Валентинианова династия - Валентиниан I

Посещения: 9047

Индекс на статията

 

Валентиниан I

 

След смъртта на Юлиан, който не оставил наследници, войските провъзгласили за император Йовиан, млад човек от знатен произход; неговият знаменосец избягал при персите и съобщил на техния страшен владетел Сапор, че опасният му противник е мъртъв, а войските са избрали една сянка на императорската власт в лицето на Йовиан, нерешителен и слаб човек.

Римляните се озовали в толкова окаяно положение, че били принудени да сключат мирен договор с персите за срок от тридесет години.

Като цяло Йовиан бил доброжелателен, но слабообразован човек, бил привърженик на християнското учение, ленив и склонен към чревоугодничество, вино и сладострастие; този несериозен император скоро починал по неизвестни причини (Ам. Марц. XXV, 10).

Прахът на Йовиан бил изпратен в Константинопол, а междувременно армията пристигнала в Никея, главният град на Витиния (в Мала Азия — б. а.), където единодушно бил провъзгласен новият император - Валентиниан I, опитен военачалник, намиращ се по онова време в Анкира (дн. Анкара — б. а.). Тъй като изборът му не срещнал възражения и бил полезен за държавата, към Анкира тръгнали пратеници и в продължение на десет дни Римската империя нямала император.

Валентиниан пристигнал в Никея, но прекарал първия ден в дома си, без никой да го види, защото този ден — 29 февруари — се смятал за нещастен. Вечерта по съвет на префекта Салустий било обявено, че на следващия ден всички високопоставени и влиятелни лица под страх от смъртно наказание трябва да останат по домовете си и да не излизат на улицата.

На разсъмване войските се събрали (влиятелните лица останали по домовете си, както го изисквала заповедта — б. а.); Валентиниан се качил на високата трибуна и бил провъзгласен официално за император; веднага го облекли в подобаващи дрехи и положили на главата му корона.

Изведнъж се вдигнала страшна глъчка: войниците на висок глас искали той да си избере съуправител.

„Гръмките викове на цялата му войска изразявали голяма възбуда, така че възникнала опасност дръзката разпуснатост на воините да си пробие път навън. Най-много се страхувал от това самият Валентиниан. Но като издебнал подходящия момент, той тържествено вдигнал дясната си ръка с жест на господар, изпълнен с увереност в себе си, смело прекъснал неколцина от най-дръзките и произнесъл предварително подготвената си за случая реч. Повече никой не се обадил“ (Ам. Марц. XXVI, 2, 4-5).

Със сдържани изрази Валентиниан поблагодарил на войниците, че го избрали за император, макар самият той да не очаквал и да не се домогвал до подобно нещо. Съгласил се с исканията им да си избере съуправител, но не обещал да го направи веднага.

„След като завършил речта си, подсилена от неочаквано властния му тон, новият император си спечелил всеобщите симпатии; с мнението му се съгласили дори онези, които допреди малко издигали във възбудата си съвсем други искания. Обграден от орли и знамена, обкръжен с почит от воинските отреди от всички родове войски, Валентиниан, вече вдъхващ респект, бил съпроводен до двореца“ (Ам. Марц. XXVI, 2, 11).

„Скоро той свикал съвет на лицата с най-висок ранг и като се престорил, че е готов да следва не едноличната си воля, а здравия разум на другите, започнал да се съвещава с тях относно избора на съуправител. Всички пазели мълчание, единствено началникът на конницата Дагалайф (варварин, а не римлянин, както се вижда от името му — б. а.) дал прям и недвусмислен отговор: „Ако ти, добри ми господарю, обичаш роднините си — имаш брат, ако пък обичаш отечеството — тогава търси кого да облечеш в пурпур“ (Ам. Марц. XXVI, 4, 1).

Тези думи разгневили Валентиниан, но той си замълчал и когато на 28 март 364 г. пристигнал в Константинопол, провъзгласил за август брат си Валент, който му се подчинявал във всичко.

„В това време по границите на Римската държава, сякаш по даден знак, се вдигнали свирепите народи и се нахвърлили върху римските владения: аламаните грабели Галия и Реция, сарматите и квадите не оставяли на мира двете Панонии, пиктите, саксите, скотите и атакотите постоянно измъчвали Британия, австорианите и другите мавърски племена повече от обикновеното тревожели Африка, разбойническите шайки на готите опустошавали Тракия, персийският цар се опитвал да сложи ръка върху Армения“ (Ам. Марц. XXVI, 4, 5-6).

Новите императори обаче прекарали спокойно цялата зима в Константинопол и едва напролет потеглили към Нес (дн. Ниш в Сърбия — б. а.); там назначили командирите и поделили помежду си войските и столиците: Валентиниан заминал за Медиолан (дн. Милано — б. а.), а Валент се върнал в Константинопол.

През цялата 365 г. пограничните области на Римската империя тежко страдали от варварските нашествия.

Срещу аламаните бил изпратен Дагалайф.

В същото време на Изток вдигнал бунт един нов претендент за висшата власт — Юлиановият роднина Прокопий, но войските му изменили и той се простил с живота си.

След смъртта на Прокопий Валент и неговите поддръжници започнали жестоко следствие, което се изродило в същински терор.

„Под предлог, че трябва да се въдвори мир, сред всички класи на обществото започнал да се извършва жесток съд и хората проклинали нещастната победа, по-тежка от всяка война. И нямали край ужасните бедствия, докато самият император и приближените му не се наситили на злато и кръв“ (Ам. Марц. XXVI, 10, 9, 14).

На 21 юли 365 г. Римската империя била разтърсена от страшно земетресение.

Междувременно на Запад се водели много битки с варварите, в които римските войски понякога успявали да удържат големи победи; в битката при Каталунските полета (дн. Шалон на река Сона — б. а.) били убити шест хиляди германци, а четири хиляди били ранени.

Валентиниан имал обикновен произход (баща му някога търгувал с въжета в Панония — б. а.), бил опитен воин, а когато станал император, положил много усилия за укрепването на римските владения в Европа; по негова заповед на бреговете на Рейн били издигнати укрепления с дебели стени и кули.

В Рим се е запазил следният надпис в чест на Валентиниан:

„На владиката на римските закони, повелител на правосъдието и справедливостта, укротител на варварските народи, пазител на свободата, на нашия господар Флавий Валентиниан, най-храбрия и непобедим принцепс, постоянен август, Флавий Максим, високоблагороден мъж, предан на волята и величието му“ (ЛН, 234).

А в Рим, който отдавна престанал да бъде императорска резиденция и се превърнал в средище на голям брой християни, животът продължавал да си тече постарому: сменяли се градоначалниците; ако храната не стигала, простолюдието вдигало бунтове.

Когато градоначалник на Рим бил Вивенций, честен, спокоен и разумен човек, преселник от Панония, при когото храна имало в изобилие, възникнали вълнения от друг род: християните Дамаз и Урсин, обзети от жаждата да заемат епископското място в Рим, яростно се нахвърлили един срещу друг. Както казва Амиан Марцелин, „партиите се разделили и борбата стигнала до кръвопролитни схватки и бой на живот и смърт между техните привърженици. Като не могъл да направи нищо, Вивенций се принудил да напусне Рим. В това съревнование победил Дамаз, благодарение на усилията на подкрепящата го партия. От базиликата на Сицинин (дн. църквата Санта Мария Маджоре — б. а.), където се събирали християните, за един ден били изнесени 137 трупа, а освирепялото простолюдие едвам се укротило“ (Ам. Марц. XXVII, 3, 11-15).

Амиан Марцелин добавя и следните многозначителни думи, характеризиращи нравите на епископите:

„Като наблюдавам разкошните условия на живот в Рим, съм готов да призная, че хората, които се стремят към епископския сан, има за какво да се борят. Нали след достигането на този сан те ще живеят в благополучие, ще се обогатяват от волните пожертвувания на матроните, ще се разхождат във великолепни одежди и ще пътуват в прекрасни коли, ще устройват пирове, надминаващи с богатството на блюдата си императорската трапеза. Те биха могли да бъдат истински блажени, ако, презряли градския блясък, с който прикриват пороците си, започнеха да живеят по примера на някои провинциални пастири, които, задоволявайки се с проста храна и проявявайки умереност в пиенето, се обличат в най-прости одежди и свели надолу очи се възправят пред вечния бог като истински негови служители, като хора скромни и чисти“ (Ам. Марц. XXVII, 3, 14-15).

Валентиниан бил християнин, но по религиозните въпроси не проявявал никакъв фанатизъм; това му спечелило симпатиите както на езичниците, така и на християните.

Езичникът Амиан Марцелин се изказва с възхищение за това качество на Валентиниан:

„Славата на неговото управление се изразява в оная сдържаност, с която той се отнасял към религиозните раздори; никого не закачал, не казвал кое да се почита, а кое — не и не задължавал поданиците си да почитат онова, в което самият той вярвал; оставил тези работи в състоянието, в което ги бил заварил“ (Ам. Марц. XXX, 9, 5).

Широките народни маси на Римската империя — и езичниците, и християните — се задъхвали под тежестта на огромните налози и жестоко страдали от алчността на бирниците. „Упорито се говорело, че изнудванията се вършели с все по-възмутителна жестокост, но Валентиниан не знаел за това, сякаш ушите му били запушени с восък; той искал единствено да извлича печалба дори и от най-нищожни неща и мислел само за парите, които получавал; към всичко останало се отнасял с пълно безразличие“ (Ам. Марц. XXX, 5, 7).

Валентиниан водел целомъдрен начин на живот и това допринесло да се обуздае донякъде развратът, присъщ на императорския двор. Той не покровителствал прекалено своите роднини — те живеели с него в двореца, но заемали скромни държавни длъжности.

„От време на време Валентиниан си слагал маската на кротостта, но поради избухливия си нрав бил по-склонен към жестокост. Страстта му да причинява страдания била толкова голяма, че нямало случай да е избавил някого от смъртно наказание, макар и най-свирепите императори да оказвали от време на време подобна милост. Душата му била изпълнена със завист и, знаейки, че нерядко порокът приема формата на добродетел, лицемерно твърдял, че строгостта е съюзница на справедливата власт. Ненавиждал добре облечените, високообразованите, богатите и знатни хора, съзнателно подценявал смелите, за да може единствено той да се откроява на фона на останалите“ (Ам. Марц. XXX, 8, 2-10).

В края на живота си Валентиниан още повече освирепял.

„Хвърлял се от едно ужасно деяние към друго, сякаш тласкан по волята на вътрешни вълни и бури; когато губел самообладание, то гласът, походката, изражението и цвета на лицето му — всичко се променяло“ (Ам. Марц. XXIX, 3, 2).

Стигнал дотам, че заповядал да поставят до спалнята му две клетки със свирепи мечки-стръвници (Ам. Марц. XXIX, 3, 9).

Валентиниан I умрял на 17 октомври 375 г. от инсулт по време на едно от яростните си изстъпления.

 

X

Right Click

No right click