Галичанки се сражават рамо до рамо с мъжете си през Илинденското въстание

Написана от Христо Милков
Посещения: 551

 

Студията е публикувана в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.

 

kЗа да може да се разбере колко важна е ролята на галичканката в живота на това село в Галичко-Реканска околия, преживяло бурното развитие още от XVIII век от голяма паланка, за да достигне до околийски център през XX век, а днес да стигне до упадъка до град в Република Северна Македония само с двама (съгласно друг източник - трима) постоянни жители днес през XXI век1, необходимо е с няколко думи да се даде представа за мияците, както и за самия Галичник. Много богата картина дава доскоро непубликуваният документ на Максим Станишев Бурдин: „В Западна Македония, по течението на река Рàдика и високо в гънките на планините Бистра и Стогово, в селата Гàличник, Òсой, Сýшица, Гàри, Лазаропòле, Тресонче, Битуша, Янче и други, е живяло славянското племе мияци. Най-голямо от тях е било село Галичник, разположено на 1300-1400 метра надморска височина в Бистра планина, на стръмните склонове по горното течение на десния бряг на река Гиневица и свързано със света само с една стръмна и тясна пътека, по която са били прекарване многобройните стада и натоварените със стоки за продан и за домашни нужди конски кервани.

Мияците са известни като трудолюбиви, упорити и предприемчиви хора. Тези техни качества и климатичните и географски условия помогнали през XVIII и XIX в. те да станат едни от най-известните овцевъди в отоманската империя. Към края на XIX в. само в с. Галичник, населено тогава с около 800 семейства, е имало около 150 000 овце, 800 коня за транспорт и около 5000 кози и 700 крави за домашно ползване. Стадата се пасели лятно време по високите пасища на Бистра и Стогово, където са били построени „бачилата”2 (егрèците3) с помещения за преработка за млякото, месото и вълната, а есен десетките хиляди овце са били прекарвани далеч на юг в равнините на солунско, ениджевардарско4 и драмско5, където всеки кехая (собственик на стада) е имал наети свои пасища и временни постройки, а по-богатите – цели чифлици. Почти всички мъже от 10-12 годишни нагоре са били принудени да прекарват цялото си време по пасища или с конските кервани при прекарването на готовата стока (кашкавал, сирене, овча лой, пъстърма, вълна, кожи и други) до близки и далечни пазари – от Цариград до Сараево. Не е лесно сега да си представим колко трудно е било през онези времена и условия да се организира такава пръсната по целия Балкански полуостров дейност.

Този труден поминък и постоянното странстване на мияците по далечни пасища и пазари е дало възможност на много от тях да видят и да разберат, че по широкия свят има и други начини за изкарване на прехраната и за изява на заложените у тях дарби и способности. По-предприемчивите започнали да се откъсват от традиционния тежък поминък „сточарството” (от стока), както тогава са наричали скотовъдството. Започвали да остават като гурбетчии за по-късо или по-дълго време в по-далечни села и градове, където се захващали с търговия, строителство, дърводелство и други занаяти. В тези нови условия много от тях са открили възможности за изява и развитие на неподозираните до тогава, генетично заложени в миячкото племе високи художествени и конструкторски дарби”.6

Само в Галичник има осем зографски рода. Школата възникнала и се развила през ХVІІІ век в околностите на град Дебър в селата Галичник, Лазарополе, Осой, Тресонче, Требище и други по поречието на река Радика и други малки малки рекички. Известна е като Галичко-Реканска. Наричат я Мияшка, по името на местното население – мияци. Най-напред в нея постъпвали по-надарени деца, не по-големи от десет години. Те започвали чирашка служба. От майсторите и калфите научавали четмо, писмо, и църковно пеене. Едновременно се учели да рисуват на сиви плочки с бели моливи. Изучавали и общи технически специалности. Впоследствие обаче били разделяни, в зависимост от своите способности и всеки се занимавал със специалност, която най-много му се отдавала – иконопис, резба-кòпаница, “скулптòра” (изработка на украсата на капителите от кюлюм), обща декорация, строителство и др. Уменията, спецификата в техниката на изработване на резбата и на необходимите инструменти, съставът на боите се предавали от поколение на поколение. Само за един иконостас майсторите правят по няколко десетки видове инструменти, понякога достигащи дори до 100. След завършването му ги хвърлят в някоя река, за да не се разкрие тайната. Самата дебърска резба, както и обработката на дървото също имат своя тайна – това са иконостаси с кухи колони.

Според Максим Бурдин, далеч от родните си села, мияшките майстори резбари и техните калфи и чираци-ученици са живели в непригодни условия за живот и при лоши битови условия. Хранели се икономично, за да спестят по някоя пара за издръжката и за дребни подаръци за своите близки и за черни дни. Няма сведения за забогатял майстор копаничар7. Това, разбира се, се отнася за всички гурбетчии. „Тежка е била и дългата раздяла със семействата, роднините и приятелите, защото целият им творчески път е протичал из чужди градове и села. Тежък е бил и животът на останалите у дома жени, деца и старци. Копаничарите, както всички гурбетчии, се връщали по родните си места за Петровден, Коледа и Великден, но не всякога и не всяка година. Пристигали си за ден-два да се видят със своите, да помогнат набързо с мъжката работа, да направят набързо някоя сватба и пак тръгвали обратно по дълги и несигурни пътища.”8

Много показателни в това отношение са думите на галичанина Ристо Бужароски: „…още от първия ден след връщането си от гурбет домакинът започва да снабдява домакинството с всичко необходимо за живота през зимата поне за шест месеца: с храна, с дърва за огрев, вълна за работа и с това, което е необходи за този период. Към това се стреми и бори за печалба и това е постоянната грижа за всеки галички гурбетчия. На преден план е брашното за хляб и се носи с товари царевица, пшеница, а по-късно и готово „македонско” брашно […]. В Галичник всичко може да се вземе на заем, но взимането на заем на брашно за хляб представлява вече срамота.”9

Явно е, че човекът, който е същински темел на къщата, водач на домакинството и основен възпитател на децата, защото се знае колко време мъжът е извън дома, е жената. Нейното „време у дома минавало в пране на вълна и тъчене на шаек и платно за облекло, везане на прочутите със своята красота и трудност женски носии, в грижи за децата и добитъка, за прехраната и отоплението и в непрекъснат страх от честите нападения на „харамии” (разбойници арнаути) и в очакване на своите стопани. Затворени в големите каменни къщи крепости, те със свито сърце са чакали да дойде „сайджия” (платен човек, който обикалял гурбетчийските центрове, пътувайки по няколко месеца, пренасял писма от и до родните села), да донесе вести за здравето на техните съпрузи, бащи и деца.”10

sandaНяма как да не се съглася с Ристо Бужароски, че галичката жена по своите отличителни черти по нищо, или много малко, не отстъпва на своите мъже гурбетчии и скотовъдци. Затова и успехът е по-голям в Галичник, отколкото където и да било другаде. Ето какво казва за това Любомир Милетич11, който е посетил тези краища през 1916 година по време на Научната експедиция в Македония и Поморавието12: „Мияците до ден днешен са най-даровитото племе от всички племена. Техните духовни особености са еднакви и за мъжете, и за жените”.13 И по-нататък продължава: „Мияшката жена не е останала по-назад от мъжа в своето изкуство”.14 А ето и разказът на Санда Гиновска за галичките сватби и за всекидневието, настъпващо след размяната на пръстените: „Свекървата посреща булката със сито, а вътре в него има един хляб. После започва животът – да предеш, да тъчеш, да служиш на свекървата, да й трепериш. От къде ще се върне свекървата, какво ще каже. А мъжете са на гурбет по цяла година, ние сме с нея. Предем, предем, все от вълна сме се обличали. Наше тъчене, наше предене.”15

В книгата си „Освободителните борби на Македония” Христо Силянов пише: „…Нарисуваната картина на комбинирания гнет не би била пълна, ако не отбележим и ролята на оная категория мюсюлмани, за които разбойничеството е единствената, официалната, постоянно практикуваната професия… Разбойничеството заема видно място в общата история на турската империя, както и в мартирологията на Македония.

Разбойническата слава на Турция е стара колкото и владичеството й в Европа… Разбойничеството обаче никога не угасна в областта, гранична на Албания, която основателно може да се нарече негова класическа родина. Към края на 90-те години то достигна своя апогей. Отделни банди, съставени от арнаути и турци, върлуват и в най-далечните околии на Одринския вилает. Но техните злодейства бледнеят по количество в сравнение с подвизите на техните колеги от пограничните на Албания околии… Тези околии са: Дебърска, Кичевска, Одринска, Тетовска, Прилепска и част от Битолската.

Има обаче и околии, които без да спадат към „класическата област”, са арена на разбойници, които съперничат на първостепенните.

За характера на деянията на тези местни султани, за тактическите им методи и за тяхното „правно” положение в Турция, може да се съди по фактите, изложени в Мемоара на вътрешната организация „Македония и Одринско” (1893-1903). От тази черна огърлица ние ще откъснем за нашите страници само няколко едри зърна, които заемаме от „Мемоара”:

През м. май 1902 г. разбойниците Таир Тола и Ислям Гарани поискаха от с. Галичник (Дебърска) две хиляди лири. Селяните заявиха, че не могат да дадат повече от 250 лири. Разгневени от това, разбойниците обградиха селото и почнаха да стрелят. Селяните, оставени без защита от властта, сами се защитиха от тия арнаутски налитания. Разбойниците, след 10-часова обсада на селото се оттеглиха с люти закани към селяните. Тежко оскърбени от този си несполука, след един месец, разбойниците в един по-голям брой, пак нападнаха това село и изпратиха следното характерно писмо, което дословно предаваме:

„От мен Таир Тола до Вас Галичани чорбаджии. Абре каури будали, еве най-после Ви кажувам другар ми е Ислям Гаран ако не ми ги изпратите парите 2000 [две хиляди лири] до що ке не найдам човек ке сеча и колам живи вера, Господ Дерман не ви правит, или до тебе Михале Чалоски, яс бех ти пратил абур, селската планина да я не земиш пот кирия, ти не си ме послушал ама мисли арно що ке ти дойдат на главата ете мислете сум със 150 души прах и пепел ке правит. 1 юни 1902 г.”16

Заслужва да се отбележи, че при тази обсада в селото са квартирували 80 души турска войска, но тя не се е и опитала да прогони разбойниците, които след 10-дневна обсада са получили искания данък от 2000 лири, и спокойно си е заминала.

Ето какво пише Максим Станишев за невиждания албански рекет, на който е подложен Галичко-Реканският край. „Не знам на друго място из българските земи през турско време разбойническите нападения да са били толкова чести и толкова добре организирани, и толкова добре да са ставали, както в мияшките села в западния край на Македония [...] А оттатък, на запад, са Албанските планини, населени само с албанци. И понеже мияците са били по-богати хора, по-работливи, по-упорити, и особено сточарите, тези които са имали стока, големи стада. В Галичник е имало един, който е имал 12 000 овце. А пък в целия Галичник през 1900 година е имало 150 000 овце. Представяте ли си, това е богатство, нали! Тия албанци са знаели тая работа и непрекъснато са идвали да нападат […].

В селата са оставали жените, младите и някои от тези, които са били лятно време по бачилата, които са били по-близо, са прииждали. Имали охрана от сеймени17, пак албанци обаче, които са били във връзка с ония, арнаутите. С течение на времето са се усетили в тая работа и са започнали редовно да ни нападат. Някой път с банди по 130 души. Нашите също са били въоръжени, въпреки че е нелегално, и са оказвали съпротива. Имало е жертви. Много често са били отвличани и са искали откуп. Деца, мъже са били отвличани. По цели месеци са ги държали в албанските села. Далече навътре в Албания. И са водели преговори, за да ги освобождават.

Знам за един случай с нашата фамилия, когато се е проявила на дядо ми майката, моята прабаба, Илка се е казвала. Когато е била в разцвета на годините си, тя е била известна като по-отракана, по-енергична жена. Една нощ са усетили жените, че се копае: „зидò го кòпает”: „Както казваше баба ми, дебелите два метра основи на къщата ги разрушават отвън. Понеже е ставало често, знаят какво става. Чакали, обаче тези били няколко души, пробили до половината и си отишли. И от опит знаели нашите, че те другата вечер пак ще дойдат да пробият [и останалото] и да ограбят каквото може да се вдигне вътре.

И действително, дошли на другата нощ, продължили да копаят отвън. Баба Илка […] тогава била млада невеста, събрала и други две-три жени в къщата, сигурно и чичовците, разбрали откъде ще пробият и в един момент един се промъква. В един момент падат няколко камъка и единият почва да се провира вътре. Те отвътре светят с борина. Тя почва да го дебне отстрани с една секира и като влязъл малко повече до раменете: „Трас!” със секирата през врата. Сега дали му е отсякла главата, или само го е ударила, но за този случай се знае из целия Галичник”.18 От тогава нейното прозвище Бурда, се възприема като фамилно име на част от рода Станишеви. Тя остава като символ на смелост, предприемчивост, готовност да се запази семейството от свирепата жестокост на разбойниците.

apostolБез никакво съмнение важна е ролята на ролята на жената във времена на героизъм и трагизъм в българската история. Един такъв върхов момент е безспорно Илинденско-Преображенското въстание. В своите спомени19 прадядо ми Апостол Христов Фръчковски20 описва развитието му в единствения легален революционен район на бунта. Както пише той „всички жени от Галичник бяха свикани на по няколко групи в църквата „Света Петка” под предлог, че ще има вечерня, като последователно всяка група беше подвеждана под клетва, като същевременно им се разясняваха какви задачи те ще изпълняват по заповедта на своето началство […]. След това се избраха стотарки и десетарки, като всяка група се подчиняваше направо на своето началство, а общо всички стотарки и десетарки се сношаваха със своята началница ВЛАСЕВИЦА ЧОЛАНЧЕВСКА, която влизаше във връзка и изпълняваше нарежданията на Галичко-Реканското революционно началство.”21

И двете куриерки на село Тресонче – един от центровете на бунта загиват. Кумрия Андреевица е отлична българска патриотка и като куриерка е била на своя пост. Родена през 1872 г. в с. Тресонче, тя е постоянна куриерка на Кичевско-галичкия революционен район. Изпълнява най-доблестно и своевременно възложените й задачи, с което е държала постоянно във връзка четите с легалните началства в района.

През 1913 година, когато сърбите окупират Галичко-Реканския край, насила измъкват Кумрия от къщи в полунощ със запушена уста, събличат я гола пред църквата „Св. Ап [остоли]. Петър и Павел” и я изтезават най-жестоко, след което я убиват и хвърлят в едно дере, като трупът й е стоял непогребан три дни, за да я ядат кучетата.

И втората куриерка Галина Гюрчиновска Поповска от с. Росоки, докато е носела организационната поща, е била пресрещната от аскера, заловени са й писмата, вследствие на което аскерът я насича на късове. След няколко дни селско куче занася едната й ръка в село Росоки. По пръстена на ръката й узнават, че тя е убита при изпълнение на своя дълг.

Елена Божинова Каратодоровска от с. Росоки, както и Галина Поповска изпълняват длъжността куриерки до с. Тресонче.

„Въобще службата на тресонческото селско ръководство и куриерките му със съдействието на с.с. Росоки и Селце, въпреки че тяхната задача е била много тежка и претрупана, винаги са изпълнявали своята задача най-доблестно”.22

milenaМного от жените в Западните български земи не само са проявявали смелост и жертвоготовност в борбата, но и са се грижили за спасяването на живота на дейците на обединението на България. При сражение с турската войска на една от галичките чети в местността „Ядово”, траяло чак до привечер, е убит помощник-куриерът от с. Галичник, а воеводата на Тале Кръстев Церговски, също от Галичник, е тежко ранен в гърдите. „Като тежко ранен и не можейки да се изцели, другарите му го обезоръжават и искали да го убият, за да не падне в турски ръце. Обаче [куриерът] Марко Плешка се противопоставя и поема отговорност да го пренесе и прикрие с шума, а четите отстъпват към Кичевския район.”23 След прекратяване на сражението, още същата нощ той изпраща две жени от с. Селце, майката и жената на куриера от селото Вълкан Вълкановски - Истияница Пешковска. Благодарение на тяхната смелост и себеотрицание воеводата е спасен от сигурна смърт. Тъй като бил в безсъзнание, те не могат да го вдигнат. Ето защо те успяват да го прикрият на още по-удобно място. След два дни други жени от с. Тресонче в изпълнение на възложената им задача намират Тале, нахранват го с мляко и го пренасят в селото в къщата на Истияница Пешковска. Тя и нейният син, „отличен работник в организацията”, взимат всички мерки, повикват хора, които могат да го лекуват и го обличат го в женски дрехи. Едва тогава той идва на себе си. „Три дни след сражението аскерът от Дебър, Галичник, Царевец и Стопанче обкръжава с. Тресонче. От четири страни засвирват тръбите и се започва щателен обиск къща по къща. В този момент обаче Истияница не загубва присъствие на духа. Полага Тале до огнището, разтваря всички външни врати, сяда до главата му и с кръстосани ръце и започва да вика колкото глас й глас държи, сякаш оплаква „родната си дъщеря”. Действително, след толкова изтекла кръв, лицето на Тале е имало вид на умираща мома. Аскерът навлиза в къщата и започва да тършува. Истияница не им обръща внимание и продължава да реди и оплаква дъщеря си. В този момент влиза един мюлязим (лейтенант), трогва се от гледката и нахоква аскера и му заповядва да се махне от къщата. Извикал: „Не виждате ли, че тук момиче умира! Оставете ги на спокойствие”.24 И оставил двама души на външната врата на пост, за да не допускат други войници да ги безпокоят. След този обиск Тале престоява цели два месеца на лечение в дома на Истияница Пешковска, а след пълното му оздравяването бива изпратен през Галичник в България.

Не бива да си създаваме фалшиви и еднопланови представи за онова колкото героично, толкова и трагично време на Илинденско-Преображенското въстание, създадени със задна дата. Ето какво разказва Милена Дойчинова за баща си Апостол Фръчковски, който заедно с Иван Гиновски25 е предаден на бинбашията26 от свой сънародник (случаят подробно е описан в спомените му): „Той става комита в [хиляда деветстотин] и трета година. Майка ми всички пари, каквито имала, ги дала за жито, защото там е планинско място и трябвало за есента жито да се набави. И затова отива при един богат неин роднина и му казва, моли го да й даде пари за жито, за да може да изкара зимата. Добре, ама, той казал: „На кòмита аз пари не давам!” И така тя си излиза, плачейки. Обаче жена му, на този богатия, хаджията, тя изважда от пазвата пари и казва: „Не плачи, ето пари! Никой не ме е видял, когато съм ти ги дала и ако можеш ще ми ги върнеш”. Толкова честни били хората по онова време. По-нататък тя продължава разказа си: „А да ти кажа за баща ми как избягва от комитлъка. Една вечер майка ми бременна, със свекърва, с две деца, други плачат, чакат го да дойде, а него го няма. И тя слухти, чака всяка секунда да се тропне вратата и тя да отиде да му отвори. В един такъв момент, отваря му вратата бързо, той казва, че го следят, веднага се съблича, дрехите ги хвърлят под комитските дрехи под кревата и той ляга целият изпотен. В това време тропат турци и казват: „Защо не ни отваряте!” Тя казала: „Мъж ми е много болен, ага, прощавай, не съм те чула”. „Ами как е болен?” „Болен е, ела да го видите”. И те влизат и какво да видят, той целият е в пот червен. Действително, като че ли е болен. И си отиват”.27

Българката е проявявала мъдрост и сила, а също и воля, била е готова въпреки всичко да отстоява любовта си. Готова е да въстане дори против строго утвърдените традиции и представи за рода и семейството, против волята на своя баща.

„Стягали се хората от Кръстевския род за сватба, гласели дарове, подреждали къща сватовете за срещата. Само момата стискала устни и тайно поплаквала. По стар обичай в онова село на север от Охридското езеро Галичник, където къщите са накацали по стръмните баири като птици, вечерта преди венчавката дружките застилали моминското легло с папрат, за да бъде здрава и много челяд да има. И пеели своите песни на раздяла. Само нашата прабаба Милка била далеч от тази гюрултия – ни дума, ни песен се отронвала от устата й. Час по час излизала на двора. Един път не се завърнала. Викали я, до първи петли с борина я търсили. На другия ден се разчуло: на Кръстевци момата пред венчило на зографина Христо28 пристанала. Какво й е било, само тя си знае. Щом светнало кандилото от къщата на Фръчковците, тя побягнала натам. Колко ли радост е имало в сърцето й, че отива при искания, колко ли горест, че никога няма да й простят. Така и станало. На кръщавката на първата й рожба никой от нейния род не дошъл.”29

roxandraПодобна е историята и на прабаба ми Роксандра, чието име носи майка ми. Тя е била единственото дете на Михаил Алеутовски, един от заможните хора в тогавашното село Галичник. Имал цяла чаршия магазини в Букурещ. Но децата му се раждали и умирали до годинка. Тогава кръстницата казала: следващото дете да не се кръщава на човек от рода, а на друг и то много здрав и силен. Така прабаба ми получила името на най-красивата и напета мома от гръцката махала – Роксандра.30 Когато тя пристанала на зографа Апостол, баща й я лишил от наследство. Раздал цялото имане на братовите си деца. Не се трогнал, когато тя кръстила третото си дете на него, Михаил. Но наредил на жена си, когато умре, Роксандра да разцепи първата греда в мазето. Така и станало. За изненада на всички от нея изпаднала една торбичка със златни наполеони.

Въпреки забраната на баща й Михаил, майка й прекършва волята му, и когато един ден се срещат, тя без да се обръща казва на дъщеря си: „Върви след мен и гледай в земята”, и пуска една златна монета. Майчиното сърце не издържало.

Не случайно казах, че не бива да имаме фалшиви, еднозначни представи за онова толкова сложно време, създадени със задна дата. „Каква сила са имали македонските жени”, възкликва Милена Апостолова, като си спомня за онова време. „Единствен син е бил баща ми на майка си, а моята майка имала вече три деца и по цели нощи не спяла, чакала да се върне мъжа й. И треперела. А пък нейната свекърва Милка казвала: „Невесто, пòлегни, ке испущиш детето, ако е жив, ке дойдет, тòга ке се радваме, ако е ýмрен, ке го дòнесат, тòга ке плачеме!”31 Две жени с еднаква съдба, и каква мъдрост и какво съзнание за мисията, която въплъщава жената – да осигури продължаването на рода.

Когато едва 22 годишната Елена, от Мауровия род на иконописци от Мияшката школа, с тригодишно дете на ръце, вижда кервана, нижещ се по пътеката към Галичник, прошепва: „Не е мòйот…”, и както е обичаят, слага джезвето с кафето, за да посрещне мъжа си. Но конят с прехвърления на него труп спира пред нейната порта.

Разбира се, има го и другото. Казват: „Фърча32 къща не храни!” Оттам произхожда и фамилното име на един от най-старите родове на Галичко-Реканската (Мияшката) школа – „чèтковци”, произхождащ още от началото на XVIII в. Известни са вече десет поколения. Въз основа на моите изследвания, на личния ми архив, на редица източници бих могъл да кажа, тяхната ръка е влязла в около 400 църкви и манастири из целия Балкански полуостров. Същевременно те са и видни общественици, борци за национално освобождение, включват се дейно в решаването на църковно-училищния въпрос в Галичник.

familyНееднократно в документите, които открих, се говори за честността на Фръчковци. Ще спомена по този повод отново Милена Дойчинова: „Те тръгвали из България, в Арбанаси, специално из Северна България са работили много, и Търново, и Македония, Скопие и се събирали есента и всеки носел парите и слагал на масата на куп. Никой не казвал, аз съм спечелил толкова, ти толкова, ти толкова, ти толкова. А тези пари после пък по-главният брат ги разделял на четири равни части. И затова знам, че са били правдиви и колко са били честни, колко са били скромни. Това е вярно. Сега за пет стотинки ще си извадим очите.”33

Санда Гиновска също набляга на честността на зографите. Отначало били четирима братя: дядо й Кузман, Христо, Исаче и Серафим, който по-късно починал. Останали трима. „И много хубаво си живеели. После, като идвали от печалба, се събирали тримата да не знаят жените къде са, не казвали кой колко е спечелил. Честно било тогава. Кой колкото спечелил, в шапката, да ги сложим парите. И извадили всичките, а Исачето нямал работа и сложил само два наполеона. И си ги разделили парите по равно. Ядене, пиене, веселба, зимно време много се веселели”.34 Санда Гиновска си спомня за прословутите галички сватби, за честността на хората от онова време едновременно с носталгия и с мъка: „Много беше весело. Честни хора, майке, честни хора! Сега трябва с толкова ключове да се заключиш да не влязат апашите и да те оберат. Какво беше чудо! Сватбата трае една седмица. Вечерно време идва цялото село, честити и дарява булката. Такива подаръци – все наполеони. Честни бяха хората, много честни!”35 А по време на сватбите в двора се лее кръв от закланите овце и агнета. На бедните, които нямат, кехаите им даряват подаръци, овце.

Милена Дойчинова разказва за човещината на баща си: „А да ти кажа колко благороден човек беше моят баща. Брат му Пефе беше починал наскоро. Жена му, болна от туберкулоза, и той я настани в Александровската болница докато почина. Останаха братовчедите ни Тронда и Илия, кръгли сираци. Тронда с туберкулоза в жлезите – поду се зад ушите, а Илия, с туберкулоза в костта – кракът му се беше подул. Докато Илия се лекуваше, той същевременно му даде да работи в дюкяна и да учи. И той се изучи в Рисувалното училище. Това са разноски, това са пари, това е всичко, а баща ми не беше богат човек. Той много мъчно ни гледаше. С тях бяхме общо осем деца и с риск и слава, добре че ние не се заразихме от никаква болест”.36

Едни от най-славните, но и най-тежките времена за нашия народ са годините на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Всички знаем, че няма нито едно загубено българско знаме. Но българският боец побеждава и благодарение на това, че усеща подкрепата на българската жена. Тя застава зад ралото, справя се с всички мъжки работи, устоява на глада и болестите, грижи се за деца и старци. Семейството въпреки глада и немотията откъсва от залъка на децата си, за да изпрати на своя пратеник в редовете на армията.

През лятото на 1912 г. мракобесието от страна на турските управници залива Македония. Всичко, което е по-будно, се преследва, убива, а затворите са препълнени. Естествено последствие е българското население да отвърне, поради което нелегалността се засилва и противодействието достига до саморазправа сред градовете и селата. Хвърлянето на бомби в турските официални учреждения в пазарни дни в Щип, Кочани и др. се превръща в решителната отплата на българите, след което турците отговарят с поголовна сеч.

Тази страшна картина не може да се наблюдава спокойно от прокудените българи от Македония и Одринско, вследствие на което се образува временна комисия, която да организира митинги в свободна България. Тя се състои от следните лица: Протогеров, Николов, п. Дървингов, М. Дамянов и Ап. Христов. В столицата и почти в цялата страна всеки ден многолюдни митинги започнат да се свикват и от трибуните им се взимаха най-остри резолюции за отварянето на война против Турция. Повече от два месеца цялата страна се вълнуваше и така се стига до твърдото убеждение на всяка цена да се воюва с турците.

„При горното единодушно желание всеки виждаше, че изходът беше само войната, така че, много уместно от моя [на Апостол Христов]37 страна да изпратя [предупреждение] до всички членове от дебърското братство в деня на мобилизацията, желаещите да се запишат за доброволци, да се явят в 2 часа после обяд в колодрума.

Очакването за мобилизация се сбъдна, и на 17 септември в 2 часа, после обяд, би барабанът за обща мобилизация. Благодарение на протестните покани всички, живущи в София дебрани в същия ден към 4 часа, бяха се стекли 1200 души.

В същия ден, без да губят време, [за]почнаха да се нареждат в[ъв] взводове и опитните от тях бивши четници почнаха да ги учат да маршируват, пеейки високо патриотични песни. Не след малко пристигнаха г[оспо]дата от временната комисия, пред които взводовете в строй и получиха поздрава „Здравей I-ва Дебърска дружина”. Това име се санкционира и официално, понеже по право си го заслужи, защото първо тя се яви на плаца. Впоследствие всеки ден и през няколко, [за]почнаха да се редят, докато достигнаха 15 дружини”.38

stab142 галичани са доброволци в опълчението при избухването на Балканската война. В същия ден и час, когато е провъзгласена, I-ва Дебърска, начело с временната комисия тръгва под строй и се представя пред Министерския съвет, след което продължава покрай Военния клуб, Двореца до “Св. Неделя”. Навсякъде дружината прави най-добро впечатление със своята красива народна носия и бързото й явяване да изрази своята готовност да умре за родината си. „Имаше някои от нашите съотечественици дебрани, току-що дошли от Македония бедни и недобре облечени. Виждайки това положение, управата на Дебърското братство откри подписка между по-заможните и събра една значителна сума, която се раздаде за такива нужди, за знаме39 и ред други случаи, а след заминаването на дружината раздаде помощи на техните бедни семейства.

I-ва Дебърска дружина изпълни своя свещен дълг, навсякъде се прояви, но даде скъпи другари в жертва в единадесетмесечния поход, без да има щастието да види своя роден край свободен. Завърна се в София, за да продължи старата си съдба”.40

Ето какво разказва за своя дядо, македонецът от село Паничарево, Роксандра Апостолова: „Но това, което знам най-вече от мама [Домника Апостолова] и от леля ми Надка41, е че стар татко42 е участвал в трите войни. Били са много бедни, шест деца, нямало е хляб. А когато са били добре, са можели да ядат само веднъж месо – в неделя, иначе основната храна е била плодовете от градината: ябълки, праскови, круши и грозде. Взимали са земя на изполица и са садели тютюн. На два пъти стар татко е бил раняван, докарвали са го с каруца в къщи. Бил е в толкова тежко състояние, че са го очаквали да умре. Стара майка два пъти е пращала мама да купува покров (платно, с което покриват мъртвец, саван). Но той е успявал да се измъкне благодарение на здравия си организъм на кръгъл сирак, който откакто се помни все е работил.”43

След войните за национално обединение, което така и остава неосъществено, неизменно следват национални трагедии. След като българските войски се изтеглят през септември 1918 г. настъпват тежки и кървави дни за Македония. Сърбите се отдават на терор и жестокости спрямо невинното население. След окупацията на този край настава мракобесие и ужас за хората, подложени на терор от новата власт, от сръбската чета от 100 души на войводата Йован Бабунски и галичките сърбомани, ръководени от Софре Лоновски – Огнянович и от Тодор Магаровски – Павлович. Особено последният проявява изключителна активност. Те представят на воеводата списък от над 30 галичани, които трябва да бъдат ликвидирани като големи „бугараши”. В него са включени двама представители от Фръчковския род – Овентий, Данаил Несторов Фръчковски44 и двама от Гиновския род, сроден с Фръчковския – Тръпко45 и Караджа.

Първата работа на официалните власти, след новото завземане на областта е да започнат да колят и избиват по-събудените личности, особено духовенството. Така хващат игумена на манастира „Св. Иван Бигор”, йеромонах Партения46, жестоко го изтезават и убиват, защото отказва да даде декларация, че манастирът е сръбски. Тогава жив го заравят в земята с главата надолу, и после го съсичат парче по парче, като месото му хвърлят в р. Радика. Сред избитите в областта свещеници са също свещеник Апостол от с. Тресонче, свещ. Павел Теодосиев от с. Лазарополе, свещ. Исайя от с. Гаре и свещ. Амвросий от с. Галичник.

oventiСвещеник Овентий Фръчковски47, иконописец, 13 години екзархийски архиерейски наместник в Галичник, като добър и интелигентен син на своя народ остава с него, въпреки голямата опасност за живота му. Сърбите в негово лице виждат събуден и опасен „б у г а р а ш”, който пречи на тяхното асимилаторско дело. Него го връхлетява участта, която покосява много будни синове на Македония, която пъшка под тираничния им ботуш. „На 5 (18) ноември 1918 г., в един тъжен ден, който сякаш оплаквал тежката участ на македонеца, околийският началник капитан Душан, чрез сърбоманите Тома Лоновски и Тодор Мангаровски, го повиква в управлението. Тук е бил задържан до вечерта, когато са били докарани още други трима граждани от Галичник: стражарят в българското околийско управление Русе Михайлов Кутревски, секретарят на гостиварската комисия по прехраната Яков Янакиев Колевски и Евгений Гаврилов [Католика], български ефрейтор в отпуск. На другата вечер четиримата биват изведени извън града към една висока и стръмна скала – наречена „Големи-рид”, от която скала след като били жестоко измъчвани, биват хвърлени долу в пропастта. Цялото гражданство се е потресло от ужас, след като узнало за станалото и оплакало жертвите. Така зверски е убит свещеник Овентий – ведно с други четирима добри, честни и родолюбиви македонски българи, негови съотечественици и съграждани. Такава трагична смърт слага край на живота на един скромен и предан син на Македония. А потресаващата му гибел е още едно свидетелство, което разкрива истината за сръбския режим в Македония, като режим на убийства и насилия.”48

Всъщност тези мъченици още същата нощ са били отведени в местността Францола, на кръстопътя между Тръпченица и Кофилковица и тук са били ликвидирани. „Техните семейства, без да знаят, че те са убити, дълго време носят ядене в кметството, мислейки, че техните са там. След няколко дни, за да прикрие злосторничеството си, властта залепя плакат на църквата, на който пише, че тримата са избягали и че се очаква да се намерят.”49

След като прочитат плаката, на домашните на Русе тази работа им се вижда съмнителна и започват да се страхуват. Скоро повторно арестуват Михаил Байрамовски50, но домашните му не знаят къде да го търсят. Още следващата седмица Михаилица изпраща Деспот Байрамовски пред църквата, за да причака Тодор Мангаровски, за да го помоли да им какво става с Михаил и Русе. Деспот причаква Тодор, който му казва: „Ела при тетка ти Йовка, всичко ще ти кажа”. Деспот още му казва: „Нашите овце все още са в планината, няма кой да ги наглежда. Молим те поне дядо Михаил да пуснете”. Когато Деспот отива при тетка Йовка, Наталица Дърлевска, първа комшийка на Тодор, идва и Тодор, който му казва: „Михаил е в затвора в Дебър, а за Русе нищо не мога да ти кажа. За да освободят Михаил ми трябват 50 златни лири.” Старата Михаилица най-добре знае как е събрала 50 златни лири, а Деспот ги отнася на Тодор Мангаровски. При това Тодор му казва: „За тази работа никому нищо няма да казваш, че е много опасно”.51

На другия ден, когато вече му дали подкупа, Михаил се връща у дома, но без Русе. Михаилица всичко му разказва, а Михаил, изумен, казва на домашните си, че не е бил затворен в Дебър, а са го държали в манастира „Свети Иван Бигор”. Той е бил под наблюдение на жандармите, защото те го познават като смел човек и се страхуват да не избяга, защото първият път, когато Русе е бил задържан, нощем отива през Скалата в Тетово във френската легация да се оплаче, и оттогава в Галичник престават зверствата.

Доскоро телата на Русе, Овентия и Яков52 не бяха намерени. Единствен Евгени Католикът бе открит в храстите между Долна Нива и Кофилковица, убит и затрупан с камъни.53

Сегашните монаси от Бигорския манастир отдавна искаха да открият останките на убитите свещенослужители, паметта за които е жива сред местното население. Сега те претърсвали труднодостъпния терен по спомените на 93-годишния Зендел Ахмеди от село Ростуша, който още като дете бил виждал на това място останки от свещенически одежди и други църковни символи.

Опитите на монашеското братство се подновяват и на 5 ноември 2015 г., братята Паисий, Амвросий и Нифон най-накрая откриват пещерата, където са били захвърлени телата на свещениците. За откриването на останките разказва игуменът на Бигорския манастир архим. Партений, цитиран от македонския всекидневник „Утрински весник“. „Братята обикаляли местността, известна като „При поповете“, безуспешно през целия ден. Накрая единият от тях, Нифон, забелязал птици да кръжат над едно място и това привлякло вниманието му към малка пролука към пещера“. Там не се забелязвали никакви следи от човешка дейност. Започнали да копаят и на 20 сантиметра дълбочина се появили първите кости. Монасите уведомили полицията, която е взела останките. Съдебно-медицинската експертиза показва, че те са на повече от 70 години.54

Възрастните галичани знаят историята за убитите екзархийски свещеници от църквата „Св. Петка“ през Първата световна война, но за нея е било строго забранено да се говори. Известни са както имената на преките извършители на онези ужасни убийства и мъчения, така и тези, които са ги поръчали, както и хората, които са се възползвали от трагедията и мъката да вземат подкуп от близките на жертвите.

apostol3Милена Апостолова разказва за онова мрачно време: „Когато дойдоха сърбите в Галичник ние останахме самички без хляб с толкова деца. Там няма препитание, планинско място е, чудихме се какво да правим. Аз не знаех хубаво френски, и сега не знам, но написах едно писмо до баща ми, пò право до французина, министър Кретиен на Балканския полуостров. В него описах нашето положение и пò право това на баща ми, че уж неговата сестра в Белград ни вика и иска непременно да отидем там всичките. А баща ми няма никаква сестра. Не знаех как да напиша това писмо, страхувах се да не би направо да го скъсат. Баща ми разбира, че ще ни интернират и с един човек, който знаел хубаво френски, отива при Кретиен да му обясни какво е положението. Тогава един ден ние получаваме от общината вест, че ще ни изпратят в България. Просто се почудихме, нещо невероятно! Толкова зле се отнасяха с нас, пък ще ни пуснат в България. „Да, викат, ще ви изпратим при твоя мъж. А ти искаш ли?”. Майка ми Роксандра отговаря: „Как да не искам, коя жена не иска да отиде при мъжа си!” Тогава след три дни да се приготвите. А беше студено, навън сняг, лед. А ние дечица. Потеглихме на другия ден с коне, с багаж, само с някакви торбички и тръгнахме направо през планината. Аз паднах от коня. И толкова дълбок беше снегът, че се зарих. Дойде там полицай да ме освободи, да ме вдигне. Майка ми мислеше, че ще ме убиват и се разплака. И тогава ни изпратиха по етапен ред – от Галичник в Скопие, от Скопие в Гостивар, от Гостивар до София. Пътувахме близо една седмица. Във всеки град, във всяко село, ние спирахме по една нощ. Придружаваше ни полицаят от Галичник. За въшките, да не ги споменавам, такива въшки! Събрахме отвсякъде, защото по етапен ред ни изпращаха и спяхме при войниците. Всички се изпоразболяхме, но като дойдохме в София, лека-полека се излекувахме. Гладувахме, мизерствахме и най-после стигнахме в Гюешево. И когато дойдохме до границата, още не мога да забравя, когато отидохме от сръбската страна, видя ми се грозно. От там един сърбин с писмото от Кретиен ни заведе до българската страна. И там ни се видя толкова хубаво, мито, чисто, всички български войници бяха много, много хубави, идваше ми да ги разцелувам. Такава чистота, пък мили бяха българите тогава. Сърбинът каза, сега ще тръгнете за София.

Добре, ама отгоре ние видяхме, че влакът тръгна, и ние останахме там в едно село долу близо до Кюстендил. Бяхме гладни, голи. От там изпратихме телеграма да ни чакат. Добре, ама след два дни влакът дойде, изпратиха ни пак по етапен ред и на другия ден идваме в София.

Когато пристигнахме никой не ни чакаше, а ние не знаем къде да отидем. Вървим по „Мария Луиза” и казах на брат ми: „Ти гледай да видиш баща ми и брат ми, аз от другата страна ще гледам”. Майка ми питаше всеки срещнат: „Го зноете Постол Зографинот от Галичник?” Но не случихме на човек да го познава. Както се оглеждахме, по едно време видях големия Христо, облегнал се вратата на един магазин – с табела „Сладкарница Македония”. Викам го, а той само ни гледа стреснат, а майка ми взе, че му удари няколко плесници. Мислеше, че нещо му е станало. И действително, той не вярваше, че това сме ние, халюцинация, мислеше, че е това. И така останахме вече в София.”55

posrestaneЗначителна роля в живота на македонците играят техните организации. С изключителна активност се отличава Дебърското братство. Трябва да се отбележи, че към него има самостоятелна женска дружба. Първоначално то е било общо с Дебърското и е носело името „Дебърско културно-просветно и благотворително братство". Така е продължило до 1913 г., когато, в началото на 1914 г., по някои съображения се е изявило общо желание реканци да имат отделно братство. Инициаторите за това отделяне са: Ив. Смилевски, Апостол Христов, Филип Томов, Трайче Атанасов, Аврам Чальовски и други. Това братство се нарича „Реканско културно-просветно и благотворително Св. Ив. Бигор". По-късно, към 1929 г., през м. април, се основава „Галичко братство", по съображение, че Галичник е административният център на околията, a град Реканче съществува в областта. Така се появяват две братства в една и съща околия. A това положение е противоуставно на националния комитет, поради което по-късно двете дружества се сляха в едно, под името: „Галичко-Реканско, културно-просветно и благотворително дружество Св. Иван Бигор". Патронният празник на дружеството е „Св. Иван Предтеча" — вторият ден на Богоявление (Водици). Всяка година срещу този ден братството изнася своята традиционна вечеринка, с богата и разнообразна програма, с битови седенки и пр. Така също ежегодно, на Петровден, се правеха излети на братствените семейства, из околността на София. То брои около 200 члена, със 100 и повече семейства. Благотворителността на дружеството се проявява в доста голям мащаб, ежегодно на коледните и великденските празници, като подпомага материално бедните миячки семейства. Освен туй женското миячко общество има своя дружба, със същите цели, управлявано от настоятелство: Донка Филипова (председателка), Славка Апостолова (секретарка) и др. A мъжката дружба се ръководи път: Ап. Христов (председател), Игнат Юруков (подпредседател), Търпе Силяновски (секретар); съветници: Евст. Чальовски и други.56

В своя разказ Маргарита Бурдин засяга различни женски организации, сред които Българския женски съюз, Висшата социална школа, както и социалната организация „Дом на човещината”: „Както вече споменах, работих това, за което не бях подготвена, но работих счетоводство. Въпреки, че бях завършила нещо съвсем друго. Но така се случи в живота ми. Имаше по мое време една Висша социална школа.57 Вие сигурно даже не сте чували за нея. Тя беше към [Българския] женски съюз58. […] Това са времена, които хората вече не помнят, интересно, а това беше, ще Ви кажа, аз завърших гимназия през 1939 година и през 1940 г. завърших тази школа, двегодишна, получаваше се полувисше образование. Тя беше много интересна. Изучавахме почти всички юридически дисциплини, история, та даже и счетоводство, подготвяха ни във всички области на живота, където бихме могли да попаднем И като завършвахме, дипломите ни бяха за социални съветнички. Обаче аз попаднах в съда за маловръстни (малолетни – б.а., Х.М.). По това време имаше специален съдия за маловръстни и аз му бях помощник, в смисъл, че аз бях връзката между него и тези деца, които крадяха, които образуваха бандички, защото винаги имаше нещо нередно в семейството – или бащата пиеше, или скиташе и децата бяха почти изоставени на улицата, защото майката [беше] принудена да изкарва прехраната на детето и на себе си. И аз бях връзката между семейството, училището на детето, самото дете, като при тях отивах като помощник, защото тези деца бяха обвинени в кражби, в скитане и трябваше в съда аз да правя доклади какво съм видяла в семейството, как се изказват учителите за детето в училище, как се проявява то и как би могло да му се помогне.

Обаче тази дейност продължи до 1947-1948 г. И тази дейност я продължи милицията. И станаха тези детски педагогически стаи. Почти никой от нас не отиде там. Аз също се ориентирах към счетоводство. И се пенсионирах като счетоводител.

В „Дома на човещината”59 вече събираха децата, които имаха присъда за кражби, а преди да имат присъда, когато трябваше да се отделят от средата, в която са попаднали, лошата другарска среда, имаше един дом, който вече не мога да кажа как се наричаше, имаха специално подготвени преподаватели и възпитатели, които се занимаваха с тях, за да не изгубят учебната си година. И имаха преподаватели и възпитатели, които следяха по-нататък живота им.

На сп. „Красно село”, към „Княжево”, където се отива вдясно зад първите сега сгради, жилищни кооперации, и сега се намира община „Красно село”. Обаче наоколо има една голяма висока стена, зид, която беше заградила няколко декара и вътре в този „Дом на човещината”, там прибираха с присъди или без присъди малолетните престъпници, дечурлига на не знам колко годишна възраст, където те учеха и работеха. И помня, че имаше зеленчукова градина, която те обработваха през лятото. След това кога спря да действа този „Дом на човещината” и кога стана сграда на съвета, но сградата си е същата.”60

Неразделна част от живота на македонците са непрестанните престрелки между различните организации, свирещите куршуми, убитите и ранените, наказателните акции, непрекъснатият страх от смъртта. Ето какво разказва Маргарита Бурдин: „Живеехме на ъгъла срещу черквата „Свети Седмочисленици”. Когато мина едно огромно погребение, огромно, с народ, който беше запълнил цялата ул. „Граф Игнатиев”. Трамваите бяха спрели, всичко, цялото движение спряно. Тогава убитият македонец беше в открита кола. И отгоре от нашия прозорец аз виждах на челото му една черна дупка, която ме ужаси и понеже като дете питах: „Какво е това? Защо е това?”. Обясниха ми: „Това е куршумът, с който е бил убит.”

По-късно, вече като ученичка в прогимназията, вървейки по улица „Шипка” (училището ми се намираше на „Априлов” и „Шипка”) пред мен мина един хубав, строен млад мъж и изведнъж от отсрещния тротоар се чуха изстрели, човекът се строполи и просто падна в краката ми. След това се разбра, че това са македонци, които се гонят и избиват така по улицата.”61

Ето как баба ми Домника Апостолова описва Ателието за църковна живопис „Свети Лука”, открито от Апостол Фръчковски и Господин Желязков. То е “известно на цяла България и затова държаха на телефона да има винаги човек от сутрин до късна вечер. А най-често това бях аз. Наглед голяма фирма, а с бедно положение, то има големи сложности, докато стане, и с всичките харчове се случваше работата друг да я вземе. У дома живеехме скромно и бедно”. Този апарат, марка “Сименс”, с царския герб, е запазен на моята работна маса и е в безупречно състояние. На собствения си син Апостол Фръчковски дава 60-70 лева на ден.

И макар да са хора със задължения – всеки ден идват по пет полици, но това е чудното, те са широка душа македонска. Правят богата сватба, от която не личи, че не са богати. Апостол Фръчковски вдига сватбата на сина си Христо в малката църква при бившия ЦУМ, “Св. Петка”, през 1929 г., която тогава те рисуват. Той наема за гостите цял трамвай.

Баба ми е силно впечатлена от иконописците от ателието “Свети Лука” начело с прадядо ми. Впечатлява я тяхната работа, техният характер, в който има нещо отличително - тяхната голяма акуратност, точността им и голямата бързина, с която изпълняват договорните си задължения.

В характера на тези художници като че ли има нещо свое. Това са хора гурбетчии. Като отиват да рисуват по църкви и манастири, те никога нямат топла гозба на обяд – само сирене, хляб, сухоежбина. Когато се уморяват, лягат на столовете и хвърлят палтото върху си. Изстиват много често и стадат от ревматизъм.

„През деня, въпреки голямото напрежение, те си устройваха забавления – пееха народни песни, пееха черковни песни, на които знаеха целия канон. Прочитаха вестник всяка сутрин. Обаче с политика те не се занимаваха, нямаха време за това. Но си играеха някоя политическа роля, като вземаха страната на един или друг министър. Един беше Ляпчев, друг – Филов, трети беше друг и защитаваха тезата им. И на другия ден разменяха ролите им. Ставаше интересно като в Народното събрание. По този начин се конкурираха в своето упражнение на политика”.62

svatbenaПразникът на къщата, на който се е събирало цялото семейство, на който винаги е било весело, пели са се песни, всички жени са се надпреварвали да покажат на какво са способни, е бил покровителят на занаятчиите „Св. Спиридон.”63 „Тато-та (така децата казват на дядовците си), облечен в снежнобяла риза, в една голяма порцеланова чиния забъркваше хайвер за многолюдната фамилия. Накрая на обяда всяко дете се качваше на едно малко столче. Той ни задаваше въпроси, за да разбере колко сме пораснали. След това всеки изпълняваше песен и стихотворение. Но една година за мен то беше различно. Тато-та вместо да ме изпитва, разказа за мен. Историята с двадесетте стотинки. Един ден, отивайки към кварталната църква „Св. Андрей”, той ми даде някаква монета и ми каза: „Ето ти пет стотинки, купи си бòмбонче!” Затичах се радостна към бакалницата на Джинго и когато отворих ръката си, разбрах, че той ми е дал не пет, а двадесет стотинки. Затичах се, настигнах го по пътя към църквата и му казах: „Тато-та, дал си ми двадесет стотинки, а не пет!” Той мълчаливо взе двадесетте стотинки и ми даде пет.” Когато свърши разказа, той не похвали мен, а само каза: „Невеста Христовца добре си е възпитала децата! Но през целия ден просто летях, бях много щастлива.”64

Баба ми Домника разказва за „Св. Спиридон”: „Празникът на къщата…събираше всяка година цялото семейство. На този ден той ставаше рано сутринта, измиваше се, обличаше се чисто и правеше хайвер – винаги хубав. На масата, когато сядахме, той казваше: „Сега аз ще изпея песента на татка, която пееше, когато се връщаше от гурбет. Преди да започне обяда:

А знае лудо младо, да знае
каква е лудост моме за младост
на порти би ме лудо чакало (срещнало)
от коня би ме лудо сметнало”.

И започваше хубавият обяд. Да, и казваше: „А хаирлия да бъде”, с настроение го казваше като изпее този куплет.”65

Стремежът ми беше изворите, документите, литературата да бъдат или от ръката на хора, произхождащи от Галичко-Реканския край, или от техни потомци, близки и роднини, или пък от техния глас, с характерните особености на галичкия диалект. В по-голямата си част това бяха или жени от самия Галичник, или път македонки от други краища.

roxandra2Опитах се да представя галичката жена такава, каквато е, силна, мъжествена, волева. Целуваща кръста по време на въстанието, криеща в пазвата си комитетската поща, оглавяваща революционни структури от по 100 и по 10 души. Готова е да жертва живота си в името на свободата, да понесе нечовешките мъчения, на които я подлагат турците, на които по жестокост съперничат сърбите, готова да жертва дори живота на най-близките си, за да спаси тежко ранени воеводи.

Галичката жена е силен човек, тя не се поколебава да прекърши волята на своите, дори на хора, които са с изтъкнато положение, в името на любовта. Тя знае, какво ще последва, знае, че ще бъде отхвърлена от собствения си род, а се знае колко е важна ролята и на рода и на семейството.

Когато идват войните в името на националното освобождение галичканката, както всяка българска жена, застава зад гърба на българския войник. Не случайно само от Галичник има 142 опълченци, а самата Първа Дебърска дружина е в състав 1200 души, а като се имат предвид както многолюдните семейства в самия град – тогава вече околийски център, както и от селата около него, така и семействата, които вече са се преселили в София, може да се каже, че има мощна подкрепа от организациите, отдали се да благотворителност, събиране на средства, дрехи, извезване на знаме.

Благодарение на многобройния изворов материал, събран най-вече от галичканки, имаше възможност да се изпише един доста богат портрет на тази достойна българка, която по нищо не отстъпва на своя мъж, която възхищавайки се на творците, от техния дух, от тяхното благородство и талант, същевременно с мъка си припомня, че докато са на гурбет нямат топла гозба за обяд, нямат покривало. Неразделна част от живота на македонците са престрелките между революционни организации, писъкът на куршумите, екзекуторите, убийствата на млади хора, погребенията на млади мъже с пронизани чела и гърди. Всичко това го има… Нищо не бива да се изпуска…

 

1Цит по: Веселка Тончева (Институт по етнология и фолклористика с Етнографски музей-БАН). „Галичка сватба” от Република Македония: Между обреда и Фестивала”. Информацията от местните хора е, че към 1936 г. селото има 800 къщи. През1941 г. Г. Трайчев пише, че селото има 1000 къщи (Трайчев 1941: 99). А през 1965 г. В. Кличкова споменава, че до скоро Галичник е едно от най-големите миячки села в Мала Река с над 1000 семейства (Кличкова 1965: 99). В резултат на разселвания обаче в селото остават едва 20 семейства. Причина за това, според авторката, е въведената през 1948 г. забрана при развиване на частно овчарство, което е основен поминък наместното население, за отглеждане на не повече от 10 глави добитък (Кличкова 1965:99). По неофициална информация в последните години постоянните жители на Галичник са само двама – единствено те прекарват и зимата в селото, www.academia.edu.
2Бачило ср. (от унг. овчар). - нар., кошара при мандра.
3Егрèк (тур.) – диал., лятна подвижна кошара за овце, построена в нива.
4Енидже Вардар или Па̀зар (срещат се и формите Ениджѐвардар или Йениджѐ Ва̀рдар, на гръцки: Γιαννιτσά, Яница̀, до 1926 година Γενιτσά, Йеница̀, на турски: Yenice, Йенидже или Vardar Yenicesi, Вардар Йениджеси – град в Егейска Македония, Гърция, главен град на дем Пела в административна област Централна Македония.
5Драма - (на гръцки: Δράμα) е град в североизточната част на Егейска Македония, Гърция. Градът е център на дем Драма, част от административната област Източна Македония и Тракия и на Драмската епархия.
6Станишев Бурдин, Максим. Забравените майстори – мияци. София, декември 1982, с. 7-8. – Вж. Забравените майстори – мияци. 03.02.2020, cп. Факел, fakel.bg.
7От кòпаница – резбарство.
8Станишев Бурдин, Максим. Цит. съч., с. 8.
9Бужароски, Ристо. Галичка повест. Скопje, 1976, с. 41.
10Станишев Бурдин, Максим. Цит. съч.
11Любомир Милетич (1863-1937) – академик, един от най-видните учени и интелектуалци от края на XIX и първата половина на XX век. Автор на забележително наследство в сферата на езикознанието (и особено на диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените дейци и учредител на създадения в София Македонски научен институт. Действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. Българска академия на науките), а от 1926 г. – негов председател.
12Милетич, Л. Исторически и художествени паметници в манастира Свети Иван Бигор. С., 1918, 24 с. Самият Милетич в изпълнение на възложената му от Щаба на действащата армия мисия през 1916 г., разказва за посещението си в манастира Св. Иван Бигор и го определя като „манастир от най-голямо значение в миналото на тоя край, а в бъдеще за поддържане на българската народна и държавна идея”. Там споделя намерението си да напише монография, посветена на него.
13Цит. по: Ристо Бужароски. Цит. съч., с. 41.
14Пак там.
15Запис на разказ на Санда Гиновска, внучка на Кузман Макриев Фръчковски, потомка на два рода иконописци от Галичко-Реканската школа, Фръчковския и Гиновския. „Галичка сватба”. Обичаи, разказани от Санда Гиновска на Коста Църнушанов. Сватбени обичаи в Галичник, Македония, описани от Санда Костова Гиновска и записани от Коста Църнушанов. Настоящата статия е част от монографията на Коста Църнушанов „Македонски народни песни“. С., 1956, с 352-356, http://macedonia-history.blogspot.bg/2010/02/blog-post_05.html.
16Цит. по: Христо Силянов. Освободителните борби на Македония. Т. I. С., 1983, с. 28-30; 33-37.
17Сейменин – турски военен полицай.
18Запис на разказа на Максим Станишев Бурдин.
19Спомените представляват интерес, защото с жив и много близък до съвременния ни език са предадени събитията около подготовката и началото на Илинденско-Преображенското въстание в един район с особен статут. С решение на Смилевския конгрес Галичко-Реканският революционен район е оставен легален, за да служи за база на четите от съседните райони, но въпреки това взима активно участие в борбата. Описана е дейността на селата Тресонче, Лазарополе, Гаре, Осой (имената им са заглавия на отделни части в документа), като са дадени ръководните им тела, а в края е приложен списък на четниците и войводите от района. Оригинален и същевременно ценен като сведения е разказът за взаимоотношенията между въстаниците, бита им, както и за населението на с. Галичник и околните села. Написването на спомените и оставянето им в НБКМ представлява израз на желанието на Апостол Фръчковски да се запази жива паметта за делото на населението, вдигнало се против потисника през 1902-1903 година.
20Апостол Фръчковски - роден в с. Галичник, Дебърско, през 1877 г., иконописец, представител на Фръчковския род от Галичко-Реканската (Мияшката) школа. Започва да рисува на 14-годишна възраст под ръководството на баща си Христо Фръчковски, ученик на прочутия Дичо Зограф, а след смъртта му — на най-големия си брат. Към 1899—1903 г. може да се сметне, че придобива самостоятелност и водеща позиция в колектива („компанията"), защото през 1899 г. рисува кубето на църквата на с. Златарица, а през 1903 г. „предприема" целия иконостас на „Св. Троица" в Ловеч — все отговорни задачи, изискващи майсторлък. Чак до смъртта си през 1947 г. рисува из цяла България, като предава занаята на сина си Христо, който пък работи до 1963 година. След потушаването на въстанието се установява в България. По най-различни начини, доколкото е било по силите му, работи за делото на освобождението на Македония, подпомага бежанци в освободена България. В отворената от него сладкарница „Македония" на ул. „Мария Луиза” намират подслон много бежанци. Независимо от многобройното му семейство — шест собствени и две деца на брат му, останали кръгли сираци — Апостол Фръчковски успява да отдели средства и да ги подпомогне. Пише статии за различни вестници като „Дебърски глас" и „Зора". В архива си съм запазил негови стихове, озаглавени „Свобода“, „Македония“, „Робство“. Той е председател на Дебърското културно и благотворително братство. Във възпоменателния брой по случай патронния му празник от 21 юни 1937 г. има две статии на Фръчковски: „Организирането на Първа Дебърска опълченска дружина" и „Дебърският манастир Св. Йоан Бигор". В първата се описват сформирането на дружината, ентусиазмът, с който се записват за доброволци „дебрани", откриването на подписка за подпомагането на по-бедните и на техните семейства, за знаме и други нужди. Вторият материал разкрива връзката между манастира „Св. Йоан Бигор" и Дебърската изобразителна школа и ролята на „този църковен и културен разсадник... да се запази в продължение на хиляди години българската реч и обичта, да се развиват църковните изкуства и строителства, които са били главният поминък на населението от целия Дебърски край". Ето защо съвсем не е случайно, че селата, от които идват майсторите на тази школа, след това са центрове на въстанието в този район. Апостол Фръчковски подписва Протеста на македонските българи против мнението на Скандинавско-холандския комитет, организирал социалистическа конференция в Стокхолм по балканските въпроси. Под протеста стоят имената на видни представители на македонските българи—учители, свещеници, иконописци, много революционери или техни роднини. В него се описват борбите за утвърждаване на българщината в Македония „от старо и ново време", изброяват се различните документи, които признават, че тя и нейното население са български. Ето какво е написано до подписа на Апостол Фръчковски под споменатия протест: „иконописеца; потомък на известната художническа фамилия Фъртовци, която в продължение на повече от 200 години е изпълняла българските черкви в Македония, Мизия и Тракия с черковна живопис, резбария и скулптура". Към края на живота си диктува на сина си Христо Фръчковски документ, в който обширно засяга творческата дейност на различни представители на Фръчковския род и където е споменато отиването му в Македония в годините на въстанието, без да са дадени подробности.
21Цит. по: Още един документ за Илинденско-Преображенското въстание 1903. Спомени на Апостол Христов Фръчковски, родом от гр. Галичник, иконописец, бивш началник на Галичко-реканския революционен район през периода 1902-1903 година. – Военноисторически сборник, 1991/1, 106-117.
22Пак там, с. 110.
23Пак там., с. 115.
24Пак там.
25Потомък на зографския род Гиновски.
26Бинбашия (тур.) – хилядник.
27Запис на разказа на Милена Апостолова Дойчинова.
28Христо Макриев Фръчковски – най-големият син на Макрия Негриев Фръчковски. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори. С., 1965, с. 215-217.
29Роксандра Христова Апостолова-Фръчковска, журналист. Предаване в БНР. Пристанали.
30Роксана – светлина, зора, божествена сила. Първата съпруга на Александър Македонски, бактрийска принцеса.
31Запис на разказа на Милена Апостолова Дойчинова.
32От диалектната дума „фърча”, която значи „четка”.
33Запис на разказа на Милена Дойчинова.
34Запис на разказа на Санда Гиновска.
35Пак там.
36Запис на разказа на Милена Дойчинова.
37Апостол Христов е председател на Дебърското братство и командир на V-та нестроева рота на I-ва Дебърска дружина (тогава той е 37-годишен, има III класно образование и служи от 19 септември 1912 г. до 10 август 1913 г. – Вж. Архивни справочници. Т.9. Личен състав на МОО 1912-1913. По документи от Дирекция „Централен военен архив”, С., 2006).
38По спомените на Апостол Христов. Трайчев, Г. Книга за мияците. С., 1941, с. 168-171.
39Бойното знаме на Първа Дебърска дружина от Македоно-Одринското опълчение е връчено тържествено на 4 октомври 1912 г. То е изработено в дните на формирането й между 17 септември и 4 октомври. Ушито е от двоен копринен плат с размери 105 x 84 сантиметра. Лицевата му страна е с цветовете на българското национално знаме (бяло, зелено и червено), разположени хоризонтално. В средата й с бронзова боя е нарисуван шестоконечен кръст върху полумесец. Над него в полукръг са поставени надписите „І-ВА ДЕБЪРСКА ОПЪЛЧЕНСКА", а под фигурата - „ДРУЖИНА”. Обратната страна е изцяло зелена. В средата е извезан със сърма изправен коронован лъв, стъпил върху две клонки. Над него със златиста бронзова боя е изписан девизът „СЪ НАМИ БОГЪ", а под лъва - „1912 г.". Знамето е обшито с жълти сърмени ресни, а двата външни ъгъла завършват с пискюли. Дървената дръжка на знамето в горния си край завършва с метално короновано лъвче. Под плата на дръжката е прикована метална гривна с надпис „І-ВА ДЕБЪРСКА ОПЪЛЧЕНСКА ДРУЖИНА".(Цит. по: „Фокус” представя българските бойни знамена: Първа Дебърска дружина от Македоно-Одринското опълчение, 10 Май 2009 http://focus-news.bg/opinion/0000/00/00/11915/).
40Цит. по: Христов, Ап. Организирането на 1-ва Дебърска Опълченска дружина, Дебърски глас, 21 юни 1937 г. Възпоменателен брой по случай патронния празник на „Дебърското благотворително братство”).
41Шивачка и книжарка в гр. Дупница.
42Илия Димитров Налбантов.
43Запис на разказа на Роксандра Христова Апостолова, дъщеря на Христо Апостолов Фръчковски.
44Василиев, Асен. Български възрожденски майстори, с. 224-225.
45Ето какво пише до подписа на Тръпко Гиновски под протеста на македонските българи против мнението на Холандско скандинавския комитет, организирал международната социалистическа конференция по балканските въпроси в Стокхолм, протестът от 27.12.1917 г. Тръпко И. Гиновски, който още през 1840 г. е бил български учител Галичник. Синът му Иван Гиновски е бил убит като учител в българското революционно дело.
46Партений (?-1918) - 10 години служи като дякон на владиката Козма Дебърски; игумен на Бигорския манастир по време на Балканската война в 1912 г. и прогонен от сърбите след Междусъюзническата. След освобождаването на Дебърско от българската армия се връща като игумен в 1916 г.; изтезаван и жестоко убит от сръбските власти през 1918 г., защото отказва да даде декларация, че манастирът е сръбски.
47Овентий (Овенти, Овентия) Исачев Фръчковски. Роден е на 10 март 1862 г. в голямата мияшка паланка Галичник, Дебърско. Син е на зографа Исаче Макриев. Заедно си чичо си Кузман Макриев и братовчед си Макрий Кузманов изработва амвона и проскинитариите в катедралната църква „Успение Богородично“ във Варна. С тях той работи из някои от варненските села. Има богато иконописно наследство из целия Балкански полуостров, оставено из редица градове и села включително три старозагорски храма, четири лясковски, в манастира в Арбанаси, в катедралния храм в Ловеч, многобройни църкви из Влашко и пр. В продължение на осем годни работят в Плевен и Плевенскo. Групата им, ръководена от дебърския майстор Нестор Траянов, представлява типичен пример на колективно единство и съгласуване на творческите им възгледи и технически възможности. След като дълги години разпространява светите образи, Овентий приема свещенически сан и започва да разпространява светите слова. Става български екзархийски архиерейски наместник в Галичник. Убит е на 18 ноември 1918 г. от върналите се в Галичник сърби.
48Милков, Хр. Документален сборник. Българите и Голямата война, София, Институт за исторически изследавания – БАН, 2016, с. 302.
49Бужароски, Ристо. Цит. съч., с. 139.
50Цит. съч.
51Цит съч.
52Син на Наке Кольовски, убит от сърбите в Дебър през 1913 или 1914 г.
53Бужароски, Ристо, Цит. съч.
54Милков, Хр. МНИ помогна за разгадаване на мистерия с Фръчковския род. http://www.mni.bg/2015/11/blog-post.html.
55Запис на разказа на Милена Дойчинова.
56Трайчев, Георги. Цит. съч., с. 236.
57Висша социална школа за жени със завършено средно образование. Тя се утвърждава като авторитетно учебно заведение, което подготвя социални работнички. Като цяло младежките формирования следват програмните цели на Българския женски съюз.
58Стоянова, Росица. Български женски съюз – Енциклопедия „Дарителите”, http://daritelite.bg/balgarski-zhenski-sayuz/.
59Преди 91 години в България се основава Съюз за закрила на децата с хуманната задача да защитава интересите на всички деца до 18– годишна възраст, „да се грижи за тяхното всестранно и духовно развитие”. Това включва грижи за здравето и борба с детската смъртност, здравна просвета за гледане и хранене на детето, организиране на трапезарии, забавачници, летни колонии, уреждане празнуването на Деня на детето. Съюзът е поставен под контрола на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, http://www.tryavna.bg/. „Ползувам се от добрия случай да напомня, че край София има един „Дом на човещината”. Мнозина са го видели само от трамвая или автомобила, но малцина познават това човешко дело, рядко в нашата действителност. От последния отчет на тая тъй полезна за нашия род организация се вижда, че през тоя Дом са минали близо три хиляди млади български грешници - нарушители на българските закони и наредби, и почти всички са почувствували тук лъхът на доброто и блясъкът на хубавото. Тук тия питомци се просвещават и подготвят за работа и стават човеци. Лицата, които са основали тоя Дом и работят тъй предано повече от десет години, заслужават всяка похвала и подкрепа. Макар тяхното дело да е почти привършено, но пък са нужни още средства, за да се доуреди и осигури завинаги. Нека всички добри българи, каквито наистина не липсват у нас, се притекат със своята лепта за заздравяването на тоя културен паметник, като знаят, че тия малки виновници - питомци на „Дома на човещината” - се нуждаят двойно повече в грижи, отколкото другите деца, за които е отреден „Денят на детето”. Стоян Коледаров. За детето и човещината. - сп. „Илюстрация светлина”, г. 39, кн. 6-7, 1931 г.
60Запис на разказа на Маргарита Станишева Бурдин.
61Пак там.
62Запис на разказа на Домника Илиева Апостолова, съпруга на Христо Апостолов Фръчковски.
63Св. Спиридон Тримитунски Чудотворец. – един от великите Чудотворци. Според легендата той е лечител на болни. У нас е покровител на грънчарите, керемидчиите, тухларите и керемидчиите, както и на казанджиите (Празниците на българите, с. 129-130).
64Запис на разказа на Роксандра Апостолова
65Запис на разказа на снаха му Домника Илиева Апостолова.

 

X

Right Click

No right click