, този така важен за него пункт. Сред шума и пламъците, когато вече никой не можел да разбере какво става всъщност, нито картагенците, нито римляните се решили да започнат бой. Но Анибал нямали нужда от това. Той извел войските си от обкръжението, без да срещне съпротива, и се разположил на стан на територията на Алифа⁷⁷. Там той не останал дълго. Като дочакал иберийските конници да доведат останалите на височините копиеносци, Анибал дал да се разбере, че отива към Рим, а тръгнал през Самниум към страната на пелигните, като разрушавал, както и досега, всичко по пътя си, а не след дълго по пътя си към Апулия завзел Герониум — напуснат от населението си град, тъй като се била съборила градската стена. Такава е версията на Ливий. Според Полибий [3, 100, 3—4] Анибал завзел този град след обсада и избил жителите му. Фабий следвал Анибал неотстъпно, без да влиза в сражение, и разположил лагера си в околностите на Ларин.

Неочаквано от Рим дошли разпореждания, които никой не можел да предвиди: диктаторът трябвало веднага да се върне в града да извърши жертвоприношения. Докато Фабий отсъствал, командването на римските войски, естествено, преминало в ръцете на началника на конницата Марк Минуций Руф [Полибий, 3, 93—94; Ливий, 22, 16—18; Плут., Фаб., 6—7].

Осъществяването на приетия от Фабий стратегически план поставило Анибал в трудно положение. Без съюзници, без ефективна външна поддръжка, с постоянни загуби на хора ту в една, ту в друга схватка, със силната и дисциплинирана армия на противника пред себе си, Анибал се лутал из страната без видим план, без определена цел. Тоест неговите желания били ясни. Той се нуждаел от още едно победоносно сражение, което щяло да сломи съпротивата на Рим и да направи Анибал и неговите войници господари на Италия. Събитията, които последвали битката при Кана, показали колко илюзорни били сметките му. Обаче битка нямало, картагенските войски се изтощавали, опасността от римляните ставала все по-страшна, а нито един италийски град не преминавал на страната на „освободителите“- картагенци. Даже Капуа предпочитала да изчаква. Пробивът на юг не успял. Анибал се обърнал за помощ и към картагенския съвет, но там неговите домогвания били посрещнати със смях: пълководецът твърди, че е победил неприятеля, а вместо да праща плячка в родния си град, както подобава на победителя, той иска нови хора и пари [Дион Кас., фрагм., 57, 14; Зонара, 8, 26]. Очевидно положението на Анибал било толкова тежко, че враждебно настроената срещу Баркидите политическа групировка в съвета успяла за известно време да вземе връх и да откаже на Анибал онова, което му било жизнено необходимо. Апиан отнася тази молба към времето, когато Анибал се бил укрепил около Герониум [Аниб., 16]. Според Апиан [пак там] Анибал писал и на брат си Хасдрубал в Испания с предложение да събере войска и да нахлуе в Италия. Трудно можем да кажем доколко е вярно това сведение. Ясно е само, че въвлечен във все по-остра борба с римляните на Пиренейския полуостров, Хасдрубал не е бил в състояние да помогне на брат си. Пред Анибал ясно се очертавала перспективата на изтощително противопоставяне на врага в чуждата, враждебна страна, разложение на армията вследствие на липсата на победи и плячка и най-сетне гибел.

И все пак стратегията на Фабий предизвикала дълбоко недоволство в Рим. Все по-силно се чували гласове, които го обвинявали в престъпна бавност, едва ли не в предателство. Планът му бил пресметнат за продължителен срок и не давал незабавни разултати. Римските войници виждали пред себе си един тържествуващ противник, който хазяйничел из Италия, ходел където си поиска, грабел и разорявал страната. А през това време диктаторът не предприемал никакви мерки, за да попречи на грабителя и убиеца, да спре разюзданите му войскари, да защити съюзниците на Рим, пък и самите римляни. Обратната страна на стратегията на Фабий била, че тя водела със себе си разорение и за дребното италийско, включително и римско селячество, и за едрите земевладелски стопанства. Но докато големите стопанства разполагали с повече или по-малко ресурси за възстановяване, малките били изправени чисто и просто пред гибел. Не е чудно, че в свръхдисциплинираната римска армия недоволството ставало все по-силно и с всеки ден все по-страшно набъбвало. Не е чудно и че начело на недоволните стоял началникът на конницата Марк Минуций Руф.

Съвременната и близката по време до тези събития историческа линия обясняват неговото поведение с „лекомислие“, с нежелание да се вслушва в съветите на мъдрия, идеализиран Фабий. За отбелязване е, че по оценката на Фронтин [1, 8, 2] Минуций не можел да се сравнява с Фабий нито по доблест, нито по военно майсторство — оценка, която произлиза от същите кръгове, както и знаменитото изказване на Ений, което приписва на Фабий и единствено на него спасението на отечеството. Противопоставят се спокойствието и мъжествената издръжливост на диктатора на истеричната нервност на началника на конницата, чиято зависимост от мнението на „тълпата“ била в крайна сметка обикновена безпринципност. Фабий е показан като противоположност на Минуций — носител на староримските добродетели, донесли величието на Рим: благочестие, дисциплина, твърдост, покорност пред магистратите⁷⁸.

На практика, разбира се, нещата били много по-сложни. Вече споменахме, че Минуций дошъл на власт като представител на враждебната на Фабий политическа групировка в сената. Начинът, по който бил назначен, го правел до известна степен независим от диктатора. Не случайно въпреки всички римски традиции и норми диктаторът, който имал право да осъди по свое усмотрение всеки човек на смърт, още повече пък във военно време, не правел нищо да пресече тези вълнения — не защото не искал, разбира се, а защото не можел. Недоволството на войниците, както впрочем и недоволството в самия Рим, давало удобен повод на Минуций да измести Фабий и сам да се изтъкне на преден план. Стоящата зад него групировка на Емилиевци-Корнелиевци имала сега неповторимата възможност да отстрани Фабий от ръководството на политическия живот на Рим.

Естествено Анибал също правел всичко възможно да компрометира Фабий. По-специално той заповядал да не закачат по време на грабежите из страната собственото поле на Фабий, като един вид награда за изпълнението на някакво несъществуващо в действителност секретно споразумение [Ливий, 22, 23, 4; Плут., Фаб., 7; Фронтин, 1, 8, 2].

Междувременно станал още един епизод, който враговете на Фабий представили като преднамерено предизвикателство от негова страна срещу сената и цялата държава. И наистина постъпката на диктатора трудно можела да се вмести в нормите на полисната нравственост, които предписвали стриктно послушание към висшите органи на властта. Ето какво се случило. При размяната на пленници, която се състояла точно през този период на войната между римляните и картагенците, било сключено споразумение да се заменят човек за човек. Онази страна, която щяла да получи повече върнати от плен войници, трябвало да заплати откуп по два и половина фунта сребро на човек. Римляните получили обратно 247 души повече, отколкото картагенците, обаче сенатът протакал изплащането на парите. Тогава Фабий изпратил в Рим сина си, също Квинт, да продаде земята, която Анибал не бил засегнал, и платил откупа със свои пари [Ливий, 22, 23, 5—2; Дион Кас., фрагм., 57, 15; Плут., Фаб. 7].

Недоволството започнало да се проявява още през първите седмици от дейността на Фабий, когато картагенската и римската армия стояли една срещу друга в Апулия и когато за пръв път проличало желанието на диктатора на всяка цена да отбягва решаващо сражение. Стигналите до нас сведения поставят в центъра на опозицията Минуций. Присъединил се към мнението на „тълпата“, той оскърбявал публично Фабий, който бил водел войната непристойно и страхливо. Самият Минуций бил горял от желание да се сражава [Полибий, 3, 90, 6]. Благоразумните планове на диктатора намерили ожесточен противник в лицето на началника на конницата, на когото само недостатъчната власт пречела да погуби държавата. Суров, прибързан, с невъздръжан език, той наричал Фабий отначало в тесен кръг, а после и пред „тълпата“ не бавен, а мързелив, не предпазлив, а страхлив. Като му приписвал уж приличащи на достойнства недостатъци, той възвисявал себе си и унизявал по-висшия [Ливий, 22, 12, 11—12]. Въпреки разликата в тона (Полибий е значително по-сдържан в оценката си от Ливий) канавата на събитията съвпада и у двамата с изключение само на една, но твърде съществена разлика. Ливий изтъква Минуций като инициатор на възмущението, а според Полибий той само се присъединявал към „тълпата“.

Не знаем как Фабий е успял да принуди противниците си да замълчат поне временно. Във всеки случай до пристигането на римската армия във Фалерн, която вървяла по следите на Анибал, не се чувало нищо за нови вълнения. Колегата на Фабий (Полибий употребява думата „съуправник“) Минуций и всички военни трибуни и центуриони, които се намирали в армията, т. е. целият команден състав, смятали въпреки мнението на диктатора, че точно сега трябвало да заловят врага в тази удобна местност, да му преградят пътя, да слязат в равнината и да не му позволят да разори богатата и плодородна област [Полибий, 3, 92, 4]. Както виждаме, и този път в разказа на Полибий Минуций не бил сам, той действал заедно с другите командири от римската армия, опълчвайки се, макар и не така остро както преди, срещу облечения с най-висшата власт в армията и държавата. Ливий [22, 14], верен на своята тенденция, отново изтъква Минуций като инициатор на вълненията. Той влага в устата на размирния началник на конницата демагогска обвинителна реч, в която скърбял за упадъка на Рим, за допуснатото разорение на Италия, за уж загубената римска енергия и решителност, които неведнъж били спасявали държавата. Глупаво било да се мисли, казвал според Ливий Минуций, че войната можела да се завърши само с обети (нападка на Минуций срещу староримското благочестие на Фабий). Трябвало да грабнат оръжието, да слязат в долината и да се бият лице с лице с врага. Римската държава била израснала с безстрашие и действия, а не с такава мудност, която страхливците наричали предпазливост. Минуций бил заобиколен от военните трибуни и конниците, думите му достигали до редовите бойци и се чували гласове, че ако те можели да избират, сигурно щели да предпочетат Минуций пред Фабий.

И този път не се стигнало до открит сблъсък. Обаче последвалото в най-скоро време отзоваване на Фабий в Рим под твърде прозрачен предлог (нашите източници дори не смятат за необходимо да споменат какви жертвоприношения всъщност трябвало да извършва Фабий в Рим) било и израз на недоволството на правителството от дейността на диктатора, и без съмнение естествен завършек на продължителната пропагандна кампания срещу него. След заминаването на Фабий командването минало в ръцете на Минуций, при това Фабий — и това е много характерно за взаимоотношенията им, вместо да заповяда на Минуций да се придържа към определена линия, започнал да го увещава да не погубва войската по примера на Семпроний и Фламиний. Минуций не обърнал никакво внимание на думите му [Полибий, 3, 94, 8—10; Ливий, 22, 18, 8—10].

Ето как Полибий [3, 101—102] разказва за по-нататъшните събития. Щом Минуций узнал, че Анибал е завзел Герониум, че хората му събират житото от нивите, а основните му сили били край стените на града, слязъл в долината и заел крепостта Калела, която доминирала над Ларинатида, като решил точно тук да започне сражението. От своя страна Анибал, като видял, че се задава противник, изпратил една трета от армията си да събира жито, а с останалите се отдалечил на 16 стадия (около 3,5 км) от града, с което също се приближил към противника и разположил лагера си на някакъв хълм. По този начин той хем създавал заплаха за римляните, хем прикривал своите подразделения, които действали в долината. През нощта той изпратил 2000 копиеносци да заемат още един хълм между картагенския и римския лагер. Обаче този опит завършил с неуспех. На сутринта Минуций изкарал срещу картагенците своята лековъоръжена пехота, завзел въпросния хълм и пренесъл там лагера си. Междувременно Анибал изпратил още една група войници да пасат добитъка и да събират житото. По-голямата част от армията му се оказала пръсната из долината. Минуций се възползвал от това толкова благоприятно стечение на обстоятелствата и посред бял ден се приближил до картагенския лагер, построил пред него тежковъоръжената пехота, а конниците и лековъоръжената пехота изпратил да избиват пастирите и фуражирите на Анибал, като заповядал да не се вземат никакви пленници. Тежката пехота на римляните пробила картагенските укрепления и едва не ги обкръжила. Хасдрубал начело на 4000 бойци, които се били стекли под защитата на геронийските стени, успял да спаси положението. Тогава Анибал на свой ред тръгнал в контраатака и макар и трудно, построил войниците си и отблъснал неприятеля. На другия ден той напуснал лагера си, който веднага бил зает от Минуций, и се отдръпнал към Герониум.

Тит Ливий [22, 24] пише, че Минуций, след като пренесъл лагера си на втория хълм в непосредствена близост до картагенците, изпратил тайно от задната порта на лагера конницата и лековъоръжени отряди за изтребване на картагенските жътвари. Според него Анибал не се решавал да се намеси, бавел се, изчаквал, а после се върнал в Герониум. А за останалите факти Ливий пише не като за реални събития, а като съобщения „на някои автори“, които твърдели, че се било състояло сражение, при това отначало картагенците били отблъснати към своя лагер, после те контраатакували римляните и едва появата на отряда (от 8000 пехотинци и конници), които самнитът Нумерий Децим довел по заповед на диктатора в помощ на Минуций, принудила Анибал да отстъпи. В Рим стигнало известие за блестяща победа и самохвално писмо от началника на конницата.

Не е трудно да прозрем, че традицията, стигнала до нас в изложението на Ливий, се стреми по всякакъв начин да опорочи Минуций. Във всеки случай поне да подцени значението на неговите действия. Свидетелствата за сражението между римляните и картагенците поради самия начин на предаване на фактите се поставят под съмнение, макар че то не се изказва пряко. При това даже и наистина да се е състояло сражение, решаваща роля в него са изиграли войниците, изпратени от Фабий. Накрая загубите на страните се предават като почти еднакви (6000 картагенци, над 5000 римляни), така че нямало основание да се докладва в Рим за блестяща победа. Този римски вариант на разказа за сражението явно произхожда от официалните отчети за победите. Оттук идват и броят на загубите, и споменаването на Нумерий Децим, които липсват при Полибий. Общо взето, тук няма противоречия с описанието на Полибий. Той само допълва и уточнява. Следователно може да се мисли, че в общи линии събитията са се развивали както ги описва Полибий, но че пристигането на отряда на Нумерий Децим е било един от факторите, принудили Анибал да отстъпи.

Както и да е, този път никой не се съмнявал в успеха на римското оръжие, макар и да можело да се спори за мащабите на победата. Единствен Фабий не вярвал нито на слуховете, нито на писмата и казвал, че даже и всичко да се окажело истина, успехът го плашел повече от поражение [Ливий, 22, 25, 2; Плут., Фаб., 8]. Но никой не му обръщал внимание. По всичко изглежда, че в Рим били склонни да преувеличават значението на станалото. Сякаш вече настъпвал поврат към по-добро: блестящата победа над Анибал свидетелствала, че не страхът бил причина за бездействието и тежкото морално състояние на войниците, а извънредната предпазливост на техния командващ [Полибий, 3, 103, 1—2]. Народният трибун Марк Метел, парвеню от знатен плебейски род, изказвал открито подобни мисли. Както е известно, всички трибуни се ползвали от свещена неприкосновеност и Метел можел безнаказно да говори срещу диктатора. Ето какво говорел той според Ливий [22, 25, 3—11]. Съществуващото положение става вече съвсем непоносимо. Диктаторът не само когато е в действащата армия пречи на успешното водене на войната, ами и когато отсъства, се старае да противодейства. Той се стреми да проточи войната, за да запази за по-дълго върховната власт. Италия се опустошава, а диктаторът си стои в Казилинум и си охранява нивите с римските войски. Държи войниците, които страстно желаят да се бият, като заточеници зад лагерните укрепления и едва когато напуснал армията, военните излезли иззад оградите и разгромили врага. Ако римският плебс бил изпълнен с древния дух, Метел смело щял да предложи да лишат от власт Квинт Фабий, но засега той щял да се задоволи със скромното предложение да изравнят правата на диктатора и на началника на конницата [вж. Плут., Фаб., 8].

Такова нещо в Рим никога не се било случвало: никога по-рано, пък и след това, не били назначавани едновременно двама диктатори с една и съща задача и едни и същи пълномощия. Предложението на Метел подкопавало самия принцип на диктатурата — съсредоточаване на неконтролирана власт в едни ръце — и фактически водело до възстановяване на колегиалната власт от типа на консулската. По своята същност то било логично развитие на ситуацията, която се създала от самото начало с избора на Минуций.

Опитите на Фабий, който избягвал да участва в плебейските събрания, да се оправдае пред сената и да укрепи позициите си на диктатор, не успели. По думите на Ливий [22, 25, 12—15] в сената той хвалел врага, т. е. трябва да приемем, че се е опитвал да обясни на аудиторията, че Анибал бил силен и опитен противник, напомнял пораженията на римляните — вследствие на недалновидността и неумението на командния състав, и настоявал началникът на конницата да даде отчет защо въпреки неговите указания се е сражавал с картагенците. Фабий казвал, че ако запазел върховната власт, много скоро щял да успее да докаже, че за добрия пълководец е важен не късметът, че умът и разсъдливостта са по-важни, че по-достойно е да запазиш навреме и без позор армията си, отколкото да убиеш хиляди врагове. Никой не искал да слуша вече втръсналия на всички старец и тогава диктаторът, който не искал да участва в народното събрание по въпроса за неговата власт, заминал предишната нощ в армията. На другата сутрин, когато народното събрание било свикано, въпреки всеобщото настроение срещу диктатора все пак само един човек от управляващия елит се осмелил гласно да подкрепи предложенито на Метел. Това бил Гай Теренций Варон, нов човек всред римския нобилитет, но съвсем неотдавна заемал длъжността претор [Ливий, 22, 25, 17—18], който бил станал след гибелта на Фламиний един от ръководителите на демократичното движение в Рим. Срещу предложението на Метел също никой не се изказал — то било прието (според очевидно погрешния разказ на Апиан [Аниб., 12] по предложението на Метел бил взел решение сенатът).

Когато се връщал в действащата армия, Фабий получил вестта за изравняването на правата на диктатора и началника на конницата. Още при първата им среща Минуций предложил да упражняват поред властта — през ден или през по-дълги периоди от време. Фабий категорично отказал такова разрешение, което би го поставило в пълна зависимост от замислите на Минуций и от неговите действия. По негово предложение диктаторите си разделили по равно пехотата, конниците и съюзническите контингенти. Първи и четвъри легиони се паднали на Минуций, втори и трети — на Фабий [Ливий, 22, 27, 5—11]. Според Полибий [3, 103, 7—8] Фабий предложил на колегата си или да командват поред, или да разделят войската и тъй като Минуций се съгласил с последното, войските били поделени. Вероятно никога няма да узнаем как е било постигнато споразумението, освен ако се появят нови източници, които да хвърлят нова светлина по въпроса, но разказът на Ливий ни изглежда по-близък до истината. И наистина при своето намерение да даде решително сражение на Анибал Минуций бил заинтересован да може да разполага с всички римски войски, па макар и като се редува с Фабий. Той веднага можел да намери подходящо време за осъществяването на замислите си, като превърне съперника си в безсилен наблюдател — съвършено неприемлива за Фабий ситуация. Ако Фабий наистина искал да продължи да се придържа към досегашната си тактика, за него било удобно само разделянето на армията. Точно това и постигнал. В крайна сметка Минуций извел войската си от римския лагер и се разположил самостоятелно недалеч от стана на Анибал.

Анибал следял без съмнение с голямо удоволствие събитията в Рим, а разрешаването на политическата криза му доставило особено удовлетворение. Сега той имал пред себе си противник, отслабен от вътрешни разногласия и от разделянето на армията на две части, командвани от независими един от друг пълководци, които имали различни стратегически концепции. По-опасният от тях — Квинт Фабий Максим — фактически бил загубил предишната си власт и възможността сериозно да застрашава картагенците, а другият — Марк Минуций Руф — нямал достатъчно сили да спечели победата. Освен това, ако използва противоречията между двамата диктатори, можело да се опита да ги разбие един по един.

Между картагенския лагер и лагера на Минуций се намирал голям хълм, който Анибал решил да направи център на боя. Той разположил около него в различни укрития, долчинки и падинки около 5000 пехотинци и конници в засада и за да отвлече вниманието на противника от тях, сам заел хълма със своите лековъоръжени части. Минуций не го оставил да чака: той изпратил лековъоръжен отряд, за да завземе хълма, а след него конниците и цялата си армия. Анибал също изпратил на хълма необходимите подкрепления, които задържали натиска на противника и обърнали в бягство неговия лековъоръжен отряд. Паниката обхванала и римските конници. Само пехотата на Минуций продължавала да се движи напред, но внезапно откъм тила я нападнали скритите в засада картагенци и римляните се оказали в обръч. В този момент Фабий дошъл на помощ на легионите на Минуций. Като видял, че идват пресни сили на противника и че войските на двамата диктатори се прегрупират за контранастъпление, Анибал, явно неподготвен за такъв обрат, заповядал на войниците си да отстъпят към лагера.

В римската армия, а след това и в самия Рим с основание приели резултата от сражението за победа на Фабий. Нямало какво да се прави, Минуций трябвало да се върне в лагера на съперника, да се откаже от правата, които съвсем неотдавна му било дало народното събрание, и да поеме, както и преди, задълженията на началник на конницата [Полибий, 3, 104—105; Ливий, 22, 28—30].

V

И така, в резултат на кампанията след битката при Тразименското езеро Анибал пропилял всички плодове на блестящата си победа. След скитанията си из Италия той успял само да разположи лагера си край Герониум, като все още имал насреща си цели четири римски легиона. Тъй като наближавала зимата, Анибал бил обречен на бездействие.

В Испания кампанията от 217 г. се развивала крайно неблагоприятно за картагенците. Наистина Хасдрубал Баркид подготвил през зимата на 218—217 г. силен флот и повел армията си по море и по суша към Ибер, обаче недалеч от устието на реката картагенският флот бил разбит в морско сражение. Римляните направили десант при Онуса и даже приближили стените на Нови Картаген, като нападнали също остров Ебес. Когато римският флот се върнал на север от Ибер, Гней Корнелий Сципион започнал настъпление към Кастулонските планини, докато Хасдрубал отстъпил в Лузитания, към бреговете на Атлантическия океан. През това време илергетите въстанали срещу римляните. Гней Сципион ги смазал без много труд, но въстанието послужило на Хасдрубал като сигнал за ново нахлуване в областта на север от Ибер. Картагенският пълководец обаче не можал да остане дълго там в подготовка за схватката с римляните: внезапно му съобщили, че в картагенските владения навлезли келтиберските племена, които били сключили съюз с Рим. Те завзели три града и на два пъти се сражавали с Хасдрубал, който се спуснал на юг да организира отбраната. Картагенците загубили 15 000 убити и 4000 пленени. В този момент в Испания пристигнал Публий Корнелий Сципион начело на флот от 30 кораба и отряд от 8000 бойци. Той се обединил с брат си и като се възползвал от това, че картагенците били заети във войната с келтиберите, повел римските войски към Сагунт, където в това време били пазени заложниците от иберийските племена. С помощта на хитрост и измяна заложниците успели да напуснат Сагунт и това дало възможност на братята Сципионовци да привлекат на своя страна нови иберийски племена. Настъпването на зимните студове прекъснало кампанията [Полибий, 3, 95—99; Ливий, 22, 19—22], която завършила с явно предимство за римляните.

За картагенците се създало по-благоприятно положение в един друг район. Консулът Гней Сервилий Гемин, командващ флот от 120 кораба, заобиколил бреговете на Сардиния и Корсика, като навсякъде вземал заложници, а после заминал за Африка. Пътьом опустошил Менига, а от Церцина взел откуп 10 таланта сребро, за да не изгаря и граби земите ѝ. Той успял да дебаркира в Африка. Обаче, вместо да се залови да укрепи така създадения плацдарм, той повел войниците и моряците си да опустошават околните ниви, но когато се пръснали из областта, ги посрещнали засадите на картагенците. Римляните хукнали към корабите. Загубили около 1000 души, те отплавали за Сицилия [Ливий, 22, 31, 1—5]. Обаче независимо от този край на експедицията опитът на Гней Сервилий показал уязвимостта на картагенските владения в Африка. Поражението на римляните било вследствие на лошата им организация, а не поради защитеността на африканското крайбрежие.

Времето минавало, изтекъл шестмесечният срок на диктатурата на Квинт Фабий Максим и той изпратил предложение до консулите да поемат командването на римските войски. Гней Сервилий Гемин предал флота си в Лилибей на претора Тит Отацилий, за да може легатът на Отацилий Публий Сура да го закара в Рим, а сам той заминал при легионите, които действали против Анибал. Там пристигнал и неговият колега Марк Атилий Регул. След като сменили диктатора и неговия началник на конницата, консулите строго спазвали стратегическата линия на Фабий — държали армията на Анибал под постоянна заплаха, но както и преди избягвали решаващия бой, който пуническият пълководец така много желаел. Пуническата армия започнала да изпитва остър недостиг на продоволствие и Анибал даже мислел да се върне на север в Галия. Спирала го само мисълта, че и врагове, и приятели щели да сметнат това отстъпление за бягство и тогава щял окончателно да загуби всички шансове за господство над Италия [Ливий, 22, 31, 6—32, 3; вж. Дион Кас., фрагм., 57, 21].

С настъпването на зимата военните действия край Герониум постепенно били прекъснати. Не престанали обаче събитията, които демонстрирали пълната самотност на Анибал в Италия — следствие от военнополитическото поражение, което претърпял от Фабий. Особено сериозен акт била появата в Рим на посланици с дарове от Неапол — една от най-големите гръцки колонии в южната част от Апенинския полуостров. Също такава мисия пристигнала в Рим и от Пестум [Ливий, 22, 36, 9]. Сиракузкият цар Хиерон също изпратил в Рим огромни запаси продоволствие и помощен отряд от 1000 стрелци и прашконосци [Ливий, 22, 37]. Ако вярваме на разказа на Тит Ливий [2, 32, 4—9], по време на приемането на неаполитанските дарове били произнесени думите, че Рим — главата и акрополът на цяла Италия — се борел не само за себе си и своята власт, а и за своите съюзници, за техните градове и поля. Такава била политическата пропаганда, която римското правителство решило да противопостави на речите на Анибал, обаче той и в този случай не можел нищо да предприеме. Победата я нямало, а грабежите, убийствата и пожарищата много слабо се съчетавали с облика на освободител на Италия, в който пуническият пълководец искал да се представи пред нейните многобройни племена и народности.

Единственото, което оставало на Анибал, било да се възползва от зимното прекъсване, за да изчака по-нататъшното развитие на събитията. Провървяло му. По времето, когато в Рим предстояли избори на консули за новата 216 г., там избухнала нова, много остра политическа криза, изходът от която непосредствено повлиял на бойните операции както на римските военачалници, така и на Анибал.

Тази политическа криза представлява пореден тласък на борбата за власт между римския плебс и сената. Те спорели за начина на провеждане на изборите. По поръчение на сената преторът Марк Емилий изпратил писмо на Сервилий и Атилий един от двамата да се яви в Рим, за да проведе изборите. Сервилий и Атилий отказали: те смятали, че не могат да напуснат армията без вреда за държавата, и предложили на свой ред изборът да бъде възложен на междинен цар. Сенатът сметнал за по-целесъобразно да прибегне до диктатура. Консулите се спрели на кандидатурата на Луций Ветурий Филон, който назначил за началник на конницата Марк Помпоний Матон. Но само след две седмици авгурите открили някакви процедурни нарушения при назначаването, тъй че диктаторът и неговият помощник получили заповед да напуснат длъжностите си. Сенатът възложил провеждането на изборите на междинен цар, с което приел гледището на Сервилий и Атилий [Ливий, 22, 33, 9—12]. Разказът на Ливий излага официалната версия. Можем да приемем, че сенатът е разчитал да пречупи чрез механизма на диктатурата съпротивата на опозицията, но този опит се оказал неуспешен. Възможно е обаче също диктатурата да е била отстъпка пред плебса, от която побързали да се откажат по време на изборите. Ливий не случайно [22, 34, 9—10] влага в устата на един от ораторито при изборите — Квинт Бебий Херений — думите, че диктаторът бил омразен на сената и че междуцарствието било възприето с единствената цел да даде възможност на сената свободно да се разпорежда на изборите.

Но имало и друг, много по-важен въпрос: кой щял да получи консулските длъжности за следващата година. Единият от кандидатите бил Гай Теренций Варон, който преди време настоявал за изравняване на правата на Фабий и Минуций, плебейският вожд, който си бил спечелил изключителна популярност. Ливий [22, 25, 18—26, 3; вж. и Дион Кас., фрагм., 57, 23—25] описва този човек — без съмнение с нисък социален произход — като парвеню и кариерист. „Казвали“, че баща му бил месар, сам разнасял стоката си и в това робско занимание използвал помощта на сина си. А синът, на когото спечелените от баща му пари му дали възможност да стъпи на краката си, избрал политическата кариера. Той обърнал вниманието върху себе си със своите речи в защита на хората с нисък произход, срещу интересите на знатните, а после постигнал и длъжностите от обикновената за Рим кариера — бил квестор, плебейски и курулен едил и претор, а сега претендирал за най-високата държавна длъжност. В това така пристрастно и твърде необективно описание все пак прозират чертите на народния вожд, явен приемник на Фламиний, ненавиждан от знатното съсловие.

За нас е извънредно важно да установим с каква политическа програма е отишъл на изборите Гай Теренций Варон. Според Ливий [22, 34, 3—11] споменатият Квинт Бебий Херений, привърженик и роднина на плебейския кандидат, държал такава реч в негова подкрепа. Нобилите много години се стремели към войната с Анибал и в края да краищата го били докарали в Италия. След като много пъти имали възможност да завършат победоносно войната, както показал примерът с Минуций, те я проточвали със зла умисъл. Явно съществувал сговор между нобилите, така че войната не можела да свърши, ако за консул не бъдел избран истински плебей, т. е. нов човек, който да не принадлежи към нобилитета, тъй като знатните плебеи (нобилите) били загубили връзката с плебса и го презирали, като че ли са патриции. Показателно е, че тук Бебий според изложението на Ливий, като че подема общоприетото в Рим ругателно значение за парвеню (homo novus— нов човек— бел. прев.) и му възвръща буквалния смисъл. Разбира се, съченената от Ливий реч не възпроизвежда буквално думите на Бебий или на други привърженици на Варон. Независимо от това едва ли можем да се съмняваме, че в нея се цитират някакви шаблони на плебейската пропаганда, сведения за които са стигнали до Ливий със съчиненията на римските историци, преди всичко на Целий Антипатър. Речта на Бебий е яростна атака срещу методите на Фабий, който отначало бил попречил на римляните да победят и едва след това — да бъдат победени. Причините, предизвикали тези настроения, са очевидни: всички отрицателни последици от стратегията на Фабий, за земеделието, преди всичко за дребния римски земевладелец, си остават и ако консулите продължавали да се придържат към нея и следващата година, тя не би донесла нищо друго освен разорение.

Предизборната борба била изключително остра. Избран бил само Варон. Победила плебейската политическа линия, насочена към бързо и решително завършване на войната. И все пак според действащите в Рим политически принципи за втори консул трябвало да бъде избран патриций. Единственият, който що-годе успешно можел да води политическа борба с Варон и да го принуди да се откаже от замислите си, в тези условия според нобилитета бил известният враг на плебеите Луций Емилий Павел. Всички, които преди се домогвали до консулството, оттеглили кандидатурите си, преките протежета на Фабиевци се отстранили и на следващото народно събрание за консул бил избран единственият претендент Луций Емилий Павел — не толкова като колега, колкото като противник на Варон, отбелязва Ливий [22, 35, 1—4]⁷⁹.

Резултатите от изборите в Рим предопределили хода на военната кампания от 216 г. Анибал можел да бъде доволен: в римското правителство нямало и не можело да се появи единство, тъй като сега борбата между нобилитета и плебса се превърнала в борба между консулите; които не само нямали единомислие по въпроса за това как да се борят с Анибал, но и били привърженици на съвсем противоположни политически концепции. Римската система на управление (консулите или си разделяли армията на две части, или я командвали поред) позволявала на Анибал да се надява, че Варон, така или иначе, щял да приложи плана си на практика, и следователно му давала определени шансове да победи, да излезе от трудното положение, в което бил изпаднал.

Както вече се спомена, един от най-важните резултати от стратегията на Фабий бил, че Анибал фактически бил лишен от военна инициатива и ходът на събитията до голяма степен се определял от действията на римското командване. А то започнало подготовката за нова кампания в крайно нервна обстановка. Из града отново се разпространявали слухове за страшни предзнаменования, което много травматизирало населението [Ливий, 22, 36, 6—9]. Обаче Варон и Емилий Павел не се стряскали от тези приказки. Те увеличили значително числеността на армията си. Наистина ние не знаем точно как е станало това. Още Ливий [22, 36, 1—5] е имал различни сведения за мероприятията на консулите. Според едни източници те мобилизирали допълнително 10 000 души, а според други — освен действащите срещу Анибал 4 легиона, от които се състояла римската армия, те образували още 4, като увеличили освен това броя на пехотинците във всеки легион с 1000 души (т. е. до 5000) и на конниците със 100 (т. е. на 300). Над два пъти бил увеличен и броят на съюзническата пехота — до числеността на чисто римските легиони, а съюзническата кавалерия трябвало да надминава два пъти (според Полибий три пъти [3, 107, 9—12]) чисто римската. Ако приемем втория вариант, който изглежда по-достоверен, можем да направим извод, че в римския строй имало всичко 87 200 души. Плутарх [Плут., Фаб., 14] дава друго число — 92 000. Значението на този факт става ясно, като вземем предвид, че армията на Анибал постоянно намалявала, даже и когато не се водели активни бойни действия (много войници загивали по време на експедициите за продоволствие и фураж), а с резерви той не разполагал. Освен това избраният отново претор Луций Постумий Албин бил изпратен в Галия с един легион, за да отвлече натам вниманието на Анибал и да накара галите, които се намирали в неговата армия, да се върнат в родината си [Полибий, 3, 106, 6]. Най-сетне римският флот в Сицилия бил увеличен и пропреторът Тит Отацилий получил пълномощия, ако счете за нужно, да дебаркира в Африка [Ливий, 22, 37, 13]. Наистина Полибий [3, 106, 7] описва по-различно приготовленията на римските войски в Сицилия. По неговите думи римляните били загрижени да върнат флота, който зимувал в Лилибей. Ако се съди по това, което е известно за по-нататъшните събития, Полибий или неговият източник малко са объркали последователността на станалото.

Между другото положението на Анибал ставало с всеки ден все по-тежко. Той все още си оставал край стените на Герониум. Продоволствието му свършвало — в навечерието на битката при Кана картагенците имали само десетдневен запас. Нямало откъде да го попълнят: картагенските войници били опустошили и разграбили вече всичко. В лагера на Анибал имало вълнения. Иберийците се готвели да минат на страната на неприятеля [Ливий, 22, 40, 7—9]. Войниците си искали възнаграждението и роптаели срещу недостига на продоволствие, а по-късно срещу настъпилия глад. Положението станало такова, че и на самия Анибал му минавало през главата да изостави пехотата и да тръгне с конницата да си пробива път към Галия [Ливий, 22, 43, 2—4].

Естествено в тази ситуация за Анибал бил много удобен стремежът на Варон колкото може по-скоро да започне битката и той правел всичко да подкрепи намерението на римския военачалник.

Ние обаче сме слабо осведомени за кампанията от 216 г. Според разказа на Полибий [3, 107, 1—7] още преди пристигането на новите консули Анибал бил извел войските си от лагера край Герониум и завзел крепостта в Кана — малко градче, в което римляните трупали продоволствие. Сервилий и Атилий, които командвали римската армия до пристигането на консулите, поискали инструкции от сената, тъй като след приближаването на противника не било възможно да се отклонява битката, понеже страната била подложена на ограбване и съюзниците роптаели. Сенатът се изказал в полза на сражението, но заповядал да се изчака пристигането на новите консули. Консулите пристигнали в действащата армия, когато Анибал вече отдавна бил заел Кана. Първите сблъсъци в навечерието на знаменитата битка станали край този град [Полибий, 3, 110].

В разказа на Полибий има някои съмнителни детайли. Преди всичко проконсулите нямало защо да искат указания от сената, за да вземат решение за по-нататъшната стратегическа линия — те можели и били длъжни да направят това според властта си и според обстоятелствата. Второ, и Сервилий, и Атилий, които следвали линията на Фабий, не можели така внезапно и рязко да изменят позицията си и да заговорят за необходимостта от сражение. Та по същество положението не се било изменило. Странна изглежда и позицията на сената, който до този момент, доколкото знаем, активно се е противопоставял на авантюристичните от негова гледна точка замисли на Варон. Сега изведнъж се разкрива, че сенатът споделял военнополитическата концепция на Варон. Очевидно тук виждаме призваната да оправдае консула-неудачник традиция и да се стовари отговорността за Кана върху сената, който бил настоял за сражение. Обаче нас повече ни интересува друго: прав ли е Полибий в твърдението си, че от самото начало на кампанията картагенците били заели крепостта в Кана. По принцип в това няма нищо невъзможно. И все пак, ако описаните от Полибий следствия от завземането на Кана са явно неправдоподобни, и върху последното сведение също пада сянката на съмнението. Освен това, докато Сервилий и Атилий били начело на римската армия, Анибал не можел да има що-годе обоснована надежда да ги предизвика с действията си към битка, която те постоянно избягвали, а завземането на Кана не променяло съществено неговото положение. Тази операция би имала смисъл само ако пред Анибал се намирал нов противник, мечтаещ за победа и бързо приключваме на войната.

Тит Ливий [22, 41, 1—4] описва другояче и, както изглежда, по-достоверно кампанията от 216 г. Когато новите консули — Гай Теренций Варон и Луций Емилий Павел — пристигнали при войските, те обединили воюващите вече и новомобилизираните преди започването на бойните операции военни формирования и организирали два лагера, по-малкия от които издигнали по-близо до позициите на Анибал (командването на този лагер с един легион и 2000 съюзнически конници и пехотинци било възложено на Гней Сервилий Гемин). В големия лагер се намирала останалата част от армията. Марк Атилий Регул, който бил вече на преклонна възраст, получил разрешение да се върне в Рим.

Първият сблъсък между римляните и картагенците станал, общо взето, неочаквано за пълководците. Когато картагенските войници излезли за пореден път от лагера си да търсят жито и фураж, римляните се нахвърлили да спрат грабежа. Завързала се безредна схватка, която завършила с очевиден успех на римляните: от тях и от съюзниците им били убити около 100 души, докато картагенците загубили приблизително 1700. Римляните преследвали без строй отстъпващия неприятел, но консулът Л. Емилий Павел, който командвал този ден, спрял настъплението, понеже се страхувал от засада. Варон гръмко негодувал: врагът бил изтърван, ако не било това бездействие, войната можела вече да бъде завършена. Анибал също много-много не бил огорчен: той разбирал, че този успех на римляните щял да укрепи вярата в победата у Варон и следователно да приближи до осъществяването на замислите му.

Анибал решил да приложи хитрост. Още на другата нощ той извел войските си от лагера, като оставили там цялото имущество. Зад планините скрил отляво пехотинците, отдясно конниците, а когато римляните дойдели да ограбват уж изоставения набързо лагер, Анибал смятал да ги нападне и унищожи. За да убеди напълно римляните, че лагерът е напуснат и картагенците са избягали прибързано, Анибал оставил силни огньове на много места, уж за да замаскира отстъплението си [22, 41, 6-9].

След като съмнало, римските войници се убедили, че картагенците са избягали, като изоставили имуществото си, и започнали да настояват пред консулите незабавно да ги поведат да преследват противника и да разграбят лагера. Варон също искал това. Емилий Павел настоявал да се вземат предпазни мерки, но успял само да изпрати на разузнаване отряд лукански конници под командването на Марий Статилий. Като се върнали, разузнавачите докладвали: има засада, разбира се, огньове са оставени само в обърнатата към римляните част на лагера, палатките са отворени, всички скъпи вещи са оставени на видно място, тук-таме се вижда даже и сребро, разхвърляно из пътя като примамка. Съобщението на Марий Статилий дало обратен на очаквания от Емилий Павел ефект: бойците още по-високо и решително настоявали да бъде даден сигнал за настъпление, иначе те щели да тръгнат и сами, без сигнал. Варон заповядал да тръгват и едва в последния момент Павел успял да спре колегата си. Вече изнасяли от лагерните порти бойните стягове на легионите, когато пратеник на Емилий съобщил на Варон, че при гадаене върху кокошка Емилий получил неблагоприятно предзнаменование. Суеверният страх накарал Варон да спре, но той дълго още трябвало да убеждава разпалените войници да се върнат в лагера. Докато спорили пред портите, там се появили двама роби. Единият от тях принадлежал на някакъв формиански, а другият — на сицилийски конник. По време на предишната кампания те били пленени от нумидийците, а сега избягали при своите господари. Завели ги при консулите и робите съобщили, че цялата армия на Анибал била скрита зад планините в засада [Ливий, 22, 42].

Планът на Анибал, който се основавал на дълбоко познаване на психологията на войника, в това число и на римския, се провалил поради съпротивата на Емилий Павел и нелепата случайност — бягството на двамата роби, които предали на противника всички замисли на картагенския пълководец. Пред Анибал отново се изправил въпросът какво да прави и той решил да се премести в по-топлите места на Апулия, където реколтата узрявала по-рано. Отново през нощта картагенската войска напуснала лагера, като оставила там няколко палатки и огньове, за да може врагът пак да се страхува от засада. Обаче този път нямало никаква засада. Анибал разположил лагера си край селището Кана, като обърнал тила си срещу южния вятър, който носел много прах. Показателно е, че Ливий не знае за завземането на акропола на Кана от Анибал. След като се убедили, че няма засади, римляните тръгнали след него [Ливий, 22, 43].

Щом стигнали съвсем близо до Кана и до неприятелските позиции, както разказва Ливий [22, 41, 1—45, 1], римляните построили два лагера, както и при Герониум: голям на единия и малък на другия бряг на Ауфид, където въобще нямало картагенски войски (т. е. очевидно на левия). Сега вече Анибал можел твърдо да се надява, че желаното сражение щяло да се състои, при това при възможно най-изгодни условия за картагенците — в равнина, удобна за настъпление на конницата им, която превъзхождала значително римската. Анибал построил войниците си и изпратил напред нумидийските конници, за да предизвикат на бой римляните. В римския лагер започнали вълнения: войниците искали да се бият, консулите ожесточено спорели помежду си. Докато времето минавало по този начин, Анибал върнал войниците си в лагера.

Полибий [3, 110] излага тези събития по друг начин. Според неговата версия, след като пристигнали при армията си, консулите повели всичките си войски към разположението на противника и след двудневен преход се настанили на около 50 стадия (около 10 км) от него. Емилий Павел виждал, че местността била благоприятна за конно сражение и поради това смятал, че засега трябвало да избягват боя, да се отдалечат и да примамят неприятеля на такова място, където изходът на сражението можел да се реши от пехотата. Варон бил на друго мнение и когато дошъл неговият ред да командва, заповядал да преместят римския лагер по-близко до неприятеля. По време на този преход Анибал внезапно нападнал римляните с отряди лековъоръжена пехота и конници и предизвикал паника в редовете им. Римляните обаче издържали първия удар, като изнесли напред тежковъоръжената пехота, а след това изпратили срещу картагенците копиеносците с къси метателни копия и конниците и удържали (така пише Полибий) решителна победа. През нощта противниците се разделили. На другия ден Емилий, който поел командването, не сметнал за възможно да продължи сражението. Той не можел и да отстъпи и разположил две трети от войската си на брега на Ауфид: останалата част изпратил на другия бряг, източно от переправата, на около 10 стадия от главния лагер. След това Полибий [3, 112} излага събитията, разказани от Ливий.

Коя от двете до голяма степен взаимно изключващи се версии трябва да предпочетем? Полибий разказва за преместване на римския лагер при Кана и за победа на римското оръжие. Междувременно Ливий нищо не знае за това. Според неговата версия римляните веднага се разположили в непосредствена близост до противника, който се опитвал безуспешно да ги предизвика на бой и бил принуден в края на краищата да изведе от бойната позиция войските си. Общо взето, версията на Ливий изглежда по-логична и действията, които той приписва на двете страни — по-целесъобразни. И наистина да се остане на лагер на 50 стадия от неприятеля би означавало да се изпусне от погледа и да се загуби възможността да се следят действията му. Към това ли се е стремяло римското командване? Едва ли, даже и да изключим всякакво желание за бой и да предполагаме само активно противостояне. Ако приемем плана, който Полибий приписва на Емилий Павел, и той също не би могъл да бъде осъществен без непосредствен допир с противника: римляните не можели да се отдръпнат без бой и да оставят Анибал да хазяйничи из района на Кана. От друга страна, преместването и изграждането на нов лагер правело римската войска по-уязвима. Трудно е да си представим военачалник, пък дори и толкова неумел, колкото традицията изобразява Варон, който би се решил на подобна операция в толкова неблагоприятни условия. Впрочем и победата, спечелена от римляните под командването все пак на Варон, не съвпада с представата за неопитен и бездарен стратег, както Полибий го описва. И действията на Емилий, който спира победоносно започналото сражение от прекалена предпазливост, също изглеждат съвсем неоправдани. А междувременно в разказа на Ливий действията и на двете страни се обясняват добре както с обективната необходимост, така и със субективните подбуди на действащите лица. Римляните се разполагат в непосредствена близост до Анибал на двата бряга на Ауфид и получават възможност да контролират по-обширна територия и да повторят онова, което успели да направят при Герониум Фабий и Минуций, а после и Сервилий и Атилий — да докарат до критична ситуация армията на Анибал. Естествено Анибал се стараел да предизвика римляните на бойното поле, а Емилий не пускал римските войници от лагера, като следвал стратегическата си концепция — Фабиевата по същество.

Независимо от всичко Анибал прибрал цялата си войска - освен нумидийските конници, на които заповядал да преминат на левия бряг на Ауфид и да нападнат римските войници, които напускали лагера за вода. С появяването си там конниците обърнали в бягство безредната тълпа римляни и препуснали до поста пред лагерния вал и почти до самите порти. Всичко това още повече възбудило вълнуващите се римски войници (картагенците се осмелявали да се доближат и до самия лагер!) и само властта на Емилий Павел и военната дисциплина ги възпрели да не форсират незабавно реката. Според Полибий [3, 112, 2] постъпката на Емилий се обясянавала с неговото предположение, че Анибал скоро трябвало да пренесе лагера си на друго място. Самият Емилий не харесвал местността. Обаче на следващия ден командването преминало в ръцете на Варон, който на своя глава (без да се посъветва с колегата си, забелязва Ливий) прехвърлил цялата войска на левия бряг, а там консулите я построили в боен ред: на десния, по-близък до реката фланг разположили конниците, а на левия — конницата на съюзниците, и към центъра — тяхната пехота. В самия център се намирали римските легиони, а пред строя — прашконосците и други лековъоръжени бойци. Командването на левия фланг поел Гай Теренций Варон, десния фланг възложил на Луций Емилий Павел, а центъра — на Гней Сервилий Гемин [Полибий, 3, 112, 1—5; 3, 113, 1—5; Ливий, 22, 45]. По друг начин описва Апиан тези събития [Аниб., 19]. Според него центърът бил командван от Емилий, левият фланг — от Сервилий, а десният — от Варон.

Целта, която си поставил Анибал, била постигната. Рано сутринта той прехвърлил на левия бряг на Ауфид балеарските и другите лековъоръжени части, а след тях и останалите войници. На левия, по-близък до реката фланг той поставил иберийските и галските конници, които трябвало да се противопоставят на римската конница, в центъра — пехотата (половината — от тежковъоръжени либийци, по средата на строя — гали и ибери, а след тях — отново либийци), а на десния фланг — нумидийските конници, които трябвало да се сражават с римските съюзници. Либийците били въоръжени с трофейно оръжие. Броят на картагенската армия бил 40 000 пехотинци и 10 000 конници. Ще припомним, че римската армия наброявала над 80 000 души. Картагенците били разположени извънредно удобно: с лице на север и с гръб към вятъра, който духал и навявал пясък и прах в лицето на римляните; слънчевите лъчи не заслепявали войниците. При бойното построение Анибал извадил напред иберите и галите, които трябвало да започнат първи боя, а останалите разположил така, че се образувал нещо като огромен изпъкнал към фронта полумесец, който към краищата си ставал все по-тънък. Той възложил командването на левия фланг на Хасдрубал, на десния — на Махарбал (според Полибий — на Ханон), а той с брат си Магон поел центъра. И този път сведенията на Апиан [Аниб., 20] се различават съществено от сведенията на другите автори: според него Магон Баркид командвал десния фланг, племенникът на пълководеца Ханон — левия, а Анибал — центъра. Махарбал имал отряд от 1000 конници.

Както обикновено, сражението започнали лековъоръжените войници. След това галско-иберийската конница на Анибал връхлетяла върху десния римски фланг. В ожесточеното сражение струпалите се на куп войници се събаряли един другиго от конете и се сечали ожесточено. Накрая, преследвани от врага, римляните побягнали покрай реката. Междувременно в боя се включила пехотата и след упорита съпротива иберийско-галските пехотинци на Анибал започнали бавно да отстъпват, като увличали след себе си римляните все по-навътре в разположението на картагенските войски. В това време от двата фланга либийските пехотинци атакували римляните и скоро ги затворили откъм тила. Римската пехота се озовала в обкръжение. На левия фланг настъплението на нумидийската кавалерия започнало с това, че около 500 конници се явили при римляните, оставили щитовете и стрелите си и заявили, че се предават в плен. Малко след това те извадили предварително скритите си мечове и нападнали римляните в тил. Хасдрубал изпратил основната част от нумидийците да преследва отстъпващия противник.⁸⁰

Съдбата на битката била решена. Консулът Л. Емилий Павел бил убит. Римляните с все по-голямо напрежение поддържали кръговата отбрана, войниците падали един след друг. Според данните на Полибий [3, 117, 3] в боя загинали около 70 000 римляни, а около 3000 успели да избягат. Евтропий [3, 10] изчислява загубите на римляните по следния начин: 60 000 пехотинци, 3500 конници и освен това 350 представители на висшата класа — сенатори и хора с високи длъжности в миналото в Рим. Според Орозий [4, 16, 2], чиито сведения са явно занижени, римляните загубили 44 000 убити. Плутарх [Фаб., 16] пише, че римляните загубили 50 000 убити и 4000 пленени; пленниците от двата лагера били общо около 10 000. Сред убитите били Гней Сервилий Гемин и Марк Минуций Руф. Варон избягал във Венузия [вж. Полибий, 3, 115—116; Ливий, 22, 47—49; Зонара, 9, 1; Ап., Аниб., 17, 24; Фронтин, 2, 3, 7] с 50 конници (според Полибий [3, 117, 2] — със 70 конници). 7000 римляни успели да избягат в по-малкия лагер, 10 000 — в големия, а близо 2000 — в Кана, но били обкръжени от картагенски отряд под командването на Карталон и пленени. Една част от римските войници начело с военния трибун Публий Семпроний Тудитан се промъкнали от по-малкия в по-големия лагер [Ливий, 22, 50]. Онези, които останали в по-малкия лагер, след кратка съпротива се предали на Анибал. Според споразумението между тях и пуническия пълководец те трябвало да предадат оръжието и конете си. Определен бил откуп: 300 денария сребро за римлянин, 200 — за съюзник, 100 — за роб. След известно време 4000 войници от големия лагер избягали в Канузиум, а останалите се предали при същите условия. Анибал загубил от своя страна според данните на Ливий [22, 52] 8000 войници, а според сведенията на Полибий [3, 117, 6] — около 6000.