Анибал - Анибал начело на картагенското правителство

Посещения: 2939

Индекс на статията

 
 
АНИБАЛ НАЧЕЛО
НА КАРТАГЕНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО
 
I

 

След битката при Зама картагенското правителство не можело повече да се надява на благоприятен обрат на събитията. Нямало откъде да се очаква помощ — единствената боеспособна армия, с която разполагал Картаген, начело с най-талантливия и изкусен пълководец, била напълно разгромена. Самият Анибал също загубил надежда и когато спешно го накарали да се върне от Хадрумет в родината [Ливий, 30, 35]168, той се върнал с единственото намерение на всяка цена и при всякакви условия да сключи мир.

Тази задача не била съвсем лека. Ония групировки от картагенското общество, които през цялото време били с Анибал и Баркидите и поддържали политиката на военни авантюри, целяща събарянето на Рим, дори и сега не смятали войната за загубена и настоявали независимо от всичко да се продължава борбата до победа. От друга страна, в римския лагер много искали (и по едно време това желание споделял и самият Сципион) да завършат войната с обсадата и унищожението на Картаген. Действията на Сципион сякаш отговаряли точно на тази цел: сдед като разграбил веднага след победата лагера на противника, той изпратил Лелий в Рим да докладва за блестящия успех и като съсредоточил своите легиони отначало край Утика, ги изпратил оттам под командването на Гай Октавий по най-прекия път към Картаген, а сам повел флота си, усилен с нови подкрепления, към картагенския залив. По такъв начин Сципион взел мерки да блокира Картаген по море и по суша. Но по време на плаването се натъкнал на кораба с картагенските пратеници — първите хора в държавата. Начело на мисията били ръководителите на антибаркидската „партия“ Ханон и Хасдрубал Хед [Ап., Либ., 49]. Анибал успял да издейства решението на съвета сериозно да моли мир от победилия неприятел.

Сципион не пожелал да разговаря с пратениците и им наредил да заминат за Тунет, където той смятал да премести лагера си. По пътя римското командване получило известие, че на помощ, на Анибал е тръгнал Вермина, синът на Сифакс, с конница и пехота. С един решителен удар Сципион унищожил врага. Вермина избягал. Най-сетне римляните наближили Тунет, където пристигнали и картагенските пратеници — съветът на трийсетте в пълния си състав.

Членовете на военния съвет на римската армия, които трябвало да решат въпроса дали да продължава войната или да сключат мир, били повече склонни да разрушат Картаген. Спряло ги само едно обстоятелство: градът не можело да бъде превзет без продължителна обсада, а за такова начинание били необходими допълнителни войскови контингенти, с които Сципион не разполагал [Ливий, 30, 36]. Може би неговите по-нататъшни действия са били повлияни до известна степен от събитията в Рим. Сципион вероятно добре знаел колко алчни и завистливи ръце се протягали да изтръгнат от него лавровия венец на победителя. Той не можел например да не знае, че когато Анибал напуснал Италия, консулът Гай Сервилий, уж предследвайки оттеглящия се противник, се прехвърлил в Сицилия, за да се отправи след това в Африка, и се наложило да назначат за диктатор Публий Сулпиций, само за да изиска консула обратно в Рим [Ливий, 30, 24]. Или че консулите за 202 г. Марк Сервилий Гемин и Тиберий Клавдий Нерон се домогвали Африка да им бъде назначена за провинция и само решението на народното събрание я запазило за Сципион [Ливий, 30, 27]. Ще мине още една година и консулът за 201 г. Гай Корнелий Лентул отново ще си поиска Африка, докато мирът още не е сключен и се водят преговори [Ливий, 30, 40; Ап., Либ., 56]. Сципион знаел и че старият недоброжелател Фабий настоявал да го отзоват още след първите му победи в Африка, тъй като, казвал бившият диктатор, толкова щастие и късмет боговете не даряват на един човек [Плут., Фаб., 26]. Трябвало да се бърза…169

Сципион предложил следните условия за мир: картагенците ще останат свободни и ще живеят по собствените си закони. Те ще запазят в своя власт градовете и земите в онези граници, които са съществували преди войната (очевидно е взета предвид само територията на Африка. Според Апиан [Либ., 54] — до Финикийския ров), и римляните ще престанат да разоряват тези области. Картагенците ще предадат на римските власти всички дезертьори, избягали роби и военнопленници. Всички бойни кораби освен десет триери ще предадат на римляните. Ще им предадат и всички дресирани слонове и няма да дресират нови. Картагенците няма да воюват без съгласието на римския народ нито в Африка, нито извън пределите ѝ. Те ще върнат на Масиниса имуществото и владенията му в границите, които той им посочи, и ще сключат с него съюз. До връщането на пратениците от Рим, тоест до окончателното уреждане, Картаген ще издържа римските войски в Африка и в срок от петдесет години ще изплати контрибуция от десет хиляди таланта. Освен това Картаген трябвало да даде на Сципион по негов избор за заложници сто души (според Апиан [Либ., 54] — 150) на не по-малко от четиринайсет и не повече от трийсет години. И накрая Сципион настоял картагенците да върнат вероломно завладените по време на предишното примирие транспортни съдове [Полибий, 15, 18; Ливий, 30, 37; Дион Кас., фрагм., 82].

Продиктуваният от Сципион мир бил изключително тежък, при това не става дума за материалните или териториалните загуби, които картагенците все някак биха могли да компенсират. Провъзгласявайки на думи независимостта и суверенитета на Картаген, Сципион съществено ограничавал тъкмо суверенните му права и с това го поставял в пряка зависимост от Рим по най-важния въпрос — обявяването на война и сключването на мир. Във варианта, предаден ни от Апиан [Либ., 54], се говори за абсолютна категорична забрана за водене на война, даже независимо от позицията на Рим. Но не стига това, ами загубвайки положението си на велика държава, Картаген се оказвал с вързани ръце в борбата с всеки евентуален противник. Сципион не предвиждал никакви условия за политическо уреждане на отношенията между Картаген и Масиниса, а в преговорите помежду им за съюза, които той натрапил на Картаген, го поставял в неизгодни условия. Никой освен римляните не можел да сложи спирачка на апетитите на Масиниса, а те не желаели това. Създавала се напрегната ситуация, в резултат на която римското правителство получавало възможност постоянно да се намесва в африканските работи в ролята на арбитър и едновременно на най-висока инстанция при решаването на всякакви спорни въпроси, както и при желание да отнеме на Картаген някакви територии. Наистина, засилвайки Масиниса, Рим си създавал в Африка и нов потенциален враг, което по-късно се отразило и по време на Югуртската война, обаче тази перспектива била твърде неопределена и очевидно даже и не минавала през главата на Сципион. Той смятал за своя основна и даже единствена задача цялостното отслабване и подчинение на Картаген.

Обаче Анибал, когото Ливий [30, 36] нарича инициатор на преговорите, не виждал друг изход. За него било ясно, че в този момент Картаген не можел да продължава войната, че като запази съществуването си, той ще успее да възстанови силите си, а тогава може да се опита да се започне отново войната и да се получи реванш. Затова той използвал цялото си влияние, за да убеди своите съграждани да приемат римските условия. При това по най-парадоксален начин той се опълчвал срещу онези, на които бил свикнал да се осланя. Търговците и занаятчиите („пазарната тълпа“, по израза на Апиан), които се страхували, че ще загубят всичко, което имали, настоявали да се продължи войната и заплашвали с грабеж магистратите, задето давали хляба на римляните, вместо да го разпределят между гражданите. Те не искали да слушат даже и Анибал [Ап., Либ., 55] и пълководецът, непривикнал да му се възразява, за известно време загубил самообладание. Стигнало се дотам, че когато някой си Гисгон пред стеклата се огромна тълпа започнал да философства за неприемливостта на мира, Анибал с войнишка безцеремонност го смъкнал от трибуната. Той начаса се опомнил и дълго се извинявал пред събралите се, като обяснявал постъпката си с войнишките навици и непознаване на нравите и обичаите на градския живот, а след това внушавал на същата тази аудитория причините, поради които един толкова неизгоден за Картаген договор все пак трябвало да бъде приет [Полибий, 15, 19; Ливий, 30, 37]. Този случай бил запомнен и може би тъкмо несдържаността на Анибал оказала решаващо влияние върху съвета и народното събрание. Нямало какво да се прави: върнали на римляните транспортните съдове и хората, а каквото било загубено, заплатили. И картаренските пратеници, съпроводени от Луций Ветурий Филон, Марк Марций Рала и Луций Корнелий Сципион, брат на командващия, заминали за Рим [Ливий, 30, 37—38]171.

За разлика от предишната мисия този път в картагенското пратеничество участвали най-знатни и влиятелни лица, в това число и противници на Баркидите, а следователно отколешни привърженици на мира с римляните. Сред тях бил и Хасдрубал Хед. Дори и самият подбор показвал на сената, че този път картагенците действително искат мир. По време на преговорите станал интересен епизод.

Един от сенаторите попитал Хасдрубал със свидетелството на какви богове картагенците ще скрепят договора, след като онези, които са призовавали по-рано, са излъгали. „Пак на ония, отговорил Хасдрубал, които бяха така враждебни към нарушителите на споразуменията.“ В края на краищата и сенатът решил да възложи на Сципион окончателното подписване на мира при такива условия, които той ще сметне за подходящи. Римляните сега били настроени съвсем миролюбиво: картагенските пратеници помолили да им разрешат да откупят двеста знатни пленници, а сенатът заповядал да ги откарат в Африка и там след успешното завършване на преговорите да ги пуснат без откуп [Ливий, 30, 42—43].

Най-сетне мирният договор172 бил скрепен с подписи и печати в лагера на Сципион (201 година). Картагенците предали на Сципион бойните си кораби (както се говорело — 500), както и слоновете, дезертьорите, избягалите роби и пленниците. Римският командващ заповядал да изгорят корабите съвсем близо до Картаген, дезертьорите латинци да се обезглавят, а римляните — да се разпънат на кръст [Ливий, 30, 43]. Втората Пуническа война, започната от Хамилкар Барка, зет му Хасдрубал и сина му Анибал, завършила с победа на римското оръжие.

II

Сключването на мирния договор, към което Анибал така силно се стремял, ознаменувало пълното рухване на всичките му грандиозни планове и честолюбиви замисли. Победителите не ги съдят, но като победен, той не можел да не изглежда в очите на съгражданите си главен виновник на всички бедствия, постигнали Картаген. Противниците на Баркидите можели да тържествуват, изтъквайки, че политическите прогнози на Ханон, който призовавал още по време на обсадата на Сагунт да се въздържат от война, са се оправдали напълно. Не може да има и най-малко съмнение в разпространението на тези приказки, така че Анибал се впуснал в борба за власт.

Можел ли е пуническият пълководец да разчита на някаква поддръжка? Безусловно. Съотношението на силите и групировките в Картаген не се било променило. Както и преди, се запазвали най-влиятелните кръгове — търговци и занаятчии, — заинтересовани от търговската експанзия и следователно от установяването на картагенско господство над търговските пътища. Знае се, че в периода между Втората и Третата пуническа война картагенците са търгували не само в странните на Средиземноморието, но и в Черноморието173, както и в „страната на ароматите“, тоест някъде по пътищата към Индия174. Името на Анибал било здраво свързано с идеята за реванш и тъкмо това привличало към него всички, които не желаели мирен договор, които се стремели към бой.

На първо време основен обект на политическата борба станал въпросът за виновниците за поражението. На наше разположение се намира, макар и повреден, но безспорно реконструиран фрагмент на Дион Касий [фрагм., 86; срв. също Зонара, 9, 14], според който Анибал бил изправен пред съда в родината си, задето не пожелал да завладее Рим и присвоил плячката, взета в Италия. Зад това съобщение ясно прозира опитът на олигарсите, враговете на Анибал, да стоварят само върху него отговорността за поражението, да го компрометират в очите на демократичните кръгове и по такъв начин завинаги да се избавят от неудобния и опасен съперник.

Анибал не оставал длъжен. Както видяхме, още когато напускал Италия, той започнал да разпространява версията, че дребнавата стиснатост и опозицията на картагенския съвет не му позволили да победи. Той експлоатирал тази тема при всеки удобен случай. Ето един от най-характерните и очевидно многобройни епизоди.

Картагенското правителство събрало пари за първата вноска от контрибуцията. За населението, изтощено от войната, този налог бил извънредно тежък, пък и бил предназначен не за удовлетворяване на държавните интереси, а на безкрайните апетити на победителя. Естествено в съвета настроението било потиснато, мнозина плачели, но точно в този момент Анибал се смеел. Хасдрубал Хед, онзи член на антибаркидската групировка, който беше ходил в Рим за преговори със сената, си позволил да упрекне пълководеца за неговата радост в момента на общата скръб: та нали той сам е виновник за проливаните в града сълзи. Според Ливий [30, 44] Анибал отговорил: „Ако беше толкова лесно да се види душата на човека, както се вижда изражението на лицето му, вие лесно бихте разбрали, че този смях, който ти хулиш, идва не от весело, а от почти обезумяло от нещастията сърце. Той обаче не е чак толкова неуместен, колкото тия ваши нелепи и отвратителни сълзи. Трябваше да плачете, когато ни взеха оръжието, изгориха ни корабите, забраниха ни да воюваме с външните си врагове: та нали от тази рана загиваме. Естествено, трябва да се съобразяваме, че римляните са се ръководили от своята омраза към вас. Нито една държава не може да живее спокойно. Ако тя няма враг навън, намира го вътре, така както твърде силните тела изглеждат защитени от външно въздействие, но страдат от собствените си сили. Разбира се, ние усещаме онова от държавните бедствия, което засяга частните ни интереси; нищо не поразява по-силно, отколкото загубата на пари. И тъй, когато смъкваха победоносните доспехи от Картаген, когато вие виждахте, че го оставят обезоръжен и гол сред толкова въоръжени африкански племена, никой не ридаеше. Сега, понеже трябва да се събере данък от частните средства, вие проливате сълзи, като че ли сте на погребение на държавата. Страхувам се да не би много скоро да почувствате, че днес сте плакали заради най-нищожната беда.“

От разказания от Ливий епизод ясно личи, че Анибал обвинявал картагенския съвет в пълно равнодушие към интересите на държавата, което довело Картаген до сегашното бедствено положение. И намирал внимателна и съчувстваща аудитория. Очевидно тъкмо поддръжката на народните маси извела Анибал през 196 г. на най-високата длъжност в държавата: той станал суфет [Корн. Неп., Аниб., 7, 4; Ливий, 33—46].

Тези думи на Анибал, възпроизведени повече или по-малко точно от Тит Ливий, показват, че той се стремял към реванш. Държавата не може да бъде бездейна — на езика на епохата това означавало, че тя трябва да воюва и Анибал говори за това съвсем недвусмислено. Държавата намира враговете си било отвътре (и това, разбира се, е пряка заплаха с гражданска война и физическо унищожение на политическите противници на Анибал), било отвън. Кой трябвало да се счита за външен враг на Картаген? Масиниса? Да, разбира се. Той е хитър, упорит, злобен и силен противник. Но сам по себе си той не бил опасен. Зад гърба му стоял Рим, отнел след Първата пуническа война от Картаген Сицилия и Сардиния, а след втората — Испания и обширни територии в самата Африка, Рим, който бавно, но сигурно се стремял сега да унищожи Картаген. Но, разбира се, нямало какво да се говори повече. Дадената преди много години от деветгодишното момче клетва добре помнели и неговите приятели, и неговите врагове. Името на Анибал само по себе си било символ на политиката на война срещу Рим и Рим, разбира се, не можел да не вижда в неговото избиране сериозна заплаха за себе си.

Имал ли е Анибал реални шансове за успех? Победата над Картаген и сключването на мира позволили на римляните активно да се намесят в източните работи, преди всичко в борбата на Филип V с Пергам и Родос. Тази намеса (през 200 г. Рим обявил нова война на Македония) в крайна сметка трябвало да доведе до установяване на римско господство над страните от Източното Средиземноморие, а тази опасност можела да съдейства за възникването на противоримска коалиция и преди всичко на един съюз между Филип V и Антиох III, владетел на могъщото Селевкидско царство в Предна Азия. Наистина този съюз не се получил: Антиох III се страхувал не само от римляните, а и от прекалено голямата мощ на Македония и поради това не се намесвал активно в римско-македонската война. На страната на Рим срещу Филип V се обявили всички гръцки държави и през 196 г. царят бил принуден да се съгласи на извънредно тежък за него мир. Едва когато поражението на Филип станало очевидно, Антиох III извел войски в Мала Азия, заплашвайки по този начин римляните, а след това се прехвърлил и в Европа. Назрявала опасността от нова война. При тези условия, ако Филип и Антиох успеели да обединят силите си и да ударят Рим от изток, а Картаген — от запад, можело да се надяват да започнат войната отново и да победят. Дори поражението на Филип V не унищожило тази перспектива. Анибал имал всички основания да разчита на Антиох III и на съвместни действия с този цар, който съвсем неотдавна бил победил в Мидия и Персия своите разбунтували се пълководци и завоювал от Египет Финикия, Южна Сирия и Палестина. С това, разбира се, се обяснява засилената дипломатическа активност на Анибал през първите години след Втората пуническа война, неговата тайна преписка с Антиох III, която водела към установяването на все по-тесни връзки [Ливий, 33, 45].

Главното, което предстояло на Анибал на неговия пост, ако сериозно искал да се готви за нова война, било да сломи съпротивата на старите наследствени врагове — все същата антибаркидска „партия на мира“. Не било достатъчно просто да ги застави да мълчат, да настоява само на своето. Трябвало да унищожи, ако не физически, то поне политически олигарсите, да изтръгне от ръцете им инструментите на властта, да ликвидира или превземе цитаделите на тяхното господство. Точно такива били и стремежите на Анибал. Разбира се, в своята борба той можел да използва пълномощията на суфета. Обаче негова главна опора била поддръжката на народните маси и това проличало още при първото стълкновение. Анибал нанесъл удара си право в слънчевия сплит, в сърцевината на олигархичната власт.

Ливий [33, 46] пише, че тъкмо в този период в Картаген господствало „съсловието на съдиите“. Твърде продължително време едни и същи лица непрекъснато изпълнявали длъжността на съдии. Имуществото, доброто име, самият живот на хората се намирали в тяхна власт и всеки, засегнал дори и един от тях, неизбежно се сблъсквал с всички „съдии“. Ние нямаме достатъчно материал, за да съдим какво всъщност има предвид Ливий с думите „съсловието на съдиите“. Очевидно става дума за съвета на сто и четиримата, който притежавал съдийски пълномощия и бил създаден в пети век от картагенската аристокрация за борба срещу опитите на военачалниците да правят държавни преврати и да си присвояват еднолично властта. Картагенските пълководци неведнъж правели такива опити в пети и четвърти век, но тогава те завършвали с гибелта на метежниците. Положението се повторило през втори век, но сега Анибал изиграл своите противници.

Станал суфет, сред многото разпореждания Анибал дал и едно, привидно съвсем незначително, което обаче послужило като повод за конфликт — той заповядал да повикат при него магистрата, отговарящ за градската хазна („квестора“, както го нарича Ливий по аналогия с римските порядки). Магистратът отказал: Ливий обяснява, че той принадлежал към враждебната партия и освен това след изтичането на срока на неговата магистратура трябвало да премине в „съсловието на съдиите“, тоест вероятно да влезе в съвета на сто и четиримата. Конфликтът започвал да прилича на изпробване на силите и Анибал реагирал съответно: изпратил „вестоносец“ (очевидно длъжностно лице към суфета, което изпълнявало полицейски функции) да арестува ковчежника и се обърнал към народното събрание, а там вече говорел не толкова за магистрата, колкото за „съсловието на съдиите“, които от високомерие не се подчиняват нито на закона, нито на властите. Народното събрание посрещнало съчувствено думите на Анибал и той веднага прокарал закон, според който „съдиите“ трябвало да бъдат избирани само за една година, така че никой не можел да заеме тази длъжност две години последователно. Каква е била съдбата на ковчежника, не ни е известно, но това не е и съществено [Ливий, 33, 46].

Като следствие на закона, предложен от Анибал и приет от народното събрание, трябвало да стане пълно обновяване на съвета на сто и четиримата. Както вече стана дума, новите членове на този съвет обикновено били кооптирани, което се извършвало от специални колегии — пентархии. Ние не знаем дали Анибал е успял да настани в пентархиите свои хора или е изменил процедурата, но едно е ясно: с цялата си войнишка решителност и безцеремонност той не би предприел такава стъпка , ако не е бил убеден, че в резултат на промените „съсловието на съдиите“ ще се попълни от привърженици на Баркидите и ще се превърне в опора на неговата диктатура. По такъв начин Анибал успял да спечели важна вътрешнополитическа победа.

Основният проблем на картагенското правителство, независимо от това кой бил на власт, си оставал все същият — взаимоотношенията с Рим. Готвейки се за нова война и водейки секретни преговори с Антиох III, Анибал през всичкото време трябвало да демонстрира своята лоялност спрямо Рим, ако, разбира се, не желаел преждевременно скъсване, и преди всичко да спазва пунктуално условията на мирния договор, а това означавало точно и в определения срок да изплаща контрибуциите. Горчивият опит вече показал на картагенците, че не бива да очакват пощада. Когато през 199 г. картагенските представители закарали в Рим сребро за плащане на първата вноска, същото сребро, заради което станало сблъскването на Анибал с Хасдрубал Хед, римските квестори заявили, че е недоброкачествено; освен това при взимането на пробата, тоест при топенето, една четвърт от докараното количество изчезнала. Нищо не оставало на картагенците, освен да търсят в самия Рим заем, за да покрият недостигащото количество [Ливий, 32, 2]. Решението на тази задача изисквало спазването на най-строга финансова дисциплина, както бихме казали днес. Пари били нужни и за подготовка на нова война.

Между другото Анибал намерил градските финанси в изключително тежко състояние, вероятно това е и непосредствената причина за повикването на квестора. Ливий [33, 46] пише, че постъпленията в държавната хазна намалявали — отчасти поради небрежността при събирането на налозите, отчасти поради това, че ги разграбвали магистратите и първите хора в държавата. Парите за изплащане на контрибуциите не стигали и правителството на Анибал било изправено пред перспективата да въведе допълнителен данък на гражданите. Разбира се, такава мярка веднага би направила Анибал съвсем непопулярен. Той трябвало да намери злато и сребро по такъв начин, че да не се нарушават имуществените интереси на неговите привърженици. И Анибал изцяло потънал в решаването на този проблем. Той изучил най-внимателно бюджета на картагенската държава: какви мита се събират по суша и по море, за какво се харчат пари, каква е сумата на разходите, колко са скрили и откраднали онези, които преди са ръководили паричните постъпления. След като свършил с това, Анибал обявил, отново пред народното събрание, че след като събере всички недобори, държавата ще успее да плати контрибуцията, без да прибягва до събиране на пари от частни лица. Всичко било изпълнено съвсем точно [Ливий, 33, 47; Корн. Неп., Аниб., 7, 5].

Както и трябвало да се очаква, тези действия на Анибал предизвикали недоволство в аристократичните кръгове, като че ли, саркастично отбелязва Ливий, са им взели собственото имущество, а не награбени богатства, и за да възпрат твърде усърдния по тяхно мнение държавен деец, аристократите се обърнали към римляните, към онези, с които били свързани с връзките на взаимното гостоприемство (вж. също Зонара [9, 18]). Главното обвинение, което отправили срещу Анибал, се заключавало в следното: Анибал води тайна преписка с Антиох и се среща с негови пратеници; твърди, че държавата се намира в състояние на покой и може да я разбуди само дрънкането на оръжие. Тук почти дословно е цитирана речта, която Ливий малко по-рано влага в устата на Анибал [Ливий, 33, 44; Юстин, 31, 1, 7—8]. От своя страна римското правителство само търсело предлог, за да се изправи открито срещу Анибал и да иска отстраняването му [Юстин, 31, 1, 9]. Само Сципион възразявал: неприлично било римляните, които победили Анибал в открит бой, сега да се намесват в картагенските разпри. Обаче неговите аргументи не били взети под внимание и много скоро (а за Анибал явно и неочаквано) в Картаген се явили римските пратеници Гней Сервилий, Марк Клавдий Марцел и Квинт Теренций Кулеон.

Задачата, която им дал сенатът, не била сложна: да обвинят Анибал във връзки с Антиох и в подготовка на война, след което логично следвало да поискат да им го предадат. Юстин [31, 2, 1] другояче формулира целите на пратеничеството: Сервилий и неговите другари трябвало да организират нещата така, че противниците на Анибал тайно да го убият. Когато пратениците пристигнали в Картаген, по съвета на враговете на Анибал отначало предпочели да не разкриват истинските си цели и казвали, че им е поръчано да разгледат спора между Масиниса и картагенското правителство. Заговорниците очевидно се страхували от народно въстание. Обаче Анибал разбрал, че римляните са дошли заради него и дали ще искат предаването му на законно основание или ще му организират убийство из засада — това вече били второстепенни подробности.

Разбира се, той пак можел да се обърне към народа и ако съдим по всички предишни събития, лесно можел да се справи с противниците си. След това, разбира се, щяла да последва война с Рим. Но тя и така била неизбежна, както била неизбежна и войната на Рим с Антиох. Смятал ли е Анибал, че Картаген още не е готов за война или не искал да влезе в ролята на водач на народен бунт, ние не знаем. Каквито и да били мотивите за неговото поведение, той не пожелал да вкара в боя единствената сила, която можела да му помогне да запази властта — народа, — и предпочел да избяга. Същата сутрин той все още се показвал по улиците и площадите, а вечерта с двама придружители препуснал за Бизаций. Там се появил на другия ден в укрепеното си имение („кула“ пише Ливий) между Акила и Тапс и натоварил багажа си на един кораб [Ливий, 33, 47—48; срв. Корн. Неп., Аниб., 8, 6—7; Юстин, 31, 2, 2—5; Ап., Сир., 4; Орозий, 4, 20, 13]. Той отново напускал Африка.

 

168Традицията, според която Анибал веднага след сражението е отишъл в Сирия [Ливий, 30, 37], едва ли е достоверна, понеже тя противоречи на всичко, което е известно за дейността на Анибал в Картаген след битката при Зама.
169Ст. Гзел [HAAN, Vol. IV, 286] предполага, че решението на Сципион е било продиктувано от военни съображения, понеже той не е могьл да разчита в Рим на подкрепата на плебса и на болшинството от сенаторите. Както виждаме, положението е било значително по-сложно.
170Искането Магон да напусне Италия [Ап., Либ., 54] Сципион не е могъл да предложи, защото Магон още преди битката при Зама бил напуснал Италия.
171Бележката на Карщед, че уж Анибал много лесно успял да наложи своето гледище [Meltzer, О. Geschichte, Bd. III, 567], изцяло противоречи на данните на античната историография.
172Интересен опит да се възпроизведе латинският текст на договора, вж: Nissen, Н. De pace anno 201 a. Chr. Carthaginiensibus data, Marburg, 1870.
173Шифман, И. Ш. K восстановлению одной истрийской надписи, Вестник древ. истории, 1958, №4, 118—121.
174Wilcken, U. Puntfahrten in der Ptolemäerzeit.-Z eitschrift für Aegyptische Sprache und Altertumskunde, Bd. 60, 1925, 86—102.
 
 
 
X

Right Click

No right click