КЪМ ЗАЛЕЗ

От Кана до падането на Капуа

 

Блестящата победа при Кана разтърсила съвременниците. Римската армия била напълно унищожена. Италия била сякаш изцяло във властта на Анибал. Но все пак Рим още не бил покорен и пред Анибал отново се изправил въпросът: а сега какво?

Ливий разказва [22, 51, 1—4], че пуническите офицери при поздравленията за победата при Кана съветвали Анибал да даде почивка и на себе си, и на уморените войници. Само началникът на конницата Махарбал предлагал да тръгнат към Рим, без да губят нито минута. „На петия ден — предава Ливий думите му — ще пируваш в Капитолия като победител. Върви след мен, аз ще тръгна с конниците напред, за да стигна още преди да са разбрали, че се каня да отида.“ Обаче това начинание, по думите на Ливий, се сторило на Анибал вече твърде грандиозно, за да може веднага да вземе решение. „Трябва време, за да се обмисли съветът на Махарбал“ — с тези думи се ограничил пуническият пълководец. „Наистина боговете не дават всичко на един човек — отговорил Махарбал. — Ти знаеш да побеждаваш, Анибал, но не знаеш да използваш победата.“ Ние не знаем как е реагирал Анибал на тази нечувана дързост. Най-вероятно е предпочел да премълчи. Но картагенците и гърците, които присъствали, запомнили добре и съвета, и решението на Анибал, и последното изречение на Махарбал. Целият епизод здраво е заседнал в античната историческа традиция, която много се интересувала защо Анибал не тръгнал към Рим [вж. Плут., Фаб., 17; Зонара, 9, 1; Вал. Макс., 9, 5, 3]. Катон, който също разказва за диалога между Анибал и Махарбал [Катон, фрагм., 86; Хел., 10, 24, 7; вж. също: Целий, фрагм., 25; Хел., 10, 24, 6. Неговото изложение също върви по Катон], добавя: на следващия ден Анибал повикал началника на конницата и му казал: „Ако искаш, ще те изпратя с конниците.“ — „Късно е — отговорил Махарбал, — те вече знаят.“ [Катон, фрагм., 87; Хел., 2, 19, 9]. Очевидно Махарбал разчитал на ефекта от пълната внезапност. И действително операцията, която предлагал, можела да се увенчае с успех само при един случай — ако не дадяла на врага възможност да се опомни от понесеното страшно поражение.

Интересна е по-късната реакция на Анибал и приближените му към неговите действия след Кана. Според Ливий [26, 7] те добре разбирали, че са изпуснали открилите се благоприятни възможности. Ливий даже говори за недоволство сред най-близките съратници на пълководеца.

Засега обаче в командването на картагенската армия, пристигнала под водачеството на Анибал в Италия, се борели двете гледища. И едното, и другото били по своему логични. Съветът за почивка на войските има смисъл, ако се приеме, че основната цел на Анибал била не да удари Рим и да го унищожи, а да унищожи Италийския съюз⁸¹ и да обедини всички италийци за борба с Рим⁸², освен това, че Анибал не е имал (или е смятал, че няма) достатъчно сили дори и след Кана, за да води победоносна битка за непосредственото унищожение на Рим83 а също и че той е искал само да принуди Рим да сключи изгоден за Картаген мирен договор⁸⁴. Някои даже предполагат, че Анибал изобщо не е искал да ликвидира Рим, за да не създаде политически вакуум в Италия, който би могла да запълни Македония⁸⁵. Позицията на Махарбал съответствала на другата позиция, според която целта на войната била събарянето и унищожаването на Рим с всякакви средства. Махарбал се опирал на това, че след кървавата битка край бреговете на Ауфид Рим не разполагал с организирана въоръжена сила и следователно не можел да окаже някаква що-годе сериозна съпротива. Сега главното било вече направено и оставало само с един последен решителен удар да се доубие врагът и войната да завърши над изпепеления Рим⁸⁶.

Трудно е да се каже доколко тези концепции за водене на войната са били обосновани. Ние не можем да проведем исторически експеримент, за да си представим как биха протекли събитията, ако Анибал беше последвал съвета на своя началник на конницата. И все пак резултатите от неговите по-нататъшни действия в южната част на Италия говорят сами за себе си. Както ще видим по-нататък, след Кана Анибал искал да сключи договор. Може би смятал своята армия, която, разбира се, била понесла значителни загуби по време на преминаването през Алпите и в хода на военните действия в Италия, за недостатъчно силна да атакува Рим и да го обсажда. Но работата не била само в това. Създава се впечатлението, че Анибал не е бил морално готов за продължаване на войната, като смятал, че разгромът и унищожаването на римската армия при Кана завършва войната, прави Картаген господар на Западното Средиземноморие и принуждава Рим автоматично да се подчини на пуническата власт. Обаче опитите на Анибал да започне мирни преговори с римските власти били отхвърлени с презрение. След Кана Рим се нуждаел преди всичко от време за възстановяване на силите си и той го получил. Не случайно римската традиция така настойчиво твърди, че именно мудността на Анибал в този ден спасила и града, и държавата [Ливий, 22, 51,4; Орозий, 4, 16, 4; Зонара, 9, 1 ]. Анибал си оставал на юг и цяла Централна Италия запазила съюза си с Рим. Той губел време и сили в безполезни обсади ту на един, ту на друг град. А през това време Рим готвел и обучавал нова армия⁸⁷, сам преминал в настъпление и се домогнал до успех⁸⁸. Римската система на водене на войната след Кана претърпяла изобщо твърде съществени изменения⁸⁹. Начело на армията били поставени опитни военачалници, чиито пълномощия били продължавани в случай на нужда за дълго време. Римските пълководци не се ограничавали само с наблюдаване на действията на противника, но и не се нахвърляли безразсъдно срещу врага, те заемали укрепени позиции, стараели се да затвърдят положението на Рим в района на театъра на военните действия, започвали бой, когато победата обещавала сериозни резултати, а поражението не застрашавало с гибел. В същото време в дългогодишната война Анибал губел своите ветерани, които били основното ядро на армията, и трябвало да ги заменя с новобранци — гали и италийци⁹⁰.

Резултатите от войната показват, че от каквито и сметки да се е ръководел Анибал, те се оказали погрешни и го довели до поражение и гибел. Целият по-нататъшен ход на събитията свидетелства, че ако изобщо някога Анибал е имал реална възможност да постигне окончателна победа, това е било само веднага след Кана и само с пряк удар срещу Рим. След Кана, която действително станала повратна точка в хода на войната, Анибал, който вероятно не желаел да рискува плодовете на една толкова блестяща победа и — ако се съди по всичко — нямал определен план за военните действия, не успял да завладее най-главното — стратегическата инициатива — и загубил всичко.

I

Както и да е, още първите стъпки на Анибал свидетелстват, че той смятал войната за завършена, а себе си — за безспорен победител. Говорело се, че изпратил в родината си три атически медимна (около 157, 59 л) златни коннически и сенаторски пръстени, които войниците взели от убитите врагове [вж. Дион Кас., фрагм. 27; Орозий, 4, 16, 5] — трудно било да се покаже по-нагледно истинският мащаб на римските загуби, окаяното положение, в което се оказали римляните. Обаче Анибал решил едновременно да направи приятелски жест на Рим, да открехне вратата за преговори, да подхвърли надежда за спасение от сякаш неизбежната катастрофа.

Ръководен от отдавнашната си политическа сметка — стремежа да завоюва разположението на италийците и да ги откъсне от Рим, Анибал отделил, както правел и по-рано, от общата маса на пленниците римските съюзници и ги пуснал на свобода без откуп [Ливий, 22, 58, 2]. След това се обърдал към римляните и им заявил, според думите на Ливий [22, 58, 3—9], който, изглежда, общо взето, точно предава съдържанието на речта на Анибал, че съвсем нямал намерение да води унищожителна война с тях. Той се сражавал с Рим за чест и власт — бащите на днешните картагенци били победени от римската доблест, а сега той, Анибал, искал Рим да бъде победен от неговата доблест и сполуки. Затова той давал възможност на римляните, които се намирали в плен, да се откупят и определял цена: за конник — 500 денария, за пехотинец — 300 денария, за роб — 100 денария. Пленниците избрали от своята среда десет души, които да предадат това предложение на сената, и те заминали за Рим без никакъв залог. От тях взели клетва да се върнат в плен след обсъждането на въпроса в сената. Лесно било при добро желание да се открие зад всички тези думи и любезности покана за сключване на мир при условия, аналогични на онези, с които на времето била завършила Първата пуническа война (само че сега Анибал щял да диктува основните положения на договора, а териториалните и други загуби в Сицилия и Италия щели да останат за сметка на Рим). Освен всичко това Анибал изпратил с пленниците, които заминали за Рим, един от своите приближени, Карталон, който трябвало да установи кантакт с римските власти и да разузнае дали няма да пожелаят да започнат мирни преговори. Обаче римският диктатор (по-нататък подробно ще се спрем на мерките, взети от римското правителство за ликвидиране на последствията от катастрофата) изпратил един ликтор да посрещне полуофициалния пратеник на Анибал със заповед да напусне територията, принадлежаща на Рим, преди да се стъмни [Дион Кас., фрагм., 36].

Неуспехът на мисията на Карталон бил за Анибал първият и може би най-зловещ симптом: Рим отказвал да приеме войната за загубена, да види победителя в лицето на Анибал и да го моли за пощада и мир. Не е трудно да разберем и римското правителство: чрез мира с Анибал то трябвало да унищожи със собствените си ръце вече назрялото си господство в Италия, да постави под заплаха земите, завладени от римските селяни в резултат на продължителни кръвопролитни войни. Господството на Картаген и неговата неминуема хегемония в Италия създавали непосредствена опасност ако не за физическата гибел на Рим, то във всеки случай и за загубването на независимостта му и за превръщането му в един от подвластните на картагенската държава градове. След Кана войната рязко изменила своя характер за Рим: от война за власт над Западното Средиземноморие, в това число и над Италия, тя станала за известно време война за свобода и независимост, срещу чуждестранния гнет.

Крива излязла сметката на Анибал. Вместо преговори му предстояла подготовка за нов тур на войната.

Тит Ливий пише за положението на воюващите страни след битката при Кана [22, 61, 10—12]: „Доколко това поражение било по-сериозно от предшестващите, показва фактът, че верността на съюзниците, запазила се до този момент, започнала да се колебае само защото били загубили надеждата за запазване на римската власт. Към картагенците се присъединили народите: ателани, калатини, хирпини, част от апулийците, самнитите без пентрите, всички брути, лукани, а освен тях узентините и почти цялото гръцко крайбрежие (на Италия — бел. авт.) — тарентийци, метапонтийци, кротонци и локри, а също така всички цизалпийски гали.“ Приблизително по същия начин оценява обстановката и Полибий [3, 118, 2—4]: „Благодарение на тази победа картагенците начаса завладели почти цялото останало крайбрежие и така наречената Велика Гърция: така тарентийците веднага се предали, а агрипинците и някои от капуанците канели Анибал. А всички останали обърнали поглед към картагенците с голяма надежда, че те ще завладеят от движение и самия Рим.“ Подобна картина рисуват и другите антични историографи: „След това сражение много градове в Италия, намиращи се под властта на Рим, преминали на страната на Анибал“ [Евтропий, 3, 11]. „Кампания и почти цяла Италия, напълно разочаровани, че римляните ще могат да възстановят положението си, преминали на страната на Анибал“ [Орозий, 4, 16, 10].

Нека обаче се опитаме да разберем доколко тази оптимистична за Анибал оценка на ситуацията след Кана отговаряла на реалното положение на нещата и, което е особено важно, давала ли тя на Анибал реални военнополитически предимства. На пръв поглед тези предимства са очевидни: макар и да не се бил разпаднал напълно, Италийският съюз поне се бил доста разклатил, а Анибал получил сравнително надежден тил в Италия. И все пак не трябвало да се забравя, че битката при Кана послужила като сигнал за изостряне на социално-политическата борба в италийските градове и следователно създала там атмосфера на политическа нестабилност, както и че никакви органични интереси не свързвали новоизлюпените съюзници на Картаген. Веднъж изменили на Рим, при нов обрат на събитията те можели да изменят и на Анибал. Всичко зависело от това коя точно групировка — демократическа или аристократическа, проримска или антиримска — щяла да се окаже на власт във всеки отделен момент, а това на свой ред зависело до голяма степен от победите и пораженията на самия Анибал. Освен това и в южната част на Италия значителна група градове отказали да признаят властта на Анибал, така че се наложило да използва срещу тях въоръжена сила.

От само себе си се разбира, че на страната на Рим останали латинските колонии в Южна Италия — Брундизиум, Венузия, Пестум и други, които в случай на победа на Анибал рискували да загубят земята си — пуническият пълководец бил обещал да я върне на коренното население⁹¹. За позицията на апулийските градове въобще сме слабо осведомени. Известно е наистина, че част от римската армия избягала от Кана в Канузиум, където само една местна патрицианка, Буса, дала на бегълците продоволствие, дрехи и пари [Ливий, 22, 52, 7]. Подчертано хладният прием, който им оказали мнозинството от гражданите, очевидно се обяснява със страха от възмездието на Анибал. Друг апулийски град, Аргирипа (Арпи), преминал на страната на Анибал. Организатор на това бил Дасий Алтиний, един от местните аристократи, който се смятал за потомък на аргивянина Диомед — основател на града [Ливий, 24, 45, 2; Ап., Аниб., 31]. Враждебна позиция към Рим заела и Салапия, където начело на пропуническата партия застанал Дасий [Ливий, 26, 38, 6; Ап., Аниб., 45], по всичко изглежда роднина на Алтиний. Не е изключено в този случай двата града да са действали съвместно под общо ръководство. Доколкото знаем, Венузия се отнесла съчувствено към римляните, избягали от Кана [Ливий, 22, 54, 1—3] — това може би се обяснява с присъствието на консула Г. Теренций Варон в този град, който събирал там и организрал оцелелите войници.

Веднага след битката при Кана Анибал се отправил от Апулия за Самниум. Тъкмо тук, в страната, оказала на римляните най-упорита и успешна съпротива (достатъчно е да си спомним унизителните за Рим събития от 321 г., когато обградените в Каудинските теснини римляни трябвало да сключат най-позорен мир, като се задължавали да напуснат Самниум и даже да минат под „иго“), в страната, където още били живи традициите на борбата за свобода и независимост, той можел да разчита на резултатна поддръжка. Общо взето, надеждите на Анибал се оправдали.

Непосредствената цел на настъплението на пуническите войски била страната на хирпините, където някой си Статий Требий, който принадлежал към патрицианските кръгове на град Компса, канел Анибал. В Компса на власт били враговете на Требий — родът Мопсиевци, които имали много клиенти и привърженици, опиращи се на поддръжката на Рим. Нашият единствен източник — Тит Ливий [23, 1, 1—3] — даже пише, че Мопсиевци били римски протежета. Когато се разнесла вестта за битката при Кана, Требий пръснал слух, че Анибал идва към Компса, и изпоплашените Мопсиевци напуснали града заедно с всичките си привърженици. Компса се предала без бой на Анибал и приела зад стените си пунически гарнизон. Тези събития показали на Анибал, че дори и в средата на местните патриции можел да разчита на поддръжката на определени кръгове, а именно на тези, на които римляните препречвали пътя към властта и които се борели за първенство и господство с римските протежета. Обаче те показали и друго: ориентираните към Рим родове предпочитали изгнанието пред споразумението с Анибал⁹².

Анибал решил да направи Компса, поне на първо време, свой опорен пункт. Тук той оставил плячката и обоза си, оттук заповядал на брат си Магон да тръгне към вътрешността на Самниум, за да приема под властта на Картаген онези, които щели да преминат на негова страна, а онези, които не пожелаели доброволно — да принуждава със сила [Ливий, 23, 1, 4]. Изглежда, кампанията на Магон била успешна и ако съдим по онова, което знаем за по-нататъшното поведение на самнитските градове, като Компултерия, Требула и Австикула [Ливий, 23, 39, 6], и за разправата на римляните в района на Каудия [Ливий, 24, 20, 4—5], самнитските градове доброволно и охотно признавали господството на Анибал, който ги избавял от римското владичество.

Анибал от своя страна се отправил към Неапол, за да обсади и превземе този тъй важен морски град в Южна Италия и по този начин да получи излаз на морето [Ливий, 23, 1, 5]. Щом навлязъл на неговата територия, той разположил част от нумидийските си конници в засада (за което много спомогнала силно пресечената местност, в която трябвало да действат картагенските войски), а останалите изпратил, натоварени с награбената из пътя плячка, право към градските порти. Нумидийците изглеждали като не много голяма безредна тълпа, която лесно можело да бъде унищожена. Тази задача се опитал да реши отряд от неаполитански конници, които атакували приближаващия противник. Нумидийците започнали да отстъпват, примамвайки неприятеля в засада, където ги обкръжили и унищожили почти напълно. Една част от неаполитанците, които можели да плуват, се спасили с рибарските лодки, вършещи ежедневната си работа недалеч от полесражението. Няколко млади неаполитански патриции попаднали в плен и били убити. По такъв начин неаполитанските власти не пожелали да пуснат картагенците в града. Нищо не е стигнало до нас и за някакви опити за сключване на съюз между Неапол и Картаген. Очевидно битката при Кана не била направила на неаполитанците такова впечатление, на каквото разчитал Анибал.

Т. Момзен обяснява позицията на Неапол с неговото отрицателно отношение към картагенците и към техните италийски съюзници. Италийските гърци били привързани към Рим, който се отнасял особено меко към тях и никога не изпускал случай да изтъкне своя елинизъм⁹³. У. Карщет подчертава два момента: гръцкия произход на Неапол и неговите враждебни отношения с градовете от вътрешността на Кампания⁹⁴. И. Л. Маяк търси обяснение за поведението на Неапол в историята на този град, склонен през 236 г. от местните патриции да се подчини на Рим със запазване на суверенно самоуправление. По време на Втората пуническа война патрицианската партия запазила своето господстващо положение и връзките си с Рим⁹⁵. Очевидно всички тези съображения съдържат определена доза истина. Гръцките градове не можели да не съзират в Картаген изконен смъртен враг, с когото гърците от Западното Средиземноморие водели борба на живот и на смърт вече няколко столетия и чиято победа би довела до пълно загубване на всичките им търговски връзки, а може би и до гибел. Съюзът на Анибал с коренното население на Южна Италия, което се отнасяло враждебно към гръцките колонисти и се стремяло към ликвидиране на колониите, също не можело да не държи нащрек гърците. И най-сетне, от само себе си се разбира, че в Неапол била на власт враждебна на Картаген, по всяка вероятност патрицианска групировка, която била свързана със стари и здрави връзки с Рим.

Анибал спечелил лесна победа над неаполитанските конници, но все пак не се решил да обсажда Неапол [Ливий, 23, 1, 10; вж. Зонара, 9, 2] и повел войските си към Капуа — съсед и стар враг на Неапол.

Когато нашите източници се опитват да обясняват позицията на Капуа след битката при Кана, те обръщат внимание най-вече на „изнежеността“ и „развратеността“ на капуанците — тези техни качества били явно и определено противопоставяни на гражданските и военните добродетели на запазилите верността си към Рим [Полибий, 7, 1—2; Ливий, 23, 2, 1]. Обаче в историята на Тит Ливий, когато той говори за своеволията на капуанския плебс, ползващ се от безмерна свобода, се прокрадват и истински факти — острата социална борба, обхванала Капуа в този момент, която се водела — като съдим от по-нататъшния му разказ [23, 2, 3] — между плебса и сената, т. е. местните патрициански кръгове.

След Кана за Капуа основен политически проблем бил дали и занапред да продължат съюза си с Рим или да предпочетат Аннбал. Ясно било, че само да се приближи Анибал към града, и капуанците щели да изберат последното решение [Ливий, 23, 2, 3].

Както разказва Тит Ливий [23, 2, 3] [срв. също Диодор, 26, 10], един от капуанските патриции, Пакувий Калавий, който разполагал с широката поддръжка на демократичните кръгове и вече веднъж — в годината на Тразименската битка — заемал най-високата магистратура в града (медико тутикус), решил да се възползва от политическата борба в Капуа за собствената си кариера. За да постигне целите си, Пакувий трябвало да преодолее по възможност с мирни средства съпротивата на капуанския сенат и той се справил блестящо с тази задача. Пакувий Калавий свикал сената на заседание и произнесъл реч пред наплашените патриции, в които им описал с най-мрачни бои положението. Самият той, Пакувий, бил свързан с най-здрави връзки с Рим и поради това щял да се съгласи само в случай на крайна нужда да изменят на римляните. Народът обаче бил замислил да убие всички сенатори и след това да предаде държавата на Анибал и на картагендите. Само той можел да ги спаси от неизбежна гибел, ако му се доверят. Като получил съгласието на сенаторите и отчасти ги посветил в по-нататъшните си планове, той ги затворил в курията и поставил стража на входа. След като откъснал по този начин капуанския сенат от външния свят, Пакувий свикал народното събрание и започнал изпълнението на втората част от замислената операция. По думите на Тит Ливий той предложил на гражданите да накажат всеки сенатор според тежестта на престъпленията му, но само при условие, че на мястото на всеки отстранен или екзекутиран член на съвета незабавно щял да се избира нов. Оказало се невъзможно да се спази това условие, както и разчитал Пакувий. Всяка кандидатура предизвиквала остри възражения: едни участници в събранието викали, че не познавали този претендент за сенаторско кресло, други го изобличавали в позорни постъпки, трети говорели за ниския му произход, за бедността му, несъвместима със званието сенатор, за компрометиращото го от гледна точка на епохата занаятчийство. В края на краищата станало ясно, че няма с кого да заменят сенаторите и ги освободили⁹⁶.

Стреснати от тези събития, сенаторите все пак (с редки изключения, както ще видим по-нататък) не се съпротивлявали повече срещу създадения от Пакувий диктаторски режим. Ливий характеризира положението след преврата в Капуа така [23, 4, 2—6 ]: „От този момент сенаторите, забравили достойнство и самостоятелност, започнали да се умилкват пред плебса — подмазвали се, канели ги, устройвали пиршества, поемали съдебните им дела и като съдии рашавали споровете в полза на страната, която била по-обичана от народа и можела да им осигури благосклонността на тълпата. Въобще всичко се решавало в сената така, сякаш било събрание на плебеи. Държавата, и без това склонна към разкош не само поради порочността на гражданите си, но и вследствие на многото наслади и всевъзможни примамни удоволствия в морето и на сушата, тогава в резултат на угодничеството на знатните и своеволията на плебса станала разпусната до такава степен, че не знаела мярка нито на желанията си, нито на разходите. Тогава, след сражението при Кана, към пренебрежението пред законите, властите и сената се добавило и презрение към римската власт, която по-рано внушавала някакъв почтителен страх.“

В резултат на действията на Пакувий Капуанският сенат загубил политическото си значение. Реалната власт се оказала в ръцете на водачите на плебса, които имали възможност да диктуват на сената и магистратите волята си [Ливий, 23, 4, 2—6]. Победата на Пакувий имала и друго последствие: значително се засилили антиримските тенденции. Според разказа на Ливий [23, 4, 7—8] Капуа се въздържала от незабавно скъсване с Рим само защото много капуански аристократически фамилии били свързани чрез бракове с него, а и известен брой капуанци, между които и 300 конници от знатни семейства, се намирали в римската армия на гарнизонна служба в Сицилия.

По искане на техните родители и роднини, пише Ливий [ 23, 5] капуанското правителство проводило пратеници при консула Г. Теренций Варон, когото намерили във Венузия. Само че от това, което станало по-късно, е ясно, че целта на пратеничеството била да определи със собствените си очи мащабите на поражението и според това да избере начин на поведение за града си. Очевидно своеволието на плебса и презрението към римската власт, за които разправя Ливий, не пречели на новото капуанско правителство да претегля много внимателно външнополитическите си действия, да се старае да преценява реалното съотношение на силите и всички възможни последствия.

Във Венузия Гай Теренций Варон направил на пратениците впечатление на човек, достоен за презрение. Това впечатление се засилило още повече след думите, с които Варон се обърнал към пратениците, след като те изразили, както и следвало да се очаква, съболезнованията на Капуа по повод катастрофата и предложили (иначе разговорът изобщо не би се състоял) помощта си. Ако се съди по това как Ливий предава думите на Варон, той не сметнал за нужно да скрие от Капуа действително отчаяното положение на Рим. Римляните били загубили всичко — армия, продоволствие, пари, така че съюзниците трябвало не толкова да помагат на римляните, колкото да водят войната вместо тях, да защитават от врага общото отечество. „Води се война не със самнити или етруски — казал той (цитираме изложението на Ливий), — тъй че ако ни се отнеме властта, поне тя да остане в Италия. Врагът картагенец дори не е и от африкански произход, а от далечен край на земята, от Океанския пролив става дума за Гибралтарския пролив — бел. авт.) и Херкулесовите стълбове, той води войски, които не признават никакви закони, не умеят да живеят по човешки, дори почти не владеят човешка реч. И без това жестоки и диви по природа и по характер, техният пълководец ги е ожесточил още повече, строейки мостове и бентове от камари човешки тела и — противно е даже да го кажеш — учейки ги да се хранят с човешко месо. И да ги видим и тачим за господари, тези, закърмени с такава ужасна храна, до които е грешно даже да се докоснеш, да получаваме закони от Африка, и нещо повече — от Картаген, да търпим Италия да стане провинция на нумидийците и маврите — у кого от родените в Италия това не би извикало отвращение?“ Капуанци можели да съберат 20 000 пехотинци и 4000 конници, продоволствие и снаряжение имали даже в излишък и ако застанели срещу Анибал, властта на Рим щяла да бъде спасена. Едва ли можем да се съмняваме, че този разказ иде от римската аналистика и че в общи черти отговаря и на съдържанието на преговорите, и на линията, възприета от римското правителство, и на антикартагенската пропаганда, която то водело в Италия.

У пратениците се създало твърдото убеждение, че Рим не е в състояние да воюва. Капуанците трябвало сами, със собствените си ръце да възстановяват сградата на римското господство въз основа на проблематичния предлог, че някога си римляните били защитавали Капуа от семнитите и били предоставили на голяма част от капуанците граждански права в Рим. Но самнитите отдавна вече не били опасни, а гражданските права... Какво стрували гражданските права, ако не днес, то утре Рим щял да загине и все едно, щяло да се наложи да се оправят с Анибал.

По обратния път от Венузия за Капуа един от пратениците, Вибий Вирий, подел точно обратната на желаната от Варон реч: сега е дошло времето, казвал той, когато капуанците не само могат да си върнат отнетите им някога от римляните земи, но и да завладеят господството на цяла Италия. С Анибал те можели да сключат съюз при каквито и да било условия, пък когато след войната той си отидел в Африка, властта в Италия щяла да принадлежи на Капуа [Ливий, 23, б, 1—2]. Вибий Вирий изразил общото мнение. След завръщането на пратениците в Капуа сметнали рамската карта за вече проиграна. Плебсът и мнозинството от сената започнали още по-решително да се ориентират към съюз с Картаген, обаче поради съпротивата на някои членове от сената работата се забавила с няколко дни. Изглежда, че става дума за последни опити на все по-оредяващата проримски настроена патрицианска групировка, която, ако се съди от по-нататъшния разказ на Ливий, оглавявал Деций Магий, да не се допусне скъсване с Рим, да се предотвратят преговорите с Анибал.

Тит Ливий [23, 6, 6—8] разказва, че в съчиненията на някои аналисти намерил описание, че уж Капуа, преди да вземе окончателно решение, изпратила посланици в Рим, като обещавала да окаже помощ, но само при едно условие: един от консулите да бъде капуанец. В резултат властта не само в Италия, а и в самия Рим щяла да се изплъзне от римски ръце и да премине в Капуа. Възмутено от това съвършено неприемливо за него искане, римското правителство заповядало на пратениците незабавно да напуснат Рим. Ливий счита това предание за недостоверно, тъй като за него премълчава Целий Антипатър и другите аналисти, на които той вярва, обаче в този факт няма нищо невъзможно. Не е изключено правителството на Пакувий да е решило да опита преди скъсването да изстиска от римляните максимална цена за своето сътрудничество. Не случайно то искало от римляните същото, което разчитало да получи от Анибал. Възможно е също пратеничеството в Рим да е целяло да принуди Анибал да стане по-отстъпчив по време на преговорите с капуанските пратеници⁹⁷.

Тъй или иначе, след неколкодневно забавяне, може би докато чакали връщането на пратениците от Рим, капуанското правителство изпратило своя мисия при Анибал.

По такъв начин политическата борба в Капуа завършила твърде благоприятно за Анибал: в един от най-могъщите градове на Южна Италия победила враждебна на Рим, опираща се на демократичното движение групировка. В лагера на Анибал пристигнали пратеници на този град с доброволно предложение за съюз. Нямало значение, че Капуа, оглавила антиримското движение, след победата щяла да претендира за господство на Апенинския полуостров. Първо, при запазване на върховната власт на картагенците само по себе си това не било чак толкова страшно, и, второ, след победата щяло тепърва да се види какво да правят с Капуа и нейните претенции. Засега за Анибал било важно да затвърди политическия си успех с всички средства. Не е чудно, че той фактически дал на капуанците всичко, което искали. Според условията на договора, който Анибал сключил с Капуа [Ливий, 23, 7, 1—2], нито един картагенски началник или граждански магистрат нямал власт над гражданите на Капуа, нито един капуански гражданин не можел да бъде задължаван да носи военна служба или повинности, в Капуа се запазвали нейните собствени закони и магистрати. Освен това Анибал обещал да предаде на капуанците 300 военнопленници римляни, които можело да заменят срещу тристата капуански конници на служба, както вече беше казано, в римските войски в Сицилия.

Изглеждало, че сега вече скъсването с Рим било окончателно и безвъзвратно. Всички римски граждани, които по един или други причини се намирали в този момент в Капуа, били заловени, натикани в баните и задушени там от непоносимата горещина [Ливий, 23, 7, 3] — чрез тяхната гибел капуанци скрепили своя съюз с победоносния пълководец.

Междувременно Анибал взел необходимите мерки, за да настани в Капуа свои войски. Когато слухът за това се пръснал из града, Деций Магий направил отчаяно усилие да предотврати завземането на града от новоизлюпените съюзници. Той убеждавал съгражданите си да не пускат Анибал в Капуа, а когато картагенците се настанили, настоявал да ги изгонят или избият. Речите на Деций станали известни на Анибал и той наредил капуанецът да се яви в лагера му, но той отказал: според условията на току-що сключения договор Анибал нямал власт над него. Тогава картагенецът, на когото всички тези церемонии му омръзнали, заповядал да арестуват Деций и да го доведат вързан (в Капуа тази заповед не била изпълнена, преди там да се яви самия Анибал) и между другото съобщил на капуанските власти, че желае да посети града. Там му организирали тържествено посрещане. Никой вече не слушал Деций Магий [Ливий, 23, 7, 4—12].

На другия ден по искане на Анибал било свикано заседание на капуанския сенат, на което картагенският пълководец произнесъл реч. Разбира се, неговото изявление било предназначено за Капуа, но било чуто не само от капуанци. То показало на цяла Италия каква съдба ѝ готвел победителят при Кана и поради това било програмно и в много отношения решаващо. Като благодарил на капуанците, че предпочели приятелството с него пред съюза с Рим, Анибал обещал, че в скоро време именно Капуа щяла да оглави Италия, т. е. да заеме мястото на Рим, че римляните, както и останалите, сега щели да получават своите закони от Капуа [Ливий, 23, 10, 1—2]. Разбира се, изказвания от този род много допадали на капуанското правителство. Картагенецът ясно и недвусмислено потвърдил, че осъществяването на тяхната мечта за господство на Италия е съвсем предстоящо и в замяна на това те били готови да приемат всички негови изисквания. Съвсем друг въпрос е как са се отнесли към това останалите италийци. На тях им се предоставяла една единствена перспектива — да воюват срещу римската хегемония за утвърждаване на капуанска хегемония и картагенско господство. Не разполагаме с преки сведения за реакцията на италийските градове на програмата, формулирана от Анибал в Капуа. Смята се обаче, че съпротивата, с която той се сблъсквал ту на едно, ту на друго място, се обяснява донякъде и с тяхното отрицателно отношение към онова, което Анибал обещал на капуанците.

Само един човек, продължил по-нататък Анибал [Ливий, 23, 10, 3] трябвало да бъде изключен от картагенско-капуанския съюз — Деций Магий, който дори и кампанец не бивало да се нарича. Ораторът поискал още на място, в негово присъствие, сенатът да обсъди поведението на Деций и да го предаде на картагенците. Искането на Анибал не било неочаквано за капуанските власти: нали той и преди това настоявал да бъде арестуван и предаден Деций, макар че, както видяхме тогава, неговото желание не било изпълнено. Най-близките цели, които Анибал преследвал, са очевидни: той се нуждаел от пълно унищожение на проримската групировка в Капуа и затова трябвало да се разправи с най-непримиримите противници като Деций Магий. Едва ли е останало неизвестно за Анибал, че един от най-близките привърженици на Деций, синът на Пакувий Калавий, се готвел да го убие и само намесата на Пакувий принудила младежа да се откаже от намисленото [Ливий, 23, 8, 7—9, 12]. Съдбата на Деций била решена: капуанският сенат приел постановлението, за което настоявал Анибал: нещастният сенатор бил изпратен отначало в пуническия лагер, а след това и на кораб, който да го отведе в Картаген. Една случайност спасила Деций Магий от неминуема гибел, но главната цел на Анибал била постигната: враждебната на Картаген партия била принудена да замлъкне, а всепризнатият ѝ вожд бил остстранен от Капуа.

Трудно е да се каже доколко този начин на действие на Анибал е бил оправдан и целесъобразен. Съдбата на Деций показала във всеки случай, че договорите, които Анибал бил сключил или щял да сключи, не означавали за него нещо повече от парче папирус, че Анибал нямало да се поколебае в името на своите политически цели да наруши всякаква клетва или задължение. Речта на Анибал в Капуа и особено насилието над Деций Магий не можели да нямат за него отрицателни последствия, не можели да не накарат известни достатъчно влиятелни кръгове да се опитат да избягнат бремето на един толкова тежък и опасен съюз, още повече, че както изведнъж се оказало, Рим вече съвсем не бил толкова беззащитен и започвал да си показва зъбите.

Независимо от съюза с Капуа⁹⁸ положението на Анибал ставало все по-трудно. Както и досега, той нямал излаз на море: Неапол все така отказвал да признае властта му [Ливий, 23, 14, 5], а в Нола се натъкнал на съвсем неочаквана съпротива [Ливий, 23, 14, 6—13]. Така че сведението на Полибий [7, 1, 4; Суда, Καπύη], че под влиянието на Капуа и други градове минали на страната на Анибал, не е съвсем точно. Както и преди, пред Анибал стояла перспективата на въоръжената борба за Южна Италия.

Естествено, в подготовката за новия тур на войната против Рим, като привличал с примамливи предложения на своя страна или подчинявал със сила различните общества на Южна Италия, Анибал се нуждаел от подкрепления. Точно с такава цел — да зашемети картагенския съвет с вестта за блестящата победа и да издейства нови военни контингенти за Италия — Анибал изпратил в родината брат си Магон. Тит Ливий [23, 11, 7—13, 8] е запазил подробен разказ и за доклада, представен от Магон на съвета, и за пренията, и за мерките, предприети в края на краищата от съвета.

Разбира се, Магон се постарал да опише положението в най- добра за Анибал светлина: сражавал се с шестима пълководци, между които четирима консули, един диктатор и един началник на конница; картагенската войска кръстосала оръжие с шест консулски армии; от четиримата консули двама загинали, един избягал ранен, другият едва спасил от пълно унищожение армията си, като извел от полесражението само 50 души; началникът на конницата бил разбит на пух и прах; диктаторът се смята за най-голям пълководец само защото изобщо не се решил да започне сражение; неприятелят загубил над 200 000 убити и над 50 000 пленени; Бруциум, Апулия, част от Самниум и Лукания и, което е особено важно, Кампания минали на страната на Анибал. За да подкрепи думите си, Магон заповядал да изсипят в хода на сградата, в която се провеждало заседанието на съвета, трите медимна коннически и сенаторски пръстени. Тъй като Анибал водел война далеч от дома, на вражеска земя, продължил Магон, преминавайки към най-деликатната част от поръчението си, той изразходвал огромно количество продоволствие и пари и понасял в толкова много сражения загуби в жива сила, че за да може да унищожи неприятеля, трябва да му се изпратят подкрепления, а на бойците — храна и пари.

Всеобщо ликуване било отговорът на Магон и само един епизод внесъл известен дисонанс в хора на възторзите. Един от привържениците на Анибал, Химилкон, в желанието си да уязви по-дълбоко ръководителя на антибаркидската групировка Ханон, започнал да го кори заради предишните му прояви, когато се изказвал решително против войната и даже предлагал да предадат Анибал на римляните. Ханон не му останал длъжен. Ако съдим по разказа на Ливий, той говорел сега, че победите, спечелени от Анибал, в същност са безплодни. Победителят искал още войници, още продоволствие и пари, сякаш той бил победен и нямал никаква плячка. Нито един от латинските градове — съюзници на Рим, не е минал на страната на Анибал, а римското правителство не мисли да сключва мир [срв. Вал, Макс., 7, 2, 16]. Обаче на тези думи никой не обърнал внимание. Съветът постановил да изпратят на Анибал 4000 нумидийски конници, 40 слона и пари. Освен това в Испания бил изпратен специален агент (Ливий го нарича диктатор) да вербува наемници (20 000 пехотинци и 4000 конници), които трябвало да попълнят картагенските войски на Пиренейския полуостров и в Италия.

По-късно Хасдрубал Баркид, който командвал картагенските войски в Испания, получил нареждане да отпътува за Италия, но изпълнението на тази заповед било невъзможно.

Както виждаме, резултатите от мисията на Магон твърде малко отговаряли на надеждите на Анибал. 4000 конници и 40 слона — това, разбира се, било капка в морето, пък и трябвало да ги доставят при Анибал, който нямал излаз на море. Освен това пуническото правителство никак не бързало да изпълни решенията си [Ливий, 23, 14, 1]. Както ще видим по-нататък, Магон успял да събере значително по-малко войници, отколкото се предвиждало в решението на съвета, но и те не попаднали в лагера на Анибал. Действията на картагенския съвет ясно показали, че Анибал не можел много да разчита на помощ от страна на собствената си държава, че и занапред трябвало да се надява преди всичко на армията си и на съюзниците си, ако успеел да ги намери. Обезкуражаващите резултати от мисията на Магон открехнали завесата и пред друго, още по-неприятно обстоятелство. Всъщност въпреки широко разпространеното становище, станало почти тривиално, картагенският съвет взел именно тези решения не защото късогледото правителство на търговската република поради алчност, неспособност или тайно зложелателство не искало да окаже помощ на Анибал и го изоставило на произвола на съдбата⁹⁹. Напротив, ако съдим и по разказа на самия Тит Ливий, който, разбира се, съсредоточавал вниманието си главно върху речта на Ханон, тъкмо добра воля и желание да се помогне на Анибал имало предостатъчно. Друго не достигало — материални ресурси, за да можело тази помощ да бъде действително полезна. А това означавало, че и занапред Анибал не можел да разчита на действена поддръжка от Картаген.

От Испания също стигали тревожни вести до Анибал. Кампанията от 216 г. [Ливий, 23, 26, 29] там започнала с измяна на съюзническия флот на картагенците и дезертьорите склонили за враждебни, антикартагенски прояви тартесците — очевидно преки потомци на тартесийците, разгромени и покорени от картагенците в края на VI в. След няколко малки схватки тартесците постигнали сериозен успех — завладели град Аскуа, обаче първата голяма победа дотолкова им завъртяла главите, че Халб (един от вождовете на въстанието) загубил контрол над тях и Хасдрубал Баркид успял отначало да ги вкара в обкръжение, а след това и да унищожи безгрижно пръснатите по полето неприятели.

Скоро Хасдрубал получил заповедта на картагенския съвет да поведе армията си към Италия и да се присъедини към Анибал. Слуховете за това решение на пуническото правителство бързо се разпространили в Испания и естествено предизвикали там нов подем на проримските настроения. Точно за това писал Хасдрубал в Картаген: че само ако тръгнел на север, още преди да стигне до Ибер, цяла Испания щяла да бъде римска. Той нямал нито армия, нито командири, които да остави да го заместват. Ако съветът поне малко се тревожел за съдбата на Испания, той трябвало да му изпрати приемник със силна войска.

Това послание произвело на съвета впечатлението, което Хасдрубал се стараел да предизвика. Наистина полученото преди това нареждане да върви в Италия било потвърдено (картагенският съвет обръщал внимание, отбелязва Ливий, главно на Италия, където се решавала съдбата на войната; испанският фронт все пак бил смятан за второстепенен), но в Испания бил изпратен Химилкон начело на наемни войски и флот. След като събрал извънреден данък от всички подвластни племена, Хасдрубал тръгнал на поход на Север.

Братята Публий и Гней Сципион, командващи римските войски на Пиренейския полуостров, също повели легионите си към Ибер, съединили се, форсирали реката и там се насочили срещу Хасдрубал. В ожесточеното сражение победители се оказали римляните: те избили част от картагенската пехота, а останалата част разгонили. Мавританската и нумидийската конница на картагенците била обърната в бягство, като подгонила със себе си и слоновете. По данните на Евтропий [3, 11] картагенците загубили в този бой 25 000 убити и 10 000 пленници. Самият Хасдрубал едва се спасил.

Поражението на Хасдрубал се отразило много тежко върху военнополитическото положение на Анибал. То не само отново поставило под въпрос господството на Картаген в Испания, но и показало неспособността му да очисти от римляните Пиренейския полуостров. След събитията, които се разиграли край Ибер, станало ясно, че поне засега Анибал не можел да разчита на помощ от Испания. Оставало му да се надява на собствените си сили. Не бива да намаляваме значението и на моралния фактор. Победата на братята Сципион още в първото голямо сражение след Кана свидетелства, че Рим изобщо нямал намерение да се предава на благоволението на победителите и че успешно започвал нов етап на военните действия.

II

Вестта за поражението при Кана предизвикала шок в Рим. Из града плъзнали слухове, че цялата армия била унищожена, че консулите били загинали (в Рим все още не знаели, че Варон бил жив и се опитвал да сформира от бегълците поне някакво подобие на военна част), че вече цяла Италия била под властта на Анибал, че не бил останал нито един римски воин и нямало кой да защитава града. Още не били ясни истинските размери на нещастието — във всички къщи оплаквали и загиналите, и живите. Никой не се съмнявал, че Анибал незабавно щял да започне обсада на Рим, тъй като само това оставало за довършване на войната [Ливий, 22, 55, 2]. При тези условия преторите Публий Фурий Фил и Марк Помпоний свикали заседание на сената, за да разгледат един-единствен въпрос — как да защитават града. Ливий [22, 55, 3] отбелязва, че воплите на плачещите жени, които се носели от площада, заглушавали гласовете на сенаторите. Доскорошният диктатор Квинт Фабий Максим предложил да изпратят конници по Виа Апиа и по Виа Латина да разузнаят каква е съдбата на консулите и на армията, къде е Анибал и какво смята да прави, а в самия град да въдворят спокойствие, да забранят на жените да излизат на обществени места, да спрат оплакванията на роднините, пристигащите вестители да бъдат изпращани при преторите, да не се пуска никой извън града, гражданите да си стоят по домовете и там да чакат съобщения за съдбата на близките си [Ливий, 22, 55, 4—8; Зонара, 9, 2].

Така решили да постъпят, обаче веднага след заседанието на сената в Рим пристигнало съобщението на Варон, което дало възможност на сената да си представи по-точно размерите на катастрофата и да се реши по какъв начин да възстанови силите на държавата за продължаване на борбата. Трябва да изтъкнем, че и сред воините, които се били спасили от страхотното клане, царяла паника. Някои вече мислели да напуснат Италия и да избягат при някой друг цар, за да станат там наемници. За инициатор на това начинание се сочи Луций Цецилий Метел от рода Цецилий Метел, известен с антидемократичните си настроения. Само намесата на Публий Корнелий Сципион младши, тогава още млад военен трибун, а в бъдеще победител на Анибал, предотвратила осъществяването на този план [Ливий, 22, 53; Дион Кас., фрагм., 28; Орозий, 4, 16, 6; Знам., 46, 5—6]. Всички римски войници, които били останали живи и не били в плен, се стичали към Венузия, където бил и консулът, а също така в Канузиум. Накрая и Варон с всички събрани войници се преместил в Канузиум [Ливий, 22, 52—54). Той писал на сената, че при него са се събрали 10 000 бойци, които били обаче неорганизирани, а картагенецът си стоял край Кана, пресмятал плячката и търгувал. Заедно с писмата в Рим пристигнали сведенията за загубите и в града се възцарил траур. Наложило се даже да отменят ежегодните тържества в чест на Церера, тъй като в тях не можели да участват хора в траур. Сенатът ограничил оплакването на загиналите до 30 дни, за да не допусне отменянето и на други религиозни церемонии [Ливий, 22, 56, 2—5].

Изобщо сенатът считал за една от най-важните си задачи умилостивяването на боговете и осигуряването на победата с помощта на неземните сили. По съвпадение точно в 216-та г. две весталки, Опимия и Флорония, били изобличени в прелюбодеяние и всички съзрели в този факт най-лошото възможно знамение, нещо повече, грях, заради който гневът на боговете се е стоварил върху римския народ. Според обичая едната била заровена край Колинските порти, а другата се самоубила, без да дочака присъдата. Любовникът на Флорония, някой си Луций Кантилий, писар на великия понтифекс, бил пребит до смърт от него пред народното събрание. Сенатът изпратил при делфийския оракул Квинт Фабий Пиктор, роднина на диктатора и по-късно един от историографите на Втората пуническа война, да пита с какви мотиви и жертви биха могли римляните да умилостивят боговете, какъв ще бъде краят на тези страшни бедствия. Били извършени специални жертвоприношения, в това число и човешки, така както пишело в книгата на съдбите [Ливий, 22, 57, 2—6]. Трябва да изтъкнем, че доколкото може да се съди, обикновено в Рим такива жертвоприношения се извършвали при извънредни обстоятелства. Подобни случаи е имало по-специално през 226 г., когато очаквали нашествието на галите [Орозий, 4, 13, 3; Плут., Марц.], както и през 114 г., когато някои весталки били нарушили обета си [Плут., Дейността на римляните, 83], вследствие на което в Рим очаквали всякакви бедствия.¹⁰⁰

Мисията на Квинт Фабий Пиктор донесла благоприятен резултат за римляните. Оракулът изброил боговете и богините, на които трябвало да бъдат принесени жертви, посочил как да се направи това, след което добавил: „Ако постъпите така, римляни, положението ви ще се подобри и облекчи, положението на вашата държава ще стане благополучно и победата във войната ще бъде на страната на римския народ. Когато работите на вашата държава тръгнат на добре и тя бъде спасена, щом постигнете успеха, изпратете дарове на Аполон Питийски и от плячката, и от парите след нейната продажба и от доспехите му въздайте почит. Въздържайте се от необуздано веселие.“ Още там в Делфи, Пиктор принесъл в жертва на всички богове тамян и вино и без да сваля лавровия венец, с който извършил жертвоприношенията, заминал за Рим. Там той положил венеца на жертвеника на Аполон. По нареждане на сената всички молебени и жертвоприношения били извършени незабавно [Ливий, 23, 11, 1-6].

Тези действия, които според представите на епохата гарантирали благоволението и помощта на боговете, и особено предсказанието за бъдещата победа, в което никой не би посмял да се усъмни, трябвало да предизвикат необходимия за Рим морално-политически ефект. От една страна — да внушат на самите римляни вяра в неизбежното крайно тържество над неприятеля, а на войниците на Анибал, до които, разбира се, били стигнали слуховете за мисията на Пиктор и за резултатите от нея — убеденост в неизбежното поражение, в това, че боговете не са благосклонни към техния пълководец и неговото начинание, а от друга — да въздържат съюзниците на Рим от незабавно преминаване на страната на Картаген. Позицията на делфийския оракул била внушителна политическа демонстрация в полза на Рим. Тя сочела, че войната не била завършила в Кана и че делфийските жреци не се съмнявали в благополучния за Рим край на войната. Римското правителство искало да си осигури поне неутралитета на елинския свят. Впрочем това обяснява и фактът, че се обърнали именно към гръцки оракул, един от най-авторитетните, заобикаляйки италийските светилища. Предсказанията на питията трябвало без съмнение да окажат благоприятно влияние. Резултатите от мисията на Квинт Фабий Пиктор били първият и много важен политически успех на римското правителство след Кана. Обстоятелствата изисквали бързи и решителни действия и в друго отношение. Не трябвало да се губи времето, което Анибал пилеел в Южна Италия, още повече че от Сицилия пристигнало донесение от претора Тит Отацилий за действията на картагенския флот, който застрашавал римските позиции на острова. Ако сенатът има намерение, пишел Отацилий, да защитава Сицилия, той трябва да изпрати още кораби [Ливий, 22, 56, 6—8]. Обаче сенатът насочил вниманието си главно към Италия и наредил на претора Марк Клавдий Марцел, командващ римския флот, който се намирал в Остия, да замине за Канузиум при остатъците от римската армия и да поеме командването от Варон. Това назначение изтъкнало на преден план Клавдиевци, които поели в свои ръце за продължително време командването на армиите, действащи пряко срещу Анибал. Предложили на Варон да се върне в Рим веднага, щом това станело възможно, без да се навреди на интересите на държавата. Когато Варон пристигнал в града, го посрещнали тълпи народ, благодарейки му, че не бил загубил вяра в спасението на държавата. С това сенатът демонстрирал единството на римския народ и забравата на „партийните“ и други разпри пред лицето на страшната опасност, която заплашвала самото съществуване на държавата¹⁰¹. За организиране на отбраната и преди всичко за мобилизиране на нови военни контингенти сенатът назначил за диктатор Марк Юний Пера и за началник на конницата му Тиберий Семпроний Гракх. Сега в армията приемали и седемнадесетгодишните, а даже и по-млади. По такъв начин събрали 4 легиона пехота и 1000 конници. За сметка на държавата били откупени и записани в римската войска 8 хиляди роби. За въоръжаването на тези войници били използвани всички запаси, дори трофейното оръжие, посветено на боговете и пазено в храмове и портици [Ливий, 22, 57, 9—12]. Освен това на престъпниците и неплатежоспособните длъжници, намиращи се в затвора, била дадена възможност да постъпят в армията, като за това щели да бъдат освободени от наказание или от изплащане на дълговете. Тези хора — 6000 на брой — също били въоръжени с трофейно галско оръжие. Римското правителство имало сега на разположение общо 25 000 бойци [Ливий, 23, 14, 3—4; Зонара, 9, 2].

Между другото пред сената се изпречил труден и деликатен въпрос. Предстояло да се реши съдбата на римляните, които се оказали в плен на Анибал след Кана. Както вече стана дума, Анибал разрешил на пленниците да изберат помежду си десетима и ги изпратил в Рим за преговори. Тит Ливий привежда два разказа за тази мисия и за това как протекло обсъждането на въпроса в Рим.

Според единия разказ [22, 58, 5—61, 4] събитията се развили по следния начин. Когато пратениците заминали за родината си, един от тях (това не било никакъв римлянин, наставнически отбелязва Ливий) се върнал в картагенския лагер под предлог, че бил забравил нещо, и след това догонил другарите си, които бързали за Рим. На заседанието на сената, обграден от тълпи, които очаквали със страх и смут да се реши съдбата на близките им, надделяло крайно бездушното мнение на Тит Манлий Торкват. Било решено да се откажат да откупят пленниците и пратениците били върнати в лагера на Анибал. Всеки, който смятал, че лъжливото му връщане го е освободило от клетвата и се опитал да остане в Рим, бивал арестуван по заповед на сената и закаран под стража при неприятеля.

Според другата версия на Ливий [22, 61, 5—10] в Рим още отначало се явили и десетте пратеници на пленниците и сенатът дълго се колебал дали въобще да ги допусне в града. В края на краищата решили да им разрешат да влязат зад градските порти, но да не свикват заради тях заседание на сената. Преговорите се проточили много и в Рим пристигнали още трима пленници — Луций Скрибоний, Гай Калпурний и Луций Манлий. (Ако тази версия отговаря на действителността, самият факт на изпращането на допълнителна мисия би свидетелствал за поразителната настойчивост, с която Анибал се домогвал до прекратяване на войната с Рим след Кана). Едва след това един от народните трибуни, роднина на Л. Скрибоний, повдигнал в сената въпроса за откупването на пленниците. Сенатът отказал. Последните трима пратеници (Скрибоний, Калпурний и Манлий) се върнали при Анибал, а първите десет останали: когато тръгвали, те се върнали от пътя си в пуническия лагер, уж за да проверят списъците на пленените, и вече се смятали за освободени от клетвеното задължение да се върнат в случай на неуспешен край на мисията им. В сената се състояли бурни прении по въпроса за тяхната съдба и с незначително мнозинство им било разрешено да останат. Впрочем съдбата на тези хора все пак била незавидна. Цензорите не ги оставяли на мира с порицания и глоби, тъй че някои предпочели да се самоубият, а другите се страхували да излизат от къщи [срв. Зонара, 9, 2]. Според Аулус Гелиус [Гел., 6, 18], който се позовава на Корнелий Непот, в Рим останали двама от десетте пратеници, които след това били подложени на репресии от страна на цензорите. В сената бил обсъждан въпросът за предаването им на неприятеля, но това предложение било отхвърлено с мнозинство.

Има още един вариант на тази тема у Апиан [Ап., Аниб., 28): според това предание пленниците изпратили в Рим трима пратеници начело с Гней Семпроний. Сенатът не разрешил на роднините да платят откуп и по такъв начин отказал да санкционира освобождението на тези, които се оказали във властта на Анибал след Кана. Картагенецът изпаднал в ярост, препречил реката Вергел с техните тела и прехвърлил по този мост войските си [срв. Вал. Макс., 9, 2, 2], а най-знатните принудил да се бият за забавление на либийците — баща със син и брат с брата [срв. Зонара, 9, 2].

Текстът на Дион Касий [фрагм., 36) е запазил съвсем различна версия: според него римляните водили преговори с Анибал, като искали да им върнат пленниците, но отказвали замяна или пък откуп. Този източник не споменава нищо за пратеничество на пленниците, но трябва да имаме предвид, че разполагаме само с откъс, а не с цялостен разказ.

Още Ливий [22, 61, 10] тъжно отбелязва, че човек може само да се чуди на такова разногласие между историците, при това няма никакъв начин да се установи коя версия е достоверна. И ние не сме в по-добро положение. Засега нямаме информация, позволяваща да предпочетем който и да било от тези разкази. Както и да е, едно е достоверно: Анибал е предложил на римското правителство да откупи пленниците и с това да започне подготовка за мирни преговори (тази мисъл не се изказва пряко, но тя безспорно се подразбира), а сенатът открито отказал, с което подчертал непримиримата си позиция¹⁰² и даже ако вярваме на Дион Касий, правел явно неприемливи предложения, като че ли Рим не бил победен, и съзнателно се стараел да провали преговорите.

Решителните мерки, предприети от сената, който добре използвал предоставеното му от Анибал време, позволили на римляните твърде скоро отново да се намесят в борбата в южната част на Италия.

III

Междувременно Анибал навлязъл с войските си на територията на Нола. Ако съдим по разказа на Ливий [23, 14], той разчитал да превземе този град без бой, още повече че народните маси, които се страхували от опустошаване на нивите си и от нашествията, неизбежни при обсада, настоявали да скъсат съюза с Рим и да преминат на страната на картагенците. Само местните патриции (както пише Ливий — сенатът) се стремели да запазят предишните си отношения с Рим, явно защото неговото господство осигурявало властта на патрицианските кръгове в Нола. Плебсът бил дотолкова възбуден (Плутарх [Плут., Марц., 10] даже говори направо за въстание), че сенатът се страхувал да предприеме каквито и да било открити стъпки. Нещо повече — той заявил, че бил готов да сключи договор с Анибал. Трябвало само време, за да се изработят приемливи услвия за споразумение. Изглеждало, че в Нола се повтаря всичко, което вече било станало в Капуа: властта минала в ръцете на народа, патрициите загубили всякакво влияние и в страха си покорно удоволетворявали исканията му. Всеки момент Анибал можел да очаква пратениците от Нола в лагера си с покана да влезе в града.

Нещата обаче се развили другояче. Като отстъпвал привидно пред желанието на плебса и изразил готовност да сключи договор с Анибал, сенатът в Нола изпратил тайна мисия, но не при пуническия пълководец, а в Казилинум, където се намирали римските войски, отчасти събрани от Варон, отчасти изпратени от Остия, в Казалинум, където току-що бил пристигнал новият командващ — преторът Марк Клавдий Марцел. Пратениците на ноланския сенат заявили на Марцел, че градът е застрашен: Анибал бил вече на територията, принадлежаща на Нола, а плебсът се стремял към съюз с него и сенатът успял само с цената на престорено съгласие да отсрочи вземането на окончателно решение. Марцел предложил да продължат да действат по същия начин, а след известно време сам пристигнал по планински пътеки с легионите си в Нола.

Предстояла първата след Кана схватка на римляните с картагенците в пределите на Италия. Наистина, след като узнал за пристигането на римските войски, Анибал решил да избегне боя и се насочил към Неапол — още веднъж да се опита да завладее този важен крайморски град. Но пр това време в Неапол се бил настанил поканеният от местните власти римски гарнизон начело с Марк Юний Силан и Анибал не се осмелил да обсажда града, а отминал към Нуцерия. Като обсадил града и непрестанно атакувал неговите укрепления, след редица безуспешни опити да започне мирни преговори с гражданите му пуническият стратег най-сетне постигнал известен успех: жестокият глад ги принудил да се предадат на милостта на победителя. Те напуснали градските стени без оръжие, само с обикновено облекло, и като пренебрегнали предложенията на Анибал да останат, отишли в други градове на Кампания, предимно в Нола и Неапол [Ливий, 23, 15, 1—6]. Впрочем очевидно не всички успели да се отърват от мъчения. По данни на Апиан [Ап., Лив., 63] и Дион Касий [фрагм., 30], когато жителите на Нуцерия напуснали града, картагенците изловили тамошните сенатори, напъхали ги в банята и ги изгорили, без съмнение защото сенатът на Нуцерия се противопоставил да се сключи споразумение с Анибал¹⁰³. Невъоръжените плебеи, напускащи града, били избивани с копия по пътя [вж. също Зонара, 9, 2].

Положението на Марцел в Нола, независимо че Анибал заминал за известно време в Неапол, а след това обсаждал и щурмувал Нуцерия, било много трудно. Римските войници не му вдъхвали достатъчно увереност в успеха, от гражданството само патрициите го поддържали безкомпромисно, докато плебсът се стремял, както и преди, към съюз с Анибал. Марцел успял да привлече на своя страна един от ръководителите на антиримското движение, Луций Бантий, но това почти не се отразило на самото движение. То още повече се засилило, щом Анибал, след като се справил с Нуцерия, отново се приближил до стените на Нола [Ливий, 23, 15, 7—16; Плут., Марц., 10].

Като извел войските си от града, Марцел на първо време се ограничил с безразборни и случайни сблъсъци. По същия начин постъпвал и Анибал, който започнал преговори с предводителите на ноланския плебс. Те се разбрали, когато римляните излязат извън портите, ноланците да разграбят обоза им, да затворят портите и да завземат градските стени, за да приемат най-после картагенците. Като разчитал на това споразумение, Анибал всеки ден построявал войските си в боен ред, предизвиквайки противника на бой.

Когато научил за случилото се от ноланските сенатори, които панически се страхували от Анибал и от собствените си съграждани, Марцел решил да не чака повече. Той построил войниците си вътре в града пред градските порти, заповядал на обоза да го следва плътно, а на обозния персонал — да се въоръжи с колове. Били назначени резервни подразделения за охрана на обоза. Марцел забранил на ноланците да приближават портите и градските стени. Изглеждало, че градските порти всеки момент щели да се отворят и римляните да излязат от града, но вратите не се отваряли, а от стените въобще изчезнали всички въоръжени хора. Анибал помислил, че римляните са разбрали за споразумението му с ноланските демократи и бездействат, сковани от страх, и решил да щурмува. В момента, когато картагенските войници доближили градските стени, Марцел заповядал да отворят вратите и да ударят врага. Картагенците отстъпили. Загубил надежда да завладее Нола, Анибал заминал към Ацера [Ливий, 23, 16, 2—17; срв. Плут., Марц., 11]¹⁰⁴. Като се завърнал в Нола, Марцел устроил разправа над всички, които се опитвали да установят приятелски отношения с Анибал. Както разказва Ливий [23, 17, 1—2], по заповед на римския претор били екзекутирани 70 души, а тяхното имущество било конфискувано от римските власти. След като по такъв начин затвърдил властта на сената в Нола, Марцел напуснал града и изградил лагера си надалеч от Суесула.

За самия Анибал неуспехът при Нола се превърнал в сериозна военнополитическа загуба. Победителите при Кана били отблъснати от стените на Нола от тези, които неотдавна бягали от картагенския меч и даже в паника се питали дали да не бягат някъде извън Италия. Неуспехът при Нола показал на Анибал, че фактически Кана не само не го доближила до окончателната победа, но и изобщо не изменила съществено положението му. Както и дотогава, му предстояло да води изтощителна война в Южна Италия. Твърде несигурните, както се видяло, надежди за спечелване на нови съюзници се заменяли с горчиво разочарование.

Събитията край Ацера скоро потвърдили колко активни се оказали всички военнополитически фактори, които работели против Анибал. Той и тук се опитал да склони жителите на града да се предадат, както вече веднъж му се удало в Капуа и както искал да направи в Нола. Обаче според разказа на Ливий [23, 17, 4—7] Анибал пак се сблъскал с решителен и категоричен отказ (нашите източници не са запазили информация за положението в града при приближаването на воините на Анибал — не е изключено и тук местният сенат да е оглавявал антикартагенското движение) и бил принуден да обсажда града и да го превземе с щурм. Безсилни да се защитават, през нощта гражданите избягали и се пръснали из Кампания, а Анибал разграбил и изгорил Ацера. Апиан [Ап., Лив., 63] и Дион Касий [фрагм., 34] добавят, че Анибал изловил местните сенатори и заповядал да ги хвърлят в кладенци, вероятно защото в тях виждал противници на своето господство.¹⁰⁵

От разказа на Апиан следва, че с тази разправа със сенаторите Анибал постъпил в разрез с договора, сключен с Ацера. Авторът иска да подчертае вероломството на коварния картагенец, но тази забележка от негова страна има значение само ако в Ацера е имало някаква власт, способна да сключи споразумение с Анибал за условията на капитулацията, ако наистина е било сключено такова споразумение и ако сенаторите не са били напуснали града.

Докато си разчиствал сметките с Ацера, Анибал получил вест, че към Южна Италия идват римски войски. Той искал да изпревари появата им, да завладее най-удобното място за преминаване на Вултурн и да води бойните действия възможно по-далеч от Капуа, затова преместил армиите си към Казилинум, където по това време имало малък римски гарнизон от 500 пренестенци и 460 перузинци и известен брой римляни и латини. Те заемали частта от града на северния бряг на Вултурн. Като наближил Казилиум, Анибал изпратил отпред отряд от гетулски конници, като заповядал на командира им Исалка да започне преговори с местните жители, ако е възможно, а при неуспех — да нападне града. Когато гетулите пристигнали там, в града и особено по стените му царяло мъртвило. Те вече помислили, че римските войници и гражданите са избягали и се втурнали да разбиват заключените порти. Внезапно вратите се отворили шумно и две римски кохорти се нахвърлили върху конниците. Исалка заповядал да отстъпят. Анибал му изпратил на помощ Махарбал (който беше съветвал Анибал след Кана да тръгне незабавно към Рим), но римляните и него принудили да отстъпи от градските врати. Нямало какво да се прави: Анибал се разположил на лагер под стените на Казилинум и започнал обсада. По време на едно от излизанията на казилинците той почти ги откъснал от града, а много били избити в схватката. На другия ден започнали атака, но обсадените парализирали всички действия на картагенците. В крайна сметка, като оставил край Казилинум укрепения лагер с достатъчно войска за поддържане на блокадата, Анибал заминал с основните си сили да зимува в Капуа [Ливий, 23, 17, 7-18, 9].

Римската аналистична традиция счита презимуването на картагенските войски в Капуа за една от най-сериозните стратегически грешки на Анибал¹⁰⁶. Ливий [23, 18, 11—12] описва с ярки бои разложението на пуническата армия: „Непобедените от никакви лишения бяха погубени от големите удобства и безмерните удоволствия и още повече — от жаждата, с която се отдаваха на тях поради това, че бяха отвикнали. Освен това сънят, виното, пиршествата, блудниците, баните, безделието с привикването към тях от ден на ден ставаха все по-привлекателни и толкова отслабиха телата и душите на бойците, че по-късно тях повече ги поддържаха предишните победи, отколкото сегашните им сили.“ И по-нататък [23, 18, 14—16]: „И тъй, кълна се в Херкулес, той сякаш излезе от Капуа с друга армия, в която не беше останало нищо от предишната дисциплина, тъй като мнозина бяха развратени от блудниците и щом ги накараха отново да влязат в палатките и ги принудиха да понасят походи и други военни несгоди, не им достигаха нито физически, нито душевни сили, сякаш бяха някакви новобранци. И след това през цялото лято мнозина изоставяха знамената без отпуск, а нямаше друго убежище за дезертьорите освен Капуа“ [срв. също Диодор, 26, 11; Вал. Макс., 9t 1, 9].

В това описание прозира известно преувеличение. В действителност последвалите многогодишни бойни операции на Анибал в Италия показват, че вредата, която нанесло на войските му зимуването в Капуа, не била толкова голяма, колкото я представя Тит Ливий на читателя. Въпреки това очевидно влошаването на предишната дисциплина правело силно впечатление (макар и не в такива мащаби) и на самия Анибал, и на всички наблюдатели.

Така или иначе, щом понамалели студовете, Анибал повел наново армията си към Казилинум, чийто гарнизон и население страдали от жесток глад при обсадата. Разказвало се, че хората се хвърляли от стените срещу вражеските копия, предпочитайки смъртта пред непоносимите мъки. Обсадените, изглежда, нямали никаква надежда за помощ. Марцел насочил цялото си внимание към Нола, а диктаторът М. Юний Пера заминал за Рим да му гадаят, като забранил на началника на конницата Тиберий Семпроний Гракх да предприема каквито и да било действия. Урокът от кампанията на Фибий и Минуций бил добре запомнен. Единственото, което си позволил Гракх, било да пуска по течението на Вултурн жито в бъчви, докато веднъж течението докарало бъчвите до брега и ги завладели картагенците. Опитвали се също да изсипват в реката орехи, които хората в града ловели с кошници, но от това нямало много полза. Изнемогващите от глад казилинци и римски войници започнали да ядат кожа, трева, плъхове. Като видели, че войниците на Анибал разорали полето пред градската стена, те хвърлили там семена от ряпа.

Обаче и Анибал, може би поради причините, отразени в цитираните по-горе думи на Ливий, също не предприемал решителни действия. Очевидно, ако римляните все още не се чувствали способни да се решат на ново генерално сражение, и Анибал след зимуването в Капуа не виждал за себе си такава възможност. Като разбирал, че обсадата на Казилинум сковава силите му и го принуждава да губи напразно време (не току-така му се приписва и това ядовито възклицание: „Нима ми е съдено да седя пред Казилинум, докато порасне ряпата?“), а не се решавал да завладее със сила града, Анибал решил в края на краищата да започне преговори. Разрешил на обсадените да напуснат града срещу откуп от 7 унции злато на човек.

Превземането на Казилинум и особено бездействието на римляните в началото на кампанията отворили пътя пред Анибал за нови успехи в Южна Италия, дали му възможност да завладее или да принуди да сключат съюз някои градове, които все още били верни на Рим.

Сред тях негова първа жертва станал Петелия — по думите на Ливий единственият град в Бруциум, който не бил изменил на съюза с Рим. Той се оказал в безизходица: обсаден от картагенци и брути, град Петелия помолил Рим за помощ, но получил отказ. Сенатът заявил, че при така създадените условия не можел да оказва помощ на толкова отдалечени съюзници, и предложил на жителите на Петелия сами да се погрижат за себе си. По настояване на местния сенат петелийци решили да се съпротивяват [Ливий, 23, 20, 4—10], но след няколкомесечна обсада [според Полибий, 11] измъчените от глад граждани с позволението на римското правителство се предали на картагенския военачалник Химилкон, на когото Анибал бил предал обсадата на града [Ливий, 23, 30, 1—4; Полибий, 7, 1, 2]. Според разказа на Апиан [Аниб;, 29], който в някои случаи допълва Полибий и Ливий, а в други им противоречи, събитията в Петелия се развили по следния начин: Анибал докарал обсадни оръдия, но се натъкнал на отчаяната съпротива на малобройните граждани, мъже и жени, които успели да запалят оръдията. Като преценил, че защитниците на Петелия били твърде малко и че гинели в отбранителните боеве, както и от глад и лишения, Анибал решил да засили блокадата. По негова заповед била издигната обсадна стена около Петелия, а Анибал предал командването на обсадата на Ханон. Петелийците изпратили първи в боя онези, чиято гибел щяла да нанесе най-малка вреда на града, след тях тръгнали и другите. Едва след унищожаването на гладните и болните, които не били в състояние да държат оръжие, Ханон успял да влезе в града. Само 800 души от населението се спасили чрез бягство. Когато войната завършила, римляните ги настанили на предишното им местожителство.

Ако сравним двата предадени по-горе разказа, трябва да признаем, че линията на Полибий и следващия го Ливий прави впечатление на по-достоверна и обективна. В нейна полза говорят и материалите за неуспешните преговори на Петелия с Рим. Отказът на Рим да помогне на най-верните си приятели, каквито и да са били причините за това, едва ли е помогнал за укрепване авторитета и името му, така че Полибий, а след него и Ливий, са могли да пропуснат тази информация, както направил и използваният от Апиан източник. И разказът за предаването на Петелия също прави подобно впечатление. Според Ливий съдбата на предалия се в крайна сметка на милостта на победителя град изглежда по-малко героична, отколкото според Апиан.

Така или иначе, Петелия се оказала в ръцете на картагенците; римляните изгубили последната си опора в Бруциум.

Както разказва Ливий [23, 30, 6—7], скоро след това съюзниците на Анибал — брутите — завзели гръцкия град Кротон. На тяхна страна минал и друг гръцки град — Локри, където патрициите, както отбелязва Ливий [23, 30, 8], предали народа.

Според друга версия, предадена също от Ливий [24, 1—3], Локри и Кротон били завладени от картагенците, след като войската на Ханон, сина на Бомилкар, се завърнала в Бруциум след приключването на военните действия в Кампания през 215 г. Обаче това противоречи на обстоятелството, че подкрепленията, които пристигнали за Анибал преди събитията от 215 г. в Кампания, слезли в Локри, който по това време бил вече съюзник на картагенците. Това ни дава основание да се усъмним в достоверността на отделните детайли на разказа. Така например Ливий пише, че Локри се предал на картагенците, защото част от гражданите, които се намирали на полето, били откъснати от града, а „лекомислените“ предпочели нов съюз и ново държавно устройство. Те обаче позволили на римския гарнизон да напусне тайно града. Очевидно тук има вътрешно противоречие в неговата версия: тя говори за държавен преврат с открита антиримска политическа насоченост и в същото време за действия, безусловно способни да компрометират Локри в очите на новия съюзник. Освен това всичко разказано в текста противоречи на забележката на самия Ливий, че патрициите предали народа. Що се отнася до Кротон, според Ливий там съществувало демократично антиримско движение, което пуснало брутите в града, обаче местните патриции се укрили в акропола. В края на краищата заелите акропола кротонци се преселили в Локри. Така че във втората версия на Ливий не са изключени някои хронологични отклонения. Тук може да са намерили отражение някои събития, станали в Бруциум преди пристигането на картагенските подкрепления.

В Сицилия също се проявявала известна активност на враждебните на Рим елементи: Гелон, най-големият син на сиракузкия цар Хиерон II, след Кана открито застанал на страната на Картаген. Той въоръжавал народа, с всички средства си създавал привърженици, готвейки се да завземе властта, и само внезапната му смърт, за която може би и не безпричинно бил обвиняван баща му, запазила, макар и за кратко време, римско-сиракузкия съюз [Ливий, 23, 30, 10—12].

IV

Докато Анибал и съюзниците му се сражавали в Южна Италия, брат му Магон събирал подкрепления в Картаген. Той успял да набере 12 000 пехотинци, 1500 конници (вместо 4000, както се предполагало в решението на съвета), 20 слона (вместо 40) и заедно с това 1000 таланта сребро и 60 бойни кораба. Вече се канел да изпрати в Италия всички тези войници, животни, пари и флот, когато изведнъж събитията го принудили да измени рязко решението си [Ливий, 23, 32, 5].

Първо, дошла вест от Испания за пораженията, които претърпели там картагенските войски, и че почти цялото коренно население на полуострова било преминало на страната на римляните [Ливий, 23, 32, 6]. Второ, в Картаген пристигнала тайна мисия от Сардиния, която още на времето била колонизирана от финикийците¹⁰⁷. Пратениците разказвали, че на острова има малък римски гарнизон, че предишният наместник, преторът Авл Клавдий, е отзован и засега все още само очакват новия, че населението на провинцията е готово за бунт: то било уморено от продължителното, жестоко, алчно господство на римляните, от тежките налози и от задължението да доставят на римските войски много продоволствие. Capдинските аристократи били изпратили в Картаген пратениците от Сардиния. Ливий [23, 32, 7—10] обявява за главен инициатор на заговора Хампсикор, най-авторитетния и най-богатия човек на острова, Интересно е, че според разказа на Ливий антиримското движение в Сардиния било предимно аристократическо. Може би това се дължи на старите политически, стопански и културни връзки на Сардиния с Картаген, прекъснати след Първата пуническа война, когато островът преминал под властта на Рим, още повече, че традициите на картагенско-финикийската цивилизация се запазили в Сардиния най-малко до III в. от н. е. Не е изключено и антиримското движение в Сардиния да е било вдъхновено от картагенците [Ливий, 23, 41, 2].

Така или иначе, картагенският съвет решил да изпрати в Испания Магон с всички войски, които били под негово командване, а в Сардиния — Хасдрубал Плешивия, комуто дали почти същата армия, както и на Магон [Ливий, 23, 32, 11—12]. Решението на картагенското правителство се обяснява изцяло със създадената политическа обстановка в Западното Средиземноморие. Трябвало да се укрепи разклатеното положение на Пиренейския полуостров, като се ликвидира римската опасност, ако това се окаже възможно, а перспективата да бъде отново завоювана Сардиния създавала реална надежда да се овладеят удобни стратегически пунктове за ново нахлуване в Централна Италия. Всичко било наистина така. Но при тези условия вече не можело и дума да става за каквито и да било подкрепления от Картаген. Поради това много по-важни за Анибал били дипломатическите стъпки, които като че ли давали възможност да се спечели един толкова желан съюзник и да започне обединяване на целия регион за борба против Рим.

Борбата между двата най-могъщи народа на земята, пише Ливий [23, 33, 1], привлякла вниманието на всички царе и народи, между които и на Филип V, царя на Македония, който разчитал да използва затрудненото положение на Картаген, за да постигне собствените си политически цели.

През 221 г, умрял македонският цар Антигон Досон. Неговият приемник Филип V трябвало, така да се каже, по наследство да воюва със стария враг на Македония — Етолийския съюз и свързаните с него Спарта и Елида (Съюзническата война от 220—217 г.). Щом разбрал за резултата от битката при Кана, по съвета на един от най-близките си „приятели“ Деметрий Фароски царят решил да прекрати войната срещу Етолия. Неговият съветник му обрисувал не само картината на неговото господство над Гърция, което било вече постигнато, но и перспективата за завоюване на Италия, а след това и на целия свят [Полибий, 5, 101, 9—102, 1]. Филип имал и друга цел — да си възвърне Илирия, която съвсем наскоро била паднала под властта на Рим след войната от 229—219 г. Между завзетите от римляните илирийски земи имало и области, които принадлежали на Деметрий Фароски, така че той бил лично заинтересован от войната против Рим. Ние не знаем какви са били условията на мирното споразумение между Филип V и неговите противници, постигнато в Навпакт [Полибий, 5, 105, 1—2]. Изглежда, че било възстановено предвоенното положение — „съюз“ на всички гръцки божества с Македония, т. е. фактическо господство на македонския цар в Гърция. Интересно е, че според разказа на Полибий [5, 104] важен стимул за сключването на навпактския мир била заплахата от запад. По време на преговорите навпактецът Агелай изтъкнал, че които и да победят в Италия — римляни или картагенци, — щели да се опитат да разпрострат властта си и над Гърция. Както е известно, това предвиждане се сбъднало изцяло.

За да можели да се противопоставят на тази заплаха, трябвало в самата Гърция да бъдат въдворени мир и спокойствие, а цар Филип да насочи войствения си устрем на запад, за което гърците щели да му бъдат надеждни и ревностни съюзници. Както виждаме, Филип V можел да бъде съратник на Анибал само за много къс период. В перспектива, при евентуална победа над Рим, Филип V се превръщал в твърде опасен враг на картагенците.

А засега навпактският мир развързвал ръцете на Македония. След като построил и въоръжил 100 кораба, Филип V излязъл в открито море с войските си и пристигнал в Кефаления и Левкада, а след като разбрал, че римският флот бил закотвен край Лилибей (Сицилия), се насочил по море към Аполония, по посока на Илирия. Обаче там царят получил лъжливо съобщение, че срещу него се насочил римският флот, и отстъпил панически в Кефаления, а оттам се върнал в Македония [Полибий, 5, 109—110]. По такъв начин неговият първи опит да завладее Илирия завършил с неуспех главно поради собствената му неоправдана доверчивост и паническия страх от римляните. В действителност около Региум били забелязани 10 римски кораба, които, разбира се, не можели да влязат в бой с македонския флот, но именно те станали причина за преувеличените слухове, според които римският флот се намирал вече пред Адриатическо море.

Този неуспех особено засилил интереса на Филип V към съюз с Анибал, за когото пък поддръжката на Македония имала първостепенно значение. Първо, можел да се надява, че част от римските сили щяла да бъде отвлечена за борба с гръцко-македонските войски извън пределите на Италия. Второ, този съюз му давал възможност да излезе от дипломатическата изолация — можел да разчита, че и други властници на елинистическия Изток щели да се присъединят към Анибал в неговата смъртна схватка с Рим. Анибал вероятно се стараел да не мисли за борбата, която може би му предстояла веднага след победата и за която, изглежда, вече се говорело: най-важното било да победи сега в Италия, пък след това щяло да дойде време да решава какво да прави и с Илирия, и с Македония, и със самия цар Филип V.

Такава била ситуацията, когато в лагера на Анибал била изпратена македонска мисия, оглавявана от Ксенофан. Като отминали Брундизиум и Тарент, които били охранявани от римски патрулни кораби, македонците слезли при храма на Юнона Лацинийска, малко по на юг от Кротон, и оттам тръгнали през Апулия към Капуа, но по пътя се натъкнали на римски патрул. Войниците закарали пратениците при претора Марк Валерий Левин, чийто лагер бил недалеч от Луцерия¹⁰⁸. Ксенофан успял да спаси положението: без да губи присъствие на духа, той заявил, че бил изпратен от цар Филип V да сключи приятелски съюз с римския народ, за което му били дадени всички пълномощия и съответни поръчения до консулите, сената и целия римски народ. Зарадваният претор дал водачи на пратениците, за да им показват най-удобните пътища и да им обясняват къде са римските и къде картагенските войски. Мисията пристигнала в Кампания без други приключения, заобикаляйки римските гарнизони, а там по най-прекия път стигнали в лагера на Анибал [Ливий, 23, 33, 4—9].

Не се знае как са протекли преговорите между Анибал и Ксенофан. Наистина Евтропий [3, 12] твърди, че Филип предложил на Анибал помощ срещу Рим, за да му помогне после Анибал срещу гърците, само че, изглежда, той се позовава на известен само нему текст на споразумението. Ние имаме само сведенията за условията на съюзническия договор, който Ливий [23, 33, 10—12] излага по следния начин. Цар Филип трябвало да премине в Италия и да плячкоса морското крайбрежие, като води според силите си също и война по море и суша. След завършването на войната цяла Италия с град Рим щяла да принадлежи на Картаген и Анибал, при това за него щяла да остане и плячката. След като покорят Италия, съюзниците щели да се прехвърлят в Гърция и там да воюват с онзи, с когото пожелае царят. Държавите от материка и съседните на Македония острови, т. е. фактически цяла балканска Гърция заедно с крайбрежните острови и Архипелага, щели да принадлежат на Филип. Почти по същия начин и Зонара [9, 3] предава съдържанието на договора: ще воюват заедно, като Италия ще вземат картагенците, а Гърция и Епир с островите — цар Филип.

Имаме рядката възможност, тъй като става дума за древността, да сравним тези изложения с истинския текст на договора, който се цитира в пълния му вид в историческото повествование на Полибий [7, 9]:

„Клетва, която дадоха Анибал-пълководецът, Магон, Миркан, Бармокар и всички картагенски герузиасти, които бяха с тях, и всички картагенци, които воюват заедно с тях, пред атинянина Ксенофан, син на Клеомах, пратеник, изпратен при тях от Филип, цар, син на Деметрий, от себе си, от македонците и от съюзниците пред Зевс и Хера и Аполон, пред Божеството на картагенците (δαίυονος Καρχηδονίων — очевидно се има предвид богинята Тинит — б. а.) и пред Херакъл и Йолай, пред Арес Тритон, Посейдон, пред боговете, техни съратници и пред Слънцето, и Луната, и Земята, пред реките и езерата, и водите, пред всички божества, които властват над Картаген, пред всички богове, които властват над Македония и останалата Гърция, пред всички богове, които участват в похода, присъстващи на тази клетва. Анибал-пълководецът каза, и с него всички картагенски герузиасти, които се намираха при него, и всички, картагенци, воюващи заедно с него, че сме решили вие и ние да дадем тази клетва за дружба и добро благоразположение, че ще бъдем приятели и роднини и братя, та цар Филип и македонците и всички гърци, гоито са техни съюзници, да подпомагат картагенските граждани (κυρίονς καρχηδονίους;  в гръцката формулировка очевидно се предава финикийско-пуническото: b’ly qrthdšt — „стопани“, „граждани на Картаген“ — б. а.) и Анибал-пълководеца, и онези, които са с него, и онези, които са под властта на картагенците и зачитат същите закони (като картагенците — б. а.), и гражданите на Утика, и градовете, и народите, покорни на картагенците, и воините, и съюзниците, и всички градове и народи, с които имаме дружба, в Италия, Галия и Лигурия, и с които ще имаме дружба в тази страна. Също така и Филип, царят, и македонците, и останалите гърци [техни] съюзници ще бъдат подпомагани и пазени от участващите във войната картагенци и от гражданите на Утика, и от всички градове и народи, покорни на картагенците, и от съюзниците, и от воините, и от всички (приятелски) народи и градове в Италия, Галия и Лигурия, и от другите, които биха станали съюзници в тези местности на Италия. Ние няма да злосторим и да кроим интриги един срещу друг. С цялото си усърдие и благоразположение, без хитруване и зла умисъл ще бъдем врагове на онези, които враждуват с картагенците, с изключение на царете и градовете и пристанищата, с които имаме клетви и договори за дружба. Също и ние ще бъдем врагове с онези, които враждуват с цар Филип, освен с царете и градовете и народите, с които имаме клетви и договори за дружба. Вие ще бъдете наши съюзници във войната, която водим против Рим, докато боговете дарят с победа нас и вас. И вие ще ни помогнете, колкото бъде нужно и както се договорим. Ако ли пък, когато боговете дарят и нас, и вас с победа във войната срещу римляните и техните съюзници, римляните помолят да сключат договор за дружба, ние ще се съгласим така, че и с вас да имат също такава дружба при условие, че няма да им бъде разрешено да започнат когато и да било война срещу вас и че римляните няма да властват над керкирянците, аполонийците, епидамнийците, а също и над Фарос, Димала, Патриния и Атинтания. Те ще върнат на Деметрий Фароски всички негови поданици, които се намират в пределите на римската държава. Ако ли пък римляните започнат война против вас или против нас, ние ще си помагаме взиамно, колкото това бъде нужно на всяка от страните. Така да бъде и с който и да е друг, освен с царете и градовете и народите, с които имаме клетви за договор за съюз. Ако ли решим да отнемем или да добавим нещо към тази клетва, то ще отнемем или добавим, както се реши от двама ни.“

Като сравним текста на картагено-македонския договор, който е предаден от Полибий и не предизвиква никакво съмнение по отношение на неговата достоверност (особено характерно е финикийското клише, проникнало в гръцкия превод), с изложенията на Ливий, Зонара и Евтропий, виждаме, че те са предали не толкова съдържанието на споразумението, колкото неговото тълкуване от официалната римска пропаганда, позоваваща се, както лесно можем да се убедим, на речите на Г. Теренций Варон непосредствено след Кана. В договора липсват каквито и да било конкретни задължения за Филип V, става дума за съвсем неопределено формулирана помощ във войната с Рим. В договора няма и клауза, която да гарантира на Картаген властта над Италия. Нещо повече — страните дори изразяват готовност да сключат съюзнически договор с Рим, като единственото предварително условие, което се поставя, е Рим да се откаже от завоеванията си на Балканския полуостров. Последното обстоятелство е особено съществено: Анибал продължава своята предишна политика, която е започнал веднага след Кана, и в споразумението с Филип V фактически повтаря поканата към Рим да сключат договор за мир и дружба. Обаче и този призив не бил чут. В договора са формулирани много неопределено и задълженията на Анибал да окаже помощ на своя македонски съюзник. Липсват също каквито и да било гаранции за неговото господство над Гърция. Създава се впечатлението, че договарящите се страни са проявили изключителна предпазливост, тъй като не са искали да се обвързват с определени задължения¹⁰⁹.

Трябва да се отбележи и оформянето на договора, сключен по обичайната за близкоизточната дипломация процедура. Гръцкият текст на клетвата на Анибал пред Филип V, цитиран по Полибий, е точен до буквалност превод на финикийско-пуническия оригинал, както сочи Е. Бикерман в много интересното си изследване на този документ¹¹⁰. По схема той представлява берит — клетва, която скрепявала установяването на съюзнически отношения. Тя била извършвана в присъствие на боговете и съдържала обръщение към своите и на контрагента богове. Според Е. Бикерман формулярът и терминологията произлизат от близкоизточните договори от II хилядолетие. Клетвата е произнесена от самия Анибал и от намиращите се в лагера картагенци. Макар и да предвижда оказване на помощ на македонците от страна на участващите във войната картагенци, подвластните на Картаген общества и съюзници, тя не налага задължения на картагенската държава като такава и не обвързва картагенското правителство в неговите действия, също както клетвата на Хасдрубал да не преминава Ибер не обвързвала нито неговите приемници, нито централните власти.

Последното обстоятелство, което очевидно Филип V не отчитал, правело твърде незадължаващ съюза между Картаген и Македония и можело да породи в бъдеще много затруднения. Всъщност това било съюз между Филип, действащ от името и като олицетворение на македонската държава, и Анибал, който се изявявал само от свое име и представял само себе си.

И все пак сключването на съюза било и за единия, и за другия голям дипломатически успех. Както вече стана дума, появата на нов противник при всички случаи трябвало да отвлече част от римските войски от войната в Южна Италия¹¹¹, а Филип V получавал възможност, както изглеждало, лесно да отнеме Илирия от обезсиления Рим. Но страните не успели да реализират тези възможности или поне да се възползват от новата политическа обстановка, която сами си били създали.

След завършване на преговорите македонските пратеници си тръгнали от картагенския лагер. Анибал изпратил заедно с тях и своите пълномощници Гисгон, Бостар (т. е. Бод’аштарта) и Магон, които трябвало да получат потвърждение на договора от Филип V и да приемат клетвата му. Те стигнали без особени приключения до храма на Юнона Лацинийска, край който били скрити корабите им, и излезли в морето, но били забелязани от римските кораби, които охранявали бреговете на Калабрия. Македонците се опитали да избягат, но като видели, че римляните лесно ще ги настигнат, решили да се предадат. При това положение Ксенофан прибягнал до стария и вече изпитан трик: заявил на командващия флотилията, че уж цар Филип го бил изпратил при римляните да сключи съюзен договор, че бил дошъл при Марк Валерий, пред когото единствено можел да се яви, без да се излага на опасност, но не бил успял да се промъкне през окупираната от войските на противника Кампания. Този път на Ксенофан не му повярвали: картагенският вид и облекло, както и акцентът издали пратениците на Анибал, а след това намерили у изплашените посланици писмото на Анибал до Филип и договора. Командващият римската флотилия сметнал за нужно да изпрати незабавно посланиците и пленените документи в Рим. Пет кораба карали пленниците (за всекиго отделен) и ги държали напълно изолирани [Ливий, 23, 34, 1—9]. В Рим сенатът заповядал да затворят пленниците в затвора, а съпровождащите ги да бъдат продадени като роби [Ливий, 23, 38, 7].

През това време един от македонските кораби, пленени от римляните, избягал и се върнал в родината. След пристигането му станало известно, че и придворните на Филип, и картагенците, и документите били пленени от неприятеля. Като не знаел как се е споразумял Ксенофан с Анибал, царят изпратил при него нови пратеници с предишното поръчение. Този път всичко завършило благополучно. Но времето било изгубено: лятото свършило, преди царят да успее да направи нещо [Ливий, 23, 39, 1—4]. Елементът секретност също бил проигран: след като било осведомено за съюза на Анибал и Филип V и за подробностите на този съюз, римското правителство успяло да вземе необходимите мерки, за да организира съпротива срещу новия враг.

Междувременно войната в Италия продължавала „вяло“ според Ливий [23, 35, 1], защото едната страна била все още твърде слаба, а другата загубила нападателния си устрем. Този път инициатор на новата кампания станала Капуа, която решила да завладее Кума. Осъществяването на този план представлявало сериозна заплаха за Рим: по този начин Капуа не само проявявала своите претенции за господство в Италия, но правела и първите стъпки за реализирането им. Положението на Анибал било много по-сложно. От една страна, действията на Капуа били подчертано антиримски и следователно благоприятни за него. Те не излизали извън рамките на съюзническите отношения между Анибал и Капуа. От друга страна, самата инициатива на Капуа можела да се окаже опасен предвестник за бъдещи конфликти, тъй като тя не съгласувала действията си с Анибал. Обаче събитията взели неочакван за капуаците, а за Анибал неблагоприятен обрат.

За осъществяване на своя замисъл капуанците решили да използват общокампанските ежегодни жертвоприношения в Хама. Те съобщили в Кума, че този път капуанският сенат щял да пристигне в пълен състав за изпълнение на тържествения обряд, и помолили куманския сенат да се яви също за съвещание и за разработване на единна политическа линия.

Капуанците обещавали да пазят Хама от римляните и картагенците. Куманците не отхвърлили предложението, но съобщили за всичко на римския консул Тиберий Семпроний Гракх, който в това време бил зает недалеч от Литери с обучението на своите войници. Гракх наредил на куманци всичките да се приберат от нивите в града и да не се показват зад градските стени, а той повел войската си към Кума, която се намирала на 3 мили от Хама.

Капуанците се събрали в Хама. Жертвоприношенията продължили три дни. През това време чакал в засада един голям за онова време отряд (14 000 бойци) под командването на Марий Алфий, главния магистрат на Капуа. Щом завършило жертвоприношението, Гракх нападнал капуанския лагер, избил над 2000 души и бързо се върнал в Кума.

Докато се разигравали тези събития, пуническата войска била на лагер близо до Капуа, до планината Тифата. Веднага щом узнали в Капуа за клането в Хама, Анибал заминал бързо натам, като мислел, че ще свари войниците на Гракх, заети с грабеж и извозване на плячката, обаче намерил само труповете на съюзниците си и следите от кървавата битка.

Отново пред Анибал се изправил въпросът: а сега накъде?

Някои (нашият източник не посочва кои точно) предлагали веднага да обсади Кума, а и самият пълноводец бил склонен към такова решение. Но вместо да тръгне към града, Анибал се върнал край Тифата, тъй като войниците му не носели нищо, освен оръжието си. Той приближил Кума едва на другия ден и започнал обсадата. Първият опит на картагенците да завладеят града бил неуспешен. По заповед на Анибал изградили пред крепостната стена обсадна кула, но Гракх заповядал да построят срещу нея върху самата стена друга, значително по-висока. Когато картагенците приближили непосредствено до стената своята кула, обсадените я подпалили. Едновременно с това със смело излизане от градските порти принудили картагенските постове да избягат в лагера си. На другия ден Анибал построил войските си пред градските врати, като се надявал, че въодушевен от успеха си, противникът ще започне истинска битка. Гракх не се поддал на провокацията и Анибал бил принуден да се оттегли от непревзетия град към Тифата [Ливий, 23, 26, 1—37, 9].

Горе-долу по същото време станало известно за още един неуспех на картагенците: край Грумент в Лукания пуническият военачалник Ханон, синът на Бомилкар, бил разбит от римлянина Тиберий Сепроний Лонг и се върнал в Бруциум. Римляните със сила възстановили властта си във Верцела, Весция и Сицилия, като се разправили жестоко с привържениците на картагенците [Ливий, 23, 37, 10—13]. Сериозен удар нанесъл на Анибал и консулът Кв. Фабий Максим, който след забавянето си заради най-различни жертвоприношения най-сетне успял да премине Вултурн. Кв. Фабий Максим превзел с щурм Требула и Австикула¹¹², а след това установил лагера си край Суесула и оттам изпратил войска в Нола, за да не допусне преминаването ѝ на страната на Анибал [Ливий, 23, 39, 5—8].

Както вече споменахме, щом разбрало за започналото антиримско движение в Сардиния и за възможността да я завоюва отново, картагенското правителство решило да изпрати там Хасдрубал Плешивия, обаче страшна буря разпиляла картагенските кораби и ги отнесла към Балеарските острови. Хасдрубал трябвало дълго да ремонтира там флота си, докато го направи годен за бой [Ливий, 23, 34, 16—17]. Когато в Рим пристигнала тази вест, сенатът заповядал да бъдат набрани допълнително 5000 пехотинци и 400 конници и този отряд бил изпратен под командването на Тит Манлий Торкват да потуши бунта [Ливий, 23, 34, 10—15].

Щом се прехвърлил в Сардиния, Манлий заповядал да изтеглят корабите на брега на Карал и формирал пехотни съединения от моряците, поел командването на армията и по този начин получил общо 25 000 пехотинци и 1200 конници¹¹³. Още в първото сражение, което Хостий, син на Хампсикора, инициатора на въстанието, започнал с римляните, сардите били разбити, като загубили 3000 убити и 800 ранени, а останалите, пръснати из острова, се събрали в град Корн. Междувременно в Сардиния най-сетне пристигнал на помощ на въстаниците флотът на Хасдрубал и Манлий сметнал за благоразумно да се прибере в Карал. Хасдрубал и Хампсикора също тръгнали към Карал. Маний ги пресрещнал, картагенците попаднали в обкръжение и били почти напълно унищожени. Римляните били особено горди, че пленили трима видни картагенски дейци — самия Хасдрубал Плешивия, Ханон — организатора на въстанието, и Магон (той произхождал от династията на Баркидите и бил близък роднина на Анибал). Хостий, синът на Хампсикора, паднал в боя, а Хампсикора, като научил за това, се самоубил. Римското господство на острова било напълно възстановено [Ливий, 23, 40—41; Евтропий, 3, 12].

Почти по същото време станало още едно събитие, споменато съвсем бегло в нашите източници [Ливий, 23, 41, 8]. Римският наместник на Сицилия, преторът Тит Отацилий, заминал с флота си от Лилибей към бреговете на Африка и там оплячкосал територия, която била на картагенците. Не може да се подцени значението на тази операция, макар тя да не довела веднага до създаване на римски плацдарм в непосредствена близост до Картаген. Тя показала, че и след Кана северноафриканските владения на Картаген не били гарантирани срещу римското нападение, че Рим много бързо се оправял след катастрофалния, както се смятало отначало, разгром. Това впечатление сигурно се е засилило още повече, когато по обратния си път Т. Отацилий разбил и пръснал пуническата ескадра, която се връщала от Сардиния, и даже завзел 7 кораба [Ливий, 23, 41, 9].

И все пак главният театър на военните действия си оставала Южна Италия. Най-сетне в Локри пристигнали подкрепленията, изпратени от Картаген — войници, слонове и продоволствие. Отряда командвал Бомилкар. Римският военачалник Апий Клавдий искал да го свари неподготвен и затова бързо преместил войските си в Месана, откъдето се приближил към Локри, но Бомилкар заминал за Брудиум и се присъединил към Ханон. Локри не допуснал в пристанището си римските кораби и Апий Клавдий бил принуден да се върне в Месана [Ливий, 23, 41, 10—12].

Независимо от това римското командване запазило изцяло военната инициатива в свои ръце. Проконсулът Марк Клавдий Марцел, който стоял начело на римския гарнизон в Нола, успял да използва бездействието на Анибал, който си стоял в лагера край планината Тифата, за нападения на териториите на отдавнашните врагове на Рим — хирпините и кавдийските самнити — и така да ги опустоши, че самнитите си припомнили предишните си поражения от войните с римляните [Ливий, 23 41, 13,]. Хирпините и самнитите помолили за помощ Анибал [Ливий, 23, 42—43, 4], който решил да атакува Нола. Пристигнал от Бруциум и Ханон заедно с отряда на Бомилкар. Щом забелязал приближаването на картагенците, Марцел затворил войската си в града и заповядал на сенаторите да наблюдават от стените действията на противника [Ливий, 23, 43, 5-8].¹¹⁴

Анибал решил да започне новите си операции при Нола с опит да се договори с местните власти. Несъмнено по негова заповед Ханон¹¹⁵ се приближил до градските стени и повикал на разговор Херений Бас и Герий Петий — очевидно най-влиятелните сенатори на Нола. С разрешение на Марцел те излезли извън портите, но не се получил желаният от Анибал резултат. Ако се вярва на разказа на Ливий [23, 43, 9—44, 2], Ханон предложил на хората от Нола сами да се предадат и да предадат и римския гарнизон; в такъв случай само от тях щяло да зависи какви ще бъдат условията на съюза им с Анибал. Херений Бас отговорил, че Нола ще запази верността си към римляните, и с това двете страни се разделили.

Краят на преговорите показал на Анибал колко празна била надеждата му да завладее Нола по мирен начин и той започнал подготовка за щурм — обкръжил градските стени, за да може да нападне града едновременно от всички страни. Марцел излязъл от крепостта и когато войниците се стекли към мястото на схватката, започнало клане, което се прекратило само поради проливния дъжд.

На третия ден, когато Анибал пратил част от войниците си да грабят околностите на Нола, станала нова схватка. И римските, и пуническите войници отначало се биели много нерешително и явно не много охотно, но ако съдим по разказа на Ливий, постепенно въодушевлението на римляните растяло под влиянието на поддръжката на жителите на Нола. В крайна сметка картагенците избягали в лагера си, римляните искали да го превземат с щурм, но Марцел ги прибрал зад стените на Нола. Анибал загубил в боя 5000 убити и 600 пленени, освен това загинали 4 слона, а 2 били пленени от римляните. Скоро след сражението отряд от 272 конници преминал на страната на Марцел. Всъщност резултатът от боевете при Нола бил най-неприятният досега за Анибал. Той не можел да бъде вече напълно сигурен в собствените си войници, които започнали да се съмняват в късмета на своя вожд. Те явно чувствали по-голяма увереност в бъдещето, ако се сражавали на страната на римляните. Впрочем техните надежди се оправдали напълно: след войната те получили парцели земя в Испания и Африка [Ливий, 23, 44, 6—46, 7; Плут., Марц., 12].

Трябва да изтъкнем, че римската аналистична традиция оценявала високо победата на Марцел при Нола [вж. Орозий, 4, 16, 12]: пръв Марцел след толкова катастрофи събудил надеждата, че Анибал може да бъде победен.

И така поредният опит на картагенците да завладеят Нола, както и предишните, се оказал неуспешен.¹¹⁶ Дошла зимата и Анибал не искал да остава под стените на непристъпния за него град, затова отпратил Ханон с войските му в Бруциум, а самият той отишъл да зимува край Арпи, в Апулия [Ливий, 23, 46, 8].

Щом чул това, Кв. Фабий Максим се появил на капуанска територия, започнал да я опустошава и принудил капуанците да излязат от града и да издигнат стан пред стените му на открито поле. Започнали кавалерийски сблъсъци, които обаче не донесли успех на нито една от страните [Ливий, 23, 46, 9—48, 1]. Фабий организирал зимуването си край Суесула, като заповядал на Марцел да остави в Нола необходимия за отбраната ѝ гарнизон, а останалите войници да пусне да се върнат в Рим [Ливий, 23, 48, 2]. Другият консул, Тиберий Семпроний Гракх, прехвърлил войските си от Кума в Луцерия и изпратил оттам претора М. Валерий в Брундизиум да организира отбраната срещу евентуално нахлуване на македонците [Ливий, 23, 48, 3].

Положението на картагенските войски в Испания също ставало все по-неблагоприятно. Римляните принудили картагенците да снемат обсадата на Илитурги, а по-късно и на Интибил [Ливий, 23, 48, 4—49]. Почти всички племена и народности в Испания преминали на страната на римляните.

V

Анибал прекарал зимата на 215—214 г. в Апулия, край Арпи, като от време на време завързвал дребни сражения с римляните — бойците на Тиберий Семпроний Гракх, които зимували в Луцерия [Ливий, 24, 3, 16—17]. Кв. Фабий Максим използвал това време, за да завземе Путеоли [Ливий, 24, 7, 10] и осигурил властта на римляните над този важен търговски център на Кампания.

Новите военни действия в Южна Италия започнали след спешното завръщане на Анибал в стария му лагер край планината Тифата; настояванията на капуанци, които се опасявали да не би римляните да подновят операциите си с обсада на Капуа, го накарали да направи това. Преместването на Анибал за зимуване при Арпи, което трябвало да затвърди господството му над Апулия, се оказало безполезно: много скоро той трябвало да изведе войските си оттам, а римляните си останали. Но Анибал нямал желание да се задържа край Тифата: като оставил там нумидийските и испанските войници, той се отправил към Аверинското езеро под предлог за жертвоприношения — в действителност той искал да атакува Путеоли и намиращия се там римски гарнизон [Ливий, 24, 12, 1—5].

Поради тези негови премествания консулът Кв. Фабий Максим заповядал на Гракх да прехвърли войската си от Луцерия в Беневент, а на сина си, претора Кв. Фабий Максим, да завземе Луцерия [Ливий, 24, 12, 5—6].

Междувременно Анибал стигнал до Аверинското езеро. Докато правел жертвоприношение, при него дошли четирима млади благородници от Тарент. Някога те били в плен на картагенците — двама при Тразименското езеро, а другите след Кана — били пуснати у дома и сега предлагали на Анибал да използва случая да завземе Тарент. Мнозинството от тарентинските младежи, казвали те, са съгласни да предпочетат приятелството и съюза с Картаген пред приятелството и съюза с Рим и ето сега те дошли в лагера на Анибал като пратеници на тези хора и ги молят да дойде с войските си колкото може по-близо до техния град. Щом само зърнели стяговете и стана му от Тарент, градът щял веднага да му бъде предаден, защото народът там бил под влияние (Ливий използва даже по-силна дума: „под властта“) на младежта, а държавата била в ръцете на народа [Ливий, 24, 13, 1—3]. От този разказ на Ливий трябва да предполагаме, че както и при много други случаи, Анибал бил повикан в Тарент от демократичното антиримско движение, ръководено от отделни членове на местната аристокрация, които се надявали да дойдат на власт в резултат на неизбежния преврат.

За Анибал предложението на тарентинците било извънредно примамливо и, както изглеждало, лесно осъществимо. Завземането на Тарент правело възможни преките контакти между Анибал и Филип V и при нужда в Тарент можело да бъдат дебаркирани македонски войски. Не е чудно, че Анибал бил обзет от огромно, както пише Ливий, желание да завладее този град. Обаче преди да тръгне на югоизток, той решил все пак първо да нападне Путеоли. Три дни загубил под стените на Путеоли в безуспешни опити да го превземе с щурм и тръгнал оттам към Неапол, за да плячкоса околностите му. Приближаването на Анибал предизвикало ново избухване на враждебните настроения срещу Рим всред простия народ на Нола, даже оттам били изпратени пратеници при Анибал, които обещавали да му предадат града. Аристократите от Нола спешно повикали на помощ Марцел, който се възползвал от мудността на Анибал, невярващ много на привържениците си в Нола, и разположил там 6000 пехотинци и 300 конници [Ливий, 24, 13, 6—11].

Докато Анибал се лутал безцелно, в Кампания се разиграли две събития, които можели да повлияят съществено върху развитието на обстановката: консулът Кв. Фабий Максим започнал обсада на Казилинум, който бил зает от картагенски гарнизон [Ливий, 24, 14, 1], а Ханон, синът на Бомилкар, настъпил от Бруциум към Беневент. И Гракх пристигнал там от Луцерия. Той влязал в града и като разбрал, че Ханон е разположил лагера си на около три мили край река Калор, излязъл от Беневент и се разположил на около една миля от картагенците. По време на подготовката за боя той обещал на всеки от бойците, които все още били роби, свобода за донесена неприятелска глава. Когато на другия ден сражението започнало, това условие едва не коствало победата на римляните: убивайки враговете, римските войници се мъчели да отсекат главите им, а после с главата в дясната ръка напускали полесражението.

Когато военните трибуни докладвали на Гракх за това, той заповядал веднага воините му да захвърлят главите: вече били доказали храбростта си и безусловно щели да получат свобода.

Сражението се подновило с нова сила. Конницата била хвърлена срещу нумидийската конница на Ханон, но резултатът от битката все още оставал неясен. Тогава Гракх обявил, че войниците му ще получат свобода само ако врагът се обърне в бягство. Натискът на римската пехота се засилил до такава степен, че войниците на Ханон не издържали и побягнали. Боят се превърнал в безредно клане и продължил в картагенския лагер. От седемте хиляди пехотинци, главно бруцийци и лукани, и хиляда и двестате конници на Ханон — нумидийци, маври и малко италийци — се спасили заедно с пълководеца си по-малко от 2000, предимно на коне. Гракх удържал думата си. Всички роби, които участвали в сражението при Беневент, получили свободата си. Интересен факт е, че Гракх извадил от плячката добитъка, завзет от картагенския лагер, и обявил, че стопаните на животните (очевидно от местните жители) имали право да докажат, че са техни в срок от един месец, и да си ги приберат. Тази мярка трябвало да покаже на италийците, че римската войска защитава съюзниците си от грабежи и насилия [Ливий, 24, 14—26].

Известно време след това Гракх събрал в Лукания няколко кохорти и ги изпратил да грабят враговете на римляните. Разпръснатите по полето войници били нападнати от Ханон, който нанесъл чувствителни загуби на противника, не по-малки от претърпените от него при Беневент, както пише нашият източник, и набързо се прибрал в Бруциум, за да избегне нова среща с основните сили на Гракх [Ливий, 24, 20, 1—3].

През това време Анибал приближил стените на Нола¹¹⁷. Щом забелязал това, Марцел извикал спешно в Нола допълнителни войскови контингенти от Суесула, а късно през тъмната нощ изпратил с отряд конници Гай Клавдий Нерон да заобиколи картагенците, да ги следва по петите и да ги нападне откъм тила след започването на сражението. Нерон очевидно се заблудил, може би времето не му стигнало, но така или иначе, не изпълнил заповедта. Независимо от това в сражението при Нола картагенските войски били принудени да отстъпят. Марцел не се решил да ги преследва, на другия ден той извел отново войниците си на полесражението, но за първи път по време на войната Анибал предпочел да избегне боя. Този иначе дребен факт (нашият източник почти не задържа вниманието на читателя върху него, а само ехидно отбелязва, че като не приел боя, Анибал мълчешком се признал за победен) по своему бил твърде многозначителен. Минало било времето, изглежда, когато Анибал сам се стараел да въвлече в сражение римляните, а те, или поне такива пълководци като Фабий и Емилий Павел, се стремели да го избягнат. Трудно било да се покаже по-нагледно рязката промяна в съотношението на силите в Италия. И тъй, третият опит на Анибал да превземе Нола се провалил и след като прекарал под стените ѝ три дни, той тръгнал към Тарент [Ливий, 24, 17].

Неуспехът на Анибал при Нола и прибързаното оттегляне към Тарент позволили на римското командване да отдели повече внимание на обсадата на Казилинум, който бил отбраняван от 2000 капуанци и 700 бойци на Анибал (този гарнизон бил командван от Статий Метий). Статий Метий въоръжил и присъединил към своя отряд местните плебеи и роби с намерение да нападне лагера на Фабий, който бил непосредствено до Казилинум. Фабий повикал на помощ Марцел, но обсадата се развивала неуспешно за римляните. Фабий предложил да се откажат от продължаването ѝ и да отстъпят. Марцел не се съгласил: трябвало да се доведе започнатото докрай, за да не се опозорят. Римляните започнали обсадна дейност и капуанците, които разбрали, че при предстоящата неизбежна атака нямало да могат да се съпротивляват успешно, се обърнали с молба към Фабий да им позволи да се приберат у дома. Обаче Марцел заел градските врати и всички напускащи града капуанци били посечени. Клането продължило и в самия Казилинум. Само 50 капуанци, които преди това успели да избягат при Фабий, получили възможност да се доберат до Капуа под негова охрана, а всички останали — и останалите живи капуанци, и войниците от пуническия гарнизон — попаднали в плен. Римляните предали завладения Казилинум във властта на неговите съседи, които трябвало да не допуснат нова измяна [Ливий, 24, 19].

Тогава Марцел се върнал отново в Нола, а Фабий заминал да възстановява римската власт в Самниум и околните области. Той се разправил най-жестоко с каудинските самнити — стари изконни врагове на Рим: изгорил безкрайните им ниви, събрал плячка — добитък и хора, и превзел с щурм Компултерия, Телезия, Компса, Фругифула и Орбитания. Недоволен от извършеното, Фабий завзел Бланда в Лукания и Ека в Апулия. По същото време синът му, преторът Квинт Фабий Максим, който действал в околностите на Луцерия, завладял град Акука [Ливий, 24, 20, 3—8].

А Анибал, като опустошавал всичко по пътя си, се приближавал към Тарент. Едва в земите, които принадлежали на града, войските му прекратили грабежа — не защото били станали по-дисциплинирани, отбелязва Ливий, току-що разказал за чудовищните „подвизи“ на Фабий в Самниум, а защото Анибал не искал да дразни тарентинците. Но той и тук бил закъснял. Три дни преди неговата поява пропреторът Марк Валерий, командващ римския флот в Брундизиум, изпратил в Тарент Марк Ливий да организира отбраната. Като събрал младежите и ги разположил край вратите и по стените, той не дал възможност нито на Анибал да нападне внезапно града, нито на заговорниците да извършат замисленото. След като прекарал няколко дни в бездействие под стените на Тарент, Анибал тръгнал към Салапия, където смятал да остане да зимува [Ливий, 24, 20, 9—16].

Както вече споменахме, веднага след битката при Кана всред управляващите кръгове на Сиракуза се появила „партия“, която се борела за скъсване с Рим. Тя се оглавявала от Гелон, син на престарелия цар Хиерон. Само смъртта на Гелон при твърде загадъчни обстоятелства му попречила да поеме властта и да осъществи този замисъл. Но през лятото на 215 г. деветдесетгодишният Хиерон II умрял и царският венец преминал у съвсем младия му внук Хиероним, син на Гелон.

Римската аналистична традиция не пести черните бои за характеристиката на този властник. „Момче, което едва ли би могло умерено да понася бремето на свободата, камо ли на властта. Каквато му възрастта, такъв му и умът: и опекуните, и приятелите му използвали това, за да го въвлекат във всевъзможни пороци“ — четем у Ливий [24, 4, 1—2]. И по-нататък [24, 5, 1—5]: „Хиероним, сякаш стремейки се с пороците си да направи незабравима паметта на дядо си, още с първото си явяване показал колко се е променило всичко. Хората, които толкова години не били видели нито веднъж Хиерон или синът му Гелон да се отделят по дрехите си или по някакви други отличителни знаци от другите граждани, сега виждали пурпур, диадема, въоръжена свита и даже как той понякога излизал от царския дворец с четири бели коня, също както тирана Дионисий. На тая тъй блестяща и горда външност отговаряли презрение към всички хора, горделивост, с която изслушвал другите, оскърбителни думи, рядък достъп не само за външни хора, но даже и за опекуните му, невиждани страсти, безчовечна жестокост.“ У Полибий срещаме изразите: „по природа неустойчив“ [7, 4, 6]; „неустойчивостта и безразсъдството на момчето“ [7, 4, 8]; „глупостта на владетеля“ [7, 5, 3]. Обаче същият този Полибий [7, 7, 1—5] остро възразява срещу представянето на Хиероним като жестоко чудовище и изтъкан от пороци: „Някои историци, писали за гибелта на Хиероним, са съчинили дълги истории, изпълнени с небивалици. Те разказват за знамения, които станали пред тях (т. е. при сиракузците — б. а.) преди идването му на власт, и за бедствията на сиракузците. Като в някоя трагедия те описват и жестокия му нрав, и нечестивите му действия, а в заключение — невероятните ужаси, които се били случили при гибелта му, като че ли Фаларид или Аполодор, или някой друг тиранин са били по-малко жестокосърдечни от него. Той и властта получил още като дете, живял след това не повече от 13 или 12 месеца и се разделил с живота. През това време може и да се е случило някой да е бил подложен на мъчения, някой от приятелите му или от другите сиракузци да е бил убит, но нито крайното беззаконие, нито нечуваната му нечестивост са правдоподобни. Може да се каже, че той е бил крайно безразсъден по нрав и престъпвал законите, но не може да се сравнява с нито един от споменатите тирани.“¹¹⁸

Без да се спираме на личните качества на Хиероним, тъй като все пак нямаме обективни данни за тях¹¹⁹, ще отбележим, че той само следвал политическата линия на баща си Гелон, за когото и цитираният по-горе римски писател, общо взето, не може да каже нищо лошо и когото Полибий [7, 8, 9] описва като послушен и предан син, т. е. като човек, надарен с най-добрите възможни добродетели¹²⁰. Освен това Гелон управлявал съвместно с Хиерон II. След гибелта на Хиероним Сиракуза, както е известно, упорито се съпротивлявала на Рим, който успял да превземе града едва след продължителна, тежка обсада и кръвопролитна атака. Всички тези факти сочат, че в Сиракуза имало масово недоволство от римската ориентация.

Какви са могли да бъдат причините, предизвикали тези настроения? В литературата се изтъква между другото картагенският елинизъм, активното участие на картагенците в духовния живот на гръцкия свят (по-специално в разработването на някои философски системи), пък и изобщо интензивният културен живот в Картаген, който не можел да не предизвика съчувствието на гръцките образовани кръгове, в това число и в Сиракуза, и по-точно на най-известния сиракузки учен и обществен деец Архимед и неговите приятели¹²¹. Тези съображения без съмнение трябвало да изиграят някаква роля: в спора между римляни и картагенци определени слоеве на гръцката „интелигенция“ (съвсем не цялата „интелигенция“) били склонни да застанат на страната на Картаген. Така например с пуническа ориентация бил историкът Филип [Полибий, 1, 14, 3]. Някои гръцки писатели — Сосил-илиеца, автор на биография в седем книги [Диодор 26, 4], и Силен — се намирали в лагера на Анибал [Корн., Неп., Аниб., 13, 3]. Впрочем критичните забележки на Полибий [3, 20, 5] показват, че Сосил съвсем не се е ползвал с репутацията на що-годе авторитетен историограф. Но не трябва да забравяме, че веднага след битката при Кана римляните отишли за предсказание в Делфи и оракулът им дал благоприятен отговор, с което оказал огромна политическа и морална подкрепа на Рим; че Фабий Пиктор написал своята история на Втората пуническа война на гръцки език, че още през II в. около Сципионовци се групирали гръцки литератори. Другояче казано, вижда се изявен стремеж на римляните да навлязат в елинския свят и това обстоятелство не можело да не окаже влияние на гърците. Във всеки случай позицията на гръцките градове-държави по време на Втората пуническа война, както показва по-специално примерът с Неапол или с делфийския оракул, никак не била еднозначна и без съмнение се определяла от много по-прозаични мотиви. Що се отнася до вероломството и варварските методи за водене на войната, нито Анибал, нито римските пълководци си отстъпвали един на друг първенството.

Когато разглеждаме позицията на Сиракуза след битката при Кана, не бива да забравяме следните обстоятелства. Съюзническите отношения с Рим, макар че осигурявали на Сиракуза мир и до известна степен независимост, лежали като тежко бреме върху държавата, тъй като материалната помощ за Рим изисквала големи разходи. Освен това тази помощ поставяла Сиракуза в застрашено положение, особено след Кана: тя можела всеки момент да очаква санкции от страна на Картаген. Най-сетне съюзът с Рим не давал на Сиракуза перспектива за разширяване на нейните владения в Сицилия: целият остров, с изключение на самата сиракузка територия, вече представлявал оформена римска провинция, пък и поглъщането на Сиракуза от тази провинция, т. е. загубването на последните остатъци от самостоятелността ѝ, било само въпрос на време. Сближаването на Сиракуза с Картаген водело до освобождение от римската зависимост. Поведението на Анибал в Италия давало — поне така изглеждало — основания да се предполага, че взаимоотношенията с Картаген нямало да бъдат такова бреме и щели да приемат формата на съюз на равноправни държави. Най-сетне сиракузците можели да се надяват, че като награда за помощта на евентуалния победител биха могли да откъснат по-тлъсто парче от сицилийските владения на Рим. За Анибал съюзът със Сиракуза означавал разширяване на сферата на влияние на Картаген в Южна Италия и въвличане на нова сила във войната с Рим, което не можело да не бъде благоприятно за него. За такова нещо Анибал бил готов да обещае каквото му поискат, още повече че окончателната съдба на Сиракуза можела да бъде решена, а ако трябвало — и преразгледана след унищожаването на главния враг — Рим, когато цяла Сицилия отново щяла да стане картагенска. Затова не е изключено зад кулисите на събитията, които се разигравали в Сиракуза, да е стоял Анибал. Няма съмнение, разбира се, че сиракузкото правителство е постъпило така, както е желаел Анибал¹²².

Събитията в Сиракуза се развили по следния начин. След смъртта на Хиерон II според неговото завещание за сиракузки цар бил провъзгласен съвсем младият още Хиероним, комуто умиращият цар назначил 15 опекуни. В разказа си за това събитие Ливий добавя [24, 4, 1—3], че тъй като Хиерон бил неспокоен за нрава на внука си, който нямало да може да води даже „умерен“ живот, та камо ли да управлява „умерено“ държавата, преди края си мислел — по слухове — дали да не установи „свобода“ в Сиракуза, т. е. да предаде властта на полисните административни органи и по този начин да предотврати гибелта на царството, управлявано от едно момченце. Хиерон се отказал от своето намерение, отстъпвайки пред настойчивостта на дъщерите си Дамарата и Хераклея, които се надявали, че при малолетния цар фактически техните мъже Андранодор и Зоип щели да управляват. Обаче най-близките роднини на Хиерон безцеремонно нарушили неговото завещание.

Скоро след като Хиероним бил провъзгласен за цар, Андранодор разтурил регентския съвет, като заявил, че Хиероним вече бил достигнал юношеска възраст и можел да управлява самостоятелно държавата. Отказвайки се от опекунските пълномощия, той запазил влиянието си върху младия цар [Ливий, 24, 4, 9], както става ясно, заедно със Зоип и Фрасон [Ливий, 24, 5, 7]. Според Ливий [24, 5] Хиероним не обръщал много внимание на държавните дела. Ливий пише, че го интересували главно разприте и домогванията на съветниците му. Обаче той не можел да отмине основния въпрос — към кого да се присъедини — към Рим или към Картаген. Решението на този въпрос се усложнявало и от това, че Андранодор и Зоип били настроени прокартагенски, а Фрасон — проримски.

Неочаквано връстникът и близък приятел на Хиероним Калон съобщил, че се готви покушение срещу царя. Очевидно една от групировките на сиракузката аристокрация възнамерявала да измъкне властта от ръцете на слабия владетел. Калон даже посочил името на един от заговорниците — някой си Теодот.

Подложен на мъчения, Теодот набедил (според твърдението на Ливий [24, 5, 11—12], лъжливо Фрасон за организатор на цялото начинание. Фрасон и неколцина други приближени на царя, също обвинени от Теодот, били екзекутирани незабавно. По-нататък Ливий пише [24, 5—14], че въпреки арестуването на Теодот никой от действителните участници в заговора не се укрил и не избягал: те били убедени в мъжеството и верността на Теодот, който не предал никого от тях.

Резултатът от смъртта на Фрасон бил, че идеята за съюз на Сиракуза с римляните, която загубила единствения си влиятелен радетел, била компрометирана безнадеждно в очите на Хиероним от съучастието — истинско или измислено — на Фрасон в заговор срещу неговия живот. Хиероним изпратил, естествено не без влиянието на зетьовите си [вж. Полибий, 7, 2, 1], мисия при Анибал — киренеца Поликлет и аргосеца Филодем [Полибий, 7, 2, 2]. Анибал от своя страна изпратил в Сиракуза хора от своето обкръжение — младия аристократ Анибал, триерарх по това време [Полибий, 7, 2, 3], както и родените в Картаген Хипократ и Епикид, внуци на един сиракузки изгнаник, картагенци по майчина линия [Полибий, 7, 2, 4]. Съюзът бил сключен, а Хипократ и Епикид — фактически агенти на Анибал — останали в двора на Хиероним [Ливий, 24, 6, 1-3].

Щом научил за тези преговори, преторът Апий Клавдий, комуто римското правителство било възложило управлението на Сицилия, незабавно изпратил посланици в Сиракуза. Тази мисия нямала успех. Хиероним изслушал римляните и само ги попитал как е завършила за тях битката при Кана. Картагенските пратеници му били разказали за това събитие невероятни работи, а той искал да знае истината, преди да вземе решение. Римляните се оттеглили, като заявили, че ще се върнат, когато царят пожелае да разговаря сериозно, и го предупредили да внимава, защото договорът може да се наруши [Ливий, 24, 6, 4-6].

Полибий [7, 3, 1—9] другояче разказва за римско-сиракузките преговори. Речта на римските пратеници ядосала Хиероним и той казал, че съчувства на римляните, тъй позорно разгромени от картагенците в Италия. Втрещени от наглостта на младия цар, пратениците само успели да попитат кой му е наговорил всичко това. Хиероним посочил картагенските пратеници и предложил на римляните да опровергаят думите му. Римляните отказали. Не влизало в обичаите им да вярват на враговете си. Като се върнали на темата, те отново започнали да убеждават царя да запази приятелските си отношения с Рим. Хиероним отвърнал, че ще им отговори след зряло размишление, и попитал без някаква връзка защо малко преди смъртта на дядо му римският флот неочаквано се приближил към нос Пахин, а след това, пак без видима причина, се върнал обратно. На това римските пратеници отбелязали, че провинциалните власти искали само да защитят Хиероним и да укрепят властта му, ако Хиерон починел. Когато станало известно, че Хиерон е жив, корабите получили заповед да се върнат. „Позволете ми и аз, римляни, приключил разговора Хиероним, да защитя властта си, като пренеса надеждите си върху картагенците.“

Който и от двамата автори да е прав, ясно е, че Хиероним приел римските пратеници крайно недружелюбно, напомнил им грубо за най-тежките поражения на римската войска и без всякакви заобикалки им дал да разберат, че политическият курс на Сиракуза рязко се променя.

Въз основа на уговорката с Анибал Хиероним изпратил пратеници в Картаген — Агатарх, Онесиген и Хипостен [Полибий, 7, 4, 1] и там бил сключен нов договор за съюз (явно вече не берит, а междудържавен). След изгонването на римляните от острова бъдещата граница между сиракузките и картагенските владения щяла да бъде река Химера, както в края на V в. след битката при Химера [Полибий, 7, 4, 2]. Но след известно време Хиероним настоял след победата да му бъде предадена цяла Сицилия. Картагенското правителство се съгласило и с това: за него сега имал решаващо значение самият съюз с Хиероним, а не неговите условия [Ливий, 24, 6, 7—9; Полибий, 7, 4, 4—8].

Когато получили вестта за сключения съюз между Сиракуза и Картаген, римските власти в Сицилия отново изпратили при Хиероним дипломатическа мисия. Трябвало да се вземе окончателно решение. В царския съвет нямало единомислие: кореняците сиракузци мълчали, спартанецът Дамип и тесалиецът Автоной настояли за проримска ориентация на сиракузката външна политика, а Андранодор, Хипокрит и Епикид — за съюз с Картаген. Хиероним възприел гледището на последните и отговорил на римляните така: той щял да запази вярност към съюза с Рим, ако Рим му върне всичкото злато, всичкото жито и всичките дарове, получени от Хиерон, и се съгласи да отстъпи на Сиракуза сицилийската територия до река Химера [Полибий, 7, 5, 1—8]. Условията на Хиероним явно били неприемливи за сената. От този момент съюзът между Рим и Сиракуза престанал да съществува.

Както виждаме, политическите планове на Хиероним отговаряли на старите стремежи на всички сиракузки правителства: ставало дума ни повече, ни по-малко за хегемония на Сиракуза в Сицилия, за възстановяване на държавата на Дионисий Стария на острова. Докато Хиеронимовите противници на острова били римляните, неговите политически цели съвпадали с Анибаловите. Тъкмо това и обяснява неочаквания, противоречащ на традиционните взаимоотношения на двете договарящи се страни съюз между Сиракуза и Картаген. Анибал можел да бъде доволен.

Веднага след сключването на договора Хиероним предприел всички необходими мерки за започване на войната срещу Рим. През лятото на 214 г. той изпратил отряд от 2000 войници под командването на Хипократ и Епикид да завладеят градовете, в които имало римски гарнизони. Сам царят начело на 15-хилядна армия тръгнал към Леонтина — една от най-големите и стратегически най-важни градове във вътрешността на Сицилия, северозападно от Сиракуза. След като завладял Леонтина, Хиероним получил възможност да воюва с римляните в самите им сицилийски владения [Ливий, 24, 7, 1—2].

Животът на Хиероним обаче бил все още в опасност. Без да се стреснат нито от арестуването на Теодот, нито от екзекуцията на Фрасон, заговорниците, които били на военна служба, както пише Ливий, и следователно участвали в начинанията на Хиероним и били заедно с него в Леонтина, изчаквали само удобен момент, за да приведат в изпълнение замисъла си — да убият младия цар. Този момент настъпил точно тогава — през лятото на 214 г. Те заели една празна къща на тясна леонтинска уличка, по която обикновено Хиероним отивал на агората, и там причакали жертвата си с оръжие в ръка. Един от тях, царският телохранител Диномен, трябвало на всяка цена да задържи шествието. Всичко станало, както било замислено. Уж да си оправи обувката, Диномен спрял царската свита и докато Хиероним минавал сам покрай въоръжените хора, които стояли край вратите, внезапно го нападнали и с няколко удара го убили. Вдигнала се врява. Започнали да хвърлят копия по Диномен, който вече явно препречвал пътя. Макар че получил две рани, той все пак успял да се скрие. Царските телохранители се разбягали [Ливий, 24, 7, 3—7].

Отстраняването на Хиероним било тежък удар за военно-политическите планове на Анибал, още повече че заговорниците взели всички мерки да предотвратят завземането на властта от Андранодор и неговите привърженици [Ливий, 24, 7, 7—8.] Наистина отначало сиракузците не били на страната на цареубийците. Сред войниците в Леонтина започнали вълнения и даже се разнасяли гръмки призиви да отмъстят за кръвта на Хиероним [Ливий, 24, 21, 2]. Но в крайна сметка политическата агитация на заговорниците направила своето. Навсякъде се заговорило за възстановяване на свободата, за гнусните престъпления и отвратителната похот на тиранина, будели се надежди за щедро възнаграждение, за служба под командването на по-достойни пълководци и ето че същите сиракузки бойци, които току-що искали смърт за убийците, изоставили трупа на Хиероним непогребан, независимо че според гръцките религиозни представи погребването на умрелите било много важно свещено задължение [Ливий, 24, 21, 3]. По такъв начин сиракузките заговорници съумели много успешно да привлекат на своя страна армията. Не по-малко важно за тях било и другото — да завземат властта в самата Сиракуза.

Двама от заговорниците — Теодот и Сисий — препуснали с царските коне към Сиракуза, обаче слуховете за убийството на царя ги били изпреварили. Андранодор разположил свои гарнизони на остров Ортигия.¹²³ Късно вечерта, след залез слънце, Теодот и Сисий влезли в града, призовавайки народа да се стече с оръжие в Ахрадина, за да се бори за свободата си. На другата сутрин сиракузци се събрали в Ахрадина пред сградата на съвета и един от неговите членове, Полиен, предложил да изпратят при Андранодор пратеници и да поискат от него да капитулира, за да се избягнат междуособици. След като се поколебал малко, Андранодор се подчинил на искането на съвета и народното събрание и благодарение на проявената отстъпчивост той успял да влезе в състава на новото сиракузко правителство [Ливий, 24, 22—23].

С това обаче политическата борба в Сиракуза не приключила. В нея се намесили Хипократ и Епикид. Като начало те се обърнали към сиракузкия съвет с естествената на пръв поглед за тяхното положение молба: да им дадат възможност да се върнат при Анибал и тъй като из цяла Сицилия бродели въоръжени римляни, да получат охрана за участъка на пътя до Локри. Тези техни думи и намерения напълно отговаряли на желанията на съвета, който искал да ги отдалечи от града. Съветът решил да удовлетвори исканията на Хипократ и Епикид, но сиракузките магистрати не бързали да изпълнят това решение и агентите на Анибал получили време, за да осъществят замислите си. Хипократ и Епикид започнали да водят антиримска агитация в демократичните кръгове, сред бойците и дезертиралите в Сиракуза римски моряци. Кликата, която дойде на власт след убийството на Хиероним, казвали те, иска да предаде града в ръцете на римляните и с тяхната поддръжка да стане едноличен господар на Сиракуза [Ливий, 23, 23, 5-11].

От тези настроения, изкусно подети от Хипократ и Епикид в Сиракуза, се опитал да се възползва Андранодор — един от вдъхновителите на антиримската политика на Хиероним. Той решил да извърши държавен преврат заедно с Темист, който бил женен за дъщерята на Гелон (следователно за сестрата на Хиероним). Заговорът не успял: Андранодор разказал за намерението си на трагедийния актьор Аристон, комуто имал пълно доверие, той обаче донесъл за това на магистратите и в резултат, когато Темист и Андранодор се явили за заседание на съвета, били убити на място без съд [Ливий, 24, 24, 1—5]. Убийците успели да получат санкцията на народните маси, които не само оправдали със задна дата действията им, но и осъдили на смърт дъщерите на Хиерон и Гелон [Ливий, 23, 25—26]. Каквото и да било положението в Сиракуза, там очевидно никой не желаел възстановяването на властта на предишното царско семейство под каквато и да било форма. В крайна сметка опитът на Темист и Андранодор бил добре дошъл за Хипократ и Епикид: на допълнителните избори те били избрани в колегията на върховните магистрати на мястото на загиналите заговорници [Ливий, 24, 27, 1].

Естествено събитията в Сиракуза не можели да не привлекат особеното внимание на римското правителство. Римските войски, които се намирали в Сицилия, били крайно недостатъчни за организиране на отпор. Освен това преди Хипократ и Епикид да стигнат до властта, римляните гледали на Сицилия, където царяло пълно спокойствие, не като на театър на военни действия, а като на място за скучна и непочетна гарнизонна служба, където не можело нито да се издигнеш, нито да заслужиш някакво отличие и т. н. Не случайно според решението на сената всички останали живи бегълци от Кана трябвало да служат точно в Сицилия, като на някакво заточение, без заплащане, без надежда да се реабилитират с бойни подвизи, без надежда да се върнат в родината до края на войната. Внезапно всичко се променило. Сицилия се превърнала в полесражение и римското правителство възложило управлението ѝ на консула Марк Клавдий Марцел [Лавий, 24, 21, 1]. Това назначение, даже без да се вземе под внимание рангът на Марцел, показвало какво голямо значение отдавали в Рим на сицилийския театър на военните действия.

Междувременно въпреки очакванията сиракузкото правителство решило да се опита да постигне мирно уреждане на отношенията с римските власти. Хипократ и Епикид, макар че били приети в колегията на върховните магистрати, не били достатъчно силни да попречат на тази стъпка, за която настояла проримската фракция. Сиракузките власти сметнали за особена заплаха присъствието на римския флот от 100 кораба при Мурганция, чието командване трябвало да наблюдава положението в Сиракуза и да действа според обстановката. От Сиракуза изпратили при Апий Клавдий пратеници за сключване на примирие, а след това пристигнали и други да преговарят за сключване на съюз. В този момент в Сицилия пристигнал Марцел и Апий Клавдий му предал по-нататъшните дипломатически контакти [Ливий, 24, 27, 4—5].

Марцел сметнал условията, уговорени между сиракузките пратеници и Апий Клавдий, за приемливи за Рим, а самото уреждане на отношенията — за насъщна необходимост. Той потвърдил действията на Апий Клавдий и изпратил в Сиракуза свои представители за довършване на преговорите [Ливий, 24, 27, 6].

През това време картагенският флот се приближава към нос Пахин — крайната югозападна точка на Сицилия, недалеч от Сиракуза. Щом узнали за тази акция на картагенското правителство, която показвала, че то смятало да окаже действена помощ на привържениците си в Сиракуза, Хипократ и Епикид подновили антиримската си кампания, като обвинявали магистратите — сега вече техни колеги — в сговор и намерение да се предадат на Рим. И самите римляни сякаш потвърдили техните думи: Апий Клавдий намерил за добре да разположи флота си пред входа на сиракузкото пристанище, според официалната версия, за да вдъхне мъжество на проримската „партия“. Всъщност постъпката на Клавдий била естествена реакция на римляните на появата на картагенския флот край нос Пахин. Обаче в Сиракуза появата на римския флот предизвикала също естествен взрив на народно възмущение. Тълпи от граждани се стекли към пристанището да попречат на римските моряци да слязат на брега [Ливий, 24, 27, 8—9]. Въпреки това ръководството на проримската „партия“ успяло в края на краищата да убеди народното събрание да сключи мирен договор с Рим. Основният довод, който се изтъквал по време на обсъждането, бил, че ако откажела мирния договор на Рим, Сиракуза щяла да се окаже пред перспективата на една неизбежна и съвсем близка война [Ливий, 24, 28].

След няколко дни в Сиракуза пристигнали пратеници от Леонтина с молба да им изпратят гарнизон за защита на техните граници. Водачите на антикартагенската групировка решили да се възползват от удобния предлог, за да отдалечат от Сиракуза политическите си противници. Хипократ получил заповед да отведе в Леонтина отряд, съставен от дезертьори. Към него се присъединили и наемници, които служели в спомагателните подразделения на сиракузката армия. Така под негово командване се оказали 4000 души [Ливий, 24, 29, 2].

Хипократ започнал дейността си в Леонтина, чието население било много враждебно настроено към римляните, с нападения — отначало тайни — на римските владения. Когато Апий Клавдий изпратил гарнизон за защита на граничещите с Леонтина райони, Хипократ атакувал една от заставите и избил много войници [Ливий, 24, 29, 4]. Марцел незабавно се обърнал към Сиракуза: мирът се нарушавал вероломно, той не можел да бъде запазен, ако Хипократ и Епикид не бъдели изгонени от Сиракуза и въобще от Сицилия, тъй като за всекиго било ясно, че те действали според интересите, а може би и според инструкциите на Анибал, [Ливий, 24, 29, 5]. Като се видял пряко застрашен, Епикид препуснал към Леонтина, за да бъде с брат си. Скоро след това там пристигнали сиракузките пратеници. Те отправили упреци към местното народно събрание заради нападението на римската застава. Пратениците настоявали и Хипократ, и Епикид да заминат за Локри или където искат, но да напуснат Сицилия. Обаче сиракузците се натъкнали на сериозна съпротива. В реч пред населението на Леонтина Епикид крещял, че Сиракуза била сключила такъв договор с Рим, че да може да запази под своя власт териториите, които по-рано владеели царете, следователно и Леонтина. Леонтинци имали право на свобода, затова трябвало да се борят да бъде премахнато това условие от римско-сиракузкия договор или въобще да не признават договора. В отговор на своите искания сиракузци чули, че никой не им бил давал пълномощния да сключват договор с Рим от името на Леонтина и че те, леонтинците, не били обвързани с чуждите съюзнически отношения [Ливий, 24, 29, 6—12; срв. Ап., Сиц., 3]. Сиракузкото правителство съобщило този отговор на Марцел, като добавило, че Леонтина не признава властта на Сиракуза, и следователно римляните могат, без да нарушават условията на съюза, да воюват с Леонтина и че най-сетне Сиракуза също щяла да вземе участие в тази кампания, ако ѝ бъдела гарантирана собствеността на размирния град [Ливий, 24, 29, 12]. От своя страна сиракузкото правителство определило награда за главите на Хипократ и Епикид, като ги оценило скъпо и прескъпо [Ап., Сиц., 3].

Римските войски завзели Леонтина с един решителен удар [Ливий, 24, 30, 1]. Хипократ и Епикид избягали в Хербес. Сиракузците закъснели със своя отряд от 8000 бойци, ала онова, което чули за съдбата на града, ги хвърлило в ужас. Разказвало се, че всички в Леонтина били избити — и войници, и мирни жители, че там не останал жив нито един възрастен гражданин, че градът бил раграбен и плячката — раздадена на войниците. Трудно може да се каже доколко е вярно всичко това. Ливий [24, 30, 4, срв. Плут., Марц., 14] по разбираеми причини говори за цитираните от него слухове като за смес от истина и лъжа, но и той не отрича, че почти 2000 души, преминали на тяхна страна, били пребити, а след това по заповед на Марцел — екзекутирани. Сиракузките военачалници не могли нито да накарат войниците си да продължат към Леонтина (вестта за съдбата на Леонтина сварила сиракузкия отряд при река Мила), нито да останат на място и да чакат нови известия. В края на краищата те повели отряда си към Хиблейска Мегара (градче на морския бряг, малко по на север от Сиракуза), а след това сами с няколко конници препуснали към Хербес — във вътрешността на Сицилия, на запад, като смятали в тази бъркотия да завземат града без особени трудности. Този замисъл не успял и на другия ден сиракузците промъкнали цялата си войска от Мегара към Хербес. Положението на Хипократ и Епикид изглеждало безнадеждно. Но тогава двамата авантюристи взели смело решение — да се предадат на сиракузките войници. Те били приети с огромен ентусиазъм. Опитът да арестуват Хипократ предизвикал такава бурна реакция, че сиракузките военачалници Сосид и Диномен били принудени да се откажат. Хипократ успял да убеди дезертьорите от римската армия, които служели при сиракузците, че сиракузките власти одобряват кървавата разправа, която Марцел устроил в Леонтина. Хипократ и Епикид едва успели да успокоят войниците и да ги удържат да не нападнат незабавно командирите си. Сосид и Диномен панически избягали. През това време Хипократ и Епикид изпратили вестоносец в Сиракуза, който трябвало да съобщи на съвета всичко, което сиракузките войници току-що били научили за съдбата на Леонтина [Ливий, 24, 30, 5—31, 15].

Разказите на вестоносеца направили огромно впечатление на съвета и народа на Сиракуза. В града се говорело, че алчността и жестокостта на римляните се разкрили в Леонтина.

В Сиракуза следователно те биха се държали по същия начин, а даже и по-лошо, защото биха могли по-добре да утолят алчността си, отколкото в Леонтина. Било решено да се затворят вратите и градът да се охранява [Ливий, 24, 32, 1—2]. Обаче някои местни аристократи и магистрати се страхували по-малко от римляните, отколкото от простия народ и от бойците на Хипократ и Епикид, които вече стояли пред Хексапилон (градските врати на Сиракуза, изградени от шест последователни камери). Въпреки тяхната съпротива Хипократ и Епикид проникнали в града: народът им отворил вратите. Магистратите избягали в Ахрадина, но и тя паднала още след първия щурм. Онези от магистратите, които не се скрили по време на смутовете, загинали. На другия ден било провъзгласено освобождението на робите, а от тъмниците били пуснати затворниците. Така, като се опрели на демократичното движение в Сиракуза, Хипократ и Епикид отново дошли на власт и били избрани повторно за върховни магистрати [Ливий, 24, 32—33].

Щом узнал за станалото в Сиракуза, Марцел незабавно тръгнал с войските си от Леонтина за Сиракуза. Римското правителство не можело да възприеме другояче избора на Хипократ и Епикид освен като сигурен признак за окончателното превръщане на Сиракуза в съюзник на Картаген. Повече не можело да се надяват на възстановяване на предишните съюзнически отношения, пък и самите нови сиракузки управници показали, че не желаят да водят преговори с Рим: когато Апий Клавдий изпратил по море свои пратеници в Сиракуза, сиракузците направили опит да ги пленят и пратениците едва успели да избягат [Ливий, 24, 33].

Сухопътните войски на римляните разположили лагера си на миля и половина от града, в Олимпия, недалеч от храма на Зевс [Ливий, 24, 33, 3]. Римското международно военно право изисквало формално да се обяви война на бъдещия противник (за да бъде войната „законна“ и угодна на боговете), при което да се предявят искания и претенции, оправдаващи скъсването на мирните отношения. В конкретния случай от римска гледна точка то било необходимо поради това, че между Рим и Сиракуза продължавал формално да съществува съюзнически договор. Всички тези обстоятелства принудили Марцел отново да започне фактически никому ненужните вече и явно обречени на провал преговори. Хипократ и Епикид излезли пред вратите, за да не допуснат римляните в Сиракуза. Тук, до градската стена, те си разменили кратки речи. Водачът на римската мисия заявил, че не носи война на сиракузци, а помощ и защита за онези, които били избягали при римляните, след като се спасили от клането, а също и за онези, които, обзети от ужас, били принудени да търпят робство, по-долно от изгнание и даже от смърт. Римляните няма да оставят безнаказано позорното избиване на съюзниците си. Ако бъде позволено на онези, които били избягали при тях (римляните), да се върнат безопасно в родината си, ако бъдат предадени подстрекателите на убийствата, ако бъдат възстановени свободата и законността в Сиракуза, нямало да има война. Ако това не станело, римляните щели да воюват докрай с всеки, който се опита да се съпротивлява. С други думи, римските представители поискали в Сиракуза да бъде възстановена властта на проримските аристократични кръгове и да им предадат Хипократ, Епикид и техните привърженици. Естествено новите сиракузки управници не можели да се съгласят с такова предложение и Епикид късо заявил, че би отговорил, ако пратениците имат някакво поръчение за него. Нека пратениците се върнат, когато властта в Сиракуза бъде в ръцете на онези, при които са дошли. Ако пък римляните започнат война, те сами ще разберат от развитието на нещата, че да се обсажда Сиракуза не е като да се обсажда Леонтина. С това Хипократ и Епикид оставили пратениците и заповядали да залостят вратите [Ливий, 24, 33, 3—8].

Тогава римляните започнали щурма на Сиракуза едновременно по суша (откъм Хексапилон) и по море (откъм Ахрадина.) Само че те се сблъскали със съвсем неочаквана съпротива, за чийто организатор античната традиция обявява един от най-големите учени на времето — Архимед. В нашата задача тук не може да се побере една що-годе подробна характеристика на изследователя Архимед и затова, препращайки читателя към монографията на С. Я. Лурия, посветена на този човек¹²⁴, ще се ограничим само с някои най-общи бележки.

Архимед, роден около 287 г. в семейството на математика и астронома Фидий, бил роднина на Хиерон II. Получил в родния си дом добра за времето си математическа подготовка, той продължил образованието си в Александрия, където изучил преди всичко съчиненията на Евклид. Архимед направил много интересни астрономически наблюдения, по-специално определил диаметъра на Слънцето и разстоянията между планетите. Той изобретил един важен астрономически уред „сферата“ — небесен глобус, който давал възможност да се изучава движението на планетите, фазите на Луната, слънчевите и лунните затъмнения. Архимед е работил много и с успех в областта на механиката — изобретил е най-различни сечива и приспособления (впрочем той е разработил учението за центъра на тежестта и за лоста), дал е решението на много математически и физически задачи. Политическата позиция на Архимед очевидно се определяла до голяма степен от роднинството му с царския род: той едва ли би могъл да съчувства на хората, организирали унищожението на всички потомци и близки роднини на Хиерон, не може да не е виждал в Хипократ и Епикид продължители на Хиероним. Най-сетне, той сигурно е виждал своя граждански дълг в защитата на отечеството си от чуждестранните завоеватели, които открито се стремели да лишат Сиракуза от самостоятелност. Така или иначе, през последните месеци от живота си Архимед отдал целия си талант на учен на отбраната на своя роден град от римляните, като открито се присъединил към Хипократ и Епикид. Тук трябва да изтъкнем (мимоходом: вече споменахме това), че много отбранителни механизми били издигнати на стените на Сиракуза под ръководството на Архимед още по времето на царуването на Хиерон II [Ливий, 24, 34; Полибий, 8, 9, 2; Плут., Марц., 14].

Ливий разказва [24, 34], че Марцел щурмувал стената на Ахрадина откъм морето с 60 квинквереми. На някои от корабите, на известно разстояние от целта, прашконосци, копиеносци и стрелци с лъкове водели истински лов за всеки появил се на градската стена. По негова заповед други съдове били скачени два по два, монтирали на тях обсадни оръдия и ги докарали до самите укрепления на сиракузците. Архимед поразявал далечните кораби с огромни камъни, които бойците мятали с помощта на катапулти. На намиращите се непосредствено до стените съдове той нанасял серия от непрекъснати, макар и по-леки удари. За да можели сиракузките бойци да обстрелват неприятеля, без да се излагат на опасност, Архимед наредил да пробият множество бойници в стените. Когато римските кораби търсели спасение от обстрела в мъртвото пространство непосредствено под градската стена, с помощта на подемна машина сиракузците стоварили върху носа на неприятелския кораб желязна лапа. Лапата измъквала от водата хванатия за носа неприятелски кораб и го оставяла да стърчи на кърмата си, а често и го повдигала над морето. После тя се откъсвала и корабът заедно с екипажа падал от неимоверна височина в морето, разбивал се и потъвал. Всички опити на Марцел да нахлуе в града откъм морето били напразни. Атаката на Сиракуза по суша също не донесла успех на римската войска. Катапултите на Архимед мятали по главите на войниците каменни грамади. Такива камъни сиракузците стоварвали от стените върху щурмуващите ги. Неуспехът на всички тези опити принудили римското командване да се откаже от мисълта да превземе града с щурм и да се ограничи само с блокада по море и по суша.

Ние разполагаме и с други разкази за обсадата на Сиракуза от римляните, по-специално с разказа на Полибий [8, 5, 9], който допълва или уточнява Ливий в някои детайли. Така според Полибий на римските кораби, които трябвало да се праближат до градската стена, имало самбики — разгъващи се стълби, по които хората можели да се изкачват на стената. Стрелбата на сиракузките катапулти не давала възможност на Марцел да доближи корабите до стената и тогава той се решил на нощна атака. Точно тогава обаче римляните били посрещнати от новия начин на обстрел от бойниците. Архимед пуснал в ход катапултите и механизмите за измъкване на корабите от водата. Някои кораби, пише Пилибий [8, 8, 4], лягали на борда си, други се преобръщали, повечето толкова дълбоко се потапяли в морето, че загребвали вода и излизали от строя. Мъчейки се да прикрие с шега обземащата го тревога, Марцел казал, че Архимед черпи корабите му с морска вода, а самбиките му били позорно изгонени от гуляя [Полибий, 8, 8, 6]. На сушата се разигравало почти същото, само че тук машините с лапите изваждали войниците от бойния ред и ги захвърляли от голяма височина на земята [Полибий, 8, 9, 4].

Според сведенията на Плутарх [Плут., Марц., 14—17], в които също се намират някои допълнителни подробности, Марцел свързал 8 кораба заедно и издигнал върху тях обсадна кула, срещу която Архимед използвал изобретения от него механизъм. Някои съдове потъвали от удара на чудовищната лапа. Често изваденият от водата кораб бил разклащан във въздуха във всички посоки, докато екипажът му изпопадвал в морето. Надсмивайки се над собствените си неуспехи, Марцел се провиквал: „Дали да не прекратим борбата с този геометър-Бриарей, който седи спокойно край морето, унищожава корабите ни и през това време ни обсипва с толкова много стрели, че надминава легендарните сторъки гиганти?“ Марцел имал основание да каже това: в края на краищата Архимед внушил такъв ужас на римските войници, че те побягвали панически, само като зърнели над градската стена някое парче въже или дърво.

Всички тези съобщения (срв. също и Диодор [26, 18]; Зонара, [9, 4]) се допълват взаимно и създават цялостната картина на яростната и съвсем неуспешна римска атака, която можела да завърши само така, както и станало: активните бойни действия били прекратени и преминали към нова тактика — блокада, която давала възможност да се превземе Сиракуза чрез изтощение. Срещу този метод на водене на война създадените от Архимед катапулти и бойни механизми били безсилни.

А каква позиция заемали през време на всичките тези събития картагенците и — което главно ни интересува — самият Анибал? Ние вече споменахме по-горе, че по едно време край нос Пахин бил изпратен картагенски флот за поддържане на прокартагенските настроения в Сиракуза. След като в Сиракуза дошли на власт Хипократ и Епикид, командващият този флот Химилкон спешно заминал за Картаген, там пристигнали и пратениците на Хипократ и едно писмо от Анибал. Съдържанието му представлява особен интерес, тъй като разкрива истинските цели на всички манипулации, както негови, така и на неговата агентура в Сиракуза. Анибал пишел, че вече е настъпило времето да завоюват отново Сицилия и да се покрият с ореол от слава. Опрян на поддръжката на Анибал и на молбата на сиракузката мисия, Химилкон успял да получи от картагенския съвет нови подкрепления [Ливий, 24, 35, 4—5]. Ясно било, че римското командване ще се опита да се реваншира за неуспеха под стените на Сиракуза и да възстанови положението си в останалата част от Сицилия. И наистина, както пише Полибий [8, 9, 11 — 12], не желаейки да си губят напразно времето за обсада на града, Марцел и Апий Клавдий Пулхер си разделили армията. Две трети от войниците под командването на Апий Клавдий останали за блокадата на Сиракуза, а Марцел повел другите да завоюват сицилийските градове, които отказвали да признаят римското господство. Хелор и Хербес се предали доброволно, но Хиблейска Мегара той превзел с щурм, разрушил я и я разграбил, както отбелязва Ливий, който този път не се опитва да отрече чудовищната и преднамерена жестокост на римляните, за да внуши страх на останалите сицилийци, и особено на сиракузците [Ливий, 24, 35, 1—2; Плут., Марц., 18].

Химилкон бил подготвен за такъв обрат на събитията. Още щом пристигнали допълнителните войски, той преместил флота си на запад, към старите картагенски владения на острова, където имало значително финикийско население и можело по-лесно да се разчита на поддръжката на картагенската армия. Там той свалил на брега 25 000 пехотинци, 3000 конници и 12 слона, завзел Минойска Хераклея, а след това и Акрагант. Марцел искал да му попречи, но закъснял [Ливий, 24, 35, 3—6].

Появата на картагенските войски в Акрагант и очевидният неуспех на Марцел предизвикали нов подем на антиримските настроения на острова. Обсадените в Сиракуза решили да действат малко по-активно. Надявайки се, че ще могат да се защитават успешно и с по-малък гарнизон, те разделили армията си на две части: едната под командването на Епикид останала да охранява Сиракуза, а другата начело с Хипократ (10 000 пехотинци и 5000 конници) напуснала града през нощта, за да отиде да се съедини с Химилкон, и се разположила край Акрила. Там на връщане от непревзетия Акрагант Марцел сварил сиракузците, които, без да очакват нападение, били заети с устройството на лагера си. Пехотата на Хипократ била обкръжена сравнително лесно от римляните, но един конен отряд начело със своя командир избягал в Акра. След няколко, дни Химилкон и Хипократ се обединили и доближили р. Анап. Те се спрели на около 8 мили от Сиракуза [Ливий, 24, 35, 7—36,. 2; Плут., Марц., 18].

Войната в Сицилия придобивала все по-напрегнат характер. Неочаквано в сиракузкия залив влязла картагенска флотилия (55 „дълги“ кораба), командвана от Бомилкар — пуническият съвет бил решил да изпрати в Сицилия допълнителни сили. Римското правителство също не желаело да захвърли сицилийския си флот на произвола на съдбата и една ескадра от 30 квинквереми докарала в Панорм още един легион. Химилкон търсел среща с тях, но сбъркал в сметките си: картагенците навлезли във вътрешността на острова по пътя, който им се струвало, че трябва да избере римското командване за прехода си до Сиракуза, но римляните, съпроводени от флота си, вървели по морския бряг към нос Пахин, където ги пресрещнал Апий Клавдий. Бомилкар, който се страхувал от численото превъзходство на римляните по море, не останал дълго в Сиракуза. Като не искал да се излага на излишна според него опасност, той отвел корабите си в Африка. Всички опити на Химилкон да срещне в бой Марцел останали без резултат: римският командващ умело избягвал боя. Тогава Химилкон заминал към вътрешността на Сицилия, като оставил римляните да обсаждат Сиракуза [Ливий, 24, 36].

Мурганция първа в Сицилия признала властта на Картаген и предала на Химилкон неприятелския гарнизон [Ливий, 24, 36, 10]. Това събитие подтикнало и други градове в Сицилия да изгонят римските войници или да ги предадат на картагенците. Единствено в Гена римляните избягнали тази участ, и то само защото командирът на намиращия се там отряд Луций Пинарий по време на преговорите нападнал вероломно гражданите и изклал всички [Ливий, 24, 37—39]. Но кървавата баня в Гена имала точно обратен ефект на този, който, изглежда, очаквал Марцел, одобрявайки действията на Пинарий: даже и онези, които все още се колебаели, сега преминали на страната на картагенците [Ливий, 24, 39].

Междувременно наближил краят на активните бойни действия в Сицилия. Хипократ отвел войниците си в Мурганция, Химилкон — в Акрагант, Марцел — в Леонтина, а оттам към Сиракуза. В местността Леонт, на около 5 мили от градските порти, Марцел изградил зимния си лагер [Ливий, 24, 39, 10—13].

А сега да разгледаме как се развивали събитията на източния фланг на коалицията, на фронта, създаден от Анибал чрез съюза му с Филип V само преди една година. Разчитайки на приятелските отношения с Картаген, Филип V подновил през лятото на 214 г. опитите си да се задържи в Епир и Илирия, както и на подстъпите към тях. Първата му жертва отново трябвало да стане Аполония, към която царят се приближил със 120 леки биреми. Обсадата се проточила. Филип V атакувал Орик и превзел от движение този слабо защитен град.

Пратеници на Орик уведомили за събитията в Епир и Илирия римското командване в Южна Италия — претора Марк Валерий Левин, който охранявал Брундизиум и крайбрежието на Калабрия. Преторът оставил там гарнизон от 2000 войници начело с Публий Валерий, прехвърлил се в Епир и там завзел без особени трудности Орик. Там пристигнали и пратениците от Аполония. Те настоявали да им се изпрати римски гарнизон: градът бил обсаден и ако римляните не му помогнат, нямало да може да се съпротивлява повече. Левин изпратил към Аполония една флотилия под командването на Квинт Невий Криела, който успял да се промъкне през нощта в много лошо охранявания македонски лагер и да нанесе в него страшни опустошения. Без да постигне някакви успехи и след като претърпял големи загуби, Филип V се върнал в Македония [Ливий, 24, 40]. По този начин той не можал да окаже реална помощ на Анибал, напротив, той сам се нуждаел от поддръжката на картагенците, за да осъществи своите претенции над Илирия.

На Пиренейския полуостров кампанията от 214 г. започнала с това, че Магон и Хасдрубал Баркид, като се възползвали от оттеглянето на римската армия отвъд Ибер, разгромили огромната армия на местните племена. За да не допусне постоянно колебаещите се иберийци да преминат на страната на картагенците, Публий Корнелий Сципион спешно се прехвърлил обратно през реката и построил лагера си край Акра Левка. В тази област гъмжало от пунически войници. Сципион бил сериозно разтревожен от нападението на вражески конници, които избили около 2000 римски воини. Той решил да напусне това опасно място, укрепил се под планината Нике (Ливий дава латинското наименование Victoria— „победа“). Там пристигнал и Хасдрубал, синът на Гисгон, както и Гней Корнелий Сципион.

По време на пасивното противопоставяне на двете армии, когато Публий Сципион по време на рекогносцировка едва не попаднал в обкръжение и в плен, но бил спасен от брат си Гней, станали някои, общо взето, неблагоприятни за картагенците събития. Първо, на страната на римляните преминал град Кастулон. Второ, опитът на картагенците да превземат с щурм Илитурги, където имало римски гарнизон, се провалил поради намесата на Гней Сципион, а когато те приближили стените на Бигера, появата на Гней Сципион ги принудила да снемат обсадата. Край град Мунда станало сражение, завършило с поражение на картагенците, в резултат на което те загубили към 12 000 убити, 3000 пленени и 39 слона. Оттам картагенците отстъпили към Ауринг. Магон завел там подкрепления — нови галски наемници, но и това не помогнало: картагенската армия наново била разбита.

Така кампанията от 214 г. в Испания била цял низ от римски победи, които сериозно разклатили пуническото господство над Пиренейския полуостров [Ливий, 24, 41—42]. Не е чудно, че точно тогава римското правителство сметнало за възможно да предприеме една изключителна по своето значение политическа демонстрация — възстановяването на Сагунт, който бил разрушен няколко години преди това от Анибал и бил поводът за войната между Картаген и Рим.

VI

Военнополитическите резултати от кампанията от 214 г. не позволили на Анибал да предприеме през следващата 213 г. някакви сериозни настъпателни действия. Докато в другите части на Италия, в Африка и в Испания се разгръщали бойни операции по инициатива на римското командване, Анибал чакал предаването на Тарент отначало в Салапия [Ливий, 24, 47, 9], а по-късно на територията на салентините, в най-отдалечения край на Югоизточна Италия, в непосредствена близост до Тарент и Брундизиум [Ливий, 25, 1, 1]. Там на негова страна преминали няколко незначителни салентински града [Ливий, 25, 1, 1]. В Бруциум, където на страната на римляните преминали консентинците и теврианците, Ханон успял да разбие отряд римски конници под командването на претора Тит Помпоний [Ливий, 25, 1, 2—4]. Въпреки всичко това обаче (разбира се, Тарент бил много необходим на Анибал: той, както споменахме, осигурявал крайно нужните контакти с Македония) Анибал се оказал в периферията на войната и не само че не успял да изтръгне инициативата от римляните или поне да окаже някакво влияние върху хода на събитията, но и да попречи на по-нататъшното укрепване на римските позиции в южната паст на Апенинския полуостров.

В този момент Арпи станал един от пунктовете, около които римското командване съсредоточило усилията си. В самото начало на кампанията най-знатният и богат гражданин на Арпи Деций Алтиний се явил, придружен от трима роби, при консула Квинт Фабий Максим, син на Кунктатор, и подел неочакван разговор — обещал да предаде града на римляните, ако за това му обещаели да го възнаградят [Ливий, 24, 45, 1]. Тази измяна на Деций, човекът, който след Кана беше застанал на страната на Анибал, иницаторът и организаторът на съюзническите отношения между Арпи и Картаген [Ливий, 24, 45, 2], потресла военния съвет, към който консулът се обърнал за отговор. По думите на Ливий [24, 45] някои от участниците в обсъждането на това произшествие се мотивирали със „староримските“ морално-етични принципи. Те предлагали, без да подлагат на по-нататъшно разглеждане въпроса, да набият Деций и да го осъдят като двуличен общ враг: след битката при Кана, смятайки, че верността трябва да бъде спътник на успеха, той преминал при Анибал, а сега, когато въпреки очакванията и желанията му положението на римляните започнало да се подобрява, той замислил нова измяна — този път в полза на онези, които по-рано бил предал. Другояче и, разбира се, с по-дълбоко вникване в интересите на римската държава се изказал Кв. Фабий Максим, знаменитият диктатор, който бил баща на консула и се намирал в армията на сина си като легат. Сега, казал той, трябва да мислим как да запазим италийските съюзници и едновременно да върнем онези, които са се присъединили към Анибал. Разправата с Деций ще покаже, че за ония, които след Кана са се отказали от приятелството с Рим, няма връщане назад, и тогава цяла Италия ще стане съюзница на Картаген. Фабий прозрял главното в постъпката на Деций: в Италия било започнало обръщане на общественото мнение и пред Анибал се очертавала, все още твърде далечна наистина перспектива на военно-политическа изолация. При тези условия Фабий предлагал да не отблъскват вероятните дезертьори с безсмислено жестоката разправа над Деций, колкото и слаби и двулични да са те. Но Фабий не настоял да освободят Деций, така че той бил поставен под домашен арест в Кала.

В самия Арпи внезапното изчезване на Деций Алтиний предизвикало безпокойство сред цялото население. Страхували се от преврат и решили първо да се обърнат към Анибал. Но той направил само едно: отнел и разпродал имуществото на Деций, а жена му и децата му, които били арестувани и закарани в картагенския лагер, заповядал да изгорят живи [Ливий, 24, 45, 11 —14].

През това време Фабий Младши се приближил до Арпи откъм Суесула и като разбили вратите през нощта, римляните нахлули в града [Ливий, 24, 46]. По време на уличните схватки между арпинците и римляните се завързали разговори. В края на краищата местният върховен магистрат, подтикван от гражданите, се явил пред консула и след като получил клетвена гаранция за подновяване на съюза, арпинците нападнали картагенския гарнизон. В Арпи преминали на страната на римляните и 1000 испански конници, но те изпросили за картагенците правото да напуснат свободно града [Ливий, 24, 47, 1—11].

Горе-долу по същото време преторът Публий Семпроний Тудитан завладял Атрин и заловил 5000 пленници [Ливий, 24, 47, 14]. Но много по-важен се оказал един незначителен на пръв поглед факт. В самата Капуа сред аристокрацията било разкрито движение за възобновяване на отношенията с Рим. Наистина римското правителство не успяло да се възползва от това обстоятелство, но самият факт за съществуването на тези настроения трябвало сериозно да ратревожи Анибал. Всичко станало така: докато консулите отсъствали, в римския лагер пристигнали на коне 120 капуански конници с предложение да предадат Капуа, ако им бъдело гарантирано имуществото. Преторът Гней Фулвий Центимал, който разговарял с десет техни избраници, им обещал, разбира се, пълна подкрепа и всичко, каквото искали [Ливий, 24, 47, 12—13]. И как не! Изглеждало, че крайъгълният камък на картагенското господство в Южна Италия започвал да се разклаща. Особено важно било, че конниците явно действали с разрешение на капуанските власти. Но всичко свършило само с преговорите.

През 213 г. се случило още едно събитие, което и в самия Картаген, а и в лагера на Анибал можело да се възприеме само като сериозна заплаха: братята Сципион, които воювали успешно в Пиренейския полуостров, извършили десант в Северна Африка. Това бил вече втори опит на римското командване да пренесе войната на самата територия на картагенската държава. Този път африканската експедиция довела до голяма дипломатическа победа на римляните. Те успели да се възползват от възникналите стълкновения на картагенците с един от нумидийските „царе“ — вожда на масайсилите Сифакс — и да сключат съюз с него. Дори центурионът Квинт Статорий останал при Сифакс да обучава воините му на римски боен строй и военно изкуство. Резултатите на закъснели: скоро в една от схватките масайсилите разбили картагенците [Ливий, 24, 48, 1—13]. Доколкото картагенгкото правителство смятало за опасно създалото се положение, личи и от това, че — по данните на Апиан [Ап., Исп., 15] — то извикало Хасдрубал Баркид с част от армията му в Африка. След завършването на операцията Хасдрубал се завърнал в Испания.

Картагенците можели да неутрализират постоянната заплаха от страна на масайсилите по един-единствен начин — като насъскат срещу Сифакс отдавнашните му врагове — другото нумидийско племе масилите, чийто „цар“ тогава бил Гала. Картагенските пратеници сравнително лесно убедили Гала да нападне масайсилите, докато римляните не били прехвърлили в Африка големи формирования и техният съюз със Сифакс съществувал повече на думи, отколкото на практика. Особено се проявил в боя седемнадесетгодишният син на Гала Масиниса, комуто престарелият „цар“ предал главното командване. Като включил в отредите си и картагенски формирования, Масиниса разгромил Сифакс в голямо сражение и го принудил да избяга в Мавритания, към Гибралтар. Там Сифакс събрал нова войска и се прехвърлил в Испания. След него се явил и Масиниса, за да продължи войната със Сифакс [Ливий, 24, 13—49, 6]. Ливий подчертава специално, че Масиниса водел тази война самостоятелно, без картагенска помощ.

Доколко е достоверна тази информация, е трудно да се каже, още повече че все пак театърът на военните действия била Испания, където даже и в момента да не водели активни бойни действия, все пак били изправени една срещу друга картагенската (вероятен съюзник на Масиниса) и римската (по силата на обстоятелствата съюзник на Сифакс) армия. Участието на Хасдрубал Баркид поне в африканската кампания на Масиниса изглежда твърде вероятно. Изглежда, че римската историческа традиция била заинтересована да омаловажи всячески младежкия грях на Масиниса — съюза му с Картаген. Но така или иначе, непосредствената заплаха за Картаген от страна на масайсилите била ликвидирана, а победоносната войска на Масиниса, стъпила на Пиренейския полуостров, рано или късно трябвало да се присъедини към картагенците.

Дошла 212 г. — годината, в която на Анибал било съдено още веднъж да постигне военен успех на територията на Италия.

Вече говорихме, че през 214 г. в Тарент се проявило демократичното антиримско движение, чиито ръководители канели Анибал и обещавали да му предадат града без съпротива. Тогава благодарение на енергичните действия на римското командване в Югоизточна Италия този замисъл не бил осъществен. Но сега се създали по-благоприятни условия. Новият значителен подем на антиримското движение в гръцките колонии в Южна Италия, в така наречената Велика Гърция, предизвикал чудовищна и крайно вредна от политическа гледна точка жестокост на римските власти към заложниците — фурийци и тарентинци, които се опитали да избягат от Рим.

Както разказва Ливий [25, 7], събитията се развили по следния начин. Под предлог, че изпълнявал посланически задължения, в Рим отдавна живеел тарентинецът Фалея, който успял да намери достъп до заложниците, взети, за да се осигури верността на Фурия и Тарент. Тези заложници били задържани в атриума на Свободата. Римските власти ги пазели не много внимателно, тъй като смятали, че нито те самите, нито техните правителства имали сметка да измамят римляните. Фалея подкупил двамата пазачи, извел заложниците, когато се здрачило, и избягал заедно с тях извън града. Очевидно действителната задача на Фалея била именно да измъкне заложниците от лапите на римляните. На разсъмване бягството било разкрито. Изпратената потеря намерила всички бегълци близо до Тарацина, заловили ги, докарали ги в Рим и по решение на народното събрание ги пребили с тояги, а после ги хвърлили от скалите.

Тази разправа потресала дълбоко и оскърбила населението на Фурия и Тарент не толкова със самия факт, колкото с умишлено позорния начин на екзекуцията. Станало точно това за което предупреждавал Фабий Кунктатор, когато се решавало делото на Деций Алтиний: римляните не стреснали колебаещите се „съюзници“, а ги отблъснали от себе си, така да се каже, със собствените си ръце ги тикнали в лагера на противника. Навсякъде било предизвикано приятелството и роднинското чувство. Кръвта на загиналите викала за мъст. Никой не можел да бъде спокоен нито за свободата, нито за безопасността си и в Тарент възникнал нов заговор на младежта начело с Никон и Филемен [Ливий, 25, 8|. Те се явили при Анибал и му изложили плановете и намеренията си. Никон и Филемен няколко пъти ходили през тези дни при Анибал, като напускали града под предлог било че отивали на лов, било да крадат картагенски добитък. По време на преговорите страните изработили условията за предаването: свободните тарентинци запазвали своите закони и цялото си имущество, те нямало да плащат данък на картагенците и нямало да бъдат длъжни да приемат против волята си чуждоземни войски. Заговорниците обещали да предадат римския гарнизон на Анибал.

За да улесни проникването на Анибал в града, Филемен започнал да излиза даже по-често и от преди на нощен лов. Накрая стражите на градските порти дотолкова свикнали с неговите разходки, че започнали да му отварят още при първия сигнал. Точно тогава Анибал, който се бил престорил на болен, за да приспи бдителността на противника, решил, че е настъпил моментът. В късна нощ (по време на четвъртата стража, както отбелязва нашият източник) той повел към Тарант 10 000 пехотинци и конници, като изпратил пред тях за патрул и стражево охранение около 80 нумидийски конници, и спрял на 15 мили от Тарент. Понеже искал да запази в тайна замисъла си, Анибал не дал никакви обяснения. Той само настоял войниците да спазват най-строг ред, да не напускат пътя и да изпълняват всички заповеди на своите командири. Щом дойдело времето, той сам щял да разкаже какво смятал да прави. Отново настъпила нощта и Анибал повел войниците си към стените. През това време из Тарент плъзнал слух, че малка група нумидийски конници разграбвали нивите и всявали страх сред земеделците. Началникът на римския гарнизон изпратил част от конницата си със задача да спре грабежа, но не предприел никакви по-сериозни мерки: той мислел, че Анибал изобщо не е напускал лагера си. За водач на Анибал служел Филемен, който се престорил, че се връща от лов. Филемеп трябвало да преведе група въоръжени Анибалови войници през вратичката, която обикновено използвал за влизане в града, а основната част на армията си Анибал смятал да изведе към теменитидската врата, разположена в източната част на градската стена. Там ги очаквал Никон.

Щом наближил вратата, Анибал заповядал да запалят сигнален огън. В отговор блеснал сигналът на Никон и отново всичко потънало в тъмнина. Картагенските воини се събрали край вратата в пълно мълчание, като пазели абсолютна тишина. Внезапно Никон нападнал спящите часовои, избил ги в леглата им и разтворил вратата. Анибал влязъл с пехотинците в града, а на конниците заповядал да останат извън градските стени. Междувременно и Филемен стигнал до своята портичка, събудил пазача и влязъл с думите: „Едва го крепя това туловище.“ Големината на трофея, а той бил наистина огромен глиган, поразила пазача и той за миг се извърнал гърбом към Филемен, за да види по-добре животното. В този момент Филемен ударил пазача с двуроговото си ловно копие и начаса през вратичката се втурнали 30 въоръжени войници, разбили най-близката врата и още един картагенски отряд влязъл в града¹²⁵. Той се промъкнал в пълна тишина към пазарния площад и там се присъединил към Анибал. Наближавало утрото. Анибал разделил 2000-те гали на 3 отряда и ги разпратил из града да завземат най-оживените улици и да избиват римляните [Ливий, 25, 8—9].

Сред шума, суетнята и тревогата, които обхванали града в крайна сметка, колкото и да се стараел Анибал да пази тишина и ред, тарентинци и римляни дълго не могли да разберат какво ставало всъщност. Тарантенците мислели, че римляните са излезли да разграбят града, римските войници смятали, че гражданите са започнали бунт и предателство. Началникът на римския гарнизон Гай Ливий, разбудил се още от първите сигнали за тревога (той спял дълбоко след някакъв гуляй), избягал към пристанището, а оттам се прехвърлил с лодка в тарентинския акропол. Когато започнало да се разсъмва, римляните разпознали пуническото и галското оръжие, а гърците-тарентинци видели по улиците труповете на римските войници. Всички съмнения изчезнали: Анибал бил завладял града. Оцелелите от клането римляни се стекли в акропола. Анибал свикал невъоръжените тарентинци и им наредил да отбележат къщите си, за да ги предпазят от грабеж. Домовете и имуществото на римляните били разграбени [Ливий, 25, 10].

На другия ден Анибал направил опит да завладее акропола, където били останките от римския гарнизон и някои тарентинци, които не желаели да скъсват връзките си с Рим. Акрополът на Тарент бил защитен от една страна от морето и скалите, а от друга — от стена и огромен ров. Анибал нямал никаква възможност да го завладее с щурм, затова той решил да го отдели от града с насип. Когато работата започнала, римляните извършили нападение, но били разбити, обърнати в бягство и повече не пречили на Анибаловите воини да копаят рова и да трупат земната стена. След завършването на тази работа Анибал още веднъж се опитал да щурмува акропола, но нямал успех: римските воини, на помощ на които пристигнал отряд от Метапонт, през нощта разрушили и отчасти изгорили обсадните съоръжения. Сега Анибал възложил всичките си надежди на блокадата на акропола, но тя не можела да бъде достатъчно ефективна, докато акрополът имал излаз към морето; напротив, скритите в акропола римляни и тарентинци, които владеели изхода към открито море, откъснали Тарент от него. Анибал заявил пред тарентинските си привърженици, че единственият начин да измъкнат римляните от акропола бил да го блокират откъм морето. Тарентинците се надявали, че Анибал сам ще организира морската обсада, като извика картагенската ескадра от Сицилия, защото техният, тарентският флот нямал възможност да излезе в открито море. Но пуническият пълководец предложил друг план: тарентските кораби били превозени на талиги покрай акропола, спуснати на вода и оставени на котва пред входа на пристанището [Ливий, 25, 11]¹²⁶.

След като организирал обсадата на акропола по море и по суша, Анибал напуснал града. Това, че той не успял да изкара римляните от акропола и следователно да завладее града изцяло, дало отрицателно отражение на военнополитическото положение на Анибал, още повече че в тила на Тарент бил Брундизиум с римски гарнизон в него. Независимо от това превземането на Тарент било голям успех за Анибал. Тарент бил една от най-старите, със спартански произход гръцки колонии в Южна Италия. Анибал можел да се надява, че влиянието му във Велика Гърция, както и в Пелопонес, щяло да се затвърди още повече благодарение на доброволното преминаване на тарентинците на страната на Картаген. И едното, и другото незабавно дали отражение върху хода на бойните операции.

Щом римското командване преместило гарнизона си от Метапонт в Тарент, гражданите на Метапонт преминали на страната на Анибал. По същия начин постъпили и други градове във Велика Гърция, между които Ливий цитира Фурия. Приятелите и роднините на екзекутираните в Рим фурийски заложници изпратили писмо до Ханон и Магон — картагенските пълководци, които командвали пуническите войски в Бруциум, — в което предлагали да предадат града, щом те доближат стените му. Картагенците разделили армията си: Ханон тръгнал към града с отряд пехотинци, а Магон се скрил с конницата сред хълмовете. След това той нападнал от засада по време на бой войниците от римския гарнизон, които картагенските пехотинци успели да подмамят към хълмовете. Фурийците, които придружавали римляните при нападението, побягнали. Скоро ги последвали и римските войници, но заговорниците пуснали в града само своите съграждани и неколцина римляни заедно с командира на гарнизона Марк Атиний. След ожесточени спорове те позволили на Атиний да напусне Фурия и най-после отворили вратите на картагенците [Ливий, 25, 15].

Според Апиан [Аниб., 34] събитията се развили малко по-иначе: тарентинци заловили продоволствието, изпратено от Фурия за укриващия се в акропола гарнизон, Анибал освободил пленниците-фурийци и те убедили съгражданите си да се предадат на картагенците, а римският гарнизон тайно отплавал за Брундизиум. По думите на Апиан към Тарент се измъкнал само половината от метапонтския гарнизон, а останалите римски войници били избити от гражданите. Заедно с Фурия и Метапонт на страната на картагенците преминала и Хераклея.

Ефектът от този успех на картагенците обаче бил значително отслабен от едно друго, наглед много по-несъществено обстоятелтво, отколкото преминаването на такива градове като Метапонт, Фурия и Хераклея на страната на Анибал. Легатът Гай Сервилий, изпратен в Етрурия да събира продоволствие, успял да се промъкне с няколко кораба през бойното заграждение в пристанището на Тарент и да достави това продоволствие на римляните, които, както вече казахме, се криели в тамошния акропол. Тази постъпка на Сервилий подтикнала тарентинците, които се били присъединили към римския гарнизон, да засилят пропагандата си сред населението, уговаряйки съгражданите си да преминат на страната на римляните и техните съюзници [Ливий, 25, 15]. Очевидно техните слова не останали нечути. Във всеки случай от кратката реплика на Ливий можем да заключим, че противоположната агитация била прекратена. И наистина Гай Сервилий доказал, че изграденото от тарентинците охраняване на входа на залива не може да попречи на практика за установяването на контакти между обсадените в акропола и основните сили на римската армия. Това бил страшен знак както за Анибал, така и за Тарент.

През това време над Капуа — най-важната опора на картагенското господство в Южна Италия — се трупали все по-тъмни облаци. Анибал се занимавал със съдбата на Тарент, като оставил Капуа фактически без всякаква защита. Ето защо, макар че и двамата консули — Квинт Фулвий Флак и Апий Клавдий Пулхер — се намирали в Самниум, римските войски започнали постепенно да засилват натиска си към Капуа с намерение да я подложат на блокада. Капуанци вече започнали да гладуват и изпратили молба до Анибал да нареди да докарат в Капуа зърно от околностите, докато консулите не са нахлули на нейна територия и не са блокирали пътя. Анибал почти не обърнал внимание на съдържащото се в думите на капуанци недвусмислено предупреждение, във всеки случай не направил нищо за предотвратяване на обсадата и само заповядал на Ханон да се премести от Бруциум в Кампания, за да осигури хранителни продукти на Капуа. Избягвайки срещата с неприятеля, Ханон доближил Беневент и разположил лагера си на 3 мили от града. Той заповядал да докарват зърното в този лагер и съобщил в Капуа кога могат да дойдат за него. Обаче в определения ден капуанци (поради лекомислено безгрижие, отбелязва Ливий) изпратили само малко повече от 400 талиги и няколко товарни животни. Това явно не било достатъчно и ядосаният Ханон заповядал на капуанци да дойдат повторно, но този път с достатъчно талиги [Ливий, 25, 13].

От само себе си се разбира, че тези операции било невъзможно да се запазят в тайна: много скоро гражданите на Беневент били наясно за всичко, което ставало в картагенския лагер, и съобщили за това на римските консули в Бовианум. Двамата решили, че на Квинт Фулвий Флак се полагало да попречи на Ханон, още повече че на него специално му била възложена войната в Кампания. Фулвий незабавно тръгнал затам и през нощта влязъл в Беневент. Тия дни Ханон бил извънредно зает с раздаването на зърното. В лагера му се намирали много невъоръжени капуанци с 2000 талиги и изглеждало, че там вече не съществува военен ред. Като се възползвал от толкова благоприятните обстоятелства, Фулвий атакувал картагенците. Големите загуби го принудили да даде сигнал за отстъпление, но римските войници и техните съюзници пелигните, без да обърнат внимание дори на заповедта на консула (нечуван случай в римската армия), нахлули в лагера на картагенците и устроили там страшно клане. Те избили над 6000 картагенски войници, а над 7000 взели в плен, в това число и капуанците, дошли за жито при Ханон. Самият Ханон, който по време на боя кой знае защо се намирал в Коминия Церите (Ливий, [25, 13—14] не съобщава причините), като научил за разгрома на лагера си, набързо се оттеглил в Бруциум с неколцина фуражири, които случайно се оказали при него [пак там].

Капуанците изпратили при Анибал нови пратеници. Двамата консули са в Беневент, съобщавали те на далечния си съюзник (докато Фулвий се сражавал с картагенците, в Беневент пристигнал и Апий Клавдий Пулхер), само на един ден път от Капуа. Войната е почти пред вратите и стените на града. Ако Анибал не им дойде на помощ, Капуа ще падне в ръцете на враговете дори по-бързо, отколкото Арпи. Не бива заради Тарент, още по-малко пък заради акропола му, той да предаде на римския народ изоставената и беззащитна Капуа, след като винаги я е поставял наравно с Картаген. Анибал разбрал добре заплахата в словата на капуанските пратеници: те му напомняли за Арпи, съвсем наскоро преминал към римляните, и за Деций Алтиний — такъв верен, както изглеждало, приятел на картагенците, който въпреки това предложил услугите си на римляните. Опасността и страхът да не загуби Капуа подействали на Анибал: той обещал да се заеме с капуанските работи, а засега изпратил 2000 конници за защита на града от разорение [Ливий, 25, 15].

Апиан [Аниб., 36—37] излага малко по-различно тези събития. Според неговата версия Анибал изпратил в Капуа Ханон с 1000 пехотинци и 1000 конници да осигуряват безопасността ѝ. Когато римляните навлезли в Кампания и разграбили полята на Капуа и другите градове, капуанците помолили за помощ Анибал. Той заявил, че при него в Япигия имало достатъчно продоволствие, и предложил на капуанците да си вземат, колкото искат. Самият Анибал тръгнал от Япигия да пресрещне капуанците и спрял на лагер край Беневент, на р. Калор. Но внезапно, като оставил в лагера си малък гарнизон, той заминал за Лукания, където го повикал Ханон. В негово отсъствие римляните завладели лагера и го разграбили. Струва ни се все пак, че Ливий по-логично и последователно от Апиан описва действията на Анибал.

Предположенията на капуанското правителство се потвърдили напълно. Без да губят напразно време, консулите повели легионите си от Беневент към стените на Капуа. Те се надявали още преди края на консулството си да я завладеят и разрушат. За отбраната на Беневент те повикали от Лукания Тиберий Семпроний Гракх с отряд конници и лековъоръжени пехотинци [Ливий, 25, 15]. В този момент в Лукания, явно не без влияние на успехите на Анибал във Велика Гърция, станали важни събития. Ръководителят на проримската „партия“ Флав (според Апиан — Флавий) неочаквано за римляните изменил ориентацията си и започнал да търси контакти с картагенците. Той решил да скрепи приятелските си отношения с тях с главата на римския военачалник с когото го свързвал договор за гостоприемство. И, разбира се, това обстоятелство увеличило в очите на римляните вероломството и престъпността на Флав. След като се договорил с Магон, който командвал картагенските войски в Бруциум, Флав без затруднения подмамил Гракх в капан и там той и съпровождащите го войници били избити без особени трудности [Ливий, 25, 16; Ап., Аниб., 35]¹²⁷. Разказвали, че Анибал организирал достойно погребение на Гракх. Според друга версия Анибал заповядал да отнесат главата на Гракх на квестора Гней Корнелий в римския лагер и той организирал тържествено погребение на Гракх в Беневент [Ливий, 25, 17].

Така или иначе, гибелта на Гракх почти с нищо не изменила нито положението, нито пък намеренията на римското командване, което просто не обърнало внимание на събитията в Лукания. Преминаването на Тарент, Метапонт и Фурия в картагенския лагер не можело да не се отрази на настроенията на луканийските патриции. Консулите явно разчитали, че като задържат позициите си в Брундизиум и в тарентския акропол, след като завземат Капуа, без трудности ще успеят да възстановят римското господство в Лукания. Римските войски стъпили на територията, която принадлежала на Капуа. Наистина, първото излизане от крепостта на гражданите и изпратените от Анибал картагенски конници завършило с голям успех: римляните били разбити и загубили около 1500 души [Ливий, 25, 18]. Анибал на свой ред също придвижил войските си към Капуа (късно, като знаем, че римляните вече били наближили градските стени) и три дни след пристигането си в Кампания дал сражение на римляните.

Обсипани със стрели и къси копия, притискани от конницата, римските войници стоели непоколебимо, докато техните командващи не дали сигнал за кавалерийска атака. В това време се показали воините на Гракх, които сега командвал Гней Корнелий. И римляни, и картагенци ги приели за подкрепление на противника. И от двете страни последвала заповед за отстъпление. Нито една от страните не осъществила целите си в този бой: Анибал не успял да ликвидира заплахата от блокада, а консулите — заплахата за техните обсадни действия. Изглеждало, че един нов сблъсък е неизбежен. Внезапно Анибал получил учудващо донесение: римският лагер е празен, Фулвий е заминал за Кума, а Апий Клавдий — за Лукания. Не е трудно да си представим какво си е помислил Анибал: най-сетне римляните отново отстъпват, те се признават за победени... След краткотрайни колебания Анибал се спуснал след Апий Клавдий, като разчитал без съмнение на поддръжката на луканийските си съюзници, и пътьом унищожил партизанския отряд на центуриона Марк Центений Пенула (16 000 бойци), който отскоро действал в Лукания. Апий Клавдий, след като поразкарал Анибал в различни посоки и очевидно се откъснал от него (голяма услуга му оказал М. Центений, който отвлякъл Анибал от преследването), се върнал край Капуа. Лъжливото движение, предприето от римското командване, дало блестящи резултати [Ливий, 25, 19].

Консулите отново се заели с още по-голяма енергия и упоритост с обсадата на Капуа. Те укрепили със съответни гарнизони Путеоли и Казилинум и приготвили голема запаси от продоволствие в Казилинум [Ливий, 25, 20]. Приготовленията на римляните внушавали голямо и оправдано безпокойство на Анибал, но този път той се насочил към Апулия, откъдето постоянно му докладвали за успешните действия на претора Гней Фулвий Центимал. Центимал се намирал по това време край стените на Хердония. Анибал, който бил добре осведомен за настроенията на неприятеля (войниците на Центимал буквално налитали на бой), решил да даде сражение. Той не се съмнявал в успеха, след като видял, че Центимал едва задържа в подчинение своите войници, а и освен това бил толкова въодушевен от дотогавашните си успехи, че загубил способността да оценява трезво обстановката. В късна нощ Анибал разположил по околните вили, гори и храсталаци 3000 лековъоръжени пехотинци. Близо 2000 конници дал на Магон и му заповядал да заеме всички пътища за евентуално бягство. На другата сутрин римляните се построили, като се разгънали по дължина без достатъчна дълбочина, както пише Ливий, без никакъв ред. Всеки заставал, където си искал. Още първият натиск на картагенците сломил съпротивата на неприятеля. Като видял, че всичко е загубено, Центимал избягал с 200 конници. В този бой от 18 000 римски войници се спасили не повече от 2000 [Ливий, 25, 20—21].

Тази победа на Анибал, макар и да сплашила римското правителство, се оказала безполезна. Консулите и присъединилият се към тях от Суесула претор Гай Клавдий Нерон продължавали да строят обсадата си от три страни на Капуа. Те подготвяли строителството на валове, издигали редути и толкова успешно отблъсквали всички излизания на капуанците от крепостта, че в края на краищата ги принудили да преустановят опитите си да окажат някакво сериозно противодействие на неприятеля. Капуа отново се обърнала за помощ към Анибал, който междувременно отвел войниците си от Хердония в Тарент, смятайки да овладее тарентския акропол, а оттам без особен успех тръгнал към Брундизиум, където разчитал да намери привърженици и с тяхна помощ да завладее града. Анибал отговорил високомерно на капуанци: веднъж вече той бил накарал консулите да снемат обсадата и сега щяло да стане пак същото. Обаче, когато капуанските пратеници се завърнали, градът им вече бил обграден с двоен ров и вал. Преди да започнат обсадата по всички правила, римските власти сметнали за нужно да предложат на гражданите на Капуа да напуснат до средата на май града и да отнесат със себе си имуществото си, като им обещали запазване на свободата и собствеността им. Капуа категорично отказала, като облякла отказа си в предизивикателно високомерна и груба форма. Започнала обсадата на Капуа, а с нея и новият етап на войната в Италия [Ливий, 25, 22].

Трябва да кажем, че обсадата на Капуа без съмнение компенсирала с лихвите всички неуспехи на римляните в Южна Италия и Велика Гърция. Римското командване не напразно концентрирало точно в този пункт всичките си основни усилия. Вместо да получи помощ от Капуа, Анибал трябвало сам да ѝ оказва помощ, а и той, и римляните знаели отлично, че още при първия опит на Фулвий и Апий Клавдий Анибал не само не успял да снеме обсадата, но даже се хванал на ловката маневра, която го отвлякла от града. Сега той бил възпрепятстван и от обсадата на Капуа, и от римския гарнизон в акропола на Тарент. Без съмнение падането на Капуа би повлякло след себе си преминаването на всички или почти на всички съюзници на Анибал на страната на Рим. Зает с Тарент, Анибал не обърнал нужното внимание на тази смъртна опасност и даже когато обсадата вече започнала, фактически я пренебрегнал.

На другия театър на военните действия, в Сицилия, обстановката през 212 г. се развивала много неблагоприятно за Картаген. Най-важното събитие тук било падането на Сиракуза, което довело логично до окончателното изгонване на картагенците от Сицилия.

Общо казано, макар че обсадата на Сиракуза след неуспеха на паметния щурм от 214 г. се провеждала с цялото старание, на което римляните били способни, тя изглеждала на Марцел, който, както и преди, командвал римските войски в Сицилия и ръководел непосредствено операциите в района на Сиракуза, напълно безперспективна работа. Не можело и да се мисли за завземане на града със сила: отбранителните механизми на Архимед представлявали смъртна опасност за всеки, който би дръзнал да наближи сиракузките стени. Блокадата на града се оказала слабо ефективна, така че Сиракуза получавала редовно продоволствие от Картаген [Ливий, 25, 23]. Марцел възлагал надеждите си само на дезертьори и на проримски настроените сиракузци както в своя лагер, така и в обсадения град (според Ливий в римската армия се намирали няколко от най-знатните сиракузци, изгонени заради пълното си несъгласие с антиримската политика).

Доста дълго сиракузките изгнаници не успявали да установят контакти със своите приятели зад градските стени. Сиракузките власти следели особено бдително да не се допуснат каквито и да било срещи и преговори. Накрая се намерил случай: робът на един от изгнаниците получил достъп в града като беглец и там имал възможност да говори с малцината, които приближените на Марцел сиракузци смятали за най-надеждни врагове на Епикид и неговото правителство. Този роб могъл да съобщи на събеседниците си твърде утешителни новини: Марцел, който вече бил известен, както споменахме, от слуховете за разправата, която устроил или уж бил устроил в Леонтина, предлагал, ако Сиракуза се предаде, да запази свободата на гражданите и правото им да имат свои закони — с други думи, обещавал да запази полисното самоуправление и суверенитет в рамките на „съюза“ с римляните, т. е. в условията на римско владичество. От само себе си било ясно и, разбира се, нямало нужда от допълнителни пояснения, че в Сиракуза щяло да дойде на власт ново правителство — тези, които ще съборят Епикид и ще предадат града в ръцете на римските войници. Преговорите били започнати.

Няколко сиракузци, покрити с мрежите в една рибарска лодка, се промъкнали по море от града в римския лагер и там установили връзка с изгнаниците. Постепенно тези пътувания започнали да зачестяват, в блокирана Сиракуза броят на хората, замесени в заговора, растял и вече достигнал 80 души... Внезапно всичко рухнало. Атал, приближен на заговорниците, но очевидно не напълно посветен в техните замисли (Ливий, [25, 23] твърди, че го е оскърбило проявеното към него недоверие), съобщил каквото знаел, на Епикид. Заговорниците били заловени и след мъчения — екзекутирани [пак там]. Наскоро обаче на Марцел се удал друг случай.

Всичко започнало оттам, че Сиракуза се опитала да установи непосредствен контакт с македонския цар Филип V. Всъщност този неин опит продължавал аналогичната политика на Анибал и в крайна сметка трябвало да укрепи създадената от него система от антиримски съюзи. От Сиракуза изпратили за преговори в Македония спартанеца Дамип, но и него го постигнала същата участ, както и първата мисия на Филип V до Анибал — Дамип попаднал в плен на римляните. Епикид се заел енергично да ходатайства да го откупи и Марцел охотно се отзовал на молбата на сиракузкото правителство: намиращите се във война с Филип V римляни смятали за целесъобразно да си осигурят поддръжката на Етолийския съюз, с който Спарта била свързана с приятелски връзки. Преговорите се водели в една местност до така наречения Трогилски залив (северния бряг на полуострова, на който се намира Сиракуза), близо до кулата Галеагра. По време на доста честите пътувания за срещи със сиракузките представители един от римляните открил, че на това място стената е сравнително ниска и човек може да се изкачи по нея и с не много висока стълба [срв. Полибий, 8, 37, 1]. Той съобщил наблюденията си на Марцел. Римският командващ виждал, разбира се, че точно тук сиракузци пазят още по-бдително града. Нямало и най-малка възможност за приближаване до стената [Ливий, 25, 23].

Накрая в римския лагер пристигнал беглец (Сосистрат; вж. Фронтин [3, 3, 2]) и разказал, че в обсадения град се провежда обичайното тридневно празненство в чест на богинята Артемида. Храната на пиршеството не достигала, но затова пък се леело изобилно вино, което Епикид щедро раздавал на народа. Щом узнал това, Марцел решил да използва подходящия момент и да нахлуе в града.

Късно през нощта, когато пияните сиракузки стражи спели мъртвешки сън или продължавали да пият, без да обръщат внимание на нищо, отряд римляни от 1000 бойци в пълна тишина проникнал в града и се приближил до Хексапилон. Там римляните разбили малка вратичка до главните порти. През това време другите римски воини под звуците на тръбите с викове и шум започнали да завземат стените. Едва пробудили се и изтрезнели, стражите, мислейки, че вече всичко е загубено побягнали, накъдето им видят очите, скачали от стените и само увеличавали паниката и безредието. Други продължавали да спят. На разсъмване вратата Хексапилон била разбита и Марцел влязъл в града с всички останали войски (в районите на Тиха и Епиполе). Епикид, който се прехвърлил от остров Ортигия, имал намерение да нахлуе в Епиполе и да изгони врага оттам, но явно силите му не достигнали. И той се върнал обратно [Полибий, 8, 37, 2—11; Ливий, 25, 23—24; Плут., Марц., 18]. Може би Тит Ливий е прав [25, 24], че Епикид се е страхувал от въстание на приятелски настроените към Рим елементи, които можели да завземат останалите райони на града и да затворят пред него вратите на Ахрадина.

Както и да е, в ръцете на Епикид все още оставали Ахрадина и остров Ортигия, когато Марцел предложил да започнат преговори за предаването на града [пак там]. Обаче вратите на Ахрадина и нейните стени били заети от дезертьори, напуснали някога римски или съюзни на тях стягове и сега се сражавали в сиракузката армия. Разбирайки, че във всички случаи ги очаква неминуема гибел, те не позволявали никому даже да припари до стените. Положението на Марцел в Епиполе се усложнило чувствително. Той не успял да завладее Ахрадина, а още по-малко Ортигия от движение. Мирните преговори се оказали невъзможни. Освен това в тила, на крайната западна точка на Сиракуза на хълма Евриал една очевидно непристъпна малка крепост била все така заета от сиракузки гарнизон под командването на назначения от Епикид аргосец Филодем [Ливий, 25, 25].

Хълмът Евриал бил стратегически много важен. Той доминирал над пътя, който водел в дълбочината на острова, тъй че намиращите се там сиракузци можели сериозно да затруднят продоволствените доставки на римляните. Освен това нататък можели да отидат картагенските войски на Химилкон и отрядите на Хипократ, за да избият след това римляните по улиците на Епиполе. Марцел заповядал да се отдръпнат към Евриал и се опитал да завърже преговори с Филодем, като изпратил при него Сосид, един от убийците на Хиероним. Филодем размишлявал, колебаел се и явно протакал преговорите — ясно било, че очаква Химилкон и Хипократ. Като нямал възможност засега да овладее Евриал, Марцел отново отвел войските си във вътрешността на града и ги разположил между Тиха и сиракузкия Неапол. Той се опасявал, че ако навлезе в по-населените квартали, войниците му ще се спуснат да грабят населението и тогава в случай на опасност няма да може да даде организиран отпор [Ливий, 25, 25]. Впрочем не можело и да се говори за някаква що-годе ефективна борба с грабежите и насилията. Все пак те започнали. В лагера на Марцел дошли пратеници на населението на Тиха и Неапол с молба да спре пожарите и убийствата. Въпросът се видял на Марцел толкова сериозен и труден, че за неговото решение той свикал специално заседание на военния съвет и едва след като получил общото съгласие, заповядал да не посягат на личността на свободните хора. Всичко останало Марцел оставил на армията си за грабеж и унищожение [срв. Плут., Марц., 19; Диодор, 26, 20, 1]. След като укрепил лагера си срещу внезапно нападение, Марцел дал дългоочаквания сигнал. От нетърпение римляните разбили вратата на собствения си лагер и се пръснали из улиците и площадите. В този шум и безпорядък не бил убит нито един гражданин, понеже римските войници строго спазвали заповедта на своя командващ. Но грабежът спрял едва тогава, когато разграбили всичко, което можели да отнесат [Ливий, 25. 25].

Междувременно Химилкон и Хипократ явно закъснявали, на Филодем му било все по-трудно да се задържа на Евриал и той решил в края на краищата да предаде укреплението, като запазил за себе си и за отряда си правото да отидат на Ахрадина при Епикид. Марцел се съгласил на драго сърце с това условие: предаването на Евриал му давало възможност да избегне нападение в тила и да съсредоточи всичките си сили върху обсадата на Ахрадина [пак там]. Освен това отиването на Филодем при Епикид, без да промени нещо в съотношението на силите, увеличавало броя на гърлата там и съответно — продоволствените затруднения.

В Сицилия успехите на римската армия в Сиракуза предизвикали силна тревога. Сицилийските градове заставали открито на страната на Хипократ, изпращали му продоволствие и войска, като се събрали към 20 000 пехотинци и 5000 конници [Ап., Сиц., 4]: те разбирали, че падането на Сиракуза ще доведе в края на краищата до установяване на римска власт на целия остров.

Докато се разигравали тези събития в Сиракуза, картагенското правителство и командването на пуническите войски в Сицилия предприели мерки да организират съпротивата. Като изчакал удобен момент, командващият картагенския флот Бомилкар оставил на Епикид 55 кораба и бързо заминал начело на ескадра от 35 морски съда за Картаген. Там той докладвал за положението, в което се оказала Сиракуза, и след няколко дни се върнал, предвождайки 100 кораба [Ливий, 25, 25]. Най-сетне Химилкон и Хипократ приближили по суша Сиракуза. След като предварително съобщил в Ахрадина намеренията си, Хипократ нападнал предишния римски лагер, командван от Криспин. Едновременно с това Епикид нападнал Марцел, а картагенците направили десант, за да попречат на Марцел да помогне на Криспин. Всички тези операции не донесли желания резултат. Криспин принудил Хипократ да бяга, а Марцел накарал Епикид да се върне обратно в Ахрадина [Ливий, 25, 26].

Страните започнали да се готвят за нови сражения, но в този момент (било есен) и в картагенско-сиракузкия, и в римския лагер започнала епидемия, предизвикана от непоносимата жега и отровните блатни изпарения. Смъртта косяла войниците и на двете армии, но римляните, които се намирали в града и имали възможност да се скрият в домовете, пострадали по-малко, отколкото картагенците. Сицилийците на служба при Химилкон и Хипократ се разбягали по градовете си. Картагенската армия загинала пред стените на Сиракуза [Ливий, 25, 26].

Доколкото можем да съдим, тежката несполука не отслабила, поне на първо време, решителността на картагенците и на самите сицилийци да се борят за изгонването на римляните от Сицилия. Ония сиракузци и други сицилийци, които съвсем доскоро съставяли отряда на Хипократ, завзели два малки града — единия на 3, а другия на 15 мили от Сиракуза — и оттам започнали да свикват нови войски за борба с Марцел.

Бомилкар, сега единствен представител на пуническото висше командване на острова, отново заминал за подкрепления в Картаген. Там той убедил съвета, че съществува реална възможност да пленят загнездилите се в Сиракуза римляни, и се върнал в Сицилия начело на нов огромен флот от 130 бойни и 700 транспортни кораба. Ветровете, които помогнали на Бомилкар да пристигне благополучно в Сицилия, докато плавал край южния бряг на острова, сега му пречели да заобиколи нос Пахин. От своя страна Епикид оставил отбраната на Ахрадина на командирите на наемните отряди и тръгнал по море да пресрещне Бомилкар. Виждайки, че на острова се свиква ново антиримско опълчение и че на помощ на това опълчение е пристигнал картагенският флот, Марцел решил да попречи на Бомилкар да влезе в Сиракуза. Недалеч от нос Пахин римският и картагенският флот очаквали само благоприятно време, за да се срещнат в решителен бой, но когато това време настъпило, Бомилкар внезапно излязъл в открито море, изпратил заповед до транспортните съдове, които стояли в Хераклея Минойска, да се връщат в Картаген, а сам отплавал за Италия, с курс към Тарент [Ливий, 25, 27]. Може би станало така, понеже в последния момент му дошло наум, че неговата помощ е нужна на Анибал на италианския театър на военни действия, че тъкмо там, а не под стените на Сиракуза той ще окаже решаващо влияние на хода и изхода на войната... Според Полибий [9, 9, 11] Бомилкар отишъл в Италия по молба на тарентинци, за да им помогне в борбата против римляните. Както и да е, сицилийските гърци изтълкували неочакваната постъпка на Бомилкар в смисъл, че Картаген се отказва от борбата за Сицилия. Епикид не искал отново да се озове в обсадения град и заминал в Акрагант да изчака там края на войната [Ливий, 25, 27]. Именно там, в Акрагант, се укрила и част от картагенската пехота под командването на Ханон [Ливий, 25, 40]. Сицилийците, които стояли недалеч от Сиракуза и съвсем доскоро активно се готвели за нови сражения, започнали преговори с Марцел за условията за предаването на Сиракуза [Ливий, 25, 28].

Условията, при които стигнали до споразумение двете страни, били следните. Всичко, което съвсем доскоро и където и да било принадлежало на царете, сега щяло да принадлежи на римския народ. С това се решавала съдбата на Сиракуза, на Леонтина и на другите градове, които били досега под властта на Хиерон II и Хиероним. Всички останали сицилийци запазвали свободата и законите си, т. е. суверенното си самоуправление [пак там]. Очевидно последното условие не засягало територията, която преди началото на военните действия била римска провинция, макар че в текста на договора, цитиран от Ливий, за това изобщо нищо не се споменава. След като постигнали тези условия, сицилийските представители взели разрешение от управниците на Сиракуза, на които Епикид бил възложил отбраната на Ахрадина и Ортигия, когато отплавал да пресрещне Бомилкар, да влязат в града. Там, докато разказвали на роднини, приятели и познати за резултатите от преговорите си с Марцел (очевидно те наблягали особено на това, че след заминаването на Бомилкар и следователно след отказа на картагенците да се намесват в сицилийските работи, след като Епикид изоставил на произвола на съдбата привържениците си, всяка съпротива срещу римляните е безполезна), те организирали междувременно държавен преврат и убийството на наместниците на Епикид (Помоклит, Филистон и Епикид Синдон [Ливий, 25, 28]), може би поради това, че те се противопоставяли активно на мирните преговори. Заговорниците свикали народното събрание и убедили гражданите да се възползват от случая и да започнат мирни преговори. На новите магистрати било поръчано да изберат помежду си хора, които да изпратят при Марцел. Обаче, докато в римския лагер се водели преговорите, в Сиракуза отново започнали стълкновения и бунтове: римските дезертьори, които се страхували от наказанието на Марцел и поради това, естествено, следили с голямо безпокойство хода на преговорите, убедили наемните войници от сиракузката армия, че и тях ги чака същата участ. Наемниците избили току-що избраните за водене на преговорите магистрати и се пръснали из града, като избивали по пътя си всички срещнати сиракузци и разграбвали всичко, каквото им попаднело. Постепенно яростта им започнала да стихва. Те избрали шестима командири, за да не остават без власт и ръководство. На трима от тях поверили отбраната на Ахрадина, а на другите трима — на остров Ортигия. Постепенно, вниквайки в съдържанието на преговорите, наемниците стигнали до извода, че тяхното положение е по-благоприятно, отколкото положението на хората, които изменили на римския пряпорец. И сиракузките пратеници, върнали се от римския лагер, ги убеждавали в това: римляните нямат никакви причини, казвали те, да преследват или наказват наемниците [Ливий, 25, 29 — 30].

И пратениците, и римското командване обръщали специално внимание на ибериеца Мерик, един от тримата избрани от наемниците командири, под чието ръководство се намирала Ахрадина. Изпратили при него един испанец, който именно склонил Мерик на предателство. Мерик настоял да прекратят преговорите и да усилят охраната на всички подстъпи към Ахрадина (за целта той предложил да разделят отбранителната линия на отделни участъци и да предадат всеки от тях под командването на някой от вождовете на наемниците), като взел под свой контрол местността от извора Аретуза до входа на голямото пристанище край южната покрайнина на Ахрадина. В късна нощ Марцел закарал там голяма квадрирема и направил десант. Мерик пуснал римляните през вратата близо до Аретуза. На разсъмване Марцел започнал щурма на Ахрадина. Докато войниците се стичали отвсякъде, за да дадат отпор на неприятеля, той направил още един десант на остров Ортигия и след кратка схватка го завладял [Ливий, 25, 30]. В ръцете на сиракузци останала само една част от Ахрадина, когато Марцел заповядал да спрат настъплението: той се боял да не би войниците му да разграбят безбройните богатства на сиракузките царе [пак там]. Като се възползвали от затишието, дезертьорите напуснали града, а жителите излезли при победителя и го молели вече само да им запази живота. Марцел изпратил на Ортигия гарнизон за охрана на царската хазна, поставил караул в домовете на ония, които от самото начало на боевете се намирали в римската армия, и предал Ахрадина на войниците си да я разграбят. По време на тази вакханалия от насилия и грабежи (Ливий разказва, че „видени бяха много отвратителни примери на злоба, много — на алчност“) загинал и Архимед, задълбочен в изучаване на някакъв чертеж на пясъка. Според Ливий [25, 31] Архимед бил убит от войник, който не знаел с кого се е сблъскал. Марцел се огорчил от тази смърт и се погрижил за погребението на великия учен, а роднините му защитил от насилия.

Гибелта на Архимед дълго време била сюжет на много разкази. Плутарх [Плут., Марц., 19], който като Ливий се старае да убеди читателя, че смъртта на Архимед дълбоко била огорчила римския командващ, предава три разказа за неговата кончина. Според единия от тях Архимед бил изцяло погълнат в изучаването на геометрични чертежи. Той не обръщал внимание на втурналите се из улиците римляни и даже не знаел, че градът бил вече завзет от неприятеля. Когато внезапно пред Архимед застанал римски воин и го повикал при Марцел, ученият отказал, като обяснил, че още не е решил задачата и не е завършил доказателствата. Войникът измъкнал меча от ножницата си и заклал Архимед. Според другата версия, когато при Архимед дошъл римският войник с меч в ръка, ученият помолил да му даде малко време, за да не остане нерешена задачата, с която се занимавал. Убиецът го пронизал с меча си, без да обърне внимание на думите на Архимед. И още един разказ, запазен от Плутарх: Архимед отивал при Марцел и носел математически инструменти. Войниците, които го срещнали по пътя, решили че носи съкровища и го убили, за да го ограбят. От Валерий Максим [8, 7, 7] също има запазено предание, че Марцел бил заповядал да пощадят Архимед, който бил убит не само без знанието, но и въпреки изричното нареждане на Марцел. Архимед казал на войника, нахлул в къщата му: „Не разваляй това [чертежа]!“ Римлянинът, оскърбен от тези думи, му отсякъл главата. В изложението на Диодор [26, 18] и Дион Касий [фрагм., 45] Архимед бил задълбочен в работата си, когато някакъв римлянин застанал пред него. Без да види кой му пречи, Архимед казал: „Отдръпни се, човече, от чертежа ми!“ Сграбчен от врага и разбрал, че е попаднал в ръцете на римлянин, старецът се развикал: „Някой от моите да ми подаде някакво оръжие!“ Уплашеният римлянин го убил на място. Марцел оплакал Архимед и заповядал да го погребат тържествено в семейната му гробница. Убиецът бил екзекутиран. Според Зонара [9, 5] Архимед чертаел някакъв чертеж, когато при него дошъл римският войник. За главата ми е дошъл — рекъл си Архимед, — а не за чертежа, и продължил да работи, като почти не обърнал внимание на войника. Едва успял да каже „отдръпни се, човече, от чертежа“ и бил убит от разгневения римлянин. Зонара не смята за нужно да говори каквото и да било за действията на Марцел и се ограничава с констатацията: „като ги завладели (Ахрадина и остров Ортигия — б. а.), римляните убили мнозина други и Архимед“. Според тази линия Марцел не е заповядвал да пощадят учения, не се е опечалявал от гибелта му, още по-малко пък е наказвал някого.

Както и в много други случаи, принудени сме да оставим открит въпроса за обстоятелствата около смъртта на Архимед и за истинската реакция на Марцел спрямо това събитие. Фактът си остава: Архимед бил убит по време на дивата оргия от грабежи и убийства, допусната от Марцел в Сиракуза. Не е изключено Марцел да е сметнал за нужно да демонстрира скръбта си по повод на един толкова печален инцидент и да е отдал последната дължима почит на убития: при създадената ситуация и в самата Сицилия, и в Балканска Гърция, кдето римляните се нуждаели отчаяно от поддръжката на гръцките съюзи срещу Филип V, за римляните политически било съвсем неизгодно да се проявяват в ролята на убийци и насилници, избиващи хладнокръвно най-добрите представители на гръцката мисъл. Ще припомним, че римляните вече се опитвали да привлекат на своя страна делфийския оракул. Сравнението с Анибал, в чийто щаб, както казахме, се намирали гръцки литератори, би било твърде неизгодно за тях¹²⁸. Тъй или иначе, със сигурност се знае [Циц., Държ., 1, 14], че Марцел посветил една от знаменитите Архимедови „сфери“ на Храма на мъжеството, а другата взел за себе си като полагаща му се част от плячката. В неговото семейство тази реликва се предавала от поколение на поколение.

Безспорно обаче е нещо друго: в Сиракуза, след като тя се оказала под властта на римляните, не било никак безопасно да се напомня за Архимед — един от организаторите на съпротивата срещу римското нашествие, вероятно най-безкомпромисния враг на римляните¹²⁹. Трябва да предполагаме, че с това може да се обясни фактът, че гробът на Архимед бил изоставен и забравен и едва Цицерон чак през I век успял с много мъки да го открие [Циц., Туск., 5, 64—66].

С превземането на Сиракуза войната в Сицилия все още не била приключена. В сицилийските градове ставали сблъсквания между привържениците на Рим и привържениците на Картаген. Само намесата на Марцел успяла да осигури победата на проримските групировки [срв. Плут., Марц., 20]. За отстъпките, които Марцел бил принуден да прави, говори свидетелството на Апиан [Сиц., 5]: когато сключвал договора с Тавромений, Марцел се отказал от правото за разполагане на римски гарнизон в града и за набиране на войници от него за спомагателните части на римската армия. В Акрагант все още бил Епикид. Там се намирал и Ханон с картагенските подразделения. Освен това Анибал изпратил там и Мутон — гражданин на Хипон Диарит, — който бил изучил добре военното дело под негово ръководство. Епикид и Ханон предоставили на Мутон нумидийските конници. Анибал очевидно все още не губел надежда да възстанови положението на острова.

И действително, със смели рейдове начело на своя отряд Мутон отново вдигнал антиримското движение в цяла Сицилия. Накрая Епикид и Ханон заедно с Мутон извели войските си край река Химера. Там Мутон успял да разбие римляните в няколко сражения, но бунтът на нумидийците, част от които внезапно заминали за Хераклея Минойска, го принудил да се откъсне от борбата с римляните. Докато той отсъствал, Ханон и Епикид решили да дадат сражение. Но техните войници не издържали дори и на първия натиск и побягнали. След тази победа Марцел се върнал триумфално в Сиракуза [Ливий, 25, 40—41; Зонара, 9, 7].

Падането на Сиракуза и разгромът на картагенците и гърците при река Химера предрешили изхода на борбата за Сицилия. Макар че в Акрагант все още имало картагенски войски и отреди на Епикид, островът се превърнал в римска провинция. Всички планове на картагенското правителство, всички военнополитически намерения на Анибал, свързани със Сицилия, и по-специално със Сиракуза, претърпели провал. Вместо да свързва Анибал с Картаген, Сицилия се превърнала в непреодолима преграда, която откъсвала пуническата армия в Италия от възможните източници за подкрепление. Вместо да се превърне в сигурен тил на армията на Анибал, тя станала плацдарм, откъдето всеки момент можело да се очаква и нахлуване на римските войски в Африка, и удар по Анибал през южните райони на Апенинския полуостров. Рухвала надеждата за създаване на македоно-тарентско-капуанско-сиракузко-картагенска коалиция за унищожаване на Рим. В Тарент акрополът бил зает от римляни, Капуа била обсадена, Сиракуза — завзета от Марцел. Какво повече? Може би само новият рейд на Тит Отацилий в Африка. Няколко дни преди превземането на Сиракуза, като нахлул рано сутринта с 80 квинквереми в пристанището на Утика, той отмъкнал натоварените с продоволствие транспортни кораби, опустошил полята около Утика и се върнал триумфално в Лилибей [Ливий, 27, 31]¹³⁰.

В Испания кампанията от 211 г. започнала при следните обстоятелства. Както знаем, по това време на Пиренейския полуостров се намирали две римски армии: едната под командването на Публий Корнелий Сципион и другата в подчинение на брат му Гней. Когато настъпил сезонът на бойните операции, римските пълководци напуснали зимните си лагери и обединили силите си. Насреща си имали три армии на картагенците: две от тях — под командването на Хасдрубал, синът на Гисгон, и на Магон, синът на Хамилкар Барка — се намирали в общ лагер на около пет дни път от римляните, а третата била край град Анторга (оглавявал я Хасдрубал, синът на Хамилкар Барка). Братята Сципион свикали военен съвет, за да разработят плана на кампанията и да определят целите ѝ за най-близко време. Участниците в съвета стигнали до единодушно мнение: ако досега се стараели само да попречат на Хасдрубал Баркид да си пробие път към Италия, вече (явно след блестящите успехи от предишните кампании) е дошло време да се приключи войната в Испания. Средствата трябвало да стигнат: към римляните се присъединили 20 000 келтибери — твърде страшна сила за времето. Отначало римското командване решило да нанесе удар на Хасдрубал, сина на Хамилкар Барка. Всички били уверени в успеха и се тревожели да не би Хасдрубал, синът на Гасгон, и Магон Баркид, уплашени от неговото поражение, да избягат в планините и да проточат войната. Затова римляните разделили войските си. Публий Корнелий Сципион повел две трети от предишната армия срещу Магон Баркид и Хасдрубал, сина на Гисгон; Гней Корнелий Сципион повел една трета от досегашната армия и келтиберите към Анторга срещу Хасдрубал Баркид [Ливий, 25, 32]. Картагенците оставили римляните да започнат първи военните действия.

Добре разбирайки, че Гней Сципион фактически възлага всичките си надежди на келтиберите, Хасдрубал Баркид направил всичко възможно да ги откъсне от римляните. Неговите аргументи се оказали толкова убедителни и за редовите келтиберийски войници, и за техните вождове, че те напуснали римския лагер, като заявили на тръгване, че междуособици им пречели да вземат участие в мероприятието на братята Сципион. Гней, който сега нямал нито достатъчна армия, за да осъществи първоначалния си план и да се сражава с Хасдрубал Баркид, нито възможност да се обедини с брат си, решил да отстъпи, като по възможност избегне боя на открита местност. Картагенците го следвали по петите [Ливий, 25, 33].

Положението на Публий Корнелий Сципион също ставало все по-трудно. Нападенията на нумидийската конница на Масиниса постоянно тормозели войниците му. Ударите, които им нанасяли, от ден на ден ставали все по-осезаеми, така че в края на краищата римляните се оказали обсадени в пълния смисъл на думата в собствения си лагер. Слухът, че един от испанските вождове, Индебил, идвал на помощ на картагенците и водел със себе си отряд суесетани от 7500 души, разтревожил силно Сципион. За да предотврати най-лошото и поне да не допусне Индебил да се съедини с картагенците, Публий Сципион се устремил срещу него през нощта, като оставил в лагера малък гарнизон под командването на Тиберий Фонтей. Сражението започнало от движение и римската пехота вече като че ли започвала да побеждава, когато изведнъж от фланговете я нападнали нумидийските конници, а в тил — картагенците, които очевидно внимателно следели всяко движение на Публий. По време на боя Публий Корнелий Сципион бил убит и неговата гибел предрешила края: останали без командване, римляните се разбягали и много от тях били посечени, както бягали [Ливий, 25, 34]. Според данните на Апиан [Исп., 15] Публий Корнелий Сципион бил убит по време на рекогносцировка, която извършил с малоброен отряд конници.

Веднага след тази победа Хасдрубал, синът на Гисгон, и Магон Баркид повели войските си, за да ги присъединят към войските на Хасдрубал Баркид. Щом забелязал тяхното пристигане, Гней Сципион решил да отстъпи отново и през нощта напуснал лагера си. На разсъмване картагенците започнали преследването, като изпратили напред нумидийската конница, която принудила римляните да спрат и да приемат боя. До падането на следващата нощ Сципион успял да заеме кръгова отбрана на един хълм, доминиращ над местността, и даже да издигне нещо като заграждение от обозния товар. Обаче римските войници не можели да се съпротивляват на числено превъзхождащия ги противник. Като разблъскали нахвърляните тежести, картагенци, испанци и нумидийци си разчистили пътя и започнали клането. Повечето римляни се укрили из околните гори, а след това избягали в лагера на Тиберий Фонтей. Гней Сципион загинал по време на боя — според едни разкази той бил убит на самия хълм, а според други избягал в една кула близо до хълма и там загинал, когато картагенците я завзели {Ливий, 25, 35—36; срв. също Ап., Исп., 15].

Смъртта на двамата братя Сципион и разгромът на римската армия открили пътя на картагенците към северната част на Пиренейския полуостров и те бързо се насочили към Ибер, накъдето отстъпвали и останките на римските войски, събрани от конника Л. Марций и обединени с Фонтей. Когато римляните се прехвърлили през Ибер и започнали да строят лагера си, те избрали за свой командващ Л. Марций. Хасдрубал, синът на Гисгон, също пресякъл Ибер и наближил римския лагер. Сражавайки се с мъжеството на отчаяния, римляните отблъснали нападението на картагенците и те се оттеглили, демонстрирайки пълно пренебрежение към противника, съвсем наскоро разбит от тях на пух и прах. Те били крайно невнимателни при охраната на лагера си, както и при наблюдението на противника. Пуническото командване не сметнало за нужно да вземе предпазни мерки, тъй като насреща били останките от армията на братята Спицион, от които то мислело, че не може да се очаква някаква сериозна опасност. Използвайки това, Л. Марций решил да обкръжи лагера на Хасдрубал, сина на Гисгон. Късно през нощта римляните нахълтали в картагенския лагер и го унищожили [Ливий, 25, 37—39]. Ливий, който тук се придържа към римската аналистична традиция, е склонен очевидно да надценява победата на Л. Марций, на чието описание, разбира се, е отделил повече място, отколкото на гибелта на братята Сципион и на разгрома на цялата римска армия на Пиренейския полуостров¹³¹.

Победата над Публий и Гней Сципион отново предала в ръцете на картагенците Испания южно от Ибер. Все пак не бива и да подценяваме значението на стореното от Л. Марций: той превърнал безформената маса от избягнали гибелта войници във войсково формирование, способно да се съпротивлява успешно срещу картагенците и даже да им нанася сериозни удари, и удържал римския плацдарм на север от Ибер. Сега войната в Испания можела да започне отначало.

През това време събитията на Балканския полуостров, в които играел най-активна роля съоюзникът на Анибал — македонският цар Филип V, се развивали по своя логика. Неуспехът при Аполония не спрял действията на Филип в Илирия.

Още през 213 г. той завладял град Лис на илирийското крайбрежие на Адриатическо море [Полибий, 8, 15—16] на северната граница на илирийското царство, а след това отнел Атинтания и Партиния от римляните. Повечето илирийски градове му се предали без съпротива [Полибий, 8, 16, 10]. Римляните се оказали само с една тясна ивица земя на адриатическото крайбрежие на Илирия. Изглеждало, че само с още едно усилие Филип V ще изтика римляните в морето и утвърдил по този начин окончателно господството си в северната част на Балканския полуостров, ще може да се намеси в италийските работи. Обаче и тук римляните успели да противопоставят своята енергия и настойчивост на победите на македонския цар (а следователно и на замислите на неговия картагенски съюзник). Като нямало засега възможност да задържи на Балканския полуостров достатъчно сили за унищожаване на македонската армия, но си запазвало плацдарма, римското правителство очевидно още през 212 г. започнало тайни преговори с Етолийския съюз — естествен противник на Филип V в борбата за хегемония в Балканска Гърция. Анибал вероятно нищо не е знаел за тези контакти, а и да е знаел, нищо не е направил, за да предотврати една тъй важна победа на римската дипломация. Пък и какво ли можел да направи? Всеки съюзник на Филип V автоматично ставал враг на етолийците и следователно, даже при по-благоприятна военнополитическа ситуация, Анибал не можел да разчита да ги привлече на своя страна с каквито и да било хитрости.

VII

При започването на кампанията от 211 г. вече станало ясно, че център на военните действия ще бъде Капуа и че именно нейната съдба ще определи изхода и на кампанията, а и на военните действия в Италия въобще. Не случайно Римският сенат не само продължил срока на пълномощията на обсаждащите Капуа Квинт Фулвий Флак и Апий Клавдий Пулхер (през тази година били избрани за консули Гней Фулвий Центимал и Публий Сулпиций Галба), но и им заповядал да не се отделят от стените на Капуа, докато не я завземат.

Не случайно и Анибал, който известно време се колебал между желанието да превземе на всяка цена тарентския акропол и необходимостта да окаже помощ на Капуа, решил в края на краищата да съсредоточи всичките си усилия в района на Капуа. За това допринесли получените от Капуа сведения за тежкото положение, в което се оказал градът, откъснат от външния свят и лишен от продоволствие, и че между обсадители и обсадени започнали схватки, при които побеждавали ту капуанската конница, ту римската пехота [Ливий, 26, 4]. И Анибал, както и римското правителство, отлично разбирал, че съдбата на Капуа ще окаже решаващо влияние върху развитието на събитията в Южна Италия. Ето защо, след като оставил в Бруциум по-голямата част от обоза и тежковъоръжените си войници, той повел за отбрана пехота и конница, след които идвали още 33 слона, и пристигнал с ускорен марш в Кампания, като отново заел позиции край планината Тифата.

След като завладял пътьом малката крепост Галатия и изгонил оттам римския гарнизон, Анибал намерил начин да уведоми обсадените за времето, когато се канел да нападне римските войски, та и капуанци да нанесат удар на врага и да отвлекат част от силите му върху себе си. При така създалото се положение римското командване решило да раздели войските си: Апий Клавдий Пулхер трябвало да се сражава с капуанци, Квинт Фулвий Флак — да се изправи срещу Анибал, пропреторът Гай Клавдий Нерон заел пътя към Суесула, а легатът Гай Фулвий Флак заел със съюзническата конница местността, граничеща с река Вултурн.

Битката се развивала точно според предвижданията на пълководците и на двете армии. Капуанци нападнали легионите на Апий Клавдий, който отначало успешно отблъсквал атаките им, а след това ги изтласкал към портите. Анибал се сражавал с легионите на Фулвий и на първо време постигнал сериозен успех: един от легионите (шести, както казва Ливий) не издържал натиска на испанските наемници на Анибал и отстъпил, а отрядът испанци, съпроводен от три бойни слона, пробил строя на римляните и приближил до вала на римския лагер. Тук Фулвий организирал ожесточена съпротива и със серия контраатаки принудил картагенците да спрат. Виждайки, че испанският му отряд гине под ударите на римляните, че враговете отблъскват упорито всички опити да се завземе лагера им (по време на боя загинали бойните слонове; телата им изпълнили рова пред лагерния вал, така че войниците се биели не само на вала, а и върху труповете на животните, които образували нещо като мост), Анибал заповядал на своите хора да отстъпят. Фулвий не пожелал да ги преследва [Ливий, 26, 5—6]. Ливий [пак там] предава и друг разказ за това събитие: нумидийците и испанците заедно със слоновете някак неочаквано проникнали в римския лагер, предизвикали там паника, а знаещите латински Анибалови войници заповядали на римляните от името на римския командващ да бягат от лагера към близките планини, защото лагерът вече бил завзет от Анибал. Всичко свършило обаче с избиването на проникналите в римския лагер войници, а слоновете били прогонени с огън.

Апиан [Ап., Аниб., 41] също се придържа към сходна историческа линия, но той отнася тази битка към времето след похода към Рим.

Както и да е, явно сражението завършило наравно, но за Анибал това равенство означавало поражение. Опитът му да прогони римляните от стените на Капуа не успял. Той не предприел повече атаки срещу римския лагер — очевидно не се чувствал в състояние да принуди с открито сражение Фулвий и Апий Клавдий да напуснат Кампания. Трябвало на всяка цена да намери някакво друго средство, за да отвлече вниманието на римското командване от обсадения град. И изведнъж му се сторило, че такова средство съществува: трябвало да застраши самото съществуване на римската държава или поне да симулира възникването на подобна заплаха. Тогава римското командване щяло да изостави всичко и да хукне да спасява отечеството си. Така било взето решение за поход към Рим.

Вече говорихме, че веднага след битката при Кана сред най-близките съратници на Анибал възникнала идеята за незабавен поход към Рим. Даже видяхме, че командирът на нумидийските конници Махарбал предложил тази идея на Анибал и след като чул отговора му, си позволил да се усъмни на висок глас в умението му да използва плодовете на победата си. Споменахме също, че явно Анибал неведнъж е трябвало да изслушва упреците на своите пълководци и да търпи ропота им по време на следващите кампании. Нещо повече — той нямал никакво морално право да пресече нежелателните разговори, тъй като дълбоко в душата си изпитвал разкаяние, нито разбирал какви възможности е изпуснал [срв. Ливий, 26,  7, 3].

А сега, след близо четири години, когато Анибал най-сетне се решил, обстановката била коренно променена. След Кана Рим бил беззащитен до такава степен, че бил принуден да съставя легионите си от доброволци-роби, на които било обещано като награда за службата им освобождение. Сега Рим бил натрупал достатъчно сили, за да воюва успешно или с променлив успех и в Италия, и в Сицилия, чиято съдба фактически била решена от кампанията през 212 г., и в Испания, и даже да извършва нападения срещу Северна Африка, както и да парализира македоно-картагенския съюз. Не е възможно Анибал да не е разбирал всичко това. Той разчитал, че ако Рим бъде застрашен, било двамата римски командващи, било единият от тях ще напусне Капуа. Когато разделят войските си, всеки ще стане по-слаб и или Анибал, или капуанци ще постигнат някакъв успех. Единственото, което тревожело Анибал, била позицията на Капуа. Той се безпокоял, че щом научат за заминаването му на север, капуанци веднага ще се предадат на обсадителите. За да предотврати такова развитие на събитията, Анибал намерил начин да изпрати в Капуа писмо, в което обяснявал замисъла си: заминаването му ще накара римляните да се оттеглят от стените на Капуа, за да защитят Рим. Стига да потърпят още няколко дни и капуанци ще бъдат напълно избавени от обсадата. Една нощ Анибал преминал Вултурн (той заповядал да не гасят огньовете в лагера) и заминал на север [Ливий, 26, 7].

Успехът на цялото замислено от Анибал начинание зависел до голяма степен от това, доколко голям щял да бъде елементът неочакваност при нападението срещу Рим. Обаче Анибал не успял да запази в тайна замисъла си — Фулвий Флак научил всичко от дезертьори и незабавно съобщил на римското правителство. В Рим веднага свикали заседание на сената. Един от сенаторите, Публий Корнелий Азина, настоявал да извикат в Рим за неговата защита всички пълководци и всички войски, действащи в Италия, т. е. да направят точно това, което искал Анибал. Възразил му Квинт Фабий Максим. Той смятал за престъпно да изоставят обсадата на Капуа и поддали се на страха, да извършват каквито и да било военни маневри под влияние на заплахите и действията на Анибал. „Нима — възкликнал той — тоя, който след Кана като победител не посмя да тръгне срещу Рим, сега, отблъснат от Капуа, ще има надежда да завладее Рим? Не да обсажда Рим, а да спасява от обсада Капуа е тръгнал той. Рим ще бъде защитен от ония войски, които се намират в града, от Юпитер, свидетел как Анибал нарушаваше договорите, и от другите богове.“ Обсъждането завършило с приемане на компромисното предложение на Публий Валерий Флак. Написали писмо до Апий Клавдий и Фулвий, в което им съобщили с какви сили разполага Рим за отбраната си. Ако някой от тях. можел да бъде изпратен с част от войските за защитата на града, но така, че обсадата на Капуа да продължава по всички правила, нека те се споразумеят помежду си кой ще продължава обсадата и кой ще тръгне към Рим, за да се опълчи там срещу Анибал.

От само себе си се разбира, че римското командване при Капуа, независимо от действителните цели на Анибал, не можело да пренебрегне опасността, надвиснала над Рим, и писмото на сената, затова то решило да изпрати част от войските си (15 000 пехотинци и 1000 конници) в Рим. Апий Клавдий, ранен в боя с капуанците, не можел да оглави тази експедиция, още повече че трябвало да се бърза, поради което командването поел Квинт Фулвий Флак [Ливий, 26, 8; срв. Ап., Аниб., 40]. По този начин замисълът на Анибал се осъществил само отчасти. Все пак той не успял да принуди римляните да снемат обсадата от Капуа¹³².

Вестта, че Анибал идва към Рим, и особено съобщението на вестителя, пристигнал от Фрегела на кон, за приближаването на картагенските пълчища, предизвикали огромна тревога в града. Хората тичали по улиците, разменяли си новини и слухове, като добавяли към истината всевъзможни измислици, всявайки всред всички страх и смут. Говорело се например, че картагенецът се е осмелил да тръгне срещу Рим само защото вече е унищожил легионите под стените на Капуа [Полибий, 9, 6, 2]. От къщите се носел женски плач, по улиците притичвали от храм на храм почтени майки на семейства, които покривали стъпалата на олтарите с косите си и протягали ръце към боговете да защитят града от врага и да запазят невредими римските жени и деца [Полибий, 9, 6, 2—3]. В този хаос, според думите на Ливий [26, 9], организиращата сила били сенатът и магистратите. Сенатът непрекъснато се намирал на форума за в случай, че потрябва неговото решение. Тук се явявали всички желаещи и имащи физическата възможност да участват в отбраната, получавали заповеди и отивали да изпълняват задълженията си. По разказа на Апиан [Аниб., 39] всички, които можели да носят оръжие, охранявали портите, старците защитавали стените, жените и децата носели камъни и метателни снаряди [срв. също Полибий, 9, 6, 3]. До приближаването на Фулвий (след като научил за тръгването му към Рим, сенатът решил да му предостави права и пълномощия на консул, за да не го лишава от правата на командващ в пределите на града)¹³³ римските власти поставили гарнизони в крепостта, на Капитолия, на стените около града, както и на отдалечените подстъпи към Рим — в крепостта Есула и на хълма Албани [Ливий, 26, 9]. Не е известно доколко са достоверни сведенията на Апиан [Аниб,, 39], че когато Анибал предприел похода си към Рим, в града нямало достатъчно сили за отбраната му. Във всеки случай те противоречат на свидетелствата на Ливий и Полибий. Според данните на Полибий [9, 6, 9] точно в този момент консулите завършили формирането на един легион и били заети с формирането на втори.

Междувременно Анибал и Фулвий бързали към Рим. Фулвий малко се забавил при преминаването на Вултурн. Анибал бил изгорил речните съдове и римляните набързо сковавали салове, но не достигал дървен материал. Преодоляването на това затруднение изисквало много време. А Анибал вървял на север, като опустошавал всичко по пътя си и почти не срещал съпротива. Едва когато навлязъл в територията на Фрегела и наближил река Лирис, движението му малко се забавило, тъй като мостът бил разрушен. След безпощадното разоряване на Фрегела и възстановяването на переправата Анибал продължил пътя си към Лабици, после, отминавайки Алгид към Тускулум, оттам към Габий и накрая разположил лагера си в Пупиния, на 8 мили от Рим [Ливий, 26, 9]¹³⁴. Почти по същото време, като преминал най-сетне Вултурн и не срещнал повече никакви прегради, в Рим пристигнал Фулвий, влязъл в града през порта Калена и заел позиции между портите Есквилина и Колина. Появата на Фулвий с неговия отряд заставила римските власти да преразгледат донякъде дадените преди разпореждания. Сега било решено консулите да разположат войските си между портите Колина и Есквилина, т. е. фактически да се присъединят към Фулвий. Командването на подразделенията, които се намирали на Капитолия и в крепостта, било предадено на градския претор Гай Калпурний.

А Анибал още повече се доближил до Рим. Сега той разгърнал лагера си край река Анио, на 3 мили (на 40 стадия според Апиан [Аниб., 39], на 32 стадия според Полибий [9, 5, 9]) от града и начело на 2000 конници препуснал на рекогоносцировка към порта Колина. Той вече приближавал до храма на Херкулес и оглеждал градските стени и разположението на улиците, когато Фулвий изпратил срещу него отряд конници и принудил картагенците да се оттеглят в лагера си [Ливий, 26, 10].

Анибал пред портите! Сякаш цяла Италия, затаила дъх, замряла в очакване. В самия Рим ту-тук, ту-там избухвала тревога, наставала паника, хората очаквали в смут, че още малко и боевете ще започнат из улиците на града. Следният епизод предизвикал особено силна тревога. По времето, когато Анибал наближил стените на Рим, в него се намирали на Авентин около 1200 нумидийски конници-дезертьори. Докато ставала схватката между римската и картагенската конница край порта Колина, сенатът заповядал на тези дезертьори да се съсредоточат на Есквилина, смятайки, че те по-добре от другите ще могат да се сражават там сред оврази, градини, гробници и канавки. Когато дезертьорите слизали по хълма, населението, което не знаело какво става, решило, че Авентин вече е завзет от картагенците. Разбягали се по къщите и постройките, хората нападали нумидийците, замеряли ги с камъни и къси копия и нямало ни най-малка възможност нито да се обясни нещо, нито да се успокои народът. При тези обстоятелства (освен това градът бил препълнен с бежанци, с техните талиги и добитък) властите предприели крайна мярка. На всички бивши диктатори, консули и цензори бил даден империум, т. е. пълномощия на висша военноадминистративна власт за поддържане на реда, докато врагът не се отдалечи от града [Ливий, 26, 10].

На следващия ден Анибал форсирал Анио и извел за битка цялата си войска. Фулвий и консулите също решили да не отклоняват сражението. Двете армии били вече построени и се готвели за боя. Внезапно се разразил страшен дъжд с градушка, който докарал и римляни, и картагенци до такова жалко състояние, че те едва се добрали до лагерите си. На другия ден се повторило същото и из картагенския лагер плъзнали слухове, че боговете пречели на Анибал да се бие. Говорело се, че самият той бил възкликнал, че не му достигало ту ум, ту късмет, за да завладее Рим [Ливий, 26, 11]. Очевидно този епизод е послужил за основа на разказа на Полибий, че консулските войски, строени пред града, спрели Анибал, когато той се насочил към Рим [9, 6, 8—10]. 

Междувременно донесли на Анибал наведнъж за две събития, които му направили изключително впечатление. Първо, той научил, че докато стоял пред стените на Рим, римското правителство изпратило в Испания допълнителни войскови контингенти. Тази военнополитическа демонстрация на римляните показала ясно, че той изобщо не е постигнал нито една от своите цели. Макар че Фулвий заминал за Рим с известна част от римските войски, които стоели пред Капуа, обсадата на града си продължавала както преди. Нито той, нито капуанците успели да победят. Римското правителство изобщо не се изплашило и дори изпращало своите войници на далечни  отвъдморски театри на военни действия, без да обръща внимание на това, че той, Анибал, стои пред самата порта Колина. Второ, Анибал узнал, че полето, върху което се простирал неговият лагер, полето, което му принадлежало по правото на войната, било продадено в Рим от някого — очевидно от юридическия му собственик — по обичайната цена. Никакво впечатление не направило на купувача, че в дадения момент не продавачът, а Анибал владеел тази земя. Едва ли можем да се съмняваме, че и тази търговска сделка била остроумна и блестящо проведена политическа демонстрация, която трябвало да покаже на цяла Италия, и преди всичко, разбира се, на Анибал, колко здрави са позициите на Рим, колко уверени в себе си са римляните [Ливий, 26, 11, 5—6].

Трябва да кажем, че римляните направили на Анибал точно такова впечатление, към каквото се стремели. Наистина в пристъп на безсилна ярост картагенският пълководец заповядал да продадат в неговия лагер дюкянчетата на римските сарафи [Ливий, 26, 11, 7]. Но той не посмял повече да предизвика Фулвий на сражение пред стените на Рим, като отначало пренесъл лагера си край река Тутия, на 6 мили от Рим, а след като разграбил околностите на града [Полибий, 9, 6, 10], в това число и храма в горичката Ферония, заминал за южната част на Апенинския полуостров [Ливий, 26, 11]¹³⁵. В Рим възприели отстъплението на Анибал като чудо, извършено от бога „Възвръщач“ (Rediculus) или „Пазител-възвръщач“ (Tutunus Rediculus; Фест., 282 м.), на когото издигнали жертвеник на мястото, откъдето потеглил на юг страшният картагенски пълководец¹³⁶.

Римският поход на Анибал завършил с тежко военнополитическо поражение, макар че край стените на града не станали никакви сериозни боеве (може би точно поради тази причина), а противниците само се дебнели един-друг. Той показал, че Анибал нямал нито обмислен план за воденето на войната, нито необходимите сили за спечелването на нова сериозна победа над врага или поне за освобождаването на Капуа от обсадата и постигане на някакъв осезаем прелом. А съдбата на Капуа била предрешена. Очевидно Анибал не се тормозил дълго с отегчителни размисли за нейното бъдеще, решително зачеркнал всички свои надежди, свързани с нея, и в същото време, когато Фулвий се върнал от Рим в Капуа, той се насочил през Лукания (така е и у Апиан [Аниб., 43], който пише, че Анибал останал през зимата в Лукания) към Брудиум и по-нататък към Региум, към Месинския пролив [Ливий, 26, 12, 2]. Според Полибий [9, 7, 7] по време на този поход Анибал нападнал преследващите го консулски легиони и им нанесъл тежки загуби [срв. също Ап., 41—42]. От военна гледна точка този съвсем безделен маньовър показал, че вътрешно картагенският пълководец вече се бил примирил с падането и гибелта на Капуа и с всички последствия, които това събитие можело да има.

В Капуа заминаването на Анибал за Бруциум било изтълкувано само по един начин — така, както и следвало да се тълкува: отчаяни от опитите си да спасят града, картагенците го изоставили на произвола на съдбата. Римляните можели да се надяват, че сега метежните капуанци ще се опомнят, ще прекратят безполезната съпротива и ще се опитат да се споразумеят с римското правителство, което искало да подчертае и миролюбието си, и готовността си да забрави миналото. Изпълнявайки сенатското постановление, един от командващите на обсадната армия (Фулвий?) издал указ, според който всички граждани на Капуа, които преминели на страната на римляните до определен срок, нямало да бъдат преследвани за извършените от тях престъпления срещу Рим. Ако съдим по формулировките, с които Ливий [26, 12] цитира този указ, римското командване обещало на Капуа „амнистия“ и възстановяване на съюзническите отношения. Обаче въпреки предателството на Анибал и очевидната безперспективност на по-нататъшната борба Капуа отклонила помирителния жест на Рим. Ливий [26, 12] свидетелства, че не е имало нито един случай на преминаване на капуанец в римския лагер.

Ливий обяснява това поведение на гражданите на Капуа не толкова с „вярност“ (към Анибал? към родината?), колкото със страх [срв. също Диодор, 26, 17]. Струва ни се обаче, че имаме право да се усъмним в достоверността на това обяснение, което, както по всичко изглежда, произлиза от римската официална версия, още повече че изложеният тук указ, както го предава самият Ливий, предвиждал амнистия независимо от тежестта и характера на извършените деяния.

Материалът, с който разполага изследователят, позволява друго обяснение на въпроса. Ливий сам характеризира по следния начин положението, създало се в Капуа: аристокрацията изоставила държавните работи и било невъзможно да я свикат на съвет, властта се намирала в ръцете на недостоен човек — медикс тутикус тази година в Капуа бил Сепий Лесий, парвеню от местните бедняци [Ливий, 26, 6]. Благородниците не се появявали нито на форума, нито на обществени места и чакали затворени по къщите си своята и на града участ. Ръководството на всички дейности било възложено на Бостар и Ханон — командирите на пуническия гарнизон в Капуа [Ливий, 26, 12]. Ако отстраним окраската, която придава на тези факти нашият източник, можем да смятаме за достоверно, че властта в Капуа се намирала в ръцете на картагенското командване и на магистрата — представител на плебейските маси. Аристокрацията или се е отстранила сама от управлението на града (във всеки случай поне онази ѝ част, която не искала да взема участие в антиримските действия), или е била отстранена, но при всички обстоятелства не е вземала участие в него. Фактът, че даже и проримски настроените „сенатори“ (а такива безусловно е имало в града) не се възползвали от гаранциите и обещанията на римляните, може да се обясни само по един начин: и Бостар, и Ханон, и Сепий Лесий са създали обстановка, при която самата мисъл за предаване ставала невъзможна. Не е трудно да разберем мотивите им. Картагенците не искали да заминат в плен, а капуанските плебеи не искали да предадат града си на огън и грабеж от римските войници, още повече че възстановяването на римското господство би довело със себе си на власт онази част от капуанската аристокрация, на която винаги се опирали римляните.

Обсадените можели да хранят единствено надежда за помощ отвън. Бостар и Ханон решили да изпратят писмо на Анибал. Те го упреквали, че е предал на врага не само Капуа, но и своите войници. Ако се върнел в Капуа и започнел там активни бойни действия, и капуанци щели да бъдат готови за нападение. Картагенците преминали Алпите не за борба с Региум или с Тарент, а за война с Рим. Където били римските легиони, там трябвало да се намират и пуническите войски. Картагенците предали това писмо на група нумидийци, които се явили в римския лагер като дезертьори, а оттам трябвало да се промъкнат до Анибал. Обаче това рязко послание не стигнало до адресата. Някаква капуанка, любовница на един от нумидийците, разкрила замисъла пред вражеското командване. Като изловили цялата група, а и други дезертьори-нумидийци, които скитали из лагера, римляните им отсекли ръцете и ги изгонили [Ливий, 26, 12].

Лесий решил на всяка цена да свика сената. По думите на Ливий [26, 13] той трябвало да заплаши сенаторите с насилствено довеждане, за да ги накара да се съберат. Както и да е, сенатът почти единодушно се изказал за незабавна капитулация. Вибий Вирий, който толкова наскоро убеждавал капуанците да скъсат съюза си с Рим, сега говорел, че римляните щели жестоко да се разправят с Капуа. Самият той, без да чака позорната екзекуция, предпочел доброволно да напусне живота (впрочем Вирий и неговите сподвижници още там, на място, се отровили [Ливий, 26, 14]). В римския лагер били изпратени капуански пратеници да преговарят за предаването [пак там], а на другия ден градските порти, посветени на Юпитер, се разтворили широко и римските войски влезли в Капуа. Пуническият гарнизон бил взет в плен, сенатът арестуван, а онези сенатори, които били известни като инициатори на скъсването с Рим, били закарани под стража в Кала и Теанум. Тъкмо там Фулвий се разправил с тях, като пренебрегнал възраженията на Апий Клавдий и даже не обърнал внимание на писмото на претора Гай Калпурний и на постановлението на римския сенат, който смятал сам да реши съдбата на капуанската аристокрация. Фулвий разпечатал писмото, когато вече било късно [Ливий, 26, 15; срв. Орозий, 4, 17, 12; Ап., Аниб., 43]. Другите аристократи или останали в затворите, или били изпратени под стража в градове с латинско право, а много капуанци били продадени като роби. Само на жители, които по-рано нямали граждански права, освободени роби, дребни търговци и занаятчии (т. е. на всички, които по-рано нямали граждански права в Капуа и поради това не можели да влияят на събитията) било разрешено да останат в чертите на града, но градската земя и обществените здания били обявени за собственост на римския народ [срв. Ап., Аниб., 43]. Победителите не разрешили да бъде организирано никакво самоуправление в Капуа, а пълновластен съдник в града бил ежегодно сменяем римски наместник [Ливий, 26, 16]. Отдавнашният съперник, който оспорвал много десетилетия властта на Рим над Италия, втората „столица“ на Италия, бил унищожен.

Независимо че било съдено на Анибал още близо десет години да се сражава на територията на Италия, резултатите от войната там всъщност били определени¹³⁷. Той не можел вече да направи нищо, за да разклати по-сериозно фундамента на римското господство на Апенинския полуостров. Не му достигали и човешки ресурси: по пресмятанията на У. Карщет през 211 г. (приблизително пет години след Кана) на Анибал му оставали около 26 000 войници, ако не и по-малко¹³⁸.