Юлиан II Отстъпник

 

Юлиан бил син на Юлий Констанций, един от доведените братя на Константин I Велики; Констанций II и Юлиан били братовчеди.

„Юлиан бил роден в Константинопол. Още дете останал сирак, тъй като баща му Констанций след смъртта на брат си Константин заедно с много други бил погубен от наследниците на върховната власт. Рано загубил и майка си Базилина, произхождаща от древен и знатен род“ (Ам. Марц. XXV, 3, 23).

Юлиан бил единственият оцелял роднина на Констанций II. Водел изключително скромен и добродетелен живот, но го държали настрана от императорската власт — отначало в Кападокия, а след това в Никомедия. Възпитанието му преминавало под наблюдението на християнски свещеник. Юлиан се задълбочил в изучаването на философията, особено се увличал по Платон и Констанций II милостиво му разрешил да замине за Атина, където да продължи философското си образование.

Амиан Марцелин, който се намирал сред приближените на Юлиан, описва външността му:

„А външността му беше такава: беше среден на ръст, с гладки, тънки и меки коси, с гъста, клиновидна брада, очите му бяха много приятни, изпълнени с огън и излъчваха тънък ум, имаше красиво извити вежди, правилен нос, малко голяма уста с масивна долна устна; вратът му беше здрав и мощен, раменете - широки, а телосложението – пропорционално“ (Ам. Марц. XVI, 11,13).

През ноември 355 г. Констанций II обявил Юлиан за цезар, дал му за жена сестра си Елена III и го пратил да защитава Галия от варварите.

„Тогава навсякъде тръгна мълвата, че Юлиан е обявен за цезар не за да облекчи трудното положение на Галия, а за да загине в жестоката война, тъй като смятаха, че при пълната си неопитност във военното дело, той не би понесъл дори звука на оръжието“ (Ам. Марц. XVI, 1,5).

Но най-неочаквано Юлиан се проявил като разумен пълководец и смел воин.

„Той се появи на бойното поле от сенчестите алеи на Академията - прегази Германия, усмири течението на студения Рейн, проля кръвта на царете, превърнали убийството в свой занаят и окова във вериги ръцете им“ (Ам. Марц. XVI, 1, 5).

В личния си живот Юлиан се държал естествено и скромно, с което си спечелил любовта и предаността на войниците. Според точното определение на Амиан Марцелин, той „пое върху себе си трудния подвиг на умереността“ (Ам. Марц. XVI, 5,1).

Юлиан забранил да му поднасят „фазани, свинска матка и виме, задоволявайки се с простата храна на редовия войник. Нощите си разделяше между три задължения: почивката, държавата и научните занимания. В полунощ Юлиан винаги ставаше, но не от пухени завивки или от копринени, преливащи с цветовете си тъкани, а от плъстено ложе, покрито с овчи кожи; след това тайно се молеше на Меркурий (който е движещата сила на целия свят и привежда в действие човешкия разум — б. а.) и се заемаше с държавните дела, които се намираха в много тежко състояние. Приключвайки с тези трудни и сериозни грижи, той се посвещаваше на усъвършенстването на ума си и просто не е за вярване с каква страст преодоляваше сложната наука на възвишените истини, сякаш в усърдното изучаване на всички философски раздели търсеше храна за извисения си дух. Но дори когато в областта на висшите науки достигаше до съвършено познание, не пренебрегваше и по-низкостоящите дисциплини; отделяше известно внимание на поетиката и риториката (за което свидетелстват изящните му речи и писма, отличаващи се с голяма дълбочина — б. а.), а също така на историята на Римската държава и другите страни. Освен това владееше в достатъчна степен изкуството на изящната латинска словесност“ (Ам. Марц. XVI, 5, 3–8).

Трябва да отбележим, че достигналите до нас писма на Юлиан свидетелстват за известна неуравновесеност на неговата натура: едни от тях се отличават с последователност и яснота, докато в други мислите му са объркани и нестройни.

Самият Юлиан осъзнавал това и в писмото си до философа Максим казва: „Всичко приижда вкупом у мен, отнема ми дар-словото, мислите ми си пречат една на друга и не могат да излязат наяве, та човек би рекъл, че това е някаква душевна болест, или би нарекъл състоянието ми някак другояче — както му хареса“ (Юл. П., 33).

„Мълвата, която се носеше от уста на уста, разнасяше сред различните племена и народи славата за великите му дела и подвизи. Констанций, разтревожен и уплашен да не би популярността на Юлиан да се разрасне още повече и, както се говореше, подстрекаван от Флоренций, изпрати трибуна и нотариус Деценций да отведе незабавно от армията на Юлиан спомагателните отреди на герулите, батавите, келтите и петулантите и още по 300 души от другите войскови съединения. Извеждането им трябваше да се ускори под предлог, че в началото на пролетта предстои поход срещу персите“ (Ам. Марц. XX, 4, 2).

Юлиан спокойно се подчинил на императорската заповед, но казал, че това можело да не се понрави на варварите-германци, които доброволно били постъпили на римска служба, тъй като те можели да не пожелаят да напуснат родните си места и да заминат далеч на Изток, а принудят ли ги със сила — повече никога нямало да служат в римската армия. Но Деценций не обърнал внимание на предупреждението му и избрал най-силните варвари за войната на Изток; Юлиан им разрешил да вземат със себе си своите семейства и им дал възможност да ползват колите на държавната поща. Всички войници трябвало да преминат през град Паризии (дн. Париж — б. а.), където самият той се намирал.

„Според обичая, Юлиан посрещаше пристигащите отреди в предградието, обръщаше се с думи на одобрение към тези, които лично познаваше, припомняше на отделни лица смелите им подвизи и с блага реч ги подтикваше да вървят при Констанций“ (Ам. Марц. XX, 4,12). Нещо повече, той поканил варварите-военачалници на обяд в двореца си.

„След любезния прием те се разотидоха двойно огорчени, тъй като жестоката съдба ги откъсваше не само от родните им земи, но и от милостивия им господар. В такова настроение се върнаха те по домовете си, а с настъпването на нощта избухна открит бунт“ (Ам. Марц. XX, 4,13–14).

Войниците грабнали оръжието и с невероятен шум се устремили към двореца, обкръжили го и започнали на висок глас да зоват Юлиан „август“, като искали той да застане пред тях и да приеме върховната власт.

Юлиан излязъл от двореца едва на разсъмване и бил единодушно провъзгласен за август. Но отначало той отказал предлаганата му от войските върховна власт; в речта му прозирало ту негодувание, ту молба; той протягал ръце към войниците и ги заклевал да не въвличат държавата в бездната на гражданската война.

Когато глъчката стихнала, Юлиан произнесъл спокойно следните думи:

„Умолявам ви да успокоите страстите си. Вие можете да постигнете желаното без много шум и без да се бунтувате. Знам, задържа ви любовта към родните места, чуждите и неведоми земи ви плашат. Щом е така, вие можете веднага да се върнете по домовете си и след като не искате, няма и да видите задалпийските земи. Аз ще съумея да ви оправдая пред август Констанций, който се вслушва в разумните доводи“ (Ам. Марц. XX, 4,16).

Но след тези думи се вдигнала още по-голяма глъчка и Юлиан се принудил да отстъпи пред исканията на войниците.

„Поставиха го върху щит и го вдигнаха нагоре, след което единодушно го провъзгласиха за август“ (Ам. Марц. XX, 4,17). Тъй като не се намерила диадема, която да послужи за корона, един от войниците скъсал верижката си на знаменосец и я положил върху главата на Юлиан.

„Разбирайки цялата сложност на ситуацията и осъзнавайки, че ако се съпротивлява, животът му ще бъде изложен на опасност, Юлиан обеща на всеки войник по пет златни монети и по един фунт сребро (т. е. обещал да им направи подарък, както по стар обичай постъпвал пълководецът, провъзгласен за император - б. а.)“ (Ам. Марц. XX, 4, 18).

Юлиан, който съобразявал бързо и точно, разбрал в какво опасно положение се е озовал, затова свалил от главата си верижката-диадема, символ на върховната власт, и побързал да се оттегли в далечните покои на своя дворец.

Изведнъж тръгнала мълва, че Юлиан е убит; тогава войниците отново се вдигнали на бунт, нахлули в двореца и се успокоили, едва когато го видели в тържествената зала в целия блясък на императорското си достойнство.

Скоро в Паризии се завърнали варварските отреди, които трябвало да заминат на Изток. Юлиан заповядал на цялата войска да се събере, качил се тържествено на трибуната, запазил за известно време мълчание като се вглеждал в лицата на воините и най-накрая проговорил, опростявайки съзнателно речта си, за да могат всички да го разберат; думите му подействали като боен зов върху войниците.

Юлиан казал:

„Верни и храбри защитници на моята личност и на държавата, вие, които заедно с мене неведнъж излагахте живота си на опасност за благото на провинциите! Тежкото състояние на работите ме задължава, след като вие твърдо издигнахте вашия цезар на най-високото стъпало на властта, да разясня накратко някои въпроси, за да можем, взимайки предвид изменилите се обстоятелства, да предприемем правилни и навременни мерки. Едва навлязъл в своята младост, облечен, както знаете, колкото за лице в пурпур, аз бях поверен по божия воля на вашата защита и никога не отстъпих от повелите на дълга. Бяхме винаги заедно в опасностите, когато дивите народи дадоха простор на своята наглост и след разгрома на градовете и гибелта на безкрайно множество хора оцелялото население тънеше в нещастия, влачейки жалкото си съществуване. След такива велики подвизи потомците ще славят вашите заслуги пред държавата и пред всички останали народи, ако в случай на беда застанете с цялата си доблест зад този, когото възкачихте на върха на висшата власт.

А за да въдворим ред, за да осигурим на бойците техните награди и да не допуснем почетните длъжности да се получават по тайни пътища, постановявам пред лицето на почтеното ви събрание следното: нито граждански чиновник, нито военен командир няма да получат повишение по други съображения, освен изключително заради собствени заслуги и всеки, който си позволи да препоръча тайно някого, ще бъде изложен на публично опозоряване“ (Ам. Марц. XX, 5, 3-7).

След като приел от войниците титлата август, Юлиан писал на Констанций:

„Подивели и освирепели повече, отколкото човек може да си представи, те се събраха през нощта и обсадиха моята резиденция, призовавайки ме гръмогласно и често като Август Юлиан. Стреснах се, признавам, оттеглих се и скрит, търсех спасение в мълчанието и спотайването. Но тъй като нямаше никакви изгледи да се умирят, то аз, защитен, ако мога така да се изразя, от голата стена на гърдите си, излязох пред очите на всички и застанах с надеждата, че моето влияние или ласкавите думи ще успеят да усмирят този бунт. Тогава кръвта им кипна по някакъв невероятен начин, в гнева си стигнаха чак дотам, че наскачаха наоколо ми и започнаха бурно да ме заплашват със смърт, понеже се опитвах да смекча с молби упорството им. Победен най-сетне, аз си казах, че ако бъда убит, вероятно друг с най-голямо удоволствие ще се обяви за император, и затова склоних, надявайки се да укротя въоръжената сила“ (Ам. Марц. XX, 8, 8-10).

По-нататък в писмото си Юлиан казвал на Констанций, че ще се подчинява както преди на заповедите му, защото фактическото положение на нещата не се е променило.

Но Амиан Марцелин добавя:

„Към това писмо той присъединил и друго, секретно, което трябвало да се предаде тайно на Констанций и което съдържало порицания и саркастични нападки. Нямах възможност да получа точни сведения относно съдържанието му, а дори и да имах такава, нямаше да е достойно да го разгласявам“ (Ам. Марц. XX, 8, 18).

Докато Юлиан размишлявал, дали да не тръгне с войските си срещу Констанций, аламаните, предвождани от главатаря си Вадомарий, нападнали римските владения и Юлиан трябвало да им даде отпор.

Навремето Констанций II бил сключил мир с Вадомарий и сега се говорело, че последният започнал войната по тайно внушение на Констанций, за да задържи Юлиан в Галия.

Вадомарий бил ловък и хитър човек; впоследствие постъпил на римска служба и станал управител на Финикия. В тайно писмо до Констанций той казвал: „Твоят цезар още не е дресиран“, а в писмата си до Юлиан го наричал владика, август и бог (Ам. Марц. XXI, 3).

Юлиан успял чрез хитрост да залови Вадомарий и без да му отправи нито една дума на укор го пратил в Испания. Аламаните били укротени; някои от тях загинали в битката, част от оцелелите Юлиан взел на римска служба, а останалите пуснал на свобода.

Отношенията с Констанций си оставали натегнати и самият Юлиан ги определил в писмото си до Филип като „вълча любов“ (Юл. П., 41). Затова след победата над аламаните той решил да встъпи в открита борба със своя съперник и дал заповед на войските си да навлязат в Панония, за да завладеят Дакия. „Потегляйки с армията си в поход, той се изправи срещу превратностите на съдбата“ (Ам. Марц. XXI, 5).

След внезапната смърт на Констанций Юлиан лесно завзел властта, разправил се с бившите привърженици на покойния император като едни наказал, а други - не. Всички евнуси, бръснари, готвачи и прочие прислужници-паразити били прогонени от императорския дворец; казал им да се махат, където им видят очите (Ам. Марц. XXII, 4).

„Горд от успехите си, Юлиан се почувства един вид свръхчовек. Щастливо се беше измъкнал от цял низ нещастия и изглеждаше така сякаш самата Фортуна с рога на изобилието в ръка му оказваше всевъзможни благоволения и предвещаваше слава на спокойно властващия над римския свят повелител. Към предишните му победи тя прибави още едно благо — това, че когато стана едноличен владетел на цялата империя, не му се наложи да се бори срещу вътрешни врагове, а и нито един варварски народ не напусна пределите на земите си. Всички народи, с присъщата на хората страст да упрекват миналото в грехове и обиди го прославяха в един глас“ (Ам. Марц. XXII, 9,1).

Юлиан влязъл в историята с прякора Отстъпник, тъй като направил сериозен опит да отвърне Римската империя от християнството.

„Той издаде ясни и определени укази, с които разреши да се откриват храмове, да се принасят жертви и да се възстановят култовете към боговете. За да придаде по-голяма сила на разпоредбите си, той извика в двореца си християнските епископи, намиращи се в постоянни раздори помежду си, и разкъсвания от многобройните ереси народ, и с приятелски тон започна да ги уговаря да забравят разприте си, каза, че враждите са уталожени и всеки спокойно може да служи на своята вяра, без никой да му забранява каквото и да било. Надяваше се, че по този начин свободата на вероизповеданието ще доведе до увеличаване на религиозните раздори и тогава нямаше да се страхува от единството на народа. Той знаеше от опит, че дори дивите животни не проявяват такава ярост, каквато проявяват християните във вътрешнорелигиозните си разногласия“ (Ам. Марц. XXII, 5,2-4).

Юлиан не преследвал християните, но забранил на реторите и учителите, които били привърженици на християнството, да се занимават с педагогическа дейност (Ам. Марц. ХХIII, 4,20).

Юлиан се опитвал да съедини философията с древната религия, да придаде на езическите култове една по-особена организация и да създаде нещо подобно на езическа църква, която би могла да конкурира християнската; той сякаш се опасявал, че с времето християнството може да се превърне в съперник на императорската власт.

Но към средата на IV в. езичеството вече се било изживяло. Което преди се смятало за важно и съществено, сега изглеждало ненужно и дори смешно. Въпреки че си оставал езичник, Амиан Марцелин отбелязал мимоходом този факт:

„Наричаха Юлиан не почитател на боговете, а прислужник на жреците, тъй като мнозина се присмиваха на честите му жертвоприношения. Тези насмешки достигаха до целта, защото в желанието си да покаже на всички своето усърдие, той носеше вместо жреците свещените предмети и отправяше молитви, обкръжен от тълпа жени. И макар всичко това да будеше у него негодувание, той пазеше мълчание, сдържайки гнева си, и продължаваше да извършва религиозните церемонии“ (Ам. Марц. XXII, 14, 3).

В 363 г. по време на поход срещу персите Юлиан умрял от получена рана. Запазвайки пълно спокойствие на духа, в предсмъртното си слово той казал, че не скърби за преждевременната си кончина, понеже споделя философското убеждение, че духът стои над тялото: „Прекланям се с благодарност пред вечния бог, че напускам земния свят не като жертва на тайни козни, не вследствие на жестока и продължителна болест, не умирам като осъден на смърт, а си отивам в разцвета на славата си. Поради предпазливост няма да назова името на моя наследник. Като честен син на отечеството искам след мен да дойде добър владетел“ (Ам. Марц. XVI, 1, 4).

След смъртта на Юлиан християнството отново взело надмощие над езичеството и християните-фанатици започвали яростно да разрушават и изгарят езическите светини в Дамаск, Ефес, Картаген и Александрия, но в Рим не посмели да докоснат нищо.