Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992

 

I. Основаване на Принципата

 

C Гай Юлий Октавиан, по-късния Август, започва нова и решаваща фаза в римската история. Неговото историческо дело образува пресечна точка между господстващата дотогава републиканска форма на държавно управление и постепенно изграждащия се принципат. Като никой друг римлянин преди него, той успял да повлияе решително върху проблемите и предизвикателствата на своето време, оттук — и да положи своя отпечатък върху епохата, в която живял.

Октавиан поел по пътя на крайно необикновена политическа кариера (с кресло и право на глас в сената наред с консуларите, пропреторска власт), което в много отношения напомня на живота на Сципион Африкански или Помпей Велики (Suet. Aug. 26, I; Cass. Dio XIVI, 29), с енергични и решителни действия след убийството на Гай Юлий Цезар, малко след първата си обществена проява в Рим (на мартенските иди през 44 г. пр. н. е.).

Под егидата на името и авторитета на своя починал и обожествен през 42 г. пр. н. е. осиновител (С. Julius Caesar divi filius), от когото наследил огромни финансови ресурси, значителна военна клиентела и голям престиж сред градското население на Рим, младият Цезар — както бил наричан от своите привърженици — започнал борбата си за власт в държавата. Защото делото на Цезар не било унищожено след смъртта му. Надеждата на съзаклятниците, че републиканската държавна форма би могла да бъде съживена, не се изпълнила. Нито градският плебс на Рим нито водещите сенатори се присъединили към Брут и Касий — както често ставало в тази епоха — окончателно решение по този въпрос трябвало да бъде взето с оръжие (Appian III, 90; Cass. Dio XLVI, 45–47).

В съюз с бившите цезарианци Антоний и Лепид (основан е през 43 г. пр. н. е. II триумвират rеipublicae constituendae) Октавиан поел борбата против верните на сената убийци на Цезар — Брут, Касий и техните привърженици, но преди това отстранил вътрешнополитическата опозиция посредством проскрипции (смъртта на Цицерон; Suet. Aug. 27; Plut. Anton. 19; Appian IV, 4, 6, 7, 14; Cass, Dio ХLVII, 14).

След битката при Филипи (42 г. пр. н. е.), която се превърнала в символ на залеза на Римската република, победителите разделили държавата помежду си. Докато Антоний, чиято власт била в апогея си, поел управлението на Изтока, Октавиан получил най-важните провинции на Запад, включително и Италия (Vell. Pdt. II, 76, 3 Cass. Dio ХLVIII, 28, 4; Liv. per. 127). Там той се установил и погрижил да засели ветераните от гражданските войни, като по този начин увеличил клиентелата си, това щяло да се окаже от решаващо значение за бъдещето на Октавиан (Suet. Aug. 13, 3; Appian V, 3; Cass. Dio XLVIII, 2 sqq.).

Когато се влошили отношенията му с Антоний, Октавиан се заел да проправя път на национално-римската традиция и така започнал идеологическата офанзива против получилия известност като ориентал Антоний, който бил представян пред римската общественост за лакей на египетската кралица Клеопатра. Преди това бил свален от власт Лепид, който излязъл от триумвирата. Управлението на двамата — Антоний и Октавиан — продължило до битката при Акциум (31 г. пр. н. е.), когато Октавиан, подпомогнат военно от Запада, победил Антоний и съюзницата му Клеопатра (Vell. Pat. II, 85; Plut. Anton. 65 sqq.; Florus II, 21, 6–8). Ако Филипи означавал окончателното поражение на републиката, то Акциум отбелязвал началото на Принципата. Защото въпреки предаването на всички пълномощия, с което формално републиката била възстановена, на паметното заседание на сената от 16. I. 27 г. пр. н. е. Октавиан получил почетната титла Август, а заедно с нея — и поканата да задържи и за в бъдеще властта в държавата.

От този момент нататък се взимали все повече решения в чест на Август; те били внасяни от станалия угодлив сенат и одобрявани от контролираното народно събрание. Многобройните пълномощия за властта на Октавиан достигнали мащаби, надхвърлящи границите на формално все още действащия републикански строй (23 г. пр. н. е. той получил tribunicia potestas; 23 г. пр. н. е. — Imperium proconsulare; 12 г. пр. н. е. бил избран за Pontifex maximus). Накрая личността и властта на Октавиан се доближили до култово-религиозната святост, когато по предложение на сената му били присъдени почетните титли Август (27 г. пр. н. е.) и Pater patriae (2 г. пр. н. е.). Но колкото и здрава да изглеждала властта му, исторически образованият Август все се боял да направи последната крачка към короната на монарха. Назидателният пример с убийството на неговия осиновител трябва да го е предпазвал от подобна стъпка и същевременно изострял у него съзнанието за уважение на старите почетни републикански институции.

Ако се окачествява принципата като монархия в републикански одежди (Сенека), то това е вярно дотолкова, доколкото се имат предвид съсредоточените в ръцете на Август власти. Въпреки това, значението на републиканските институции не би трябвало да се оценява като твърде малко, а самите те — да се възприемат само като фасада. Все пак Октавиан бил роден в годината на консулството на М. Тулий Цицерон (63 г. пр. н. е.) и израсъл в традициите на републиката. Вероятно тези традиции са упражнили върху по-зрелия Август формиращо влияние (членове на стария републикански нобилитет като Марций Филип и Клавдий Марцел принадлежали към кръга на предишните му политически съветници); пак те в следващото поколение са въздействали сигурно и върху Тиберий, потомък на старата републиканска фамилия на Клавдий Нерон. Така напр. след Акциум Август се стремял да спечели като сътрудници за плановете си видни членове на сената — свои бивши противници или убедени републиканци като Домиций Ахенобарб или Л. Калпурний Пизон и др., които стигнали при неговия принципат до консули. Без съмнение, щабът на най-близките му съветници и довереници като Агрипа, Меценат и др. не се попълвал от стария републикански нобилитет. Проявяващите се понякога тенденции в сената за ограничаване на властта на Август или дори — за нейното оспорване оставали епизодични. Сенатската опозиция, която би могла сериозно да застраши властта на Август, въпреки някои наченки, не можела да се формира. Твърде голям бил болезненият опит, натрупан от кървавите граждански войни, за да се рискува постигнатият мир, който пропагандата на Август ловко представяла като Pax Augusta (Veil. Pat. II, 38, 3; Suet. Aug. 22; Аpрian V, 130 sqq.; Cass. Dio LI, 19 sqq.).

Ако мисълта за сигурност (securitas) повече клоняла като претенция за свобода (libertas), то принцепсът трябвало да направи всичко, което е по силите му, за да осигури онази стабилност в политическите отношения, с чиято помощ той можел да легитимира позицията си във властта. За тази цел му служел преди всичко контролът над военните, които благодарение на проконсулската му власт и без това му били напълно подчинени, и които той могъл да държи близо до себе си посредством подаръци и колонии на ветерани. (Suet. Aug. 17; Tac. Ann. I, 2; Cass. Dio LI, 3 sqq.; 21; LIII, 12–18; LV, 23 sqq.). Легионите, разположени по застрашените зони на държавата, изпълнявали задачата да гарантират границите ѝ и при случай могли да бъдат използвани като фактори на реда във вътрешната политика (Suet. Aug. 49). С оглед на властта и влиянието на Август над римските армии, управлението му без съмнение би могло да се характеризира като военна монархия. И ако се постави въпросът за белезите и принципите, формиращи облика на принципата, то именно този аспект — един между многото — бил решаващ. Ако искаме с една дума или с една определена категория да обхванем същността в управлението на принципата, тогава изникват проблеми, причината за които се крие повече в природата на нещата, отколкото в липсата на точни съвременни понятия.

Собствените думи на Август най-добре предават многообразната проблематика на положението му в държавата. Те са стигнали до нас чрез неговия „Политически отчет“ (Res gestae, 34):

„По личното си влияние (auctoritas), аз надминах всички, но по служебна власт (potestas) не притежавах нищо повече от останалите, които бяха мои колеги при всяка магистратура“.

Интересно е, че основателят на принципата като изтъквал (auctoritas) като основен момент в управлението си, пропускал обаче да спомене, че високият му авторитет бил следствие и същевременно резултат от историческия процес, в чийто рамки той вече си осигурил ключовите позиции на властта в държавата. Оттук произтича и загатването на равностойната potestas, която той делил с колегите си по служба, и това юридически погледнато, е вярно; но от гледна точка на политическата власт — и това е решаващият критерий — така се подменя причината със следствието; все пак силната позиция на Август във властта се основавала върху безпримерното съсредоточаване в негови ръце на чисто републикански служби или права, които, разгледани поотделно, били съвсем безобидни, но фокусирани в едно лице те изгубили първоначалния си характер, тъй като увеличавали почти без граници потенциалните възможности на властта му.

Ако освен това се проучат и идеологическите аспекти, които за първи път се изявили при полагането на клетвата на западните провинции преди Акциум (Res gestae, 25), обосновавайки consensus universorum и след това постоянно увеличавали политическото си значение, то на конституционната страна на въпроса отговаря едно ново измерение от религиозно-идеологическата област, която приближавала Август до божеството и му придавала почти свръхчовешка святост. Организираният в провинциите на империята култ към императора е само логичен корелат на тази тенденция, който хвърлял мост към източните елинистични монархии и категорично извел принцепса от колектива на аристократите от традиционния римски тип. Но нито Август, нито неговите приемници са носели, когато и да било, титлата цар или император така, както е в съвременния смисъл. Те безрезервно са държали за по-нататъшното съществуване на традиционните републикански институции, които изключвали подобна власт. Така те могли да обезсилят упрека, че са изградили царско управление (regnum), което в Рим винаги е било обвеяно с непопулярната слава на тирания. Все пак, монархистическият характер на тяхното управление, което в крайна сметка се основавало върху наслагването на най-различни видове републикански компетенции е очевиден. Този своеобразен парадокс бил възприет обаче от обществото и това е една от най-дълбоките тайни на римската императорска история. Юридически принцепсите оставали граждани — разбира се, видни граждани на римската република (Senatus populusque Romanus), по чието поръчение те действали, без да променят старото съдържание и осветените традиции на унаследената Res Publica. Нещо повече, през II в. от н. е. т. нар. добри императори (Нерва, Траян, Хадриан, Марк Аврелий) успели да се прославят като радетели на старите римски добродетели, охраняващи mores maiorum и дори да си извоюват славата на сенатски императори, които пазят и съдействат за развитието на старите републикански традиции.

С управлението на Август най-тясно се свързва представата за териториалното и организационното изграждане на световната римска империя: редът в огромните земи, които се простирали от Ламанш до Ефрат и от Либийската пустиня до Дунав; реформите в управлението на провинциите, новите постижения в областта на търговията, съобщенията и икономиката, както и формулирането на принципите на римската външна политика — това са исторически постижения от голям мащаб, които запазили частично валидността си в течение на векове (Suet. Aug. 44 sqq.). Началото в реформите на Август бележи новото административно устройство на империята. Разделението на провинциите на императорски, в които били настанени по-голямата част от армиите (Египет, Сирия, Галия, Германия, Испания, Мизия и др.), и сенатски, които били почти демилитаризирани (Африка, Азия, Бетика, Нарбония, Сицилия, Македония) не само имало неоспорими предимства за принцепсите, но се отразявало благоприятно и върху провинциалното население (Vell. Pat. II, 96; Suet. Aug. 47; Cass. Dio LIII, 12, 5–7; 13, 1). Постепенно неуреденото стопанство на републиканското провинциално управление отстъпило пред практиката, ориентирана към твърдо установени норми и принципи, която безусловно много повече отговаряла на интересите на провинциите; към нея спадало и твърдото заплащане на провинциалните управители, което допринесло за предпазването на провинциите от предишната експлоатация. Своето предимство показвала и практиката на продължаването на мандата на провинциалните управители, което имало за резултат по-голям политически континюитет; при това силната власт на принцепса означавала и възможност за контрол над дейността им, която с това загубила доста от предишната си квазимонархическа сила. (Suet. Aug. 47; Cass. Dio LIII, 12–16).

В тази връзка би трябвало да се спомене и достъпът, който ordo equester получил до кариерата на провинциалната администрация. Произхождащите от конническото съсловие procuratores (най-знатният пост, запазен само за конници, бил този на Praefectus Aegypti) съставяли най-важната опора на императорското управление в провинциите. За това и организираният във всички провинции култ към императора бил вероятно искрена реакция от страна на провинциите спрямо новите структури на Августовата провинциална администрация, която открила нова епоха в отношенията на urbs aeternа към техните зависими територии.

Но вниманието на първия принцепс било насочено не само към административните реформи, които отдавна трябвало да се извършват, но и към подобряване на инфраструктурата. Преустройството и разширяването на пътищата, които свързвали Рим с всички области на империята било, наред с вътрешната сигурност и стабилност, най-важната предпоставка за разгръщането на икономиката и търговията (Средиземно море = mare nostrum); (Suet. Aug. 30, I; 32; Cass. Dio LIII, 22, I sqq.; LIV, 8, 4). Така например желаните производства на Юга (вино, зърно, зехтин, помади) стигнали до Галия и Германия, където могли да бъдат изгодно разменени с други (коне, оръжия, дървен материал и др.) На мирното състояние вътре в империята отговаряла една външна политика, която се стремяла според възможностите си да изглажда конфликтите по дипломатичен път. Не необуздан устрем към експанзия, а внимателно премерени, военно и политически, добре обмислени граници на имперската територия, определят в голяма степен целите на външната политика на Август — с малки изключения като напр. експанзивната политика към германите, която обаче могла да бъде незабавно коригирана (напр. границата на Елба); (Suet. Aug. 21). Приписваният на самия Август принцип на отбранителната политика и неговото действие би трябвало да бъде отнесен не само за времето на управление на първия принцепс, но и за целия императорски период, като белег на римската външна политика (Cass. Dio LIV, 9, I). Като инструменти за осъществяването на тази концепция служели, от една страна, постоянно стациониращите по границите на империята (Рейн — Дунав — Ефрат) легиони, и от друга — един cordon sanitaire от съюзни чуждестранни владетели (т. нар. клиентни държави), които, в замяна на признатия им суверенитет, трябвало да допринесат за отбраната на застрашените граници (Suet. Aug. 48; 60).

Но не само в областта на политиката, администрацията и икономиката принципатът влял нови импулси. Също толкова важни стимули се създавали и в културната сфера. Принципатът на Август с право станал епохален по значимите постижения в областта на приложното изкуство, архитектурата, поезията и историографията. Многобройните постижения в архитектурата, от които са запазени някои свидетелства, (напр. Олтарът на мира — Ara Pacis на Марсово поле в Рим), изразяват духа на времето и същевременно са един вид политически барометър за един от редките случаи в историята на съзвучие между изкуството и политиката, постигнато в епохата на Август (Suet. Aug. 29, 30, 2; Strab. XIV, 1, 14; Cass. Dio XLVIII, 18, 19; LI, 22; LIII, 2). Подобна тенденция може да се открие и в поезията. Значими литератори като Хораций, Проперций, Тибул, Овидий и особено Вергилий подготвили почвата за поезия, сближена с принципите на Августовото управление и същевременно създали основата на национална римска литература (Енеида). Твърде скоро, без чувство за малоценност тази литература могла да се мери с гръцките образци, на които дотогава се подражавало. В тази връзка трябва да се спомене и обширното историческо творчество на Тит Ливий, историкът от ерата на Август. Той е автор на едно от най-значителните исторически произведения на древността, което и до днес е един от най-добрите литературни източници за историята на Римската република.

 

II. Ранен и среден период на принципата

 

Смъртта на Август (14 г. от н. е.) създала голям вакуум в управлението на римската световна държава. Рим и провинциите твърде много свикнали с неговото владичество, за да мислят сериозно за възстановяване на старата република. Повечето републиканци загинали в гражданските войни, а за новата империя старата res publica libera не била нещо повече от едно благозвучно понятие, както Тацит правилно отбелязва във въведението към своите „Анали“ (Tac. Ann. I, 1–5). Тази предпоставка и една грижлива подготовка за завземане на властта дали възможност на Тиберий, осиновен син на Август без големи трудности да встъпи в наследство на починалия си осиновител (Suet. Tib. 21, 23 sqq.; Tac. Ann. I, 8). Така дошъл на власт първият от потомците на древната патрицианска фамилия на Клавдиите, а отмиращият с Август род на Юлиите могъл чрез династията на Клавдиите да продължи съществуването си.

По времето на Август римското общество преживяло установяването на ново управление, което се люшкало между държавните форми на републиката и монархията и въпреки че принцепсът по-скоро му наложил втората, а то постоянно се опитвало да изглежда републиканско, с поемането на властта от Тиберий и неговите наследници бил извършен фактически скокът към монархия. Римският принципат, или т. нар. императорска епоха щял да съществува в създадения от Август вид още две пълни столетия, доказвайки недвусмислено държавническите качества на своя създател. После щели да изминат още две столетия, докато произлезлият от принципата доминат, разтърсван от вътрешни и външни кризи в късната античност залезе в новите структури на християнизираната ранносредновековна Европа. Ако се сравни императорският период с републиканската ера, веднага се налага впечатлението, че императорското време като цяло е лишено от силно вълнуващите и драматични акценти, които характеризирали преди всичко късната република. В цялост историята на Римската империя се характеризира с мирни и уредени вътрешни отношения, както и със стабилност във външната политика, която понякога напълно отстъпвала на заден план. Обявеният от пропагандата на Август и действително настъпилият Pax Augusta станал характерен белег за цялата епоха — нещо, което създало солидна основа на империята.

Духовете се раздвижвали преди всичко около императорите, които идвали на власт след Август, и чиято индивидуалност слагала отпечатък върху стила на управление. Тиберий (14–37 г.), първият приемник на Август, бил способен владетел, който се бил утвърдил като кадърен генерал и администратор още при Август. Но въпреки безспорно преобладаващите положителни страни върху личността и управлението му пада сянка. Тя се дължи на първо място на крайно критичните и нелишени от тенденциозност оценки на успехите му от Тацит, историка на ранния принципат, който не криел антипатията си към Тиберий (Tac. Ann. VI, 50 sqq.).

Управлението на приемника му Калигула (37–41 г.) завършило катастрофално. След четиригодишно злополучно властване, характерно с болезнено нарастваща претенция за власт и безумна мания за разточителство, Калигула станал жертва на дворцов бунт (Suet. Calig. 50, 58; Cass. Dio LIX, 29, 6 sqq.; Flav. Joseph, 19, 105–114). Когато след убийството му в сената се надигнали гласове, които настоявали за възстановяване на републиката (Suet. Calig. 60) императорската гвардия (преторианците) поела инициативата и прокламирала последния жив роднина на Калигула за император (Suet. Claud. 10, 11). Така Клавдий (41–54 г.) се качил на римския императорски трон. Той бил един застаряващ, болнав и презиран мъж, който обаче въпреки всички предвиждания, показал добри заложби за организирана управленска дейност. С него и освободените роби (liberti) от обкръжението му добили определящо влияние в административното ежедневие (Flav. Joseph. 19, 2, 1; Suet. Claud. 28 sqq.). Те образували гръбнака на едно „кабинетно правителство“, разпределено по ресори, но според модерните мащаби действащо все още твърде елементарно.Клавдий бил наследен на римския императорски трон от осиновения си син Нерон (54–68 г.). След първите напълно положителни пет години от управлението му, които преминали под влиянието на философа-стоик Сенека, както и на преторианския префект Бур (Suet. Nero 35), се повторило времето на Калигула с цялата му необузданост и безумие (Suet. Nero 27–42). Едно назряващо в западните провинции недоволство сложило край на безчинствата във властта на Нерон. С неговото отстраняване угаснала Юлиевско-Клавдиевата династия, свързана роднински с Август.

В продължение на две поколения след Август на римския императорски трон били демонстрирани повече човешки недостатъци и некадърност, отколкото през целия по-късен императорски период. Фактът, че въпреки това монархическата система оцеляла, се дължи на първо място на поставените от Август здрави основи на принципата и на това, че градовете в Италия и провинциите, същностните ядки на империята, почти не били засегнати от злополучното управление на един Калигула или на един Нерон. Жертвите на тираничните наклонности на Цезар произхождали от сравнително малкия кръг на аристокрацията в самия Рим, която имала достъп до принцепса и контакт с него. Трябва също да се има предвид, че въпреки слабите личности начело на империята, по-голямата част от управленската дейност почти не била засегната. Тя се извършвала с отговорността на една група опитни и кадърни администратори или генерали, върху които дори един император трудно би могъл да влияе. Така се обяснява, че дори в тази епоха Imperium Romanum могла да се разшири и да закръгли териториите си. Мавритания, Британия и Тракия били изградени като нови провинции и дори арменският цар трябвало да се отправи за Рим, за да приеме от римския император короната на своята страна (Cass. Dio LXIII, 1–6; Suet. Nero 13).

Смъртта на Нерон била последвана от кърваво интермецо. Това преходно време е характерно с поредица от граждански войни, от които най-много пострадала Италия. Те завършили едва когато Веспасиан се възкачил на трона (69–79 г.). Разположената по протежение на държавната граница войска за първи път издигнала свои претенции за власт, и с това показала на всички къде са основите на фактическата власт в държавата. Още управлението на Август се превърнало по принцип в забулена военна монархия. Само така може да се разбере защо при възникването на един политически вакуум легионите, като клиенти на съответните командири, са подкрепяли активно техните претенции за трона. Тава, че Флавиевата династия предпочела метода на управление на Август и не въвела открита военна монархия, се дължи сигурно на личността на Веспасиан, който искал да управлява при всеобщ consensus. Той сполучил да подобри разстроените отношения между двора на императора и сената и по този начин да активизира сътрудничеството между аристокрацията и империята (Tac. Hist. IV, 3 sqq., 6). Управлението на Веспасиан приличало на Августовото: староримска добродетел, пестеливост, реформи вътре в страната и укрепване на границите са най-важните точки в програмната дейност на неговото управление.

Синът на Веспасиан, Тит (79–81 г.), наследник на баща си, като император отбелязал същите позитивни начинания, но поради внезапната му смърт, управлението му остава в римската история като един кратък, но и изпълнен с надежди епизод (Suet. Titus 10). Домициан (81–96 г.), брат на Тит и негов приемник, повел изключително динамична, но и успешна външна политика. Той разширил границите на империята в Германия и Британия, където установил Рейнско-Дунавския лимес (Suet. Dom. 6). Но в Рим управлението му протичало под знака на силна сенатска опозиция, която се борела срещу склонността на Домициан към автократизъм, и която и този път била насилствено задушена от императора. Накрая на тази борба Домициан станал жертва на съзаклятие в сената (Suet. Dom. 14–18). С него завършило управлението на Флавиите; укрепилият се сенат поел юздите на властта и за принцепс издигнал от своите редици „най-старият по служба“ сенатор Нерва (Cass. Dio LXVII, 15; Eutrop. VIII, 1, 1).

Епохата на Флавиите бележи разширяване на императорския кръг от град Рим към Италия. Веспасиан произхождал от италийска муниципия и бил първият от фамилията си, който станал сенатор (Suet. Vesp. 1 sqq.). Социалната и географската промяна в произхода на династията предизвикала по-малко шум, отколкото може би би могло да се предполага. С актовете на насилие от страна на Нерон последните остатъци от републиканските фамилии на нобилитета били до голяма степен унищожени. Повечето сенатори били представители на една сравнително нова аристокрация; много от тях идвали от Италия и романизираните провинции, което отново отразявало нарастващото значение на провинциите в отношенията им с Рим. В тази връзка императорският дом на Флавиите е показателен пример за променилите се междувременно обстоятелства. Тази тенденция се засилила от принцепса, осиновен от Нерва и издигнат за негов приемник; Траян бил първият римски император, който произхождал от провинция (Cass. Dio LXVIII, 4, 1–2).

Времето на адоптираните императори, започнало след Нерва и намерило в лицето на Траян своя блестящ представител, е било многократно отбелязвано като най-щастливия период в цялата антична история (Cass. Dio LXVIII, 4 sqq.; SHA Aur. 14, 6; Eutrop. VIII, 1, 2). На римския императорски трон се сменили в продължение на две поколения цяла забележителна редица от изключително кадърни владетели, оставили своя отпечатък върху епохата, в която живели. Следите от щастливото им дело обхващали всички области на orbis romanum. При адоптираните императори вътрешната и външната политика, общественото благополучие, културата и провинциите преживявали истински разцвет.

В началото на тази поредица стои произхождащият от Испания Траян (98–117 г.). Управлението му е белязано от приветливостта, която излъчвал императорът в отношението си към всички обществени среди. При него прекъснали процесите за престъпления срещу владетелите — една ракова злина в императорския деспотизъм. Той сполучил също да създаде чудесни отношения с римския сенат и въобще с всеки, който влизал в по-тесен досег с него. Мерките му във вътрешната политика носели духа на толерантност и хуманност. Във външната политика скъсал с Августовия принцип на отбранителната стратегия и разширил границите на империята зад Дунав и Ефрат. Свързаното с тази стратегия огромно напрежение на силите дало да се разбере за него по-късно. Но така или иначе в Траяново време била създадена провинцията Дакия, с което процесът на романизиране се осъществил и отвъд Дунав (това впрочем може би е причина днешна Румъния например да се числи поне в езиково отношение към романския свят); на изток обаче плодовете от сензационните му завоевания били краткотрайни. Новосъздадените там провинции не могли да бъдат отстоявани и още Хадриан бил принуден да се откаже от тях, но това не причинило някакви тежки последици. Нищо не изразява по-добре цялостното впечатление от управлението му сред съвременниците и следващите поколения, отколкото присъденото му почетно отличие optimus princeps. С такава титла след Август не е бил отличен нито един римски император.

Хадриан (117–138 г.) от испански произход като Траян, поставил отчасти по-други акценти в управлението си, различни от тези на възхвалявания си предшественик. Експанзивната външна политика била коригирана и пригодена към методите на управление на сената (Eutrop. VIII, 6). Хадриан, който пропътувал надлъж и на шир, и посетил лично голяма част от римската империя, подобно на Траян имал сполука във вътрешнополитическата си дейност. Все пак в един пункт той превъзхождал предшественика си. Почти не е имало император преди него, който да е бил образован като Хадриан: той притежавал широко философско образование с гръцка ориентация, което до края на живота му го отличавало като искрен приятел и ценител на елинската култура. Съществуващата винаги латентно разлика между западните, романизирани части на империята и елинизирания Изток, която в по-късните периоди на империята щяла да се превърне в противоречие, могла да бъде изгладена от Хадриан или най-малкото — временно преодоляна.

Антонин Пий (138–161 г.) продължил реформаторския курс на Хадриан. Порядъкът на администриране и правораздаване бил допълнен с многостранна социална политика. Правното положение на робите било подобрено и системата на държавната помощ била разширена върху много области (Eutrop. VIII, 8).

В духа на предшествениците си изпълнявал задълженията си и Марк Аврелий (161–180 г.), философът на императорския трон. Многостранната му личност ярко се откроила преди всичко благодарение на написаните по време на военни походи „Самонаблюдения“, направили още на съвременниците му силно впечатление. По време на управлението му обаче, се показали първите признаци на назряващата криза в империята. Голямата чумна епидемия, жертва, на която станали широки слоеве от населението, както и Маркоманската война, хвърлили сянка върху управлението му (Amm. XXIII, 6, 24; SHA Marcus 13, 2, 5, 17, 2, 21, 6; Verus 8, 1–2). Така миролюбивият император трябвало против наклонностите си (Cass. Dio LXX1, 3, 2) и против волята си да води продължителни и кървави погранични войни, които, въпреки че преминали много успешно, изтощили империята. С издигането на сина си Комод за съимператор, а по този начин и за наследник на принципата си, Марк Аврелий нарушил действащия дотогава принцип на осиновяване и така дал възможност за връщане на династичното наследяване на властта, което в миналото причинило толкова разочарования (Marc. 7, 5; Cass. Dio LXXIII, 1, 1; Eutrop. VIII, 9; Amm. XXVII, 6, 16). Управлението на Марк Аврелий отбелязва края на една епоха в римската история. С властта на Комод вече започна нова ера, в чийто център щяла да бъде кризата на римската империя.

Римската императорска епоха била епоха на градската култура. Тя се характеризира ясно с тенденцията към унификация, т. е. към широко изравняване на регионалните разлики и приближаване на римските провинции и части на империята към гръко-римската цивилизация. Процесът на романизация могъл да остави своите най-дълбоки следи там, където урбанистичните традиции и резултатите им в предишните цивилизации били най-слаби. Това се отнася преди всичко за западните области на империята (Испания, Южна Галия, Африка). По тези места с готовност се приемал латинският език и въобще римският начин на живот именно там могъл да се утвърди най-бързо и най-безпроблемно. По-различно обаче протичало развитието в източните части на държавата. Там от дълго време съществувала гъста мрежа от гръцки селища и градове, свързани със стара културна традиция, равностойна, ако не и превъзхождаща римско-латинската култура, с гръцки облик. Гръцкият език, старото гръцко културно богатство и гръцката традиция в източната част на Imperium Romanum оказвали влиянието си до упадъка на древността, а и след него без прекъсване.

Важни носители на романизацията били римските легиони. След изтичане на службата им, отслужилите ветерани често оставали близо до бившите си гарнизони, около които на много места се появили цивилни селища, зародишни клетки на много по-късни градове. Муниципиални чиновници от провинциите, както и провинциали, отслужили в помощните войски, получавали след завършване на службата си право на римски граждани. Така социалната база на civitas Romana могла да се разшири чувствително. Завършекът на това развитие бил едиктът на Каракала (Constitutio Antoniniana), който удостоил с права на римски граждани всички свободни жители на империята (Cass. Dio LXXVIII, 9, 5).

Въпреки че повечето императори от II в. били принудени често от вътрешни или външни обстоятелства да престояват в провинциите на империята, градът Рим не загубил нищо от старата си притегателна сила като сърцевина на империята. Urbs aeternа останала и през III в. фактическата резиденция на императора. Това първенство Рим загубил едва когато в резултат на голямата криза в империята през III в. периферните ѝ области получили по-голямо политическо и военно значение, а с това настъпила промяна в политическата динамика.

 

III. Кризата през III в. Войнишките императори

 

След смъртта на Север Александър, с която се слагало край на династията на Северите (235 г.), избухнала най-голямата криза, която Римската световна империя е преживявала дотогава (Herodian VII, I, I; SHA Sev. Alex. LXIII sqq.). Причините за нея били различни: икономически трудности, намаляване на населението, вълнения сред съседните народи, съчетани с изменени обществени и политически отношения, променили из основи политиката на империята (Herodian VII, 3, 1–6; 7, 1–8; 12, 1–9). Не по-малко съществени за промените се оказали и последиците от упадъка на авторитета на върховната власт, която се създала след Северите и парализирала най-важните насоки в политическия живот (Herodian VII, 7, 5–8; 10, 1, 11). Така обликът на епохата бил определен от непрекъснато повтарящите се узурпации, които значително допринесли за увеличаване на всеобщата бъркотия. Преместването на арената на политическата разправа от Рим към периферията на империята било отначало в отговор на новите заплахи по границата с чужди народи, но по-късно — и в резултат от всеобщата политическа ситуация. Тъй като нито една династия не могла да се установи за продължително време и императорите непрекъснато се сменяли, имперската политика загубила стабилността и последователността си, което особено ясно проличало в засилените центробежни тенденции на разпадане (самостоятелна Галска държава през 259–273 г., Палмира — 262–274 г.). Така auctoritas principis, която по време на разцвета на принципата се основавала върху всеобщия консенсус, сега се принизила до обикновена функция на фактическата власт.

Potestas можело да бъде придобита най-вече чрез командни длъжности в легионите. Затова не било случайно, че почти само професионални офицери имали претенция към императорския трон; това било логичното развитие на променените обстоятелства в резултат на дълбоката криза във върховете на империята. На този фон изказаното в по-стари проучвания твърдение, че която и да е тълпа от войници можела да издигне свой претендент за законен император, придобива историческа стойност; все пак в продължение на два века принцепсите не успели да дадат на римската империя точно формулирана конституция, съобразена със същинските изисквания на териториалната мощ на Imperium Romanum. Затова, както преди, така и сега, породилата се в идеологическите рамки на републиканския град-държава идея за res publica populi Romani важала и за късната империя, въпреки че фактически res publica се била превърнала в една res privata Caesaris, поради това, че придобитата власт от всеки император се опирала на войската. Това прави понятно схващането, че всяка подготвена от армията императорска прокламация ставала законосъобразна, а утвърждаването на претендента за император се решавало според превеса на силите. Най-важният фактор за легитимността на издигнатия най-често при безредици император, обкръжен от обезсиления сенат, била армията, която в известен смисъл символизирала империята. При всякакви трудности тя била също единствената институция, която защитавала територията и интегралността на имперската власт в интерес на res publica и така гарантирала дееспособността им. (Aurel. Vict. 33, 34; SHA Max. et Balb. XIII sqq.).

Още от Септимий Север датира изискването да се предпочитат войниците пред всички останали поданици, тъй като те представлявали надеждната гаранция за управлението на една династия (Cass. Dio LXXVII, 15, 2). За късната фаза на Imperium Romanum това отношение придобило направо програмен характер. И без това династическите идеи се ползвали в армията с по-голяма почит, отколкото произхождащите от сенатските сфери представи за адоптирането на императорите, което било осъществено в периода между Нерва и Марк Аврелий, но през III в. — повсеместно забравено. Защото сега, когато армията по периферията на империята изявявала претенциите си за власт, решенията на сената в нейния център загубили от практическата си стойност и от пробивната си сила. Войските изисквали да се съобразяват с техния кандидат за трона и когато това не можело да се постигне по мирен път, не се спирали пред употреба на сила и гражданска война (SHA Мах. Duo XI; Herodian VIII, 8, 1–8). Понятието Войнишки императори, което е въведено за епохата в по-късните изследвания, и което в известен смисъл представлява контрапункт в представата за сенатските императори, отбелязва един от най-важните съвременни проблеми: противоречието между сенат и армия за властта в империята. И Северите, подобно на династията на Флавиите и особено на адоптираните императори, оказвали почит на римския сенат, онази най-древна и възвишена институция на res publica Romana; въпреки постепенното лишаване на patres conscripti от властта им, впечатлението за едно сенатско управление се запазило. След като на трона се възкачил обаче Максимин Тракиецът, това положение се променило из основи (Herodian VII, 1, 1–5; SHA Мах. Duo XII sqq.). Произхождащият от Тракия император (235–238 г.), преди прогласяването му не бил дори сенатор. И Рим, и сенатът играели в политиката му — ако въобще фигурирали в нея — само второстепенна роля.

Не такива били отношенията при някои от т. нар. войнишки императори. Гордианите например произхождали от старата сенатска аристокрация и поддържали добри отношения с римските нобили и сената, който се превърнал в най-важна опора на краткотрайното им управление от 238–244 г. (Herodian VII, 5, 1–8; SHA Мах. Duo XIV sqq.).

Колкото и да се различавали отделните императори по произход, образование, характер, способности и цели, едно е общо за всички: никой не успял да изгради трайна власт, която да завещае на династията си. Повечето от императорите умирали от насилствена смърт: дузини претенденти и узурпатори се сменяли на римския императорски трон и мнозина от тях не оставили никакъв спомен, освен едното си име, в крайно оскъдното историческо предание на III в.

Сведенията за личността и управлението на войнишките императори, освен у Херодиан се съдържат и в Historia Augusta, един от най-важните извори от IV в. Тя предлага животоописания на отделните императори, съдържащи изказвания за личността, характера и управлението на всеки владетел, свързани с много анекдоти, легенди или просто слухове със съмнителна историческа стойност. Подобно на морализиращата сенатска летопис на късната република и на тази на ранния принципат, и в основата на Historia Augusta е заложен канонът „добродетел — порок“ като критерий за историческа оценка спрямо личността на владетеля. Сенатската традиция в историописта се съхранила до IV в. оказвайки например отрицателно влияние върху образа на Максимин Тракиеца, оценен като необразован, некултурен варварин (Herodian VII, 1) или положително — превъзнасяйки постиженията на принадлежащите към стария нобилитет Гордиани, като контрастиращ пример за идеално сенатско императорство (Herodian VII, 5, 1–8; 6, 1).

Император и имперска политика са във фокуса на вниманието на нашите извори — останки от фрагментарното историческо предание от III в. В тях обаче икономика, общество и влияещите върху тях сили на социална промяна са поставени на много по-второстепенно място в сравнение с останалата традиция. Някои слаби отражения на дълбоките икономически и социални процеси, развивали се през III в., независимо от оскъдните съвременни епиграфски и нумизматични материали, могат да се доловят само ретроспективно с помощта на по-късни източници. Едиктът за цените на Диоклециан, широко разпространените през IV в. юридически извори (Codex Theodossianus), както и по-късните езически историци и църковни отци са опорните точки при възстановяването на икономическата и социалната история на III в.

Най-очебиен признак за икономическата депресия, която през III в. достигнала своя връх, бил обезценяването на парите и на свързаното с това връщане към натуралното разменно стопанство (Eutrop. IX, 14; Aur. Vict. 35, 6). В тясна връзка с този факт е и връщането към събирането на данъци, което също е явен признак за спадащата производителност във всички области на икономиката. Всичко това се отразило дълбоко върху социалната структура на империята. Цената за икономическата криза трябвало да плащат свободните дотогава средни и дребни селяни, които били най-тежко засегнати от валяка на данъците. Много от тях се поставили под закрилата на могъщи собственици на латифундии, които, подобно на средновековните феодални владетели, оставяли земите си да се стопанисват от арендатори, попаднали под тяхна зависимост. Възникнала нова социална категория — колонатът (Herodian VI, 4, 6; CTh V, 17, 1). Градовете и други урбанистични центрове в империята също в значителна степен усетили последиците от кризата. С намаляването на обема на търговията в резултат на политическата несигурност и на липсата на достатъчно пари, и гражданското население било лишено от най-важната за него икономическа база. По този начин и упадъкът на занаятчийството бил предварително програмиран (Lib. or. XXV, 36 sqq.). Взаимодействието между тези кризисни явления нанесло големи щети в развитието на градовете. Службата на куриалите в родната община, отколе считана за високо отличие, се превърнала в обременяващо задължение; градските съветници трябвало да събират тежки парични данъци — нещо, от което, ако е имало възможност, те гледали да се отърват (Lib. or. XVIII, 288 sqq.).

Всички тези вътрешни слабости и кризисни явления били значително изострени чрез гражданските войни, съпътстващи непрекъснатите узурпации. С перманентното състояние на война вътре в империята са свързани и честите удари във външната политика. Ако в продължение на II в. римската гранична система издържала без големи сътресения изпитанията, то това е заслуга преди всичко на редица кадърни императори, начело с Траян, които посветили на тази задача голяма част от енергията си. Иначе огромната територия на Imperium Romanum не можела да бъде запазена.

През III в. все по-големи войскови контингенти били изтегляни от границата, за да бъдат използвани в многобройните вътрешнополитически борби (Aur. Vict. 32, 1; Zos. I, 37 sqq.). Това създава отново благоприятна възможност на организираните в племенни съюзи съседни народи за плячкосване и нападения, които, както показва походът на алеманите към Горна Италия или този на франките към Галия и Испания, застрашавали централни области на империята (Aur. Vict, 33, 3; Eutrop. IX, 8, 2; Oros. VII, 22, 4; Zos. I, 37–38, I, 49, I). В резултат на усиления натиск на народите по западните и северните граници на империята бил изоставен укрепеният от Домициан лимес в Горна Германия и Реция и алеманите заграбили agri decumati (Югозападна Германия) през 260 г. Подобно било положението и по долното течение на Дунав, където създадената от Траян провинция Дакия трябвало да бъде отстъпена след атаката на готи и сармати (Eutrop. IX, 15, I; Aur. Vict. 33, 3; Zos. I, 52). През 275 г. Рейн и Дунав станали новите граници на империята след принудителното отстъпление от простиращите се отвъд тях територии.

Най-силната външна заплаха обаче идвала от Изток. През 227 г. бил сложен край на господството на аршакидските парти от значително по-опасните сасанидски перси. Така на изток се създала нова кризисна област, тъй като Сасанидите, които във външната си политика се опирали върху старата имперска традиция на староперсийските Ахемениди (Amm. XVII, 5, 5), оспорили римската власт над източните провинции на империята. Истинско падение за историята на римските императори е 260 г., когато император Валериан паднал в плен на персите и загинал — най-голямото унижение, което някога е изпитал римски император (Petrus Patr., Fr. 13; Aur. Vict. 42, 5).

 

IV. Късна Античност

 

Голямата криза на империята през III в. от н. е. представлява историческия фон, с който трябва да се свърже системата на тетрархията. През т. нар. епоха на войнишките императори (235–284 г.) най-ярко изпъкват размерите на кризата в римския държавен строй. Към разрушаването на авторитетите вътре в държавата като резултат от непрекъснатите узурпации и вътрешни борби за власт се прибавили и сепаратистичните явления по периферията на империята. Чужди племена по реките Рейн и Дунав се освобождавали от предишната си зависимост и заплашвали държавните граници, които от векове се считали като сигурни и окончателни. Същевременно се засилвала и политическата, и военната мощ на сасанидска Персия — държавата, наследила партите и единствена велика сила, която можела да оспори господството на римската империя на Изток. Вероятно е създаването на тетрархията като система на управление да се дължи на тези кризисни явления и заплахи (Aur. Vict. 39, 22 sqq.; Eutrop. IX, 22).

С поемане на управлението от Диоклециан (284 г.) започнала нова епоха за Римската империя. Докато, от една страна, властта на императора се засилва значително в резултат от реформите на тетрархията и техните носители като domini отстъпвали все повече пред съвкупния римски народ, то, от друга страна, се развивали решаващи промени по върховете на империята. Чрез издигане на Максимилиан (266 г.) за съимператор с титлата Август и чрез по-нататъшното превръщане на Константин и Галерий в подчинени Цезари на управляващите августи, Диоклециан създал всъщност властта на четирима императори. Въпреки че в миналото рядко се среща участието на няколко личности в общото управление на империята (най-напред при Марк Аврелий и Л. Вер), тетрархията, с нейната диференцирана система на разпределение на областите на управление и на компетенциите, представлява действително нещо ново в историята на Римската империя. Така били създадени две области на господство за управляващите августи в Изтока и Запада (Диоклециан и Максимилиан), край които съответно имало по един цезар, Галерий и Константин, за да ги подпомага в тяхната работа при управлението, (Lact. VII, 8, 9; Aur. Vict. 39, 30; Eutrop. X, 1, 1). Докато августите като равноправни носители на върховната управленческа власт определяли насоките на политиката, издавали закони и взимали решение за водене на война и сключване на мир, то цезарите, привличани от наследяването на августите като награда, съдействали решаващо в управлението на империята и изпълнявали преди всичко задачата за опазване на заплашените от нападения имперски граници (Paneg. Lat. VI, 14, 1; Eutrop. IX, 23–25).

Размерът на политическите промени, до които водела диоклециановата организация на управление на империята може да се види най-вече в загубването на значението на град Рим (Eutrop. IX, 27, 2; X, 2, 1; Zos. II, 8, 1–2; 10, 1–2, 4, 7; 10, 35, 2). Намиращите се наблизо, до границите императорски резиденции Трир, Йорк, Медиоланум, Сирмиум, Никомедия, Антиохия са новите мощни центрове на решаващите политически процеси, а наред с това — и важни икономически и културни центрове на късната античност.

Характерно за късната фаза на Imperium Romanum е не само преместването на управляващия център от Италия към периферията на империята, но и промяната в позицията и в самоутвърждаването на императора като неин върховен представител. От времето на Октавиан, поне в идеологическата област идеалният император бил онзи принцепс, който се подчинявал на традициите на publica libera. Това гледище се променя през късната античност. От Princeps civitatis от типа на Август произлязъл dominus, който имал своето място като абсолютен господар не вътре в държавата, а извън нея, та дори и над нея.

Това изместване на позициите на императора не останало без последствие за cives Romani, които от 212 г. чрез Constitutio Antoniniana представлявали всички свободни жители на империята. От предишните свободни, горди със своята civitas Romana римски граждани, които правно били равнопоставени на принцепса, се появява един нов тип на подвластни: те били не само подчинени, но даже придадени към държавните авторитети. Колкото по-високо стоял римският император и колкото по-недосегаемо и недостижимо ставало неговото положение, толкова повече се увеличавала дистанцията между него и по-голямата част от поданиците му. Тази нова обществена структура се отразява в промените на икономическите, социалните и накрая, и в правните основи на късноантичното общество. Разграничаването на honestiores (уважавани) и humiliores (простолюдие) в късноантичното общество е не само икономически, респ. социален, но преди всичко правен отличителен белег. Неравноправното юридическо третиране пред законите в зависимост от общественото положение довело до степенувана система от привилегии, която поставя ясна граница между управляващи и управлявани.

Императорът, на върха на тази йерархическа пирамида, се радвал на почитание, подобно на божество. Неговият дом се превърнал в sacrum palatium (свещен дворец). В безбройните хвалебствени речи, държани по повод на неговата особа, той е представян винаги като Sacratissimus (свещенейши). Дворцовият етикет и церемониалът на veneratio (възхищение) и adoratio (обожание) на личността му го направили недостъпен за обикновените граждани и го лишили от публичност. Съзнателно показваната приветливост от императорите през изминалите столетия при общуване с гражданите станала немислима за късноантичните императори. Тъй като бившите граждани се превърнали в поданици, контактите им с императора останали извън техния обсег. Така императорът от късноримската епоха ни се представя като господар (доминус) и владетел на res publica Romani, която междувременно се превърнала в негова res privata (частно дело).

Наред с новата роля на императорите има и редица други явления, които придават на късноримската държава неповторим облик. Най-учудващ феномен е постоянно нарастващата, даже избуяваща бюрокрация. Тя е един от господстващите елементи в обществения и държавния живот на късноантичната епоха (Lact. VII, 31). Там, където по-рано шепа освободени роби помагали на магистратите в управлението на провинциите, през IV в. се появили цели щабове и тълпи от чиновници и управленчески персонал. Така напр. към всеки император от тетрархията били причислени преториански префекти като висши цивилни чиновници. От своя страна на тях били подчинени цели ведомства с множество отдели, компетенции и области на дейност, подкрепяни от цяла армия началник-канцеларии, нотариуси, чиновници със специални задачи, писари и т. н. Същото може да се каже и за подчинените на преторианските префекти викарии със съответните им административни щабове. Един по-задълбочен поглед върху огромната армия на късноантичната бюрокрация е възможен след запознаване с органите на централната административна власт, т. е. с дворцовата администрация на съответния император. Ако си представим, че преторианската префектура е била само една от многото други, не по-маловажни служби Magister officiorum, Praepostitus sacri cubiculi, Comes largitionum. Quaestor sacri palatium, то може да предположим какви огромни средства трябва да е поглъщало поддържането на административния апарат, още повече че посочените дотук цивилни административни власти обхващат само едната страна на късноантичната администрация. Грижливо отбелязаните в Notitia dignitatum служби и командни централи за отделните провинции на империята биха могли най-ясно да покажат размера и цената на късноантичното чиновничество и войска (Zos. II, 32sqq.).

Наред с промените в имперските върхове и на органите, свързани с управленческата структура на Римската империя, има и едно не по-маловажно обществено преструктуриране, което разкрива границите на възможността за натоварване на късноантичната държава. Последиците от голямата чума през втората половина на II в. — високата смъртност, заедно с намаляване на населението и варварските нападения, които не спирали от III в. нататък, ясно променили наследените обществени структури от Римската империя. С края на големите завоевателни войни се получила стагнация в броя на несвободната работна сила — един от най-важните производствени фактори на римското общество. По този начин свободната работна сила започнала да играе все по-важна роля в производствения процес. Тези работници трябвало да запълват празните места, които се получили от общото намаляване на населението и броя на робите. Наред с това нарастващата вътрешна и външна заплаха за империята поглъщала все по-големи средства, така че данъчното бреме за населението на империята ставало все по-тежко (Lact. VII, 23, 31, 37: Zos. II, 38). То трябвало да задоволява нарастващата нужда от финансиране на римските войски, в които започнали все повече да използват неподчинените на империята германи като наемници. Раздутата и проникваща във всички области на обществения живот бюрокрация изисквала огромни допълнителни разходи. Всичко това довело до почти безнадеждна надпревара на имперската администрация в търсене на пари и данъчни средства за задоволяване на постоянно нарастващата нужда на империята от финанси. Редица закони, императорски едикти и съдебни присъди показват, че са търсени начини за стабилизиране на лабилното равновесие между приходи и разходи чрез държавно насочвани мерки. Обаче по принцип, всички усилия останали напразни. Резултатите от това развитие са унаследяване на съсловната принадлежност и професиите, както и закрепостяването на селското население към земята. Това приключило през IV в. като направило късноантичната държава сравнително неподвижна и ѝ придало насилствен характер (Cth. XIII, 5, 19; XIV, 4, 5). Накрая ясно се проявяват контурите на едно дирижирано държавно тяло, принудено да навлезе във всички области на частния и обществения живот, което било почти смазано и често пъти и изтласквано на ръба на несъстоятелността от своите собствени инструменти — войска и бюрокрация.

Ако потърсим заглавие, характеризиращо развитието в имперската и външната политика на късноантичната епоха, то би трябвало без съмнение да гласи „Римската империя в отбрана“ (Eutrop. IX, 8, 2). Освобождаването на поробената някога от Траян Дакия, както и облагането с десятъка през последната трета на III в. в Германия (agri decumates) показват преминаване от фаза на разширение към фаза на отбрана във външната политика на империята. Оттук нататък липсва вече Рим с активната си политическа или военна мощ извън границите на империята; тази задача била възложена на крайграничните народи. Готи и сармати на Дунав, алемани и франки на Рейн, както и перси и араби на Ефрат, заплашвали и преминавали държавните граници; изтласкването им било трудно и възможно само с изключително напрягане на силите. Това ново състояние не останало без влияние върху военната стратегия на империята. Реорганизацията на римския военен потенциал, известна като Диоклециано-Константинова реформа, представлява отговор на кризисната заплаха за римските провинции. Войската на римската държава била разделена на редовна мобилна армия (comitatenses) и гранични войски (limitanei) и трябвало да се справя преди всичко с все по-трудните задачи за гарантиране на границите (Amm. XXIX, 5, 4; Zos. II, 32 sqq.). Чрез по-голямата гъвкавост и готовност на частите от първата за действие се надявали на едно по-бързо стабилизиране на положението при евентуално нахлуване отвън. Но не само чрез реформата на войската, а преди всичко чрез засилената дейност за укрепване на границите (на някои места даже с изграждане на истински крепости) бил направен опит да се запази целостта на римската територия.

Грижливо укрепените граници и готовата за действие редовна армия са били необходимите условия за външната политика на Рим по отношение на неговите готови за отбрана съседи. Демонстрациите на сила, по-често обаче договори — най-често срещаният метод на късноантичната външна политика помагали поне временно за запазване равновесието на силите (Amm. XIV, 10, 14). Касаело се преди всичко за неутрализиране на редица бунтуващи се чужди племена чрез парично заплащане, т. е. да бъдат подтикнати по този начин към прекратяване на набезите им в римските провинции. Във всеки случай тази политика на спогодби ставала все по-трудно изпълнима. Колкото повече се увеличавали вътрешните проблеми на империята, толкова повече намалявала нейната възможност да гарантира съществуването и дееспособността си. Чуждите народности се опитвали да използват слабостта на империята за своята агресивна политика към границите ѝ.

През 357 г. алеманският крал Хнодомар поискал от император Юлиан да му отстъпи земите по левия бряг на Рейн (Елзас) (Amm. XIV, 12, 3; Lib. or. XVIII). Още преди години, използвайки един период на отслабване на римската империя, алеманите се заселили там и смятали сега тези области за тяхна законно придобита област. Но Юлиан отказвал да признае исканията им и така се стигнало до война. В битката при Штрасбург, която завършила с една от последните римски победи над германите, алеманите били изтласкани зад Рейн (Amm. XVI, 12, 36–67; Zos. III, 3, 4, 5). Елзас отново станал римска собственост. Империята и този път могла да предотврати проникването на алеманите на Запад, където биха могли да образуват за пръв път конфедерация под единно управление.

Само няколко години по-късно (378 г.) се стигнало до катастрофата при Хадрианополис — едно събитие, което насочило преселението на народите към Тракия и променило основно структурата на империята (Amm. XXXII, 13–5). Цели тълпи от готи и други германски племена успели окончателно да се установят на римска земя. Толерирането и признаването на това положение от Теодосий, който от своя страна разчитал и на прииждането на готите, затвърдили ситуацията, която всъщност се равнявала на капитулация на империята. Така започва много дългата агония на Imperium Romanum. Заселилите се на територията на римската империя германи били действително напълно самостоятелни и не зависели от римската юрисдикция, въпреки получения статут на съюзници (federati). Постепенно от съюзници и помощници те се превърнали в реални творци на римската имперска политика, тъй като контролирали цялата войска. Заселилите се на римска земя съюзници предали в ръцете им управлението на империята и така ги превърнали в носители на отмиращата римска държавност, която се стопила постепенно в християнизираната Европа през ранното средновековие.

Най-впечатляващият и определящ феномен в историята на късноантичната епоха е безспорно християнството. Неговото триумфално шествие и разпространение е тясно свързано с управлението на Константин Велики. Най-късно след победата му над Максенций (312 г.), новият мощен Август на Западната римска империя, започнал определено своята прохристиянска политика. В конференцията между Константин и Лициний в Милано (313 г.) в т. нар. Милански едикт на толерантност, тази политика намира първия си ясен израз (Euseb. Hist. eccl. X, 5). Тогава християнското учение било признато като позволена религиозна общност и поставено под закрилата на държавата (religio licita). Заседаващият под патронажа на Константин Никейски събор (325 г.) донася след това победата на поддържаната от императора християнска ортодоксалност (чиито най-значими представители са епископите Осий от Кордоба и Атанасий Александрийски) над особено силното в източната част на империята арианство. Следващите десетилетия се отличават със силни и горещи спорове между двете течения вътре в християнската църква. Техните бурни спорове се обясняват, от една страна, с пропастта между гръцката и латинската половина на империята, а от друга — с преплитането на различните християнски движения със социалните проблеми на епохата.

Ариански настроеният Константин II бил последван на императорския трон от своя племенник Юлиан Апостат, при когото спорът между християнската вяра и езическия свят достига връхната си точка. Философски образованият и дълбоко срасналият се с езическите традиции Юлиан съставил религиозно-философска програма за обнова на езичеството, която обаче се харесала преди всичко на образованите, докато сред вече християнски-монотеистично повлияните широки слоеве от народа и на Изток, и на Запад не намерила съществен отзвук. Внезапната смърт на Юлиан силно засегнала езическата реакция, след което тя не успяла да се възстанови повече.

След Юлиан на трона на римските императори виждаме вече само християни. Един от тях Теодосий, когото християнските последователи нарекли с прозвището „Велики“, отбелязва поврата в църковната история на древността. Под неговото управление християнството превръща статута си на religio licita в официална религия на римската държава. (CTh. XVI, 10, 12). С това се започва едно развитие, което определя епохата на отминаващата древност, а след християнизирането на германите включва и средновековието. Imperium Romanum се превръща в Imperium Romanum Christianum.