Валентинианова династия

Посещения: 9048

Индекс на статията

 

Публикува се по: Е. В. Фьодорова, Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

Icones imperatorvm romanorvm ex priscis numismatibus ad viuum delineatae and breui narratione historic 1645 14560045098

 


 

Валентиниан I

 

След смъртта на Юлиан, който не оставил наследници, войските провъзгласили за император Йовиан, млад човек от знатен произход; неговият знаменосец избягал при персите и съобщил на техния страшен владетел Сапор, че опасният му противник е мъртъв, а войските са избрали една сянка на императорската власт в лицето на Йовиан, нерешителен и слаб човек.

Римляните се озовали в толкова окаяно положение, че били принудени да сключат мирен договор с персите за срок от тридесет години.

Като цяло Йовиан бил доброжелателен, но слабообразован човек, бил привърженик на християнското учение, ленив и склонен към чревоугодничество, вино и сладострастие; този несериозен император скоро починал по неизвестни причини (Ам. Марц. XXV, 10).

Прахът на Йовиан бил изпратен в Константинопол, а междувременно армията пристигнала в Никея, главният град на Витиния (в Мала Азия — б. а.), където единодушно бил провъзгласен новият император - Валентиниан I, опитен военачалник, намиращ се по онова време в Анкира (дн. Анкара — б. а.). Тъй като изборът му не срещнал възражения и бил полезен за държавата, към Анкира тръгнали пратеници и в продължение на десет дни Римската империя нямала император.

Валентиниан пристигнал в Никея, но прекарал първия ден в дома си, без никой да го види, защото този ден — 29 февруари — се смятал за нещастен. Вечерта по съвет на префекта Салустий било обявено, че на следващия ден всички високопоставени и влиятелни лица под страх от смъртно наказание трябва да останат по домовете си и да не излизат на улицата.

На разсъмване войските се събрали (влиятелните лица останали по домовете си, както го изисквала заповедта — б. а.); Валентиниан се качил на високата трибуна и бил провъзгласен официално за император; веднага го облекли в подобаващи дрехи и положили на главата му корона.

Изведнъж се вдигнала страшна глъчка: войниците на висок глас искали той да си избере съуправител.

„Гръмките викове на цялата му войска изразявали голяма възбуда, така че възникнала опасност дръзката разпуснатост на воините да си пробие път навън. Най-много се страхувал от това самият Валентиниан. Но като издебнал подходящия момент, той тържествено вдигнал дясната си ръка с жест на господар, изпълнен с увереност в себе си, смело прекъснал неколцина от най-дръзките и произнесъл предварително подготвената си за случая реч. Повече никой не се обадил“ (Ам. Марц. XXVI, 2, 4-5).

Със сдържани изрази Валентиниан поблагодарил на войниците, че го избрали за император, макар самият той да не очаквал и да не се домогвал до подобно нещо. Съгласил се с исканията им да си избере съуправител, но не обещал да го направи веднага.

„След като завършил речта си, подсилена от неочаквано властния му тон, новият император си спечелил всеобщите симпатии; с мнението му се съгласили дори онези, които допреди малко издигали във възбудата си съвсем други искания. Обграден от орли и знамена, обкръжен с почит от воинските отреди от всички родове войски, Валентиниан, вече вдъхващ респект, бил съпроводен до двореца“ (Ам. Марц. XXVI, 2, 11).

„Скоро той свикал съвет на лицата с най-висок ранг и като се престорил, че е готов да следва не едноличната си воля, а здравия разум на другите, започнал да се съвещава с тях относно избора на съуправител. Всички пазели мълчание, единствено началникът на конницата Дагалайф (варварин, а не римлянин, както се вижда от името му — б. а.) дал прям и недвусмислен отговор: „Ако ти, добри ми господарю, обичаш роднините си — имаш брат, ако пък обичаш отечеството — тогава търси кого да облечеш в пурпур“ (Ам. Марц. XXVI, 4, 1).

Тези думи разгневили Валентиниан, но той си замълчал и когато на 28 март 364 г. пристигнал в Константинопол, провъзгласил за август брат си Валент, който му се подчинявал във всичко.

„В това време по границите на Римската държава, сякаш по даден знак, се вдигнали свирепите народи и се нахвърлили върху римските владения: аламаните грабели Галия и Реция, сарматите и квадите не оставяли на мира двете Панонии, пиктите, саксите, скотите и атакотите постоянно измъчвали Британия, австорианите и другите мавърски племена повече от обикновеното тревожели Африка, разбойническите шайки на готите опустошавали Тракия, персийският цар се опитвал да сложи ръка върху Армения“ (Ам. Марц. XXVI, 4, 5-6).

Новите императори обаче прекарали спокойно цялата зима в Константинопол и едва напролет потеглили към Нес (дн. Ниш в Сърбия — б. а.); там назначили командирите и поделили помежду си войските и столиците: Валентиниан заминал за Медиолан (дн. Милано — б. а.), а Валент се върнал в Константинопол.

През цялата 365 г. пограничните области на Римската империя тежко страдали от варварските нашествия.

Срещу аламаните бил изпратен Дагалайф.

В същото време на Изток вдигнал бунт един нов претендент за висшата власт — Юлиановият роднина Прокопий, но войските му изменили и той се простил с живота си.

След смъртта на Прокопий Валент и неговите поддръжници започнали жестоко следствие, което се изродило в същински терор.

„Под предлог, че трябва да се въдвори мир, сред всички класи на обществото започнал да се извършва жесток съд и хората проклинали нещастната победа, по-тежка от всяка война. И нямали край ужасните бедствия, докато самият император и приближените му не се наситили на злато и кръв“ (Ам. Марц. XXVI, 10, 9, 14).

На 21 юли 365 г. Римската империя била разтърсена от страшно земетресение.

Междувременно на Запад се водели много битки с варварите, в които римските войски понякога успявали да удържат големи победи; в битката при Каталунските полета (дн. Шалон на река Сона — б. а.) били убити шест хиляди германци, а четири хиляди били ранени.

Валентиниан имал обикновен произход (баща му някога търгувал с въжета в Панония — б. а.), бил опитен воин, а когато станал император, положил много усилия за укрепването на римските владения в Европа; по негова заповед на бреговете на Рейн били издигнати укрепления с дебели стени и кули.

В Рим се е запазил следният надпис в чест на Валентиниан:

„На владиката на римските закони, повелител на правосъдието и справедливостта, укротител на варварските народи, пазител на свободата, на нашия господар Флавий Валентиниан, най-храбрия и непобедим принцепс, постоянен август, Флавий Максим, високоблагороден мъж, предан на волята и величието му“ (ЛН, 234).

А в Рим, който отдавна престанал да бъде императорска резиденция и се превърнал в средище на голям брой християни, животът продължавал да си тече постарому: сменяли се градоначалниците; ако храната не стигала, простолюдието вдигало бунтове.

Когато градоначалник на Рим бил Вивенций, честен, спокоен и разумен човек, преселник от Панония, при когото храна имало в изобилие, възникнали вълнения от друг род: християните Дамаз и Урсин, обзети от жаждата да заемат епископското място в Рим, яростно се нахвърлили един срещу друг. Както казва Амиан Марцелин, „партиите се разделили и борбата стигнала до кръвопролитни схватки и бой на живот и смърт между техните привърженици. Като не могъл да направи нищо, Вивенций се принудил да напусне Рим. В това съревнование победил Дамаз, благодарение на усилията на подкрепящата го партия. От базиликата на Сицинин (дн. църквата Санта Мария Маджоре — б. а.), където се събирали християните, за един ден били изнесени 137 трупа, а освирепялото простолюдие едвам се укротило“ (Ам. Марц. XXVII, 3, 11-15).

Амиан Марцелин добавя и следните многозначителни думи, характеризиращи нравите на епископите:

„Като наблюдавам разкошните условия на живот в Рим, съм готов да призная, че хората, които се стремят към епископския сан, има за какво да се борят. Нали след достигането на този сан те ще живеят в благополучие, ще се обогатяват от волните пожертвувания на матроните, ще се разхождат във великолепни одежди и ще пътуват в прекрасни коли, ще устройват пирове, надминаващи с богатството на блюдата си императорската трапеза. Те биха могли да бъдат истински блажени, ако, презряли градския блясък, с който прикриват пороците си, започнеха да живеят по примера на някои провинциални пастири, които, задоволявайки се с проста храна и проявявайки умереност в пиенето, се обличат в най-прости одежди и свели надолу очи се възправят пред вечния бог като истински негови служители, като хора скромни и чисти“ (Ам. Марц. XXVII, 3, 14-15).

Валентиниан бил християнин, но по религиозните въпроси не проявявал никакъв фанатизъм; това му спечелило симпатиите както на езичниците, така и на християните.

Езичникът Амиан Марцелин се изказва с възхищение за това качество на Валентиниан:

„Славата на неговото управление се изразява в оная сдържаност, с която той се отнасял към религиозните раздори; никого не закачал, не казвал кое да се почита, а кое — не и не задължавал поданиците си да почитат онова, в което самият той вярвал; оставил тези работи в състоянието, в което ги бил заварил“ (Ам. Марц. XXX, 9, 5).

Широките народни маси на Римската империя — и езичниците, и християните — се задъхвали под тежестта на огромните налози и жестоко страдали от алчността на бирниците. „Упорито се говорело, че изнудванията се вършели с все по-възмутителна жестокост, но Валентиниан не знаел за това, сякаш ушите му били запушени с восък; той искал единствено да извлича печалба дори и от най-нищожни неща и мислел само за парите, които получавал; към всичко останало се отнасял с пълно безразличие“ (Ам. Марц. XXX, 5, 7).

Валентиниан водел целомъдрен начин на живот и това допринесло да се обуздае донякъде развратът, присъщ на императорския двор. Той не покровителствал прекалено своите роднини — те живеели с него в двореца, но заемали скромни държавни длъжности.

„От време на време Валентиниан си слагал маската на кротостта, но поради избухливия си нрав бил по-склонен към жестокост. Страстта му да причинява страдания била толкова голяма, че нямало случай да е избавил някого от смъртно наказание, макар и най-свирепите императори да оказвали от време на време подобна милост. Душата му била изпълнена със завист и, знаейки, че нерядко порокът приема формата на добродетел, лицемерно твърдял, че строгостта е съюзница на справедливата власт. Ненавиждал добре облечените, високообразованите, богатите и знатни хора, съзнателно подценявал смелите, за да може единствено той да се откроява на фона на останалите“ (Ам. Марц. XXX, 8, 2-10).

В края на живота си Валентиниан още повече освирепял.

„Хвърлял се от едно ужасно деяние към друго, сякаш тласкан по волята на вътрешни вълни и бури; когато губел самообладание, то гласът, походката, изражението и цвета на лицето му — всичко се променяло“ (Ам. Марц. XXIX, 3, 2).

Стигнал дотам, че заповядал да поставят до спалнята му две клетки със свирепи мечки-стръвници (Ам. Марц. XXIX, 3, 9).

Валентиниан I умрял на 17 октомври 375 г. от инсулт по време на едно от яростните си изстъпления.

 


 

Валент II

 

Valens aversВалент II бил по-младият брат на Валентиниан I, който го направил император с титлата август и през март 364 г. му поверил управлението на Изтока.

Амиан Марцелин характеризира Валент по следния начин: „Бил верен другар, наказвал строго честолюбивите домогвания, поддържал стриктно военната и гражданската дисциплина, охранявал най-добросъвестно провинциите, с особено старание смекчавал тежестта на данъците, не допускал никакво увеличение на налозите, бил снизходителен при събирането на недоборите, преследвал жестоко и безмилостно уличените в кражба на държавни средства управители на провинции. Изтокът не помни по-добър император в това отношение.

Бил слабообразован, нямал нито военно, нито хуманитарно образование. По природа бил ленив и нерешителен; в обноските си — груб и раздразнителен; охотно давал слух на доносите, без да различава истината от лъжата. Особено нетърпим ставал в случаите, когато престъпленията срещу величието му давали възможност да посяга на живота и имуществото на богатите хора; в стремежа си да се сдобие с големи богатства не признавал никакви скрупули$ (Ам. Марц. XXXI, 14, 1-6).

Срещу живота на Валент имало и покушения. „Но най-непростимото било, че той, с царско високомерие и без да прави никаква разлика, се нахвърлял с еднаква ярост както върху виновните, така и върху невинните; вината на някое лице още била под съмнение, а императорът вече нямал колебания относно наказанието. Случвало се хората да чуят присъдата си, без изобщо да знаят, че срещу тях е имало подозрения. Тази упорита предубеденост на Валент се подсилвала от неговото, както и на придворните му, сребролюбие; последните били постоянно нащрек и в редките случаи, когато от устата на императора се отронвала думата „милосърдие“, те наричали това слабост и още повече развращавали своя господар, носещ смъртта на върха на езика си; като свиреп ураган се нахвърляли срещу всичко и бързали да опустошат до основи най-богатите къщи. Всички интриганти имали свободен достъп до императора“ (Ам. Марц. XXIX, 1, 18-20).

В 371 г. терорът достигнал небивали размери. Във връзка с делото на Теодор, обвинен в тайно, домогване до върховната власт, били изтребени множество хора.

„Убийствата се извършвали пред очите на всички, сякаш колели добитък; били иззети множество ръкописи и купища книги и всичко това предали на огъня в присъствието на съдии. Макар в по-голямата си част това да били книги с литературно и правно съдържание, в желанието си да смекчат впечатлението от убийствата те ги домъкнали от най-различни къщи, обявявайки ги за забранени писания“ (Ам. Марц. XXIX, 1, 40-41).

„Резултатът от тези действия бил такъв, че в страха си пред подобни бедствия, хората от целия Изток започнали да изгарят собствените си библиотеки“ (Ам. Марц. XXIX, 2, 4).

В 367 г. Валентиниан I дал титлата август на своя син Грациан. След смъртта на Валентиниан Валент и Грациан управлявали заедно.

Грациан успял да победи германците. В същото време обаче готите опустошавали Тракия; тогава Валент решил да тръгне на поход срещу тях „като бързал да се изравни чрез някакво славно деяние с младия си племенник, чиято доблест го дразнела“ (Ам. Марц. XXXI, 12, 1).

През август 378 г. жадуващият за военни лаври Валент се приближил начело на голяма войска до тракийския град Адрианопол (намиращ се в европейската част на дн. Турция — б. а.); там трябвало да дойде с войските си и император Грациан, който предварително изпратил вежливо писмо до Валент с молба да не влиза в сражение с готите преди неговото пристигане.

„Накрая обаче победил злощастният опърничав нрав на Валент и лъстивите речи на някои негови придворни, които го съветвали да пристъпи незабавно към военни действия, без да чака пристигането на Грациан, за да не може последният да си присвои част от славата“ (Ам. Марц. XXXI, 12, 7).

Валент заповядал на войските си да влязат в бой с готите.

500px Battle of Adrianople 378 en.svg„Като мълния се спуснала готската конница от стръмните планини и се понесла в стремителна атака, помитайки всичко по пътя си. От всички страни се разнесло дрънкане на оръжие и полетели стрели. С невероятна ярост Белона, богинята на войната, надала боен вик, вещаещ гибел за римляните. Битката се разраствала като пожар и ужас обземал воините, когато виждали как копията и стрелите на варварите пронизвали по няколко човека наведнъж. Най-накрая двете войски се сблъскали една с друга, като два кораба сред развълнувано море, и започнали взаимно да се притискат. Но когато варварите настъпили с цялата си мощ, римските редици били разкъсани и пометени от напора им като речна преграда. Римските войски се оказали толкова плътно притиснати, че не можели даже да развъртят и пуснат в ход мечовете си. Облаци прах закрили с непрогледна пелена небето, откъдето, сякаш като ехо, се донасяли страшните вопли. Отвсякъде летели смъртоносни стрели, които лесно улучвали целта си, защото не се виждали и било трудно да се предпазиш от тях. Вкопчени един в друг, враговете се търкаляли по земята и цялата равнина се покрила с труповете на убитите. Отвсякъде се разнасяли стоновете на умиращите и смъртно ранените, будейки ужас в душите. Всичко наоколо се покрило с черна кръв, навсякъде се извисявали камари от трупове, а живите тъпчели мъртвите тела. Безмилостното слънце изгаряло с лъчите си изтощените от глад и жажда и обременени с оръжие римляни. Най-сетне, под натиска на варварската сила, римските редици изпаднали в пълен безпорядък и воините се обърнали към последната си възможност: хукнали да бягат, накъдето им видят очите.

Докато римските воини търсели спасение в неведоми места, император Валент, попаднал във водовъртежа на целия този ужас, избягал от бойното поле, проправяйки си с големи усилия път сред купчините мъртви тела.

Със светещи от ярост очи варварите настъпвали след римляните, чиято кръв вече леденеела в жилите им. Варварите съкрушавали всяка съпротива и не проявявали никаква милост към предаващите се. Пътищата били задръстени от ранени, а равнината осеяна с трупове на коне и хора.

Безлунната нощ сложила край на тези невъзстановими загуби, които стрували толкова скъпо на Римската империя.

Късно вечерта, императорът, който се намирал сред войниците, бил тежко ранен от една стрела и издъхнал; после никъде не открили тялото му“ (Ам. Марц. XXXI, 12, 17-13, 12).

Говорело се, че приближените на Валент го били отнесли още жив на втория етаж в една къща, но варварите обкръжили дома и го подпалили; всички, които се намирали вътре, загинали (Ам. Марц. XXXI, 13, 19).

Готите обсадили Адрианопол, но не могли да го превземат и отстъпили. Като се съединили с аланите и хуните, те се отправили към Константинопол, „чиито огромни богатства разпалвали грабителските им инстинкти. Но когато пред очите им се възправили безкрайно дългите крепостни стени, величествените сгради, недостъпните прелести на императорската столица, многолюдното население и проливът между моретата около града, постепенно устремът им отслабнал. В онези дни Юлий, магистър на армията, разположена на отсамната страна на Тибър, предприел решителни действия, които спасили положението. Когато разбрал за нещастията, станали в Тракия, той тайно заповядал на своите командири (а те били римляни, доста рядко явление за онова време — IV в. — б. а.) да извикат в едно и също време всички готи, намиращи се на служба в римската армия и разпределени по различни градове и укрепления, уж за да им връчат заплатите, а всъщност да ги убият. Това разумно разпореждане било изпълнено незабавно, без много шум и благодарение на него източните провинции били спасени от велики бедствия“ (Ам. Марц. XXXI, 16, 8).

 


 

Грациан

 

Грациан бил син на Валентиниан I. В периода 367–375 г. бил съуправител на баща си и на чичо си Валент, а в 375–378 г. управлявал заедно с чичо си и с по-малкия си брат Валентиниан II. В 378–379 г. управлявал заедно с брат си, а от 379 г. — с брат си и с Теодосий I.

В Остия, близо до Рим, е намерен следният надпис, датиращ от 379–383 г.:

„По време на процъфтяването на властта на тримата ни господари и августи Грациан, Валентиниан и Теодосий, велики принцепси, Аниций Авхений Бас, най-достоен мъж, проконсул на Кампания, притежаващ императорска съдебна власт, върна прежната устойчивост и покри с покрив термите, будещи отвращение с грозните си развалини и хвърлящи в страх и трепет миещите се хора със застрашително надвесените си каменни блокове, като разчисти развалините на древността и подобри облика на града“ (ЛН, 243).

Амиан Марцелин казва за Грациан следното:

„Това бил един млад, много надарен, красноречив, сдържан, войнствен и същевременно благ човек; той би могъл да тръгне по стъпките на най-добрите императори от миналото, ако не била склонността му към развлечения, която, под развращаващото влияние на обкръжаващите го лица, го превърнала в празен безделник, какъвто бил император Комод, но без неговата свирепост. Както Комод, който бил свикнал да убива с копия диви животни в присъствието на зрители и изпадал в нечовешки възторг, ако сполучел да убие сто лъва, пуснати едновременно на амфитеатралната арена, поразявайки ги с всяка стрела от първия път, така и Грациан убивал със страст различни хищници в специално заградени за целта места. На много сериозни неща не обръщал никакво внимание и то във време, когато властта дори и да се намирала в ръцете на Марк Аврелий, то едва ли и той самият би се справил с тежките бедствия на държавата, в случай че нямал равностойни помощници и съветници“ (Ам. Марц. XXXI, 10,18).

Аврелий Виктор казва следното:

„Грациан притежавал образованост над средното равнище, съчинявал стихове, изразявал се красиво, добре се справял с контроверзиите (особен вид риторически упражнения, при които противниците трябвало да отстояват две противоположни твърдения — б. а.)“ (Авр. Викт. Извл. XLVII).

„Грациан пренебрегвал военното дело и вместо старата римска войска предпочитал малките алански отреди, които наемал срещу много пари; дотолкова се увличал в общуването си с варварите и едва ли не в дружбата си с тях, че понякога заставал пред народа, облечен във варварски дрехи, с което си навлякъл омразата на войниците“ (Авр. Викт. Извл. XLVII).

Грациан бил толкова ревностен християнин, че в 383 г. нанесъл съкрушителен удар на всички езически култове като издал строга заповед за конфискация на цялото имущество, което принадлежало на храмовете на древните римски богове.

В 383 г. в Британия избухнал бунт и испанецът Магн Максим бил провъзгласен за император. Грациан се намирал по това време в Паризии (дн. Париж — б. а.). Магн Максим започнал настъпление към Галия. Галските войски изменили на Грациан и той потърсил спасение в бягството, но на 25 август бил убит. Всичко станало толкова бързо, че император Теодосий I не успял да му се притече на помощ.

Грациан загинал внезапно, без да остави наследници, но той имал съуправител в лицето на Теодосий I, под чиято власт се намирала източната част на Римската империя.

 


 

Валентиниан II

 

399px Statue of emperor Valentinian IIВалентиниан II бил син на Валентиниан I и на втората му жена Юстина; той получил титлата август след смъртта на баща си на 22 ноември 375 г., когато бил едва четиригодишен.

Когато в 383 г. Магн Максим завзел властта в Италия, а неудачникът Грациан бил убит, Юстина успяла да избяга заедно с Валентиниан II в Тесалоники (дн. Солун в Северна Гърция — б. а.) при Теодосий.

След гибелта на Магн Максим в 388 г. Валентиниан II се завърнал заедно с майка си в Медиолан (дн. Милано — б. а.) като август на Запада.

Най-могъщият човек в Италия по онова време бил франкът Арбогаст, назначен на императорска служба и заемащ висок военен пост. Историкът Зосим (IV, 53) казва за него следното:

„Виждайки, че войниците му се покоряват, и, бидейки забележителен човек, благодарение на своята сила, военните си познания и презрението си към парите, той се сдобил с голямо могъщество. Държал се свободно дори с императора и не давал да се прави нещо, което смятал за неправилно и вредно. Валентиниан трудно понасял това негово поведение и често му възразявал, но всичко било напразно, тъй като Арбогаст имал обичта и подкрепата на войниците. Когато веднъж Арбогаст се приближил към императорския трон, Валентиниан, който не можел да понася повече подчиненото си положение, му отправил гневен поглед и му подал документ, с който го освобождавал от длъжност. Онзи го прочел и рекъл: „Не ти си ми дал властта и не ти ще ми я отнемеш.“ Като казал това, скъсал документа, хвърлил го на пода и си тръгнал“ (Христоматия по история на древния Рим [Хрестоматия по истории древнего Рима. Под ред. С. Л. Утченко. М., 1962, с. 617]).

Няколко дни по-късно Валентиниан II бил намерен мъртъв в двореца си, а Арбогаст разпространил слуха, че императорът сам сложил край на живота си. Това станало през май 392 г.

Всемогъщият Арбогаст не си направил труда да завземе императорската власт, а я дал в ръцете на висшия чиновник и оратор Евгений.

За да се задържи на власт, християнинът Евгений предоставил почти пълна свобода на изключително влиятелния римски сенатор Никомах Флавиан, макар последният да бил привърженик на езичеството.

Никомах Флавиан веднага възстановил култовете не само към римските, но и към чуждите богове; принасял жертви на египетската Изида и на малоазийската Велика Майка на боговете. Евгений върнал на римските езичници цялото имущество на храмовете, отнето им от Грациан в 383 г.

Никомах Флавиан бил не само изтъкнат политически деец, но и писател: той посветил историческото си съчинение „Анали“ на императора на Изтока Теодосий I, официален съуправител на Грациан от 378 г.

Теодосий тръгнал с войските си срещу Арбогаст и Евгений, в чиито ръце се намирал Рим . В 394 г. в битката при Аквилея (в Северна Италия — б. а.) Теодосий удържал победа. Евгений бил взет в плен и убит. Арбогаст се самоубил. Никомах Флавиан (може би въпреки волята на Теодосий — б. а.) също загинал от насилствена смърт.

Много години по-късно, в 431 г., императорите Теодосий II и Валентиниан III реабилитирали честта на Никомах Флавиан; до нас е достигнал във вид на надпис оригиналният текст на този официален документ, чийто език представлява образец на канцеларския стил — претрупан и трудноразбираем; в V в. римляните вече били загубили яснотата на мисълта и лаконичността на формата:

„Императорите Цезари Флавий Теодосий и Флавий Плацид Валентиниан, постоянни августи, поздравяват своя сенат.

Ние смятаме, че защитаването на възстановената чест на славните и прочути държавни мъже против превратностите на хорската участ и възстановяването навеки паметта на загиналия представлява в известна степен реабилитиране на нещастния му жребий, който се смята за предварително предопределен от присъдата и за пратено свише поражение на доблестните качества.

Въз основа на добро и щастливо предзнаменование вие, бащи сенатори, заедно с нас, естествено, разбирате, че е знак на уважение към нашия божествен дядо (към император Теодосий I - б. а.) всичко това, което ние отменяме в името на възстановяването на предишната славна чест и святата памет у всички за Никомах Флавиан. Ако той (Теодосий I — б. а.) е пожелал да бъде съхранен за вас този, който живее заедно с нас (синът на Никомах Флавиан — б. а.), а мнозина от вас помнят, какво е казал Теодосий (подразбира се, че Теодосий I е изразил ясно желанието си да бъде запазен животът на сина на Никомах Флавиан — б. а.), то нека да върнем надписите върху паметниците на неговата (на Никомах Флавиан — б. а.) доблест, за да смятате, че е било далеч от волята на принцепса му (Теодосий I - б. а.) всичко онова, което е било допуснато спрямо него (към Никомах Флавиан - б. а.) поради сляпо обвинение. Великото благоволение на императора (Теодосий I — б. а.), излято върху Никомах Флавиан стигнало дотам, че императорът пожелал Никомах Флавиан да му посвети на него, на императора, своите „Анали“, породи завистта на недостойните хора. Но именно затова вие, бащи сенатори, не толкова заради паметта на Никомах Флавиан, колкото заради нас направихте повече, отколкото всички, за да изкажем справедлива благодарност за вашата тактичност, та да не изглежда, че ние по чуждо убеждение, а не по собствено желание сме направили нещо за възстановяването на честта му.

И така, радвайте се, бащи сенатори, заедно с нас на най-хубавото деяние на нашето управление, на това, че заедно с нас вие преразглеждате предишните мнения, и одобрявайте възвърнатата вам и на отечеството памет и чест на този сенатор, благодарение на когото вие станахте още по-прочути и процъфтявате тук сред потомците му, благодарение на същото това уважение“ (ЛH, 251).

 

 

X

Right Click

No right click