Йордан Николов

Успехите на Реформацията, постигнати в Германия, Швейцария, Англия, Нидерландия, Дания, Швеция, Норвегия и редица други страни, предизвикали сериозно безпокойство в Римския папски двор. Ударът бил чувствителен, силен, но не катастрофален. Дори при понесените загуби Католическата църква останала доста стабилна институция, разполагайки с много добра политическа, религиознойерархична организация, солидна стопанска база, неизчерпаеми финансови възможности, многобройни добре подготвени служители. Това ѝ гарантирало необходимите условия да продължи своята дейност. Оставала непокътната и феодалната обществена система, която осигурявала подкрепа и стабилитет на духовенството. Като многовековна теократична система, натрупала огромен опит в борбата срещу своите противници, църквата притежавала могъщ потенциал, непокътнати позиции в различните територии на тогавашния свят, позволяващи ѝ да запази положението си на най- важен религиозен фактор в Европа. Тя била единственото по рода си учреждение в Стария континент.

В средите на клира и вярващите получила разпространение своеобразната философия на оптимизма, формулирана от кардинал Роберт Белармин (1542 — 1621) — инквизитор, организирал процеса срещу Галилео Галилей: „Ако начело на църквата са стояли само достойни пастири, нейната вечност би могла да се обясни с тяхната мъдрост и това би било напълно естествено. Но тъй като я ръководят порочни първосвещеници, нейните успехи не могат да бъдат обяснени другояче, освен със свръхестествени причини.“

Мисълта на кардинал Белармин намерила широк отзвук сред многомилионното паство на църквата. Аргументацията му звучала логично, убедително и догмата за божествения характер на църквата оставала непокътната. Тя вдъхвала увереност в душите на последователите на църквата, че и „портите адови няма да я надделеят“.

 

Специфика на Контрареформацията.

 

Цялостната дейност, която развила Католическата църква в хода на Реформацията и след нея, придобила две основни насоки. Едната била срещу Реформацията, за нейното разгромяване и изкореняване; другата целяла да възстанови загубените позиции на папството в страните, където новата форма на християнството изградила църковни организации и институции. Всичко това в историческата литература се нарича по различен начин. Мнозина изследователи използват термина „контрареформация“, състоящ се от две латински думи: contra — против, и reformatie — преобразование, комплексна система от мерки на папския престол през XVI — XVII в. за ликвидиране на Реформацията. В противовес на това разбиране католически автори употребяват по-абстрактни понятия, изразяващи различна философска позиция. Отначало Мауренбахер, а след него М. Бендишиоли въвеждат в обращение съчетанията „католическа реформа“ — la riforma cattolica, „реформация на католиците“ — la riforma di se stessi, „вътрешно обновяване на църквата“ — la riforma interna, предшестващо самата Реформация на отделните разклонения в протестантството. Има и „възстановяване на католицизма“ — restauratione cattolica. Срещат се и други словосъчетания, едни от други по-многозначителни: „реформация на църквата“ — riforma della Chiesa, „вътрешна реформация“ — rinovazione, „протестантска грижа“ — la preoccupazione antiprotestante. В решенията на църковния събор в Трент се приема формулата „Католическо възраждане“ — Rinascita di Catolicessimo, а самата църква е обявена за „майка и наставница на всички църкви“ — Le Madre е Maestre di tutte le Chiese.

Но тези понятия за обозначаване цялостната организация на борбата на Католическата църква за смазване на Реформацията не са от съществено значение. Дискусията не е терминологична, а същностна. Важното е, че тази дейност обхваща понтификата на папите Павел III (1534-1549), Павел IV (1555-1559), Пий IV (1559-1565), Сикст V (1585 — 1590) и др. Борбата срещу Реформацията и реформаторите включва процесите на Трибунала на инквизицията срещу различни еретици изобщо и по-специално срещу лутерани, калвинисти, анабаптисти и др. Образуването и активността на йезуитския орден „Общество на Исус“, основан от Игнаций Лойола през 1534 г., е друга насока, която определя облика на Контрареформацията. Решенията на Тридентския църковен събор (1546 — 1563), превърнати в бойна програма срещу протестантството, както и публикуването на т. нар. „Индекс на забранените книги“ също са голямо събитие.

Мерките, които Католическата църква била принудена да предприеме след победата на Реформацията, произтичали от новата обстановка в Европа. Променило се съотношението на силите. Наред с православието и католицизма, на историческата сцена застанала нова църковна организация, която изтъквала своето право да участва в решаването на проблемите. Римският папски двор, останал пасивен наблюдател при масовото искане за промени в близкото минало, в новата обстановка не само бил принуден да се съобразява със съществуването на младите протестантски църкви, но трябвало да прави и компромиси. Новите протестантски църкви, скъсали оковите на средновековния космополитизъм, намирали опора във властта на съответните крале. Те се превърнали в реална политическа сила. Съсловните привилегии на католическото духовенство били застрашени. Реформацията извършила коренни промени не само в съзнанието, но и в бита на протестантските държави, в техния начин на живот.

В началото Римската църква сметнала исканията за Реформация и ожесточените дискусии за боричкания между религиозни ордени. Впоследствие понтифексите започнали да осъзнават сериозността на положението. В булите на някои папи и в решенията на V латерански събор от 1512 — 1517 г. били включени клаузи за реформи. Въпреки това сериозността на положението не се оценявала достатъчно трезво и задълбочено. Самоуспокоението изтласквало на заден план тревогата. Традиционните средства за разправа с инакомислещите — анатеми, отлъчвания, изгаряния на кладите и пр. — били широко практикувани. В курията напразно се надявали, че те ще дадат очакваните резултати. Били направени плахи опити за излизане от положението. Съставили комисия, която изработила „Проект за изправяне на църквата“, който обаче останал неприложен. Все същата безплодна дейност развила и т. нар. „партия за реформи“, създадена от светски магнати и духовни прелати.

 

Римските папи начело на Контрареформацията.

 

Когато в Европа бушувала стихията на Реформацията (1517 — 1560), Католическата църква била възглавявана от 8 папи: Лъв X (1513 — 1521), Адриан VI (1522-1523), Климент VII (1523-1534), Павел III (1534-1549), Юлий III (1550-1555), Марчело II (9/10 април 1555 - 1 май 1555), Павел IV (1555-1559) и Пий IV (1559 — 1565). По темперамент и характер, интелектуален капацитет, духовна нагласа, социална принадлежност те били твърде различни: обединявала ги главно, но не единствено съдбата на църквата, грижата за нейното оцеляване, волята за възстановяването на разколебания ѝ авторитет, за запазване на подкопаното единство на Западния свят. Част от тях били активни първосвещеници, които искали да предотвратят събитията, но не успявали по причини, които надвишавали техните възможности; друга част били нерешителни пасивни наблюдатели на промените и ги оценявали като Божие наказание за греховете на хората. Имало и интелектуалци от ренесансов тип като Павел III, меценати на културата като Юлий III, които разчитали на Инквизицията, за да угасят пламъка на разума и хуманизма.

Реформацията в Германия започнала при понтификата на Лъв X, вторият син на Лоренцо Великолепни, роден като Йоан Медичи. В семейството му решили да го насочат към служба на църквата. Завършил тригодишен курс по каноническо право и теология в университета в Пиза. Ръкоположен за кардинал през 1489 г., тъй като родът му бил изселен от Флоренция, той бил принуден да обикаля известно време по Германия, Холандия и Франция. В Рим пристигнал през 1500 г., когато на папския престол бил Александър VI Борджия (1492 — 1503). При понтификата на Юлий II (1503 — 1513) започнал да израства в йерархичната стълбица на църквата. През 1511 г. станал папски легат в Болоня и Романя. Тъй като бил дълбоко религиозен и нравствено издигнат, едва 38-годишен бил избран за папа.

Колегията на кардиналите, която му гласувала своя вот, вярвала, че той ще укрепи папския престол и ще надмогне властващото разтление. Като застанал начело на папския престол след доста волен начин на живот, папа Лъв X за кратко успял да разпилее средствата, събрани в хазната на папа Юлий II — много добър финансист. През 1515 г. хазната се оказала празна. Главната му грижа била съдбата на родния му град Флоренция, където господствали Медичите, а не просперитетът на папската държава. По тази причина той сключил през 1516 г. известния Болонски конкордат с краля на Франция, от който извлякла значителна полза френската държава. Започнал борба с херцогство Урбино, движен от желание да подпомогне каузата на родния си град, папа Лъв X практикувал т. нар. „непотизъм“ — уреждане на роднини на разни църковни служби в нарушение на каноните. В усилията си да попълни големите разхищения, раздавал служби срещу подкупи, увеличавал данъците, развихрил разпродажбата на индулгенции. За разлика от Германия, където донякъде успял да постигне намеренията си, в Испания и Франция срещнал сериозна съпротива. Недоволството срещу него нараснало, особено в Рим. За да сломи засилващата се опозиция, той организирал „заговор“ против себе си. В процеса били подведени под съдебна отговорност хора от обкръжението на кардинал Алфонсо Петручи — един от най-изявените му противници. Кардинал Петручи и още трима души били осъдени на смърт и на 4 юли 1517 г. присъдата била изпълнена. Останалите заговорници получили други наказания: затвор, глоби и пр.

При понтификата на Лъв X в Рим бил учреден институтът на кардинал-протекторите, получили задача да бранят интересите на страните, за които били натоварени да отговарят. Създаването на институцията, защитаваща фактически плановете на Римския папски двор, отбелязало важен момент от развитието на папската дипломация.

При понтификата на папа Лъв X в Германия пламнала и победила реформацията на М. Лутер. Папата не само не успял да предотврати откъсването на Германия от Католическата църква, но с издаването на булата, с която отлъчил Лутер, разпалил още повече борбата, за да загуби окончателно битката.

Наследникът на Лъв X, папа Адриан VI, преминал по-друг път на развитие. Адриан Флоренц, както се наричал в гражданския живот новият понтифекс, се родил през 1459 г. в гр. Утрехт. Отначало учил в абатството Девентер. Завършил университета в гр. Лувен през 1492 г. с научната степен „доктор по теология“. От 1507 г. работил като наставник на бъдещия император Карл V, а през 1516 г. го назначили за канцлер на кралство Испания. Станал приемник на кардинал Хименес, той бил ръкоположен за епископ на Тортоза, а след това и за официален инквизитор на Арагон и Навара. Йерархическото звание кардинал му осигурило широка популярност. Избирането му за папа било резултат от големия авторитет, който си извоювал.

Убеден привърженик на необходимостта от реформи, папа Адриан VI пристъпил към усъвършенстване на Католическата църква. Неговата върховна цел била да разгроми протестантизма и да укрепи папския престол. Движен от волята за позитивни промени, той предложил на сейма в Нюрнберг през 1522 — 1523 г. да реши да се свика вселенски събор в Германия. Намерението си обосновал с обстоятелството, че назрелите проблеми на църковното устройство предизвиквали разединението и метежите. След като не намерил разбиране, той продължил да търси последователи на своята идея за реформи. Особено много тревоги създавала дейността на М. Лyтер и понтифексът се опитвал да задуши разпространяването на неговото учение.

След като не успял да наложи извършването на реформи, папа Адриан VI бил принуден да се заеме с дребни въпроси на дисциплината. Когато на 24 октомври 1522 г. османците окупирали о. Родос, той призовал князете да се вдигнат на кръстоносен поход. Напрегнат и измъчен от невъзможността да промени тежкото положение, от което не намирал изход, папата неочаквано получил инфаркт и починал, без да осъществи намеренията си.

Приемникът му, папа Климент VII, управлявал църквата при още по-тежки условия. Роден с гражданско име Юлий Медичи в големия род на Медичите във Флоренция, той сравнително бързо се издигнал в йерархията на духовенството. За това известно влияние е оказало обстоятелството, че бил родственик на предишния папа Лъв X. Роден през 1478 г., той бил ръкоположен за кардинал през 1513 г. Интронизирали го след това за архиепископ на Флоренция. След смъртта на Адриан VI през 1523 г. го избрали за папа.

Периодът, през който той възглавявал църквата, бил напрегнат и неспокоен. Император Карл V продължавал да настоява за извършване на реформи. Отношенията между Хабсбурга и понтифекса се влошили. След като през 1526 г. папа Климент VII подписал съюзен договор с френския крал Франсоа I и образувал лигата в Коняк, той предизвикал гнева на императора. През 1527 г. войската на Карл V нахлула в Рим. Според свидетелството на Томас Мор в „Диалог за Тиндал“ в състава на германските ландскнехти, привлечени предимно от южните лутерански княжества на Германия, се изявили протестанти, които разрушавали с ярост „вавилонската блудница — Рим“. В анонимен памфлет, отпечатан през 1528 г., се съобщава, че между ландскнехтите имало ветеран на име Грунвалд, който декларирал пред стените на Вечния град, че като пратеник на Лутер ще накаже нарушителя на Божието слово — римския папа. За да се спаси от явна гибел, папа Климент VII прекарал няколко месеца в Орвието.

Отрицателните настроения срещу папата се увеличавали. Главнокомандващият императорската армия Георг Фрундсберг се заканил: „Когато вляза в Рим, преди всичко ще обеся папата.“ Пълководецът не успял да изпълни това решение, защото видял лошата дисциплина на своите ландскнехти при разграбването на града и получил удар. Папата, намерил защита под яките стени на замъка на „Св. Ангел“, гледал през прозорците как преоблечени в кардиналски одежди войници провъзгласявали пред вратите на замъка Лутер за папа на Рим. „В кулата — свидетелства участник в събитията — заловихме папата и 12 кардинали. Обявихме папата за пленник и неговият секретар прочете исканията, които трябваше да подпише. Сред пленените плачеха, а ние забогатяхме през тези дни.“

Императорът установил, че хазната на беглеца първосвещеник била празна и му простил проявената нелоялност. По този повод папа Климент VII изразил на императора „най-дълбока благодарност“. През 1528 г. в Италия нахлула френската армия, предвождана от Лотрек. Чумата, която неочаквано избухнала в Неапол и се разпространила много бързо, принудила френската войска да се изтегли, след като претърпяла няколко поражения. Генуезецът Андреа Дориа, който командвал армията, побързал да измени на краля и да премине на страната на императора. В тази обстановка папа Климент VII предприел курс към подобряване на отношенията с императора. На 29 юли 1529 г. папа Климент VII и император Карл V подписали мир в Барселона. Римският понтифекс се задължил съгласно клаузите на договора да предостави 1/4 от доходите на курията за борба срещу еретиците и да дава право на армията на императора да преминава по всяко време на годината през териториите на папската държава. През 1529 г. в Болоня папата коронясал Карл V с корона на император и римски крал.

В новата обстановка папата се заел да укрепва позициите на Католическата църква в Германия. Той делегирал през 1530 г. в Райхстага в Аугсбург кардинал Лоренцо Кампеджо. Кардиналът предоставил на императора инструкции на папата за разгрома на лутеранството. Лутераните били обявени за еретици, готови на съюз с турците. За борба против „лутеранската язва“ папата предлагал да се сключи таен съюз. Карл V „приел за сведение“ текста на инструкциите, който му прочел кардинал Кампеджо. Властелинът бил заинтересуван от ликвидирането на лутеранството, но възнамерявал да се заеме лично с тази задача. Затова не подкрепил идеята за свикването на вселенски събор. Импулсиран от желанието да установи духовна хегемония, Климент VII започнал тайни преговори с Франсоа I, краля на Франция. Това довело до притъпяване на борбата на императора срещу протестантите.

Папа Климент VII отказал да разреши развода на английския крал Хенри VIII с Екатерина Арагонска. Разразилият се конфликт се разраснал и кралят провел Реформацията на Британския остров. Англия официално отхвърлила върховната власт на Рим. Загубата, понесена от курията, била огромна.

Поради недостатъчна тактичност и последователност в борбата против реформаторите, папа Климент VII не успял да постигне реални успехи и да укрепи църквата. В Германия, в скандинавските страни и в някои други държави на Европа идеите на движението за промени намерили многобройни привърженици. Конфликтът в Швейцария, който довел до победата на Реформацията, донесъл нови загуби.

Една интересна, колоритна личност бил следващият понтифекс — Павел III, с гражданско име Александър Фарнезе. Той се родил през 1468 г. Получил образование в Рим и в двора на Лоренцо Великолепни във Флоренция. През 1493 г. папа Александър VI го интронизирал за кардинал-дякон. Получил в разпореждане 20 бенефиции в Италия и 10 в Европа, той станал едър магнат, което му разкрило перспективи за участие в устройството и управлението на църквата. Избирането му за папа на 13 октомври 1534 г. отбелязало нов етап не само в историята на католичеството, но и на Контрареформацията.

Папа Павел III се проявил като хуманист, един от творците на Ренесанса, но в същото време той положил огромни усилия да смаже Реформацията с най-жестоките и безмилостни средства на Инквизицията. От една страна, той раздавал служби на роднини и бенефиции на хора на изкуството и културата, а от друга, враждувал срещу новата протестантска култура. Именно той назначил през 1546 г. Микеланджело за главен архитект на катедралата „Св. Петър“ в Рим, увенчала неговия гений на творец с многостранни дарования. Папа Павел III привлякъл в църквата цяла плеяда интелектуалци, чрез които искал да обнови средновековната институция. Между подкрепяните от него личности се открояват Реджинал Поул, Джанпиетро Карафа, станал по-късно папа (Павел IV), Джовани Мороне и др.

Активността, с която се заел да смаже Реформацията, взела различни, но във всички случаи нечовешки, антихуманни форми. През 1536 г. той оповестил була, в която заплашил с отлъчване от църквата управниците, които си позволят да привлекат под съд духовно лице. Малко по-късно, през 1540 г., с булата Regiminis militantis ecclesiae утвърдил основания през 1534 г. от Игнаций Лойола Йезуитски орден. Малко по-късно, през 1542 г., издал була Licet ab initio, с която учредил Централен трибунал на инквизицията. Не друг, а той, ренесансовият папа, организирал Тридентския църковен събор.

Контрареформационната дейност на папата хуманист обаче на практика не довела до положителни резултати. Реформацията продължила да следва победоносния си ход.

Папа Юлий III, който заместил Павел III, със светско име Джан Мария дел Монте, се родил през 1487 г. Учил право в университетите на Перуджа и Сиена. Бил интронизиран за архиепископ на Сиена през 1511 г. Проявил се като добър администратор, той бил привлечен за съветник на папа Климент VII, а след това и на Павел III, при който придобил административен опит. Когато армията на императора завладяла Рим през 1527 г., го взели за заложник. Като представител на папата през 1545 г. председателствал църковния събор в Тридент и упражнил влияние при решението през 1547 г. заседанията да бъдат преместени в Болоня.

Архиепископ Дел Монте бил избран за папа на овакантения престол след продължителни дебати. Кардиналите, които проявили готовност да му дадат своя вот, поискали предварително да даде съгласие за продължаването на събора в Тридент. Заседанията били отлагани по политически причини. Император Карл V искал заседанията да продължат, защото мислел, че в хода на дебатите може да се постигне разбирателство между враждуващите страни. С цел противоречията в Германия да се задълбочат, а Карл V да бъде изолиран, Франсоа I бил против продължаването на работата му. При такава обстановка на 1 май 1551 г. папа Юлий III издал була за свикване на делегатите.

Отношението на владетелите към работата на събора било доста странно и противоречиво. Докато императорът призовал лутеранските князе в Германия да присъстват, кралят на Франция Анри II (1547 — 1559) бил против. Германските протестанти, от които Анри II получил Мец, Тур, Верден и Камбре, предизвикали императора да започне борба против онези от тях, които напуснали събора. Това принудило понтифекса да прекрати заседанията на 18 април 1552 г.

Папа Юлий III подпомагал дейността на Йезуитския орден. Той следял внимателно обстановката в кралство Англия. Неочакваната кончина на крал Едуард VI (1547 — 1553) му дала повод да делегира кардинал Реджинал Поул в Лондон, за да наблюдава непосредствено развитието на събитията. Постепенно грижата му за реформите на църквата отслабнала и той насочил вниманието си към развитието на ренесансовата култура. Качествата на Юлий като хуманист се проявили с пълна сила при архитектурното оформление на Рим.

Папа Павел IV, който заместил Юлий III, се родил през 1476 г. с гражданско име Пиетро Карафа в Неапол. Роден и израснал в семейство на аристократи, той продължил политиката на Павел III и Юлий III, които посветили много сили и средства за разгрома на Реформацията. Някои историци намират, че той е първият папа от контрареформационен тип. Той получил достъп до Римската курия благодарение на вуйчо си Оливиеро Карафа, изтъкнат църковен деец. В състава на прелатите влязъл като епископ на Киети. В 1520 г. се отказал от епископското звание и заседавал като член на комисията, която обсъждала 95-те тезиса на М. Лутер. Заедно с Гаетан, канонизиран за светец, основал Ордена на театинците. Така смятал да подпомогне преустройството на църквата. Интронизиран бил за архиепископ на Неапол през 1536, а през 1542 г. привел дейността на Инквизицията в съответствие със задачите на Контрареформацията. Върховен ръководител на организацията на палачите бил великият инквизитор, който подбирал състава на нейния Висш съвет.

За папа бил избран от конклава с пълно единодушие, макар вече да бил на преклонна възраст. Полагал неимоверни усилия да смаже протестантските църкви и предприел силна контрареформационна офанзива. Поради положителното си отношение към Франция влязъл в конфликт с крал Фелипе II и кралица Мария Тюдор. Борбата му против Реформацията водела обективно към укрепване единството на новия протестантски свят.

Папа Пий IV, със светско име Йоан Ангел Медичи, произхождал от семейство на занаятчии в Милано. Родил се през 1499 г. Учил медицина и право в университета на гр. Павия. В Рим, където го влечало духовното поприще, станал секретар на кардинали — длъжност, която изпълнявал много добре, и бил търсен като специалист от висока класа. Интронизирали го за архиепископ на Дубровник в Далмация. Папа Павел III го ръкоположил за кардинал през 1549 г., а 10 години по-късно, през 1559 г., бил избран за папа. Тогава той бил вече на 66 години, но със запазени сили. Върхът на дейността му бележат заключителните заседания и закриването на Тридентския църковен събор (1545 — 1563). Подготвил и през 1564 г. публикувал подробен „Списък на забранените книги“. Извършил административни реформи в църквата. Включил в Колегията на кардиналите 70 души, разделени на 3 самостоятелни групи: едната включвала 6 кардинал-епископи, другата — 50 кардинал-свещеници, а третата — 14 кардинал-дякони.

В контрареформационната си политика той насочвал усилията си в различни посоки. За да запази влиянието на църквата, често правел компромиси.

 

Монарси против Реформацията.

 

Монарсите също воювали срещу Реформацията. Представителите на абсолютната монархия в Европа не били единни в отношението си към движението за реформи. В зависимост от много причини католическите господари защитавали духовната и политическата опора на Средновековието, но немалка част от тях загубили вяра във всякаква възможност за промени в живота на континента, подкрепили Реформацията и се обединили в борбата против курията. В кръга на контрареформаторите се наредили императорите Карл V (1519 — 1556), Максимилиан II (1564 — 1576), кралете на Испания Фелипе II (1556 — 1598), Фелипе III (1598 — 1621), Фелипе IV (1621-1665), кралят на Франция Шарл IX (1560 — 1574). В Англия кралица Мария Тюдор (1553 — 1558) възстановила католицизма след победата на Реформацията и подложила на преследване последователите на Англиканската църква.

В своите планове за победа на Контрареформацията папският престол намирал опора на първо място в династията на Хабсбургите, свързана най-тясно с Католическата църква. В тази насока много голяма активност проявили двете родови разклонения — испанското и австрийското. Кралят на Испания Фелипе II, убеден войнстващ католик, се опитвал да задуши протестантизма в различните държави, като с различни средства привличал последователи. Жертва на неговите настъпателни бойни операции за известен период станала Нидерландия. В края на краищата обаче тя отхвърлила испанското господство и извоювала своята независимост. Нито терорът на херцог Алба, нито свирепите изстъпления на Инквизицията успели да запазят властта на испанската корона. В усилията си да запази Швейцария от цвинглианството и калвинизма крал Фелипе II направил много, но опитите да задържи страната в лоното на Католическата църква били безуспешни. Той потърсил съдействието и на католиците от Британския остров, но и тук не успял да предотврати победата на англиканството.

Не правел изключение и императорът на Свещената римска империя на германската нация Карл V. В борбата си за изграждане на „световна монархия“, той се опирал на възможностите на Католическата църква и на онази част от понтифексите, която безпрекословно изпълнявала властническите му планове. Той водил ожесточена битка за смазване на лутеранството в Германия, като издал прочутия Вормски едикт от 1521 г., осъждащ учението и дейността на М. Лутер. Под неговия патронаж било организирано настъплението на Инквизицията в Нидерландия. Обхванат от тревога за Католическата църква, той разгромил блока на лутераните в Шмалкалденската война, бушувала през 1546 — 1548 г., но организираните сили на князете го принудили да отстъпи победен през 1552 г. Германия устояла на неговия натиск и императорът трябвало да подпише Аугсбургския религиозен мир през 1555 г.

В Германия военна опора на Контрареформацията станали херцозите на Бавария, особено Албрехт V (1530 — 1579), който прогонил лутераните от своето херцогство и укрепил позициите на Католическата църква. Против Реформацията се опълчил и синът му Ернст, ръкоположен за епископ на Хилдесхайм, който възглавил настъплението на Контрареформацията. За да запази статуквото на Католическата църква, той успял да разгроми протестантите в Падерборн, Оснабрюк и Мюнстер. Предприети били ожесточени преследвания на протестантите във Вюрцбург, Бамберг, Аугсбург, Регенсбург, Залцбург, Констанц. Настъпателни операции организирали и курфюрстите-архиепископи на Майнц и Трир и редица други центрове на страната, където светската и духовната власт действали ръка за ръка.

 

Тридентски църковен събор (1545 — 1563).

 

Стратегията и тактиката на Католическата църква в борбата за разгрома на Реформацията били изработени на събора в града, наричан на латински език Тридентум, на италиански — Тренто, а на немски — Триент. Той се приел за XIX вселенски църковен събор и заседавал в продължение на 18 години. Църковният събор бил открит в Тридентум на 13 декември 1545 г. и продължил с известни прекъсвания до 1547 г., след това през 1551 — 1552, 1562 — 1563 г. Тридент бил италиански град, включен тогава в границите на империята. Заседанията от 1547 до 1549 г. протекли в Болоня. Съборът бил открит под председателството на папа Павел III (1534 — 1549). По това време Католическата църква се възглавявала от петима папи: Павел III, Юлий III (1550-1555), Марчело II (1555), Павел IV (1555-1559) и Пий IV (1559-1565).

Съборът имал предистория, свързана с разположението на враждуващите политически сили в Европа. Идеята за свикването му възникнала още с избухването на Реформацията, но папите Лъв X (1513 — 1521) и Климент VII (1523 — 1534) се страхували каква насока ще вземе, поради което не посмели да го свикат. Самият папа Павел III получил короната, след като предварително дал обещание да го свика.

Римската курия не била много сигурна за изхода на дебатите. Първоначално папа Павел III открил на 23 май 1537 г. църковен събор в Мантуа, за да бъдат обсъдени и решени въпросите за реформирането на църквата. Съпротивата, която му оказали епископите на кралство Франция, го принудила да закрие събора, без да се постигнат каквито и да било резултати. Една година по-късно той предложил да се проведе нов събор във Виченца, но император Карл V изразил несъгласие и идеята пропаднала. Нов, също несполучлив опит папата направил през 1542 г., когато предложил съборът да бъде в Тридент, където северноиталианските и алпийските епископи гарантирали сигурна подкрепа на Римския папски двор.

Императорът на Свещената римска империя на германската нация Карл V, подкрепян от делегациите на Испания и Франция, отправил искане да се решат преди всичко въпросите за реформата и църквата. Кралете Фердинанд I и Шарл IX били за помирение с протестантите. Третата линия — за запазване единството на църквата и за непримирима борба срещу Реформацията — се провеждала от папата и от неговите привърженици, опрени на политическата мощ на Испания и на италианската общност.

За провеждане на събора съгласно намеренията на курията били взети всички необходими мерки. Епископатът застанал безрезервно зад своя понтифекс и действал в съгласие с инструкциите, получавани за всеки конкретен случай. Ръководството на заседанията било поверено на папските легати. Върховният ръководител на църквата следял внимателно насоките на изказванията и общия дух на делегатите. В зависимост от обстановката понтифексът лавирал умело — преустановявал заседанията, закривал сесията и премествал събора от едно място на друго. При всички случаи римският папа запазвал решаващото влияние на своите привърженици.

По редица причини заседанията от 1545 до 1547 г. били безрезултатни. Тъй като влиянието на император Карл V нараснало след победата във войната в Шмалкалден, папата решил в началото на 1547 г. да премести заседанията на събора от Тридент в гр. Болоня, разположен в папската област. Формално основание за взетото решение той видял в започналата чумна епидемия. Германските епископи не се съгласили. Папата преместил събора в Болоня, но делегатите бездействали и поради това той бил разпуснат през септември 1549 г.

Взетите решения били тенденциозни. Гласуването трябвало да е индивидуално, а не по нации. Така се осигурявало мнозинство за папските предложения, намерили главна, но не единствена подкрепа от епископата на Апенинския полуостров. Решено било също въпросите да се обсъждат заедно. Потвърдено било Никейско-Константинополският символ да служи за основа на католическата вяра. Католическата църква придобила правото да коментира текстовете на Библията. Бил утвърден преводът на Библията на Блажени Йероним, наречен Вулгата. На заседанието на 8 април 1546 г. се решило Светото писание и Светото предание да са равнопоставени и да се използват в еднаква степен за делото на вярата. Протестантската концепция за вярата и избраниците станала предмет на обсъждане и коментари, но до официално изработено становище не се стигнало. На заседанието от 3 март 1547 г. били утвърдени тайнствата.

След четиригодишно прекъсване, по настоятелното искане на император Карл V, новият папа Юлий III (1550 — 1555) възобновил заседанията на събора. На 1 май 1551 г. в Тридент църковният събор възстановил работата си. Делегатите на различните църкви заседавали до 28 април 1552 г. Протестантите разбрали непримиримостта на опонентите си и напуснали събора. Те напразно предлагали да дискутират въпроса за причастието, да се признае примата на църковните събори над папските разпоредби, епископите да не полагат клетва за вярност пред папата. Напуснали и някои прелати. Било разработено учението на църквата за тайнствата. Отхвърлени били схващанията на протестантите, по-специално на лутерани и калвинисти, за причастието. Подновяването на конфликта между император Карл V и лутеранските князе в Германия предопределило прекратяването на заседанията.

Тридентският събор продължил работата си след десетгодишно прекъсване на 18 януари 1562 г. и приключил на 4 декември 1563 г., когато бил закрит. Папа Пий IV, който ръководел събора, срещал противодействието на епископите от Германия, Испания и Франция. Вътрешната католическа опозиция апелирала за реформи в йерархията, богослужението, дисциплината, в установените порядки и сферата на нравствените отношения. Сблъскването на различни мнения обаче не довело до промени в учението и дейността на църквата, а до запазването на старата система. Приет бил декрет за месата (литургията), за брака (забранявал се разводът). Преутвърдено било безбрачието на духовниците (целибатът). Като небожествено установление се квалифицирало причастието в двата вида: хляб и вино. Причастяването на миряните от чашата отново било отхвърлено.

В заседанията на събора бил издигнат глас за укрепване авторитета на епископата, епископският сан да се обяви за установен от Бога. Това искане било схванато от понтифекса като опит за подкопаване авторитета на папата и папския престол. Затова се гласувал специален канон, обявяващ йерархическата система за необходима, а епископската власт за законна, когато била утвърдена от папата. Така се предотвратявала опасността от нарушаване на дисциплината в църквата.

Били гласувани канони за свикването на църковни събори, за устройството на духовните семинарии, за подготовката на служителите на църквата. Специално решение декретирало учението за Чистилището, за почитането на светците, реликвите, иконите, за индулгенциите. Приети били правилници за задълженията на кардиналите и епископите. Гласували се предписания за редовно провеждане на църковни събори. Предвиждало се засилването на епископския надзор над висшето духовенство. Запланувано било реорганизирането на монашеските ордени, на храмовете и капитулите. Взимали се мерки против злоупотребите от различно естество.

Така Тридентският църковен събор осъдил отклоненията и продължил войната за окончателно смазване на реформационното движение. Съборът приключил на 4 декември 1563 г. при 25-ото заключително заседание. Делегатите се отправили към своите диоцези. Каноните, приети на събора, били утвърдени от папа Пий IV на 26 януари 1564 г., а малко по-късно, през юли с. г., той оповестил „Изповедание на вярата в Тридент“.

Тридентският събор ознаменувал победа на платформата на Контрареформацията. Разклатеният авторитет на църквата след откъсването на Германия, Англия и скандинавските страни от диоцеза на папата бил повъзстановен. Осъждането на протестантството улеснило неговото обособяване и показало, че новата форма на християнството е не само отклонение от католицизма, но и негово отрицание. Тридентският църковен събор бил използван от папския престол, за да подкопае силата на Хабсбургската монархия и по-специално нейния испански клон, но това не можело да се осъществи. След като император Карл V се отказал от престола, Хабсбургската монархия продължила да съществува, но се разделила на две. Овакантеният императорски престол бил зает от Фердинанд I, а Фелипе II станал крал на Испания. Обект на папската инвазия станала Италия, превърнала се в опора на стремежите на римските понтифекси в борбата за осъществяване решенията на Тридентския събор. Папският престол реорганизирал дейността си и укрепил Католическата църква.

 

Инквизиционният трибунал.

 

В нейната нова форма като репресивен орган на Контрареформацията, Инквизицията била изградена при понтификата на папа Павел III, който основал през 1542 г. в Рим Трибунал на инквизицията. Правомощията му били неограничени. Възглавил го кардинал Карафа, впоследствие папа Павел IV. В изпълнение на поставената задача — да смаже Реформацията и да възстанови безразделното господство на Католическата църква в Европа — тя била особено безчовечна в Испания, Италия, Франция и на териториите, включени в диоцеза на римския понтифекс, където се изградила цялостна организация на трибуналите на Инквизицията. Инквизицията свирепствала и в Америка; там били изгорени по кладите много местни жители.

В Италия под терора на Трибунала попаднали и представители на научната мисъл. На „Площада на цветята“ в Рим бил изгорен Джордано Бруно. Пред Трибунала трябвало да отговаря за възгледите си Галилео Галилей. Действителната си същност на репресивен орган Инквизицията показала и в кралство Испания, където взела много жертви.

В „Кървавия декрет“ изрично са посочени наказанията, които трябвало да бъдат наложени на виновниците. В случай че не упорствали в заблужденията си, мъжете трябвало да бъдат наказвани с меч, а жените да бъдат заравяни живи в земята. Ако ли пък упорствали — да се изгарят, а имуществата им да се конфискуват в полза на хазната.

Съвременници на събитията описват обективно жестокостта на палачите, както и отзвука от пламъците на кладите. Показателно е, че синът на великия инквизитор Алонсо Манрике — Родриго, който приел участта на доброволен изгнаник в Париж, изразил дълбокото си възмущение от инквизиционния съд. В писмо до философа Хуан Луис Вивес от 1533 г. Родриго отбелязва с горест: „Вие сте прав. Нашата страна е пример за гордост и завист. Вие бихте могли да добавите, че тя е страна на варварството. Сега е ясно, че никой у нас не може да притежава култура, без да го подозират в ерес, грешки или юдаизъм. По такъв начин на учените са наденати намордници. Онези пък, които търсят спасение в ерудицията, както отбелязвате, изпитват голям страх.“

Видният историк на испанската инквизиция кардинал Хуан Льоренте заключава: „Суровостта на инквизиторите е била толкова голяма и народното чувство така покварено, че са мислели да угодят на новата кралица и да ѝ окажат достойна чест, като прибавят към брачните тържества зрелището на голямо аутодафе от сто и осемнадесет жертви, значителна част от които е трябвало да загинат на клади и да осветят последните моменти от тези тържества.“

За атмосферата, създадена от инквизиторите в Европа, може да се съди от едно писмо на испанския философ X. Л. Вивес до Еразъм Ротердамски: „Ние живеем в такива тежки времена, когато е опасно и да се говори, и да се мълчи.“ Всеки интелектуалец пораждал подозрение сред палачите и можел да бъде обвинен в най-различни грехове. Не се е разминало дори на мистици като цитирания вече философ X. Л. Вивес, на сестрите на епископ Хуан Касала — Франсиска Ернандес и Мария Касала, на ректора на университета в Алкала проф. Педро де Лерма, на професорите Матео Паскал, Луис де Леон, августинец, на Гаспар де Грахал, Мартинес де Канталапедра, Франсиско Санчес и др.

Според някои изследователи, които разполагат с непълни сведения, жертвите на Инквизицията варират от 9 до 12 милиона. Инквизиционният трибунал в Испания осъдил на смърт чрез изгаряне повече от 340 000 души. Ненапразно Франсоа Волтер нарича средновековна Европа „огромен ешафод, покрит с палачи и жертви“. Големият френски философ добавя, че без дейността на Инквизицията „населението на Европа би било повече с една трета“.

 

Йезуитски орден.

 

За изпълнението на задачите на Контрареформацията били създадени много нови ордени и конгрегации: капуцини, театинци, варнавити, ораторианци. Учредена била и Маврийската конгрегация. Най-голяма роля обаче играел Орденът на йезуитите, превърнал се в ударен юмрук на средновековните сили. Той бил основан от Игнаций Лойола (1491 — 1556), потомък на западнал знатен род. Орденът, наречен „общество на Иисус“, бил изграден върху строга военна дисциплина. Възглавяван бил от генерал, но се подчинявал пряко на папата в Рим. Пуснал корени не само в страните на Европа, но и на Изтока: в Индия (1542), в Япония (1549), в Китай (1563), във Филипините (1594). В Парагвай през 1610 г. била основана йезуитска държава, която успяла да просъществува близо две столетия.

Учението на йезуитите е изложено в специален „Устав“, съставен от И. Лойола, и в известните „Духовни упражнения“. За членовете на ордена не били достатъчни обикновените монашески изисквания за послушание, целомъдрие, покорство, но и безпрекословна вярност и преданост на генерала на ордена.

Йезуитският орден устройвал процесите на инквизициите, участвал в организирането на различни наказателни операции. Членовете му не познавали никакви прегради при изпълнение мисията на ордена. „Целта оправдава средствата“ — било тяхно ръководно начало.

 

Списък на забранените книги.

 

За да задуши научната мисъл, влизаща в противоречие с догматиката на Католическата църква, папа Павел IV оповестил през 1559 г. първия „Списък на забранените книги“ (Index librorum prohibitorum). Инквизиционният трибунал бил натоварен да следи зорко никой да не чете и разпространява посочените в „Списъка“, наречен „Индекс“, книги. В заседанията на църковния събор в Тридент през 1546 г. бил издаден Декрет, който забранявал разпространяването на Светото писание и коментарите за него, одобрени от Католическата църква. Сам понтифексът Павел IV добавил към Декрета „Списък на забранените книги“, допълван и преиздаван от 1559 до 1566 г. През 1571 г. папа Пий V разпоредил да се основе Конгрегация на индекса — специализирана канцелария при папския двор, която цензурирала издаваните произведения. Индексът включвал произведения на Данте Алигиери, Овидий, Уилям Окам, Франсоа Рабле, Пиер Абелар, Роджър Бейкън, Тихо де Брахе, Джироламо Савонарола, Йохан Кеплер, Хуго Гроций и др.

В Испания всяка нова поява на „Индекса“ се придружавала от многобройни инициативи на Трибунала. Било извършено прочистване на редица библиотеки: на краля, на кралицата, на нейния духовник. През 1612 г. крал Фелипе III (1598 — 1621) се обърнал към Трибунала с молба новите книги, включени в „Индекса“, да не се изваждат от библиотеката и да не се унищожават. В отговора, който кралят получил на 12 ноември 1613 г. от великия инквизитор, му се припомняло, че авторът на книгите бил осъден от Трибунала, а книгите на светски автори, включени в „Списъка на забранените книги“, имали право да четат само приорът, главният библиотекар и професорите по теология. Самите книги по богословие, по история на църквата и папството трябвало да се пазят в специална стая. Великият инквизитор можел да дава разрешение за четене само на приора и на главния библиотекар. Трудовете на юдейски теолози и Библията на испански език трябвало да се съхраняват на специално място, като над тях се постави предупредителен надпис „Забранени книги“.

В борбата против реформационното движение и ересите се обединявали служителите на църквата и кралската власт. В прочутия „Кървав декрет“ от 25 септември 1550 г. се дават интересни указания за смазването на Реформацията в Нидерландия. „Забранява се да се печатат, пишат, притежават, пазят, продават, купуват, раздават в църквите, на улицата и на други места всички печатни или ръкописни съчинения на Мартин Лутер, Йохан Еколампадий, Улрих Цвингли, Мартин Буцер, Жан Калвин и други ересиарси, лъжеучители и основатели на еретически безсрамни църкви, порицавани от светата църква... Забраняваме тайно или явно да се проповядват, защитават, повтарят или разпространяват ученията на гореспоменатите еретици; в случай на нарушения на една от тези точки виновните ще бъдат подложени на наказание като метежници и нарушители на общественото спокойствие и държавния ред.“

Борбата срещу Реформацията и реформационното движение, провеждана от Римския папски двор и неговите поделения, макар да била, общо взето, системна и настъпателна, довела до противоречиви, нееднозначни резултати. Подкрепата, която църквата получила от официалните власти, активизирането на Трибунала на инквизицията и пр. не останали без отзвук и успели да внесат известно разцепление в различните евангелски общности, да отклонят от променената християнска вяра немалко неукрепнали прозелити. В основни линии обаче Реформацията продължила своето закономерно възходящо развитие. Пасторите на евангелизма не престанали да привличат в редовете на новите църкви множество граждани с нов начин на мислене и поведение, неудовлетворени от Католическата църква. Наистина, част от отпадналите, след като разбрали, че протестантизмът е ново направление в християнството, съвършено различно от традиционната Католическа църква, изживели известни колебания във вярата си и се върнали в лоното на католицизма. Повечето от тях обаче продължили поетия път и останали верни на Реформацията.

Във вътрешния живот на католическата църковна организация обаче Контрареформацията не преминала без отзвук и без въздействие. В изпитанията на катаклизмите църквата успяла да преодолее част от своите недостатъци — например, разпуснатостта на част от клириците, корупцията, покварата и пр. — и да заздрави организационната си система. Понесените загуби, разколът, разномислието, противоречията, колкото и да били опасни за вярата на миряните, били индикация, сигнал за стабилизация, за укрепване на архиепископства, епископства и абатства. Папският престол преустройвал структурите на църквата и се подготвял за изпитанията на Новото време.