Диоклециан

 

През есента на 284 г. император станал пълководецът Диокъл, син на либертин, по произход илириец или далматинец (от Източна Адриатика — б. а.).

Началникът на дворцовата стража Диокъл бил провъзгласен за император, след като младият император Нумериан бил убит тайно от преторианския префект Апър, който известно време криел смъртта му, очевидно защото се надявал да завземе властта.

„Още на първия войнишки сбор Диокъл извадил меча си, обърнал се към слънцето и се заклел, че не е знаел за смъртта на Нумериан и не се домогва до властта, след което съсякъл на място стоящия до него Апър, чиито козни погубили този прекрасен и образован младеж, на това отгоре и негов зет. Останалите помилвал и почти всичките си врагове оставил на предишните им длъжности. Това било нещо ново и неочаквано за хората, защото при настъпилия смут нито имуществото, нито славата на някого пострадали“ (Авр. Викт. Цез. XXXIX).

Когато станал император, Диокъл променил името си по римски образец — Диоклециан. Пълното му официално име било Цезар Гай Аврелий Диоклециан Август.

Диоклециан бил умен, проницателен, хитър, енергичен, жесток, нямал необходимото образование и не се отличавал с особен интелект, но успял да задържи властта в ръцете си в продължение на двадесет години.

От времето на Диоклециан настъпил нов период в историята на Римската империя — периодът на домината (от латинската дума dominus — „господар“ — б. а.).

Диоклециан окончателно унищожил републиканската външност на бившия принципат и откровено заимствал източните обичаи, според които всички трябвало безропотно да му се подчиняват като на бог и господар. Облякъл се в пурпур, брокат и коприна, обкичил се със скъпоценни камъни и въвел нова церемония на поклонение по персийски образец: всички трябвало да падат ничком пред него и да целуват края на дрехата му.

Но блясъкът на златото не замъглил трезвия разсъдък на Диоклециан и той бързо разбрал, че един император не може да запази за дълго време властта в бушуващото море, каквото представлявала в III в. Римската империя — раздирана от междуособици и обкръжена от жестокия свят на варварите.

На 1 април 285 г. Диоклециан обявил официално, че взема за съуправител Максимиан и му дава титлата цезар; точно след една година Диоклециан го възвеличил в сан август и разделил империята на две части като му дал Запада, а за себе си взел Изтока. Отначало резиденцията на Максимиан се намирала в Медиолан (дн. Милано — б. а.), а след това — в Равена; Диоклециан си избрал за резиденция град Никомедия, разположен на източното крайбрежие на Мраморно море.

Диоклециан поел управлението на Изтока, защото това била най-богатата част от империята и се установил до морето между Европа и Азия, за да държи под контрол колкото се може по-голяма територия и да има възможност да защитава римските владения от европейските и азиатските варвари.

Когато в III в. настъпило раздвижване във варварския свят, римската столица се оказала неудобна в стратегическо отношение, тъй като при нововъзникналите условия императорите трябвало да се намират по-близо до външните врагове на държавата. Затова от последната четвърт на III в. Рим завинаги престанал да бъде императорска резиденция (въпреки, че продължил да е столица на империята — б. а.), а римският сенат преминал на ниво градски съвет.

От този момент бавно, но безвъзвратно римската столица започнала да клони към упадък и забвение; стигнало се дотам, че през XV в. в градините на папската резиденция се появили вълци.

Диоклециан заявил, че след двадесет години двамата с Максимиан ще се откажат доброволно от властта и ще я предадат в ръцете на други избраници.

В 293 г. били обявени кандидатите за бъдещи августи — това били двамата цезари Констанций Хлор с резиденция в град Августа Тревери (дн. Трир — б. а.) и Галерий с резиденция в панонския град Сирмий (в дн. Югославия — б. а.).

Тази система на управление получила названието тетрархия („четиривластие“ — б. пр.). Историкът Аврелий Виктор казва следното за тетрарсите: „Били слабообразовани хора, познавали добре мизерията на селския живот и несгодите на военната служба“ (Авр. Викт. Цез. XXXIX).

Двадесетте години от управлението на Диоклециан преминали в бурна дейност както на военното, така и на мирното поприще.

Диоклециан се справил успешно с въстанието в Египет и неведнъж воювал със сарматите. Военната реформа, която провел, направила римската армия по-подвижна, което дало възможност за по-успешно използване на войските както при потушаването на вътрешни вълнения, така и за борба с външните врагове.

Диоклециан отделял голямо внимание и на вътрешнодържавните проблеми: провел парична реформа, установил твърди цени и размери на заплатите, въвел ново административно разделение и нова данъчна система, което довело до по-нататъшно набъбване на бюрократичния апарат, а също така способствало за прикрепването на населението към определено място.

Пищната титла на Диоклециан се е запазила в някои надписи. На територията на римския град Августа Винделики (дн. Аугсбург — б. а.) е открит следният почетен надпис от 290 г.:

„На най-проницателния принцепс, управител и господар на света, установил вечен мир, на Диоклециан Благочестивия, Щастливия, Непобедимия Август, върховен понтифекс, на Великия Германски, Великия Персийски, 7 пъти народен трибун, 4 пъти консул, баща на отечеството, проконсул, Септимий Валенцион, високоблагороден мъж, наместник на провинция Реция, предан на волята и величието му, даде и посвети“ (ЛH, 222).

По времето на Диоклециан данъците се превърнали в истинско разорение за поданиците. Този факт бил особено подчертан от неговия съвременник, християнина Лактанций: „Броят на бирниците дотолкова надминал броя на данъкоплатците, че земеделците, чиито сили се изчерпали от непосилните налози, напускали нивите си и обработваемите площи се превръщали в гори. Тъй като страхът господствал навсякъде и провинциите били разделени на части (за събиране на налозите — б. а.), повечето наместници започнали да налагат голям брой тежки повинности на отделните области и даже на всеки град. По-голямата част от чиновниците рядко се занимавали с гражданските дела, но затова пък често произнасяли обвинителни присъди и провеждали конфискация на имуществата. Събирането на многобройни данъци било, може да се каже, постоянно явление, а неправдите, извършвани в същото време, станали непоносими" (Лакт. За см. гон. VII).

Диоклециан притежавал „донякъде маниакална страст към строителство, която лягала с цялата си тежест върху провинциите, тъй като оттам набавял всичко необходимо за строежите — работници, занаятчии, каруци. На едно място започвали да строят базилики, цирк, монетен двор, на друго — арсенал, дворци за жена му и дъщеря му. В един момент голяма част от гражданите е принудена да напусне домовете си: всички се преселват заедно с жените и децата, сякаш градът е превзет от врагове. А когато сградите са построени за сметка на разорилите се провинции, той изведнъж обявява, че не са построени както трябва и се налага да бъдат построени отново. Всичко трябва да бъде разрушено и изменено. Възможно е новите постройки също да бъдат разрушени. Такива безумства вършел в стремежа си да уподоби Никомедия на Рим“ (Лакт. За см. гон. VII).

Подобно на някои от предшествениците си, Диоклециан се опитвал да намери опора за монархията в религията. В стремежа си да укрепи древната римска религия приел името Йовий (т. е. произхождащ от Юпитер — б. а.) и започнал да преследва християните, въпреки че бил толерантен човек и не изпитвал никаква лична омраза към тях; жена му Приска и дъщеря му Валерия били християнки — сред придворните служители, както и сред охраната на императорския дворец, също имало много християни.

Диоклециан и Галерий издали едикти, съгласно които всички църкви трябвало да се разрушат, а християните, които не се откажат от обредите си, да се накажат със смърт; всички църковни книги трябвало да се изгорят, а църковното имущество да се конфискува. Жената и дъщерята на Диоклециан били принудени да принасят жертви на римските богове.

Властите съзрели особена опасност именно у християните, тъй като те имали здрава и жизнеспособна организация, която липсвала у привържениците на другите култове. Християните образували един вид тайна държава в държавата; римската езическа религия не можела да си съперничи в това отношение с тях.

На 1 май 305 г. Диоклециан и Максимиан предали властта.

За августи били официално провъзгласени Констанций Хлор и Галерий; оставало само да се обявят двамата нови цезари.

Лактанций привежда разговора за цезарите между Галерий и Диоклециан:

„Трябва да провъзгласим за цезари такива хора — казал Галерий, — които да са изцяло в моя власт, да се страхуват и да не смеят да вършат нищо без мое разрешение.

— И така, кои ще са цезарите? — попитал Диоклециан.
— Север.
— Този танцьор, пияница и пройдоха, превърнал нощта в ден, а деня в нощ?!
— Той е достоен да бъде цезар, защото доказа своята вярност към войниците и аз го пратих при Максимиан Херкулий да го облече в пурпур.
— Така да бъде. Кого друг предлагаш?
— Този — рекъл Галерий, посочвайки Даза, млад полуварварин, комуто неотдавна бил заповядал да вземе името Максимин...
— Кой е той?
— Мой роднина.

Диоклециан въздъхнал и рекъл:

— Не ми предлагаш хора, на които може да се повери защитата на държавата. Съгласен съм. Но ти, който ще поемеш управлението в ръцете си, внимавай. Аз се погрижих и положих немалко усилия, за да запазя държавата непокътната. Ако се случи нещо лошо, вината няма да е моя“ (Лакт. За см. гон. XVIII).

„Свикват войниците и Диоклециан със сълзи на очи заявява, че вече е уморен и иска да си отдъхне от грижите, затова предава властта в по-силни ръце и избира други цезари. Всички чакат кого ще назове. Тогава най-неочаквано той обявява за цезари Север и Максимин Даза. Всички са потресени... Константин, синът на август Констанций Хлор, също е тук и е застанал над другите. Тъкмо войниците започват шепнешком да се питат, дали не са сменили името на Константин, когато изведнъж Галерий, пред погледите на всички, протяга назад ръка и, отблъсквайки Константин, извежда в средата Даза, от когото вече са свалили обичайните дрехи. Хората са изумени — кой е той? откъде е ? Никой обаче не се осмелява да възроптае, тъй като всички са объркани от смяната на властта. Диоклециан сваля порфирата от раменете си, слага я на Даза и отново се превръща в „Диокъл“ (Лакт. За см. гон. XIX).

След предаването на властта Диоклециан заминал за Салона (град в Илирия — б. а.), където се установил в един огромен, разкошен дворец на морския бряг и започнал да отглежда цветя и зеленчуци.

„Когато императорите Максимиан и Галерий го помолили да се завърне на власт, той вдигнал ръце, сякаш за да се предпази от някаква зараза, и рекъл: „О, ако можехте да видите какви зеленчуци съм отгледал в Салона със собствените си ръце, никога нямаше да ме молите да се върна.“

Живял 68 години, от които последните девет като частно лице. Както се разбрало, сложил край на живота си от страх. Когато получил покана от императорите Константин и Лициний за сватбено пиршество, отказал под предлог, че старостта му пречи да участва в тържеството, след което получил заплашително писмо, където го обвинявали, че по-рано е симпатизирал на Максенций, а сега — на Максимин Даза. Подозирайки, че му се готви позорна, насилствена смърт, Диоклециан, както казват, се отровил“ (Авр. Викт. Извл. XXXIX). Това станало в 313 г.

В Рим името на Диоклециан запазили термите, завършени през 306 г. По размери и по красота те не отстъпвали много на термите на Каракала. Днес в помещенията на Диоклециановите терми се намира Националният Римски музей (или музеят Терми — б. а.).