Индекс на статията
Валент II
Валент II бил по-младият брат на Валентиниан I, който го направил император с титлата август и през март 364 г. му поверил управлението на Изтока.
Амиан Марцелин характеризира Валент по следния начин: „Бил верен другар, наказвал строго честолюбивите домогвания, поддържал стриктно военната и гражданската дисциплина, охранявал най-добросъвестно провинциите, с особено старание смекчавал тежестта на данъците, не допускал никакво увеличение на налозите, бил снизходителен при събирането на недоборите, преследвал жестоко и безмилостно уличените в кражба на държавни средства управители на провинции. Изтокът не помни по-добър император в това отношение.
Бил слабообразован, нямал нито военно, нито хуманитарно образование. По природа бил ленив и нерешителен; в обноските си — груб и раздразнителен; охотно давал слух на доносите, без да различава истината от лъжата. Особено нетърпим ставал в случаите, когато престъпленията срещу величието му давали възможност да посяга на живота и имуществото на богатите хора; в стремежа си да се сдобие с големи богатства не признавал никакви скрупули$ (Ам. Марц. XXXI, 14, 1-6).
Срещу живота на Валент имало и покушения. „Но най-непростимото било, че той, с царско високомерие и без да прави никаква разлика, се нахвърлял с еднаква ярост както върху виновните, така и върху невинните; вината на някое лице още била под съмнение, а императорът вече нямал колебания относно наказанието. Случвало се хората да чуят присъдата си, без изобщо да знаят, че срещу тях е имало подозрения. Тази упорита предубеденост на Валент се подсилвала от неговото, както и на придворните му, сребролюбие; последните били постоянно нащрек и в редките случаи, когато от устата на императора се отронвала думата „милосърдие“, те наричали това слабост и още повече развращавали своя господар, носещ смъртта на върха на езика си; като свиреп ураган се нахвърляли срещу всичко и бързали да опустошат до основи най-богатите къщи. Всички интриганти имали свободен достъп до императора“ (Ам. Марц. XXIX, 1, 18-20).
В 371 г. терорът достигнал небивали размери. Във връзка с делото на Теодор, обвинен в тайно, домогване до върховната власт, били изтребени множество хора.
„Убийствата се извършвали пред очите на всички, сякаш колели добитък; били иззети множество ръкописи и купища книги и всичко това предали на огъня в присъствието на съдии. Макар в по-голямата си част това да били книги с литературно и правно съдържание, в желанието си да смекчат впечатлението от убийствата те ги домъкнали от най-различни къщи, обявявайки ги за забранени писания“ (Ам. Марц. XXIX, 1, 40-41).
„Резултатът от тези действия бил такъв, че в страха си пред подобни бедствия, хората от целия Изток започнали да изгарят собствените си библиотеки“ (Ам. Марц. XXIX, 2, 4).
В 367 г. Валентиниан I дал титлата август на своя син Грациан. След смъртта на Валентиниан Валент и Грациан управлявали заедно.
Грациан успял да победи германците. В същото време обаче готите опустошавали Тракия; тогава Валент решил да тръгне на поход срещу тях „като бързал да се изравни чрез някакво славно деяние с младия си племенник, чиято доблест го дразнела“ (Ам. Марц. XXXI, 12, 1).
През август 378 г. жадуващият за военни лаври Валент се приближил начело на голяма войска до тракийския град Адрианопол (намиращ се в европейската част на дн. Турция — б. а.); там трябвало да дойде с войските си и император Грациан, който предварително изпратил вежливо писмо до Валент с молба да не влиза в сражение с готите преди неговото пристигане.
„Накрая обаче победил злощастният опърничав нрав на Валент и лъстивите речи на някои негови придворни, които го съветвали да пристъпи незабавно към военни действия, без да чака пристигането на Грациан, за да не може последният да си присвои част от славата“ (Ам. Марц. XXXI, 12, 7).
Валент заповядал на войските си да влязат в бой с готите.
„Като мълния се спуснала готската конница от стръмните планини и се понесла в стремителна атака, помитайки всичко по пътя си. От всички страни се разнесло дрънкане на оръжие и полетели стрели. С невероятна ярост Белона, богинята на войната, надала боен вик, вещаещ гибел за римляните. Битката се разраствала като пожар и ужас обземал воините, когато виждали как копията и стрелите на варварите пронизвали по няколко човека наведнъж. Най-накрая двете войски се сблъскали една с друга, като два кораба сред развълнувано море, и започнали взаимно да се притискат. Но когато варварите настъпили с цялата си мощ, римските редици били разкъсани и пометени от напора им като речна преграда. Римските войски се оказали толкова плътно притиснати, че не можели даже да развъртят и пуснат в ход мечовете си. Облаци прах закрили с непрогледна пелена небето, откъдето, сякаш като ехо, се донасяли страшните вопли. Отвсякъде летели смъртоносни стрели, които лесно улучвали целта си, защото не се виждали и било трудно да се предпазиш от тях. Вкопчени един в друг, враговете се търкаляли по земята и цялата равнина се покрила с труповете на убитите. Отвсякъде се разнасяли стоновете на умиращите и смъртно ранените, будейки ужас в душите. Всичко наоколо се покрило с черна кръв, навсякъде се извисявали камари от трупове, а живите тъпчели мъртвите тела. Безмилостното слънце изгаряло с лъчите си изтощените от глад и жажда и обременени с оръжие римляни. Най-сетне, под натиска на варварската сила, римските редици изпаднали в пълен безпорядък и воините се обърнали към последната си възможност: хукнали да бягат, накъдето им видят очите.
Докато римските воини търсели спасение в неведоми места, император Валент, попаднал във водовъртежа на целия този ужас, избягал от бойното поле, проправяйки си с големи усилия път сред купчините мъртви тела.
Със светещи от ярост очи варварите настъпвали след римляните, чиято кръв вече леденеела в жилите им. Варварите съкрушавали всяка съпротива и не проявявали никаква милост към предаващите се. Пътищата били задръстени от ранени, а равнината осеяна с трупове на коне и хора.
Безлунната нощ сложила край на тези невъзстановими загуби, които стрували толкова скъпо на Римската империя.
Късно вечерта, императорът, който се намирал сред войниците, бил тежко ранен от една стрела и издъхнал; после никъде не открили тялото му“ (Ам. Марц. XXXI, 12, 17-13, 12).
Говорело се, че приближените на Валент го били отнесли още жив на втория етаж в една къща, но варварите обкръжили дома и го подпалили; всички, които се намирали вътре, загинали (Ам. Марц. XXXI, 13, 19).
Готите обсадили Адрианопол, но не могли да го превземат и отстъпили. Като се съединили с аланите и хуните, те се отправили към Константинопол, „чиито огромни богатства разпалвали грабителските им инстинкти. Но когато пред очите им се възправили безкрайно дългите крепостни стени, величествените сгради, недостъпните прелести на императорската столица, многолюдното население и проливът между моретата около града, постепенно устремът им отслабнал. В онези дни Юлий, магистър на армията, разположена на отсамната страна на Тибър, предприел решителни действия, които спасили положението. Когато разбрал за нещастията, станали в Тракия, той тайно заповядал на своите командири (а те били римляни, доста рядко явление за онова време — IV в. — б. а.) да извикат в едно и също време всички готи, намиращи се на служба в римската армия и разпределени по различни градове и укрепления, уж за да им връчат заплатите, а всъщност да ги убият. Това разумно разпореждане било изпълнено незабавно, без много шум и благодарение на него източните провинции били спасени от велики бедствия“ (Ам. Марц. XXXI, 16, 8).
