Йордан Николов

 

Взета в нейните широки мащабни измерения, Реформацията¹ е не само и не толкова учение за преустройство, за усъвършенстване на Католическата църква, колкото комплексно социално-религиозно движение, засегнало цялостния обществено-политически, икономически и духовен живот на човешкото общество. Неслучайно модерно мислещи историци свързват Реформацията с появата на ново направление в световната цивилизация, наричано основателно протестантско². Това заключение може да изглежда на пръв поглед недостатъчно мотивирано, но то се потвърждава както от наличната изворова база, така и от научните изследвания. Най-новите проучвания, изградени върху привлечения документален материал, доказват недвусмислено, че Реформацията извършила дълбок прелом в мисленето на хората от Европа и останалите континенти, поставила началото на нов светоглед, на нови религиозни идеи и идеали, на нова душевност. Най-големият парадокс в цялостното развитие на движението, трансформирало се в протестантизъм, е, че едно типично средновековно явление от XVI в. не успяло да надмогне средновековната мисловност, но тласнало напред интелектуалния потенциал на най-напредналите нации от Стария континент: германската, английската, френската, швейцарската и пр.

В етимологичен смисъл понятието „реформация“, с което започваме да изучаваме явлението, има, както и по-голямата част от термините, с които боравим, латински произход. Латинската дума „reformation“ на български се превежда като „преображение“, „преобразуване“, „възвръщане“, „възстановяване“. В този смисъл „реформаторът“ (Reformator) е „преобразовател“, „обновител", „възобновител“. В немския език латинското „Reformatio“ се транскрибира в „Reformation“ (реформиране, реформация). В най-общ смисъл Реформацията означава социално-религиозно движение за усъвършенстване учението на Католическата църква и за привеждането му в съответствие с духовните потребности на гражданите през XVI в. Поради обстоятелството, че Римската курия не приела учението за реформи, недоволните се отделили от нея и образували нови църковни организации. Така искането за преустройство придобило антицърковен и антикатолически характер.

В потока на събитията понятието не застинало, а се развивало и обогатявало успоредно с усъвършенстването на обществените отношения. Под „реформация“ най-старият латински език разбирал всяка промяна, свързана с преобразяване и усъвършенстване. В книжнината на XIV — XV в. теолозите и правистите въвели в употреба съчетанието „реформа на абатствата“, „реформа на градското право“, „реформация на държавата“. Когато назрели условията за действителна промяна в учението на църквата — през XVI — XVII в., — бил извикан на живот терминът „реформиране на църквата“, използван както от католици, така и от протестанти.

В историческата литература могат да се срещнат различни схващания за хронологията на епохата на Реформацията. Най-солидните изследователи прокарват тезата за XVI в. като „век на Реформацията“. Това е и най-разпространеното, официално разбиране за нея, което не се подлага на съмнение и на преоценка.

 

Историография на Реформацията.

 

Въпросите, които разделят историците на отделни групи и ги противопоставят, са няколко, но са изключително важни, основни при осветляването на цялостната същност на Реформацията и на нейното място в световната история. Първият от тях се отнася до характера на Реформацията: част от авторите застъпват разбирането, че тя е типично средновековно явление, друга част я разглеждат като продукт на Новото време, възникнало в борба със Средновековието. Следващият проблем, създаващ различия, е за отношенията между Възраждането и Реформацията: едни автори (Й. Ранке, К. Бурдах, М. Зайдлмайер, Ч. Тринкаус, Л. В. Спиц и др.) търсят тясна връзка между Хуманизма и Реформацията, други (Е. Трьолч, Е. Гарен, П. Лайвън, Р. де Майо) намират, че те били противоположни, антагонистични направления в духовния живот на Европа.

В основата на марксистките изследвания за Реформацията се поставя тезата на Фр. Енгелс за Възраждането като за „велика епоха, която германците наричат реформация, французите — ренесанс, а италианците — чинкуеченто (петстотинте години), съдържанието на която никое от тези наименования не изразява изчерпателно“. Тази постановка ръководи проучванията на Μ. М. Смирин, А. Чистозвонов, В. Рутенберг и някои други автори, които изследват Реформацията в Западна Европа, правят интересни проучвания в медиевистиката.

В литературата има много силна тенденция да се противопостави Възраждането, по-специално италианското, на Реформацията. Не са слаби и изолирани усилията да се постави знак за равенство между Възраждането и Реформацията. „Реформацията — пише италианският историк Р. де Майо в книгата си „Реформите и митовете на църквата Чинкуеченто“ — е била революция, която е изменила доктриналните и педагогически структури на значителна част от християнския свят и е създала нов облик на църквата.“³ Друг автор, холандският историк М. А. Ено ван Гелдер, в монографията „Две Реформации на XVI в.“ нарича хуманизма „голяма Реформация“, а протестантската — „малка Реформация".⁴ Италианският автор Е. Гарен, специалист по Възраждането, също го разграничава от Реформацията. В книгата си „Италианският хуманизъм“ той изяснява, че „докато Реформацията водела до конфесионална затвореност, нетолерантност, отчужденост от света, хуманизмът прокламирал освобождаването на човека, уважение към всяко вероизповедание, толерантност“.⁵

Учените историци, които задълбочено и творчески се заемат с изследването на интересуващата ни епоха, не поставят знак за равенство между Възраждането и Реформацията, но и не ги противопоставят. Според най-солидните проучвания на медиевистите — историци, социолози, политолози, философи, литератори — между тези две явления съществуват както общи черти, така и неповторими особености. Едва ли се нуждае от специално доказване обстоятелството, че Възраждането и Реформацията са продукт на една и съща епоха, независимо от това, как ще бъде наречена тя, едни и същи са социално-икономическите условия, влияли върху историческия процес от XIV до XVI в. Както възрожденците, така и реформаторите се обръщали към класическата гръко-римска древност, но по различни причини. Хуманистите използвали постиженията на древността в областта на обществените науки, изкуството и културата, овладявали староеврейски, старогръцки и латински, но с цел изграждането на гражданска, светска култура. От своя страна, реформаторите изучавали класическите езици, за да разберат по-добре текстовете на Библията и да подлагат на аргументирана критична оценка теорията и практиката на Католическата църква, да развиват и обогатяват новата протестантска цивилизация.

Както Възраждането, така и Реформацията се опитвали да възобновят античните ценности, подценени или извратени от средновековните институции. Двете структури на обществения живот постепенно започнали да се разминават с това основно начало, понеже различията между тях ставали все по-очевидни. Постепенно в Ренесанса започнали да преобладават гражданските, светските елементи и тенденции, докато Реформацията ограничавала своите идеи и идеали в границите на духовния, на религиозния живот. Един от идеалите на реформаторите бил да възстановят принципите на ранното християнство, за да могат чрез тях да формират една нова църковна организация, която да противопоставят на Римокатолическата църква.

По много причини обаче Възраждането и Реформацията тръгнали от различни предпоставки, придобили различен облик, издигнали различни платформи, които определили тяхната социална база, възможностите за развитие и проспериране. Ако Възраждането общо взето ограничавало своите функции в духовнокултурния комплекс на епохата, Реформацията прераснала в широко наддържавно и наднационално учение и движение, обхванало духовно-религиозния и материалния живот на обществото. Реформационното учение, възникнало в отделните държави, прескочило границите на Европа и проникнало в страните на Азия, Африка и Латинска Америка. Освен това то обединило не само интелектуалци — поети, писатели, историци, художници, архитекти, както било при творците на Възраждането, а най-широк спектър от всички класи и групи. За разлика от творците на Ренесанса, които създали нова наука и култура, дейците на Реформацията построили един нов свят. В това се изразява общото и особеното, неповторимото в двете явления от живота на човечеството.

 

Предци на Реформацията.

 

Реформационното учение, което прераснало в широко всеобхватно движение, не се е появило изведнъж, а било естествен резултат от продължително развитие, подготвено от стотици самостоятелни мислители и проповедници. Много голяма роля при подготовката на европейската общественост за промяната изиграли университетите, в които преподавали най-добрите интелектуалци на Късното средновековие. По-специално, водещо място в тази насока заемали университетите в Париж, както и Оксфордският, Кеймбриджският, Пражкият, Краковският, Витенбергският и други университети. Книгопечатането било другият факел на идеите за преустройство на църквата. Ересите се масовизирали. Масовите процеси срещу еретиците не задушили протестите.

На първо място недоволни от своеволията на папата, който управлявал еднолично и абсолютистично, били самите служители на църквите и абатствата. След Авиньонския плен и великия разкол авторитетът на папския престол и лично на понтифекса бил в значителна степен подкопан. В самото навечерие на Реформацията, през XIV и XV в., служителите на клира започнали да изпадат в униние, духът на отрицанието се разпространил сред мнозина свещенослужители. В управлението на църквата се месели императори и крале, италиански магнати. Архиепископи и епископи не приемали опекунството на папата. Богослужението се провеждало на латински език, останал непонятен за вярващите, и протичало формално. Не давали резултати и проповедите на духовниците. Лош пример за вярващите били нисшите духовници по селата, които трябвало да водят безбрачен живот, но мнозина били твърде разпуснати и разблудни.

Значението на университетите за подкопаването на авторитета на Католическата църква, за формирането на новата гражданска наука, за образованието на интелигенцията било неизмеримо. В края на XV в. броят на университетите като учебни заведения за получаване на висша квалификация бил значителен. Като станали центрове на научната мисъл, на образованието, науката и културата, те се превърнали в люлка на либерални идеи, на Реформацията. В Оксфордския университет Джон Уиклиф издигнал факела на свободомислието. Университетът във Витенберг, основан през 1502 г., се наложил като средище на лутеранството: там преподавали Мартин Лутер, А. Карлщад, Филип Меланхтон. Атмосфера на антиклерикализъм властвала в университета на Ерфурт, където завършил Лутер, в университета на Тюбинген, където учил Ф. Меланхтон. Университетът в Лайден, Холандия, формирал множество последователи на Жан Калвин. Пражкият университет станал крепост на хусизма, на борбата за национално утвърждаване на Чехия. От катедрите на Ягелонския университет в Краков, Полша, и на Алкала де Енарест в Испания били отстоявани идеите на хуманизма.

Във висшите учебни заведения професорите проявявали стремеж да преодоляват остарелите схващания за развитието на природата, обществото и мисълта и да разкриват обективния свят в съответствие с постиженията на природните и обществените науки. Студенти и граждани от Париж изгорили през 1412 г. папска була, с която населението било призовавано да купува индулгенции. По време на диспутите в учебните заведения се отстоявали най-новите, модерни схващания за света, които подкопавали официалния светоглед.

Необходимостта от реформиране на Католическата църква се осъзнавала от редица църковни прелати, които обръщали внимание на ръководството на папската институция и поставяли въпроса за реформи в заседанията на църковните събори. Темата за преобразуването на църквата занимавала делегатите на съборите в Пиза (1409), в Констанц (1414), в Базел (1431). Самите римски понтифекси, наблюдавайки исканията за реформи, били сериозно обезпокоени от насоките на предложенията, но не можели да ги приемат и отлагали модернизирането на институцията. Това обстоятелство само отсрочвало решаването на проблемите и пораждало ответна активност в средите на служителите на католицизма, които се откъсвали от папския престол и преминавали в редовете на отрицателите.

Гласове за модернизиране на църквата били издигани в основните страни на континента, обхванати в диоцеза на курията: Италия, Германия, Франция, Англия, Испания, Чехия и др. Едни от ранните платформи за реформиране възникнали в Англия. Тази идея била подета още по времето, когато избухнало въстанието на Уот Тайлър през 1381 г. В хода на въстанието успели да докажат своите възможности на организатори на борбата освен У. Тайлър, Джон Бол, изтъкнат религиозен проповедник, и Джон Уиклиф (1320 — 1384), автор на множество памфлети, в които мотивирал движението за Реформация в Англия. Уиклиф отричал правото на папата да участва в решаването на граждански въпроси, да притежава светска власт: „Кралят получава кралството непосредствено от Бога, а не от папата.“ В областта на вероучението Уиклиф отричал тайнството причастие — не приемал догмата на църквата за причастието. Отхвърлял монопола на църквата да тълкува Библията. Той превел Светото писание на английски език и го направил достъпно за вярващите. Уиклиф издигнал идеята за реформиране на църквата и предложил огромните богатства на абатства и църкви да бъдат секуларизирани.

В Чешкото кралство учението на Уиклиф намерило многобройни последователи. Реформаторски идеи прокарвали в проповедите си Конрад Валдхаузер, Ян Милич, Матвей от Яно, Томас Шитни. Най-значимо било влиянието на Ян Хус, професор в Пражкия университет, фактически ръководител на масовата борба за реформи в своята родина. Подпомаган от Йероним Пражки, Ян Хус издигал глас за преустройство на църквата върху началата на древното християнство, погазени от папския престол. Проповядвайки на чешки език, той призовавал вярващите да живеят съобразно с евангелските разпоредби. Ян Хус осъждал търговията с индулгенциите, жигосвал разложения паразитен живот на духовенството, искал причастието да се дава в двата вида: с нафора и вино. Поради радикалните идеи, които проповядвал, включително и секуларизацията на църковните земи, Ян Хус бил осъден на събора в Констанц и изгорен на клада.

В Италия се прочул със своите призиви за реформи Джироламо Савонарола, член на Ордена на доминиканците. В стихотворението си „За падението на църквата“ той доказва, че главна причина за обезверяването на хората, за загубването на тяхната първоначална чистота е порочността на папите. Тъй като се прославил като учен, той придобил голяма известност и вярващите масово се стичали да слушат изобличителните му проповеди. Във Ферара и Флоренция, където бил духовник, идвали селяни и граждани, които го слушали със затаен дъх. Под влияние на проповедите му врагове се превръщали в приятели, заграбени имущества били връщани на предишните им собственици. Поведението на гражданите станало предмет на грижи от специални надзорници. Проповедите на Савонарола обезпокоили папския престол и, за да го обезсилят, му предложили архиепископски сан. В отговор на обещанието проповедникът реформатор заявил: „Не желая никаква червена шапка освен шапката на мъченичеството, боядисана от собствената ми кръв.“ Хванали го след организирана провокация — предложили му да се подложи на мъчение чрез огън, за да докаже вярата си, но той отказал. Провокаторът го нарекъл страхливец, лъжец и лицемер. Настроена срещу проповедника, тълпата нападнала абатството на доминиканците. Савонарола бил подложен на жестоки, безчовечни мъчения. Обесили го полумъртъв, а след това изгорили на клада тялото му. Саможертвата му, както и идеите за промяна в църквата, отекнали в столетията.

Предците на Реформацията, които ставали многобройни, в повечето случаи били вярващи католици, обхванати от грижа за просперитета на християнството. Силно разочаровани от нравствената поквара, обхванала църквата и особено нейното ръководство, постепенно те радикализирали своите възгледи и някои минавали на позициите на еретизма и атеизма. Книгите и проповедите им променяли съзнанието и поведението на съвременниците. Римският папски двор гледал равнодушно на изобличенията, не взимал никакви мерки за промяна и продължавал да води стария си начин на живот. Това неизбежно разколебавало вярващите в правотата на християнското учение, подкопавало авторитета на духовенството, поставяло в изолация и клира.

 

Феноменология на Реформацията.

 

Нежеланието на папския институт да извърши реформи, силата и масовият характер на зреещото недоволство довели до дълбок и непоправим разкол в единната, общо взето, Католическа църква. Единството на Западния свят било нарушено. Католицизмът изгубил влиянието си върху духовния живот на обществото. Това, че Реформацията в различните страни на Европа била насочена срещу папството и църквата, е обяснимо, но протестът придобил различни форми, обусловени от спецификата им.

Като относително самостоятелно направление в християнството, протестантизмът представлява цялостна завършена религиозна система от институции и църкви със свое специфично учение, нравственост, ценностна ориентация, богослужебен култ. Появил се след православието и католицизма, протестантизмът притежавал редица общи черти с тях, както и множество неповторими своеобразия. Ако православието било продукт главно на Стария свят и на преходната епоха към феодализма, а Католическата църква се формира през Средновековието и символизира неговата същностна характеристика, протестантизмът възникнал в условията на зараждането и утвърждаването на новата епоха. Това обстоятелство сложило отпечатък върху същностните му догматически, философски, нравствени особености. В неговите основи е поставено светоусещането на новото общество, което се налага в историята.

Протестантизмът не бил само отклонение от Католическата църква, но и протест срещу нейното безразделно господство в цялостния социално-икономически, обществено-политически и духовнокултурен живот на Европа. Той бил организационна формация на единната по произход, но еволюирала в хода на своето развитие християнска религиозна система. По същество тя била свързана с конкретните особености на народностите в различните части на света, с техните вътрешни идейно-емоционални особености, интелектуални потребности, стремежи, идеи и идеали.

Думата „протестантизъм“⁶ отвежда към решенията на Райхстага на Свещената римска империя на германската нация в гр. Шпайер от 15 март до 22 април 1529 г. Католическото мнозинство отменило постановлението от 1526 г., по силата на което князете и имперските градове определяли характера на религията в своите владения. Забранявала се по-нататъшната секуларизация на църковните имущества и се разпореждало до свикването на вселенски събор да се проявява въздържаност при разпространяването на протестантството.

В знак на несъгласие защитниците на Реформацията — курфюрстът на Саксония, ландграфът на Хесен, маркграфът на Бранденбург-Ансбах, князът на Люнебург и Анхалт, както и представителите на 14 имперски града — подготвили протест срещу решенията на мнозинството в Райхстага. От названието на „протеста“ в историята е влязло понятието „протестантизъм“ за обозначаване на новото направление в християнството. Датата на събитието била 19 април 1529 г. Това е формалният рожден ден на третото направление в християнството.

Два дни по-късно, на 22 април с. г., Йохан Фридрих — курфюрст на Саксония, Филип — ландграф на Хесен, и представители на градовете Нюрнберг, Страсбург и Улм образували таен съюз за защита на папския престол и императора, за борба против анабаптистите. Важен етап в организационното изграждане на протестантизма отбелязало образуването на съюза в гр. Шмалкалден на 27 ноември 1531 г. Съюзът бил сключен между Йохан Саксонски, Филип Хесенски, князете на Люнебург, Анхалт, Мансфелд, градовете Магдебург, Бремен, Страсбург, Улм, Констанц. Възникването на съюза превърнало новата религиозна формация в изключително важен фактор в Свещената римска империя на германската нация и с нея трябвало да се съобразяват.

Император Карл V (1519 — 1556)⁷, обезпокоен от нашествията на турците, се видял принуден да прави отстъпки. На 23 юли 1532 г. той сключил в Нюрнберг религиозен мир с протестантските князе. Договорът давал право на князете да запазят земи на църквата и по същество укрепвал техните обществени позиции, регламентирал победите им.

Възникването на протестантизма намерило правна регламентация в решенията за мира в Аугсбург от 25 септември 1555 г.,⁸ сключен между император Карл V и курфюрста на Саксония Морис. Мирът признавал правото на вероизповедание чрез принципа: „Чиято е властта, негова е и религията.“ Лутеранството било признато за пълноправно религиозно вероизповедание в империята. Секуларизираните църковни имущества до подписването на договора в Пасау се узаконявали. Нараствала ролята на новата религиозна система.

В историческото развитие на протестантизма могат да се очертаят два основни етапа. Единият, класическият, обхваща XVI в. и е свързан с възникването и победата на Реформацията в Германия, Швейцария, Англия, Нидерландия, Дания, Швеция, Норвегия и др. Вторият включва по-нататъшното развитие на протестантизма през следващите столетия, неговото разпространение в САЩ, Азия и Африка. Това са два различни периода в сложната и противоречива история на протестантството. Ако първият се отличавал с общо взето единна целенасоченост, характерна със създаването на качествено нова ценностна ориентация и система, другият се характеризирал с превръщането на протестантизма в разклонена мрежа от църкви и секти, развиваща активна мисионерска дейност.

Социалният състав на възникващите протестантски структури бил разнороден.⁹ Масова опора на калвинисти, баптисти, методисти, менонити, пуритани, пиетисти и др. било средното и дребното бюргерство. Аристокрацията ръководела хугенотите във Франция и калвинистите в Шотландия, а селските джентри със своята конница гарантирали победата на пуританите в Англия. По начало обаче решаваща роля в хода на промените играело средното бюргерство. Това не се опровергава от факта, че някои реформатори, като Мартин Лутер, отправяли призиви за единство към християнските благородници, респективно към управляващата аристокрация.

Противоположно на католическата църковна организация протестантизмът формирал качествено нови религиозни институции, придобили различни модификации при отделните деноминации, но с общи характерни особености в основното, в главното. Вярно е, че в началото на проповедническата си дейност реформатори от категорията на Лутер и Цвингли се стремели да пречистят съществуващата църква, да я реформират чрез възстановяване на забравените принципи на ранното християнство. Поради неотстъпчивостта на папския престол и проявената враждебност, реформаторите решили да осъществят своите задачи не в рамките на Католическата църква, а без нея и против нея. В резултат от това бил подкопан стабилитетът на универсалната църква. Започнала борба за нейното разрушаване.

В структурно отношение протестантизмът се дели на 3 основни групи: немска, швейцарска и английска. Немската се възглавява от Мартин Лутер (1483 — 1546), швейцарската от Улрих Цвингли (1484 — 1531) и Жан Калвин (1509 — 1564), а английската от крал Хенри VIII (1509 — 1547), макар „Книга за обществено богослужение“ да е дело на архиепископ Кранмер. Най-важните форми на ранния протестантизъм били лутеранство, калвинизъм, цвинглианство и англиканство, но след тях възникнали множество други течения с различно обществено въздействие: менонитство, унитариатство, соционизъм, презвитерианство, индепендентство и др.

Мартин Лутер и Филип Меланхтон в Германия, Улрих Цвингли и Жан Калвин в Швейцария, крал Хенри VIII в Англия образували официалното направление в Реформацията, което, общо взето, победило. В Англия, Шотландия, Дания, Швеция, Норвегия, Холандия, княжествата в Германия, Швейцария, а също в Чехия, Унгария и Финландия се появили национални църкви, които осъждали традиционната католическа църква. Освен в княжествата на Германия, секуларизация на църковните имущества била извършена в Швейцария, Англия, Шотландия, Дания, Швеция.

Картината, очертана в резултат от дейността на победилата Реформация, не би била пълна, ако не се подчертае дейността на някои радикални реформатори, обвинили организаторите на реформите в недостатъчна решителност. Теолози от различна конфесия, спиритуалисти, унитарии, скептици, пантеисти, като Андреас Карлщад, Мигел Сервет, Каспар Швенкфелд, Себастиан Кастело, братя Социни, Бернардино Окино, Давид Йорис, Себастиан Франк, образували самостоятелно течение, което обаче нямало широка социална база и заглъхнало.

Характерна особеност на протестантизма като цяло е неговото разграничаване и противопоставяне на Римокатолическата църква по основните проблеми на идеологията, морала, култа и пр., без, разбира се, да се излиза извън рамките на християнската религия. Това означава отричане на официалната догматическа система на католицизма, на йерархическата структура, на култа и пр., но запазване на християнството като религия. Неслучайно Реформацията, свързана с цялостно преустройство на властта, разрушавала църковните организации и налагала своите институции. Лутеранството се утвърдило в Германия, Дания, Швеция, Норвегия; калвинизмът станал официална идеология в Швейцария, Нидерландия; епископалната англиканска църква — на Британския остров; презвитерианството — в Шотландия и др. В хода на историческото развитие се обособили разнородните протестантски деноминации: квакерство, методизъм, менонитство, баптизъм и др. За разлика от Католическата църква, признаваща за източник на вярата Светото писание и църковното предание, протестантските църкви общо взето приемат Светото писание и правилата на светите апостоли, решенията на църковните събори.

Основните официални документи на протестантските деноминации са известни. Лутеранството приема съчиненията на М. Лутер, Аугсбургското вероизповедание, Апологията на Аугсбургското вероизповедание, Големия и Малкия катехизис. Цвинглианството намира опора главно, но не единствено, в известните 67 тезиса на У. Цвингли. Съчиненията на Ж. Калвин, възлизащи на 59 тома, и особено неговото произведение „Наставление в християнската вяра“, образуват източниците на калвинизма. Важно значение имат Второ хелветическо изповедание и Хайделбергският катехизис. Англиканската църква също притежава своите свещени книги: Акт за върховенството, Книга на общинското богослужение, 39 статии.

Докато Католическата църква поддържа, че спасението на човека може да се осъществи само с нейна помощ и по-специално с божественото предопределение, с божествената благодат, преподавана от духовенството, с покровителството и застъпничеството на светците, със спазването на традициите, протестантството обосновава качествено нова обществено-религиозна платформа. По-конкретно идеолозите на третото направление на християнството приемат, че спасението може да бъде преди всичко и главно лично дело на самия вярващ, превърнат в централен обект на спасението. Лутеранството поддържа, че спасението на човека е резултат от личната вяра, калвинизмът отстоява принципа за предопределението, докато англиканството съчетава католическата концепция за спасяващата роля на църквата с протестантското разбиране за спасителната функция на личната вяра. Това са основополагащите начала на главните направления в новата структура на християнството като обществено явление.

В основата на протестантската етика лежи учението за спасението, за сотирологията, респективно за благодатта. Приема се, че за християнина върховно благо е изкупителната жертва на Божия син, Исус Христос, Спасителя на човечеството. Самият човек в светлината на протестантизма се оценява като пасивен субект на Божията милост и получава своето спасение даром. Прокламираните от църквата средства за спасение, по-специално тайнствата, аскетизмът, добрите дела, индулгенциите и пр., за протестантизма са без стойност: значение имат само и единствено заслугите на Исуса Христа, избавил хората от първородния грях и пораженията на греха върху човешката природа. По тази причина вярата в спасителната и изкупителна смърт на Христа е крайъгълен камък на протестантизма.

Реформацията утвърждава човешката личност като субект на собственото си спасение, акцентира върху самостоятелната инициатива и индивидуалната отговорност. Това принципно положение намира израз в учението на М. Лутер за преуспяването в професията, но най-пълно се отразява в допълненията на Ж. Калвин към учението за предопределението. Според него никой на тази земя не може да знае дали е предопределен от Бога за спасение или гибел. Поради това всеки е длъжен да гледа на себе си като на Божи избраник, да мобилизира волята си и да доказва непрекъснато, че е предопределен за спасение. В съгласие с М. Лутер Ж. Калвин поддържал, че всяка професия представлява божествено предназначение, призвание, дълг. Успехът, постигнат в процеса на работата, бил доказателство, че преуспяващият е Божи избраник. Не по-различно учат и английските пуритани. „Ако Бог ви посочва пътя, по който, без да вредите на душата си или на другите хора, можете да спечелите по законен начин повече, отколкото по друг път — пише Ричард Бакстер (1615 — 1691), — а вие отхвърляте това и изберете по-малко доходен начин, тогава заличавате една от целите на вашето призвание, отказвате се да бъдете управлявани от Бога и да приемете даровете му, за да имате възможност да ги употребите за него, ако той пожелае това. Разбира се, не за плътски удоволствия или грях, но за Бога вие трябва да работите и забогатеете.“

Възгледът за преуспяването в професията, за личния просперитет подкопавал обективно официалните позиции на привилегированите слоеве в обществото и нанасял удар върху господството на феодалната аристокрация — светска и духовна. Новото разбиране на реформаторите за социалния активитет, за решаващото значение на личността в делото на спасението обезсилвало теорията за определящата роля на благородническия произход, гарантираща определено място във висшите кръгове на феодалната система. Дислокацията на обществото, обусловена от новата ценностна система, изработена от Реформацията, получавала религиозна регламентация.

Сакрализирани били социалните сили, които се утвърждавали на историческата сцена.

Като изразявали несъгласие с папския принцип „без църквата няма спасение“, идеолозите на ранния протестантизъм в една или друга степен отричали необходимостта от църква и изграждали свои социално-религиозни институции и организации. Немският реформатор М. Лутер поддържал, че Католическата църква, в това число и нейното духовенство, не могат да бъдат посредник между Бога и хората и не са в състояние да дават прошка за греховете и да даряват спасение на душите. В началото на своята дейност той давал право на духовенството само или единствено да разяснява на вярващите текстовете на Библията, но по-късно отхвърлил църквата и нейния култ и създал нова религиозна доктрина и организация. Лутеранската църква била изградена като общество от светци, в което евангелието се проповядва правилно, поради което се нарекла евангелска. Била разделена на две категории: видима и невидима. Видимата била навсякъде, където тайнствата се извършват правилно, а невидимата се намирала в сърцата на хората.

В княжествата за глава на църквата бил провъзгласен князът, традиционната централизация на църквата се отричала. Основна организационна единица на лутеранството станала църковната община, енорията, управлявана от съвет, възглавяван от пастор. От общността на Католическата църква били възприети само елементите, които не влизали в противоречие със Светото писание. Съхранени били епископатът, органът, кръстът, свещите, живописта. Възприети били две тайнства: кръщение и причастие, другите били отхвърлени.

Улрих Цвингли, който въвел новия култ през 1525 г., заменил месата с проповедта, както и с четирикратно причастяване през годината. През 1529 г. този реформатор забранил католическата вероизповед, всяко посещаване на църквата било наказвано с глоба и изгнание. В молитвените домове нямало тържествени обреди, орган, песнопения. Тайнството причастие, практикувано в двата вида — сухо и под формата на просфора и вино, — се разглеждало като обикновено възпоминание на страданията на Исуса Христа. Кръщението цвинглианците оценявали като външен знак за принадлежност към християнството.

Калвинизмът опростил още повече устройството на църковната институция. Молитвените домове, които изместили монументалните католически църкви, изключвали всякакви украшения: в тях били внесени обикновени катедри за проповедниците, по стените не се допускали икони. Отменен бил култът към светците. Богослужението обхващало четене на текстове от Библията, пеене на псалми и произнасяне на проповеди. Жан Калвин отхвърлил деленето на църквата на свещеници и миряни и въвел практиката да се избират ръководителите на новата църква. Зависимостта на църквата от държавата била ликвидирана. Водеща роля започнала да играе институцията на презвитерите.

Реформираната Англиканска църква придобила протестантски характер, но запазила някои особености на католицизма. В нейните основи са поставени йерархичните начала на католицизма, редица своеобразия на богослужебния култ, от една страна, и догмата за оправданието чрез вярата — от друга. Повече или по-малко последователен протестантски характер притежават предписанията за проповедта и богослужението на народен език, отмяната на целибата, приемането на Светото писание като единствен извор на вярата. По силата на „Акта за върховенството“, приет от Английския парламент през 1534 г., върховен глава на Англиканската църква ставал кралят. Населението било призовано към пълно подчинение на новата реформирана и преобразена църква.

Принципът за всеобщото свещеничество бил превърнат във важен принцип на протестантизма. Поради предопределеността си свише, поради своето кръщение всеки християнин получавал посвещение в свещеничество. Всеки вярващ можел да изпълнява функции на духовно лице, да стане пастор и по-специално да влиза в контакт, в диалог с Бога, да извършва богослужение. По такъв начин се ликвидирала разликата между духовното лице (кюре, свещеник, пастор) и мирянина, надарен подобно на свещенослужителя с Божията благодат, с мистичната сила да свещенодейства.

Във връзка с това се решавал въпросът за ролята на сакрализирания субект в живота на новата религиозна общност. Според Лутер избраният от обществото можел да бъде истински пастир също толкова, колкото и посветеният от папата и епископите. Както в лутеранските общини, така и в калвинистките начело заставали лица, избирани от вярващите. Енориашите избирали членовете на църковния съвет. Основна организационна ядка станала конгрегацията. Събранията на пасторите, наричани конгрегации, решавали въпросите на догматиката. При англиканството епископите се назначавали от краля.

Много важна особеност на протестантизма в лицето на лутеранството, калвинизма и англиканството бил рационализмът. Вярно е, че в някои произведения на Лутер и Калвин се срещат негативни оценки за разума, за интелекта, но като цяло протестантската теология чрез най-значимите си представители оценява положително разума и утвърждава неговия авторитет. Самите основоположници на Реформацията били интелектуалци от голяма величина. Това не можело да не се отрази върху рационализацията на вярата, върху засилването на разума в религията. Тласък получили догматическото богословие (М. Кемниц, Й. Герхарт, Г. Каликст), старохристиянската литература (Бевергий, Юстел — баща и син), каноническото право, църковната история.

Разбира се, в теорията и практиката на част от реформаторските църкви били включени някои практики на католическата църковна организация. Не в противоречие, а в съгласие с папството Англиканската църква приела учението за произхода на Свети дух и от Сина, респективно от Филиокве. Тя спазила употребата на одеждите при богослужението, съхранила традициите при водосвета, кръщаването, освещаването с кръстния знак. В Англиканската църква били продължени трите степени на йерархията: епископска, презвитерска и дяконска.

Въпреки че декларирало принципно несъгласие с католицизма, лутеранството на теория и практика запазило някои негови традиции. Това се отнася до приемането на символа на вярата, интерпретиран по своеобразен начин. Много общи черти притежава схващането за кръщението, за възраждането на духа, съчетано с мисълта за нищожеството на грешника, изправен пред спасяващата Божия милост и благодат.

Възникването и утвърждаването на протестантизма протичало в остри и непримирими противоречия и борби между отделните религиозни конфесии. За разлика от Лутер, който поддържал, че при вкусването на просфората Христос присъствал непосредствено във и чрез хляба, Андреас Карлщад отхвърлял не само идеята за реалното присъствие, но и самата концепция за пресъществяването. Единствен Ф. Меланхтон отричал учението на У. Цвингли за евхаристията, но по-късно се присъединил към схващането на Ж. Калвин за всъдеприсъствието на Бога.

 

Формиране на протестантска наука.

 

Новото направление в християнството намерило теоретична обосновка в научната литература. Матиас Флаций (1520 — 1575) организирал група учени, с които подготвил известните „Магдебургски центурии“¹⁰ — първата протестантска (лутеранска) история на християнската църква. Написано на латински език, съчинението обхваща 13 тома и излиза в Базел от 1559 до 1574 г. Събитията са разгледани по векове, всеки век образува отделен период, разпределен в 16 части. В първите 3 раздела са обхванати общите тенденции на развитието, като се описва положението на църквата. Четвъртият засяга същността на църковното учение, петият — ересите, шестият — ритуалите, седмият — устройството и управлението на църквата, осмият — разколите, схизмата. Съборите са предмет на деветия раздел, отношенията между епископите и църковните учители — на десетия, еретиците — на единадесетия, мъчениците — на дванадесетия, и пр. Така въз основа на съществуващите извори е дадена цялостна картина на религиозните отношения през призмата на лутеранството.¹¹

В хода на развитието на протестантската наука възникнали и се оформили различни течения: наред с рационалистичното направление на Рудолф Агрикола (1442 — 1485), Конрад Целтис (1459 — 1508), Йохан Куспиниан (1473 — 1529) и др. разцъфтяла мистичната и теософска литература. Разпространили се произведенията на Агрипа Нетесхайм, Теофраст Парацелз, Себастиан Франк, Валентин Вайгел. Школата на Калвин дала учени теолози като Йохан Кокцей, Амиралд, Сомир. Обогатила се теологията и в Англия, Холандия, Швейцария.

Реформацията изиграла важна роля в развитието на културата в Европа, дала тласък на научната мисъл, създала условия за формиране на самостоятелни национални школи. Епохално значение имало превеждането на Библията на езиците на отделните народи: М. Лутер я превел на немски, Ж. Калвин — на френски, Уилям Тиндал — на английски, Франциск (Георги) Скорина — на руски. Най-смелите идеолози на Реформацията формулирали принципа за свободата на съвестта, макар Калвин да я окачествил като „дяволско учение“.

Утвърждаването на Реформацията в Европа създало благоприятни условия за превеждането на Светото писание на езиците на отделните народи. През 1540 г. Библията излиза в Дания и Швеция, през 1441 г. — в Унгария, през 1552 — 1553 г. — в Полша, през 1579 — 1593 г. — в Чехия. Все по това време, през 1580 — 1581 г. е отпечатана известната Острожка библия. Появата на библейския текст на роден език дала тласък на по-нататъшния възход на националното съзнание и самосъзнание, на развитието на литературите и културите.

По същество Реформацията подкопала идеологическото единство на Западна Европа под егидата на Католическата църква и нанесла съкрушителен удар върху господството на Свещената римска империя на германската нация. Свързаната с хегемонията на Хабсбургите историческа концепция за света претърпяла нова трансформация. Протестантизмът победил в романо-германските страни, наложил ново светоразбиране и светоусещане, провъзгласил нова общност, намерила най-ярък израз в европоцентризма. Възникнала идеята за превъзходството на новите протестантски народи, представящи се за носители на новия тип цивилизация, докато бившите „езичници“, „схизматици“ и др. били таксувани като „диви“, „примитивни“, „изостанали“. Това било свързано с обективните процеси, породили разрухата на старото феодално общество, на Средновековния свят и зараждането на новото буржоазно общество.

Ранният протестантизъм бил сложно и противоречиво обществено-религиозно явление. Част от конфесиите, респективно лутеранството, отразявали обстановката в Германия и били свързани с вижданията на Лутер за света, Бога, човека и човечеството. Друга част носела отпечатъка на Калвиновото дело. Трета част, по-конкретно реформаторите в Англия и в някои от скандинавските страни, разрушавали традиционната църковна структура и обогатявали монархическата институция чрез секуларизацията на църковните имущества. На практика те укрепвали кралската власт чрез създаването на нова протестантска религиозна организация, подчинена на династията. Така новата църква станала фактически държавна институция, лишена от самостоятелност.

В заключение може да се подчертае отново, че третото основно направление в християнството — протестантизмът — представлява значителна, епохална крачка напред в развитието и утвърждаването на християнството като световноисторическо явление. Новата религиозна формация отразява промените в Европа през Късното средновековие и по-специално в периода след откриването на Америка през 1492 г. В нея и чрез нея се изгражда новата гражданска ценностна система, свързана с преосмисляне на средновековния начин на живот. Създава се нов тип личност, която подготвя условията за победата на новата капиталистическа епоха.

При цялото разнообразие от възгледи и схващания, които образували фундамента на реформационната платформа, в нея се наложили няколко главни принципа, определили облика на последното разклонение на християнството в историята. Идеите на Реформацията се зародили в главите на католически монаси, но доктрината за реформите не се изчерпва само или главно с теологията, а засяга цялостния живот на човешкото общество. Неслучайно френският изследовател Гастон Целер поддържа, че „историята на Реформацията е не толкова част от историята на религията, но и грамадна глава в общата история“¹².

Реформаторите — и М. Лутер, и Ж. Калвин, и всички водещи борци за новия свят — не воювали само срещу църквата и нейните извращения, но и за преустройство на живота. Обвинявайки църквата, че е нарушила практическия замисъл на християнското вероучение и не е организирала земния живот на вярващите като подготовка за небесния, те разработили теорията за държавата и „Царството Божие на земята“ в съответствие с вижданията на своята епоха.

В областта на религията протестантите разкрепостили човешкото съзнание от веригите на средновековните традиции и го насочили към самостоятелно мислене. За единствен източник на вярата те обявили Светото писание, отхвърляйки папските разпоредби и решенията на църковните събори. Те приели, че Божествена благодат притежавали не единствено духовните лица, но и всеки вярващ, убеден в изкупителната жертва на Христа. Що се отнася до спасението, те приели, че то се постига с изключителна вяра в Бога, а не само с добри дела и спазване на тайнствата и обредите. Приемайки само двете тайнства — кръщението и причастието, те виждали в тях символически смисъл. Реформаторите опростили култа, обредите. Своите молитвени домове те превърнали в средища на религиозния живот, в които богослужението се изчерпва с проповедта на пастора, с общите молитви на вярващите, с пеенето на псалмите. Монашеството било обявено за ненужно, целибатът се отхвърлял.

Възгледите на Лутер и Калвин упражнили дълбоко въздействие върху живота на народите. Те не останали в границите на XVI в., времето на Реформацията, но получили отзвук в следващите векове, улеснявайки формирането на новите теории за управление на обществото, за религиозните и за нравствените отношения между хората, за спасението им.

Едно от най-забележителните явления не само в историята на християнството, но и на Европа, а чрез нея и на човечеството, реформационното движение оказало неизмеримо въздействие върху умовете и сърцата на милиони хора в различните континенти на Земята. Мартин Лутер и Жан Калвин, Улрих Цвингли и Филип Меланхтон, Томас Мор и Оливър Кромуел, Мено Симонс и др. изградили величествената система на новата протестантска цивилизация: различна в Германия, Швейцария, Англия, Холандия, скандинавските страни, но единна като направление в материалния и духовния живот на земното кълбо. В нея доминира не фидеизмът, а рационализмът на съзерцанието, активността. В резултат от нравствените и социалните мотиви, които предопределили личностната активност на вярващите протестанти, калвинистите и лутераните увеличили материалното производство, дали простор на мисълта, на културно-историческото възмогване. Новата ценностна система, създадена от протестантизма, издигала на преден план не родовата принадлежност на аристократа, а личностните качества на индивида, не презрението към света, а модернизирането на индустрията, земеделието, науката и културата. Модерната, разкрепостена личност на протестанта преодолявала и разкъсвала веригите на средновековната традиция и насочвала човешкия ум към свободата на духа, самостоятелността на решенията, към безпределните простори на творчеството. Протестантството превърнало професията в творчество, труда в призвание, защото го сакрализирало.

Реформацията прокламирала принципите на политическата свобода, на правата на човека, на самоопределението на гражданина. Приносът на калвинизма за стопанския просперитет на европееца по време на първоначалното натрупване на капитала е отдавна установен и не се нуждае от специално доказване. Протестантизмът като вяра и убеждение дал тласък на европейската наука и култура, формирайки самостоятелна насока в развитието на новата цивилизация.

 

¹Литературата за Реформацията е огромна. Вж. за справка: Bibliographic de la reforme. 1450-1648. Ouvrages parus de 1940 a 1955. fasc. 1-5. Leiden, 1958-1965; Le XVI siècle par H. Sée, A. Rebillon et E. Prèclin, Paris, 1950.
²Срв. сбит преглед на изворите и историографията y Leonard, Е. Histoire générale du protestantisme. Τ. 1. La Reformation. Paris, 1980, 311-368; Walz, Η. H. Derpolitische Auftrag des Protestantismus in Europa, Tübingen, 1955; Nichols, J. H. The meaning of proteslantismus. London, 1959.
³Dе Μaiο, R. Riforme е miti nella Chiesa del Cinquecente. Napoli, 1973, p. 14.
⁴Enno van Gelder, N.A. The two reformations in the 16th century. A study of the religious aspects and consequences of Renaissance and Humanism. Hague, 1964, p. 8.
⁵Garin, E. Umanesomo italiano. Bari, 1965, p. 226.
⁶Fеrm, V. Т. Protestant dictionary. New York, 1951.
⁷Driοn, du Chapolis, F. Charles-Quint et l'Europae. Bruxelles, 1962; Βrandi, K. Kaiser Karl V. 5 Aufl. Munchen, 1959.
⁸Der Augsburger Religionsfriede von 25. IX. 1555. Bearb. v. K. Brandi, 2 Aufl. Gottingen, 1927; Schubert, H. Der Reichstag von Augsburg. Leipzig, 1930.
⁹Ζееdеn, E. W. Zeitalter der europäischen Glaubenskämpfe. Gegenreformation und katholische Reformation. — In: Seculum. 1956, 321—368.
¹⁰Sсhaumuell, Е. Beitrag zur Entste Kirchengeschichte, der Magdeburger Centurien. Ludwigslust, 1898.
¹¹Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte. Paderborn, 1911, p. 16, 714.
¹²Ζеllеr, G. La Reforme. Paris, 1973, p. 11.