Великите географски открития и началото на европейската експанзия

Написана от Александър Стоянов
Посещения: 625

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XX, 2021 г.


1024px CantinoPlanisphereВеликите географски открития са периода от европейската история, обхващащ най-грубо XV - XVII век. Това е епоха, в която различни мореплаватели и откриватели достигат до най-отдалечените кътчета на света, картографирайки земи, за чието съществуване европейците или не подозират или познават само от слухове и митове. Великите географски открития завинаги разрушават античната представа за ограничен по своите размери свят, с точно дефинирани граници. Те позволяват широк досег на европейската култура с тази на всички останали континенти и спомагат за неимоверното разрастване на търговията и производството. Вносът на ценни стоки, растения, животни и ресурси, стимулира развитието на европейската икономика и ѝ дава необходимия тласък, който в съчетание с по-късната епоха на Просвещението, ще доведе до периода на Индустриалната революция.

 

Причини и предпоставки

 

Основните предпоставки за развитието на географските открития, могат да се систематизират в няколко категории:

– Технологични –

kogРазвитието на корабоплаването през Средновековието е бавен и поетапен процес. Той води до оформянето на два доминиращи типа кораби – гребните галери (и техните разновидности) и платноходните търговски кораби, използвани преди всичко в Атлантическия океан, Северно и Балтийско море (т. нар. cog).1 Именно вторият тип съдове, който не разчита на ограничената сила на гребците, е способен да прекосява по-значителни разстояния в открито море, докато галерите остават обвързани с каботажното плаване (т.е. следвайки бреговата линия). Освен оформянето на тези типове кораби, в следствие от Кръстоносните походи и досега с арабската култура, в Испания и Португалия се появява заимстването на някои технологични нововъведения от арабите – най-вече триъгълните платна и някои техники в навигацията, свързани с наблюденията на небесните тела. Именно благодарение на това развитие, арабските търговци от векове плават свободно в Индийския океан, пътувайки от Ирак до Индонезия и от Йемен до Мозамбик. За разлика от астрономията, в която арабите бележат значителен, самостоятелен напредък, триъгълните платна, окачени на специални мачти, така че да движат корабите по посока на или срещу вятъра, са изобретени в Полинезия около хилядолетие преди Христа.2 Успоредно, тази технология се развива сред отделните древни мореплаватели в Средиземно море, Индийския океан и Пасифика.

Portuguese CaravelДруго техническо нововъведение, идващо от далечния изток е компасът, изобретен от китайците в някакъв момент преди XI век. Той се разпространява бързо и достига Европа ок. 1200 г. Приблизително по същото време започва техническото усъвършенстване на руля – средството, с което корабите завиват. Преходът от странични, големи гребла, използване за завои и маневри към фиксирано устройство в задната част на кораба, свързано с механизъм за насочване (румпел). Тази еволюция завършва през XIV век и допълва общия процес на усъвършенстване на корабоплаването. На базата на всички тези промени, португалците първи разработват комбинация от арабските практики и европейските търговски съдове, наречена каравела. Именно този тип кораби се превръщат в основно средство за преодоляване на океаните и откритите морета. Успоредно с техническата революция в плаването, сериозно развитие търпи и техниката за картографиране, която се усъвършенства на база ресурсите, вложени от Генуа, Венеция и Ханзата за изготвяне на прецизни карти на европейските крайбрежия и появата на множество атласи през XIV век.

Не на последно място, сред ключовите технически нововъведения трябва да се отбележи въвеждането на огнестрелните оръжия. Възможността за използване на палубни оръдия и въоръжаването на екипажа с аркебузи и мускети, позволява на малки на брой европейски екипажи да постигат сериозен успех в борбата с противопоставящото им с местно население. Благодарение на това превъзходство, испанци и португалци ще съумеят да изградят първите си отвъдморски фактории, които се превръщат в гръбнак на бъдещите им империи.

Културологични

Важен етап от стремежа за „разкриване“ на света е свързан със зачестилите пътешествия на европейски търговци и духовници в Азия след началото на монголските нашествия. Поредица от мисии, изпращани от Папството за привличане на Великите ханове към християнството, се съчетават с търговските приключения на редица италиански авантюристи, които търсят по-лесен и евтин начин за доставка на подправки и ценни стоки от Изтока. Все по-често, тези пътешествия започват да се описват в мемоарна литература, публикувана в различни части на Европа, в това число – Англия и Русия. През Испания, към Европа достигат и преводите от тогавашния арабски бестселър – спомените на ибн Батута от неговите пътешествия в Африка, Близкия Изток и Индия. Не по-малка роля играят и легендарните пътешествия на Марко Поло.

– Икономически

С развитието на урбанизацията и постепенното преодоляване на последиците от чумата през XV век, в Европа се сформира засилваща своето богатство и влияние прослойка в градовете (буржоазия), която се стреми да докаже новия си статус чрез закупуване на луксозни стоки. Повишеното търсене на стоките, води до сериозно увеличение в средствата, достъпни за развиващите се търговски републики в Италия и балтийския морски съюз - Ханзата през първата половина на XV век. Шест ключови процеса променят тези тенденции.

1) Завладяването на Балканите и Мала Азия от Османците, води до ограничаване и залез на венецианските и генуезките монополи в Ориента. Италианските търговци постепенно биват изместени от арменската, гръцката и еврейската диаспора, които пренасочват голяма част от стокообмена за нуждите на бързоразвиващия се и богат османски елит. Това води до повишаване на цените на стоките, които се изнасят за Европа. Също така, падането на Константинопол, води до рухване на един от основните центрове за производство на коприна в Европа, което временно води до повишаване на цените и на този важен за аристокрацията плат.

2) Хуситските войни в Чехия нанасят сериозен удар на един от основните региони за добив на благородни метали в Западна Европа. Това води до съкращаване на количеството злато и сребро, които са в обръщение. Съчетано с поскъпването на стоките, тази тенденция води до намаляване на общия запас от благородни метали в Западна Европа. Причина за това е, че количествата, с които се плаща за луксозните стоки се „оттичат“ от европейската икономика към ориенталската. Поради еднаквото ниво на технологично развитие, западните стоки не са достатъчно конкурентоспособни, така че да балансират загубата на средства, служещи за закупуване на ориенталските луксозни стоки.

3) Централизирането на властта на кралете на Дания, води до регулиране на търговията в Балтийско море и отслабване на търговския монопол на Ханзата, за сметка на датския контрол върху пролива Скагераг. Това води до изменение и сътресение в северните пазари. Тази тенденция се засилва с отделянето на Швеция от Калмарската уния след 1525 г. Шведите се опитват да контрират зависимостта си от Ханзата, което допълнително нарушава търговската система в Балтийско море и измества фокуса към развиващата се атлантическа търговия. След 1568 г., холандските търговци играят все по-значителна роля в изместването на търговския оборот за Скандинавия, което окончателно предизвиква търсене на луксозни стоки  в посока Атлантическия океан и стимулира създаването на колониални системи от страна на Швеция и Дания.

4) Отслабването и унищожаването на република Новгород, води до временно рухване търговските мрежи, по които част от луксозните стоки, кожи и дървесина се доставят в Северна Европа от руските земи. Далеч по-праволинейната и централизирана структура на Московското княжество, води до известен упадък на търговията между руските земи и Северна Европа. За да възстановят загубите, московците предприемат поредица от действия, насочени към разширяване на техния контрол в Сибир. Част от тази инициатива са и проектите на руските търговски семейства, които започват да финансират експедиции на изток с цел увеличаване на приходите от добива на ценни стоки от северна Азия. Този процес се ускорява и от укрепването на московския елит, който също започва да търси по-големи количества луксозни стоки. По този начин, европейската колониална експанзия започва да се осъществява и в източна посока. След като първоначалния шок в търговията е преодолян, Московската държава търси начини чрез експанзия да задоволи нарастващата потребност за луксозните северни стоки от страна на населението в Централна и Западна Европа.

5) Големите войни, които разтърсват Европа през XV век, водят до значително повишаване на разходите за издръжка на армията и свързаната с нея държавна администрация. Липсата на достатъчно злато и сребро (т.2), води до това, че владетелите започват да търсят нови начини за сдобиване с благородни метали и за напълване на хазната посредством нови търговски пътища, тяхното монополизиране и налагане на данъци. Гладът за злато и сребро, съчетан с непрекъснато нарастващите военни ангажименти в Европа и Африка е основна мотивация за експанзията на Испания в Новия Свят. Португалия също търси достъп до африканското злато, за да финансира своите експедиции в Индийския океан.

6) Прекъсването на Пътя на коприната, причинено от разпада на Монголската империя през XIV век, води до сериозно намаляване на търговския оборот между Европа и Азия и предизвиква скок на цените на стоките. Същевременно, налагането на изолационистката династия Мин в Китай, ограничава износа на ценни стоки от Поднебесната империя към Европа. Тази тенденция се прибавя към всички търговски рестрикции, свързани с разпространението на чумата от 1348 г. насетне.3

Социални

Поредицата чумни вълни, които разтърсват Европа след 1348 г., създават огромно социално напрежение в Европа. Докато на изток османското нахлуване и борбата с татарите заглушават тези процеси, на Запад, където не съществува голяма външна заплаха, те водят до сериозно социално разслоение, религиозни борби и рухване на феодалния ред. Тези процеси водят до обедняване на част от населението от една страна и същевременно водят до еманципацията и „освобождаването“ на немалко от крепостните селяни, без обаче въпросът за притежаване на земи да е адекватно решен. Това формира една прослойка от бедняци, които имат сериозни проблеми с намирането на препитание. Те редовно се наемат на работа в стопанствата на аристократите, в занаятите или в търговията като общи работници. От друга страна, сред тази прослойка, владетелите могат да открият лесни за мотивиране индивиди, които биха изоставили своя не особено проспериращ живот, в замяна на възможност за придобиване на права, свободи и собствени земи отвъд моретата. Именно по този начин се формира човешкия потенциал, който ще послужи за основа на първите колонизаторски вълни в Западна Европа. В Русия, затягането на крепостния режим води до стремежа на много селяни да избягат в земи, където крепостното право не е развито или въведено. Това води до процес на разселване към периферията на московските земи, стимулирайки колонизацията на Украйна и Сибир.

Успоредно с обедняването на част от населението, икономическите градски елити (търговци, занаятчии, предприемачи, банкери), наричани с общото название буржоазия укрепват. Освен желанието за луксозни стоки, те започват да търсят начини и за засилване на своите политически и икономически възможности. Това се случва посредством засилено взаимодействие с краля и неговата администрация и се случва до известна степен за сметка на аристокрацията. В тази нова комбинация, търговците търсят възможност от печалба посредством получаване на монополи за вноса и износа на определени стоки. В този смисъл, откриването и създаването на нови търговски маршрути ще доведе до допълнително обогатяване на буржоазията и още по-голямо откъсване от влиянието на аристокрацията. В замяна, кралят получава достъп до финансовите ресурси на търговците под форма на повишени данъци, вносни мита и заеми към хазната.

За аристокрацията, краят на Реконкистата и Кръстоносните походи води до своего рода идеологическа криза. Основната функция за воюване срещу неверниците в името на вярата отпада, което води до залез и на големите и богати рицарски ордени. От друга страна, кризата в църквата, разпространението на ересите и стремежа към централизация и еманципация на кралската власт, водят до отслабване на позициите на благородниците. В резултат от това, част от благородните семейства обедняват и търсят начини за възстановяване на своя престиж и богатство отвъд пределите на съответната държава. Част от тях го постигат чрез сключване на брачни съюзи с богати буржоазни фамилии. Други виждат във възможността за продължаване на свещената война срещу неверниците отвъд моретата начин за легитимиране на западащия си социален статус. Последното важи с особена сила за аристократичната прослойка на Иберийския полуостров, чието съществуване е тясно свързано с войната срещу маврите. Така, било посредством връзките си с търговско-икономическите градски елити или по силата на желание за запазване на своя войнски статус, аристокрацията също се обвързва с процеса на Великите географски открития и колонизацията. В новите земи, те виждат шанс за потвърждаване на старите привилегии и натрупване на богатства, които да компенсират понесените загуби.

– Религиозни

Християнската вяра в Европа е в състояние на пълен колапс между 1300 и 1600 г. Авторитетът на Католическата църква рухва под напора на чумата, ересите, огромните корупционни скандали и разточителството на висшия клир, както и поради засилването на светските тенденции в образованието и културата. Същевременно, Православието е пометено от османското завоевание, което доразрушава и без това крехката реставрация, настъпила след Кръстоносните походи. Ересите водят след себе си стремежа към духовна реформация, съчетан с постоянния страх от Свършека на света, подхранван от проповедници, търсещи знаци за Апокалипсиса.4 Прото-реформаторските течения подкопават сериозно устоите на Църквата. Провалът на Кръстоносните походи и краят на Реконкистата, водят до изчерпване на рицарската идея за разпространение на християнството на върха на меча, поне що се отнася до Европа и Азия. Загубите, понесени от османците, допълнително уронват престижа на кръстоносното движение в Централна Европа и Франция. Същото важи и за постепенния упадък на Тевтонския орден в Балтика, надвит в крайна сметка от съюза между Полша и Литва.

В този кризисен момент, мнозина мисионери и благородници, най-вече в Иберия, където все пак Християнството е победило неверниците, раждат идеята за износ на Христовата вяра отвъд моретата. Тяхна първа цел се оказват бреговете на северна Африка – най-вече днешно Мароко. Успоредно с това се развива и мисионерската дейност сред населението (макар и малобройно) на новооткритите в Атлантика остров – Мадейра, Азорски о-ви, Канарски о-ви. Покрай обединението на Мароко под управлението на Уатасидската династия, се увеличава обмена между Северна Африка и земите отвъд Сахара, което провокира разпространението на търговско-мисионерските мисии все по на юг в търсене на директна връзка с местното африканско население и евентуалното изпреварване на Исляма като водеща религия в земите на Субсахарна Африка.

Паралелно с тези процеси, в Европа тече процес на отнемане на църковния монопол в назначенията (инвеститура) на духовните лица. Загубилата своя авторитет Църква, е принудена да прави сериозни отстъпки на силните монарси, най-вече във Франция и Иберия по отношение назначенията на висшите църковни постове.5 Това означава, че разпространението на Християнството и създаването на нова църковна структура, се превръща в част от държавната политика, дори в по-голяма степен, отколкото за Папството. В този контекст, разпространението на християнството отвъд Европа се превръща в инструмент за разпространение на кралската власт.

– Ролята на монархията

Рухването на религиозния авторитет след чумата, нуждата от възстановяване на пометеното от пандемията население, както и продължаващите войни, създават предпоставка за централизиране и усложняване на държавния апарат. Това концентрира все повече власт в ръцете на кралете и води до постепенното им издигане над аристокрацията. Тази еманципация е особено силна в следствие на определени вътрешно или външно политически успехи. Във Франция, победата в Стогодишната война, води до концентрация на повече власт в ръцете на кралете. В Иберия, победата в Гражданската война (1475-79 г.), развързва ръцете на кралете-католици Изабела и Фернандо да се разправят с непокорната аристокрация. В Англия, Войната на Розите сериозно отслабва аристократите, физически ликвидирайки мнозина от тях. Това дава възможност на победителя Хенри VII Тюдор, ползвайки се с подкрепата на общините, да засили своето влияние за сметка на лордовете. В Австрия, последиците от Хуситските войни водят до реформа в държавния апарат, а краят на вътрешните борби в Хабсбургската династия и осигуряването на императорската титла, водят до значително усилване на владетелския престиж. По същия начин се развиват и събитията в Португалия, където ключова роля изиграва победата на династията Авиш в гражданската война от 1383-85 г.

Укрепили своята власт, монарсите започват да търсят допълнителни източници за увеличаване на своите приходи и мощ. Важен елемент от този процес е установяването на кралския контрол върху градовете и създаването на връзки между търговците и владетеля. Въпреки общия възход, към средата на XV – началото на XVI век, възможностите за налагане на кралската власт чрез съществуващите административни средства, са относително изчерпани и в обществото е създаден известно равновесие между крал, аристокрация и буржоазия.

В тази ситуация, единствената опция за кралете е да потърсят завоеванието на чужди територии. Причината за това е, че в завоюваните земи вече няма да важат старите права и привилегии на аристокрацията, а само принципите, определени от монарха-завоевател. Османците са показали нагледно колко ефективно е завоеванието като форма на разширяване на владетелската сфера на контрол. В този контекст, португалските владетели се преориентират към Африка още в началото на XV век. След падането на Гранада, Кралете-католици започват да търсят опции за своята държава извън пределите на Иберия. Същият импулс движи френските войни с Бургундия през 1470-те и 1480-те, както и опита за завладяване на Италия през 1490-те. В Англия този процес е свързан с опитите за завоюване обратно на територии във Франция (началото на XVI век), подчиняването на Ирландия и циментирането на кралската власт в Корнуол и Уелс.

Именно португалците задават прецедента за пренасяне на кралската власт отвъд европейските предели. В стремежа си да разширят своите търговски мрежи, борейки се с конкуренцията на Венеция, Генуа и Ханзата, португалските търговци започват да търсят алтернативни пътища за внос на стоки. Макар те да разполагат с нужните средства за създаване на търговски монополи, липсва им юрисдикцията, която притежава само краля. Именно това води до развитието на сложни и динамични отношения между търговските елити и монархията, които ще се случат и в останалите държави, макар и със закъснение. Кралете монополизират раздаването на търговски права, в замяна на което могат да печелят пари от тяхното отдаване на заинтересуваните търговци. Нещо повече, монасите се възползват от правото си на юрисдикция върху всички нови земи, получени чрез патентите за разкриване, усвояване и колонизиране на територии и започват да налагат в новите земи специфични правни системи, които са много по-различни от онези в метрополиите. Логиката на този процес е да се гарантира силата на централната власт и недопускането на формиране на местни привилегировани елити. От своя страна, търговците, които не се интересуват от администриране, получават ексклузивен достъп до ценни ресурси, сигурни пазари и значителен процент от приходите от общия стокообмен.

Друг важен елемент от кралската политика е достъпа до хазната. Организирането на презокеански мисии е много скъпо начинание и почти никое частно лице не може да си го позволи самостоятелно. Кралете, които имат директен достъп до държавните средства, могат да си позволят да финансират експедиции, които са не само в съдействие с търговците, но и такива, които са 100% инициатива на Короната. Това означава, че владетелите получават монопол върху властта върху новите земи и върху приходите от тези територии, както и върху търговията с и от тях. Експедициите, организирани изцяло от короната, носят неограничени възможности за налагане на централната власт и принуждаването на всеки, които в последствие иска да участва, да плаща скъпо и прескъпо за търговски патенти или получаване на земи. Това важи и за църквата,  чието право да проповядва и създава нови епархии зависи единствено и само от волята на владетеля.

– Светът извън Европа

Една от основните причини за успеха на европейската колониална експанзия и открития, е състоянието на обществата, с които се сблъскват европейците. Силната съпротива на добре организираните бербери в Северна Африка, провокира португалците да търсят възможност за разширение на юг. Това ги отвежда до контакти с населението на Субсахарна Африка. Хората в тези земи се намират в състояние на родово-общинен етап от своите социални взаимоотношения. Съществуват форми на монархическа власт, но тя е значително по-слабо развита и организирана в сравнение с европейската. Единствената по-сериозна сила в земите на юг от Сахара е империята Мали и наследилата я империя Сонгхай. Причината за тяхното обединение е преди всичко приемането на исляма и налагането на единни закони и администрация  посредством Шариата. Тези държава обаче остават ограничена във вътрешността на Африка и не оказват сериозно влияние в крайбрежните региони. Това означава, че португалците така и не се сблъскват с някаква по-голяма и обединена политическа сила, а само с отделни племенни обединения и дребни царства.

Подобно отсъствие на политическа опозиция, позволява на португалците да развият и оформят мрежа от свои колонии и търговски постове (фактории), без да се съобразяват със сериозен местен натиск. По този начин, Португалия изгражда своя система от владения по пътя към Индия, която да позволи по-лесното прехвърляне на ресурси и войски когато европейците се изправят срещу далеч по-силни и организирани противници. Без африканския „трамплин“, проникването на португалците в Индия би било невъзможно.

По същия начин слабо населените Карибски острови, осигуряват на Испания изходна база, от която в последствие да посегне към завладяването на царствата и държавите в Централна и Южна Америка. Формирането на колонии, градове, военни мисии, морски бази и изходни търговски пунктове е ключово за създаване на сериозен, локален потенциал, който не се нуждае непременно от активна помощ от страна на метрополията за осъществяване на първоначалните завоевания. Нещо повече, този тип територии репродуцират и мултиплицират броя на войни-авантюристи, сходни с идалгосите в родината и с газите в исляма. Това означава, че значителна част от населението в този ранен етап не са занаятчии, а войни, което осигурява стабилна база от бойци, които да подхранват експанзията.

Възползвайки се от тази възможност за консолидация, европейските сили са готови да се изправят срещу по-сложно организираните опоненти в следващия етап от експанзията си, реализирана в началото на XVI век. От там на сетне, успехът на европейците ще зависи и от състоянието на местните държави. Политическите, социални и икономически кризи в Мексико и Перу позволяват местните империи на ацтеки и инки да бъдат завладени относително бързо, макар и този процес, в своята цялост, да трае близо век. Други общества, като тези на маите, се съпротивляват в продължение на близо 200 години, а племената в южно Чили и Аржентина са окончателно покорени през XIX век.

В Индия португалците пристигат само като наемници и търговски партньори и никога не успяват да създадат широки владения във вътрешността. Причината за това е наличието на няколко по-могъщи държави във вътрешността, които контролират и крайбрежните региони – султанатите Делхи, Бенгал и Гуджрат и империите Виджаянагара и тази на Моголите. Това свежда европейското присъствие поне до края на XVI век до ограничени пристанищни бази, свързани с контрол върху търговския поток, при това в никакъв случай пълен.

Най-фрапиращ е сблъсъкът с Китай и Япония. Организираните, развити и равни на европейското общества там не просто не са впечатлени от мощта на новодошлите, а я контрират ефективно и налагат свои собствени правила в търговията, изолирайки европейските общности в няколко фиксирани пристанища, извън които търговците от далечния (за местните) Запад нямат право да се движат.

В Арабско море и Индийския океан, по източните брегове на Африка, португалците се сблъскват с още един неприятел – Османската империя.  Султаните започват своя собствена експанзия към Индийския океан след 1517 г. и влизат в директна конфронтация с християните, която допълнително затруднява разпространението на европейското влияние. Османците не просто се бият успешно с иберийците, те започват да изнасят оръжие за местните държави в Индонезия, с цел да ги подсилят срещу усилващия се християнски натиск.

Важен „помощник“ на европейците в тяхната експанзия е и износът на болести от Европа за останалия свят. До средата на XV век, Европа, малък полуостров в огромния Евразийски масив, е получател на нови и нови вълни болести, идващи от многомилионния Изток. От началото на географските открития на сетне, европейците започват да разнасят своите собствени, мутирали вируси по света. Това има особено пагубен ефект върху изолираните в географски смисъл общности в  Субсахарна Африка, Америките и Австралия, където болести като едрата шарка, причиняват смъртта на милиони хора. Именно тези болести ще изиграят ключова роля за рухване на обществата в Южна и централна Америка, където се разпространяват със силата, с  която чумата е покосила Европа. В резултат, испанците се превръщат за тези земи в сходен исторически феномен, какъвто са османците за балканските народи – завоеватели, унищожаващи местния ред, внасящи заселници, нова администрация и религия и възползващи се от кризата, причинена от болестта.

 

Ход на европейските открития и колонизация 1400-1550 г.

 

Treaty of TordesillasПрез XV и първата половина на XVI век се разгръща това, което можем да наречем градивен период в развитието на европейската експанзия. Той се характеризира с опознаване на крайбрежните региони, формиране на първите колонии и търговски фактории и установяване на специфични взаимоотношения с местните племена и държави. През този период на лице е бурно развитие на търговския обмен между Европа, Африка и земите в Индийския океан, както и началото на засилена търговия между Стария и Новия свят – не само през Атлантическия, но и през Тихия океан. Пак през този период за отбелязани важни моменти като заобикалянето на нос Добра Надежда (1488 г.), отриването на Карибите (1492 г.), достигането до Индия (1498 г.). На прехода между XV и XVI век се урежда и териториалният спор за Новия свят между Португалия и Испания посредством подписването на договора от Тордесиляс (1494 г.) и договорът от Сарагоса, 1529 г.

Съгласно тези спогодби, Португалия получава за колонизиране и завоевание земите между 46 градуса западна ширина и 128 градуса източна ширина, а земите отвъд тези предели ще принадлежат за завоевание и колонизация на Испания. Тези договори са резултат от десетилетния спор между Португалия и Кастилия, който се разгаря първо за правата върху Канарските острови (още през 1344 г.), а след това и за по-нататъшната отвъдморска колонизация.

 

Португалската експанзия

 

През 1415 г., след неколкократни опити, португалците превземат важното северноафриканско пристанище Сеута. Именно тук, единият от принцовете (инфанти) – Енрике, наричан в последствие Мореплавателя, забелязва значителния обем на стоките, които пристигат с кервани отвъд Сахара. Това го провокира да организира поредица от финансирани от короната експедиции, които да потърсят директен морски път към богатствата на Транссахара  и легендарната империя Мали.

Енрике привлича на своя служба авантюристи, собственици на кораби, търговци и предприемачи, които да поемат част от разходите в замяна на дял от бъдещите приходи. Това води до поредица от експедиции по бреговете на Африка. През 1417 г., е открит о. Мадейра, а през 1427 г. – Азорските о-ви. През 1434 г., Жил Еанеш заобикаля нос Божадор, до тогава смятан за „края на света“, който веднъж заобиколен не можел да бъде преодолян обратно – това е и първия психологически праг, преминат от европейците. До 1446 г., португалците достигат Сенегал и Кап Верд. Десетилетие по-късно са отрити и островите Кабо Верде.

През 1471 г., експедициите достигат т.нар. Златен бряг (дн. Гана) и създават ключовата колония Сао Жоре да Мина. През 1478 г., край ел Мина, както става известен, се води ключова морска битка между португалците и кастилски флот, който се опитва да наложи върховенството на Кастилия в Гвинейския залив и да изгони португалците от доходоносния пазар на роби, слонова кост и злато. Португалската победа е подпечатана с договора от Алкасоваш (1479 г.), който урежда въпроса с кастилското наследство (победа за Изабела и Фернандо), но предава Африка като португалска зона.

През 1482 г., изследователят Диого Као открива устието на р. Конго и установява взаимоотношения с местния крал, който в последствие приема християнството, а държавата му се превръща в ключов португалски съюзник и доставчик на роби. Шест години по-късно, Бартоломео Диаш става първият европеец, заобиколил нос Добра Надежда и навлязъл в Индийския океан.

 

Испанският път към Новия свят

 

През 1492 г., генуезецът Христофор Колумб успява да убеди Изабела кастилска и Фернандо Арагонски да финансират негова експедиция през Атлантическия океан. Колумб вече е опитал да продаде идеята си на португалците, но те залагат на сигурните маршрути по протежение на Африка. Кралете-католици, възползвайки е от края на Реконкистата, решават да потърсят възможност за реализиране на отвъд морска експанзия, особено след като са загубили възможността за напредване в Африка след поражението при ел Мина. На 3-ти август, 1492 г., Колумб напуска градчето Палос с три кораба – Ниня, Пинта и Санта Мария и поема към неизвестността. На 12-ти октомври, иберийците достигат до Бахамските острови. Първият забелязан е наречен Сан Салвадор. До края на пътуването са открити и Куба и Хиспаниола.

Колумб организира още 3 експедиции – 1493, 1498 и 1502 г. Резултатите от тях са първоначално разочароващи за испанските монарси, тъй като, за разлика от португалските експедиции, Колумб носи със себе си плодове, животни и пленени хора, но не и злато, сребро, скъпоценни камъни и слонова кост.

Между 1499 и 1503 г. са организирани нова поредица испански и португалски експедиции, а към тях се присъединяват и първите опити на англичани (Джон Кабот/Джовани Кабото) и французи (Бино Полмиер). Това води до ускоряване на надпреварата за Новия свят и ангажира засиленото внимание и инвестиции от страна на поредица крале.

 

Завоеванията (1500-1550 г.)

 

Постепенното проникване на португалците на изток се ускорява рязко след пътешествието на Вашку да Гама от 1497 до 1499 г., когато е достигната Индия. В последствие, Педро Алвареш Кабрал и дом Франсиско де Алмейда организират още няколко експедиции, вече включващи и бойни кораби и войска. В следствие от тях португалците създават и завладяват поредица от крепости в Източна Африка и Индия, поставяйки основата на своята империя в Индийския океан. Неин реален архитект става Алфонсу Албукерки, който между 1509 и 1515 г. завладява поредица от крепости в Малайзия, Индия и Арабския полуостров, с които Португалия фактически поема контрола над основните търговски пътища в целия регион.

В Новия свят, през 1519 г., от Куба започва съдбоносната експедиция на Ернан Кортес. Той успява да се съюзи с коалиция от местни племена и царства, подчинени на ацтеките и ги използва за да унищожи Ацтекската империя. Процесът е дълъг и изпълнен с превратности, но комбинацията от социална криза, нова вълна едра шарка и разединението сред местните, подпечатват победата на Кортес, който през 1522 г. е обявен за вицекрал на Нова Испания.

През 1532 г., успехът на Кортес е последван от завоюването на Перу от Франсиско Писаро. Завладяването на основните територии на инките продължава през следващите 40 години, докато едно по едно, отделните гнезда на съпротивата не рухват под напора на европейците, рухването на земеделието и разпространението на едрата шарка.

Когато през 1580 г., Португалия и Испания са обединени под властта на Фелипе II, т.нар. Иберийска Уния владее империя, над които слънцето никога не залязва.

 1024px Spain and Portugal

 

1За по-подробно изложение на тази еволюция, виж GARDINER, R., UNGER, R. (eds.) Cogs, Caravels and Galleons: The Sailing Ship, 1000-1650 (Naval Institute press, 1994).
2Въпросът за точния произход на триъгълните платна все още няма категоричен отговор. Според редица изследвания, културите в Средиземномоерието, Тихия океан и Индийския океан достигат самостоятелно до откриването на технологията. Виж CAMPBELL, I. C., “The Lateen Sail in World History” in Journal of World History Vol. 6, No. 1 (Spring, 1995), pp. 1-23.
3Вълните от чумни епидемии продължават да поразяват Европа с висока интензивност чак до средата на XV век.
4Виж по-подробно ДЕЛЮМО, Ж., Страхът в западния свят XIV-XVIII век (Рива, 2002).
5В Испания кралете имат контрол върху назначенията на висшия клир от времето на Кралете-католици Изабела и Фернандо, а във Франция този процес завършва с Болонския конкордат от 1516 г.

 

Библиография:

ABERNETHY, D., The Dynamics of Global Dominance, European Overseas Empires 1415–1980 (Yale University Press2000)
BENJAMIN, T., The Atlantic World: Europeans, Africans, Indians and their Shared History, 1400–1900 (Cambridge University Press, 2009)
ELLIOTT, J., Empires of the Atlantic World: Britain and Spain in America 1492-1830 (Yale University Press, 2007)
ELLIOTT, J., Imperial Spain 1469-1716 (Penguin books, 2002)
GARDINER, R., UNGER, R. (eds.) Cogs, Caravels and Galleons: The Sailing Ship, 1000-1650 (Naval Institute press, 1994)
STUDNICKI-GIZBET, D., A Nation upon the Ocean Sea: Portugal's Atlantic Diaspora and the Crisis of the Spanish Empire, 1492-1640 (Oxford University Press, 2007)
ДАЙМЪНД, ДЖ., Пушки, вируси и стомана (Изток-Запад, 2006)
ДЕЛЮМО, Ж., Страхът в западния свят XIV-XVIII век (Рива, 2002).

 

 

 

X

Right Click

No right click