КЪМ ЗАЛЕЗ

От падането на Капуа до Зама

 

Падането на Капуа лишило Анибал от най-силния и като че ли най-властния съюзник в земите на Южна Италия. А жестокото наказание, което римското командване наложило на населението на Капуа, показало на цяла Италия каква участ чака всички, които са дръзнали да отхвърлят съюза с Рим и упорито да поддържат дружба с картагенците. Падането на Капуа открило безсилието на Анибал, който не съумял да избегне извънредно лошото за него развитие на събитията. Съвсем естествено започнали вълнения в италийските градове, свързани с Анибал — всички търсели само удобен случай или предлог, за да преминат към римляните. Това положение крайно разтревожило Анибал — той не е могъл да бъде навсякъде едновременно, за да запази от измяна разколебаните. Не е могъл да разпръсва войската си, за да не отслаби позициите си пред неприятеля. Видял се е принуден да изостави някои градове, от други пък да изтегли гарнизоните си. Анибал преселил жителите на някои селища на други места, а имота им предоставил на войниците си за грабеж. При всички тези операции, когато картагенците завземали италийските градове и когато ги изоставяли, населението било подложено на безогледен грабеж, насилия и избиване от страна на Анибаловите войници, уверени с основание, че едва изтеглили се жителите веднага ще се предадат на неприятеля [Полибий, 9, 26, 2—9; Ливий 26, 38]. Апиан описва много характерен случай [Ап., Аниб., 44]. В град Тиса (Бруциум) насилията на картагенците предизвикали заговор сред жителите да предадат града на римляните. Заговорниците успели да съберат уж като пленници голям брой римски войници, които нападнали картагенския гарнизон и завзели града. Наскоро след това, когато Анибал минавал край Тиса, римляните избягали оттам в Региум и картагенецът пак оставил в града свои войници, като заповядал да изгорят заговорниците.

И все пак Анибал още могъл да се налага: в неговия тил били Лукания и Бруциум, подкрепяла го и Велика Гърция, а още по-важно било, че в Тарент имало пунически гарнизон. Анибал дори могъл да нанася доста тежки удари на неприятеля, да изчаква удобен случай и благоприятен обрат на събитията. Сега обаче всичко зависело от обрата на военните действия в Испания.

I

Когато ставаше дума за кампанията през 212 г. на Пиренейския полуостров, ние казахме, че смелите и инициативни действия на Л. Марций са дали възможност, въпреки гибелта на двамата Сципионовци — Гней и Публий Корнелий, римляните да запазят плацдарма на север от Ибер и същевременно да започнат отново борбата за Испания. Видяхме също така, че докато Анибал бил пред портите на Рим, сенатът решил, че е възможно да изпрати няколко бойни единици в Испания. Естествено, това било демонстрация, ала не само демонстрация: постъпките на Римския сенат свидетелстват колко важен е станал за него испанският военен театър. Явно е, че в известна степен с това се обяснява и несъгласието на сената да утвърди Л. Марций на поста, на който така добре се проявил и на който бил избран от войниците, останали без командир. Съвсем основателно сенатът се е почувствал засегнат и дори уязвен в своите права: някой си никому неизвестен Луций Марций, действително от конническото съсловие, но не назначен от „бащите-сенатори“, а само избран от войниците, си позволява да се нарича пропретор в донесението си до Рим за всичко, което е станало. Олигархическите управници на Рим съзирали в случая крайно опасен прецедент в бъдеще: ако на воините им хрумне, заобикаляйки сената, да обличат с пълномощия на магистрати своите избранници и ако подобно действие се утвърди, ще надвисне смъртоносна заплаха за властта на сената [срв. Ливий, 26, 2]. Ето защо, като признава действията на Л. Марций за възхвала, сенатът все пак се въздържа да изпрати отговора си на пропретора Луций Марций. Било решено да се постави пред народното събрание въпросът, кому да се повери командването на войските в Испания, които по-рано са били под началството на Гней Корнелий Сципион [Ливий, 26, 2].

На първо време, наскоро след завземането на Капуа, сенатът наредил на Г. Клавдий Нерон да се прехвърли в Испания с 6000 пехотинци и 300 конници и от латинските съюзници с още 6000 пехотинци и 800 конници. Като дебаркирал при Таракон и оттам преминал до р. Ибер, Нерон поел армията от Тиберий Фонтей и от Луций Марций, а после потеглил срещу картагенците [Ливий, 26, 17]. Хасдрубал Баркид тогава се намирал в Черните камъни между Илитурги и Ментиса. Нерон заел там прохода и по този начин поставил Хасдрубал в клопка. Картагенецът намислил да хитрува и предложил на римския военачалник да преговарят: ако му бъде гарантирано свободно преминаване, той се задължавал да изведе от Испания всички картагенски войски. Нерон зарадван приел това предложение, според което на римляните се предоставял без бой целият пиринейски плацдарм, и то веднага, след като римската армия е понесла там тежко поражение и е загубила двама пълководци. Уговарянето на подробностите (трябвало е да се уточнят условията за предаването на градовете, сроковете за изтеглянето на гарнизоните и изнасянето на пуническото имущество) Хасдрубал помолил да стане на другия ден. Като получил съгласие, той започнал с падането на нощта да извозва в пълна тишина своите обози по всички възможни пътища. На другия ден при продължаването на преговорите картагенците поставили на римляните толкова въпроси за обсъждане, дори и съвсем странични, че трябвало да отложат решаването им за следващия ден, а след това още веднъж, и още веднъж. През това време Хасдрубал измъквал нощем армията си. Най-после, когато всичко било свършено, Хасдрубал отново помолил Нерон да прехвърлят преговорите за друг ден, понеже по неговите думи религиозните възбрани не допускали картагенците да вършат каквото и да е през този ден, в който била определена решителната среща (може би е било събота?). Същевременно, използвайки мъгливото време, Хасдрубал тихо се измъкнал с конниците и слоновете си на безопасно място. Едва когато мъглата се вдигнала, римляните видели обезлюдения лагер на неприятеля. Нерон се втурнал след него, но Хасдрубал избягвал да влиза в сражение и работата се ограничавала само с дребни схватки между пуническия ариергард и авангарда на римските части [Ливий, 26, 17].

В Рим обаче съвсем не мислели, че с изпращането на Нерон съдбата на испанската кампания е решена. Считали, че е нужно да се увеличи много повече числеността на сражаващата се в Пиренейския полуостров армия и там да се изпрати за пълководец проконсул с висша военноадминистративна власт. При разглеждането на този въпрос станало ясно, че и властите не могат да вземат някакво решение, пък и никой не иска да заеме тази длъжност — освен двадесет и четиригодишният (според Полибий [10, 6, 10] — двадесет и седемгодишният) Публий Корнелий Сципион, син на Публий и приемник на Гней Сципион, загинали наскоро в Испания. Въпреки своята недопустима от римско гледище младежка възраст неочакваният претендент бил избран, макар и с много съмнения и колебания [Ливий, 26, 18].

Публий Корнелий Спицион-син, бъдещият победител на Анибал, човекът, който е играл изключителна роля в политическия и културен живот на Рим в края на III и през първата половина на II век, е будил жив интерес у античната историография. Каквато и да е преценката на разказите за него, за неговото поведение, за неговия мироглед, няма никакво съмнение, че той е бил необикновена личност [срв. Дион Касий, фраг. 88] и един от най-способните, заедно с Фабий Кунктор и с Марцел, пълководци, които е имала Римската империя през Втората пуническа война.

Сципион се е родил през 236—235 г. в една от най-знатните римски патрициански фамилии, чиито потомци, както свидетелстват знаменитите възхвали на Сципионовци, са играли в продължение на десетки години през III и II в. голяма роля в политическия живот на Рим. Както вече стана дума, Спиционовци са били в тесни връзки с Емилиевци; не е излишно да напомним, че със Сципионовци са били близки Семпронии Гракхи и че Корнелия, майката на знаменитите трибуни, застанали начело на плебейското движение през II век, е била дъщеря на Анибаловия победител, а сестра им Семпрония е била жена на Сципион Емилиан, потомък на Емилиевия род, но осиновен от Спиционовци. Както видяхме, бащата на новия главнокомандващ на римските войски в Испания е бил консул в 218 г., когато започнала войната (в този момент Сципионовци са имали решаваща роля в управлението на Рим), а по-късно командвал заедно с брат си Гней римските войски в Испания. Така че претенцията на младия Публий и избирането му би могло да се счита във връзка с това за признак, че воденето на войната в Пиренейския полуостров се е схващало един вид като наследствено право на Сципионовци. Може би и с това се обяснява защо не е имало други претенденти за този толкова почетен и отговорен пост. Може би наистина предварително са решили в сенаторските среди да поверят командването в Испания точно на този кандидат, след като отклонят всички други, дори и добре проявили се и опитни пълководци.¹³⁹

По този случай трябва да обърнем внимание на някои подробности в разказа на Апиан [Ап., Исп., 18]. Според него в речта си пред народното събрание младият претендент красноречиво говорил за баща си и за чичо си и заявил, като оплаквал тяхната гибел, че само той може да отмъсти за тях и за родината си. Нещо повече (сега той пророкувал, сякаш обхванат от божествено вдъхновение), той ще завземе не само Испания, но и Африка и дори Картаген. Някои, пише по-нататък Апиан, решили, че тези думи са младежка безсмислена хвалба. Обаче Сципион стреснал народа (сигурно под това разбира плебейската маса), а пък и клиентите на Сципионовци приветствали речта му и той бил избран за командващ на римските войски в Испания, като че бил извършил най-смели действия и бил достоен човек. Сенаторите (старците — пише Апиан) предпочитали да говорят не за смелост, а за припряно безразсъдство у младия Сципион. Научил за тези приказки, Сципион заявил, че ще се откаже от този пост, ако го поеме някой от старците. Такъв не се намерил. И с това работата приключила. Това твърдение на Апиан показва несъмнено, че в сенаторските среди е имало опозиция срещу Сципион (а и тази информация изхожда от явно враждебна към него традиция) и че той е бил избран главно с подкрепата на демократичните среди. Предположението, че сенатът бил предрешил назначаването на Сципион, излиза необосновано при тези данни на Апиан.

Както и да е, избирането на Сципион било голям политически успех на групата Емилиевци-Корнелии Сципионовци.¹⁴⁰

В полза на Публий Корнелий Сципион говори не само неговият произход, не само влиянието на името Сципион.

Разказват, че седемнадесетгодишен той участвал в битката при Тицин и в нея спасил живота на баща си, с други думи, показал онова именно „благочестие“, което римската добродетел изисквала от сина [вж. по-горе; Полибий, 10, 3, 2—6; Ливий, 21, 46, 7—8; Дион Касий, фрагм., 38]. Този трогателен разказ, който водел начало от Сципионовци и се разпространявал от тях, изместил друга версия (Полибий, близък на Сципионовци, се позовава на Гай Лелий, един от най-близките приятели на младия герой, който е заемал най-високи постове при неговата особа — легат, началник на конницата и др. т.), която намираме у Целий Антипатър, че консулът е бил спасен от един роб лигуриец [Ливий, 46, 10].¹⁴¹ И не само това, Сципион е участвал в сражението при Кана като военен трибун. Бил е сред онези, които са се спасили в Канузиум, и заедно с Апий Клавдий Пулхер се е нагърбил с командването на изпадналите в паника и подтиснати римски войници. Той е попречил на Луций Цецилий Метела и неговите съучастници да осъществят предателския си план да изоставят на произвола на съдбата Рим и да побягнат, където им очи видят [вж. по-горе; Ливий, 22, 53; Дион Касий, фрагм., 28; Орозий, 4, 16, 6; Фронтин, 4, 7, 39; Знам., 49, 5—6].

По такъв начин традицията — а нейните данни и преценки се отнасят без съмнение към епохата на Втората пуническа война — рисува Сципион като истински римлянин, пламенен патриот и мъжествен воин, който грижливо, често с опасност за живота си, спазва нравствените принципи на тези, които са създали мощта и славата на Рим. Дори само това обществено мнение би могло да осигури избирането на Сципион. Обаче в неговия арсенал е имало още едно силно въздействащо средство.

Като споменава за избора на Сципион за един от най-отговорните постове, каквито е имала в този момент римската държава, Тит Ливий 126, 19, 3—5] пише: „Сципион не само е учудвал със своите действителни добродетели, но по различни начини още като юноша ги изтъквал демонстративно, като вършел много неща пред тълпата, насърчаван или от сънища, или по внушение на боговете, или защото сам е бил до известна степен суеверен, или защото неговите нареждания и намерения са се осъществявали незабавно, сякаш предсказани от някакъв оракул. Като подготвял още отначало в тази насока общественото мнение, той щом облякъл мъжката тога, никога не пристъпвал към обществена или лична работа, преди да отиде в Капитолий и като влезе в храма, да се настани и да престои там известно време, повечето пъти настрани, в усамотение (вж. също Дион Касий, фраг., 39, което безспорно е почерпано от Ливий {26, 196]. Този обичай, продължава Ливий, Сципион е спазвал през целия си живот. И по-нататък [26, 19, 8]: „Лично той никога не е разрушавал вярата в тези чудеса (това се отнася за легендата за неговото чудновато раждане, за която имаме намерение да говорим по-нататък — авт.). а дори я подсилил особено изкусно, без нищо да отрича и без нищо да потвърждава.“ Дадената от Ливий характеристика е много двусмислена: пред нас е или чист юноша с искрена вяра в боговете и в божествените знамения, които насочват целия му живот, или лукав, студен, циничен кариерист, който умело използва религиозните чувства и суеверието на тълпата. Полибий [10, 2, 12—13] намира, че трябва да опровергае приказките за божественото вдъхновение на Сципион, и обяснява постъпките на знаменития римлянин пред своя скептично настроен читател като разумна пресметливост: „Публий..., внушавайки винаги на тълпата, че той е замислил своите планове под влияние на божествено вдъхновение, е подготвял хора, които по-смело и с увлечение да го следват в опасното начинание. А пък че той предварително е претеглил и обсъдил всяко свое начинание и поради това то е било осъществявано така, както сам е предвиждал, ще стане ясно от по-нататъшното наше изложение.“

Както и да е, поведението на Сципион е трябвало да демонстрира пред римското общество неговата дълбока религиозност, която не била по-малка дори от религиозността на Фабий Кунктатор. Целта му била да докаже, че Сципион не е от тези радикално настроени елементи, които едва не са докарали Рим до пропаст. Както и да се обяснява поведението на Сципион, то му е създало изключително благоприятно име и, разбира се, е подпомогнало стремителното му издигане на власт.

Странните „връзки“ на Сципион с боговете в края на краищата предизвикали слухове за неговия божествен произход.

Приказвали, че в спалнята на майка му често виждали змия, която, щом влизали други хора, се свличала от леглото и изчезвала [Ливий, 26, 19, 7; Знам., 49, 1], че Сципион бил син на Юпитер [Знам., 49, 1—2; вж. Дион Касий, фрагм., 39] и че когато той нощем отивал в Капитолий, кучетата не го лаели. В биографиите на Сципион от Гай Опий, съвременник на Гай Юлий Цезар, и от съвременника на Август Юлий Хигин, както и в други съчинения, посветени на този човек, се разказва, че майката на бъдещия пълководец дълго време била безплодна и съпругът ѝ изгубил надежда, че ще има деца. Обаче станало известно, че когато съпругът отсъствал, в нейната спалня и на леглото лежи до нея голяма змия. Хората, които я видели, изплашени се развикали и змията изчезнала, без да успеят да я намерят. Бащата Публий Корнелий Сципион запитал орисниците. Отговорът им бил, че ще му се роди дете. След няколко дена жената разбрала, че е бременна, и на десетия месец родила бъдещия победител на Анибал [Гелий, 6, 1, 2—4]. Тук Ливий [26, 19, 7] сравнява тази легенда с подобна легенда за майката на Александър Македонски — предание „толкова суетно и невероятно“. Авъл Гелий [6, 1, 1] също така намерил за необходимо да подчертае, че легендите за Олимпиада, майката на Александър Македонски, и за майката на Сципион са напълно сходни.

Да оставим настрана въпроса как Ливий или неговите източници са се отнасяли към горния разказ (а отношението на Ливий е очевидно насмешливо-недоброжелателно, той явно не е склонен да вярва на всичко това), да не разглеждаме също във връзка с това и друг въпрос — елинистическото влияние върху културния живот на Рим, а трябва да отбележим само едно. Легендата е имала за цел да покаже, че в особата на сина Публий Корнелий Сципион на света е изпратен нов Александър, син на Юпитер, комуто е орисано да извърши велики подвизи, да завоюва вселената, да я повали пред краката на Рим — ето какво впечатление са искали да втълпят в съзнанието на народа авторите на легендата за Сципион. Разбира се, в Августовата епоха отрицателното отношение към Сципионовите претенции за божествен произход е било възможно да се диктува от официалната линия на правителствената пропаганда и това лесно обяснява позицията на Ливий. Все пак би могло да се допусне, че използваните от Ливий епитети са отражение и на ироничното недоверие, с което са били посрещнати в Рим претенциите на Сципион.¹⁴²

Но в крайна сметка слуховете за божествената природа на Сципион биха могли да се смятат като своеобразна преценка на неговата действителна или майсторски подражавана дълбока религиозност. Те не са оказали отрицателно влияние нито на съдбата, нито на политическата кариера на този човек. Сенатът, разбира се, не можел да не се съобразява с желанията на Публий Корнелий Сципион, благочестивия, ревностен син на отечеството, застанал сега начело на една от най-могъщите фамилии на римските патриции и отгоре на това спечелил подкрепата на народа, макар че сенатът приел без възторг неговото избиране. Сципион получил назначението, към което се стремял — поста командващ римските войски в Испания.

Източниците не съобщават как е реагирал Анибал на това събитие. Ако се съди обаче по неговото поведение, той явно не е отдавал голямо значение на испанския театър на военните действия. Появата в Пиренейския полуостров на нов пълководец, който с нищо още не се е проявил, не е накарало Анибал да промени тази си преценка. Той не само че лично оставал в Италия (не е могъл, естествено, и да излезе от нея, което би значело да признае рухването на всичките си планове), но е накарал по-късно и брат си Хасдрубал да напусне Пиренейския полуостров и да нахлуе в Италия, което завършило трагично за Хасдрубал с неговата гибел в сражението при Метавър. Очевидно според мнението на Анибал събитията в Испания не са могли да имат решаващо влияние на хода на войната — всичко трябвало да решат бъдещите сражения на Апенинския полуостров.

През това време Сципион слязъл с армията си от 10 000 пехотинци и 1000 конници в Емпория и потеглил към Таракон. Там водил успешни преговори с многобройни съюзници и накрая поел командването на войските, които още отпреди се намирали в северната част на Пиренейския полуостров. Характерното за него е, че обкръжил с почести Марций, сигурно за да привлече към себе си войниците, избрали Марций от своите редове. Сципион останал на зимна квартира в Таракон, Хасдрубал, синът на Гисгон — в Гадес, Магон Баркид — до Кастуонския хребет, а Хасдрубал Баркид — край Сагунт [Ливий, 26. 19—20]¹⁴³.

В тази извънредно тежка за Анибал 211 г. падането на Капуа съвсем не е единствената катастрофа, която трябвало да преживее. Римляните му нанесли не по-малко силен удар, макар и не военен, а дипломатически, на Балканския полуостров, където те, изглежда, още през 212 г., както споменахме по-горе, са започнали преговори с ръководителите на Етолийския съюз. Съдбата на Капуа без съмнение е направила силно впечатление на етолийците и оказала решително въздействие на политическата им позиция и затова скоро след завземането на Капуа Марк Валерий Левин успял да дойде на специално заседание на Етолийския съвет и открито да предложи съюз с Рим. Съдбата на Сиракуза и Капуа, казвал Левин (според Тит Ливий), показва с какъв успех римляните водят войната в Италия и в Сицилия. Римляните са наследили, продължава той, от прадедите си и обичая да се грижат за съюзниците си, на едни от които те са дали граждански права, а на други са предложили толкова благоприятни условия, че те предпочитат да бъдат по-скоро съюзници, отколкото граждани. Особено почетно ще бъде положението на етолийците, които първи от народите отвъд морето ще влязат в приятелски отношения с Рим. Рим ще подкрепи Етолийския съюз в борбата му с Македония и по-специално ще му помогне да си възвърне Акарнания. Понеже предварително всичко е било вече решено, думите на Левин не са били оспорвани, ако съдим по стигналата до нас информация. В подкрепа на съюза с Рим, превъзнасяйки силата и величието на римския народ, говорили стратегът на Етолийския съюз Скопас и един от водещите негови политически дейци Доримах. Естествено, главна примамка, както изтъква и Ливий, е била Акарнания, с други думи, излазът на Йонийско море. Условията на съюза между Рим и Етолийския съюз, както Ливий ги излага, са били следните: ако елейците, спартанците, пергамският цар Атал, тракийският Плеврет и илирийският Скердилед биха пожелали, и те при същите условия като етолийците биха могли да станат съюзници на римляните. Това положение е извънредно значително и римският историограф нарочно започва с него изложението на договора: римско-етолийският съюз, според замисъла на Левин и Скопас, е трябвало да стане ядро на мощна коалиция, която от всички страни да обкръжи Македония и да затрудни извънредно много нейното военнополитическо положение. Етолийците се задължавали да започнат война по суша срещу Филип V, а римляните — да ги подпомагат с флота, не по-малко от двадесет и пет пентери (с други думи, римляните възлагали цялата тежест на войната с Македония върху етолийците, а за себе си оставяли само да подкрепят техните действия откъм морето, което трябвало да парализира действията на македонския флот и неговите вероятни акции срещу Италия). Всички градове със сградите в тях, с укрепителните стени и земята между Етолия и остров Керкира трябвало да се дадат на етолийците, а другата плячка — на римляните. Римляните се задължавали да положат всички усилия Акарнания да принадлежи на етолийците. Ако етолийците сключат мир с Филип, трябва да се договорят, че македонският цар ще се въздържи от военни действия срещу римляните, срещу техните съюзници и поданици. От своя страна римляните се задължавали при сключване на мир с Македония да включат условия, че Македония няма права да води война срещу етолийците и техните съюзници [Ливий, 26, 24].

Понеже етолийците влезли незабавно след сключването на този договор във война с Македония, а лично Левин с щурм превзел Закинт и завладявайки два града в Акарнания, ги предал на Етолийския съюз, договорът между Филип V и Анибал загубил фактически всякакво значение и се превърнал в късче пергамент без никаква стойност. Заобиколен от всички страни с врагове, Филип V сега вече не можел, дори и да би искал, да се намеси в италийските работи. Войната с Етолийския съюз му наложила да се погрижи за осигуряването на македонските граници на запад и на север, а после да задълбае в гръцките проблеми [Ливий, 26, 24—26].

II

И така кампанията през 210 г. започвала при неблагоприятни условия за Анибал. Истината е, че и в Рим продължителната и разорителна война предизвиквала все по-голямо недоволство у народа. Говорели, че нивите са опустошени, че Италия е изтощена от мобилизации, че всяка година една след друга гинат армии, че двамата консули — Левин и Марцел — са прекалено войнствени и са способни по-скоро да разпалят война сред дълбок мир, отколкото във време на война да позволят на републиката поне малко да си поеме дъх [Ливий, 26, 26]. Когато се наложило римските управници да мобилизират нова партида гребци и да им осигурят заплата и консулите постановили и гребците, и издръжката им да се организират от частни лица според тяхното имотно състояние, в Рим се надигнало такова негодувание, че по израза на Ливий липсвал по-скоро водач, отколкото повод за бунт [26, 35]. След сицилийците и кампаниите консулите имали намерение да погубят и да съсипят римските плебеи, които били изтощени от данъци и не притежавали вече нищо освен гола и разорена земя. Враговете били опожарили къщите им, държавата си присвоила робите им, които обработвали нивите, ту като ги откупувала на нищожна цена за военна служба, ту като заповядвала да ги предават за гребци. Всички пари били похарчени за издръжка на гребците и за годишните данъци. Който нищо няма, нищо не можеш и да му вземеш. Дори да продават покъщнината им, дори да им вземат свободата, те нямат средства даже да се откупят — с такива или подобни на тях изрази Ливий [26, 35] разказва това, което събралата се на форума огромна тълпа бясно крещяла на консулите. Властите с голяма мъка успели да укротят недоволните, след като задължили сенаторите и конниците да предадат почти всичкото си злато, сребро и мед в хазната. Едва след това и другите — кой доброволно, кой полудоброволно — дали вноски.

Обаче положението на Анибал е било много по-лошо. Падането на Капуа принудило мнозина от неговите „съюзници“ да се осмелят на нова „измяна“ — сега вече в полза на Рим. Анибал не е могъл да разчита на вярност от тях, а да ги задържи със свои гарнизони, вече не е могъл, пък и не е имал толкова войници, че да остави навсякъде свои гарнизони. Армията му се топяла, нямало откъде да чака помощ, освен ако не искал да изостави Испания на произвола на съдбата; съюзът му с Филип V се превърнал в празна, слабо ефективна декларация. Всичко това незабавно се отразило на положението в Южна Италия, където враждебните към Анибал елементи чувствително се активизирали.

Между другото така станало в Салапия, която на времето си една от първите изменила на Рим и влязла в съюз с картагенците. Ако съдим по разказа на Ливий [26, 38], всъщност там никога не е прекъсвала прикритата дейност на проримската групировка и на нейния ръководител Блатий, един от много влиятелните хора в града. Сега Блатий започнал тайни връзки с Марцел и понеже не се надявал само на собствените си сили, решил след дълги преценки и колебания да склони на своя страна Дасий, водача на приятелската на Анибал „партия“ (според Зонара [9, 7] проримската група водил Плавтий, а прокартагенската — Алиний). По начало Дасий не искал да се присъедини към Блатий (според Ливий, защото той бил настроен отрицателно към заговора и неприятелски към Блатий, негов съперник в борбата за влияние и власт) и дори уведомил за всичко Анибал. Картагенецът извикал и двамата при себе си в лагера и там, пише Ливий, станало нещо поразително. Докато Анибал бил зает с други работи, Блатий отново заговорил с Дасий по същия въпрос и Дасий се развикал, че пак го придумват за предателство пред очите на картагенския пълководед. Анибал и приближените му не повярвали на Дасий, толкова невероятно им се сторило това, което чули. Лесно могло да се допусне, че доносникът е подбуден от омраза и съперничество, затова и обвинява своя враг и отгоре на това в постъпки, които нито един свидетел не може нито да потвърди, нито да опровергае.

Как да се обясни поведението на Анибал? Дали само затова, че не е бил убеден в думите на Дасий, както казва римският историограф (обаче странно изглежда в такова положение доста неочакваното позоваване на правни норми и изобщо на формално юридическата процедура, а особено пък позоваването на липсата на свидетели), или пък и поради това, че той, макар и със закъснение, се е стараел да се покаже пред италийците като пазител на законността и реда, не можем да знаем. Този обрат в събитията обаче позволил на Блатий да продължи своята дейност и въпреки всичко да обработва Дасий. В крайна сметка Блатий успял: Дасий решил да участва в заговора, а също така и групировката в Салапия, чиито интереси е изразявал той и чийто ръководител е бил, променила своята външнополитическа ориентация¹⁴⁴. Градът преминал на страната на римляните, а картагенският гарнизон от 500 нумидийски кавалеристи бил почти унищожен в уличното сражение, като само петдесет души успели да се спасят. Всички те попаднали в ръцете на неприятеля. Погубването на този отряд било, по думите на Ливий, много по-тежко за Анибал, отколкото загубата на Салапия — Анибал напълно изгубил своето превъзходство в кавалерията. Ала и загубата на Салапия е била тежък удар за него, още повече че и други са могли да последват нейния пример. Не е странно, че след това събитие Анибал се е видял принуден да се оттегли в Бруциум [Ливий, 27, 1].

Възползвал се от толкова благоприятно стеклите се обстоятелства, Марцел превзел от самнитите и картагенците с щурм градовете Марморея и Мела и ги предоставил на пълно разорение [същото място у Ливий], при което около 3000 войници от пуническия гарнизон загинали. Ала предприетият тогава нов опит на римляните да завземат с щурм Хардония завършил с тежък неуспех. Условията на тази операция били изключително благоприятни, понеже гражданите били склонни да изменят на Анибал и да признаят римското господство. Проконсулът Гней Фулвий, който бил наблизо до Хердония, бил уверен в успеха и не взел мерки да организира въоръжена охрана на лагера, който той разположил на много несигурно място. Когато разбрал това, Анибал стремително се отправил към Хердония и стигнал до римските позиции с войските си в боен строй. Фулвий излязъл насрещу му със своите войски. Този път Анибал решил отново да приложи същата маневра, която му била донесла победата при Кана: докато пехотата се сражавала, той изпратил една част от конниците си да нападне римския лагер, а други да ударят в тил неприятеля. Предположенията на Анибал напълно се оправдали: много римляни побягнали, мнозина (според един сведения 7000, а според други — 13 000, сред които и лично Фулвий [Ап., Аниб., 48] загинали в сражението. Анибал жестоко наказал населението на града: преселил всички жители на Хардония в Метапонт и Турии и заповядал да убият тези от местните благородници, които били уличени в тайни връзки с Фулвий [Ливий, 27, 1].

Победата на Анибал във втората битка при Хердония сериозно разтревожила римските управници, най-вече защото е могла да предизвика активизирането на враждебните на Рим сили, което скоро било потвърдено от събитията в Кампания. По тази причина Марцел, дошъл срочно в Лукания, се настанил на лагер в равнината край Нумистрон срещу хълма, на който се бил разположил неприятелят. Станало сражение, в което обаче нито Анибал, нито Марцел успели да стигнат до решаващ успех. На другия ден Анибал не приел сражение, а после през нощта без шум се вдигнал към Апулия. Марцел се втурнал след него. Край Венузия имало отделни схватки, ала пуническият пълководец не приел сраженито и продължил похода си към Апулия. Марцел вървял неотклонно по петите му [Ливий, 27, 2].

През това време в Кампания, където римското командване било заето с продажби на имуществото, ограбено от капуанските благородници, и раздавало под аренда земите, станали по правото на войната собственост на римския народ, група местни жители решила, без съмнение под влиянието на Анибаловата победа при Хердония, да направи смел опит да отхвърли омразното иго. Използвали, че Квинт Фулвий Флак извел войниците си от Капуа и ги разположил пред градските стени и порти, сто и седемдесет кампанци начело с братята Блосии решили да запалят нощем римския лагер. Обаче робите на Блосиеви предупредили навреме Флак и той веднага затворил вратите, вдигнал под тревога войниците и арестувал заговорниците. Всички били наказани със смърт, а доносниците получили свобода и по 10 000 аса награда [Ливий, 27, 3].

След падането на Капуа основна опора на картагенските войски в Италия, макар и не много надеждна, останал Тарент, чийто акропол продължавал да владее римски гарнизон и враждебни на картагенците тарентинци. Опитът на римския флот да стигне до акропола и да занесе там продоволствие не успял. В морското сражение при Саприпорта той бил разбит, командващият Децим Квинкций загинал, а флагманският кораб паднал в ръцете на противника. Наистина в известен смисъл този неуспех бил компенсиран с успешно излизане на обсадените, които започнали да избиват в околностите на града невъоръжените и неочакващи нападение тарентинци [Ливий, 26, 39]. Главна задача на римляните била сега да прогонят картагенците от Тарент, а дотогава да оказват помощ на гарнизона на тамошния акропол. За тази цел римските управници закупили жито от Етрурия и го изпратили в Тарент с 1000 войници от гарнизона на Рим и 1000 от съюзниците [Ливий, 27, 3]. Изглежда, че този път операцията е успяла.

Победата на римляните край река Химера в Сицилия още не означавала края на войната. Между другото това дало повод на сената да откаже триумф на Марцел след превземането на Сиракуза и да се ограничи само с „овация“ — значително по-малко почетно и не толкова тържествено влизане в Рим [Ливий, 26, 21].

Наскоро след заминаването на Марцел картагенците стоварили на острова 8000 пехотинци и 3000 нумидийски конници. На страната на Картаген приеминали някои сицилийски градове, между които Мурганция, Хибла и др. През цялата 211 г. нумидийските конници под командата на Мутон разорявали нивите на римските съюзници. Римският командващ, преторът Марк Корнелий, бил принуден да потушава вълнения в армията си, недоволна от условията на военната служба [Ливий, 26, 21].

През втората половина на 210 г. в Сицилия дошъл консулът Левин, който успял напълно да очисти острова от картагенците, понеже използвал разприте в пуническото командване. Причината била, че Ханон, върховният командващ картагенската армия в Сицилия, отдавна завиждал на успехите на Мутон и на славата му като командир. В края на краищата отношенията помежду им дотолкова се изострили, че Ханон отстранил Мутон и предал поста му на своя син. В тази постъпка, ако обърнем внимание, че Мутон е бил, както се каза по-горе, Анибалов човек, не е възможно да не открием отражение на вътрешната борба в Картаген за власт между Баркидите и техните политически противници. Обаче Ханон избрал много несполучливо момента за разчистване на лични сметки. Освен това не е взел предвид колко са обичали Мутон неговите войници, нумидийските конници. Те просто отказали да се подчиняват на друг командир, а пък Мутон от своя страна започнал преговори с Левин за предаването на Акрагант. Когато римляните наближили града, нумидийците, след като прогонили част от постовете, а друга избили, заели вратите, водещи към морето, и пуснали неприятеля през тях. Разтревожен от шума, Ханон предположил, че това е обикновен войнишки бунт, и излязъл да укротява непокорните конници. Щом разпознал из улиците римските войници и доловил виковете им, избягал през другите врати заедно с Епикид, качил се на малък кораб и отплавал за Африка, изоставяйки Сицилия на произвола на съдбата. Изоставени от своето командване, пунийците и сицилийците дори и опит не направили за съпротива — всички загинали из улиците на града.

Суровото наказание, което Левин наложил в Акрагант, припомнило на сицилийците участта на Капуа и нагледно показало какво очаква онези, които биха се опитали да се противят на римското оръжие: градските магистрати и членовете на съвета („тези, които са били първенците в Акрагант“ — пише Ливий) били бити с пръчки и убити, всички други били продадени като роби, продали и заграбената в града плячка. Нищо чудно, че един след друг сицилийските градове се предавали на римляните, само шест от тях Левин е бил принуден да превземе с щурм. Вековната борба за Сицилия завършила [Ливий, 26, 40].

По-късно Мутон получил най-високата награда, на която само би могъл да се надява — право на римско гражданство [Ливий, 27, 5]. По този начин римските управници още веднъж подчертали значението, което отдавали на успешния за Рим край на войната на острова. И наистина римската армия си възвърнала великолепния плацдарм за нахлуване в Африка. Наскоро след завземането на Акрагант римският флот под командата на Марк Валерий Масала нападнал и африканските владения на Картаген. Римляните слезли близо до Утика, ограбили и опустошили околностите ѝ, задигнали много пленници и богата плячка и се върнали в Лилибей [Ливий, 27, 5]. Освен това Сицилия била главната житница на Рим — от нея той си доставял евтино зърно, което придобивало особено значение в момент, когато Италия е била разорена от дългите години война. Победата при Хердония не е могла дори и малко да компенсира загубата на Сицилия. Многозначително е обаче, че източниците нищо не казват за действията на Анибал във връзка със събитията на острова: той нищо не е могъл да стори, нито за да подкрепи Мутон в конфликта му с Ханон и да предотврати неговата измяна, нито пък да попречи на Левин да завладее Сицилия.

В Испания кампанията през 210 г. била ознаменувана също така с извънредно тежка несполука на пуническото командване, на цялата политика на Баркидите: паднал в ръцете на римляните Нови Картаген, най-голямата опорна база на Картаген в Пиренейския полуостров. Господството на Картаген в този район било заплашено, а следователно и неговото монополно стопанисване на търговските морски пътища през Гибралтар. Ето как станало това [Полибий, 10, 6—20; Ливий, 26, 41—45; срв. и у Ап., Аниб., 20—22].

В началото на пролетта, след като оставил малък гарнизон на север, Сципион прехвърлил основното ядро на войските си през Ибер (2500 пехотиници и 2500 кавалеристи) и ги насочил към Нови Картаген. Същевременно покрай бреговете на Испания и римският флот под командата на Гай Лелий се отправил към същия град. Подготовката, разработването и осъществяването на тази операция оставали в дълбока тайна. За крайната цел на похода освен Сципион знаел само Лелий, комуто било заповядано да предвиди така плаването, че да стигне до града едновременно със сухопътните части. Всичко било точно изпълнено. Отбраната на Нови Картаген ръководил Магон¹⁴⁵ (основните сили на картагенците били приблизително на десет дни път от града), който разположил своите воини по следня начин: 2000 граждани непосредствено срещу римския лагер, 500 на акропола и други 500 — на хълма вътре в града. Всички други трябвало да останат в резерв и да бързат на помощ там, където обстоятелствата се окажат недостатъчно благоприятни за обсадените.

След като взел тези мерки, Магон заповядал да отворят вратата и извел войниците си срещу неприятеля. Сципион наредил на своите воини да отстъпят малко, за да стане сражението непосредствено близко до римския лагер и да може лесно да се дават подкрепления. В боя се отразило голямото числено превъзходство на римляните. Вкарвайки непрекъснато все нови части в атаката, Сципион принудил картагенците да отстъпят, като отстъплението преминало в паническо бягство. Римляните насмалко не се вмъкнали в града по петите на неприятеля. Спрял ги само неуместно даденият сигнал за отстъпление.

В Нови Картаген настъпила паника. Мнозина от войниците напуснали поста си на стените и Сципион, решил да използва техния смут, предприел общ щурм. Стените на града обаче били много високи за обсадителите — малко от стълбите били наравно с тях. Воините не могли да изкатерят стените, падали заедно със стълбите или се откъсвали от тях поради завиване на свят и Сципион се принудил да спре битката, а после да я започне отново с пресни сили. Впрочем станало му ясно, че с фронтален удар не ще може да превземе Картаген и че битката при стените може да послужи само за една цел: да отвлече силите и вниманието на противника от онези обекти, над които надвисвала действителната заплаха. Римският пълководец търсел слабото място на отбраната и го намерил. На достъпа от запад към Нови Картаген, точно до градската стена имало езеро, нивото на чиито води спадало по време на отлив, а освен това и вятърът изтласквал водата от езерото в морето чрез подземни протоци. Лесно могло да се достигне до стената по неговото дъно. Обсадените, уверени, че тази част от стената е недостъпна за врага, изтеглили оттам войска за онези точки, в които им се е струвало, че е възникнала непосредствена опасност за града. Вследствие на това римският отряд успял да прехвърли стените без бой, втурнал се към вратите, около които схватката била най-ожесточена, ударил в тил защитниците и след като объркал картагенците, строшил ключалките и широко разтворил крилата на вратите. Магон опитал да се защитава известно време в акропола, докато римляните избивали по улиците гражданите. В края на краищата той се се предал с целия гарнизон. Клането престанало, започнал поголовен грабеж. Римляните заграбили от Нови Картаген 276 златни патери, всяка с приблизително тегло един фунт, 18 300 фунта сребро (близо до Нови Картаген имало сребърни рудници), а също и много сребърни съдове,, 400 000 модия пшеница (1 модий 8,7 литра), 270 000 модия ечемик и 63 товарни кораба, някои от които със стоки.

От извънреден интерес са разпоредбите на Сципион в Нови Картаген. Той пленил 10 000 свободни мъже в града, от тях пуснал на свобода гражданите на Нови Картаген и им „върнал“ града (т. е. позволил им да си запазят градското самоуправление, законите и т. н.) и онова имущество, което оцеляло от грабежа. Той направил държавни роби 2000 занаятчии (изглежда, те не са били с граждански права в Нови Картаген и са били там зависими — „боди“) и им обещал да ги освободи, ако се покажат усърдни в предстоящата война. Сципион направил всички други, главно младежите и силните роби, гребци на своите кораби. И на тях също обещал свобода след завършването на войната. Освен това Сципион направил необходимите постъпки да върне в родината им заложниците от иберийските племена, които били в Нови Картаген: навсякъде били изпратени вестители да извикат при Сципион представители от всяко племе да приберат своите, разбира се, като потвърдят съюза си с Рим. Естествено Сципион решил да се покаже пред населението на Пиренейския полуостров, а също и пред гражданите от финикийско-пуническите колонии не в ролята на завоевател, а на освободител от картагенското владичество. Участта на Нови Картаген трябвало да убеди другите, че е не само безполезно, но и ненужно да се съпротивяват, че е много по-изгодно за тях да застанат на страната на Рим, отколкото да остават верни на Картаген.

III

Въпреки тежките поражения в Италия, Сицилия и Испания картагенските управници още не смятали войната за окончателно загубена. Те решили с цената на нови усилия да направят основен прелом в своя полза. Нямало две мнения какви трябвало да бъдат тези усилия: налагало се Хасдрубал Баркид да нахлуе в Италия от север, да се присъедини към Анибал и като възобнови борбата на Апенинския полуостров с нови сили, да победи. Картагенците полагали всички усилия да затвърдят съюза с Масиниса — приятелските отношения с него облекчили в известна степен Картаген във воденето на война с друг нумидийски цар — Сифакс. Те набирали по цяла Африка нови контингенти наемници, които искали да изпратят в Испания на Хасдрубал. Подготвяли също така и флота за ново нахлуване в Сицилия [Ливий, 27, 5, 11-13].

Тези свои планове и приготовления картагенските управници не успели да запазят в тайна. Заловени от Месала пленници му разказали всичко. Съобщението, което той бързо изпратил на римските управници, сериозно разтревожило сената. Решено било да назначат диктатор и след известни спорове и протакания (Левин, който по това време бил в Рим, настоявал за кандидатурата на Месала) диктаторските пълномощия били връчени на Квинт Фулвий Флак, който неотдавна се бил справил с Капуа. Публий Лициний Крас останал началник на конницата [Ливий, 27, 14—19]. Фулвий изпратил в Етрурия своя легат Гай Семпроний Блез да организира отбраната на север [Ливий, 2, 7, 6, 1]. Този път обаче диктатурата в Рим не траяла дълго. След като били избрани за консули Фулвий и Квинт Фабий Максим, Фулвий се отказал от нея [Ливий, 7, 6, 12]. Трябва да кажем, че сенатът е имал сериозни основания за тревога. Освен непосредствената заплаха от север и от юг, проявило се остро недоволство сред римските колонии и съюзници от проточилата се война. Дванадесет колонии дори отказали да дават воини и пари. Сенатът превъзмогнал с цената на големи усилия изникналите затруднения, обаче не могъл да подценява значението на този толкова страшен симптом [Ливий, 27, 9—10]. Даже и след това необходимостта да поддържа покорност сред колониите и съюзниците си отклонявала вниманието на сената и значителни сили и средства. Въпреки това консулите решили, когато съставяли плана си за кампанията през 209 г., да насочат цялото си внимание към Тарент: превземането на Тарент, което поел Фабий, щяло да лиши Анибал от последната значителна опорна база в Италия. Фулвий и Марцел трябвало с нападенията си да отвлекат вниманието на Анибал [Ливий, 27, 12, 1—3]. Освен това Фабий наредил на началника на римския гарнизон в Региум да нахлуе в Бруциум, а после да започне обграждането на Кавилонум.

Изпълнявайки заповедта на консула, Марцел повел войските си срещу Анибал и го заварил при Канузиум. Явно Анибал, започвайки кампанията, искал да възстанови донякъде позициите си в Самниум и в Кампания. С това, трябва да се предполага, се обяснява и че той е бил пред стените на Канузиум, и че се е опитвал да убеди гражданите ѝ да преминат на негова страна. Появата на Марцел принудила Анибал да отстъпи в планински места. Марцел се движел по петите му, от време на време се завързвали малки схватки и накрая римският пълководец наложил на Анибал да приеме голямо сражение. Напорът на картагенците бил толкова силен, че дясното крило на римляните и елитните части (extraordinarii) започнали да отстъпват. Тогава Марцел опитал да изведе напред един от своите легиони, но по време на прегрупирането в армията му започнало объркване и римляните побягнали. На другия ден битката била подновена. Анибал пуснал в действие слоновете и отново обърнал в бягство римската армия. Обаче римляните започнали да замерят слоновете с дротики. Ранените животни, повличайки със себе си здравите, се обърнали назад и нападнали картагенците. И те на свой ред започнали да отстъпват. През нощта Анибал изоставил лагера си и се оттеглил в Бруциум [Ливий, 27, 12-15, 1].

Но и там Анибаловото положение не било така сигурно както преди. За положението в Бруциум голямо влияние са имали и нападенията от Региум, за което вече говорихме, и особено преминаването към Фулвий на хирпините, луканците и вулкиентите, които предали на римското командване и настанените у тях пунически гарнизони. Квинт Фулвий обратно на това, което извършил в Капуа, този път проявил „милост“ към завърналите се под властта на Рим и се задоволил само със словесни укори [Ливий, 27, 15]. Лесно обяснимо е подобно поведение: Анибал още действал в крайния юг на Италия и римските управници естествено са били заинтересувани да му отнемат и последните съюзници по мирен начин. Тази политика дала своите плодове: в лагера на Фулвий дошли твърде знатните и много влиятелни водачи на брутите, братята Вибий и Пакий, с предложение да признаят властта на римския народ при условията, които току-що били дадени на луканците [пак там].

През това време Квинт Фабий Максим се насочил към Тарент, като завзел по пътя си град Мандурия в страната на самнитите. Приближил се до Тарент, той разпънал лагера си при входа на тамошния залив. Същевременно затворил и изхода към морето с голям флот. Случаят помогнал на Фабий. На времето си Анибал оставил в Тарент един отряд брути. Началникът на този отряд бил влюбен в една тарентинка, чийто брат служил при римляните. Узнал от писмо на сестра си за нейното приятелство с богат чужденец, който имал влияние сред своите съплеменници и бил много почитан от тях, този човек решил да използва така създалите се обстоятелства и да услужи на римляните. С разрешение от Фабий той се промъкнал като беглец в града, сближил се с началника на брутите и го убедил да предаде поста си на римляните. В уреченото време Фабий застанал в засада на източния край на града, а от акропола, от залива и от корабите надали бойни сигнали, понесли се бойни викове. В Тарент настъпила паника. Войските в охрана на източния градски район бързо били прехвърлени там, където привидно започвало сражение, и Фабий, без да срещне съпротива, заел с помощта на брутите стената, проникнал в града и разбил градските врати. Тарентинците почти не оказали съпротива в самия град, само при входа на агората се завързала ожесточена битка. По всички улици озверелите победители избивали тарентинците, картагенците и дори брутите, които току-що били пуснали в града римската армия. Според слуховете римляните заграбили в Тарент 30 000 роби, грамадно количество сребро, 83 000 фунта злато, а също и произведения на изкуството [Ливий, 27, 15—16; срв. Ап., Аниб., 49; Зонара, 9, 8]. Разказът на Плутарх [Плут., Фаб., 21—22], който отговаря, общо взето, на римската летописна традиция, добавя към това една съществена подробност: Фабий наредил да избият брутите, с чиято помощ завладял града, за да не се открие, че той е завзел Тарент с предателство...

Ами Анибал? По това време той бил зает в борбата с обсаждащите Кавилонум и ги принудил да капитулират. Явно той просто не е обърнал внимание на придвижването на Фабий или не е отгатнал неговото значение и по такъв начин е дал възможност на римския консул безпрепятствено да стигне до Тарент. Научил за съдбата на Тарент, Анибал бързо се отправил натам, обаче закъснял. След като постоял известно време на половин миля от града, той отишъл в Метапонт.

Превземането на Тарент от римляните влошило още повече неговото и без това тежко военнополитическо положение. Сега той можел да разчита само на две или три малки градчета във Велика Гърция, както и на брутите. Надеждата и в едните, и в другите била много слаба. Анибал трябвало да ликвидира последиците от своята грешка и сега решил да прибегне до хитрост, за да примами неприятеля на сигурна смърт. Неочаквано за Фабий в римския лагер дошли пратеници от Метапонт с предложение да му предадат града, ако римляните не прибягнат до „наказание“ поради предишната „измяна“, т. е. за преминаването им на страната на Анибал. Подобно предложение се сторило напълно естествено на Фабий, а особено след падането на Тарент, и той вече определил деня, в който ще се приближи до Метапонт. Анибал от своя страна поставил засади в близките до града места. Всичко сякаш предопределяло успех. Обаче в последния момент Фабий, като се отнесъл до гадател, получил неблагоприятни знамения (гадателят дори му казал, че трябва да се пази от засади и от коварството на противника) и се отказал от похода. Отново дошли при него в лагера пратеници от Метапонт, но подложени на изтезания, те му разкрили плановете на пуническия пълководец [Ливий, 27, 16]. И този опит не успял.

Падането на Нови Картаген принудило, както вече споменахме по-горе, пуническите управници и командването да преразгледат по-нататъшните бойни операции — било решено да изпратят от Испания в Италия нова армия под командата на Хасдрубал Баркид, за да се присъедини към Анибал. Хасдрубал и неговите колеги (Хасдрубал, синът на Гисгон, и Магон Баркид) разбирали, че щом предприемат тази експедиция, необходимо е, ако не да ликвидират Сципион и армията му, то поне да премахнат от тази страна непосредствената заплаха за картагенското господство на Пиренейския полуостров, където силите на картагенците след заминаването на Хасдрубал Баркид биха били рязко отслабнали. А пък опасността била твърде сериозна. Като оставим настрана загубата на пари, продоволствие, екипировка, дори загубата на най-голямата опорна база, един вид „столица“ на пуническа Испания, блестящият успех на Сципион предизвикал отново сред иберийските племена вълна от преминавания на страната на Рим. За това допринесли до голяма степен и действията на картагенските пълководци, които с насилия и терор установявали пуническото господство в Испания [срв. Полибий, 10, 36, 3—6], и политиката на самия Сципион. И така в римския лагер дошъл Едескон, вожд на племето едетани, един от най-прославените, според характеристиката на Ливий, испански вождове [срв. Полибий, 10, 34, 2—10]. В ръцете на римското командване били жена му и децата му, затова неговата постъпка не се нуждае от по-нататъшни обяснения, макар Ливий да говори и за други причини, подтикнали към измяна Едескон. Напуснали картагенската армия заедно с войските си и Индебил и Мандоний, които Ливий нарича безспорни вождове (principes) на цяла Испания [Ливий, 27, 17; Полибий 10, 35, 6—8]. Нямало никаква надежда, че този центробежен процес ще спре от само себе си, и Хасдрубал Баркид решил да даде по възможност по-скоро бой на Сципион [срв. Полибий, 10, 37, 1—5]. Полибий обяснява, че Хасдрубал се е надявал да спечели сражението и след това да реши какво да прави по-нататък. Ако претърпял неуспех, той възнамерявал да отиде в Галия и оттам в Италия. Обаче — и за това току-що стана дума — походът на Хасдрубал в Италия е бил вече предрешен при всички случаи:, победата му е била необходима, за да си осигури здрав тил на Пиренейския полуостров. От своя страна и Сципион търсел да влезе в сражение: искал е да се сражава само с Хасдрубал, преди да дойдат останалите картагенски армии. В началото на пролетта Сципион потеглил от Таракон [Ливий, 27, 17].

Армията на Хасдрубал Баркид в това време била край Бекула. И Сципион повел войските си натам. Хасдрубал разположил пред лагера си кавалерийски преградни отряди, обаче още първите удари на римските лековъоръжени воини и въобще на всички, които били в челната колона, принудили конниците да препуснат към лагера. Ливий пише, че в преследването на бягащия неприятел римляните насмалко не завзели вратите на лагера.

През нощта Хасдрубал изтеглил своите войници на едно възвишение, чийто връх бил равно плато. Това била удобна позиция, която господствала над местността — от удар в тила била сигурно защитена от река, а откъм фронта и фланговете стръмни урви правели много тежко изкачването. Обаче налице бил и съществен недостатък: тук можела да се държи отбрана, но оттук би било трудно да се водят настъпателни операции. По-долу от платото, където се разположил Хасдрубал Баркид, имало тераси, също така обкръжени отвсякъде със стръмнини. По заповед на Хасдрубал те били заети от нумидийски конници и от лековъоръжени балеарски и либийски стрелци [Ливий, 27, 18]. Сципион изпратил една кохорта да заеме входа на долината, през която в тила на картагенците течала реката, а друга — да отреже пътя, който водел от Бекула към нивите. Той лично начело на лековъоръжени пехотинци започнал да се изкачва към лагера на противника и въпреки упоритата съпротива завзел терасите, а после от три страни ударил основните сили на картагенците. В лагера на Хасдрубал започнало безредие и възползвани от него римляните се изкачили на платото. Заобиколена от всички страни, изоставена от своя командир (Хасдрубал, който изпратил още преди да почне сражението парите и слоновете, отишъл по течението на Таг на север, към Пиренейските планини), картагенската армия кратко време оказвала съпротива: били убити около 8000 воини, а 10 000 пехотинци и 2000 конници били пленени. Сципион, който следвал своята политическа линия, освободил без откуп всички иберийци. Африканците наредил да продадат като роби [Ливий, 27, 18—19]¹⁴⁶. Между пленените африканци попаднал Масива, племенник на Масиниса. Сципион му позволил да се върне при чичо си и тази благосклонност била първата стъпка за установяване на приятелски отношения между римляните и Масиниса.

Поражението не спряло Хасдрубал. Наскоро след сражението при Бекула картагенските армии (на Хасдрубал, сина на Гисгон, на Магон Баркид и остатъците от войските на Хасдрубал Баркид) се съединили на север в Пиренейския полуостров и там тримата командири решили да прилагат набелязания план: събирайки колкото е възможно най-много воини, Хасдрубал Баркид да върви в Италия, където трябвало да се реши изходът на войната [Ливий, 27, 20].

IV

Докато Хасдрубал повтарял италийския поход на своя брат, военните действия в Италия си вървели по реда. Тит Квинкций Криспин, един от тогавашните консули, започнал кампанията през 208 г., като преместил армията, която по-рано командвал Квинт Фулвий Флак, заедно с подкрепленията в Лукания, а после, като нахлул в Бруциум, обсадил Локри [Ливий, 27, 25]. Тези действия отговаряли на насоката на войната, която ѝ бил дал Фабий със завземането на Тарент: задачата на римското командване в Италия сега била, естествено, да завладее градовете на Велика Гърция и да отреже Анибал от изход към морето. Обаче Криспин скоро бил принуден да вдигне обсадата, понеже Анибал от своя страна наближил до Лациниум (така той отново правил опит да се задържи в Апулия), а другият консул за 208 г. — Марцел, към когото Криспин искал да се присъедини, тръгнал от Венузия. Накрая Криспин и Марцел разположили лагерите си между Венузия и Банция приблизително на разстояние 3 мили един от друг. Там дошъл и Анибал [пак там].

Консулите горели от желание да се сражават. Те били уверени, че ако Анибал дръзне да влезе в сражение с двете армии, го чака неизбежно поражение. Всяка сутрин построявали войските си и чакали: може би Анибал не ще издържи и стремглаво ще нападне противника [пак там]. Обаче и картагенският пълководец вероятно не е смятал, че има достатъчно сили за подобна работа. Той по всякакъв начин избягвал да влезе в сражение, което му налагали Криспин и Марцел, а се ограничавал с незначителни схватки и търсел място за засади [Ливий, 27, 26].

Римското командване започнало да губи постепенно търпение. Времето минавало, а не ставало нищо сериозно и така можело да отмине цялото лято, без да доведе до чувствителен резултат. Явно по тази причина римляните решили да се върнат към първоначалния план на Криспин и да подновят обсадата на Локри. Един от римските началници на флота Луций Цинций Алимент получил заповед да преведе флота, който командвал, при Локри. Било решено да използват част от гарнизона, настанен в Тарент, за да блокират града по суша. Анибал обаче навреме узнал за това ново начинание на римляните, за което му съобщавали някои граждани от Турия. От своя страна, това характеризира настроенията и симпатиите поне на част от населението на Велика Гърция. Пуниецът изпратил 3000 конници и 2000 пехотинци да пресекат пътя от Тарент към Локри. Картагенците устроили засада в подножието на Петелийския хълм. Точно в тази засада попаднали римляните, които вървели безгрижно, без стражова охрана и разузнаване. Около 2000 римски воини били убити, почти 1500 били пленени, Картагенците разпръснали останалите и ги принудили да се завърнат в Тарент [Ливий, 27, 26].

През това време Анибал, който както досега търсел удобно място за засада, предвиждайки, че сражението е неизбежно, обърнал внимание на гористия хълм между картагенския и римския лагер и през една нощ изпратил няколко ескадрона от нумидийската конница. Под натиска на околните консулите Криспин и Марцел също така стигнали до мисълта, че трябва да заемат този хълм, и по предложение на Марцел се отправили на разузнаване начело на един отряд от 220 конници — фрегелани и етруски. Ненадейно ги обкръжили нумидийците и в кратката схватка Марцел бил убит. Раненият Криспин избягал в лагера [Полибий, 10, 32, 1—6; Ливий, 27, 26—27]. Анибал веднага преместил своя лагер на хълма, намерил там трупа на убития консул и го погребал. Той изобщо искал да проявява спрямо командването на противника особено рицарство, ако си послужим с терминология от доста по-късно време. Криспин се оттеглил в планината и се укрепил там [Ливий, 27, 28]. Според версията на Апиан [Ап., Аниб., 50] Марцел нападнал нумидийски конници, които плячкосвали околността, и загинал заобиколен от врагове и изоставен от своите войници. Анибал изгорил тялото му, а костите му изпратил на неговия син в римския лагер.

Смъртта на Марцел, макар и в малка схватка, и бързото отстъпление на Криспин дали на Анибал определени военнополитически предимства, които той се опитал да използва, за да затвърди постигнатия успех. Особено важно изглеждало, че в ръцете на Анибал попаднал пръстенът на Марцел с печата му на него и картагенският пълководец получил възможност, докато вестта за загиването на консула не се била разпространила, да разпраща от негово име подправени заповеди. Той между другото изпратил известия в Салапия, че Марцел ще отиде там с войските си в следващата нощ. Обаче го изпреварили: Криспин, комуто дошли наум също такива мисли, бързо известил всички околни градове за смъртта на своя колега и ги предупреждавал да не вярват на писма и заповеди, които биха могли да бъдат снабдени с печата на Марцел. В Салапия, където властите се страхували от жестокостта на Анибал и заради измяната си, и заради избиването на картагенските конници, решили да си послужат с хитрост. Като изпратили по живо по здраво пратеника (той бил римски дезертьор), те поставили на стратегически важни точки в града отряди от граждани, усилили постовете по стените, а при вратите съсредоточили елитна част от гарнизона. Късно нощем, около четвъртата стража, Анибал се приближил до града. По искане на римските дезертьори, които били в първите редици, часовите вдигнали на сравнително малка височина решетката, препречваща прохода във вратите, а когато около 600 дезертьори влезли в града, решетката внезапно се спуснала, част от салапийския гарнизон се втурнала да ги избива, а другите воини обсипали със своите стрели и дротици картагенците [Ливий, 27, 28; Полибий, 10, 33, 7; Ап., Аниб., 51; Зонара, 9, 9].

Опитът да превземе с хитрост Салапия не успял и Анибал бързо потеглил на юг към Локри. Положението там клоняло към неблагоприятен обрат: Цинций ръководел успешно обсадата и Магон, командирът на пуническия гарнизон в Локри, вече мислел да се предаде. Получил вест за приближаването на Анибал, той се съвзел и от своя страна нападнал врага. Когато в сражението влезли нумидийските конници на Анибал, римляните, изоставяйки обсадните машини, се втурнали към своите кораби и така обсадата била вдигната [Ливий, 27, 28].

По такъв начин Анибал, който убил единия консул (Марцел) и тежко наранил другия (Криспин) [Ливий, 27, 38], макар и да не разширил, но във всеки случай закрепил своите позиции в Южна Италия. Наскоро след тези събития Криспин умрял. Бездействието на римската армия след смъртта на Марцел позволило на Анибал да освободи Локри от обсадата с решителен удар. Този резултат от кампанията би могъл да се счита до известна степен успешен, толкова повече че Анибал запазил възможност да дочака Хасдрубал Баркид, та с негова помощ да развие нови широки операции срещу Рим, ако значението на този успех не се неутрализирало от новото нападение на римски флот от 100 кораба под командата на Левин над африканските владения на Картаген. След като разорили територията около Клупея, където не срещнали нито един човек, римляните се завърнали на корабите си, щом до тях стигнали слухове за приближаването на картагенския флот. В морското сражение при Клупея пунийците, чиято ескадра наброявала 83 съда, били разбити и Левин безпрепятствено се завърнал в Лилибей с голяма и разнообразна плячка [Ливий, 27, 29].

Междувременно Хасдрубал водел своята армия към Апенинския полуостров. Неговата поява в Галия предизвикала извънредно голямо вълнение: разправяли (и пратеници от Масилия — стар съперник на Картаген в борбата за Западното Средиземноморие, побързали да уведомят римските управници за това), че той е донесъл със себе си много пари за набиране на наемни войници. И действително Хасдрубал Баркид събрал в Галия многобройна армия и очевидно без да срещне съпротива, стигнал до полите на Алпите. Нашият източник във всеки случай не говори нищо за някакви схватки на Хасдрубал с галските племена. Дори нещо повече, научаваме, че към Хасдрубал са се присъединили някакви галски и алпийски племена [Ливий, 27, 39]. Настъпването на зимните студове му попречило да премине Алпите, обаче било очевидно, че при настъпването на пролетта в Италия, на север в полуострова ще се появи още едно картагенско пълчище [Ливий, 27, 36]. Наистина лично Хасдрубал не един път е търпял поражение и сега отивал в Италия, след като понесъл преди самото тръгване поражение от Сципион, но нали и той едно време жестоко бил сразявал римляните, а съвсем наскоро ловко измамил Нерон, предшественика на Сципион в Испания, и се изтръгнал от обкръжение, а може би и от неизбежен плен. Консулите през 207 г. — Гай Клавдий Нерон, същият, когото Хасдрубал бе коварно изиграл, и Марк Ливий — получил по-късно прякора Салинатор — имали пред себе си доста сериозен противник. В ръцете на Анибал такава армия би могла да се превърне в страхотна сила, която би му позволила да промени или, ако си послужим с по-внимателен език, да се опита да промени хода на войната в своя полза. Не трябвало да се подценява опасността.

Тези обстоятелства определяли и непосредствените цели на двете страни в хода на кампанията. За Анибал е било необходимо на всяка цена да се присъедини към Хасдрубал, по възможност преди той да влезе в контакт с римските войски. Римското командване се стремяло, на първо място, да принуди Анибал да продължава въоръжената борба на юг и да не му позволи да се срещне с брат си (решаването на тази задача се възлагала на Нерон, който командвал римските войски в Лукания и в Бруциум) и, на второ място — да разбие на север Хасдрубал, преди той да се е присъединил към Анибал. Операцията за унищожаването на Хасдрубал трябвало да бъде извършена от Марк Ливий, комуто била определена за „провинция“ Цизалпийска Галия, т. е. отсамната, на юг от Алпите. В негово подчинение били придадени римските войски, разположени в Етрурия и Галия, а също така и военни части, намиращи се непосредствено в Рим.

Хасдрубал преминал Алпите при настъпването на пролетта. Тит Ливий [27, 39] обяснява тактическия му успех (спечеленото време), главно защото алпийските племена не са оказали съпротива, убедени, че преминаващите през техните владения картагенци не желаят да ги завоюват. В Италия Хасдрубал вече го очаквал силен отряд лигури. Обаче вместо да потегли на юг, за да се присъедини към Анибал, той се заел да обсажда Плаценция. Намеренията му били съвсем ясни: да превземе и да разруши Плаценция, което се надявал да стори без много труд, и да сплаши другите градове в Северна Италия и да ги принуди да преминат към Картаген. Обаче не успял да превземе Плаценция. Безполезната обсада само забавила придвижването на Хасдрубал на юг и, което е вече съвсем необяснимо, внушила на Анибал странната мисъл: да остане, докато Хасдрубал обсажда Плаценция още известно време в зимните си квартири и по-късно да потегли на север [пак там].

Все пак Анибал потеглил накрая по границите на Ларинатската област в страната на салентините. По време на това придвижване войските му били ненадейно нападнати от римски отряди под командването на Гай Хостилий Тубул. Картагенците загубили около 4000 души.

Вестта за предприетия от картагенския пълководец поход принудила и Квинт Клавдий, който командвал римските войски в страната на салентините, да напусне зимните квартири. Отбягвайки сражение, Анибал отишъл в Бруциум, а оттам в Лукания и стигнал до Грументум. Квинт Клавдий се върнал в страната на салентините, а Хостилий потеглил за Капуа, където трябвало да смени проконсула Квинт Фулвий, срещнал във Венузия консула Нерон и му предал част от армията си [Ливий, 27, 40].

Когато тръгнал за Грументум, Анибал се надявал да си възвърне градовете, преминали към римляните. Обаче там стигнал и Нерон, който идвал от Венузия и спрял на легер около миля и половина от Анибал. Между двете позиции имало открито поле, където постоянно се завързвали незначителни битки. Анибал в желанието си да се освободи от неприятелската армия, всеки ден извеждал на това поле войниците си, но Нерон със същата упоритост избягвал да влиза в бой. Консулът не искал да позволи на врага да се изтръгне, за да се присъедини към Хасдрубал. Разбира се, така не можело да продължава дълго време. Нерон трябвало да вземе някакво решение и една нощ той разпоредил няколко кохорти да се прикрият в засада зад един хълм, а на разсъмване извел своите войници от лагера и ги строил в боен ред. В пуническия лагер бил даден сигнал за бой. Войниците грабнали оръжие и се втурнали срещу римляните. В безредие пунийците не могли да устоят на добре организирания неприятел. В разгара на боя Анибал се опитал да въведе ред, обаче в този момент римляните му нанесли удар от запад. Пунийците побягнали. След няколко дни Анибал нощем тихо напуснал лагера си и отишъл в Апулия [Ливий, 41—42].

След като разрушил изоставените от картагенците укрепления, Нерон повел армията си да ги догони и настигнал Анибал близо до Венузия. Там станала още една битка, в която загинали над 2000 пунийци, и Анибал бързо обърнал на юг и отишъл в Метапонт. Оттам изпратил началника на местния пунически гарнизон Ханон в Бруциум да набере нови войници и когато това било направено, се върнал във Венузия, а оттам отишъл в Канузиум. Нерон вървял по петите му [Ливий, 27, 42].

Междувременно, като вдигнал най-после обсадата от Плаценция, Хасдрубал решил да се присъедини към Анибал и му изпратил четири конници — двама гали и двама нумидийци — с писмо, в което, доколкото може да се предполага, били определени времето и мястото на срещата (Умбрия). Посланието не стигнало до получателя: галите и нумидийците, понеже не знаели пътя, попаднали в Тарент, и там римски фуражири ги заловили. Когато Нерон узнал съдържанието на иззетия документ, взел смело решение: в послание до сената той предложил да се изтегли в Рим разположеният в Капуа гарнизон, а пък римският гарнизон, попълнен с допълнителна мобилизация, да бъде разположен в Нарни, за да даде отпор на Анибал в случай на нужда. Нерон избрал 6000 пехотинци и 1000 конници и през нощта отишъл към Пиценум. Той оставил за свой заместник на юг легата Квинт Катий [Ливий. 27, 43].

Действията на Нерон предизвикали голяма тревога в Рим. Страхували се, че щом Анибал научи за неговото придвижване на север, може да унищожи както римската армия, останала на юг без командир, така и самия Нерон (ако Анибал би започнал да го преследва), който имал всичко на всичко 7000 войници. Съмнявали се, че Нерон ще надвие своя противник — коварен и способен пълководец, — още повече че Хасдрубал, както бе споменато, веднъж вече го измамил [Ливий, 27, 44].

Обаче не само съмнения съпровождали Нерон. Тълпи мъже и жени посрещали по целия път неговия отряд, пожелавали на войниците победа, наричали ги спасители на Рим и на римската свобода, давали обети на боговете, предлагали им обилна храна и фураж [Ливий, 27, 45]. Накрая, в една тъмна нощ Нерон влязъл без шум в лагера на Марк Ливий, недалеч от Сена. Лагерът на Хасдрубал се намирал на половин миля от лагера на римляните [вж. Ливий, 27, 46; срв. Фронтин, 1, 1, 9; Вал. Макс, 7, 4, 4].

По настояване на Нерон още на следния ден консулите и преторът Луций Норций Лицин, който действал съвместно с Марк Ливий, решили да дадат сражение. Римските войски веднага след съвещанието били построени в боен фронт. Картагенците вече били готови за сражение, но Хасдрубал малко преди започването му видял стари щитове у римляните, каквито преди това не забелязал, и изморени от път коне и заподозрял, че са дошли подкрепления на Ливий, затова дал заповед да свирят отбой. Той решил да провери подозренията си и твърде скоро били потвърдени най-лошите му предположения: докато в римския лагер по-рано бойните сигнали се давали само веднъж, сега сигнализирали на два пъти — веднъж за воините на Марк Ливий и втори път за отряда на Нерон. Било съвсем ясно. Срещу Хасдрубал се намирали двамата консули.

През нощта Хасдрубал заповядал да напуснат лагера, обаче изпаднал в много тежко положение: водачите избягали, а картагенците не познавали нито пътища, нито бродове. След като се лутал безцелно по нивите, решил да върви край брега на река Метавър. Хасдрубал цял ден търсил безуспешно брод и римляните, които много по-добре познавали всички пътища, го настигнали без мъка. Невъзможно било да се избегне сражението.

Хасдрубал разгърнал в боен фронт своите изтощени от продължителния и безцелен преход войници. Той построил галите срещу десния фланг на римляните, който командвал Нерон. Срещу левия фланг на римляните, където с основната маса на пехотата бил Марк Ливий, Хасдрубал поставил своите иберийски части, които решил да командва лично. Срещу центъра на съединенията на Лицин той изправил лигурийските отряди. Явно позицията на Хасдрубал, който прекалено разтеглил войските си, не била твърде удобна: хълмът, който се изпречвал пред галите, им пречел да влязат в действие, когато битката започнала на левия фланг на римляните. Сражението на левия фланг, където Хасдрубал въвел и слонове (подивели от шума и от раните, те се блъскали сред сражаващите се войници), било много упорито и кръвопролитно. Нито една от страните не могла да надделее. В разгара на боя Нерон заобиколил в тил римските войски и прехвърлил няколко кохорти от десния фланг, където те били в бездействие, на левия и нанесъл удар върху десния фланг на Хасдрубал. Същевременно римляните нападнали противника в тил. Иберите и лигурите останали почти в пълно обкръжение. Повечето гали се пръснали в бягство, а онези, които останали, не могли да удържат сражението. Хасдрубал опитал все пак да организира отпор, но виждайки, че поражението е неизбежно, пришпорил коня, врязал се в редиците на една от римските кохорти и загинал [Ливий, 27, 47—49; Полибий, 11, 1, 2—12; срв. Ап., Аниб., 52; Орозий, 4, 18, 9—14; Зонара, 9, 9].

Нерон веднага след сражението се завърнал в лагера си в Южна Италия с ускорен ход (преминал целия път за шест дена). Той не се лишил от удоволствието да хвърли главата на Хасдрубал в лагера на неприятеля и да изложи пред неприятелските войници вързани пленените пунийци. Той дори освободил двама пленници и ги изпратил на Анибал да му разкажат за случилото се. Картагенският пълководец бил потресен. Надеждите му да измени хода на войната в своя полза рухнали. Загинал брат му. Без да вижда някакъв изход, Анибал стегнал войските си и ги съсредоточил в Бруциум, като преселил там и жителите на Метапонт, както и луканците, намиращи се под негова власт [Ливий, 27, 51].

V

Гибелта на Хасдрубал и на цялата му армия в сражението при Метавър била най-тежкото военнополитическо поражение на Анибал. Ето защо е обяснимо ликуването, с което Рим посрещнал вестта за това събитие [Ливий, 27, 50—51]. Всъщност Анибал не е могъл вече да очаква подкрепления. Също така не е могъл, пък и не се е опитвал да предприеме със собствени сили някакви сериозни операции [Ливий, 28, 12]. Оставало му само пасивно да очаква в Бруциум обрат на събитията в Испания и на север в Апенинския полуостров. Впрочем Анибал, както пише Апиан [Ап., Аниб. 54], изглежда, вече е разбрал, че в близко бъдеще му предстои да напусне Италия, и тъкмо затова си позволявал всякакви насилия над брутите.

Кампанията през 207 г. на Пиренейския полуостров, както вярно отбелязва Тит Ливий [28, 1, 1], изглежда, е била услеснена за римляните от напускането на Хасдрубал. Обаче наскоро след като тя започнала, картагенското правителство изпратило в Пиренеите още един командващ — Ханон. Той за кратко време набрал в Келтиберия много нови войници като допълнение към воините на Магон Баркид и армията на Хасдрубал, сина на Гисгон, който се намирал в района на Гадес, станал след падането на Нови Картаген отново най-голяма опорна база на картагенците в Испания.

Сципион в желанието си да осуети действията на Ханон, изпратил срещу него един от помощниците си Марк Юний Силан с около 10 000 пехотинци и 500 конници. С бързи преходи Силан приближил до армията на Ханон и узнал, че наляво от пътя, по който се движел, има лагер на келтибери (над 900 души), а отдясно — укрепен и добре защитен пунически лагер. Силан нападнал келтиберите, а после в сражението били въвлечени и картагенците. Магон Баркид с конницата и част от пехотата побягнал към Гадес, а Ханон бил пленен [Ливий, 28, 1—2]. Като използвал този свой успех, Спицион бързо тръгнал на юг в полуострова, за да нападне Хасдрубал, който бил тогава в Бетика. Обаче Хасдрубал неочаквано потеглил оттам към Гадес, а армията си разделил и разположил на различни места около града [Ливий, 28, 2; срав. Фонтан, 1, 3, 5]. Понеже не искал да изразходва сили, за да ги обсажда и щурмува, Сципион се насочил към Таракон, като в Бетика превзел град Оронт [Ливий, 28, 3].

През пролетта на 206 г. борбата се подновила. Хасдрубал, синът на Гисгон, и Магон Баркид събирали нова армия — 50 000 (според някои сведения 70 000) пехотинци и 4500 кавалериста [Ливий, 28, 12]. Обаче в сражението при Бекула Магон и Масиниса били разбити [Ливий, 28, 13; Полибий, 11, 21], а Хасдрубал, синът на Гисгон, след продължителен и упорит бой при Илипа побягнал [Ливий, 28, 14—15; Полибий, 11, 22—24], но бил настигнат от неприятеля и след като понесъл още едно клане, а после и обсада, изоставил армията и избягал в Гадес. Магон също се отправил към Гадес по море.

Несполучливият за картагенците изход на кампанията през 206 г. на Пиренейския полуостров показал, че те вече не били в състояние да се борят успешно с римляните за господство в Испания [Ливий, 28, 16]. Наистина още битки щели да се водят в Испания. Римляните щели още да бъдат принудени да се сблъскват с крайно упоритата съпротива на иберийските племена срещу новия завоевател. Спорът за господството над Пиренейския полуостров обаче бил вече решен. Вероятно именно с това се обяснява намерението на Масиниса точно сега да започне тайни преговори със Силан, за да подготви своето преминаване към римляните [пак там]. Договорът бил сключен при лична среща между Масиниса и Сципион [Ливий, 28, 35]. Това пък обяснява друго, доста важно събитие: след известно време при Сципион дошли бегълци от Гадес, които не се уплашили нито от тежката война на Сципион с някои иберийски племена, нито от вълненията в римския лагер и предложили да предадат града заедно с картагенския гарнизон и с флота [Ливий, 28, 23]. Може би освен общото военнополитическо положение в Испания решението на гадитаните е било продиктувано от дългоочакваното осъществяване на изгледите да се избавят от картагенското господство и от картагенския монопол в търговията. Но Магон Баркид разкрил заговора и изпратил заговорниците в Картаген, а римляните се оттеглили от стените на Гадес в Нови Картаген [Ливий, 28, 31].

Постъпката на Масиниса била много изгодна за Сципион. Понеже смятал, че войната в Испания, общо взето, е вече завършена, той мислел сега да я пренесе в Африка, което всъщност трябвало да приключи борбата с Анибал [срв. Полибий, 11, 24; Дион Касий, Фрагм., 53—56]. Сципион се нуждаел от съюзници. Макар и да излагал живота си на сериозна опасност, той дори лично отишъл в Африка при царя на масайсилите Сифакс, враг на Масиниса, за да го привлече за съюзник на Рим. По същото време при Сифакс бил Хасдрубал, синът на Гисгон, дошъл при царя със същата мисия. Ливий разказва, че Сципион по желание на царя трябвало не само да участва заедно с Хасдрубал на царското угощение, но и да бъде на едно ложе с него. Обаче римлянинът успял да победи картагенеца и в дипломатическата битка. Макар и за много кратко време, Сифакс станал съюзник на римляните [Ливий, 26, 17—18]. В резултат на това Сципион си осигурил поддръжката на всички нумидийци — и на месайсилите (Сифакс) и на масилите (Масиниса).

При това положение Магон Баркид настоял пред картагенския съвет още веднъж да му изпратят подкрепления, от една страна, за да не позволи да се отцепи Гадес, а от друга — да възобнови борбата за Пиренейския полуостров, като се възползва от затрудненията на римляните [Ливий, 28, 31]. Обаче вместо подкрепления Магон получил заповед да прехвърли флота от Гадес в Италия, там да набере колкото може повече гали и лигури и да се присъедини към Анибал. За това му били изпратени средства от държавната хазна. Освен това и лично Магон изтръгнал от гадитаните колкото могъл, като ограбил, тяхната градска хазна и храмовете и принудил всички частни лица да предадат златото и среброто си. По пътя той нападнал по море Нови Картаген, обаче не могъл да го превземе и след като понесъл големи загуби, се върнал в Гадес [Ливий, 28, 36]. Но в Гадес не го пуснали. Като примамил от града магистратите му и ги убил, Магон потеглил към Питиуските острови, където имало старинна картагенска колония, а после към Балеарските острови с надежда да презимува там. Балеарските прашкари посрещнали Магон на големия остров с градушка от камъни, но на малкия той успял да се настани. Гадес се предал на римското командване [Ливий, 28, 37]. Сега вече римско-картагенската война на Пиренейския полуостров била напълно завършена в полза на Рим.

Източниците нищо не съобщават за действия на Анибал в този период, може би защото и той нищо не е правил в очакване на благоприятен обрат на събитията, които биха му позволили да премине в настъпление. Загубата на Испания трябва да е засилила още повече неговото състояние на безизходност, обхванало го след сражението при Метавър и смъртта на Хасдрубал Баркид. Сега било възможно да се предвиди, че Сципион ще се погрижи да пренесе войната в Африка, нещо, което той и не криел. Само ново активизиране на военните действия в Италия би могло да отстрани тази заплаха.

През пролетта на 205 г. Магон Баркид слязъл в Италия с 12 000 пехотинци и 2000 конници, заел без бой Генуа и сключил съюз с лигурийското племе ингауни. Впечатлението било, че отново започва война, каквато Хасдрубал Баркид се опитвал да води преди две години на север. Точно така било посрещнато това събитие в Рим: проконсулът Марк Ливий получил нареждане да заеме Аримин, а Марк Валерий Левин повел легионите в Арециум [Ливий, 28, 46]. Обаче Анибал никак не реагирал на събитието, може би защото войниците му страдали от чума и глад. Той все пак е имал някаква надежда за успех, и е било редно поне да направи опит да се присъедини към Магон, но нищо подобно не е станало.

Лятото Анибал прекарал в храма на Юнона Лацинийска. Там той издигнал жертвеник с надпис на пунически и на гръцки език, в който изреждал своите дела [пак там]. Но този надпис за съжаление не е достигнал до нас, посочва, както вече стана дума Полибий. Може би Анибал е сторил това, като разбрал, че му е дошло време да направи равносметка на живота си, изцяло отдаден на борбата с Рим. Във всеки случай, докато експедицията на Хасдрубал Баркид Анибал е посрещнал с нетърпеливо очакване за помощ и прелом във войната, към десанта на Магон Баркид той се отнесъл с безразличие, преди всичко защото не е очаквал от него някакви сериозни промени във военнополитическото положение и в хода на войната в Италия. Ако е така, Анибал не е сбъркал в своите преценки.

Въпреки тревогата, която предизвикала появата на Магон в Италия, експедицията в Африка не била отложена. Наистина Сципион трябвало да се сблъска със съпротивата на твърде влиятелни среди — старите врагове на Корнелиевци, и преди всичко с възраженията на Фабий, когато въпросът се разглеждал в сената. Конфликтът се очертал веднага след връщането на Сципион от Испания. Неговия отчет за бойните операции на Пиренейския полуостров (колко пъти победил неприятеля, колко градове е отнел със сила от враговете, какви народи е подчинил под римска власт) сенатът слушал в храма на Белона извън градската стена, тъй като Сципион се надявал да получи триумф и дори правил намеци за това. Ала и той, явно, не вярвал в подобна възможност и не настоявал. На Сципион не бил даден триумф под благовидния предлог може би, че триумфално влизане в града било определено само за магистрати, а той не бил магистрат [Ливий, 28, 38].

С този акт сенатът несъмнено е искал да постави на място Сципион, да даде умерена оценка на победите му в Испания и следователно да намали възможното му политическо влияние. Но тези дребни убодвания не могли да постигнат целта. Успешното завършване на тежката война и покоряването на Испания донесли огромна популярност на Сципион. Отвсякъде идвали хора от Рим да го видят, да го посетят, да присъстват на неговото тържествено жертвоприношение на Капитолия. При небивало дотогава струпване на народ Публий Корнелий Сципион бил единодушно избран за консул през 205 г. заедно с върховния понтифекс Публий Лициний Крас. За резултата от гласуването е повлияла общата увереност, че именно на Сципион е предопределено да завърши победоносно войната. Всички говорили и постъпвали така, като че ли вече му е определена за „провинция“ (т. е. сфера на дейност) Африка [пак там].

Сципион спечелил първия тур от борбата за осъществяване на идеята да се пренесе войната в Африка и там да нанесе решителен удар на Картаген. Когато се разпределяли провинциите, Крас, понеже като върховен понтифекс не можел да напуска Италия, си избрал Бруциум, а следователно и позиция срещу Анибал. На Сципион се паднала Сицилия и всички добре разбрали, че той няма да се ограничи с действия само на този остров. А пък Сципион и не помислял да скрива нито своите намерения, нито своето пренебрежение към сената. Той говорел, че бил избран не да продължава войната, а да я завърши, че това можело да стане само ако премине в Африка и че ако сенатът възрази, той щял да постигне своето с помощта на народа [Ливий, 28, 40]. В сената, както бе споменато, против Сципион се изказал Фабий. В речта си, както я предава Тит Ливий [28, 40—42], твърде влиятелен диктатор, тогава бивш председател на сената, предлагал друго решение: най-напред да бъде напълно разбит Анибал, да бъде изгонен от Италия и едва тогава да се прехвърлят в Африка. Той изтъквал, че съюзниците били ненадеждни и африканското население се отнасяло враждебно към римляните. Както излага Апиан [Ап., Ливий, 7], аргументите на противниците на африканската експедиция се свеждали до следното: в момента, когато Италия е разорена от войната, когато я опустошава Анибал, когато Магон набира наемници лигури и гали, не бива да се воюва в Африка, не бива да се завоюва чужда страна, без преди всичко да е освободена родината. Във възражението си Сципион разказал [Ливий, 28, 43—44] за успехите си в Испания, където никак не е по-лесно да се води война, отколкото в Африка и че, както показва опитът, в Африка може да се извоюва победа над картагенците и да се разчита на подкрепа на местните либийски племена. Според Апиан [Ап., Лив., 7] привържениците на Сципион говорели преди всичко за стратегическата целесъобразност на похода: докато войната била извън пределите на Африка и Картаген бил в безопасност, той ще се стреми, естествено, да запази позиците си в Италия, когато обаче бъде принуден да се сражава на своята собствена територия, картагенските управници ще отзоват Анибал.

Накрая сенатът взел исканото от Сципион решение: на единия от консулите (т. е. на Сципион) се давала Сицилия и се разрешавало да се прехвърли в Африка тогава, когато по негово мнение това наложат интересите на държавата, а на другия (т. е. на Крас) — Бруциум и непосредствената борба с Анибал. Доколкото можем да съдим, постигнат бил компромис: консулът предоставил на сената решаването на въпроса за провинциите и се отказал от първоначалното си намерение при неуспех да се обърне към народа. Ако се бил осъществил този замисъл, Сципион би станал водач на демократичното движение, а властта на сената би понесла сериозен и дори непоправим удар. Това щяло да бъде първата стъпка към неговата еднолична власт. От своя страна сенатът оттеглил възраженията си срещу същината на исканията и военните планове на Сципион [Ливий, 28, 45]. Следователно Фабий и привържениците му изцяло загубили. Обаче — и това е характерно за позициите на сената — не дали възможност на Сципион да набира войска в Италия. Той трябвало да се ограничи с призив за доброволци и с няколко военни кораба, които били налице в Сицилия. Също така не дали на Сципион пари от държавната хазна. Той трябвало следователно да финансира със свои средства експедицията, от която зависела крайната победа и съдбата на Рим, а също да търси заеми от частни лица [Ливий, 28, 45—46; Ап., Лив., 7]. Сенатът направил всичко, за да създаде най-големи трудности на Сципионовото начинание.

Естествено, сенатската опозиция срещу Сципион не се е обяснявала само с това, че неговата „гръцка изтънченост и твърде съвременно образование и възгледи не са били по вкуса на строгите и грубовати бащи на града“, не дори и че се съмнявали в способността му да поддържа дисциплина и да се подчинява на указанията на сената¹⁴⁷, а също и не със завистта на стария Фабий към младия Сципион,¹⁴⁸ а с много по-сериозни причини. Предполага се,¹⁴⁹ че Фабий и хората около него са искали само да се избавят колкото може по-скоро от Анибал, а пък Сципион е искал да смаже и Анибал, и Картаген. Но в действителност спорело се само за степенуване на действията, а съвсем не за целите на войната. И другото схващане не се потвърждава от традицията: че Сципион и Фабий виждали по различен начин бъдещето на Рим. Счита се¹⁵⁰, че Фабий представял консервативните аграрни среди, които се стремели да завърши войната, да излекуват раните и може би да се погрижат за развитието на Северна Италия, докато Сципион, чийто хоризонт бил по-широк, смятал, че чисто италианската политика била вече отживяла и Рим трябвало да се превърне в средиземноморска държава. Едва ли отговаря на действителността предположението, че Фабий, за разлика от Сципион отрицателно преценявал гръцкото влияние върху Рим. Показателно е, че веднага след Кана, когато влиянието на Фабий било най-голямо, римските управници се допитали до делфийския оракул, че тази мисия е била възложена на един от Фабиевци — Пиктор, и че този Пиктор е написал своя исторически труд на гръцки език. От своя страна Сципион проявявал не по-малко от Фабий привързаност към староримската религиозна традиция. Също така нямаме основания да мислим, че Фабий е възразявал или би могъл да възразява против по-нататъшното засилване на Рим.

По своята същина борбата около плановете на Сципион е била един етап от продължителната борба за власт между групите на Фабий и Корнелий. Славата на „единствения мъж“, който с протакането си е спасил Рим (това е израз на Ений [Ений, 370—372; вж. и Циц., За дълга, 1, 84]), е била за Фабий коз във вътрешнополитическата борба, без да говорим още колко почетна и важна е била тази репутация сама по себе си. И Фабий, разбира се, не е искал такова положение — победител на Анибал — да придобие Сципион¹⁵¹.

Щом пристигнал в Сицилия, Сципион започнал интензивна подготовка за експедиция в Африка и между другото, за да си осигури разположението на сицилийските гърци, взел всички мерки да бъдат върнати на сиракузци всички имущества, които те загубили през войната — това било решението на сената [Ливий, 29, 1]. Същевременно той изпратил в Африка Гай Лелий за грабеж и за разузнаване. Лелий стигнал през нощта до Хипон Царски, а сутринта извел на суша своите войници и моряци и започнал да опустошава околността [Ливий, 29, 3].¹⁵²

Изплашени вестители съобщили в Картаген, че в Африка вече е дошъл римски флот под командата на Сципион и тази вест направила много тежко впечатление на правителството и на народа в Картаген. Изгледите да се бият с римляните на африканска територия при положение, че картагенците нямали достатъчно бойна подготовка, че нумидийците са вече станали врагове (Масиниса) или са готвели да станат (Сифакс), че действията на Магон в Лигурия са недостатъчно резултатни, а Анибал явно губел сили в Бруциум, хвърляли хората в тревога. Ала нямало какво да се прави. Съветът на Картаген решил пред застрашаващата смъртна опасност да проведе спешна мобилизация, да укрепи града, да докара продоволствие, да подготви оръжие и да изпрати кораби към Хипон срещу римския флот. Тези приготовления били в разгара си, когато в Картаген станало известно, че десант в Африка е направил не Сципион, а Лелий с войска, чиято сила стига само да разори крайбрежните територии, но не и да води продължителна война, а камо ли да обсажда Картаген [Ливий, 29, 4].

С една дума, още нямало непосредствена опасност за Картаген и неговото правителство получило възможност да вземе и други мерки, с които се целяло да се осигури военна и дипломатическа подкрепа, а също и да се активизира войната в Италия и да се принуди Римският сенат да съсредоточи вниманието си върху италийските работи. Картагенците изпратили посланичества до Сифакс и другите съседни царе, за да възобновят и затвърдят съюзните връзки с тях. Картагенски пратеници отишли също така и при Филип V и му предложили 200 таланта сребро, ако нахлуе в Италия или в Сицилия. Но това било, общо взето, празна работа: за известно време Филип оставал настрана от събитията. След дълга и с променлив успех борба с антимакедонската коалиция в Гърция той успял да сключи сепаративен мир с Етолийския съюз (206 г.), а след това постигнал временна, както се изяснило по-късно, спогодба с Рим (205 г.). Както преди римляните стояли в Илирия, затова и дума не можело да става засега Филип V да нападне Италия. И въпреки това македонският цар не искал да скъсва съвсем приятелските си връзки с Картаген — може би те биха му послужили в бъдеще — и изпратил на своите съюзници войници, които по-късно участвали в сражението при Зама. Щели да минат няколко години и римляните щели да включат тази постъпка в сметката на самонадеяния македонец.

Картагенците вземали и чисто военни мерки. Според свидетелството на Апиан [Ап., Лив., 9] Хасдрубал, синът на Гисгон, бил изпратен на лов за нови бойни слонове. На връщане той събрал малък отред от 6000 пехотинци картагенци и либийци и 600 конници. Добавил към тях още 2000 конници и като продължил да набира наемници, се настанил на лагер извън Картаген, на пътя за Нумидия. Картагенските пълководци в Италия получили нареждане на всяка цена да задържат Сципион, освен това изпратили на Магон 25 военни кораба, 6000 пехотинци, 800 конници и 7 слона, а също така голямо количество пари за набиране на наемници и му наредили да се премести към Рим и да иде при Анибал [Ливий, 29, 4; Ап., Лив., 39].

Не само картагенците обаче се подготвяли за нов тур на войната. Изключителна заинтересованост към по-нататъшния ход на събитията показал Масиниса, който смятал да възстанови с помощта на римляните своето положение в Нумидия. Когато Лелий карал взетите от него пленници и плячка, Масиниса дошъл и се заел упорито да внушава на римлянина, че Сципион трябва колкото се може по-скоро да направи десант в Африка, като се възползва от тревогата и объркването в Картаген, а още и от това, че Сифакс, доста несигурен съюзник, е зает във война със съседите си. А той, Масиниса, макар и сега да е изгонен от царството си, все пак бил готов да предложи на римляните значителни помощни войски — пехота и конница [Ливий, 29, 4]. С тези сведения Лелий отплавал в Сицилия [Ливий, 29, 5, 1]. Сципион изслушал с голямо удоволствие предадените му от Лелий думи на Масиниса. Още по-голямо нетърпение запалило него и войниците му, обаче положението в Италия задържало римляните.

Събитията в Италия се развивали така: на север Магон Баркид по нареждане на съвета на Картаген събрал гали и лигури и им заявил, че иска да ги освободи от римляните и дори бил получил допълнително войски за тази цел. Обаче, за да водел успешно борбата с врага, необходими му били нови контингенти войници. Галите се съгласили да го подпомогнат тайно от страх пред римско нахлуване. Лигурите обещали на Магон да му доведат войници след два месеца. Все по-реална ставала заплахата от настъпление на Магон. За да я парализира, Марк Ливий минал в Галия и като обединил армията си с армията на Лукреций, се приготвил да нападне Магон, ако той започне поход срещу Рим. Ако Магон не почнел активни действия, и Марк Ливий възнамерявал да стои край Аримина [Ливий, 29, 5].

Това, което ставало в Северна Италия, не безпокояло особено Сципион, още повече че там имало достатъчно сили за отпор на картагенците. Той приел за много по-важно друго събитие, което му позволило да завладее Локри и още повече да стесни пръстена около Анибал. По много причини борбата около Локри през 205 г. представлява изключителен интерес.

Локри е бил твърде важна за Анибал стратегическа граница и опасността да го изгуби го стреснала за известно време от своеобразния летаргичен сън, в който той потънал след битката при Метавър. Тук за първи път Анибал и Сципион се преценявали един друг, но Анибал предпочел да отбегне пряко сблъскване. От друга страна, този епизод разкрил истинските претенции на Сципион, който без колебание навлязъл в сферата на компетенция на своя колега (нека припомним още един път, че Бруциум бил провинция на Крас) и по този начин чувствително ограничил неговата власт. Най-после в Локри именно особено силно изпъкнали насилническият характер на римското владичество и фактическото нежелание на римските управници да пресекат и да накажат кървавата вахканалия от убийства, грабежи и всякакви издевателства над мирното население, която Сципионовите войници устроили (в Сиракуза римляните могли да се оправдаят със законите на войната, в Капуа — с необходимостта от наказателни мерки, но в Локри „освободителите“ римляни нямали подобни оправдания).

Всичко започнало (вж. Ливий, 29, 6—7) с това, че в едно от нападенията римляните заловили наблизо до Локри пленници и ги завели в Региум. Между пленниците имало занаятчии, които извършвали разни дребни поправки на пунийците, разположени в Локри. Тези занаятчии били разпознати от локрийски емигранти, напуснали града, когато прокартагенската „партия“ го предала на картагенците, и оттогава живеели в Региум. Завързали се обичайните в такива случаи разговори и пленниците дали на своите събеседници надежда за връщане по домовете им: ако ги откупят от плен, те, понеже живеят в един от двата локрийски акропола, лесно могат да го предадат на римляните. Переспективата, която нарисували локрийските занаятчии, била не само извънредно привлекателна, но и напълно осъществима. Населението на Локри вече не можело да издържа на насилията и облаганията от страна на картагенския гарнизон, затова можело напълно да се разчита на неговата подкрепа. Локрийските емигранти откупили бързо пленниците, изпратили ги по домовете им и съобщили всичко на Сципион, а той незабавно наредил военните трибуни Марк Сергий и Публий Маций да потеглят от Региум към Локри с отряд от 3000 пехотинци и преторът Квинт Племиний да им помага. Римляните стигнали в уговореното време през нощта при Локри и с помощта на заговорниците са качили на стените, избили заспалите картагенски часови и влезли в единия от акрополите. След кратък бой из улиците картагенците избягали в другата крепост, която римляните не могли вече да превземат. Сега в единия акропол имало римски гарнизон под командата на Квинт Племиний, а в другия — картагенски начело с Хамилкар. От време на време те влизали в кратки схватки.

Когато Анибал научил за станалото, бързо се отправил за Локри и над римския отряд надвиснала сериозна опасност. Само подкрепата на местните жители позволила на римляните да издържат до идването на помощта. Сципион научил за придвижването на Анибал и потеглил за Локри по море. Когато Анибал стигнал до река Булот, изпратил Хамилкар в Локри със заповед да влезе в сражение с Племиний, а той се приготвил да удари в тил по време на боя. Обаче по време на рекогносцировка край градските стени един войник близо до Анибал бил убит с изстрел от „скорпион“ (метателен механизъм). Анибал заповялал да отстъпят. Нерешителността му скоро дала отражение. Сципион спечелил необходимото му време да стигне до Локри, да направи десант и да влезе в града. На другия ден, когато Анибал доближил с армията си до стените, за да предприеме щурма, ненадейно вратите широко се разтворили и от тях се втурнали множество римляни. Загубил 200 души, Анибал, след като узнал, че Сципион е в Локри, отвел останалите в лагера, а после наредил да отстъпят. На гарнизона в Локри предоставил да се спасява кой как може. Картагенците подпалили акропола и се присъединили към Анибал.

Не е наша задача да описваме по-нататъшната съдба на Локри. Ще споменем само, че Сципион избил водачите на прокартагенската „партия“ и наредил гражданите да изпратят в Рим пратеници, за да определи сенатът участта им по-нататък. В Локри Сципион оставил под командата на Племиний гарнизон и заминал в Месана. Властта на картагенците се сторила сега на локрийците приятен сън. Римляните грабели и изнасилвали. Най-голямо възмущение предизвикало ограбването на съкровищата в храма на Прозерпина. Това завършило със свада между римляните, в която най-напред по заповед на Племиний набили с пръчки военните трибуни, а после войниците, които били под командата на тези трибуни, набили Племиний и му отрязали носа и ушите. Сципион оправдал Племиний и го оставил като комендант, а заповядал да арестуват трибуните и да ги изпратят в Рим. Насърчен от своята безнаказаност, Племиний подложил на изтезание трибуните, накарал да ги убият и да ги захвърлят непогребани. По същия начин той постъпил и с онези локрийци, които се опитали да се оплакват на Сципион от него. Само светотатството — ограбването на Прозерпийния храм — а отгоре на това и войнишкият бунт принудили сената да се намеси. Племиний бил арестуван и умрял в затвора (Ливий, 29, 8—9 и 16—22). Според друга версия (Ап., Аниб., 55) Племиний бил наказан със смърт. Трябва да изтъкнем, че за реакцията на сената е имала определено въздействие и появилата се възможност да бъде обвинен във връзка с престъпленията в Локри и Сципион (Ливий, 29, 19), обаче представителите на гражданите отказали да поддържат това обвинение (Ливий, 29, 21).

През лятото на 205 и зимата на 205—204 г. Сципион подготвял африканската експедиция, а в Картаген се готвели за отбрана. За картагенското правителство особено голямо значение имал съюзът със Сифакс, скрепен с династичния брак на царя със Софонисба, дъщеря на Хасдрубал, сина на Гисгон [Ливий, 29, 23]. Под нейно влияние Сифакс изпратил посланници до Сципион: нека римляните и картагенците водят войната някъде по-далеч от Африка, та Сифакс да не бъде принуден да взема нечия страна. Ако пък Сципион намислел да се прехвърли в Африка, Сифакс щял да бъде принуден да се присъедини към картагенците [пак там]. Дион Касий [фрагм., 64] вероятно е прав, когато пише, че макар Сифакс да се е представял за приятел на картагенците, в действителност не е искал никой от противниците да стане господар на цяла Северна Африка.

Пратениците на Сифакс, разбира се, не убедили Сципион да промени своите планове. Няма точни сведения за броя на пехотинците и конниците, с които е разполагал: различните автори, които е използвал Тит Ливий [вж. 29, 5], дават цифри от 12 200 до 35 000. Събрал войските си в Лилибей, Сципион ги натоварил на 440 кораба и заповядал да плават към Емпория. Обаче римляните слезли на Прекрасния нос [Ливий, 29, 27] и там построили своя лагер на хълмовете [Ливий, 29, 28]¹⁵³.

VI

Появата на огромна римска армия в Африка начело със Сципион, макар и отдавна да била очаквана, предизвикала там голяма тревога и страх за бъдещето. Тълпи народ задръстили пътищата: хората търсели защита в градските укрепления, пастирите прибирали добитъка. Положението на Картаген било доста сложно. Той нямал нито силна армия, нито надеждни пълководци. Единствен от тях Хасдрубал, синът на Гасгон, придобил най-голяма известност с това, че губел едно след друго сраженията си със Сципион. Ето защо, добавя Тит Ливий, [29, 28], в града призовали на оръжие всички, които можели да се сражават, сякаш Сципион веднага възнамерявал да нападне Картаген, затворили вратите, разположили въоръжени стражи на стените и на отбранителните пунктове и цяла нощ непрекъснато бдели в очакване на нападение. Сципион обаче изпратил флотилията си в Утика, отдалечил се малко от морето и се разположил на хълмовете, близо на една миля от Утика. Там на постовете му се натъкнали картагенски конници (1000 души), изпратени на разузнаване и евентуално да попречат на десанта на римляните. Няколко души от конниците загинали в сражението, а мнозина били избити при отстъплението, между които и Ханон, командирът на отряда [Ливий, 29, 29]. Сципион опустошил нивите и превзел един от най-близките либийски градове. Обаче най-важното в интерес на Сципион било идването в неговия лагер на Масиниса, който точно по това време водел жестока борба за власт над масилийците със своя роднина Ликумас и неговия настойник Маткетул, бил победен в тази борба и живеел като главатар на полуразбойническа скитническа шайка.¹⁵⁴ Сципион получил така желаната възможност да се намеси в нумидийските работи и да издигне на власт един изцяло задължен на Рим и безусловно покорен цар.

Картагенците след загубата на силен отряд конници заедно с командира им предприели мерки за формиране на ново кавалерийско съединение начело с Ханон, сина на Хамилкар. Той продължил да набира наемници, главно нумидийци, бързо увеличил броя на своята команда на 4000 души и превзел малкото градче Салека на около 15 мили от Утика. Същевременно повикал на помощ Хасдрубал, сина на Гисгон, и Сифакс. Сципион решил най-напред да унищожи пуническата кавалерия в Салека. По негова заповед Масиниса примамил Ханон, сина на Хамилкар, с войниците му извън града, а после в разгара на битката се намесили римските конници и обкръжили картагенците.¹⁵⁵ Около 1000 от тях (в тази група и Ханон, синът на Хамилкар) били откъснати от останалите и избити. Другите се опитали да избягат, обаче през време на бягството загинали или били пленени 2000 души, между които не по-малко от 200 само картагенски конници (според Орозий 10 000) [Ливий, 29, 34; Орозий, 4, 18, 17].

В разказа си за това сражение Тит Ливий изтъква, че не всички автори говорят за гибелта на двама картагенски военачалници с еднакви имена в две кавалерийски сражения, понеже се страхували да не направят грешка, като разкажат два пъти един и същи епизод. Освен това Целий Антипатър и Валерий Антиат твърдят, че Ханон не бил загинал, а бил пленен [Ливий, 29, 35]. Ливий, както може да се види, е бил на друго мнение (в нашето изложение ние се придържаме към неговата версия), макар той да не полемизира открито нито с тези историографи, нито с онези, чиито имена не назовава. Ние не разполагаме с източници, които да потвърдят или да опровергаят едната или другата теза. Във всеки случай фактът, че ползваното от Ливий предание не е било общоприето, свидетелства само, че в римската аналистика е имало сериозни съмнения по този повод. Различни са мненията за участта на Ханон. Обаче струва ни се, че можем да приведем някои аргументи в подкрепа на приетата от Ливий традиция. Прави впечатление преди всичко, че развитието на двете сражения не съвпада. Ливий подчертава, че двамата Ханоновци са различни хора: в първия случай той нарича Ханон „младия“ и не посочва баща му, а във втория случай посочва „син на Хамилкар“. Съвпадението на собствените имена на двамата военачалници не е достатъчно свидетелство само по себе си за наличието на така наречената редупликация на традицията, ако вземем предвид извънредно широкото разпространение сред картагенците, както и в средата на аристокрацията, на такива имена като Ханон, Хасдрубал, Хамилкар, Анибал.¹⁵⁶

Както и да е, Сципион след като причинил сериозни загуби на картагенската конница и после, явно личи, превзел град Лоха [срв. Ап., Лив., 15], съсредоточил вниманието си главно на обсадата на Утика, която възнамерявал да направи своя основна опорна точка откъм морето и откъм сушата. Гражданите на Утика възлагали всичките си надежди само на помощ от Картаген. В Картаген обаче нямало войски, а Хасдрубал, синът на Гисгон, и Сифакс действали много нерешително. Хасдрубал успял да наеме 30 000 пехотинци и 3000 конници, обаче не смеел да се приближи до неприятеля, преди да дойде Сифакс. Нумидийският цар много се забавил, но в края на краищата стигнал до Картаген начело на 50 000 пехотинци и 10 000 конници. Оттам той с голяма бързина потеглил към Утика. Появяването на Хасдрубал, сина на Гисгон, и на Сифакс принудило Сципион да вдигне обсадата след четиридесет дни безуспешни опити да превземе града [срв. Ап., Лив., 16] и да се оттегли в зимната си квартира, която организирал на един нос, протегнал се далеч в морето и лесен за отбрана [Ливий, 29, 35].

Докато в Африка се разигравали тези събития, Анибал стоял както преди в Бруциум. На позиция срещу него там бил единият от консулите през 204 г. Публий Семпроний Тудитан. Още от началото на кампанията Тудитан решил да предизвика Анибал на сражение и то станало по време на маневрирането на римската и картагенската армия. Картагенците отхвърлили римляните, които загубили към 1200 войници и ги принудили да се върнат в лагера. През следващата нощ Тудитан напуснал лагера си и същевременно наредил на проконсула Публий Лициний Крас да се присъедини към него с всичките си войски. В новото сражение, при което на предната линия били построени легионите на Тудитан, а на втората — войниците на Крас като един вид резерв, пунийците не издържали и побягнали.

Без да влиза повторно пак в бой. Анибал се оттеглил в Кротон [Ливий, 29, 36].

В Северна Италия Магон, доколкото можем да съдим за това, не предприемал активни бойни операции, обаче развил голяма дипломатическа дейност. Почти цяла Етрурия била съгласна да се опълчи срещу римското владичество, без съмнение под негово въздействие. Много знатни етрусци водили преговори с картагенския пълководец, за да се откъснат от Рим и да действат взаимно в бъдеще [Ливий, 29, 36]. Любопитното е, че докато във връзка с Южна Италия все пак може да се говори, макар и само в известна степен, за демократично антиримско движение, що се отнася до Етрурия в края на III век, може да се говори за изцяло аристократическо антиримско движение, както Тит Ливий го представя.

Очевидни са причините, които са предизвикали склонността у етруската аристокрация към съюз с Картаген: и надеждата за спасяване от римското господство, и спомените за старите приятелски отношения, и тесните политически и културни връзки с Картаген. Ако заговорът се бе осъществил, в Северна Италия би възникнала сериозна заплаха за Рим, която несъмнено би могла да принуди сената да отзове Сципион от Африка. Обаче Марк Корнелий Цетег (консулът, чиято провинция била Етрурия) задържал в свое подчинение етруските градове по съдебен начин. Мнозина от заговорниците отишли в изгнание [Ливий, 29, 36].

Така че в Италия и Анибал, и Магон не направили или не успели да направят нищо, което би могло да отвлече вниманието на римляните от Африка, където явно се оформял главният театър на военните действия.

Зимата на 204—203 г. в Африка била време на голяма военнополитическа дейност. Наистина съобщението на Ливий, че уж Сципион продължил да обсажда Утика [30, 3], противоречи на разказа му [29, 5] за вдигане на обсадата и по тази причина едва ли е вярно. И все пак лагерът на Сципион бил разположен наблизо до Утика и тя както по-рано била застрашена. Обаче и Сципион от своя страна бил принуден да държи сметка за наличието на армията на Хасдрубал, сина на Гисгон, и на Сифакс, както и за картагенския флот, който се опитвал да блокира морските връзки на Сципион [Ливий, 30, 8]. Сципион започнал преговори със Сифакс с надежда да го привлече на своя страна. Царят обаче държал на своето: нека картагенците да напуснат Италия, а римляните — Африка и тогава помежду им ще възникнат приятелски отношения [срв. Апиан, Либ., 17]. От своя страна Сифакс се опитал да сключи съюз с Масиниса, като му обещавал да го признае за цар на масилийците и да му даде една от дъщерите си [пак там]. Тези опити на Сифакс, както и могло да се очаква, не дали никакъв резултат: съюзът със Сципион примамвал Масиниса с много повече изгоди, отколкото могъл да му предложи Сифакс. Предложенията на Сифакс били също съвсем неприемливи за Сципион. Та затова ли бил организирал тежката и скъпа експедиция в Африка, за да се завърне без победа, с мир, който не би дал на Рим никакви съществени предимства? Римският главнокомандващ продължавал връзките си със Сифакс вече само с едничката цел да имат възможност негови хора свободно да посещават нумидийския лагер и внимателно да опознаят неговото устройство [Полибий, 14, 1, 1—13; Ливий, 30, 3].

Зимните квартири на картагенците и нумидийците били построени набързо. Картагенците живеели в небрежно сковани с каквото им попаднело дървени помещения, а нумидийците — в тръстикови колиби, пръснати по цялата територия на лагера и дори извън укрепленията [Полибий, 14, 1, 6—7 и 14—15; Ливий, 30, 3]. А пък Сципион заедно с пратениците си при Сифакс изпращал и преоблечени в робски дрехи центуриони като водачи на товарен добитък, които разглеждали неприятелския лагер, разположението на постовете и носенето на караулната служба и определяли разстоянието между становете на Сифакс и Хасдрубал, сина на Гисгон. Никой не им пречел, преговорите се водели, както е редно. И нумидийци, и картагенци се поразпуснали в очакване на скорошен мир. А междувременно в един от дните, когато Сципион вече подготвил всичко, римските пратеници съобщили на Сифакс, че не могли да се вестят пред своя военачалник без ясен отговор — нека царят да вземел решение. Ако му трябвало да се посъветва с Хасдрубал или с картагенците, нека се съветва, а изобщо било време или да се сключи мир, или да воюват, както трябва.

След съвещанието между Сифакс и Хасдрубал (римляните използвали това време да проверят и уточнят събраните от разузнаването данни) съюзниците отговорили на Сципион. Нито Полибий, нито Ливий споменават какви са били техните условия. Ливий само отбелязва, че те били включили в своя отговор между другото и явно неприемливи условия, убедени, че уж римляните много желаели мир. Всичко това обаче е било без значение: Сципион искал да прекъсне преговорите и сигурно е използвал някаква точка, чието съдържание не ни е известно.

Царските пратеници изненадани чули, че Сципион изложил пред военния съвет резултатите от преговорите, но въпреки всичките му старания никой от членовете на съвета не одобрил сключването на мир. Царят могъл да се надява на мир с римляните само ако изостави картагенците [Полибий, 14, 2, 5—14; Ливий, 30, 4].

Неуместно е обаче да предполагаме, че картагенците с надежда за мирен изход от преговорите между Сифакс и Сципион съвсем са пренебрегнали вероятността за подновяване на военните действия. В такъв случай възнамерявали царят да потегли с войските си към Утика, а Хасдрубал — срещу лагера на Сципион [Апиан, Либ., 18]. Така или иначе, те не успели да осъществят тези си намерения.

Настъпвала пролет и Сципион спуснал на вода корабите, като ги натоварил с обсадни машини и метателни оръдия, за да създаде впечатление у противника, че се кани да стигне до Утика по море. Същевременно изпратил 2000 войници да заемат хълма над Утика, същия, който римляните заемали и преди да се оттеглят на зимни квартири. Целта на всички тези мерки била да отвлече вниманието на противника и покрай това да предотврати нападение от Утика срещу римския лагер, когато там остане слаб гарнизон [Ливий, 30, 4].

Като завършил подготовката, Сципион заповядал да се строят още същата вечер и по времето на първата стража войските вече били готови за поход. В полунощ римляните стигнали до разположението на противника. Като предоставил част от войските си на Лелий и Масиниса, Сципион им заповядал да подпалят нумидийците. Огънят бързо обхванал колибите, в които спели войниците на Сифакс. Като изскачали да гасят пожара, хората попадали под ударите на Масинисовите войници. Много от тях загинали в леглата си, а други по време на паническото бягство били стъпкани в тесните врати. Сципион се приближил до зимните квартири на Хасдрубал. Когато там видели пламъците на нумидийския стан и чули воплите на ранените и умиращите, помислили, че пожарът е избухнал случайно, и се втурнали без оръжие в помощ на съюзниците си. Римляните обаче избили тези, които изтичали извън оградата. Сципион веднага се вмъкнал в останалите без охрана врати и подпалил най-близките постройки. Огънят бързо обхванал целия лагер. Картагенските войници се сблъскали в огнения пръстен — тези, които не изгорели живи, били избивани от римляните. Вратите били задръстени от ранени и умиращи хора и животни [Полибий, 14, 4—5; Ливий, 30, 5; срв. Фронтин, 2, 5, 29].

Апиан [Апиан, Либ., 19—21] другояче предава това събитие. Според него Сципион решил да нападне противника, за да изпревари неговите операции срещу пръснатите из страната римски отряди. Римляните най-напред нападнали лагера на Хасдрубал и го подпалили, а после Масиниса атакувал Сифакс, който не помогнал на съюзниците си, и го принудил да изостави лагера и да бяга.

Както и да е, Сципион с един смел удар още в началото на кампанията през 203 г. унищожил и двете армии — на Сифакс и на Хасдрубал, сина на Гисгон [срв. също Орозий, 4, 18, 18-19].

Царят и картагенският пълководец наистина оцелели, обаче заедно с тях от клането се спасили едва 2000 пехотинци и 500 конници [Ливий, 30, 5]. И Картаген, и Нумидийското царство се изправили пред необходимостта бързо да възстановяват в разгара на кампанията своята годност за съпротива. Този успех на римското оръжие добил още по-голямо значение, защото открил пред Масиниса реална възможност не само да си възвърне властта, но и да увеличи владенията си в Нумидия, а това неминуемо би довело до военнополитическа изолация на Картаген в Африка. Резултатите от победата на Сципион се проявили незабавно: един от най-близките градове се предал на римляните, а други два били лесно завзети със сила и ограбени. Хасдрубал, който се опитал да се скрие в първия от тях, отишъл в Картаген¹⁵⁷, а Сифакс заел укрепена позиция на осем мили от пожарището.

Щом в Картаген научили за пожара и за гибелта на армиите на Хасдрубал и на Сифакс, предположили, че Сципион сега ще вдигне блокадата на Утика и ще потегли срещу Картаген. Налагало се да вземат в кратък срок решение и суфетите свикали съвета. На неговото заседание били изказани различни мнения. Едни предлагали да започнат със Сципион преговори за прекратяване на войната, други — да извикат Анибал от Италия, а трети — да сформират отново армията и да убедят Сифакс да продължи войната. Последното мнение надделяло и Хасдрубал и Сифакс бързо събрали нова армия, която в състава си имала почти 30 000 души [Полибий, 14, 6; Ливий, 30, 7]. Обаче скоро станало ясно, че тези мерки не са достатъчни.

Сципион, който веднага след разбиването на неприятеля се заел отново с обсадата на Утика, узнал, разбира се, за тези приготовления и потеглил с цялата си армия срещу Хасдрубал и Сифакс, след като оставил малки отреди под стените на Утика. Сражението станало на Великите равнини¹⁵⁸. Още при първата атака на римските легиони нумидийците и картагенците, набързо събрани и зле обучени, побягнали. Съпротива оказал само отрядът на келтиберските наемници, които паднали до един в сражението [Полибий, 14, 8; Ливий, 30, 8]. Сципион наредил на Лелий и Масиниса да преследват Сифакс и Хасдрубал, той лично покорил — кое с уговаряния, кое насила — още няколко града в околността [Полибий, 14, 9, 2—5; Ливий, 30, 9, 1], а след това и Тунет, когато продължил към Картаген и търсел най-подходяща позиция.

Надвисналата над Картаген опасност ставала все по-страшна. В тези условия и при остра вътрешнополитическа борба картагенските власти след продължителни бурни спорове решили да изпратят своя флот при Утика и там да нападнат римляните, а също така да извикат Анибал от Италия. Същевременно пуническите управници се погрижили да подготвят града за обсада и решили да обсъдят въпроса как да сключат мир. Очевидно „партията на мира“ успяла да наложи да бъде прието между другото и това нейно предложение [Полибий, 14, 9, 6—11; Ливий, 30, 9].

Морското сражение край Утика завършило с победа за картагенците, обаче не така значителна, както би могло да се очаква, най-вече защото дали време и възможност на Сципион да се подготви за битката [срв. Полибий, 14, 10, 9—11]. Апиан изобщо не смята, че Сципион е понесъл поражение [Либ. 25], а за оттеглянето на корабите говори по-късно и по друга причина [Ап., Либ., 30]. Пунийците завзели няколко римски транспортни кораба и ги откарали в Картаген [Ливий, 30, 10].

След сражението на Великите равнини непосредствената война между Сципион и картагенците прекъснала. Пунийците очаквали Анибал, а Сципион използвал времето да срази Сифакс и да наложи в Нумидия властта на Масиниса. След като римляните без особено затруднение разбили Сифакс [срв. Ливий, 30, 11] и пленили царя, Масиниса лесно завладял Цирта и станал владетел на цяла Нумидия [Ливий, 30, 12]. Ливий разказва [30, 12—15], че влюбеният в Софонисба Масиниса се оженил за нея. Когато Сципион изискал заедно с другите пленници да предаде и тази жена на римляните, Масиниса я отровил (срв. също така Апиан [Либ., 26—28], където обаче решителната роля в победата над Сифакс се приписва на Масиниса, който уж лично командвал цялата експедиция).

Победата на Масиниса, естествено, изправила Картаген пред още по-трудни условия, отколкото преди. Не стига, че нямал в Африка достатъчно надеждна армия, ами и набързо набираните и почти необучени войски понасяли едно след друго поражения. Картаген загубил единствения си съюзник и всичките си надежди могъл да възложи или на прекратяването на войната, или на завръщането на Анибаловата армия. Ливий, [30, 16] пише, че сега вече никой не искал да чуе за продължаване на войната и че под влияние на тези настроения били отправени картагенските пратеници в Тунет, където Сципион се върнал от Нумидия. Не знаем доколко вярно представя римският историограф мотивите, ръководили картагенския съвет. Апиан [Либ., 31] допуска, че картагенците са искали сериозно да преговарят, обаче, ако съдим от последвалите събития, съветът е целял главно да печели време. В лагера на Сципион дошли членовете от съвета на тридесетте — върховен орган на властта, който ръководел целия политически живот в Картаген, и отправил към него унизителна молба да пощади града, като го спаси от разрушение и гибел. Сципион отговорил, че той бил дошъл в Африка не да сключва договори — целта му била да извоюва победа над Картаген. И все пак Сципион не се отказвал от мир и предлагал следните условия: да бъдат върнати пленниците, избягалите и робите; да се изтеглят картагенските войски от Италия и Галия, да изоставят Испания, да напуснат всички острови между Италия и Африка; да предадат всички военни кораби без 20; да доставят на римляните 500 000 модия пшеница и 300 000 ечемик, а също така пари — според едни сведения 5000 таланта, според други — 5000 фунта сребро, а според трети — двойни заплати на войниците. Картагенците решили да не отхвърлят тези искания, да сключат примирие със Сципион и да изпратят пратеници в Рим. Докато се водят преговорите, Анибал ще успее да се прехвърли в Африка и тогава щяло да може да се говори другояче с римляните [Ливий, 30, 16].

В Италия при започване на кампанията през 203 г. двете картагенски армии — на Анибал и на Магон Баркид — действали (а повечето бездействали) независимо една от друга. Задачата на Магон, както и по-рано, била да си пробие път на юг, за да се присъедини към брат си и, доколкото можем да преценим, той правил усилия да стори това. Във всеки случай ние го виждаме в Галия, в страната на инсубрите, където станало решително сражение между него и римляните, които командвали преторът Публий Квинктилий Вар и проконсулът Марк Корнелий Цетег. Фактически нито римляните, нито картагенците успели да превъзмогнат съпротивата на неприятеля. Когато Квинктилий извел напред конницата, Магон опълчил срещу нея слоновете и конниците не могли да овладеят изплашените коне. Накрая двете страни хвърлили в сражението пехотните резерви. Решителен прелом настъпил едва когато римските копиехвъргачи нападнали слоновете. Ранените животни били обърнати в бягство и тогава отново римските конници влезли в сражение. Пунийците започнали да отстъпват. Магон бил тежко ранен в бедрото и след това отстъплението се превърнало в паническо бягство [Ливий, 30, 18]. Този неуспех принудил Магон да се оттегли към морето, в Лигурия. Там намерил картагенските пратеници, които му предали заповедта бързо да отплава за Африка — Картаген бил в такова положение, че не можело да продължава борбата за Италия и Галия. По време на плаването Магон Баркид умрял близо до Сардиния¹⁵⁹.

В Южна Италия градовете в Бруциум един след друг се предавали на римляните. Анибал все още опитвал да се съпротивява и насила да задържи в покорност своите съюзница [сравни Апиан, Анибал, 57]. Край Кротон станало сражение, но няма точни сведения нито за развитието, нито за завършека му. По това време при Анибал дошли пратениците на картагенския съвет, който го викал бързо в родината. Анибал не е могъл и сигурно не е искал да скрие тежкото чувство, обхванало го при заповедта да потегли за Африка. [Ливий, 30, 20] влага в устата му горчиви, макар и сигурно съвсем несправедливи обвинения, от които води началото си легендата за гениалния пълководец като жертва на алчни търговци и късогледи политически противници: „Вече не ме отзовават с недомлъвки, а съвсем явно тези, които ми внушаваха да напусна Италия, като не разрешаваха да ми се пращат нито подкрепления, нито пари.. И така, значи, не римският народ, толкова пъти бит и обръщан в бягство, победи Анибал, а картагенският съвет с враждебност и със завист, и не толкова Публий Сципион ще се радва и ще се хвали за това мое позорно завръщане, колкото Ханон, който по липса на друга възможност погреба нашия дом под развалините на Картаген.“ Очевидна е несъстоятелността на тези обвинения: през време на цялата война в картагенския съвет са имали надмощие привържениците на Баркидите — които били противници на мира, а насочвали всички усилия на държавата за борба с Рим и преди всичко за подкрепа лично на Анибал. Впрочем и други мисли спохождали картагенеца: той горчиво обвинявал сам себе си, че след Кана не е нападнал веднага Рим. Анибал напуснал Италия, след като разпратил част от ненужните му войници в различни градове на Бруциум под предлог да служат за гарнизон и ги обрекъл по такъв начин на сигурна смърт, ограбил съюзниците си [Ап., Аниб., 58] и оставил също в Италия онези войници от италийски произход, които отказвали да тръгнат с него (скрили се в храма на Юнона Лацинийска, където били избити [срв. Ап., Аниб., 59; Диодор, 27, 9]¹⁶⁰).

Античната историография е запазила две остро противоречиви предания за начина, по който са преговаряли помежду си представителите на картагенския съвет и римските власти.

Тит Ливий [30, 22—23] представя по следния начин римско-картагенските контакти.

Когато картагенските управници започнали преговори за мир със Сципион, както пише Тит Ливий, те съвсем не се стремели да получат положителни резултати. Тази тяхна позиция станала ясна още щом се явили пред сената пратениците им в Рим. Те се стараели да докажат в противоречие с фактите, че пуническите власти нямат вина за започването на войната, че за всичко бил виновен само Анибал. Той без нареждане от съвета бил прегазил Ибер и преминал Алпите. Той на своя глава повел война първо със Сагунт, а после и с Рим, докато съветът и народът на Картаген изобщо не били нарушавали мира и съюза с римския народ и молят по възможност да се запази мирът при условията, които последния път били уговорени с консула Гай Лутаций Катул — с други думи, в края на Първата пуническа война. Можем да си представим колко цинични и лъжливи са изглеждали на сенаторите тези думи, като добре знаем, че в картагенския съвет надмощие имали привържениците на Баркидите, че съветът бил отказал да отзове Анибал и че въобще Анибал действал с одобрението на съвета, ако не дори и по негово пряко нареждане. Нещо повече: сенаторите се заели да поставят въпроси, изглежда, главно във връзка със съдържанието на договора, на който пратениците се позовавали. Пратениците все отговаряли, че не знаели текста на договора, не си го спомняли. Нашият източник обяснява това тяхно поведение с непростимата им младост, а това без съмнение трябвало да има някакво значение. Младите пратеници, макар и снабдени с дипломатически отличия и съответно — с неприкосновеност, едва ли е било възможно да притежават пълномощия да вземат онези толкова отговорни политически решения, които са ги очаквали в Рим. Положението обаче било много по-сериозно. Отправяйки пратеници в Рим с поръчение да настояват за мирен договор, който би потвърдил резултатите от Първата пуническа война, картагенските управници [по данни на Тит Ливий] пропуснали една деликатна подробност: те не дали указания на хората си и не им напомнили поне в общи черти съдържанието на договора, сключен близо преди четиридесет години с Гай Лутаций. Не е за чудене, че в сената надделяло мнението на Левин, който предложил да отстранят пратениците от Италия, да ги изпратят под охрана на корабите, а на Сципион да пишат да продължава войната.

Обаче ние имаме и друга версия, както вече споменахме, която е съвсем различна от версията на Ливий. Апиан [Либ., 31—32] пише, че при разискванията в сената на картагенските предложения за мир възникнали различни мнения. Едни сенатори припомняли картагенското вероломство, неспазването на договорите от тяхна страна, жестокостите на Анибал в Испания и Италия, други пък говорели за мира, който бил толкова необходим за Рим, колкото и за Картаген: Италия била разорена от толкова войни, а бъдещето било опасно, понеже срещу Сципион веднага ще се опълчат три армии — на Анибал от Южна Италия, на Магон — от Лигурия и още една армия от Картаген, която според възприетата от Апиан традиция била под командата на Ханон. Сенатът не постигнал определено решение, но като изпратил съветници на Сципион, му предложил да вземе окончателно решение за всичко заедно с тях и да постъпи така, както той намери за добре. Сципион решил да сключи мир. Той задължил картагенците да изтеглят от Лигурия армията на Магон, да не набират наемници, да нямат повече от тридесет бойни кораба, да не се намесват в чужди работи, като ограничат своите владения само в рамките на Финикийския ров (с други думи — в границите на чисто картагенската територия), да предадат на римляните пленените войници и дезертиралите и да изплатят още контрибуция от 1600 таланта. Гарантирала се на Масиниса властта над масилийците, а също така и на тази част от владенията на Сифакс, която той успее да задържи. Картагенските управници приели тези условия и негови представители пак тръгнали за Рим да приемат клетва от консулите, а римски пратеници отишли в Картаген със същата цел. По-късно, когато бил нарушен договорът, римските управници заповядали на картагенските пратеници да напуснат Италия [Ап., Либ., 35].

Така пред нас изниква въпросът: дали преговорите между картагенците и римляните са били сериозни, какво решение е взел сенатът, бил ли е сключен мирен договор или пък двете страни не са постигнали съгласие, или не са се стремили към него? За съжаление разказът на Полибий за преговорите не е запазен и ние можем да съдим за съдържанието му само по косвен път. Полибий пише [15, 1, 2; срв. също и 9], когато става дума за вероломството на картагенците и за нарушаването от тяхна страна на договореното с римляните, че те са нарушили клетвите и договорите и че пак започва война. По-нататък [15, 2, 2] той споменава, че повечето от членовете на картагенския съвет „тежко понасяли“ условията на договора. Показателно е, че и Ливий [30, 25], който по-нататък в своето изложение следва Полибий и разказвайки за антиримското опълчване на картагенците, твърди, че престъпление са извършили тези, които са молели за мир и за временно прекратяване на военните действия, и че са били засегнати надеждата за мир и спазването на примирието. Накрая Полибий [15, 4, 8] открито казва, че сенатът и народът били утвърдили договора на Сципион с картагенците и задоволили желанията им. Същото това твърдение за сключване на договор и за приемането му от римляните и картагенците намираме и в речта на Сципион [Полибий, 15, 8, 7—8]. Можем следователно да стигнем до извода, че в изгубената част от разказа на Полибий е ставало дума за сключването на мирен договор и че тук Апиан е по-близо до Полибий, отколкото Ливий. В много отношения с това съвпада и версията на Дион Касий и Зонара [Дион Кас., фрагм., 74—75; Зонара, 9—13]: отначало римляните изобщо не искали да водят мирни преговори с картагенските пратеници и им заявявали, че нямали обичай да приемат пратеници и да преговарят, докато има в Италия неприятелски лагер. Научил за изтеглянето на Магон и Анибал, сенатът утвърдил условията на мирния договор. Диодор [27, 11] говори за нарушаване на мира и на договора. Бележката на Евтропий [3, 21] също отговаря в главните си точки на версията на Апиан: сенатът взел под внимание решението на Сципион и заповядал да бъде сключен мир с картагенците. Сципион предложил условия, според които пунийците се задължавали да нямат повече от 30 кораба, да платят 5000 фунта сребро и да предадат пленниците и дезертьорите. Неизвестен за нас историограф, макар да личи, че е работил преди Полибий, фрагмент от чието съчинение се е запазил [Пап., Р., 491] и е преписан преди 130 година, твърди, че римляните (?), като изпратили пратеници, дали клетва, с която затвърдявали договора, и освободили пленниците. По-нататък се разказва, както личи, следното: сенаторите повярвали на тези, които умело избягнали да дадат клетва, и изпратили в Африка заедно с пунийците, които се завръщали в родината си, своя мисия, упълномощена да даде клетва от името на римските управници и на свой ред да приеме клетва от картагенските власти.

Римляните отишли в лагера на Сципион. Пуническата делегация се завърнала в Картаген и представила условията за мир, приети от двете страни. По-нататък от разказа се е запазил малък фрагмент, от който проличава, че картагенският съвет не се съгласил да даде клетва и съобщил намерението си да продължава войната.¹⁶¹ Очевидна е тенденцията на разказвача [Пап., Р., 491]. Целта му е да докаже, че картагенците били измамили наивните и доверчиви римски сенатори: когато водели преговорите си за мир и получили съгласието на римската администрация ясно да формулират условията за прекратяване на войната, те при все това не скрепили с клетва договора и следователно осуетили сключването му. Това схващане, което представя в ярки цветове миролюбието на римляните и верността им на дадената дума върху фона на коварството и на войнствените стремежи на картагенците, придобило, разбира се, първостепенно значение за Рим, когато се водели спорове за бъдещето на Картаген в средата на II столетие и по-късно след 149 година станало необходимо да се обяснява и да се оправдава унищожението на този град.

Така версията на Ливий в античната историография остава изолирана. В подкрепа на варианта, запазен по-изчерпателно у Апиан, се явяват и много авторитетното свидетелство на Полибий, и единодушните твърдения на други автори, които се занимават с интересуващия ни епизод. Различията в подробностите в дадения случай не са съществени.

Подобен род проблеми обаче не може да се решават с болшинство на гласовете, та било то и болшинството на гласовете на античните историографи. Едва ли можем да се съмняваме, че възприетата от Апиан версия е била добре известна на Ливий, още повече че тя е била вече налице у Полибий. Явно римският историограф преднамерено е използвал друга, чисто римска традиция, която той е възприемал за по-достоверна. Очевидно тази традиция го е задоволявала повече и с политическите си мотиви. Защо?

Когато разглеждаме двете предания, невъзможно е да не забележим тяхната остра антикартагенска насока, като версията на Апиан е много повече изострена политически, отколкото варианта на Ливий. И в двата случая картагенците се сочат като вероломни нарушители: според Апиан — на мирния договор, а според Ливий — на примирието. Явно е, че политическата тенденция на твърденията, които ни интересуват, се определя от борбата вътре в Рим и неизбежно във връзка с това се стига до въпроса за ролята на Сципион и на сената, за техните взаимоотношения — такива, каквито са възникнали в дадения случай.

От писаното от Апиан и преданията, близки до него, е ясно, че сенатът и Сципион постъпват съвсем единодушно, че сенатът действа съгласно плановете на Сципион и му възлага да изведе преговорите до логическия им завършек. Ливий предава всичко другояче. Сципион взема решение да сключат мир и поставя условията за мир. Сенатът обаче, убедил се. че намеренията на картагенците са несериозни, прекъсва преговорите и заповядва да продължат военните действия, без да зачита позицията на Сципион. Това положение изглежда съвсем естествено, ако се обърне внимание на обтегнатите отношения между Сципион и сената, или поне многобройните привърженици на Фабий. От друга страна, прави впечатление ролята, която двете предания приписват на Сципион. Според Апиан Сципион е военачалник, който диктува на неприятеля мирните условия. И неприятелят приема този мир, а нарушаването му е поради вероломството и недоволството на известни среди в картагенското общество. Според Ливий Сципион е политик, измамен от пуническата договорна страна, който не е съумял да схване една съвсем дребна хитрост, която сенатът лесно разобличава. Не е трудно да се разбере, че на Полибий, свързан със Сципионовци, е допаднала само първата версия, а колкото до Ливий, неговата позиция е била определена от политическите му симпатии и антипатии.

„Помпеанецът“ (според Август) Ливий, който дълбоко симпатизирал на републиканския строй и нямал добро отношение към Цезар, естествено представял в отрицателна светлина „божествения“ Сципион.

След като сме открили, че съществуват две политически противоположни версии — една благосклонна и друга враждебна на Сципион, ние все още не сме стигнали до решението на основния проблем: доколко тези версии са верни. Ясно е, че можем да отговорим само по един начин — да се опитаме да изясним доколко двата разказа отговарят на известните досега факти.

Вече говорихме, че разказът на Ливий отговаря на всичко, което ни е известно за борбата между Сципион и сената, в който видна роля в този момент, а също и през последните години на Втората пуническа война и след нейното завършване играят Клавдиевци, Фулвиевци и Фабиевци. Повествованието на Апиан пък не съвпада с онова, което ние знаем за този случай. От друга страна, Сципион, разбира се, е бил заинтересован да бъде сключен мир, за да се изправи пред сената и пред народа в ролята на победоносен пълководец, принудил един много опасен враг да капитулира. Освен това сенатът не е бил още дотолкова заинтересован от мира, че да повери сключването му тъкмо на Сципион. Не е случайно, че много пъти се правят опити да се отнеме постът на Сципион, не е случайно и че поетът Ений представя като едничък спасител на Рим стария Фабий. Сенатът се е нуждаел от мир, обаче сключен не от Сципион, а от когото и да било друг. Лесно можем да разберем от това защо сенатът, доловил, че картагенските пратеници не са компетентни, използвал случая и заповядал на Сципион да продължава войната. Пък и картагенският съвет, пробаркидски в по-голямата си част, дори и при много по-тежките условия след сражението при Зама, не бил склонен да сключва мир. Във връзка с това нека напомним още веднъж думите на Полибий [15, 2, 2] за враждебното отношение на мнозинството от членовете на съвета към Сципионовите условия за мир. Не е трудно да се види, че те искали да печелят време, водейки преговори, но много по-трудно е да допуснем, че те сериозно са искали мир при положение, че още не са били изчерпани всички възможности. Всички тези доводи ни внушават предположението, че Ливий е много по-прав и че мирните преговори са били прекъснати и от картагенския съвет, и от римския сенат¹⁶².

Каквото и да било решението на сената обаче, за картагенския съвет това било вече безразлично. Главната цел била постигната: Анибал получил необходимото му време да се прехвърли в Африка.

Преди Анибал да се появи в Африка, там станали други, много по-драматични събития, които показвали, че в Картаген изобщо не мислели да спазват примирието. Всичко започнало с това, че картагенците заграбили римските транспортни кораби, претърпели бедствие и изоставени от екипажа си при Егимура, недалеч от Картаген [Ливий, 30, 24]. Апиан [Либ., 34] добавя извънредно важни подробности: онези членове от екипажа, които картагенците успели да пленят, били оковани във вериги, но картагенският съвет положил много старание да отклони народа от тази стъпка. Вероятно става дума за привържениците на мира. Срокът на примирието още не бил изтекъл, картагенските пратеници още не се били върнали от Рим и Сципион, възмутен от грубото нарушение на примирието, което картагенците толкова настоятелно искали, изпратил в Картаген свои пратеници — Луций Бебий, Марк Сервилий (Полибий казва Сергий) и Луций Фабий. На заседание на картагенския съвет, а след това и пред народното събрание римляните припомнили на пунийците с каква унизителна покорност просели за мир. Картагенците се самообвинявали пред римското командване, че първи са нарушили договора между Рим и Картаген, и признавали, че са заслужили всякакво наказание. Като припомняли превратностите на съдбата, те молили само за пощада. Римските пълководци много добре помнят това и сега изумени се питат на какво се надяват картагенците, че забравили предишните си речи, дръзват да нарушат и клетвите, и договорите. Да разчитат на Анибал е твърде съмнително, защото той напуснал Италия, едва избягнал пълно поражение: но дори да би дошъл в Африка като победител, би трябвало да се има предвид и възможността за неуспеха в сражението със Сципион. Ако ви постигне нещастие, на какви богове ще се оплаквате — казвали пратениците, — с какви думи ще молите победителя да бъде снизходителен към вашите злощастия? С вероломството и безумието си вие погубихте своите надежди и сред боговете, и сред хората [Полибий, 15, 1, 5—14].

Мнозинството от членовете на картагенския съвет се изказали остро срещу споразумението с римляните. Гласовете на малцината оратори, които призовавали да не се отказват от постигнатото споразумение, потънали в порой ругатни, които се излели върху пратениците за техните по войнишки безцеремонни думи и за мирните условия, предложени от Сципион и съвсем неприемливи за Картаген [Полибий, 15, 2, 2]. Вълнението било толкова голямо, че римляните едва ли не били изложени на саморазправа и магистратите (според Апиан [Либ., 34] — вождовете на антибаркидската партия Ханон и Хасдрубал Хед, т. е. Козел) едва ги изтръгнали от разярената тълпа. За никакви преговори повече не можело и дума да става, а пък и картагенското народно събрание взело решение римската дипломатическа мисия да бъде изпратена без отговор [Полибий, 15, 2, 4]. Според версията на Полибий [15, 2, 1] пратениците произнесли реч и напуснали народното събрание. Бебий и другарите му искали сега само едно: да им дадат охрана и възможност да се завърнат безпрепятствено при своите. Съпроводени от две картагенски триери, те стигнали до устието на река Баграда, откъдето вече се виждал римският лагер, обаче след като пуническият ескорт се отдалечил, три неприятелски квадриреми нападнали откъм морето римската пентера, в която се намирали пратениците на Сципион, и римляните се спасили само като се хвърлили на брега [Полибий, 15, 2, 14—15; Ливий, 30, 25]. Апиан [Либ., 34] дори казва, че повечето от пратениците били избити, но първоначалната версия е имала предвид очевидно съдбата на корабния екипаж. И така примирието било нарушено, Сципион обаче не пожелал да се отнесе враждебно с картагенските пратеници, които се завръщали от Италия, и им дали възможност да се доберат безпрепятствено до родния си град [Полибий, 15, 5, 9—10; Ливий, 30, 25; Ап., Либ., 35; Диодор, 27, 12]¹⁶³.

Завръщането на пратениците предизвикало ново изостряне на политическата борба. Привържениците на прекратяването на войната настоявали за подновяване на преговорите, пътят към които изглеждал открит след любезния жест на Сципион, обаче народът не бил съгласен. Той възлагал всичките си надежди на Анибал [Ап., Либ., 35].

През това време Анибал достигнал вече края на плаването си. Когато наближавал бреговете на Африка, заповядал на един моряк да се покатери на мачтата и да види накъде сочел носът на кораба. Като узнал, че пред него се виждала една разрушена гробница, той взел това за лош знак и заповядал да вземат курс към Лептис и там слязъл на брега [Ливий, 30, 25; Орозий, 4, 19, 1]¹⁶⁴.

Изглежда, че тъкмо в Лептис, а не в Хадрумет, както пише Апиан [Либ., 33], Анибал се е свързал с нумидийските племена арсакиди и масайсили (синът и приемник на Сифакс — Вермина, който все още бил господар на част от техните земи, се присъединил към него, обаче в сражението при Зама по всяка вероятност не е взел участие). Оттук Анибал командвал превземането на градовете, подвластни на Масиниса. Сред нумидийските владетели, преминали на страната на Анибал, Апиан (Либ., 33] споменава и Месотил (според Ливий [29, 29—30] — Масетул), един от най-дейните участници в борбата за власт в Нумидия. Както свидетелства Фронтин [3, 6, 1], Анибал веднага след завръщането си привлякъл на своя страна и завзел много либийски градове. За да си ги възвърне, Сципион се престорил, че се е уплашил, и побягнал. Анибал започнал да го преследва и извел от градовете гарнизоните си. Докато той преследвал Сципион без някакъв видим резултат, Масиниса лесно завзел тези градове.

Кампанията през 202 г. започнала, когато Анибал потеглил от Лептис към Хадрумет, а Сциипон завзел с отрядите си достъпа към Картаген по суша. Тази вест принудила Анибал¹⁶⁵ да потегли бързо към Зама (тя се намирала на пет дни път от Картаген), а напред изпратил съгледвачи [Полибий, 15, 5, 3; Ливий, 30, 29]. Когато съгледвачите на Анибал попаднали в ръцете на римските стражи, Сципион им дал възможност да разгледат свободно лагера. Военните трибуни, които ги съпровождали, били задължени да им покажат всичко, каквото пожелаят. След като повикал разузнавачите при себе си, Сципион запитал дали са успели да разгледат всичко и ги изпратил обратно при Анибал [Полибий, 15, 4—7; Ливий, 30, 29,; Ап., Либ., 39; Вал. Макс., 3, 6, 1]. Тази изтънчена подигравка, която би могъл да си позволи само един силен, уверен в победата си противник, направила голямо впечатление на Анибал, който от дълго време вече живеел под тежкото впечатление от непрекъснатите катастрофални неуспехи. Освен това той научил, че Масиниса пристигнал при Сципион с 6000 пехотинци и 4000 конници. Анибал решил да поднови преговорите и помолил Сципион за лична среща. Ливий, без да приема и без да отхвърля нещо, привежда също така разказа на Целий Антипатър, че след като претърпял поражение в сражение, Анибал отишъл при Сципион като пратеник. Явно най-достоверна изглежда версията, която приема Ливий. Срещата се състояла близо до Нарагара, обаче не довела до никакъв резултат. Анибал предложил да предаде на Рим всички картагенски владения извън Африка, а Сципион поискал още допълнителни отстъпки (според версията на Полибий — безусловна капитулация) и с тази размяна на мнения разговорът бил прекъснат [Полибий, 15, 5, 8—8, 14; Ливий, 30, 29—32; срв. Ап., Либ., 39]¹⁶⁶.

На следния ден край Зама (според Апиан [Либ., 40] — при Кила) станало главното сражение¹⁶⁷. Сципион построил своята армия не в плътен фронт, а по отряди, между които били оставени проходи, откъдето в случай на необходимост можели да минат бойните слонове. На левия фланг под командването на Лелий той разположил италийските конници, а на десния — нумидийската конница на Масиниса. Проходите между отрядите тежко въоръжени пехотинци той запълнил с леко въоръжени войници, които трябвало при появяването на слоновете да избягат в тила или да се приближат към най-близкиде отряди. По тези живи коридори животните щели да попаднат под кръстосания обстрел с метателни копия [срв. Ап., Либ., 41]. Анибал разположил пред войските си осемдесет слона, след тях помощните отряди от лигури, гали, балеарци и маври, на втория ред — картагенци, либийци и малката група македонци, които най-сетне му изпратил на помощ Филип V [срв. Ливий, 30, 26]. а след тях отряди от италийци. по-голямата част от брутийците, принудени завинаги да напуснат родната си земя [Ливий, 30, 33; Ап., Либ., 40; Фронтин, 2, 3, 16], и най-сетне на десния фланг картагенската, а на левия — нумидийската конница.

Сражението започнало, като римляните с виковете си, сигналните тръби и рогове изплашили слоновете и те, за кой ли път вече, се обърнали срещу своите, главно срещу заелите място на левия фланг маври и нумидийци. Натам насочил своя удар и Масиниса. А онези малко на брой животни, които се устремили срещу врага, попаднали под ударите на римските метателни копия и в края на краищата завили надясно срещу картагенските конници, накъдето потеглил със своята конница и Лелий. Още при първия удар римляните притиснали неприятеля и продължили без прекъсване да вървят напред. Вторият ред на картагенците започнал да отстъпва, като изоставил своите помощни части без подкрепа, и се стигнало дотам, че започнали сблъсквания помежду им. В края на краищата спомагателните части на Анибал били изтикани към фланговете. След това римският натиск малко отслабнал и тогава, след като прибрал ранените, Сципион хвърлил в сражението копиеносците и триариите, т. е. основните резерви. Сражението се подновило, а през това време Лелий и Масиниса нападнали в тил картагенската пехота и картагенците побягнали. Според данните на Ливий в това сражение загинали над 20 000 картагенци и техни съюзници, също толкова попаднали в плен (според Полибий над 10 000). Римляните по явно занижени данни загубили малко повече от 1500 души. Сам Анибал с малък отряд конници избягал в Хадрумет [Полибий, 15, 9—14; Ливий, 30, 32; срв. Ап., Либ., 42—46, където развитието на сражението е представено малко по-различно].

Това бил краят.