БЯГСТВО НА ИЗТОК И ГИБЕЛ

 

I

 

Внезапното изчезване на Анибал предизвикало смут в Картаген. Хората, които се събирали рано сутринта в хола на старинната къща на Баркидите да приветстват могъщия господар, да обърнат върху себе си вниманието му, да получат от него подаръци и други признаци на неговото благоволение, неочаквано открили, че го няма никъде. Народът се стекъл на площада; навсякъде се говорело, че Анибал е избягал, че са го убили римляните. Привържениците и противниците на Баркидите били готови да се нахвърлят едни срещу други, но в този момент съобщили, че са видели избягалия суфет на остров Церцина и вълнението лека-полека стихнало. Привържениците на Баркидите можели да вдигнат народа, за да отмъстят на убийците. Но нямало на кого и за какво да отмъщават: без дори да се опита да се бори, спасявайки живота си, Анибал захвърлил своите привърженици на произвола на съдбата. Очевидно тъкмо дълбокото разочарование на народните маси обяснява защо римляните без труд и борба постигнали своето.

Сенатските пратеници вече можели да не скриват поръчението си. В реч пред заседание на картагенския съвет те обвинявали Анибал, че докато по-рано подстрекавал цар Филип да воюва срещу римляните, сега се наговарял с Антиох и етолийците как да подтикне Картаген да се откъсне от Рим; Анибал е избягал само при Антиох и няма да се успокои, докато не разпали огъня на войната по целия земен кръг. Ако картагенците искат да дадат законното удовлетворение на римския народ, те не бива да оставят подобни деяния безнаказани. Съветът покорно отговарял, че ще направи всичко, което римляните сметнат за справедливо. Иначе казано, ако Анибал се появял в Картарен или на някоя от принадлежащите му територии, той щял да бъде заловен незабавно и предаден на римските власти. В Рим го очаквала неминуема разправа [Ливий, 33, 48—49]. Така Анибал бил обявен за изгонен, имуществото му било конфискувано и домът му — разрушен [Корн. Неп., Аниб., 7, 7].

Римските пратеници не се излъгали — Анибал наистина решил да замине за двореца на Антиох III. Пък и никакъв друг изход нямал. Македония? Но македонският цар бил твърде слаб, за да го защити от римляните. Египет? Но египетските пратеници наскоро предлагали на римското правителство помощ в борбата му срещу Македония, ако на Рим не му достигнели собствените сили. Пергам? Но пергамският цар Атал бил един от най-ревностните съюзници на Рим. Следователно оставала само селевкидска Сирия.

По пътя Анибал се отбил на остров Церцина. Там той сварил няколко финикийски търговски кораба със стока на пристан. Хората разпознали знаменития пълководец — когато слизал на брега, от всички страни се раздавали приветствия. Тази популярност създавала сериозни затруднения на Анибал. Ако на Церцина узнаели за бягството му, можели да го задържат и да го върнат в Картаген, За да избегне това, Анибал наредил на своите спътници да казват, че бил изпратен в Тир като пратеник на картагенския народ. В това нямало нищо необичайно: Картаген бил колония на Тир и картагенци постоянно изпращали там свои пратеници и по обикновени ежедневни работи, и за участие в храмовия и други култови обряди. В такива мисии участвали и висши длъжностни лица. Имало и друга опасност: ако някой от корабите напуснел Церцина, отплавайки за Тапс или Хадрумет и там станело известно къде се намирал Анибал, след него непременно биха изпратили потеря. Необходимо било на всяка цена да задържат моряците и търговците, докато Анибал напусне Церцина. Изход се намерил. Неочаквано и едните, и другите били поканени на тържествено жертвоприношение — обикновено за северозападните семити, в това число финикийци и картагенци, свещено пиршество, в което, както се предполагало, невидимо участвало и божеството. Анибал не се показал скъперник на угощението и докато участниците в пира си отспивали на своите кораби и идвали на себе си след богатия гуляй, той тихо вдигнал котва през нощта и отплувал. Картагенските и римските власти научили за престоя му в Церцина твърде късно [Ливий, 33, 48]. Картагенците изпратили два кораба в потеря след Анибал [Корн. Неп., Аниб., 7, 7.], но не успели да заловят беглеца.

Без нови приключения Анибал се добрал до Тир. Там го посрещнали с всевъзможни почести и той се видял сред свои, във втората си родина. Можем да си представим какво е почувствал — изгнаник, по чудо спасил се от смъртна опасност и след такова напрежение, което преживял, той се оказал сред доброжелатели, които го гледали възторжено и ловели всяка негова дума. И все пак той не искал да губи време. След като си починал няколко дни в Тир, Анибал тръгнал към Антиохия. Там научил, че царят се намира в Мала Азия. След като взел участие в игрите, които царският син организирал в Дафне (предградие на Антиохия, славещо се с разкоша и разгулния си живот) — вежливост и желание да установи добри отношения, а може би и любопитство му попречили да откаже, — Анибал продължил към Мала Азия. Той настигнал Антиох III в Ефес [Ливий, 33, 49].

II

Анибал се появил точно навреме в двора на Антиох. Царят, който след разгрома на Филип V по време на Втората македонска война (200—196 г.) оставал главният противник на Рим в борбата за господство над Гърция и Мала Азия, се готвел за неизбежно приближаващата се война, и, разбира се, участието на един толкова опитен, талантлив, прославен воин, на победителя при Тразименското езеро и Кана, пробуждало у Антиох и неговите войници надежда и увереност в победата. Според думите на Юстин [31, 3, 5—6] Антиох вече мислел не как да се подготви за войната, а как да използва успеха. А че ще има успех, в това не се съмнявал. Впрочем по същия начин оценявали събитията и в Рим, и в Картаген [Юстин, 31, 2, 7—8]. Римските политици се страхували от ново нахлуване на Анибал в Италия [Ливий, 34, 60] и имали основания за подобна тревога.

Анибал бързал за Антиох III, с когото, както вече казахме, отдавна се наговарял за съвместна борба срещу Рим, не за да наблюдава спокойно отстрани или от позицията на едно повече или по-малко осигурено положение при царя развитието на събитията. Разбира се, зад гърба на избягалия пълководец не стояла никаква държава, той не разполагал с армия, макар че при благоприятни условия можело да се очаква нов подем на антиримското движение в Картаген и идване на власт на привържениците на Анибал, тъй като неговото бягство не премахнало проблемите, възникнали пред Картаген след Втората пуническа война, така както не би ги премахнала и неговата гибел. Предпоставките за враждебни прояви спрямо римския диктатор и олигархичната „партия на мира“ от страна на търговско-занаятчийските кръгове се запазвали както и преди, но не това било главното. Анибал искал да предложи на царя услугите си като пълководец и свой план за водене на войната (вж. Орозий [4, 20, 13], където Анибал е описан даже като инициатор на войната).

Планът на Анибал бил много прост. Войната трябва да се води в Италия, казвал той: само там можем да победим римляните. Италийците ще доставят на враговете на Рим и воини, и продоволствие. Ако в Италия всичко бъде спокойно и позволим на римляните да водят войната извън нейните предели, нито един народ, нито един цар няма да може да ги победи. Анибал молел царя за сто кораба, 10 000 бойци и 1000 конници. С тях той щял да тръгне за Африка и там да убеди картагенците да въстанат срещу Рим. Ако те се откажат, той сам ще премине в Италия и ще победи. Достатъчно било, добавил Анибал, царят само да се прехвърли в Европа или дори само да се прави, че се готви за прехвърлянето, за да постигнат победа или благоприятни условия за мир [Юстин, 31, 3, 7—10; Ливий, 34, 60; Ап., Сир., 7]. Анибал говорел такива приказки и по-късно, когато надеждите му за поддръжка от Картаген рухнали [Юстин, 31, 5, 3—9; Ап., Сир., 14].

За да създаде благоприятни условия в Картаген за осъществяване на този замисъл, Анибал тайно изпратил там свой агент — някой си тириец Аристон, който трябвало да влезе във връзка с привържениците на Баркидите и да се уговори за всичко. Обаче не му се удало да скрие тази мисия. Враговете на Анибал успели да изискат Аристон да бъде извикан в съвета. На разпита той не изказал никакви имена, макар че не могъл да обясни задоволително защо всъщност е пристигнал и защо е разговарял само с известни дейци от баркидската „партия“. В съвета започнали спорове: едни предлагали незабавно да арестуват Аристон, други казвали, че не бива да арестуват чужденец, още повече тириец, току-така, без каквито и да било доказателства за вината му. Решили да отложат делото с един ден, а междувременно Аристон, след като окачил на оживено място, там, където обикновено заседавали магистрите, таблички с надписи, избягал. От тези надписи магистратите научили, че той не бил изпратен конкретно при едни или други хора, а при целия народ, и намерили за уместно да докладват за всичко станало в Рим [Ливий, 34, 61; Ап., Сир., 8; Юстин, 31, 4, 1—3]. Този резултат от мисията на Аристон показал на Анибал, че засега не може да разчита на картагенските си приятели.

С това събитие е свързано още едно повествование на Корнелий Непот [Корн. Неп., Аниб., 8, 1—2], който разказва, че Анибал пристигнал в Кирена, за да може по-добре да влияе върху положението в Картаген. Това съобщение обаче Непот придружава с невероятни подробности: Анибал уж извикал при себе си в Кирена своя брат Магон (починал, както вече стана дума, още преди битката при Зама). Включените в този разказ явно измислени детайли, изясняващи по-нататъшната съдба на Магон, поставят под съмнение и цялостната версия на Непот. Но дори да приемем, че пътуването на Анибал за Кирена се е състояло, не можем да не видим, че за него то не е имало благоприятен резултат.

Неуспехът на Аристон, както личи по всичко, е бил една от причините, които принудили Антиох III да се откаже от предложението на Анибал, макар че царят отначало се съгласил с него. Разбира се, Анибал не можел да изпрати своя агент в Картаген без съгласието на гостоприемния си хазяин. Обаче надеждите, свързани с Картаген, рухнали, а резултатите от многогодишната война на Анибал в Италия свидетелствали естествено против неговите замисли. Освен това Антиох не можел да не си дава сметка, че Анибал щял да завоюва Италия за себе си (или за Картаген, което в тоя случай било едно и също) и следователно при евентуален успех вместо един противник в борбата за власт над средиземноморския свят, щял да се появи друг, може би дори по-опасен. Към всичко това се прибавили и лични мотиви.

През 193 г. в Ефес пристигнало римско пратеничество, което трябвало още веднъж да се опита да изясни спорните въпроси с Антиох III и преди всичко да го накара да не се намесва в гръцките работи. В този момент царят бил зает с война в Пизидия и пратениците, по-специално Публий Вилий, използвали времето за чакане, за да установят или да се правят, че установяват тесни връзки с Анибал. Според думите на Юстин [31, 4, 4] те трябвало да внушат на Анибал миролюбиво отношение и към Рим или, ако не успеят, да го компрометират в очите на царя. Ливий обяснява малко по-различно поведението на Вилий: той искал по-дълбоко да проникне в замислите на Анибал и да разбере не заплашва ли опасност Рим. Едното не изключва другото и Вилий, както очевидно и другите участници в мисията, докато чакал официалния отговор на царя, всичкото си време прекарвал с Анибал. Те водели странни разговори: Анибал бил напуснал родината си от напразен страх, докато римляните с всичката си добросъвестност спазвали мира, сключен не толкова с неговата държава, колкото с него самия; Анибал бил водил войната повече от омраза към римляните, отколкото от любов към отечеството си, заради което прекрасни хора трябвало да жертват даже живота си; войните между народите се предизвиквали не от раздори между пълководците, а от държавни причини. Римляните възхвалявали действията на Анибал и остарелият пълководец, отстъпвайки пред обяснима човешка слабост, често и охотно говорел с пратениците на тези теми [Юстин, 31, 4, 6—8]. Впрочем той и сам отговарял на любезността с любезност. Ливий [35, 14], Плутарх [Флам., 21] и Апиан [Сир., 10] са запазили много интересен разказ, че в тази мисия бил участвал и Сципион. Веднъж по време на разговор Сципион попитал Анибал кого смята за най-велик пълководец. Анибал отговорил: Александър Македонски, който с малка войска разбил огромни вражески пълчища и проникнал в най-далечни страни; на второ място Пир, който пръв започнал да изгражда войнишки лагери, а на трето — себе си. „Какво би казал — продължил Сципион, — ако беше победил мен?“ — „Тогава — казал картагенецът — бих се смятал по-високо и от Александър, и от Пир, и от всички други пълководци.“ Съвременниците, между които и нашият източник, видели в тези думи само една изтънчена форма на ласкателство: Анибал дал на Сципион да разбере, че го признава за най-големия пълководец, с когото не можел да се сравнява дори Александър Македонски, та какво ли оставало за другите. Такъв елемент в думите на Анибал безусловно е имало. Обаче за нас е по-важно друго нещо: характерното и за епохата, и за самия Анибал преклонение пред повече или по-малко късметлиите авантюристи, покорители на Вселената. Това разкрива духовната генеалогия на Анибал: самият той по своето възпитание, по всичките си постъпки, по начина на мисленето си бил от главата до краката войник-завоевател, привикнал да разчита само на наемните войници, които вярвали в своя пълководец и неговия късмет. Той също се стремял, както Александър и Пир, към създаването на световна държава под властта на Картаген, тоест, в крайна сметка, на него самия. Апиан е запазил до наши дни още една извънредно важна забележка на Анибал, изпусната от другите източници. Обосновавайки своята самооценка в разговора със Сципион, той казал, че като юноша е завоювал Испания, преминал през Алпите (пръв след Херакъл — местните племена и техните редовни експедиции не влизали в сметката), а в Италия, без помощ от Картаген, завоювал 400 града, внушавайки на римляните страх за самото съществуване на техния град. Оглеждайки изминатия път, Анибал и у себе си ценял преди всичко качествата на пълководец. Повтаряйки своята версия за позицията на картагенския съвет, той сега не само се придържал към единствената възможна за него интерпретация на събитията, но се стараел да се представи като човек, който фактически сам на своя отговорност е започнал и водил войната и на когото изцяло принадлежат нейните победи и поражения.

Главната цел, която Публий Вилий си бил поставил, била постигната: Антиох започнал да подозира Анибал в измяна и да се отнася към него с явно недоверие [Ливий, 35, 14; Полибий, 3, 11, 2; Ап., Сир., 9; Корн. Неп., Аниб., 2, 2; Фронтин, 1, 8, 7; Юстин, 31, 4, 8—9]. Наистина Анибал като че ли успял да разсее облаците, които се струпали над главата му: той напомнил на царя за клетвата си, за това, че именно той, Анибал, е най-последователният и непримирим враг на Рим. Докато Антиох се борел с Рим, той винаги можел да разчита на подкрепата и верността му [Ливий, 35, 19; Полибий, 3, 11, 3—9; Корн. Неп., Аниб., 2, 3—6]. Помирението било постигнато, но отчуждението останало и ако Антиох все още канел госта си на своя съвет, то било не за да се съобразява с неговото гледище, а за да не изглежда, че го пренебрегва [Юстин, 31, 5, 1].

Освен това Анибал очевидно не смятал за нужно да крие от Антиох отрицателното си мнение за селевкидската армия и го изказвал при всеки удобен и неудобен случай, без много да мисли за избора на думи и обрати на речта. Ето един от тези епизоди [Хел., 5, 4, 5]: Антиох устроил в присъствието на Анибал преглед на огромната си армия с нейните златни и сребърни значки, скъпо оръжие и всевъзможни украшения. „Не смяташ ли — попитал той Анибал, — че всичко това е достатъчно за римляните?“ — „Достатъчно, напълно достатъчно е всичко това за римляните — последвал незабавен отговор, — макар че те са много алчни.“ Такова открито пренебрежение не можело да хареса на царя, който очаквал победата и вече бил убеден в успеха.

Най-сетне Антиох просто не искал да дели лаврите на победителя с Анибал [Юстин, 31, 6, 2; вж. Зонара, 9, 8].

В началото на войната между Антиох III и Рим положението в Гърция изглеждало напълно благоприятно за осъществяване на замислите на Антиох. Срещу римляните се опълчил Етолийският съюз, който провъзгласил Антиох за свой върховен стратег. В Гърция, погазена от римския войнишки ботуш, било силно демократичното антиримско движение, което възлагало всичките си надежди на Антиох. Напразно Анибал предлагал на царя да сключи съюз с Филип V или да го отвлече с погранична война, напразно съветвал да се пренесе войната в Италия [Ливий, 36, 7] — никой вече не го слушал. През есента на 192 г. Антиох дебаркирал в Тесалия, но още през април 191 г. бил разбит при Термопилите и с нищожни останки от армията си избягал в Мала Азия, в Ефес. Причината за този разгром освен неподготвеността на войниците му било и това, че Антиох не получил в Гърция поддръжката, на която разчитал. Съюзниците му дали твърде малко войници, а сред неговите противници били Атина, Ахейският съюз, Македония...

Анибал, доколкото можем да съдим, бил държан в сянка от царя, който не му позволявал да участва в бойните операции. Едва след разгрома при Термопилите Антиох решил да се възползва от неговия опит и... го назначил командващ на една набързо събрана флотилия, която трябвало да осигурява позициите на царя в Източното Средиземноморие. Дори и сега, когато възникнала непосредствена опасност за селевкидското господство в Мала Азия, Антиох се постарал да изпрати Анибал на един от най-второстепенните участъци на предстоящата кампания. Обаче Анибал приел това без съмнение оскърбително за него предложение — толкова силен бил стремежът му още веднъж да удари ненавистния враг, да вземе реванш.

Дейността на Анибал в непривичната за него роля на командващ флот не му донесла успех. Негов противник бил съюзникът на Рим Родос и в битката при Сид, край бреговете на Памфилия, родосци отначало огънали десния фланг на сирийците, командван от Аполоний, един от придворните на Антиох, а след това стоварили удара си на левия, където се намирал Анибал, който за известно време надделял над неприятеля. Анибал не издържал натиска и избягал (август 190 г.). Оттогава нататък той не е вземал активно участие във войната [Ливий, 37, 23—24; Корн. Неп., Аниб., 8, 3—4; Зонара, 9, 20; Евтропий, 4, 4]. Апиан излага събитията малко по-различно и очевидно по-малко достоверно [Ап., Сир., 22]. Според него станало сражение между римския и селевкидския флот, командван от Поликсенид. Едва след разгрома и бягството на селевкидските моряци Анибал бил изпратен във Финикия и Киликия да събира нов флот, но родосци го притиснали край бреговете на Памфилия и завзели няколко кораба.

Както и да е, неуспехът на Анибал накарал Антиох да погледне по-сериозно на морските операции и да вкара в действие целия си флот. Обаче край Мионес сирийският флот отново бил разбит, а след известно време, очевидно в самото начало на 189 г. станало решително сухопътно сражение недалеч от Магнезия и напълно разбитият Антиох III бил принуден да иска мир.¹⁷⁵ Той се съгласил с всички искания на римляните (главното от тях било да се откаже от всички европейски и малоазиатски владения). Сред условията на мирния договор, сключен в Апамия през 188 г., имало и такова: „Да се предаде Анибал — картагенецът“ [Полибий, 21, 14, 7].

III

Разгромът на Антиох III рязко изменил ситуацията в цялото Източно Средиземноморие. Рим, който досега все още нямал там свои владения, станал решаваща политическа сила на Изток, върховен арбитър във всички спорове. Чрез постоянна намеса и като изглаждал с властно слово конфликтите, той полека-лека подготвял анексията на Мала Азия, Сирия и Египет. Наистина били му необходими още повече от 150 години и окончателното покоряване на еленистическите царства било завършено от Октавиан, обаче основата била положена през 188 г. от апамийския договор.

Що се отнася до Анибал, за него поражението на Антиох III било най-голямата житейска катастрофа. Рухвали последните му надежди. Нямало с кого повече да търси съюз, нямало кого да подстрекава за поход към Рим. Омразният враг се изправил пред Анибал като страшна грамада, която никой не можел да разруши, като най-могъща сила, на която никой не можел да се противопостави. На остарелия пълководец (той бил вероятно около 60-годишен) му оставало очевидно само едно — да търси убежище, където можел да прекара в безопасност и спокойствие ония малко години, които още му оставало да живее. Обаче никой не можел да му гарантира нито спокойствие, нито безопасност, при условие че навсякъде господствали римляните, че римското правителство съвсем определено поискало неговото предаване. Пък и Анибал не мислел да се предава.

На наше разположение имаме историческа линия [Плут., Лук., 31, 5; Страбон, 11, 14, 6], според която Анибал отседнал в двора на арменския цар Артаксий (Арташес I) и основал за него град Арташат (Артаксата) на Аракс. Съмненията по отношение достоверността на това предание¹⁷⁶ изглеждат неоправдани¹⁷⁷. Няма никаква физическа невъзможност Анибал да е заминал за Армения, например в момента, когато се провеждали преговорите между римските пратеници и Антиох след битката при Магнезия (така е у Плутарх). Обаче в Армения Анибал не останал дълго. Защо е напуснал тази страна, ние не знаем. Може би не му се е щяло да чака смъртта някъде в затънтена провинция, на края на тогавашния свят?

Скоро след сключването на апамийския мирен договор Анибал се появил в Хортина (остров Крит). Страхувайки се за богатствата си (из острова плъзнали слухове, че Анибал е докарал със себе си огромни количества ценности), той се престорил, че ги е предал за съхранение в храма на Диана: напълнил много амфори с мед, отгоре ги прикрил със злато и сребро и след това ги поставил в светилището. Парите си Анибал скрил в медните статуи, които държал в двора на къщата, в която живеел [Корн. Неп., Аниб., 9; Юстин, 32, 3—4].

Анибал не останал дълго на Крит. Оттук той заминал за Витиния (у Корнелий Непот погрешно се сочи Понт) в двора на тамошния цар Прустий. Той точно по това време водел война — твърде неудачно — с пергамския цар Евмен, най-активен съюзник на Рим, на когото римското командване било твърде много задължено за победата си при Магнезия. Анибал взел участие в тази последна за него кампания и даже се опитал, макар и без успех, да организира убийството на пергамския цар. В морско сражение той успял да обърне в бягство пергамските кораби, като хвърлил на палубите им съдове със змии [Корн. Неп., Аниб., 10; Юстин, 32, 4, 6—7]. Той и по-рано предлагал на Антиох, макар и безрезултатно, да използва този трик [Фронтин, 4, 7, 10].

Междувременно при Прустий пристигнал (през 183 г.) римският пратеник Тит Квинкций Фламиний. Според Корнелий Непот [Аниб., 12, 1] преговорите отначало се провеждали в Рим между Фламиний и пратениците на Прустий и едва след това Фламиний бил изпратен във Витиния. За станалото по-нататък имаме следните разкази. Според версията на Корнелий Непот [Аниб., 12, 2—3] Фламиний настоял да предадат Анибал на римляните. Прустий заявил, че не може да наруши законите на гостоприемството, но римляните сами можели без трудности да пленят Анибал. Според Ливий [39, 51] дали Фламиний упрекнал Прустий, че държи при себе си най-опасния враг на римляните, или сам Прустий решил да угоди на Рим, не се знае, но Анибал внезапно видял, че къщата му е обкръжена от всички страни от витински войници. Не можело да има никакво съмнение в техните намерения. Анибал все още се мъчел да се спаси. Жилището му имало изходи от всички страни, всичко седем, в това число и тайни. Анибал изпратил едно момче да погледне може ли да се избяга от къщи, но получил тревожни вести: на всички изходи стояли царски войници. Без да чака да нахлуят в къщата, Анибал взел отрова [Плут., Флам., 20; Корн. Неп., Аниб., 12, 3—5; Орозий, 4, 20, 29]. Според версията на Апиан [Сир., 11] Анибал бил отровен от витинския цар. Пред смъртта си, според преданието, той казал: „Да избавим римляните от отдавнашната им грижа, след като нямат търпение да дочакат смъртта на стареца.“

Анибал бил погребан в Либис [Знам., 42, 6; Плут., Флам., 20; Ап., Сир., 11; Зонара, 9, 21] на европейския бряг на Босфора в каменен саркофаг, на който изсекли надпис: „Тук е погребан Анибал“.