ВМЕСТО ЕПИЛОГ

 

Последните години на скитания на Анибал и неговият трагичен край били естествен завършек на този бурен, изпълнен с приключения, блестящи победи и горчиви поражения и разочарования живот на войник. Обладан от единствения стремеж да покори и ако е възможно да унищожи Рим, Анибал последователно поставил на карта в тази борба и бъдещето на своята родина — Картаген, и останал вече съвсем сам, и собствения си живот. С него той заплатил за всички свои стратегически и политически грешки. Наближавало времето за разчистване на сметките и за Картаген, на който било съдено да преживее след смъртта на най-великия си пълководец едва 37 години.

По-горе казахме, че поражението във Втората пуническа война, общо взето, не се отразило на икономическото положение на Картаген. Той поддържал търговски връзки на практика с всички страни от Средиземноморието и даже извън пределите му: в картагенските пристанища се притискали един до друг картагенски и чуждестранни търговски съдове, пазарът пращял от стоки, стичащи се буквално отвсякъде; изделията на картагенските майстори си завоювали стабилно място и в богатите къщи, и в колибите на бедняците. В града падали големи пари — и в държавната хазна, и в търговските магазинчета, и в занаятчийските работилници. Не случайно, когато вече започнала Третата пуническа война, картагенците успели, както ще видим, за много кратко време да възстановят флота и да въоръжат армията си. Показател за благосъстоянието и разцвета на града бил и броят на неговото население: по данни на Страбон [17, 3, 15] в Картаген в края на 50-те години на II век живеели 700 хиляди души. Картаген се представял пред пристигащите търговци и моряци с разкошните си, потънали в зеленина вили на богаташите, с кварталите на бедняците и на „хората от средна ръка“ с техните огромни многоквартирни къщи на няколко (до 6) етажа, с тесните си полутъмни улички, с шумния си пазар и с възвишаващия се над всичко това хълм Бирса с неговия акропол и древните му храмове.

В Рим икономическият разцвет на Картаген и неговото господстващо положение в търговията със страните от Средиземноморието предизвиквали сериозна тревога. Работата била, разбира се, не само в това, че Картаген продължавал да му бъде съперник и конкурент на световния пазар, макар че и този фактор играел роля. Италийците сами поддържали през първата половина на втори век тесни търговски връзки с картагенците и мнозина се заселвали в Картаген.

В Рим много добре помнели как, след като преживяло Първата пуническа война и много тежкото въстание на наемните войници и на либийското селячество, картагенското правителство (Баркидите) в кратък срок възстановило военния си потенциал и организирало отначало завоюването на Испания, а след това и нахлуването в Италия, което изправило Рим направо пред гибел. Сега, след Втората пуническа война, разбира се, съвсем нямало да е по-сложно да се построят нови бойни кораби, да се изковат мечове и накрайници за копията, за късите копия и за стрелите и да се приготвят шлемовете и броните, отколкото тогава. Разбира се, в Рим добре знаели и за войнствените настроения на картагенския плебс, на който след бягството на Анибал му липсвал само вожд. Но нали такъв вожд можел да се появи всяка минута. Естествено можело по някакъв начин да се включи Картаген в състава на римската държава и с това да се ликвидира опасността. Както ще видим, по едно време в политиката на римското правителство съществувала наглед благоприятна за Картаген линия: Рим се проявявал едва ли не като защитник на неговите интереси, предпазвайки го от посегателствата на нумидийския цар. Но и в този случай Картаген, чието благополучие и самото му съществуване се намирали в пряка зависимост от усмотрението на сената, се оказвал здраво привързан към римската колесница. Тази зависимост, смятали в Рим, премахвала опасността от реванш от страна на Картаген. Съществувало обаче и друго гледище. Докато Картаген съществува, докато неговите стени се извисяват над безкрайната африканска равнина, а неговите богатства привличат хора от целия свят, Рим не може да се чувства в безопасност. Тези съображения в крайна сметка определили политиката на римското правителство спрямо Картаген, а следователно и съдбата на над половинмилионното му население¹⁷⁸.

Ние споменахме, че приключвайки Втората пуническа война, римските власти направили всичко, на първо място, за да поставят Картаген в постоянен конфликт с Масиниса, чиито териториални претенции картагенци трябвало да удовлетворят в граници, установени от самия цар; на второ място, за да лишат Картаген от възможността да се съпротивлява, му забранили да воюва без съгласието на римския народ, а на трето място, проявявайки се в ролята на арбитър, те правели всичко за постепенното покоряване или унищожаване на Картаген. Сенатът искал да постигне целта си посредством Масиниса: нумидийският цар трябвало постоянно да дава повод за римско вмешателство; или в края на краищата да задуши Картаген, или да създаде условия, при които той по естественото развитие на нещата да се окаже под властта на Рим. Масиниса можел също да провокира картагенците да започнат война без санкция от страна на Рим и следователно да нарушат мирния договор, което би дало на римляните повод за нова война. Масиниса охотно следвал предписанията на римските си приятели. Даже нямало и нужда много да го подтикват. Той бил дълбоко заинтересован както от разширението на своето царство, така и да заеме мястото на Картаген на морските търговски пътища. Твърде показателно било поднасянето на дар от него на гръцките храмове в Делос¹⁷⁹ — един от най-големите центрове на средиземноморската търговия. Царят-варварин се мъчел да се приобщи към елинистичния свят. И защо не? Та нали Анибал успял да го направи? Та нали и римляните са тръгнали по тоя път. Даже финикийците и юдеите не без успех претендирали за родство с гърците. А какви елини са те?

I

Бягството на Анибал и още повече мисията на Аристон, макар и неуспешна, но все пак крайно опасна за римското господство, твърде много компрометирали картагенското правителство в очите на сената. С Аристон явно се водели преговори, а след като нещата били разкрити, агентът на Анибал не само не бил арестуван, но му позволили и да избяга. Като имал предвид тези обстоятелства, Масиниса можел да бъде твърдо уверен, че римляните не биха го пренебрегнали, а напротив, ще разрешават всички териториални спорове и конфликти между него и Картаген в полза на Нумидия. Не съвсем ясната и крайно подозрителна история с Аристон създала, както предполагал Масиниса, най-благоприятна обстановка и той нахлул на принадлежащата на Картаген крайморска територия — Емпория, разорил я, а някои градове, между които Лептис, заставил да плащат данък на Нумидия. Масиниса побързал да създаде и дипломатическо прикритие за действията си: той възбудил съмнения в това на кого всъщност принадлежи тази територия — на Картаген или на Нумидия. Всички тези събития станали през 193 г. [Ливий, 34, 62; Ап., Либ., 67]¹⁸⁰.

Като нямало възможност да отговори на удара с удар, картагенското правителство поръчало на своята дипломатическа мисия, която трябвало да обяснява и да се оправдава пред сената по повод на Аристон, да отстоява правата на Картаген върху територията, която внезапно се оказала спорна и фактически вече била иззета от властта му. По същото време в Рим пристигнала и дипломатическата мисия на Масиниса да защитава неговите права и да обоснове териториалните му придобивки.

Положението на картагенците на тези преговори било в крайна степен затруднено: пред себе си те имали открито пристрастни и даже враждебни съдии, загрижени на всичкото отгоре и от перспективата за една нова война с участието на Анибал. Независимо от това те се опитали да се сражават, заявявайки, че спорната територия се намирала в границите, определени от Сципион при сключването на мирния договор и очертаващи територията, която по право принадлежала на картагенците. Освен това, казвали те, даже сам Масиниса признавал тази земя за картагенска: преследвайки някой си Афтир, който бил избягал от неговото царство и скитал с отряд нумидийци около Кирена, царят помолил картагенците за разрешение да мине през същата тая земя, като без съмнение по право принадлежаща на Картаген. Нумидийците почти не отговаряли на картагенците: още от самото начало те отхвърлили разговорите за установените от Сципион граници като фалшиви, а неудобните за обсъждане постъпки на Масиниса предпочели да премълчат. Затова пък надълго разсъждавали за правото. Какво право, питали те, имат картагенците върху африканските земи, на какво е основано то? Едно време като пришълци (тук нумидийските пратеници припомнили легендата за основаването на Картаген [Юстин, 18, 5, 9]) те получили по милост толкова земя за построяване и укрепване на един град, колкото можело да се загради с ремъците от една кожа от бик. Бирса е тяхното прастаро жилище; всичко извън нейните предели те са завладели със сила и несправедливост. Дори и по повод на спорната територия картагенци не могат да докажат не само че винаги са я владели, но даже че им е и принадлежала по-продължително време. Нея винаги са я владели по-силните — понякога картагенци, понякога нумидийци. Нека римляните оставят всичко така, както си е било, преди картагенците да им станат врагове, а нумидийският цар — техен приятел, и да не се намесват, за да предадат тази земя във властта на по-слабия [Ливий, 34, 62].

Обаче всички тези жалби от едните и лъжи от другите (естествено нумидийците добре знаели, че Емпория се е намирала под властта на Картаген няколкостотин години) въобще нямали никакво значение. Сенатът отговарял и на двете страни, че ще изпратят мисия в Африка, която на място ще реши спора. В състава на комисията включили Сципион, Гай Корнелий Цетег и Марк Минуций Руф, които обаче оставили всичко под съмнение, без да вземат определено решение [Ливий, 34, 62; срв. Зонара, 9, 18]. Ливий не знае дали това било направено по заповед на сената или пратениците действали по собствена инициатива. При все това за него е безспорно, че от политическа гледна точка било най-целесъобразно да се запази конфликтът, иначе, разбира се, Сципион само с едно кимване можел да реши спора. Апиан [Либ., 67] пише, че римските представители трябвало да съдействат на Масиниса. Между тези версии няма противоречия: за да може Масиниса да задържи завладяната територия, било съвсем достатъчно да запазят неутралитет, да се колебаят и да вдигат рамене в недоумение.

Позицията, която римското правителство заело в картагенско-нумидийския конфликт, показала на картагенци, че над главите им се трупат нови градоносни облаци. Трябвало бързо да се решава по какъв път да вървят по-нататък, за да запазят една, макар и призрачна независимост и дори самото си съществуване. С това точно, а не с продължителния разцвет, както наивно предполага Апиан [Либ., 68], се обяснява по-нататъшното изостряне на вътрешнополитическата борба в Картаген. В действителност към предишните неразрешими противоречия се прибавило още едно. В живота на пуническото общество придобил голямо значение един фактор, на който картагенските политици по-рано изобщо не обръщали внимание — Нумидия. Успоредно с привържениците на проримската политика, възглавявани, както и преди, от Ханон, тогава вече явно грохнал старец, сред пуническата аристокрация се откроили и привърженици на Масиниса. Те били възглавявани от Анибал Скорец [пак там]. Трудно е да решим на какво всъщност можели да разчитат те: та и едните, и другите трябвало да разбират, че този път ставало дума за пълното подчинение или на Рим, или на Нумидия. Може би те се надявали под властта на сената или на царя да запазят своите политически и икономически позиции и тъкмо поради това клонели към капитулация? Както и преди, запазвала позициите си демократическата партия, предишните привърженици на Баркидите. След изгнанието и смъртта на Анибал нейни ръководители станали Хамилкар Самнит и Карталон [пак там].

Именно те, след като дочакали благоприятен момент, взели в свои ръце инициативата. По тяхно настояване командващият помощните отреди на картагенците („боетарх“, както го нарича Апиан), също на име Карталон, нападнал хората на Масиниса, които живеели на шатри на спорната земя. Той убил няколко от тях и отмъкнал плячка. Сблъсъците продължили. В резултат възникнала ситуация, която правела възможна римската намеса [пак там]. Този път (182 г.) обект на спора били територии, които по-рано принадлежали на Картаген, а след това били завладени от Гала, бащата на Масиниса. Сифакс ги отнел от Гала и след това ги предал на тъста си Хасдрубал, сина на Гисгон. Още една римска мисия пристигнала в Африка. Картагенците твърдели, че тази територия открай време им принадлежала и на времето била върната от Сифакс. Масиниса настоявал, че си прибира владенията, които съвсем доскоро са се намирали под властта на неговия баща. Обаче и този път пратениците не взели определено решение и предали делото за разглеждане в сената [Ливий, 40, 17]. Апиан [Либ., 68] е запазил любопитна подробност: пратениците нищо не казали, за да не бъде ощетен Масиниса по време на разглеждането, но, застанали между спорещите, те протегнали ръце, сякаш че ги отделят едни от други.

Този жест трябвало да означава, че римляните искат примирие между двете страни. Не е изключено, че именно за тези събития се отнася указанието на Ливий [40, 34, 11], датирано вече 181 г.: римското правителство върнало на Картаген 100 заложници и гарантирало за себе си и за Масиниса, че ще спазват мира. Тук няма нищо невероятно: лесно можем да приемем, че в известен момент в Рим са надделели тенденциите за запазване на Картаген. Както ще видим, за такова предположение има достатъчно сериозни основания.

Обаче с такива действия неравната борба между Картаген и Масиниса можела да бъде спряна само за известно време. Самото мълчание на Ливий, който много подробно и обстойно проследява всички стъпки на римската дипломация в Африка във връзка с разглеждането на жалбите на едната страна и претенциите на другата, е сигурно свидетелство, че в отношенията между двете конфликтни държави е настъпило затишие.

Основните предпоставки за споровете не били премахнати и през 172 г. ние отново виждаме в Рим картагенски пратеници и нумидийски пълномощник — царския син Гулуса, сенатът отново изслушал жалбите на картагенците и обясненията на нумидийците и взема решение, което можело да изглежда помирително [Ливий, 42, 23, 24].

Картагенците казвали, че освен земите, за чиято принадлежност досега са се водели съдебни спорове, през последните две години (тоест през 174—173 г.) Масиниса е завзел със сила 70 града и крепости. Очевидно тук точно отговаря и разказът на Апиан [Либ., 68] за разприте, започнати от Масиниса за Великите равнини и областта Туска (Туга) с нейните 50 града. На него, продължавали картагенците, който на нищо не обръща внимание, му е лесно, а картагенците, свързани с договора, мълчат — на тях не им е позволено да воюват извън пределите на своите граници. Разбира се, картагенците знаели, че гонейки нумидийците, ще ce сражават на своя територия, но даже и това се страхували да направят, тъй като направо им е забранено да воюват със съюзниците на римския народ. Картагенците вече не са в състояние да търпят неговите (тоест на Масиниса) високомерие, жестокост и алчност. Нека сенатът приеме едно от трите възможни решения: или най-сетне да реши кое на кого принадлежи, или да позволи на картагенците да се защитават, или, ако за римляните приятелството е по-важно от правдата, да определи точно какво от чуждото богатство иска да подари на Масиниса. Разбира се, римляните няма да му дадат чак толкова много и най-важното — точно ще знаят какво са му дали, докато той сам няма да сложи предел на исканията си или този предел ще бъде произволен. Ако пък картагенците не постигнат нищо, ако след мира със Сципион те са се провинили в нещо, нека римляните сами ги накажат. Те предпочитали безопасното робство под властта на Рим пред свободата, която ги прави беззащитни срещу насилията на Масиниса. По-добре веднага да загинат, отколкото да влачат едно жалко съществувание под произвола на жестокия палач.

Гулуса не казал нищо определено в своята реч. Трудно му било, казвал той, да дава обяснения за неща, които баща му не му бил поръчал. За баща му също не било лесно да му даде определено поръчение, тъй като не знаел с какво са тръгнали за Рим картагенците след техните продължителни тайни съвещания в храма на Ескулап (има се предвид един от най- древните храмове в Картаген — на бога Ешмун). Баща му го бил изпратил да моли сената да не вярва на клеветите на общите врагове, които ненавиждали Масиниса само заради неговата постоянна вярност на римския народ. Лъжата, която се съдържала в тези думи, е очевидна. Поради обстоятелствата Масиниса трябвало добре да знае същността на конфликта между него и Картаген. Изпращайки в Рим сина си, той без да иска показвал колко важно за себе си смята предстоящото разглеждане на въпроса: само на сина си можел да повери вземането на отговорни политически решения в твърде сложната дипломатическа обстановка.

Сенатът заповядал на Гулуса незабавно да замине за Нумидия и да предаде на баща си колкото може по-скоро да изпрати свои представители за отговор на обвиненията на картагенците. Едновременно Масиниса трябвало да съобщи на картагенците да се явят и те в Рим, т. е. очевидно да изпратят нова мисия за повторно разглеждане на делото. Всичко това не съответствало на разказа на Апиан [Либ., 68], който пише, че римляните обещали да изпратят в Африка нова мисия за разрешаването на спора, но съвпада с главното в разказа на Апиан: римляните протакали делото, докато не станало ясно, че картагенците са го загубили. Сенатът и този път избягвал определен отговор, но придружил изискването си с допълнение, което трябвало да демонстрира добрата му воля: всичко, което можело да се направи, за да се окаже чест на Масиниса, е направено и ще продължава да се прави. На правото няма да бъде принесено в жертва на приятелството. Сенатът желае всеки да владее земята, която му принадлежи. Той не иска да установява нови граници, а смята да запази старите. Градът и земята на победените картагенци са запазени не за да им отнемат насилствено по време на мира онова, което не им е било взето по правилата на войната. В провъзгласяването на тези принципи не е трудно да се прозре още една проява на същата тенденция в африканската политика на Рим, за която става дума по-горе: римското правителство през 80—70 г. все още не желаело окончателната гибел на Картаген, който, по мнението на най-влиятелните тогава сенатори, не представлявал опасност за Рим, но можел да служи като сигурен баланс на Масиниса; взаимната борба здраво свързвала двамата противници към римската колесница. Заемайки такава позиция, Рим обличал тогата на защитник на правото, което придавало на действията му най-благоприятна светлина. За него това било особено важно сега, когато назрявала поредната, вече трета война с Македония. Но Рим не искал да обижда и отблъсква от себе си Масиниса и точно затова въпросът за конкретните взаимни пратеници отново бил оставен открит до ново разглеждане, което очевидно в крайна сметка завършило в полза на нумидийския цар. Гулуса и сенатът великолепно си подавали ролите, така че Апиан не е сбъркал в оценката си за действията на римските управляващи кръгове, макар и да е подходил към тях малко едностранчиво.

През 171 г. в Рим отново пристигнали картагенците и Гулуса [Ливий, 43, 3]. Доколкото можем да съдим от изложението на Ливий, този път ставало дума не само за картагенско-нумидийските спорове, а и за това двете страни да доставят на техния арбитър допълнителен флот за войната с Македония. Гулуса предупреждавал римляните да нямат много доверие на коварните картагенци: те лесно щели да построят флот уж за римляните и срещу македонците, но след като го оборудват, изцяло в тяхна власт щяло да бъде да решават кого да смятат за враг и кого за съюзник. По-нататъшният разказ на Ливий за този епизод е изгубен, тъй че не ни е известно какво са говорили и правили картагенците и какъв резултат са имали всички дипломатически ходове на Гулуса. Ние знаем обаче [Ливий, 43, 6], че през 170 г. картагенците предложили на Рим 1 000 000 модия пшеница и 500 000 модия ечемик. При това картагенските пратеници говорили за заслугите на римския народ и за това, че в друго, по-благоприятно време картагенците са изпълнявали задълженията си на благородни и верни съюзници. От какво е предизвикана тази проява на чувства, ние не знаем. Най-вероятно трябва да я приемем за проява на угодничество спрямо могъщия победител, под чиято власт се намирал Картаген. Може би картагенците са си спомнили за изявлението на сената, което все пак гарантирало бъдещето на града им. Показателно е, че този път пратениците на Масиниса, които предложили на римляните същото количество пшеница и освен това 1200 конници и 12 слона, се ограничили само да изразят готовност за изпълнението и на другите желания на сената.

В началото на 50-те години на II век в Картаген, където по това време вече били натрупани достатъчни, както се предполагало, ресурси за война и против Масиниса, и против Рим, дошла на власт демократическата „партия“ и тя от своя страна завъртяла кормилото към нов конфликт. Според нея ставало дума не за едни или други корекции на територията в Африка, а за суверенните права и свободата на Картаген.

Международната обстановка през 50-те и началото на 40-те години на II век сякаш давала на картагенските демократи някакви надежди за успех. В Македония, която съвсем наскоро била покорена и разделена на четири „републики“, откъснати една от друга, и в Гърция, където римляните засилвали натиска си върху местното население, нараствало антиримско брожение, а през 149 г. се появил самозванец (Лъжефилип), който се представял за син на македонския цар Персей и успял за известно време да се закрепи в Македония и Тесалия. Едва през 148 г. римляните успели да погазят това движение. През 148—146 г. римските войски се сражавали с Ахейския съюз и го унищожили, след като преодолели упоритата му съпротива (един от най-големите гръцки търговски центрове — Коринт — през 146 г. бил разрушен до основи, а мястото, на което бил издигнат, било прокълнато). В тези условия проявата на картагенските демократи може да се разглежда като едно звено от общото антиримско движение на народите от Средиземноморието.

Междувременно в Рим въпросът за отношенията с Картаген през 60-те години на II век бил, доколкото можем да съдим, обект на ожесточена борба между представителите на две течения — умерено и крайно. Зад тази борба явно прозира борбата между Сципионовци и техните политически противници, оглавявани след смъртта на Фабий Максим от Марк Порций Катон, който участвал в цялата Втора пуническа война от Тразименското езеро до битката при Зама¹⁸¹. Убеден консерватор и ригорист, той винаги се е проявявал като привърженик на крайностите и в държавните решения, и в личния си живот, а срещу Сципионовци се борел още през последните години на Втората пуническа война. Както е известно, положението на Сципионовци в Рим силно се разклатило още след победоносното завършване на войната с Антиох, когато им поискали отчет за парите, получени от Антиох [срв., Хел., 4, 18]. Тогава осъдили на парична глоба и едва не изпратили в затвора, след като отказал да я плати, Луций Корнелий, който формално командвал римските войски в Азия. Само намесата на роднината на Луций, народния трибун Тиберий Семпроний Гракх, го спасила [Знам., 53, 2]. Но в същност ударът не бил насочен срещу Луций, съвсем дребен и неиграещ самостоятелна роля в обществения живот човек (не случайно по време на войната при него бил като легат знаменитият му брат Публий, победителят на Анибал, който фактически ръководел всички операции). Обвинителите се целели именно в Публий и постигнали слизането му от политическата сцена. По време на шумната си цензура през 184 г., когато безпощадно гонел от сената всички, които престъпвали добрите стари нрави (като например онзи сенатор, който извършил нещо с нечувана дързост и аморалност: през деня, и то пред дъщеря си, целунал жена си [вж. Плут., Кат., 17]), Катон отнел коня на Луций Сципион, т. е. изключил го от кръга на конниците [Плут., Кат., 18; Знам., 53, 3] и следователно затворил достъпа му в сената. Ожесточените дискусии за съдбата на Картаген станали, както ще видим по-нататък, ново изпробване на силите между Сципионовци, възглавявани сега от Публий Корнелий Сципион Назика, и Катон.

Струва ни се неправилно да виждаме в тази борба отражение на различната икономическа основа и ориентация на съперничещите си групи, едната от които се занимавала със селско стопанство и се облягала на поземлените си владения в Италия и на тълпата клиенти (Сципионовци), а другата били едри земевладелци, тясно свързани с пазара и широко използващи робския труд, откупвачи, търговци и др. Нямаме данни, които биха ни позволили да твърдим, че Сципионовци са водили стопанството си различно от Катон. В своя староримски консерватизъм Назика, признат за най-добър, образцов гражданин [Знам., 44], не отстъпвал на Катон: достатъчно е да си припомним, че по негова инициатива бил разрушен първият в Рим театър, охарактеризиран от него като безполезно и нанасящо вреда на добрите нрави учреждение [Ливий, Съд., 48; Орозий, 4, 21, 4]. Нещо повече, между съперниците нямало принципни разногласия по отношение на основните насоки и цели на външната римска политика. Ставало дума изключително за методите на осъществяването ѝ, за начините на тяхното постигане. Сципионовци смятали за възможно да приложат към Картаген стария изпитан метод на включване в римската орбита, като го превърнат в съюзник на Рим, докато Катон, който се страхувал от твърде голямото могъщество на Картаген, настоявал да го изтрият от лицето на земята. Върху позицията на Назика се отразявали и обстоятелствата от вътрешнополитическата борба в Рим: той смятал, че съществуването на Картаген и постоянната опасност от негова страна ще допринасят за укрепването на единството на римското общество и неговата стабилност, ще доведат до ликвидиране на конфликтите и противоречията (тази концепция изобщо е характерна за политическата мисъл на епохата, така че Назика съвсем не бил оригинален в своите разсъждения). Освен това очевидно за него било твърде важно да придаде на войната с Картаген „законен“ характер, за да не изпъкне Рим в очите на околния свят в ролята на агресор, който води несправедлива война¹⁸². И независимо от това не случайно именно Сципион Емилиан (Сципион по осиновяване, Емилий по рождение) нанесъл последния смъртоносен удар на Картаген, а Катон оценил положително неговите действия, наистина все още в ролята на подчинен, а не на командващ [срв. Плут., Кат., 27].

За съжаление твърде малко и лошо сме осведомени за събитията, които предшествали известната римска дипломатическа мисия от 153 г., в която наред с другите участвал и Катон. Знае се само, че през 157 г. поредната римска мисия отново разглеждала спора за поземлените владения между Картаген и Масиниса, обаче този път пратениците се върнали с потресаваща вест: те открили в Картаген огромни запаси строителен материал за кораби [Ливий, Съд., 47]. Другояче казано, Картаген можел всеки момент да възстанови мощта си и да се превърне в опасен враг. Ние не знаем дали действително картагенците се готвели да строят военен флот или е ставало дума за построяване на търговски съдове. Както и да е, сведенията, донесени от пратениците на сената, позволили на Катон и неговата партия отново да преминат в настъпление.

Освен това в Рим се разпространявали слухове, че на картагенска територия се намира огромна нумидийска армия, която командвал Ариобарзан, внук на Сифакс. Катон използвал тази информация и настоял да обявят война на Картаген, тъй като армията на Ариобарзан не е толкова срещу Масиниса — това е само предлог, — колкото срещу Рим. Възразил му Назика (съдържанието на неговата реч не е известно) и сенатът решил да изпрати в Африка пратеничество, което да се ориентира на място във всичко.

Явно това е било известното пратеничество от 153 г., в което участвал Катон. Апиан [Либ., 68—69] вероятно твърде сближава събитията, като поставя мисията на Катон в непосредствена връзка със спора за Великите равнини и Туска. В действителност, както показва Ливиевата традиция, пратеничествата от този период били предизвикани от състоялите се или предполагаеми тайни приготовления на картагенците за нова война с Нумидия, а може би и с Рим. Във връзка с това е интересно да отбележим, че епитомът на Ливий все пак не споменава Катон като пратеник, може би поради своята краткост.

Според описанието на Апиан [Либ., 69] Катоновите действия изцяло съответствали на разузнавателните му цели, така както са посочени от Ливиевата линия. Пристигнала в Африка с цел да се ориентира в териториалния конфликт и да изиска и двете страни да се подчинят на решението, пратеническата мисия не желаела все пак да произнесе присъдата си, а тръгнала да оглежда страната и самия Картаген, чието могъщество и многолюдност направили застрашително впечатление. Плутарх [Плут., Кат., 26] почти по същия начин предава впечатленията на Катон. Като видял, че Картаген въпреки мнението на римляните не търпи бедствия и не се намира в тежки обстоятелства (не е много ясно по какъв начин е могло да се създаде в Рим такова мнение при постоянните търговски и дипломатически контакти; явно в този случай Плутарх прибягва до реторично противопоставяне, за да изтъкне по-релефно причините за заетата от Катон позиция), а е гъстонаселен, препълнен с огромни богатства и буквално натъпкан с всевъзможно оръжие и бойно снаряжение, Катон стигнал до мисълта, че ако градът не бъде завладян, римляните щели да се сблъскат със същите бедствия, както и преди.

Обаче при това положение остава неясно как стоял въпросът с дипломатическата задача или прикритие, което получили римските пратеници. При Апиан и Плутарх мисията фактически не е завършена, съдържанието на преговорите не интересува нито единия, нито другия автор. Другояче са изложени нещата в епитома на Ливий [Съдърж., 48]. Там се разказва следното.

След като изказали порицание на картагенския съвет, че въпреки споразумението за съюза картагенците имали и армия (има се предвид без съмнение войската на Ариобарзан), и материали за строителство на флот, пратениците изразили пожелание да се установи мир между Картаген и Масиниса, като на Масиниса се възлагало задължението да отстъпи спорната земя. Според Апиан [Либ., 69] Масиниса изразил готовност да се подчини на решението на римските пратеници, докато картагенците, които подозирали римляните, че, както и преди, ще застанат на нумидийска страна, заявили, че не са необходими никакви нови решения. Достатъчно било строго да се спазва договорът, сключен на времето със Сципион. Според Ливий [Съдърж., 48] картагенският съвет се изказал да се подчинят на решението на пратениците. Това било много лесно поради факта, че решението било благоприятно. Само че тогавашният суфет Гисгон, синът на Хамилкар (или може би Хамилкар, синът на Гисгон, както се казва по-горе?), „бунтар“, както е наречен в източника, произнесъл реч, настоявайки за война с Рим. Струва ни се, че Апиан и Ливий в този случай взаимно се допълват. Очевидно Апиан излага съдържанието на речите на Гисгон, сина на Хамилкар.

Във връзка с всичко казано дотук възникват поне два въпроса. Защо римската мисия явно пренебрегнала интересите и претенциите на Масиниса в полза на Картаген? И защо картагенските демократични кръгове въпреки това фактически поели пътя на скъсване с Рим?

Позицията на римското пратеничество можела да бъде продиктувана от нежелание в този момент да усложнява положението на Рим с една война в Африка, която обещавала да бъде трудна и продължителна, докато в Испания се водела война и на Балканския полуостров назрявали вълнения. Не е изключено също римското пратеничество, без съмнение осведомено за настроенията на картагенските демократи, да не е рискувало нищо, предварително уверено, че те няма да се съгласят с каквито и да било предложения на римляните. Така че Рим можел да запази позицията на миролюбив и доброжелателен посредник, докато картагенците щели да се проявят в ролята на агресивно настроени хора, които на всичкото отгоре сами не знаят какво искат.

Ако римските пратеници са разсъждавали по този начин, те не са сбъркали в прогнозите си. Позицията на картагенските демократи без съмнение се определяла от факта, че те изобщо не желаели римското посредничество. Ето защо Гисгон, синът на Хамилкар, априори отхвърлял всякакво, даже и благоприятно решение, щом идвало от римляните и следователно подчертавало римското владичество над Картаген, като при това съвсем обосновано предполагал, че римляните ще намерят начин да възстановяват щетите на своя съюзник. Забележките на пратениците по повод на армията и строителните материали били открито предупреждение, че Рим няма да допусне засилването на Картаген, няма да му позволи да се съпротивлява на Масиниса, няма да търпи неговата самостоятелност. Гисгон и стоящата зад него групировка предпочитали да воюват. Победоносната война срещу Рим би решила завинаги и всички спорове с Нумидия.

Лесно можем да си представим настроението, с което пратениците се върнали в родината си. Фактически напълно се оправдали най-лошите им предположения. Картаген бил достатъчно силен, за да воюва. Нещо повече — решаваща роля в него играят хора, които открито призовават към война с Рим, които провеждат линия на скъсване. При тези условия разказите на пратениците за страшното могъщество на Картаген придобивали особено звучене. Катон говорел, че Рим не можел да се чувства уверен и да не се страхува за свободата си, докато съществува Картаген [Ап., Либ., 69]. Разказвали, че той разсипал пред сената маслини, донесени от Африка. Когато всички започнали да се възхищават от големината и красотата им, Катон казал, че земята, която отглежда такива плодове, се намира на три дни плаване от Рим [Плут., Кат., 27; срв. Плиний, 15, 75]. Разбира се, не е трудно да се види в тази демонстрация призива към римските селяни да завладеят плодородните африкански земи, като за това унищожат Картаген. До нас е стигнал фрагмент от речта на Катон, в който се обосновават законността и неизбежността на войната на Рим с Картаген [Катон, фрагм., 185]: „Картагенците вече са наши врагове, тъй като този, който подготвя всичко срещу мен, за да може, когато поиска, да бъде в състояние да започне война, вече е мой враг, даже и да не е употребил все още оръжието си.“¹⁸³ „Освен това аз смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен“ — с тази формула Катон завършвал всяко свое изказване в сената [Бел. Пат., 1, 13, 1; Плиний, 15, 74; Флор., 1, 31, 4; Знам., 47; Циц., Кат., 18]. Възраженията на Назика, след като картагенските власти съзнателно били предприели пряко изостряне на отношенията с Рим, звучели твърде неубедително.

Масиниса от своя страна правел всичко, за да затвърди антикартагенските настроения на сената. През 152 г. в Рим отново пристигнал синът му Гулуса с донос срещу картагенците, които набирали войска, строели флот и без съмнение готвели война. По този повод в сената отново станал сблъсък. Катон настоявал да обявят война, докато Назика призовавал към предпазливост: нищо не бивало да се прави прибързано, без да се помисли. Решено било още веднъж да изпратят в Картаген 10 пратеници, за да се ориентират на място [Ливий, Съдърж., 48]. Когато се върнали от Африка, пратениците, заедно с които пристигнали картагенската мисия и Гулуса, съобщили, че те действително са открили в Картаген армия и флот. Сега Катон и неговите привърженици — другите първенци в сената, както казва нашият източник, още по-настойчиво отпреди предлагали незабавно да прехвърлят войска в Африка. Назика независимо от това продължавал да повтаря, че не вижда законен повод за война. Сенатът решил да се въздържи от войната, ако картагенците изгорят корабите и разпуснат армията. В противен случай следващите консули трябвало формално да поставят въпроса за нова война с Картаген.

Междувременно събитията в Африка следвали своя ход. След като се отказали от посредничеството и довели нещата до открито скъсване с Рим, картагенските демократи направили съвсем логична стъпка — изгонили от Картаген привържениците на Масиниса. Народното събрание се заклело никога да не ги приема обратно и да не позволява да се внасят предложения за тяхното връщане. Изгнаниците избягали при Масиниса и се заели да убеждават царя да започне война с Картаген. Впрочем не било нужно много дълго да се подканя Масиниса, още повече че пуническите власти явно пренебрегнали римската поддръжка, обаче нумидийският владетел искал да спази приличието. Той изпратил в Картаген синовете си Гулуса и Миципса с искане да върнат изгнаниците, но боетархът затворил вратите пред тях. Той не желаел Гулуса и Миципса да говорят пред народа и роднините на осъдените да получат възможност да подтикнат народа да измени своето решение. Когато Гулуса се връщал, бил нападнат от Хамилкар Самнит. Масиниса използвал всички тези събития като повод за нападение. Той нахлул на картагенска територия и се заел да обсажда град Хороскопа. Натам повел войските си и Хасдрубал, който по това време командвал картагенската армия. Масиниса започнал бавно да отстъпва, докато подмамил Хасдрубал на една пустинна равнина, обкръжена от всички страни от хълмове [Ап., Либ., 70]. Там картагенците били разбити в ожесточено сражение. Като се обърнали към Сципион Емилиан, който случайно се намирал в този момент в лагера на Масиниса, те го помолили за посредничество. Сега пуническото командване било съгласно да отстъпи на Нумидия спорните територии в Емпория (т. е. явно да признае юридически властта, която Масиниса фактически вече упражнявал, и да плати контрибуция — 200 таланта сребро в момента и 800 — по-късно. Обаче преговорите се провалили, тъй като, както пише Апиан [Либ., 71—72], картагенците отказали да предадат дезертьорите. Масиниса обкръжил лагера на Хасдрубал. Поредният опит на римляните да помирят враговете не успял. Хасдрубал предизвикателно заявил, че ако работите на Масиниса вървят зле, нека римляните да разрешават конфликта, а ако вървят добре, нека го подстрекават [Ап., Либ., 72]. Глад и болести унищожили почти цялата армия на Хасдрубал. Само малка част от неговите 58 000 воини, между които и командващият, успели да се промъкнат до Картаген [Ап., Либ., 73]. Очевидно точно тези събития от 150 г. има предвид Тит Ливий [Съдърж., 48], когато говори за някаква война, която въпреки договора картагенците обявили на Масиниса и загубили. По всичко изглежда, че тъкмо това сблъскване между Масиниса и Картаген е взето предвид и във фрагмента от така наречените оксиринхски епитоми на Ливий, от който обаче са запазени само заключителните думи: „срещу картагенците“¹⁸⁴.

II

Поражението във войната с Масиниса поставило Картаген в изключително трудно положение. Загубил огромна армия и останал беззащитен пред лицето на коварния и неумолим враг, освен това Картаген се оказал и нарушител на римско-пуническия договор. Той не само готвел армия и флот, но и без разрешение на сената започнал война с Масиниса, съюзник на римския народ. Всичко това давало на Рим достатъчно юридически основания да обяви война на Картаген. И в Рим действително започнали мобилизация [Ап., Либ., 74]. Невъзможно било да се сбърка значението на подобна мярка. При тези условия картагенското правителство имало само два изхода: или да се готви за война, или да се предаде на милостта на римляните, които желаели, тъй или иначе, да докарат Картаген до окончателно поробване или даже до гибел. Аристократическата проримска „партия“, която поражението на Хасдрубал отново довело на власт, избрала втория път. Като че в някакво паническо заслепение, в пристъп на сляп страх, покорно изпълнявайки едно след друго всички искания на сената и римското командване, тя поставила Картаген пред гибел.

Преди всичко картагенските управници решително се разграничили от всички защитници и участници във войната с Масиниса. Ръководителите на демократическото движение — Хасдрубал, Карталон и други видни дейци, били осъдени на смърт. След това, смятайки, че вече са направили достатъчно, за да представят злополучната кампания като авантюра на частни лица, за която държавата не може да отговаря, картагенците изпратили за Рим поредната мисия. Тя обвинявала Масиниса и се нахвърлила с упреци върху онези, които в твърде енергичната си и решителна защита подхвърлили града на опасността да бъде обвинен във водене на война. Но всички разговори вече били напразни. В сената окончателно победило гледището на Катон. И ако не обявили незабавно война на Картаген, това било поради единствената причина, че искали да натрупат колкото може повече сили. Подготовката на Рим вървяла с пълна пара. На заседанието на сената, където пратениците произнасяли своите речи, им бил зададен един-единствен въпрос: как се е случило така, че картагенците осъдили виновниците на смърт не в началото на войната, а след поражението и пристигнали в Рим не преди, а едва след това? Картагенците не знаели какво да отговорят. На картагенското правителство бил даден крайно неопределен отговор: то недостатъчно се оправдало пред римляните. От тези думи обаче ставало ясно, че сенатът не желаел повече нищо да чуе нито за Масиниса и неговите претенции, нито за споровете за африканските земи. Естествено на пратениците не им оставало нищо друго освен да се осведомят за наказанието, на което картагенците трябвало да се подложат, за да снемат вината от себе си, щом римляните ги смятат за виновни. „Да удовлетворят римляните“ — така сенатът формулирал своите искания [Ап., Либ., 74; Диодор, 32, 3].

Но какво можело да удовлетвори римляните? Картагенското правителство, готово буквално на всичко, не знаело какво да предприеме. Едни смятали, че римляните искат още пари, други, че трябва да се дадат на Масиниса всички спорни земи. Отново попитали римляните, и отново чули: картагенците сами добре знаят какво трябва да направят [Ап., Либ., 74; срв, Диодор, 32, 1]. Съдейки по стигналите до нас откъси от разказа на Полибий [36, 3, 2—3], след като получило толкова „изчерпателно“ указание и не виждало никакъв изход, картагенското правителство започнало да обсъжда въпроса за предаването на града на римляните. Говорело се не само за признаване на тяхното господство: приемайки предаващите се като плячка, римската държава ставала собственик на цялата тяхна земя, на имуществото (в това число и недвижимото), както и на личността на предаващите се. Точно така и Полибий [36, 4, 1—4] обяснява положението в дадения случай. Другояче казано, ставало дума за робство в прекия и точния смисъл на думата. На свой ред римляните обикновено „връщали“ в по-голяма или по-малка степен суверенните и имуществените права на предаващите се, оставяйки за себе си върховната власт. Такова решение давало на картагенците някаква надежда, че ще запазят града си, до известна степен самоуправлението и възможността да забогатяват, както и преди, от експлоатацията на едрите земевладения, от занаяти и търговия.

Смутът и тревогата, които царели в Картаген пред това крайно неопределено положение и пред явно надигащата се беда, още повече се засилили, когато станало известно, че Утика, една от най-старите колонии на Тир в Северна Африка, отдавнашна и, както изглеждало, най-надеждна съюзница, на която можело да се облегнат при всички изпитания и която се ползвала в картагенската държава с особено привилегировано положение — същата тая Утика се предала на римляните [Полибий, 31, 3, 1; Ап., Либ., 75; Ливий, Съд., 49] и по всичко изглежда, даже им предложила помощта си¹⁸⁵. Разбира се, работата не била само в това, че Утика изпреварила картагенците и следователно ги лишила от някои предимства, на които те разчитали [Полибий, 36, 3, 4]. Решението на Утика показало на римското правителство, че Картаген повече не можел да разчита на своите африкански поданици и съюзници, в това число и на най-близките. То подтикнало сената да ускори формалното [Ап., Либ., 75] обявяване на войната (срв. обаче Ливий [Съдърж., 49], където пратениците от Утика се явяват в Рим веднага след сенатското решение) и в Картаген, макар че там, естествено, узнали едва след известно време за това обстоятелство, добре разбирали, че действията на Утика развръзват ръцете на римляните. Точно затова след продължително и тежко обсъждане съветът решил да се придържа към предишната линия на поведение и изпратил в Рим посланици с неограничени пълномощия. Те трябвало да вземат решения самостоятелно, на място, според обстановката и според положението и интересите на своята родина. Обаче пратениците стигнали в Рим твърде късно (според Апиан [Либ., 76] и Диодор [32, 6] мисията била изпратена в Рим, чак след като в Картаген разбрали за обявяването на войната).

Доколкото можем да съдим от Ливиевата линия [Ливий, Съдърж., 49], въпросът за отношението към Картаген и за неговата съдба до последния момент е оставала обект на остра политическа дискусия между Катон и Назика. Катон, който сега, разбира се, се основавал на събитията от 150 г., още повече настоявал да започнат бойните действия, да разрушат и унищожат Картаген. Назика по старому възразявал, но вече никой не го слушал. Картагенско-нумидийският сблъсък, поведението на картагенските демократични магистрати спрямо римските пратенически мисии и техният отказ от посредничеството при решаване на териториалните спорове потвърдили в очите на сенаторите правотата на Катон. Сенатът постановил: затова, че Картаген въпреки договора имал флот, изпратил войска зад граница, вдигнал оръжие срещу Масиниса — съюзник и приятел на римския народ, не пуснал в града сина му Гулуса, който отишъл там заедно с римските пратеници — заради всичко това да се обяви война на Картаген. Тя била възложена на консулите Маний Манилий (командването на пехотата) и Луций Марций Цензорий (командването на флота). Тайните инструкции, дадени на Манилий и Цензорий при заминаването, предварително отхвърляли всякаква възможност за мирно уреждане: те трябвало да изтрият Картаген от лицето на земята и едва след това имали право да смятат задачата си за изпълнена. Всякакво друго решение се изключвало [Ап., Либ., 75].

Картагенските пратеници, които пристигнали в Рим едва след тия събития, разбира се, не знаели за секретните указания, които окончателно и безвъзвратно решавали съдбата на  града. Но те видели, че при тези условия, когато войната вече е започната, няма за какво да се съвещават. Надявайки се все още по мирен път да удовлетвори сената, пратеническата мисия обявила пълното ѝ безусловно предаване на Картаген [Полибий, 36, 3, 8; Ливий, Съдърж., 49; Диодор, 32, 6, 1]. Да се направи и да се иска нещо повече от това изглеждало вече невъзможно. Пратениците жестоко се излъгали. Наистина преторът, чието име източниците не споменават, който довел до знанието на картагенската мисия отговора на римското правителство, обявил, че сенаторите, вземайки под внимание прекрасното решение на картагенците, им предоставят свободата, законите, цялата страна, както и притежаването на цялото имущество, обществено и частно. Но добавил преторът, всичко  това те ще получат, ако в продължение на 30 дни доставят в Лилибей 300 заложници, синове на членовете на съвета и на колегията на трийсетте, и също така изпълнят останалите искания на консулите [Полибий, 36, 4, 5—6; Диодор, 32, 6, 1; Ап., Либ., 76].

След като получило този отговор, картагенското правителство можело да почувства известно облекчение. Разбира се, неопределеността оставала, тъй като не било известно какво ще поискат консулите. Много тревожно било и премълчаването за самия град. Но главното — уверенията, че картагенците ще запазят живота, свободата и имуществото си — било получено. Картагенците не знаели, че сенатът по настояване на Катон тайно потвърдил своето предишно решение пред консулите — да се доведе работата до война и до унищожаване на Картаген [Ап., Либ., 76; Ливий, Съдърж., 49; Диодор, 32, 6, 1].

Картагенските власти побързали да изпратят заложниците в Лилибей. По улиците и в залива майките се вкопчвали с вопли в децата си, мъчели се да задържат моряците, залавяли се за корабите, разкъсвали платната. Някои плували след корабите, откарващи синовете им далеч в открито море [Ап., Либ., 77; Полибий, 36, 5, 7; Диодор, 32, 6, 2].

Съветът обаче трябвало все пак да узнае какви са допълнителните искания на консулите и в Утика, където вече пристигнали римските войски, дошло поредното картагенско пратеничество. Този път консулите предложили да им се предаде всичкото оръжие, което било на склад в картагенските арсенали. Нерешителните възражения на картагенците, че около града броди Хасдрубал, водачът на демократите, главният виновник за войната с Масиниса, и от него трябва да се защитават, били категорично отхвърлени (римското командване само щяло да осигури безопасността на Картаген). Римляните получили 200 000 комплекта пехотно оръжие и 2000 (според Страбон — 3000) катапулта [Полибий, 36, 6; Страбон, 17, 3, 15; Диодор, 32, 6, 2; Ап., Либ., 79; Орозий, 4, 22, 2]. Според Зонара [9, 26] картагенците скрили част от оръжието.

И едва сега, когато Картаген доброволно се разоръжил, Манилий и Цензорий решили да предявят главното си изискване. След като поканили в лагера си герузиастите, те обявили, че картагенците трябвало да напуснат града и да се заселят на принадлежаща им територия на кое да е друго място, но не по-близо от 80 стадия (т. е. около 15 километра; според Ливий — 10 мили) от морето [Ап., Либ., 81; Диодор, 32, 6, 3; Ливий, Съдърж., 49; Зонара, 9, 26]¹⁸⁶.

Картагенските герузиасти се надявали да умилостивят безпощадния враг със смирение и покорство. И ето че им предстояло да обявят пред своите съграждани смъртната им присъда. Без излаз към морето, настрани от най-важните морски пътища, картагенците, които живеели от морската търговия и работели на световния пазар, били обречени на неминуема гибел. Всички опити да се обяснят или поне да предизвикат съчувствието на консулите не дали нищо. Заповедта на сената трябвало да бъде изпълнена безпрекословно. Тя не подлежала на обсъждане и не можела да бъде изменена. Единственото, което постигнала тази дипломатическа мисия, било, че Цензорий поставил край входа на картагенския залив свои кораби, тъй че стреснатият народ по-лесно да се покори на своята участ...

По улиците, край вратите, по градските стени огромни тълпи народ очаквали пратениците. Мнозина изтичали да ги пресрещнат. Едва не ги задушили на вратите. Но герузиастите мълчешком продължавали пътя си. Те трябвало най-напред да съобщят исканията на римляните пред съвета [Ап., Либ., 91; срв. Диодор, 32, 6, 5].

По мрачните лица на герузиастите, от това как издигали ръце към боговете и се удряли с юмруци по главата хората се досещали, че е станало нещо ужасно. Пред сградата на съвета народът се тълпял в нетърпеливо очакване. Внезапно дочули страшен вопъл, втурнали се вътре и... започнала истинска безумна оргия на отчаянието. Едни се нахвърляли на вестителите на нещастието, други убивали онези, които предлагали да се предадат заложниците и да се даде оръжието, трети се пръснали по улиците и избивали италийците, които случайно се оказали в града. Някои притичали в храмовете, други — в опустошените арсенали, трети — към доковете и пристаните [Полибий, 36, 7, 3—5; Ап., Либ., 92; Зонара, 9, 26]. И само малцина запазили способността да разсъждават трезво, залостили вратите и започнали да мъкнат камъни на стените.

Съветът, където този път окончателно получили надмощие демократите, решил да воюва. Първата му мярка било освобождаването на робите, които по този начин можели да се включат в армията [вж. също Зонара, 9, 26]. Съветът избрал за командващ въоръжените сили извън градските стени Хасдрубал, който съвсем скоро бил осъден на смърт. Молели го да забрави злото, щом отечеството се намирало в крайна опасност. Хасдрубал вече разполагал с 20 000 воини. Организацията на втората армия, предназначена да защитава градските стени, била поверена на Хасдрубал, внук (по майчина линия) на Масиниса. Едновременно с това съветът се обърнал към римското командване с молба за 30-дневно примирие, за да има възможност да изпрати в Рим нова мисия, но получил отказ [Ап., Либ., 93].

Картагенците, решени да изтърпят всичко, само да не напускат родината си, се готвели за борба. Всички държавни и храмови участъци, всички просторни и удобни помещения превърнали в занаятчийски работилници, където непрекъснато, ден и нощ, работели мъже и жени. Те произвеждали ежедневно по 100 (според Страбон — по 140) щита, 300 меча, 1000 стрели за катапулти, 500 къси копия, а също и катапулти, по колкото успеели. Въжетата плетели от женски коси. За строителството на корабите претопявали медни статуи и вземали дървени греди от обществените и частните сгради. Никой не бягал от тази работа [Ап., Либ., 93; Страбон, 17, 3, 15; Дион Кас., фрагм., 71; Орозий, 4, 23, 4]. Жените давали всичките си златни украшения за купуване на оръжие и продоволствие [Диодор, 32, 9].

През това време консулите се бавели. Те разчитали очевидно, че без особен труд всеки момент могат да завладеят обезоръжения град, а може би и не се решавали така изведнъж да докарат войниците си пред стените му. Не е изключено и да са разчитали на предаването на Картаген. Освен това римляните имали неприятности с Масиниса, който без никакъв ентусиазъм наблюдавал как съюзниците му измъкват изпод носа му пребогатата плячка. Наистина, в края на краищата той им предложил помощта си, но консулите отговорили, че ще го потърсят, когато е необходимо [Ап., Либ., 94]. Едва след няколко дни, които прекарали в преговори с Масиниса и в грижи по доставката на продоволствие, консулите наближили най-сетне Картаген и се опитали да го превземат с щурм.

Манилий вървял по провлака, който съединявал Картаген с материка, разчитайки, че ще може там да зарие рова и да завземе отначало малкото предно укрепление, а след това и стените. Цензорий по суша и по море прекарвал стълби към слабо укрепения ъгъл на стената. Обаче, след като се натъкнали на съпротива, каквато не очаквали, римляните отстъпили. Докато те се биели, откъм тила подходил Хасдрубал и се разположил зад блатото. Страхувайки се от внезапно нападение консулите започнали да укрепват собствените си лагери [Ап., Либ., 97]. След завършването на тази работа Цензорий преминал през блатото за дървен материал за построяването на обсадни машини. Там начело на отряд картагенска конница го нападнал Хамилкар (според Апиан Химилкон) Фамея. В ожесточената схватка римляните загубили 500 души, но Цензорий все пак взел дървен материал и по негова заповед в римския лагер направили нови стълби и обсадни машини. Отново римляните тръгнали в атака срещу града и отново отстъпили. Манилий се отчаял да превземе града откъм провлака [Ап., Либ., 97]. Римското командване разработило друг план.

Като засипал с пръст част от блатото по протежение на вдадената навътре в морето ивица земя, Цензорий закарал близо до стената два големи тарана. В резултат от тяхната работа част от стената паднала и вече можело да се видят къщите и улиците на града. Но картагенците се хвърлили в пролома и като отблъснали противника, през нощта се заели спешно да зазидат стената. Част от тях — с оръжие и без оръжие, само с факли в ръце излезли извън градската стена и изгорили или разрушили машините. На сутринта край пролома се завързало ново сражение. Римляните се мъчели да се промъкнат в града. Картагенците им противопоставили редици въоръжени бойци, зад които се трупал народ с колове и камъни в ръце. Много картагенци очаквали неприятеля на покривите. Картагенците успели да отблъснат римляните зад градската стена; от преследването ги спасил Сципион Емилиан, тогава военен трибун [Ап., Либ., 98; Ливий, Съдърж., 49; Орозий, 4, 22, 7; Зонара, 9, 21]¹⁸⁷.

По времето на лятното слънцестояние в лагера на Цензорий от отровните изпарения започнали болести и той сметнал за добре да се прехвърлят край морето. Междувременно картагенците, използвайки затишието, решили да нанесат удар по римския. флот. С тази цел те товарели малки платноходки с подпалки и кълчища, подкарвали ги с въжета край стените към онова място, откъдето вятърът можел да ги закара до римския флот, след това ги напълвали със сяра, заливали ги със смола, запалвали ги и ги пускали. В резултат римляните загубили почти всичките си кораби. През есента на 149 г. Цензорий заминал за Рим да провежда поредните избори за магистрати. Ръководството на обсадата изцяло преминало в ръцете на Манилий. Картагенците предприели още едно нападение срещу неговия лагер. В глуха нощ те доближили отбранителния вал и се заели да го разрушават. Попречил им Сципион Емилиан, който ударил картагенците откъм тила и ги принудил да отстъпят [Ап., Либ., 99]. След това събитие Манилий построил стена около лагера си [Ап., Либ., 100].

Безкрайните неуспехи и трудности, с които се сблъскали Цензорий и Манилий при опитите си да щурмуват обезоръжения, но добре укрепен град, и решителната съпротива на картагенците принудили римското командване да се откаже от продължаването на борбата край градските стени. Ръководейки обсадата, както и досега, Манилий пренесъл главните операции в Либия — срещу отрядите на Хасдрубал и Хамилкар Фамея. Особено тревожел римляните Фамея — със своите партизански нападения той почти напълно парализирал действията на римските фуражири и на изпратените за продоволствие команди. Наистина той правел изключение за командваните от Сципион Емилиан подразделения — те се отличавали с висока дисциплина и организираност, така че Фамея не можел да рискува [Ап., Либ., 100—101].

Не донесъл успех на Манилий и походът срещу Хасдрубал към Нефериса. Там римляните, заобиколени от възвишения и стръмни склонове, които били заети от неприятеля, били принудени да се промъкват през гъсталаци, долове и планински потоци и едва не попаднали в капан. Ожесточената битка не дала превес на нито една от страните. Хасдрубал заел едно недостъпно укрепление и когато римляните започнали отстъплението, без да постигнат нещо, той ги нападнал. И този път Сципион Емилиан спасил римската армия от пълен разгром [Ап., Либ., 102—103; Ливий, Съдърж., 49; срв. Зонара, 9, 27].

Кампанията от 149 г. не се увенчала с някакви забележими успехи на римското оръжие. Въпреки всички очаквания войната се проточвала и сенатът, разтревожен от това развитие на събитията, изпратил в Африка специална комисия да разузнае какво става всъщност. Картината, която намерили сенатските пълномощници, била твърде невзрачна. Ако само нашите източници не преувеличават, единственият римски военачалник, постигнал някакви, разбира се, засега все още не твърде осезаеми победи, при това в отбранителни боеве, бил Сципион Емилиан [Ап., Либ., 105]. И вероятно не случайно старецът Катон, вече с единия крак в гроба, отличил Емилиан, характеризирайки го с един стих от „Одисеята“: „Единствен той е с ума си; останалите се реят като безумни сенки“ [Одис., X, 495; вж. за това: Полибий, 36, 8, 6; Диодор, 32, 9а; Плут., Кат., 27; срв. Ливий, Съдърж., 49, и също Плут., Апоф., 3].

Както и да е, сенатът сметнал за нужно да напомни на Масиниса за съюза и че римляните се нуждаят от неговата помощ. Обаче сенатските пратеници вече не намерили престарелия цар сред живите. В памет на предишните приятелски отношения със Сципион Масиниса помолил Емилиан да раздели наследството му между неговите синове [срв. Евтропий, 4, 11; Орозий, 4, 22, 8]. Политическото значение на тази мисия и за Рим, и за самия Емилиан е очевидна. Емилиан направил всичко възможно максимално да отслаби Нумидийското царство и още  по-здраво да го свърже с Рим. Той направил, както казва Апиан, царския титул общо достояние и на тримата претенденти — Миципса, Гулуса и Мастанабал, при това на Миципса предоставил да владее Цитра и царския двор, т. е. формално върховната власт, на Гулуса — воденето на война и сключването на мир, а следователно и командването на армията, а на Мастанабал — съда над поданиците, т. е. гражданското управление [Ап., Либ., 105—106; Ливий, Съдърж., 50; Зонара, 9, 27]¹⁸⁸. Това решение лишило всеки от тях от необходимата пълнота на властта (особено комично зрелище трябва да е представлявал Миципса, лишен от реални пълномощия) и подготвило почвата за раздори в далечно бъдеще между членовете на нумидийския царски дом. То обаче позволило на Емилиан да докара в римския лагер конниците на Гулуса и да ги изпрати в битка с Фамея [Ап., Либ., 107]¹⁸⁹.

Впрочем не се наложило дълго да воюват с него. Емилиан намерил случай да подхване лични преговори с Фамея, предложил му да се спаси сам, тъй като скоро няма да може да спаси държавата, и му обещал прошка и благодарност от римляните. Фамея, който явно преценявал скептично перспективите на картагенската съпротива, но не искал да разкрива своята заинтересованост от обещанията на Емилиан, казал, че ще обмисли думите му и своевременно ще му съобщи [пак там]. Междувременно Манилий отново тръгнал към Нефериса срещу Хасдрубал, разположил лагера си там, но както и преди, не успял да постигне успех. Точно в този момент Емилиан получил вест от Фамея, който с една част от отряда си (Ханон Бел попречил на измяната на останалите) преминал на страната на римляните [Ап., Либ., 108; Диодор, 32, 17, 1; Ливий, Съдърж., 50; Зонара, 9, 27]. Сега Манилий сметнал за възможно да отстъпи към основния си лагер [Ап., Либ., 109].

Там вече го очаквал новият консул — Луций Калпурний Пизон Цесоний, комуто сенатът заповядал да ръководи африканската война. За командващ на флота назначили Луций Хостилий Манцин. Манилий трябвало да се върне в Рим. Той изпратил там и Емилиан заедно с Фамея. Сенатът щедро наградил Фамея за предателството, като му отпуснал пурпурна одежда със златна тока, кон със златна сбруя, пълно въоръжение и 10 000 драхми. Обещали му и повече, стига и за в бъдеще да помага на римляните. Фамея на свой ред уверил доскорошните си врагове в своята преданост и въодушевен от откриващите му се блестящи перспективи, се върнал в Африка в римския лагер [пак там].

Пизон започнал кампанията от 148 г. с атаки на африканските градове. Той не успял да завземе Аспида, но завладял някакъв друг пункт, чието название източникът не споменава, а след това приближил до Хипон Диарит и безуспешно го обсаждал цялото лято. След като загубил всичките си обсадни оръдия, Пизон се оттеглил на зимни квартири в Утика [Ап., Либ., 110; Зонара, 9, 29].

Естествено ходът на военните действия внушил на картагенското демократическо правителство увереност в силите и надежда за победа, още повече че при Хасдрубал избягал от Гулуса нумидиецът Бития с 800 конници, а Миципса и Мастанабал никак не бързали да помагат на римляните [Ап., Либ., 111].

При тези условия пуническият съвет разгърнал енергична дипломатическа дейност, мъчейки се да скалъпи нова антиримска коалиция. В това нагорещено време неговите пратеници били и при нумидийците, и при Лъжефилип. Картагенците наново, къде със сила, къде с убеждение, овладели почти цяла Либия [пак там].

В самия Картаген борбата за власт се възобновила и приела крайно остри форми, този път вече в демократическата партия. На едно от заседанията на съвета Хасдрубал внезапно обвинил началника на градския гарнизон Хасдрубал, внука на Масиниса, че той фактически помагал на чичо си Гулуса. Смутен, обвиняемият не намерил какво да отговори и членовете на съвета на място го пребили с пейките¹⁹⁰. Сега цялата картагенска армия минала под командването на Хасдрубал [Ап., Либ., 111; Орозий, 4, 22, 8]. Всичко вървяло, както и досега.

Полибий [38, 2, 7—12; срв. 38, 1, 1] дава рязко отрицателна оценка на Хасдрубал като пълководец и държавен деец и просто като човек. В неговото изображение картагенският командващ изпъква в облика на суетен страхливец, който си тъпче търбуха с храна, докато неговите съграждани загиват от глад, и е способен само на самохвални думи, но ни най-малко на истински героични постъпки. Явно в този портрет има много разбираеми преувеличения. Независимо от това единственият успех, който Хасдрубал можел да си припише в заслуга, са действията му срещу Манилий край Нефериса. Трагичната гибел на Хасдрубал, внука на Масиниса, разкрила властолюбивия демагог и интригант у него.

В Рим постоянните неуспехи вдъхвали и тревога, и недоверие към всички тези Цензориновци, Манилиевци, Пизоновци, които бездарно проточвали войната. Поредните избори за магистрати, станали в обстановка на остра вътрешнополитическа борба, завършили с внушителна победа на демократичните кръгове и на Сципионовци, които били поддържани от тях. За един от консулите за 147 г. бил избран Сципион Емилиан, макар че не бил достигнал възрастта, позволяваща да претендира за такава длъжност, и бил поставил кандидатурата си само за едил [Знам., 53, 5; Евтропий, 4, 12; Диодор, 32, 9а; Ливий, Съдърж., 49; Зонара, 9, 29], а и не бил изминал необходимата военноадминистративна кариера. Разбира се, тук изиграли решаваща роля неговата репутация и общата убеденост, че само той ще може да завърши победоносно войната и да разруши Картаген. Историята се повтаряла: консулите упорито изтъквали непозволеността на този избор (без съмнение в това прозират действията на антисципионовската партия в сената [срв. Ливий, Съдърж., 50]), обаче под натиска на народното събрание, където играели най-активна роля народните трибуни, сенатът бил принуден да отстъпи. С друго решение на народното събрание, независимо от противодействието на консула Марк Ливий Друз, който настоявал да се хвърли жребий, войната в Африка била възложена на Емилиан [Ап., Либ., 112].

Когато Емилиан пристигнал в Утика вече в качеството си на консул и римски командващ, той сварил там пехотните си части да обсаждат някои африкански градове, а флота — да атакува Картаген. Опитът на Манцин да се промъкне в града се провалил и само допълнителните кораби, изпратени навреме от Емилиан, спасили неговия десант от провал [Ап., Либ., 113-114].

Очевидно от самото начало на Емилиан било ясно, че ако се придържа към стратегическата линия на Манилий — Пизон, той нямало да може да завземе Картаген, още по-малко пък в близко бъдеще. Тъкмо поради това Емилиан радикално променил цялата концепция на войната и съсредоточил вниманието си главно върху обсадата на Картаген, като разположил лагера си близо до града. В непосредствена близост до римляните, на разстояние 5 стадия (около един километър) от градските стени устроили лагера си и картагенците. Там пристигнали Хасдрубал и началникът на картагенската конница Бития [Ап., Либ., 114]. Най-вероятно Емилиан е взел някакви мерки и за укрепване на военната дисциплина [Ап., Либ., 115—117], макар и да не знаем доколко разказът за тези събития отразява обективната действителност и до каква степен е бил продиктуван от разбираемото желание на аналистиката, съчувстваща на новия пълководец, да го противопостави на Пизон, Манилий и Цензорий.

Емилиан насочил първата си атака срещу Мегара — заобиколената от стена северна покрайнина на града. Ударът бил нанесен през нощта от двата фланга. Опитът да преодолеят отбранителните съоръжения с щурм не успял и тогава Емилиан изпратил отряд момчета, за да се покатерят на кулата, изправена недалеч от картагенските укрепления. Оттам бойците се прехвърлили на стената, скочили на улицата и след като разбили едни малки врати, пуснали Емилиан вътре. Картагенците панически се хвърляли към Бирса, обаче и римският командващ решил да не задържа Мегара. Препълнен с овощни и зеленчукови градини, с дървета и храсталаци, прорязан надлъж и нашир от напоителни канали, този район бил много неудобен за водене на бой. Емилиян отстъпил [Ап., Либ., 117], (Зонара [9, 29] приписва операцията в Мегара на Манцин).

Независимо от оттеглянето на римските отряди от Мегара, успехът на Емилиан бил извънредно важен. Римляните за първи път нахлули на територията на Картаген, като успели да преодолеят непристъпните, както изглеждало, стени. И Хасдрубал безспорно, за да „повдигне духа“ на своите съграждани, а също така, както правилно отбелязва Апиан, и за да изключи всякаква възможност за мир, отвърнал на действията на Емилиан с акт на безсмислена жестокост. По негова заповед на стените, за да вижда добре врагът, извели пленените римски войници и ги подложили на всевъзможни изтезания: изскубвали им очите, езика, жилите, половите органи, отрязвали им стъпалата, отсичали им пръстите, свличали им кожата. Умиращите хвърляли от стените и от скалите¹⁹¹. Но постигнал обратния резултат. Нечовешката разправа не само ожесточила римляните, тя предизвикала възмущение и в самия Картаген. Възмутени били и членовете на съвета, които искали да запазят поне някаква надежда за пощада. Хасдрубал погазил със сила съпротивата — няколко недоволни заплатили с живота си за своите думи. В Картаген окончателно се установила военна диктатура [Ап., Либ., 118; срв. Полибий, 38, 2, 12-13].

Бездействието на Хасдрубал позволило на Емилиан без много труд да завладее и картагенския лагер извън градската стена, а след това да изкопае напряко на провлака два рова от море до море и по такъв начин да откъсне Картаген от материка. Откъм двата фланга Емилиан също изкопал ровове. След това той обградил този четириъгълник със стълбове и огради и най-сетне откъм обърнатата към Картаген страна построил мощна стена. Така била създадена крепост, сред която Емилиан издигнал висока каменна кула, а върху нея — четириетажна дървена. Сега той можел да следи всичко, което ставало в Картаген [Ап., Либ., 119].

Междувременно отчаянието продиктувало съвършено невероятна стъпка на Хасдрубал. Той се опитал да завърже преговори с Емилиан чрез Гулуса, като молел пощада за Картаген и се съгласявал да изпълни всички искания. Първата реакция на Емилиан била рязко отрицателна и едва под влиянието на Гулуса, който предупреждавал, че следващата година сенатът можел да изпрати нови консули и затова трябвало да се бърза, се съгласил да гарантира на Хасдрубал, на неговото семейство и на 10 негови близки семейства живота и възможността да отнесат със себе си 10 таланта пари или да отведат всичките си роби (според Диодор и 100 роби). Хасдрубал отказал да приеме тези условия [Полибий, 38, 1, 1—2, 9; Диодор, 32, 22].

Докато се провеждали преговорите, Емилиан осъществил още една важна операция. Римляните построили каменна дига, която трябвало да затвори всички изходи от Картаген в открито море [Ап., Либ., 121].

Успешното приключване на тази работа трябвало напълно да блокира обсадения град и картагенците започнали спешно и в дълбока тайна да копаят нов канал, който трябвало да свърже картагенските пристани със Средиземно море. По същото време те започнали и строежа на нови кораби и в един прекрасен ден за голямо изумление на римляните от пристанищата излязъл флот от 50 триери и множество малки съдове [пак там]. На третия ден след това събитие станало морско сражение.

Боят продължавал до залез. Нито една от страните не получила що-годе осезаемо предимство и картагенците решили да отстъпят. Обаче при входа на пристанището, където малките картагенски корабчета преградили пътя на собствените си големи съдове, сражението се подновило. Този път римляните извадили от строя и унищожили с таранни удари по-голямата част от картагенския флот [Ап., Либ., 122—123]. По такъв начин отчаяният опит на картагенците да разкъсат морската блокада завършил с неуспех.

Като спечелил тази важна победа, Емилиан решил да завладее насипа, откъдето можел да нападне пристаните. През нощта картагенците заобиколили насипа откъм морето и подпалили римските обсадни машини. Римляните избягали панически и картагенците получили възможност да възстановят разрушеното от неприятеля укрепление и даже да построят нови кули. Обаче в края на краищата и тук Емилиан изтласкал противника, защитил насипа с ров и построил върху него стена, равна по височина на стената на Картаген и на малко разстояние от нея [Ап., Либ., 125].

Наближила зимата, време, през което обикновено настъпвало затишие в боевете. Емилиан решил да го използва, за да унищожи пуническите армии на африканския материк, и най-напред, наистина след ожесточени боеве, завзел Неферис. Решаваща роля в тази операция изиграл Гулуса. След това всички либийски градове или преминали на страната на римляните, или без трудности били завладени от тях [Ап., Либ., 126; Ливий; Съдърж., 51].

С настъпването на пролетта на 146 г. Емилиан се заел с обсадата на Котон (едно от пристанищата на Картаген) и Бирса. През нощта Хасдрубал изгорил четириъгълната част на Котон, но това не попречило на Гай Лелий Сапиенс, един от най-близките помощници на Емилиан, да превземе кръглата част от пристанището. След като завладял стената около Котон, Емилиан заел и стигащия до него пазарен площад. Първото, което направили римляните, след като проникнали в града, било да се хвърлят да грабят храма на бога на огъня Решеф, който гърците отъждествявали с Аполон. Особено привлякло вниманието им позлатената статуя на божеството и нишата, покрита със златни пластинки. Докато войниците не си разделили златото (1000 таланта), никакви заповеди не могли да ги принудят да продължат нататък [Ап., Либ., 127].

Основният център на съпротивата на картагенците и, разбира се, основната цел на Емилиан била Бирса, където от всички посоки се стичали хора. От страна на пазарния площад към Бирса се изкачвали три улици, застроени с много шестетажни къщи. Римляните трябвало да превземат всяка къща с щурм. След като завладеели някоя от тях, те притичвали по греди и дъски на покрива на съседната и там клането се подновявало. Долу, по улиците на града, ставала яростна сеч. И атакуващите, и защитниците на града гинели в ръкопашни схватки, падали още живи от покривите, понякога право върху копията на враговете. Най-сетне римляните си пробили път до стените на Бирса и Емилиан заповядал да запалят града и да разрушат къщите, за да разчистят проходи [Ап., Либ., 123]. „Друго зрелище — пише Апиан [Либ., 129] — от нови бедствия произлязло от това, че огънят изгарял всичко и се прехвърлял от къща на къща, а хората не разрушавали постепенно сградите, а като бутали всички заедно, ги срутвали. От това грохотът се усилвал още повече и заедно с камъните насред улицата се строполявали един през друг мъртви и живи, най-вече старци, жени и деца, които се криели в потайните места на къщите. Едни ранени, други полуобгорели, те надавали ужасни вопли. Други пък, изхвърляни и падащи от такава височина заедно с камъните и горящите греди, изпитвали страшни страдания, докато се чупели костите им и се пребивали. Но с това мъченията им не свършвали. Събирачите на камъни, които с брадви, секири и куки разчиствали пътя за притичващите войници, изхвърляли и мъртвите, и още живите в ями, като ги влачели и преобръщали със сечивата си като греди и камъни. Хората изпълвали рововете като боклук. Едни от изхвърлените падали на главата си и краката им, стърчащи от земята, още дълго потрепервали. Други падали надолу с краката и главите им стърчали над земята. Скачащите коне разбивали лицата и черепите им не защото го желаели конниците, а от бързане. По същата причина така правели и събирачите на камъни. Трудността на войната, увереността в близката победа, бързото движение на войските, глашатаите и сигналите на тръбата, които възбуждали всички, военните центуриони, притичващи наоколо със своите отряди, които се сменяли един след друг — всичко това поради бързането правело всички безумни и равнодушни към онова, което виждали.“

Кървавата оргия продължила шест дни. Най-сетне от Бирса при Емилиан дошли жреците на храма на Ешмун¹⁹², които молели да запазят живота на желаещите да излязат от Бирса. Емилиан се съгласил. Над 50 000 мъже и жени (според Орозий [4, 23, 3] 25 000 жени и 30 000 мъже) напуснали крепостта и веднага били поставени под стража. Очаквало ги безизходно робство¹⁹³. Само 900 римски дезертьори избягали в храма на Ешмун и продължавали оттам борбата. Заедно с тях се укрили Хасдрубал, жена му и двете му малки деца [Ап., Либ., 130]. Но Хасдрубал не издържал последното изпитание. Тайно от жена си и от защитниците на храма на Ешмун той избягал при Емилиан и неговите съвременници и потомци са го запомнили в най-позорно положение в краката на победителя да проси за живота си. Дезертьорите, които очаквала неминуема разправа, подпалили храма. В неговите пламъци загинала жената на Хасдрубал, която заклала пред очите на потресения Емилиан своите деца [Ап., Либ., 131; Полибий, 39, 4; Ливий, Съдърж., 51; Диодор, 32, 23; Зонара, 9, 30; Орозий, 4, 23, 1—5]¹⁹⁴.

Емилиан дълго гледал горящия град. До него стоял Полибий — някога един от ръководителите на Ахейския съюз, а после, след 167 г., един от хилядата заложници, близък на семейството на Сципионовци, най-великият историограф на своето време. Внезапно Полибий чул, че неговият покровител и ученик си спомня гръцки стихове — Омир:

Ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,

заедно с нея Приам и народът на царя Приама.

(„Илиада“, VI, 448. Превод на Ал. Милев и Бл. Димитрова)

„Какво искаш да кажеш с това?“ — попитал Полибий. — „Добре — отговорил Емилиан, — но аз се страхувам, че някога ще донесат същата вест и за Рим!“ [Полибий, 39, 5, 1; Ап., Либ., 132] (срв. Диодор [32, 24], където този епизод е разказан малко по-различно).

Мрачните мисли не тревожили дълго победителя. След като превзел Картаген, Емилиан разрешил на своите войници в продължение на няколко дни да разграбват града. Забранено им било да докосват само златото, среброто и посвещенията в храмовете. Той изпратил с вестта за победата най-бързоходния кораб, натоварен с богата плячка. Римляните посрещнали тази новина с неописуем възторг. Цяла нощ никой не легнал да спи, а сутринта принесли благодарствени жертви и организирали процесии и игри [Ап., Либ., 133—135].

Сенатът изпратил при Емилиан комисия от 10 „бащи“ за разпределяне на новите земи. Те предали обширна територия по крайбрежието на съюзниците на Рим и преди всичко на Утика, част от картагенските земи дали на Нумидия, а останалото превърнали в римска провинция, която трябвало да управлява специален магистрат с ранг на претор. Римляните унищожили градовете, които помагали на Картаген, а развалините на самия Картаген буквално изтрили от лицето на земята. Мястото, на което той се издигал, било разорано, прокълнато и никога повече не било заселено [Ап., Либ., 135; Орозий, 4, 23, 6]. Римската колония Картаген, основана от Август според завещанието на Юлий Цезар, след около век и половина била построена в съседство.