Публикува се по: Е. В. Фьодорова, Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

 

Максимин Тракиеца

 

Императорът с официално име Цезар Гай Юлий Вер Максимин Август влязъл в историята  като Максимин Тракиеца.

„Максимин произхождал от едно тракийско селище (на територията на дн. България — б. а.), което се намирало на границата с владенията на варварите. В детството си бил овчар. Отличавал се с огромен ръст, сред войниците се славел със своята храброст, притежавал мъжествена красота, неукротим нрав, бил суров, високомерен, презрителен в общуването си, но и често проявявал справедливост“ (АЖА, Дв. Макс. I — II).

Максимин се радвал на голяма популярност в армията, благодарение на изключителната си физическа сила; той бил забелязан още от Септимий Север, „от когото можел да получи всичко, което поиска“ (АЖА, Дв. Макс. III). Максимин минавал за най-храбрия воин в римската армия: наричали го Херкулес, Ахил, Хектор, Аякс — все имена на смели воини от гръцката митология (АЖА, Дв. Макс. IV).

Докато бил император, Максимин Тракиеца нито веднъж не се появил в Рим. Откровено презирал сената и не го удостоил с посещение. Всичките си сили хвърлил във войни с германците, сарматите и даките.

Историята го запомнила като истински варварин, който се отличавал с нечовешка жестокост и пълна липса на всякакъв интелект.

„Максимин искал навсякъде да цари военна дисциплина, надявайки се по този начин да въведе ред и в гражданския живот, а това не подхождало на един император, който иска да бъде обичан. Бил убеден, че няма друг начин за запазване на властта освен с жестокост. Наред с това се опасявал да не би поради низкия си варварски произход да събуди презрението на знатните.

За да скрие незнатния си произход, той премахнал всички, които знаели за това. И нямало на земята по-жесток звяр от Максимин, който толкова разчитал на силата си, сякаш нямало кой да го убие. Не търпял нито един знатен човек около себе си. Към всички приятели и слуги на Александър Север се отнасял с подозрение и ставал все по-жесток“ (АЖА, Дв. Макс. VIII — IX).

Максимин удържал властта в ръцете си посредством страшен терор. „Не пропускал и най-малкия повод да прояви своята жестокост. Затова римляните решили да се избавят от него. Но не само те искали това; войските, разположени в Африка, възмутени от жестокостта, която проявявал към войниците, внезапно се вдигнали на голямо въстание и провъзгласили за император стария Гордиан, един почтен човек, намиращ се там в качеството си на проконсул“ (АЖА, Дв. Макс. XIII).

Това се случило в началото на 238 г.

Освирепелият Максимин и неговият син съуправител били убити през май (или юни — б. а.) същата година в Северна Италия. „Смъртта им предизвикала огромна радост сред жителите на провинциите и дълбока скръб у варварите“ (АЖА, Дв. Макс. XXIV).

 

 

Гордиан I

 

Биографът на Гордиан казва за него:

„По бащина линия Гордиан произлизал от Гракхите, а по майчина — от император Траян. Баща му, дядо му и прадядо му били консули; тъстът му, бащите на тъста и тъщата и двамата дядовци на последните също били консули. Самият той бил консул, притежавал много голямо състояние и се ползвал с огромно влияние. Владеел Помпеевия дом в Рим, а в провинциите имал толкова земи, колкото нямало нито едно частно лице“ (АЖА, Тр. Горд. II).

Гордиан бил високообразован човек, дори написал няколко поеми в младостта си, сред тях и една епическа поема от 30 песни — „Антониниада“ — за императорите Антонин Пий и Марк Аврелий (АЖА, Тр. Горд. III).

„Като едил Гордиан устроил за римския народ дванадесет зрелища на собствени разноски, по едно зрелище в месеца; понякога пускал на арената по петстотин гладиаторски двойки, но никога по-малко от сто и петдесет. Веднъж пуснал на арената сто диви животни, докарани от Либия, а друг път — хиляда мечки“ (АЖА, Тр. Горд. III).

„Отличавал се с толкова уравновесен характер, че не можел да бъде упрекнат в нито една постъпка, предизвикана от гняв, нескромност или неумереност“ (АЖА, Тр. Горд. VI).

„Добрите нрави обаче не му донесли никаква полза. При такъв почтен начин на живот, четейки постоянно Платон, Аристотел, Цицерон, Вергилий и други древни писатели, завършил дните си не както заслужавал“ (АЖА, Тр. Горд. VII).

В 238 г., когато прехвърлял вече осемдесетте, Гордиан бил проконсул на провинция Африка.

Африканците, възмутени от жестокостта на един финансов чиновник на император Максимин, го убили, вдигнали се на бунт срещу самия Максимин и решили да провъзгласят за император Гордиан, без дори да са поискали съгласието му.

Въстаниците тръгнали незабавно към град Тиздра и „там открили почтения старец Гордиан, който след целодневно разглеждане на съдебни дела, си почивал в постелята. Когато му наметнали порфирата, той паднал на земята, но го вдигнали въпреки съпротивата му. За да избегне надвисналата както от страна на Максимин, така и от страна на собствените му благожелатели опасност, почтеният старец се съгласил да бъде провъзгласен за император, тъй като нямал друг избор“ (АЖА, Тр. Горд. IX).

Гордиан I пристигнал много бързо в Картаген заедно със сина си, който също носел името Гордиан и когото веднага взел за съуправител.

Римският сенат посрещнал с възторг вестта за африканските събития.

„Срещу двамата Гордиани в Африка се изправил някой си Капелиан, който в частния си живот бил вечен противник на Гордиан и когото последния, след като станал император, отстранил от длъжността началник на маврите, на която бил назначен от Максимин в качеството си на ветеран. Капелиан събрал една тълпа от маври и се устремил към Картаген. Местните жители с присъщото им пуническо вероломство застанали на негова страна.“ Гордиан пратил срещу Капелиан сина си Гордиан II; в завързалото се сражение младият Гордиан бил убит. „Когато старият Гордиан разбрал, че е останал без никаква защита в Африка, в страха си от Максимин и при вестта за пуническото вероломство паднал духом и, сломен от мъка, сложил край на живота си като се обесил“ (АЖА, Тр. Горд. XV — XVI).

 

 

Гордиан II

 

Гордиан II, син и съуправител на Гордиан I, бил много образован човек; бил добър, но не и високомерен; притежавал великолепна библиотека — 62 000 тома. Биографът му казва за него:

„Изпитвал известна страст към виното, когато било подправено с нещо — или с роза, или с пелин, или с ароматни смоли, или с нещо друго, доставящо вкусово удоволствие. В храненето бил умерен. Обичал страстно жените. Казват, че имал най-малко двадесет и две наложници и от всяка от тях оставил по три или четири деца. Животът си прекарвал в удоволствия — в градини, в бани, в красиви горички. От добрите хора се отличавал по начина си на живот, но не им отстъпвал в храбростта; минавал за един от най-видните граждани и винаги бил готов да даде съвет в държавните дела“ (АЖА, Горд. Мл. XIX).

Гордиан II загинал в битката с Капелиан, привърженик на император Максимин, поради недостатъчния си опит във военното изкуство, „тъй като жизнените блага, на които обикновено се наслаждават знатните, го отвличали от военното дело“ (АЖА, Тр. Горд. XV).

 

 

Пупиен

 

Когато в Рим дошла вестта за смъртта на двамата Гордиани, сенатът провъзгласил за императори с титлата августи Пупиен и Балбин, а младият Гордиан III получил титлата цезар.

Балбин останал в Рим, а Пупиен тръгнал на война срещу Максимин Тракиеца.

Пупиен не бил от знатен род и не получил добро образование. Придобил известност като смел воин, строг командир и благоразумен префект на град Рим. Сенатът го обичал, а народът се страхувал от него.

След смъртта на Максимин Тракиеца Пупиен се завърнал с войските си в Рим. Въпреки че раздал големи заплати на войниците, в армията му започнали брожения.

„Легионерите били недоволни, че загубили избрания от тях император, а сега имали императори, избрани от сената.

Не можеш да държиш в подчинение войниците, ако душите им са изпълнени с ненавист. Все повече и повече те започнали да се озлобяват срещу новите управници и да мислят кого да обявят за свой император“ (АЖА, М. Б. XII).

Скоро след това (в средата на 238 г. — б. а.), когато голяма част от римляните се намирали в театъра, легионерите нахлули в Палатинския дворец и убили Пупиен и Балбин, които враждували помежду си и затова не могли да им окажат обща съпротива. Войниците провъзгласили за император Гордиан III.

 

 

Балбин

 

Балбин, съуправителят на Пупиен, произхождал от знатен род, бил много богат, образован, славел се с красноречието си и имал добра репутация. Когато в сената го избирали за император, казвали, че той „се слави с високия си произход и е човек необходим за държавата поради мекия си нрав и безупречния си живот, който от детска възраст бил преминал в литературни и научни занимания“ (АЖА, М. Б. II).

Когато Пупиен предприел военен поход срещу Максимин Тракиеца, Балбин и преторианците останали в Рим. „Между преторианците и народа пламнала такава вражда, че се стигнало до междуособици; по-голямата част от Рим била опожарена, храмовете — осквернени, улиците — потънали в кръв, тъй като Балбин, един прекалено мек човек, не могъл да се справи с безредиците. Той излязъл пред народа, протягал ръце напред към отделни хора и едва не го ударили с камък; някои даже твърдят, че бил ударен с тояга. И нямало да усмири тълпата, ако не бил изправил пред нея малолетния Гордиан III, облечен в пурпур“ (АЖА, М. Б. IX).

Съвместното управление на суровия Пупиен и мекушавия Балбин не донесло положителни резултати; помежду им липсвало съгласие и двамата били убити в 238 г.

 

 

Гордиан III

 

Гордиан III (син на дъщерята на Гордиан I или син на Гордиан II — не се знае със сигурност — б. а.) станал император на дванадесетгодишна възраст.

„Гордиан III бил жизнерадостен, красив и любезен младеж, всички го харесвали, бил приятен за общуване, отличавал се с образованост — с една дума, притежавал всички качества, за да бъде император, освен възрастта“ (АЖА, Горд. Тр. XXXI).

В 241 г. римляните започнали война с Персия. Преди да тръгне на поход, Гордиан III се оженил и започнал да се съветва за всичко с тъста си, когото направил преториански префект. „Оттогава управлението на Гордиан не изглеждало вече момчешко и достойно за презрение, тъй като уважаваният му тъст го съветвал за всичко; самият император, проникнат от чувство на дълбока преданост, станал по-разумен и не позволявал на евнусите и на придворните прислужници на майка си да си играят с волята му, използвайки неговата неопитност и снизходителност“ (АЖА, Горд. Тр. ХХIII).

В 242 г. Гордиан III тръгнал сам на поход срещу персите. Походът се увенчал с успех. Персите се оттеглили в своите земи, а целият Изток преминал във властта на римляните.

След смъртта на тъста на Гордиан III в 243 г. преториански префект станал Филип Арабина, „човек с нисък произход, но надменен, който веднага започнал да плете интриги срещу императора“ (АЖА, Горд. Тр. XXIX).

Покойният тъст на Гордиан управлявал толкова разумно държавата, че всички градове на Римската империя били добре снабдени с храни и имали запаси за дълго време — почти за цяла година — затова войниците не ги застрашавал глад.

В желанието си да привлече легионерите на своя страна Филип Арабина направил всичко възможно в градовете да не постъпва храна в необходимото количество; изпращал натоварените с хляб кораби не там, където трябвало, а войниците премествал в градове, където запасите били вече изчерпани.

„Това веднага настроило войниците срещу Гордиан III, тъй като те не разбирали, че младият император бил коварно излъган от Филип. Но Филип не спрял дотук: започнал да пуска сред легионерите слухове, че Гордиан е твърде млад, за да управлява империята, че по-добре е да управлява онзи, който е в състояние да ръководи войниците и държавата. Освен това Филип подкупил военачалниците и те започнали открито да го предлагат за император.

Отначало приятелите на Гордиан III оказвали силна съпротива, но тъй като гладът започнал да измъчва легионерите, властта била предадена в ръцете на Филип. Войниците поискали Филип да управлява наравно с Гордиан III и да бъде един вид негов опекун.

Когато поел императорската власт, Филип започнал да се държи надменно с Гордиан III, а последният, осъзнавайки, че е император и потомък на императори и че произхожда от много знатно семейство, не можел да понася наглостта на този човек с нисък произход.

Веднъж Гордиан III се качил на трибуната и започнал да се жалва пред военачалниците и легионерите с надеждата да отнеме властта от Филип. Обвинил го, че е забравил за благодеянията му и е проявил неблагодарност, но не успял да постигне нищо с жалбите си. Отправял молби към войниците, обръщал се направо към военачалниците, но привържениците на Филип се оказали по-силни. Най-сетне, когато Гордиан III видял, че го поставят по-ниско от Филип, започнал да моли да не го смятат за август, а само за цезар, но и това не получил; молел даже да го назначат за префект на Филип — отказали му. Последната молба на Гордиан III била Филип да го вземе за военачалник и да му запази живота. Филип почти се съгласил (самият той пазел мълчание, но действал чрез други като им давал знаци и указания — б. а.), но когато останал сам и се замислил, че все някога Гордиан III може да си възвърне симпатиите на легионерите, решил да се възползва от все още нестихналия гняв на войниците към последния, затова дал заповед да отведат младия император и без да обръщат внимание на виковете му, да свалят всичките му дрехи и да го убият. Отначало делото било отложено за известно време, но по-късно — изпълнено съгласно заповедта. Така Филип взел властта — не по право, а по безчестен начин“ (АЖА, Горд. Тр. XXIX — XXX).

Войниците погребали Гордиан III на персийска земя, близо до Цирцезийското укрепление и издълбали на гроба му надпис на гръцки, латински, персийски, еврейски и египетски език: „На божествения Гордиан, победителя на персите, победителя на готите, победителя на сарматите, пресякъл заплахата от междуособици в Римската държава, победителя на германците, но не и победител на Филиповците“.

„Тези последни думи били добавени явно поради факта, че Гордиан отстъпил на Филиповите полета, победен в хаотична битка с аланите, и заради това, че бил убит от Филиповците (баща и син - б. а.)“ (АЖА, Горд. Тр. XXXIV).

След убийството на Гордиан III Филип Арабина „пратил в Рим писмо, в което казвал, че Гордиан III умрял от болест, а той самият бил провъзгласен за император от всички легионери. Сенатът бил вкаран в заблуждение: той признал Филип за август, а младия Гордиан III причислил към боговете“ (АЖА, Горд. Тр. XXXI).

„След като умъртвил Гордиан III, Филип Арабина не посмял нито да премахне неговите изображения, нито да събори статуите му, нито да заличи името му; сериозно и с неримско лицемерие почитал паметта му и винаги го наричал божествен“ (АЖА, Горд. Тр. XXXI).

 

 

Филип I Арабина

 

Филип, още един варварин на римския престол, арабин по произход, бил смел, хитър, необразован и жесток човек. В 244 г. станал император и бил признат от римския сенат. По време на управлението му станало едно много важно събитие: в 247 г. Рим отпразнувал хиляда години от основаването си.

Филип трябвало да води жестоки борби с немалък брой претенденти за императорския престол и в 249 г. бил убит заедно със сина си съуправител Филип II.

Отацилия

Марция Отацилия Севера била съпруга на Филип Арабина; убили я заедно с него в 249 г.

По решение на римския сенат имената на Филип Арабина и Отацилия били заличени от надписите.

 

 

Деций

 

Филип Арабина загинал в 249 г. близо до Верона, сражавайки се с войските на новия претендент за император. Това бил сенаторът Деций, родом от Панония (дн. Унгария — б. а.), образован, умерен и много енергичен човек; Филип Арабина го назначил за командващ при потушаването на един метеж, избухнал сред легионите, разположени край Дунав. Метежническите легиони провъзгласили Деций за император.

В 250 г. Деций, ползващ се с подкрепата на сената, предприел сериозен опит да издигне престижа на императорската власт и да укрепи единството в държавата; той задължил всички да участват в култа към Гения на императора.

Християните, проявили неподчинение, били подложени на тежки репресии; много от тях попаднали в затворите и били осъдени на смърт.

В средата на III в. Рим изпитвал особена нужда от вътрешно единство, тъй като сред варварите настъпило раздвижване. Германските племена на готите преминали от прибалтийските земи в Северното Причерноморие, откъдето започнали да извършват мощни набези в римските владения.

В 250 г. готите нахлули в Мизия и Тракия (дн. България — б. а.). Деций храбро встъпил в борба с тях, но в 251 г. загинал по време на войната: потънал в едно блато (Авр. Викт. Извл. XXIX).

 

 

Валериан

 

След смъртта на Деций императорският престол отново се превърнал в предмет на борба между няколко претенденти. В 253 г. победител станал знатният римски сенатор Валериан, който веднага взел за съуправител сина си Галиен.

По време на управлението му отново били извършвани гонения срещу християните, но по-нататък, през III в., не ги преследвали повече.

Римската империя била подложена на все по-силни удари от страна на варварите: срещу северните римски владения се устремили франките и аламаните, готите се приближили до Гърция, в Африка настъпило раздвижване сред мавританците, а персите започнали да настъпват на Изток.

Валериан оглавил похода срещу персите, но в 260 г. попаднал в техен плен, където и загинал.

 

 

Галиен

 

Галиен, синът на Валериан, бил образован човек; славата на неговото управление се съдържала в дружбата му с Плотин, един от последните големи философи на езическия свят. Галиен бил добър оратор и поет, но както справедливо отбелязва неговият биограф, „на императора са необходими едни качества, а на оратора и поета — други“ (АЖА, Дв. Гал. XI).

Галиен проявил решителност и храброст при защитата на римските владения и постигнал известни успехи в борбата с външните врагове; затова пък с вътрешните врагове не успял да се справи.

В различни части на държавата се появили едновременно няколко императори и Римската империя започнала да се разпада: властта над Изтока поел Оденат, Валент се обявил за император в Гърция, източното крайбрежие на Адриатика попаднало под властта на Авреол, Емилиан взел Египет, а Галия провъзгласила за император Постум; междувременно скитите нахлули чак във Витиния.

„Най-сетне, когато всички части на земния кръг били разтърсени сякаш вследствие на световен заговор, в Сицилия започнала някаква война с робите: там бродели разбойници, които били разгромени с големи усилия“ (АЖА, Дв. Гал. IV).

Като финал на всички беди в 262 г. станало много силно земетресение, а в Рим и в Гърция започнала да върлува чума.

Галиен сключил съюз с Авреол срещу Постум и удържал победа, но да събере отново в едно цяло разпадналата се империя се оказало свръх силите му.

В 265 г. Галиен поделил властта с Оденат като го признал за август. След убийството на Оденат властта преминала към вдовицата му Зенобия, която управлявала Изтока в продължение на няколко години.

Под властта на Галиен фактически се намирала само Италия.

Годините на самостоятелното управление на Галиен (259 — 268 — б. а.) са време, когато политическата криза, поразила Римската държава, достигнала своя апогей.

И сякаш от отчаяние той се хвърлил във водовъртежа на удоволствията и „сърцето му се втвърдило от наслажденията“ (АЖА, Дв. Гал. IX). Неговият биограф казва:

„Роден единствено за да угажда на стомаха си и за наслади, Галиен прахосвал дни и нощи в пиянство и разврат и изглеждало сякаш тридесетте тирани опустошавали целия свят; дори жените управлявали по-добре от него. За да не отмина с мълчание жалките му хрумвания, ще спомена, че правел спални от рози и строял укрепления от плодове. Върху масите слагал винаги златотъкани покривки. Косите си посипвал със златен прашец. Често се движел, обкръжен от сияние. В Рим, където императорите винаги ходели облечени в тоги, той се разхождал в пурпурна хламида със златни закопчалки и цялата украсена със скъпоценни камъни“ (АЖА, Дв. Гал. XVI).

„Сега да преминем към тридесетте тирани, които се появили по времето на Галиен, тъй като лошият император будел единствено презрение. За тях ще кажем малко и накратко: повечето не заслужават имената им да запълват книгите, въпреки че някои от тях притежавали немалка доблест и дори донесли голяма полза на държавата“ (АЖА, Дв. Гал. XXI).

„Тези хора, нахвърлили се от различни части на света върху императорската власт, били толкова малко известни, че дори и най-учените мъже не могли нито много да разберат, нито да разкажат за тях“ (АЖА, Тр. тир. I).

„Така ѝ било писано на Римската държава, че по времето на Галиен всеки, който искал, ставал император“ (АЖА, Тр. тир. X).

„Съдбата запазила Галиен за държавата повече от необходимото“ (АЖА, Тр. тир. X).

В 268 г. Галиен бил убит в резултат на заговор.

 

 

Клавдий II Готски

 

След убийството на Галиен император станал илириецът (от Източна Адриатика — б. а.) Клавдий, „човек безупречен и заслужаващ уважение, приятел на отечеството и на законите, приятен на сената и известен на народа с добрите си страни“ (АЖА, Дв. Гал. XV).

За победите си над готите Клавдий получил титлата Готски. Управлението му било краткотрайно; в 270 г. той умрял от чума в Панония (дн. Унгария — б, а.); властта поел брат му Квинтил, но съумял да я удържи едва седемнадесет дена. Биографът на Клавдий II, писал през IV в., казва: „С какво ли само не бил велик този изтъкнат мъж в обществения и частния живот?! Обичал родителите си — какво чудно има в това? Но обичал и братята си, а това вече е достойно за удивление. Обичал своите близки, което в нашите времена се равнява на чудо; никому не завиждал, преследвал лошите“ (АЖА, Клавд. II).

 

 

Аврелиан

 

В 270 г. войниците провъзгласили за император Аврелиан, който бил родом от Илирия или Панония; той имал репутацията на храбър воин и добър пълководец; отличавал се с голяма физическа сила и убил собственоръчно толкова много врагове на бойните полета, че в песента, която съчинили за него, се срещали следните страшни думи: „Не ще изпием толкоз вино, колкото е кръв пролял“.

Аврелиан имал мрачен и жесток характер, отличавал се с далновидност и голяма енергия. Предимно негова е заслугата за възстановяването на империята; той върнал под властта на Рим Изтока, Египет, Галия и Испания. Аврелиан успял да отрази мощните нашествия на германските племена на готите, аламаните и други. Бил първият император, който ясно осъзнал, че варварите са заплаха дори за римската столица и предприел решителни мерки за нейната защита; в 271 — 272 г. били построени нови, грандиозни отбранителни градски стени с обща дължина 18 км.

Аврелиан се опитал да намери опора за единството на Римската империя в религията, затова възродил един от източните култове — култа към бога на слънцето.

Когато в 270 г. Аврелиан разбил войските на персите и на Зенобия, владетелката на Изтока, и влязъл във финикийския град Емеса, „той се отправил към храма на Хелиогабал под предлог, че ще изпълни обредите от името на всички. Там открил онзи образ на божеството, който го покровителствал във войната — затова основал храмове и по тези места, извършвайки необикновени жертвоприношения, а в Рим издигнал храм на Слънцето, който бил осветен с голяма тържественост“ (АЖА, Авр. XXV).

С цел да възстанови и укрепи империята Аврелиан напълно отхвърлил и без това отдавна дискредитираната републиканска външност на принципата. Той положил върху главата си златна корона, обсипана със скъпоценни камъни и открито се провъзгласил за господар и бог.

В личния си живот Аврелиан продължавал да е скромен човек, никога не носел копринени дрехи и дори не разрешил на жена си да има поне един-единствен плащ от червена коприна; в онези времена фунт коприна се равнявал на фунт злато (АЖА, Авр. XLV).

Биографът на Аврелиан разказва един случай, в който ярко си проличал характерът на императора.

Аврелиан поел с войските си на Изток и стигнал до град Тиана в Кападокия.

„Като стигнал до Тиана и намерил портите на града затворени, Аврелиан, казват, викнал в гнева си: „Няма да оставя дори едно живо куче в този град!“

Благодарение решителността на войниците, въодушевени от надеждата за плячка и поради измяната на някой си Херакламон, предал собствената си родина от страх да не бъде убит заедно с всички, градът бил превзет.

И тогава Аврелиан наистина по императорски взел две решения, първото от които показва неговата строгост, а второто — милосърдието му.

Мъдрият победител убил Херакламон, предателя на родината си; а на войниците, които, подведени от думите му, че не ще остави дори живо куче в Тиана, искали да разрушат града, отвърнал: „Да, казах, че няма да оставя нито едно куче в този град: убийте всички кучета!“

Благородни били думите на императора, но още по-благородно се оказало поведението на войниците, тъй като приели шегата му така, сякаш ги бил дарил богато.

Това е писмото на Аврелиан относно Херакламон: „Аврелиан Август до Малий Хилон. Позволих да убият този, от когото получих Тиана като един вид благодеяние. Не мога да одобря предателството и се съгласих войниците да го убият. Нали онзи, който не щади своята родина, не би останал верен и на мен. Всъщност от всички обсадени загина само той. Не отричам, че беше богат човек, но аз предадох богатството на децата му, за да не може никой да ме обвини, че съм допуснал убийство заради парите на един богаташ“ (АЖА, Авр. XXII — XXIII).

Въпреки, че Аврелиан успял да върне на Рим загубените провинции, държавата била неспокойна отвътре: сенатът, който се хвалел с привидната си независимост, бил недоволен от господаря-император, а в Рим избухнало въстание на занаятчиите и робите, работещи в монетния двор.

В 275 г. Аврелиан бил убит в резултат на заговор.

 

 

Зенобия

 

Зенобия била съпруга на Оденат, който завладял значителна част от източните владения на Римската империя и бил признат от Галиен за император на Изтока. Оденат си приписвал като заслуга факта, че не позволил на персите и партите да заграбят римския Изток. Столица на Оденатовите владения бил град Палмира в Сирия.

В 267 г. Оденат загинал, а в 270 г. властта над Изтока преминала официално в ръцете на сина му Вабалат, който приел римското име император Цезар Луций Юлий Аврелий Септимий Вабалат Атенодор Август, но фактически управлявала майка му, носеща официалното име Септимия Зенобия Августа.

Зенобия била умна, енергична, красива, нравствена, образована, решителна и безкрайно честолюбива жена. Тя категорично отказала да признае Аврелиан за император, привлякла на своя страна персите и другите източни народи и тръгнала по пътя на завоевателната политика; отначало палмирските войски нахлули в Мала Азия, а след това в Египет, където превзели Александрия.

Аврелиан повел изнурителна война със Зенобия и в крайна сметка се приближил до Палмира.

За по-нататъшните събития неговият биограф разказва:

„Най-сетне, измъчен и уморен от военните несгоди, Аврелиан изпратил на Зенобия следното писмо:

„Аврелиан, император на Римската държава, покорил Изтока, до Зенобия и до всички, воюващи на нейна страна.

Вие трябваше сами да направите това, което сега искам от вас в моето писмо.

Заповядвам ви да се предадете и обещавам да запазя живота ви, а ти, Зенобия, ще живееш заедно с близките си там, където ти посоча, съгласно решението на великия сенат. Скъпоценните камъни, златото, среброто, коприната, конете и камилите сте длъжни да предадете в римската държавна хазна. Жителите на Палмира ще запазят правата си.“

Когато получила писмото, Зенобия отговорила с по-голяма гордост и високомерие, отколкото ѝ позволявало положението, очевидно с цел да уплаши врага:

„Зенобия, царица на Изтока, до Аврелиан Август.

Никой досега, освен тебе, не е искал в писмо това, което искаш ти. На война доблестта решава всичко. Ти ми предлагаш да се предам, сякаш не знаеш, че царица Клеопатра предпочете да умре, но не и да живее в безчестие. Персите не са ми отказали подкрепата си и ние вече ги чакаме; зад нас стоят сарацините, зад нас са и арменците, а твоята войска, Аврелиане, бе победена от сирийски разбойници. И какво? Ако се съберат въоръжените сили, които очакваме да дойдат от всички страни, ще трябва да се откажеш от високомерието си, с което сега ми предлагаш да се предам, сякаш си пълен победител.“

Това писмо, продиктувано от самата Зенобия, Никомах, според собствените му думи, превел от сирийски на гръцки, тъй като писмото на Аврелиан също било написано на гръцки.

Когато получил писмото, Аврелиан не се смутил, напротив, дори се разгневил.

Събрал незабавно войските си и обсадил Палмира от всички страни; нищо не пропуснал решителният пълководец, всичко довел докрай, за всичко се погрижил. Прехванал отредите, изпратени на помощ от персите, подкупил конните отреди на сарацините и арменците и било с жестокост, било с човещина, ги привлякъл на своя страна. Най-накрая, пуснал в ход големи сили и победил тази могъща жена.

Победената Зенобия се опитала да избяга и яхнала камила се насочила към персите, но била заловена от пратената подире ѝ конница и предадена в ръцете на Аврелиан.

Победителят и вече владетел на целия Изток, който държал окована Зенобия, започнал да проявява прекалено голямо високомерие и надменност в преговорите с персите, арменците и сарацините.

Сред римските войници се вдигнал необикновен шум: всички искали смъртта на Зенобия.

Аврелиан обаче смятал за недостойно да убие една жена; след като наказал със смърт по-голямата част от онези, които я подстрекавали да започне, подготви и поведе войната, той решил да я запази за триумфа си и да я покаже пред очите на римския народ. От убитите най-тежка била, както казват, загубата на философа Лонгин, под чието ръководство Зенобия изучавала гръцката литература. Аврелиан, казват, го наказал със смърт заради гордото писмо на Зенобия, написано по негов съвет, въпреки че било на сирийски език.

И така, след като установил мир в целия Изток, Аврелиан се завърнал в Европа като победител“ (АЖА, Авр. XXVI — XXX).

В Рим Аврелиан отпразнувал триумфа си, чието описание ни предава неговият биограф:

„Триумфът на Аврелиан бил изключително пищен. Отначало преминали три царски колесници: първата — на Оденат, обкована и украсена със сребро, злато и скъпоценни камъни; втората — изпратена като подарък на Аврелиан от персийския цар и със същата майсторска изработка; третата — тази, която самата Зенобия си поръчала, надявайки се да шества върху нея в Рим. И не се излъгала: тя влязла в Рим заедно с колесницата, но победена и с чужд триумф. Имало и още една колесница, теглена от четири елена, която по-рано принадлежала, както казват, на царя на готите. Върху нея Аврелиан се изкачил на Капитолия, за да принесе там в жертва елените; казват, че заедно с колесницата ги принесъл в жертва на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ.

В триумфалната процесия водели отпред двадесет слона и двеста най-различни опитомени диви животни от Либия и Палестина (след триумфа Аврелиан незабавно ги раздал на частни лица, за да не обременява държавната хазна с изхранването им — б. а.); водели четири тигъра, жирафи, лосове и други подобни животни; следвали ги осемстотин гладиаторски двойки, без да се смятат пленените варвари; след тях вървели блемии, аксомити, араби, индийци, бактри, ибери, сарацини, перси; след тях — готи, алани, роксолани, сармати, франки, свеби, вандали, германци с вързани като на пленници ръце; после преминали най-знатните от оцелелите жители на Палмира, а също и египтяни — като наказание за вдигнатото въстание.

В триумфалната процесия водели и десет жени, които попаднали в плен, понеже, преоблечени в мъжки дрехи, участвали в боя заедно с готите; много други такива жени били убити. Надписите гласяли, че това са амазонки (отпред носели надписи с имената на племената — б. а.).

Тук вървял и победеният Тетрик, самозваният император на Галия, облечен в алена хламида, в жълто-зелена туника и галски панталони. Редом с него вървял синът му, когото той обявил в Галия за император.

Вървяла и Зенобия, украсена с накити от скъпоценни камъни и окована в златни вериги, поддържани от хората до нея.

Носели златни венци от всички градове, чиито имена били обозначени върху високо вдигнати надписи.

Допълнителен блясък на цялото това тържествено шествие придавал самият римски народ, знамената на колегиите и лагерите, доспехите на воините, съкровищата на царете, цялата войска и сенатът, въпреки че последният бил малко тъжен, защото сенаторите разбирали, че триумфът засяга и тях.

Най-сетне, в девет часа Аврелиан стигнал до Капитолия, а късно вечерта пристигнал в Палатинския дворец.

В следващите дни за народа били устроени развлечения: театрални представления, циркови и ловни игри, гладиаторски битки и морски сражения“ (АЖА, Авр. XXXIII).

Аврелиан запазил живота на Зенобия и ѝ подарил имение в околностите на Рим, близо до Тибур (дн. Тиволи — б. а.).

Зенобия не живяла дълго, но потомците ѝ останали в Италия и се ползвали с известност.

В Палмира, в центъра на града, върху конзолите на колоните от Голямата Колонада стояли статуите на Оденат и Зенобия. След превземането на Палмира от римляните през 272 г. статуята на Зенобия била разрушена, а конзолата, където стояла — изкъртена; статуята на Оденат по-късно била претопена. До наши дни са се запазили почетните гръцки и палмирски надписи с имената на Зенобия (върху ствола на колоната — б. а.) и Оденат (върху конзолата — б. а.), направени в 271 г.

 

 

Проб

 

Няколко дена след убийството на Аврелиан сенатът провъзгласил за император бившия консул Тацит, човек с мек нрав. Почти всички се зарадвали, че сенатът си е възвърнал вече правото да избира императорите, отнемайки го от ръцете на свирепата военщина.

Но радостта се оказала преждевременна. Кроткият Тацит умрял едва двеста дена след като станал император, а брат му Флориан заграбил властта, без да иска съгласие нито от сената, нито от войниците (Авр. Викт. Извл. XXXVI). Месец или два по-късно Флориан бил убит от легионерите си.

Легионите, разположени в Илирия (Източна Адриатика — б. а.), провъзгласили за император илириеца Проб; „той имал големи познания във военното дело и можел да бъде наречен втори Анибал, ако се вземе предвид умението му да закалява младежта и да намира различни занимания на войниците. Защото както онзи засадил огромни площи от Африка с маслинови дръвчета, използвайки труда на войниците, чието бездействие и на него, и на сената изглеждало опасно, така и Проб засадил с лози Галия, Панония и хълмовете на Мизия (дн. Франция, Унгария, южната част на Румъния и северната част на България — б. а.)“ (Авр. Викт. Извл. XXXVII).

Вероятно войниците не били доволни трудът им да се използва по този начин, защото те убили Проб в шестата година от управлението му, когато им заповядал да изкопаят ров и водоеми, за да пресушат блатистата местност около град Сирмий в Панония.

Проб управлявал от втората половина на 276 г. до септември 282 г. Водел сражения на Изток, в Мала Азия и в Египет, а в Европа удържал победи над франките и аламаните.

 

Карин

 

След убийството на Проб властта завзел Кар. Когато станал август, той провъзгласил за цезари синовете си Карин и Нумериан. Карин бил изпратен да защитава Галия, а той самият тръгнал на поход срещу персите; по време на похода (в 283 г. — б. а.) бил сразен от мълния. През есента на 284 г. по-малкият му син Нумериан бил убит от преторианския префект Апър и за император провъзгласили илириеца или далматинеца Диокъл.

В началото на 285 г. Карин бил убит от собствените си войници, тъй като, според сведенията на историка Аврелий Виктор, се забавлявал с жените им, и с това си навлякъл тяхната омраза (Авр. Викт. Цез. XXXIX).